Джефри Арчър
Времето ще покаже (44)

42.

— Майка ти винаги ли е изглеждала толкова добре? — попита Джайлс. — Или просто остарявам?

— Нямам представа — отвърна Хари. — Мога само да кажа, че и твоята майка е много елегантна.

— Колкото и да я обичам, тя изглежда направо праисторическо изкопаемо в сравнение с твоята — каза Джайлс, докато Елизабет Барингтън вървеше към тях с чадърче в ръка.

Подобно на всяко друго момче, Джайлс се ужасяваше от това в какъв ли костюм ще се появи майка му. Колкото до подбора на шапките, положението беше още по-зле и от това с мъжките вратовръзки, тъй като всяка майка и дъщеря се опитваха да се надминат една друга.

Хари се вгледа по-внимателно в майка си, която бъбреше с д-р Паджет. Трябваше да признае, че тя привлича повече внимание от другите майки, и намираше това за малко смущаващо. Беше обаче доволен, че вече не изглежда да има финансови грижи, и предполагаше, че стоящият от дясната й страна мъж има нещо общо с това.

Колкото и да беше благодарен на мистър Аткинс, идеята той да му стане пастрок изобщо не му харесваше. В миналото мистър Барингтън може и да бе проявявал прекалена ревност към дъщеря си, но Хари не можеше да отрече, че самият той се чувстваше по подобен начин по отношение на майка си.

Неотдавна тя му бе казала, че мистър Фрамптън бил толкова доволен от работата й в хотела, че я направил началник на нощната смяна и увеличил заплатата й. И наистина, Хари вече не трябваше да чака панталоните да му станат къси, за да бъдат сменени. Но дори той се изненада, когато тя не коментира цената на пътуването му до Рим с Дружеството на любителите на изкуството.

— Колко се радвам да те видя в деня на твоя триумф, Хари — каза мисис Барингтън. — Две награди, ако си спомням правилно. Съжалявам, че Ема не може да е с нас да сподели славата ти, но, както посочи мис Уеб, от нейните момичета не можело да се очаква да бъдат освободени заради нечий друг годишен акт, дори братята им да са училищни капитани.

Мистър Барингтън се присъедини към тях и Джайлс наблюдаваше внимателно как баща му се ръкува с Хари. Все още се долавяше определена липса на топлина от негова страна, макар че никой не можеше да отрече, че прави всичко възможно да го скрие.

— Е, Хари, кога очакваш резултатите от Оксфорд? — попита Барингтън.

— Някъде през следващата седмица, сър.

— Сигурен съм, че ще ти предложат място. За жалост за Джайлс нещата ще са на кантар.

— Не забравяйте, че и той имаше своя момент на слава — посочи Хари.

— Не си спомням такова нещо — рече мисис Барингтън.

— Мисля, че Хари има предвид стоте точки, които отбелязах на „Лордс“, мамо.

— Колкото и достойно за възхищение да е това, изобщо не мога да разбера как подобно нещо може да ти помогне да влезеш в Оксфорд — каза баща му.

— По принцип бих се съгласил с теб, папа, ако не беше фактът, че професорът по история седеше до председателя по време на първенството — каза Джайлс.

Последвалият смях бе заглушен от звъна на звънеца. Момчетата забързаха към голямата зала, а родителите ги последваха на няколко крачки зад тях.

Джайлс и Хари заеха местата си сред префектите и носителите на награди на първите три реда.

— Помниш ли първия ни ден в „Сейнт Бийд“? — попита Хари. — Как седяхме на първия ред, страшно уплашени от доктор Оукшот?

— Никога не ме е било страх от него — заяви Джайлс.

— Да бе, как ли пък не — подразни го Хари.

— А аз си спомням как на първата ни закуска облиза купата си с каша.

— Аз пък си спомням, че се закле никога да не го споменаваш.

— И обещавам, че няма да го споменавам отново — отвърна Джайлс. — Как се казваше онзи простак, който те напердаши първата вечер с пантофа?

— Фишър — каза Хари. — И втората вечер също.

— Чудя се къде ли е сега?

— Сигурно командва лагер на хитлерюгенд.

— Достатъчно добра причина за война — отбеляза Джайлс, докато всички ставаха да посрещнат председателя на настоятелите и съвета.

Колоната елегантно облечени мъже бавно мина по пътеката и се качи на сцената. Последният, който зае мястото си, след като настани почетния гост на централното място в първия ред, беше директорът мистър Бартън.

Директорът поздрави родителите и гостите, след което представи годишния отчет на училището. Започна с това, че 1938 била много плодотворна година, и през следващите двайсет минути аргументира твърдението си, като се впускаше в подробности за академичните и спортните постижения на училището. Накрая покани Уинстън Чърчил, почетен ректор на Бристолския университет и парламентарен представител на Епинг, да произнесе реч и да връчи наградите.

Мистър Чърчил бавно стана от мястото си и известно време гледаше аудиторията, преди да започне.

