Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Клифтън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Only Time Will Tell, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джефри Арчър. Времето ще покаже

ИК „БАРД“ ООД, София, 2011

ISBN: 978-954-655-223-5

История

  1. — Добавяне

36.

Ако Джайлс си беше въобразявал, че е учил здравата през последните дни в „Сейнт Бийд“, през последните две години в Бристолската гимназия двамата с Хари опознаха доста добре часовете, които досега познаваше единствено Дийкинс.

Д-р Паджет, който бе техен ръководител в шести клас, недвусмислено им беше казал, че ако се надяват да им бъде предложено място в Оксфорд или Кеймбридж, ще се наложи да забравят за всичко друго, тъй като ще трябва да използват всяко време за подготовка за приемните изпити.

Джайлс се надяваше да ръководи отбора на голямото първенство през последната година, а Хари — да получи главна роля в училищната постановка. Когато чу това, д-р Паджет повдигна вежда, макар че „Ромео и Жулиета“ фигурираше като тема в изпитите за Оксфорд. „Само гледай да не се записваш за нищо друго“ — твърдо рече той.

Хари с неохота напусна хора, което му даде повече свободни вечери за учене. Имаше обаче нещо, от което никой ученик не можеше да се измъкне — всеки вторник и четвъртък в четири следобед момчетата трябваше да се строят на плаца на училището в пълна униформа и готови за преглед като кадети от Обединената кадетска част.

— Не можем да позволим на Хитлеровата младеж да си въобразява, че ако Германия направи глупостта да ни обяви за втори път война, няма да сме готови за тях — ревеше старши сержантът.

Всеки път, когато старши сержант от запаса Робъртс произнасяше тези думи, учениците ги побиваха тръпки. С всеки ден все по-ясно си даваха сметка, че е по-вероятно да служат като младши офицери на фронтовата линия някъде в чужбина, отколкото да продължат като първокурсници в университета.

Хари приемаше думите на старши сержанта присърце и бързо се издигна до старши кадет. Джайлс не приемаше нещата така сериозно, тъй като знаеше, че ако го призоват, би могъл също като баща си да избере лесния начин и да напомни на комисията за далтонизма си, за да не му се налага да се изправя лице в лице с врага.

Дийкинс пък не проявяваше почти никакъв интерес към всичко това и заявяваше с увереност, която не търпеше възражения, че не е нужно да знаеш как да разглобяваш лека картечница, щом служиш в разузнаването.

Когато лятото започна да наближава, всички бяха готови за ваканцията, преди да се върнат за последната си учебна година, в края на която отново щеше да им се наложи да се явяват на изпити. Седмица след края на срока тримата се разделиха — Джайлс отиде при семейството си в тяхната вила в Тоскана, Хари замина за Рим с училищното Дружество на любителите на изкуството, а Дийкинс се барикадира в Централната библиотека на Бристол и избягваше всякакви контакти с други човешки същества въпреки факта, че вече му беше предложено място в Оксфорд.

 

 

През годините Джайлс беше започнал да приема, че ако иска да се вижда с Хари през ваканциите, се налага да го прави така, че баща му да не разбере, иначе и най-добре скроените планове… Но за да постигне това, често трябваше да използва сестра си Ема в замислите си, а тя никога не пропускаше да вземе своето, преди да се съгласи да му стане съучастница.

— Ако ти подхванеш темата на вечеря, ще се включа — каза й Джайлс, след като й разкри последния си план.

— Както винаги — презрително отвърна Ема.

След като поднесоха първото ястие, Ема невинно попита майка си дали не може да я заведе на следващия ден до Вила Боргезе, тъй като учителката й по рисуване горещо препоръчала да я разгледа. Много добре знаеше, че мама вече има други планове.

— Съжалявам, скъпа, но утре с баща ти ще обядваме със семейство Хендерсън в Арецо. Ще се радвам да дойдеш с нас.

— Нищо не пречи Джайлс да те заведе в Рим — намеси се баща му от другия край на масата.

— Налага ли се? — отвърна Джайлс, който тъкмо се канеше да направи същото предложение.

— Да, налага се — твърдо отсече баща му.

— Но какъв е смисълът, папа? Стигнем ли, ще стане време да се връщаме. Направо не си заслужава.

— Не и ако останете да пренощувате в хотел „Плаза“. Утре сутринта ще им се обадя и ще резервирам две стаи.

