Джефри Арчър
Времето ще покаже (18)

16.

Мис Тили бе станала толкова редовен клиент на Палмовия салон, че дори си имаше своя маса.

Обикновено пристигаше към четири и си поръчваше чаша чай („Ърл Грей“) и сандвич с краставичка. Винаги отказваше да вземе от сметановите пасти, различните видове пай с мармалад и шоколадовите еклери, но от време на време си позволяваше кифла с масло. Един следобед се появи малко преди пет, което бе необичайно късно за нея, и Мейзи изпита облекчение, че обичайната й маса е свободна.

— Може би днес ще е по-добре да седна на по-дискретно място, Мейзи. Искам да поговорим насаме.

— Разбира се, мис Тили — каза Мейзи и я поведе към масата на мистър Холкомби зад колоната в ъгъла на салона. — Смяната ми свършва след десет минути и веднага ще дойда при вас.

Когато заместницата й Сюзан дойде да поеме салона, Мейзи обясни, че ще седне с мис Тили за няколко минути, но не иска да бъде обслужвана.

— Да не би старата патица да е оклюмала човка? — попита Сюзан.

— Старата патица ме научи на всичко, което зная — отвърна Мейзи с усмивка.

Точно в пет Мейзи седна срещу мис Тили. Рядко й се случваше да сяда с клиент и в малкото случаи, когато го правеше, никога не се чувстваше удобно.

— Ще пиеш ли чай, Мейзи?

— Не, благодаря, мис Тили.

— Напълно те разбирам. Ще се опитам да не те задържам, но преди да ти кажа реалната причина защо искам да се видим, мога ли да попитам как я кара Хари?

— Иска ми се да спре да расте — отвърна Мейзи. — Всеки месец му отпускам панталоните. С това темпо в края на годината дългите му панталони ще се превърнат в къси.

Мис Тили се разсмя.

— А как е с учението?

— В доклада за края на срока се казва… — Мейзи замълча за момент, опитвайки се да си спомни точните думи, — „Изключително добро начало. Много обещаващ ученик“. На първо място е по английски.

— Ама че ирония — отбеляза мис Тили. — Ако си спомням правилно, именно по този предмет се представи по-зле на приемния изпит.

Мейзи кимна и се опита да не мисли за финансовите последици от факта, че Хари не бе чел достатъчно Томас Харди.

— Сигурно много се гордееш с него — рече мис Тили. — Когато отидох в „Сейнт Мери“ в неделя, много се зарадвах да го видя отново в хора.

— Да, но сега трябва да се задоволи с място на задната редица с другите баритони. Дните му като солист приключиха. За сметка на това обаче се включи в театралния клуб и тъй като в гимназията няма момичета, играе Урсула в училищната постановка.

— „Много шум за нищо“ — рече мис Тили. — Добре, не искам да ти губя времето, така че чуй защо дойдох да те видя.

Отпи от чая, сякаш искаше да се овладее, преди да заговори, а после избълва всичко наведнъж.

— Скъпа, следващия месец ставам на шейсет и от известно време обмислям да се оттегля от бизнеса.

На Мейзи и през ум не й беше минавало, че един ден мис Тили ще престане да работи.

— Двете с мис Мънди мислим да се преместим в Корнуол. Хвърлили сме око на една малка виличка до морето.

„Не бива да напускате Бристол — едва не каза Мейзи. — Обичам ви и двете, а ако си отидете, към кого ще се обръщам за съвет?“

— Въпросът стана належащ миналия месец — продължи мис Тили, — когато един местен бизнесмен ми направи предложение за кафенето. Явно иска да го добави към своята разрастваща се империя. И макар да не ми се иска кафенето ми да стане част от верига, офертата му беше твърде изкусителна, за да я отхвърля с лека ръка. — Мейзи понечи да я попита кой е този бизнесмен, но се сдържа. — Оттогава мислих много по въпроса и реших, че ако успееш да ми предложиш същата сума, бих предпочела ти да поемеш бизнеса, отколкото някакъв непознат.

— Колко ви предложи той?

— Петстотин паунда.

Мейзи въздъхна.

— Поласкана съм, че сте ме взели предвид, но истината е, че нямам и петстотин пенса, какво остава за петстотин паунда.

— Боях се, че ще чуя точно това — каза мис Тили. — Но ако успееш да намериш поддръжник, той със сигурност ще сметне бизнеса за добра инвестиция. В края на краищата миналата година направих сто и двайсет паунда и десет шилинга печалба, без да броим собствената ми заплата. Бих ти отстъпила кафенето и за по-малко от петстотин, но намерихме онази чудесна къщичка в Сейнт Моус, а собствениците я продават за триста паунда и нито пени по-малко. Двете с мис Мънди бихме могли да преживеем със спестяванията си година-две, но тъй като и двете нямаме пенсионни застраховки, допълнителните двеста паунда ще са много важни за нас.

Мейзи тъкмо се канеше да каже на мис Тили колко съжалява, но че и дума не може да става, когато Патрик Кейси влезе в салона и се настани на обичайната си маса.

 

 

След като свършиха с любенето, Мейзи разказа на Патрик за предложението на мис Тили. Той седна в леглото, запали цигара и каза:

— Намирането на такъв капитал не е чак толкова трудно.