— Някои почетни гости започват речите си с това, че никога не са печелили награди в училище и че всъщност винаги са били сред най-слабите в класа. Не мога да твърдя подобно нещо; макар никога да не съм печелил награда, никога не съм бил и последен в класа — бях предпоследен.

Момчетата ревнаха и закрещяха радостно, а учителите се усмихваха. Само Дийкинс остана невъзмутим.

Веднага щом смехът утихна, Чърчил се намръщи.

— Днес нацията се изправя пред един от онези велики моменти в историята, когато от британците отново може да бъде поискано да решат съдбата на свободния свят. Мнозина от вас, присъстващите в тази зала… — Той сниши глас и се съсредоточи върху редиците момчета, без нито веднъж да погледне към родителите им. — Онези от нас, които преживяхме Голямата война, никога не ще забравим трагичните загуби, които понесе нацията ни, и резултатите от това върху цяло едно поколение. От двайсетте момчета в моя клас в Хароу, които отидоха да служат на фронта, само трима доживяха да участват в избори. Мога само да се надявам, че на онзи, който ще изнася тази реч след двайсет години, няма да му се налага да говори за това варварско и ненужно пилеене на живот като за Първата световна война. И с тази надежда желая на всички вас дълъг, щастлив и успешен живот.

Джайлс бе сред първите, които станаха на крака и обсипаха с овации госта, докато той се връщаше към мястото си. Имаше чувството, че ако Великобритания бъде оставена без друг избор освен да влезе във война, този човек трябва да поеме управлението от Невил Чембърлейн и да стане министър-председател. Когато след няколко минути всички отново седнаха, директорът покани мистър Чърчил да връчи наградите.

Джайлс и Хари извикаха от радост, когато мистър Бартън не само обяви, че Дийкинс е отличникът на годината, но и добави:

— Тази сутрин получих телеграма от ректора на Бейлиъл Колидж в Оксфорд, че Дийкинс е награден със стипендия по класическа филология. Трябва да добавя — продължи мистър Бартън, — че той е първият, получил това отличие в четиристотингодишната история на училището.

Джайлс и Хари скочиха на крака, докато длъгнестото, високо метър осемдесет и пет момче с кръгли очила и костюм, който висеше на него като на закачалка, бавно се качваше на сцената. Мистър Дийкинс също искаше да скочи и да снима как синът му получава наградата си от мистър Чърчил, но не го направи от опасение, че ще го изгледат накриво.

Хари получи наградата по английски, както и училищната награда по литературно четене.

— Никога няма да забравим и ролята му на Ромео — добави директорът. — Да се надяваме, че Хари ще е сред онези, които идната седмица ще получат телеграма с предложение за място в Оксфорд.

Докато връчваше наградата на Хари, мистър Чърчил прошепна:

— Никога не съм учил в университет. Иска ми се да бях. Да се надяваме, че ще получиш тази телеграма, Клифтън. Успех.

— Благодаря, сър — отвърна Хари.

Но най-големите овации този ден бяха запазени за Джайлс Барингтън, когато се качи на сцената да получи наградата на директора като капитан на училището и на отбора по крикет. За изненада на почетния гост, председателят на настоятелите скочи от мястото си и се ръкува с Джайлс, преди той да стигне до мистър Чърчил.

— Това е внук ми, сър — обясни сър Уолтър, без да крие гордостта си.

Чърчил се усмихна, стисна ръката на Джайлс и го погледна.

— Служи на страната си със същото отличие и достойнство, с които си служил и на училището си.

Това беше моментът, в който Джайлс разбра с пълна увереност какво ще направи, ако Великобритания влезе във война.

След като церемонията приключи, момчетата, родителите и учителите станаха на крака и запяха Carmen Bristoliense.

Sit clarior, sit dignior, quotquot labuntur menses:

Sit primus nobis hic decor, Sumus Bristolienses.^[1]

След като отзвуча и последният тон, директорът поведе почетния гост към изхода. Минути по-късно всички останали излязоха на поляната под следобедното слънце за чаша чай. Три момчета се радваха особено много на вниманието на доброжелатели, както и на ято сестри, които смятаха Джайлс за „много сладък“.

— Това е най-гордият ден в живота ми — каза майката на Хари, докато прегръщаше сина си.

— Зная какво изпитвате, мисис Клифтън — рече Стария Джак, докато се ръкуваше с Хари. — Иска ми се мис Мънди да бе доживяла да те види днес, защото не се съмнявам, че това щеше да е най-щастливият ден и за нея.

Мистър Холкомби стоеше настрана и чакаше търпеливо реда си да го поздрави. Хари го представи на капитан Тарант, без да има представа, че двамата са стари приятели.

Когато оркестърът спря да свири и величията си заминаха, Джайлс, Хари и Дийкинс останаха сами на тревата и си припомняха неща от времето, когато все още бяха ученици.