— Сигурен ли си, че са достатъчно пораснали да пренощуват самички в хотел? — с леко безпокойство попита мисис Барингтън.

— След няколко седмици Джайлс ще стане на осемнайсет. Време е да порасне и да поеме малко отговорност.

Джайлс смирено сведе глава.

На следващата сутрин двамата с Ема взеха такси и стигнаха гарата точно навреме за първия сутрешен влак до Рим.

— И да се грижиш за сестра си — бяха последните думи на баща му, преди да тръгнат от вилата.

— Разбира се — отвърна Джайлс, докато колата потегляше.

Неколцина мъже станаха да отстъпят на Ема мястото си, когато тя влезе във вагона, а на Джайлс му се наложи да стои прав през целия път. Когато пристигнаха в Рим, взеха такси до Виа дел Корсо и след като се регистрираха в хотела, продължиха към Вила Боргезе. Джайлс бе поразен колко много младежи почти на неговата възраст носят униформи, а почти навсякъде имаше разлепени плакати на Мусолини.

След като таксито ги остави, двамата тръгнаха през градината. Беше пълна с мъже в униформи и още повече плакати на Дучето. Най-сетне стигнаха до разкошната Вила Боргезе.

Хари беше писал на Джайлс, че официалната им обиколка ще започне в десет часа. Той си погледна часовника — беше единайсет и нещо, така че с малко късмет обиколката щеше да е към края си. Купи два билета, даде единия на Ема, забърза нагоре по стълбите към галерията и тръгна да търси училищната група. Ема остана да се възхищава на статуите на Бернини, изпълващи първите четири помещения, но пък тя не бързаше. Джайлс минаваше от зала в зала, докато не видя група младежи с тъмночервени сака и черни вълнени панталони, струпали се около малък портрет на възрастен мъж с кремаво копринено расо и с бяла митра на главата.

— Ето ги — каза той, но Ема не се виждаше никаква.

Без изобщо да се замисля за сестра си, Джайлс тръгна към внимателно слушащата група. И в мига, в който я видя, напълно забрави причината, поради която бе дошъл в Рим.

— Караваджо бил нает да нарисува този портрет на папа Павел Пети през хиляда шестстотин и пета година — каза тя с лек акцент. — Ще забележите, че картината е недовършена, тъй като художникът бил принуден да избяга от Рим.

— Защо, мис? — поинтересува се едно момче от първата редица, което явно бе твърдо решено в бъдеще да върви по стъпките на Дийкинс.

— Защото се замесил в пиянско сбиване, по време на което убил човек.

— Арестували ли са го? — попита същото момче.

— Не — каза екскурзоводката. — Караваджо винаги успявал да се изнесе в друг град, преди силите на реда да се доберат до него, а накрая Светият отец решил да му даде прошка.

— Защо? — отново попита момчето.

— Защото искал Караваджо да изпълни още няколко поръчки за него. Някои от тях са сред седемнайсетте творби, които все още могат да се видят в Рим.

В този момент Хари забеляза Джайлс да зяпа благоговейно към картината, отдели се от групата и отиде при него.

— Откога си тук?

— Достатъчно дълго, за да се влюбя — отвърна Джайлс, без да откъсва поглед от екскурзоводката.

Хари се разсмя, когато осъзна, че приятелят му е зяпнал не картината, а елегантната самоуверена млада жена, която говореше на момчетата.

— Мисля, че не попада точно в нашата възрастова група, Джайлс. И подозирам, че дори ти не можеш да си я позволиш.

— Склонен съм да поема риска — каза Джайлс, докато екскурзоводката водеше малката група към следващата зала.

Джайлс послушно ги последва и застана така, че да я вижда ясно, докато останалите изучаваха една статуя на Паулина Боргезе от Канова, „за когото може да се твърди, че е най-големият скулптор на всички времена“, както каза тя. Джайлс нямаше намерение да не се съгласява с нея.

— Е, с това нашата обиколка приключва — заяви екскурзоводката. — Ако имате допълнителни въпроси, ще съм тук още няколко минути, така че не се колебайте и питайте.

Джайлс изобщо не се поколеба.

Хари гледаше развеселен как приятелят му отива при младата италианка и завързва разговор с нея, сякаш са стари приятели. Дори дребосъкът от първата редица не посмя да го прекъсне. След няколко минути Джайлс се върна при Хари ухилен до уши.