— Да, но става въпрос за мисис Клифтън, която трябва да събере петстотин паунда при положение, че няма и две пенита в джоба.

— Така е, но ще можеш да покажеш оборот и доказани приходи, без да споменаваме за доброто име на кафенето. Все пак имай предвид, че ще трябва да прегледам всички счетоводни книги за последните пет години, за да съм сигурен, че няма скрити неща от теб.

— Мис Тили никога не би измамила никого.

— Ще трябва да видя и дали няма да има промени в наемите в близко бъдеще — каза Патрик, без да обръща внимание на протестите й, — както и да проверя дали счетоводителят й не е включил някакви клаузи за допълнително заплащане от момента, в който започнеш да правиш печалба.

— Мис Тили не би направила подобно нещо — отсече Мейзи.

— Много си доверчива, Мейзи. Не забравяй обаче, че с това няма да се занимава мис Тили, а някой адвокат, който ще иска да прибере своята част, както и счетоводител, който да се погрижи за компенсация в случай, че решиш да не ползваш вече услугите му.

— Личи си, че никога не си се срещал с мис Тили.

— Вярата ти в старата дама е трогателна, Мейзи, но моята работа е да защитавам хора като теб, а сто и двайсет паунда и десет шилинга печалба на година няма да са достатъчни, за да вържеш двата края. Все пак не забравяй, че ще трябва да изплащаш кредита си на редовни вноски.

— Мис Тили ми каза, че печалбата не включва нейната заплата.

— Възможно е, но не знаеш каква е била нейната заплата. Ще са ти нужни най-малко двеста и петдесет паунда на година, ако искаш да оцелееш, в противен случай не само ще останеш без пукната пара, но и Хари ще трябва да напусне гимназията.

— С нетърпение очаквам да се запознаеш с мис Тили.

— А как стои въпросът с бакшишите? В „Роял“ получаваш половината от всички бакшиши, което прави поне още двеста паунда годишно. И те не се облагат, макар че не се съмнявам, че някое бъдещо правителство ще навакса и с това.

— Може би трябва да кажа на мис Тили, че рискът е прекалено голям. В края на краищата все ми напомняш, че в „Роял“ имам гарантирани доходи без никакви рискове.

— Така е, но ако мис Тили е наполовина толкова добра, колкото твърдиш, това може да се окаже възможност, каквато едва ли ще ти се отвори друг път.

— Решавай най-сетне, Патрик — каза Мейзи, като се опита да не прозвучи така, сякаш е изгубила търпение.

— Ще реша в момента, в който прегледам книжата.

— Ще решиш в момента, в който се срещнеш с мис Тили, защото ще разбереш истинското значение на добрата воля — отвърна Мейзи.

— С нетърпение очаквам да видя този образец на добродетелта.

— Това означава ли, че си готов да ме представляваш?

— Да — каза той, докато гасеше фаса си.

— И колко ще вземете за услугата от една безпарична вдовица, мистър Кейси?

— Изгаси светлината.

 

 

— Сигурна ли сте, че рискът си заслужава? — попита мистър Фрамптън.

— Финансовият ми съветник е на това мнение — отвърна Мейзи. — Увери ме, че не само ще провери всички сметки, но и че след като изплатя заема, ще мога да изляза на печалба след пет години.

— Но това са годините, през които Хари ще бъде в Бристолската гимназия.

— Много добре си давам сметка за това, мистър Фрамптън, но мистър Кейси осигури достатъчна заплата за мен като част от сделката и след като поделя бакшишите с персонала, ще мога да печеля приблизително толкова, колкото и в момента. Нещо по-важно, след пет години ще разполагам с реални активи и от там нататък цялата печалба ще бъде моя — каза тя, като се мъчеше да си припомни точните думи на Патрик.

— Ясно е, че сте вече сте решили — каза мистър Фрамптън. — Но ще ви предупредя, Мейзи, че има огромна разлика между това да си служител, който знае, че всяка седмица ще се прибере със заплата, и работодател, от когото се очаква да плаща по няколко заплати всеки петък. Честно казано, Мейзи, вие сте най-добрата в областта си, но наистина ли сте сигурна, че искате да престанете да сте служител и да поемете управлението?

— Мистър Кейси ще ми помага.

— Кейси е способен човек, в това няма съмнение, но той трябва да се грижи и за по-важни клиенти в другия край на страната. Вие ще сте онази, която ще върти ежедневния бизнес. Ако нещо тръгне на зле, той няма да е винаги наблизо, за да ви подаде ръка.

— Но пък може би никога вече няма да ми се отвори подобна възможност — повтори тя думите на Патрик.

— Тъй да бъде, Мейзи — рече Фрамптън. — Наистина много ще ни липсваш тук. Единствената причина да не си незаменима е, че обучи заместницата си отлично.

— Сюзан няма да ви разочарова, мистър Фрамптън.

— Сигурен съм, че няма. Но и никога няма да бъде Мейзи Клифтън. Позволи ми да съм първият, който да ти пожелае успех в новото начинание. А ако нещата не тръгнат според очакваното, в „Роял“ винаги ще има работа за теб.

Мистър Фрамптън стана и се ръкува с Мейзи точно както бе направил преди шест години.