— Съгласи се да вечеря с мен.

— Не ти вярвам — каза Хари.

— Има обаче един проблем — добави Джайлс, без да обръща внимание на подозрителния поглед на приятеля си.

— Подозирам, че не е само един.

— … който може да бъде преодолян с твоя помощ.

— Трябва ти придружител — предположи Хари. — В случай, че нещата се развият непредвидено.

— Не бе, магаре такова. Искам да се погрижиш за сестра ми, докато Катерина ме запознава с нощния живот на Рим.

— Забрави — отвърна Хари. — Не съм дошъл чак в Рим, за да играя ролята на бавачка.

— Но ти си най-добрият ми приятел — примоли се Джайлс. — Ако не ми помогнеш, към кого другиго да се обърна?

— Защо не опиташ Паулина Боргезе? Съмнява ме да има някакви планове за вечерта.

— Трябва само да я заведеш на вечеря и да се погрижиш да си е легнала в десет.

— Ще ме прощаваш, Джайлс, но си мислех, че си дошъл в Рим да вечеряш с мен.

— Ще ти дам хиляда лирети, ако ми я разкараш от главата. А утре можем да закусим в хотела ми.

— Не можеш да ме подкупиш така лесно.

— И освен това — изигра коза си Джайлс, — ще ти дам и плочата си на „Бохеми“ с Карузо.

Хари се обърна и видя някакво момиче, застанало до рамото му.

— Между другото — продължи Джайлс, — ето я и Ема.

— Здравей — каза й Хари и отново се обърна към Джайлс. — Добре, разбира се.

 

 

На следващата сутрин Хари отиде на закуска в хотел „Плаза“ при Джайлс и приятелят му го посрещна с онази безсрамна усмивка, която обикновено цъфваше на лицето му, когато отбелязваше сто точки.

— Е, как беше Катерина? — попита Хари, без да иска да чуе отговора му.

— Надхвърли и най-лудите ми мечти.

Хари се канеше да го разпита по-подробно, когато до масата се появи сервитьор.

— Cappuccino, per favore — каза Хари и пак се обърна към приятеля си. — И докъде ти позволи да стигнеш?

— От — до — отвърна Джайлс.

Ченето на Хари увисна.

— Да не би да… — успя да каже накрая.

— Какво да?

— Да не би да… — опита отново Хари.

— Да?

— Да не би да си я видял гола?

— Да, разбира се.

— Цялата?

— Естествено — отвърна Джайлс, докато пред Хари поставяха чаша кафе.

— От кръста нагоре и… надолу?

— Всичко — каза Джайлс. — Имам предвид наистина всичко.

— Докосна ли гърдите й?

— Всъщност смуках зърната й — отвърна Джайлс и отпи от кафето си.

— Какво си правил?!

— Чу ме — отсече Джайлс.

— А дали, така де, дали…

— Да.

— Колко пъти?

— Изгубих им бройката — отвърна Джайлс. — Беше ненаситна. Седем, може би осем пъти. Направо не ме остави да заспя. Още щях да съм с нея, ако в десет сутринта не трябваше да е във Ватиканския музей, за да чете лекции на поредната шайка пикльовци.

— Ами ако е забременяла? — попита Хари.

— Не бъди толкова наивен, Хари. Не забравяй все пак, че е италианка. — Отпи още глътка кафе и попита: — А сестра ми как се държа?

— Храната беше великолепна, а освен това ми дължиш плочата на Карузо.

— Толкова зле ли беше? Е, не може всички да са победители…

Никой от двамата не забеляза Ема да влиза в ресторанта, докато не се озова до тях. Хари скочи, предложи й мястото си и каза малко притеснено:

— Съжалявам, но се налага да тръгвам. В десет трябва да съм във Ватиканския музей.

— Целувки на Катерина! — извика Джайлс, докато Хари се изнасяше почти тичешком навън.

Джайлс го изчака да изчезне от поглед и се обърна към сестра си.

— Е, как мина вечерта?

— Можеше да е и по-зле — отвърна тя и си взе кроасан. — Малко сериозен си пада, а?

— Трябва да те запозная с Дийкинс.

Ема се разсмя.

— Е, поне храната я биваше. И не забравяй, грамофонът ти вече е мой.