Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Клифтън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Only Time Will Tell, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джефри Арчър. Времето ще покаже

ИК „БАРД“ ООД, София, 2011

ISBN: 978-954-655-223-5

История

  1. — Добавяне

46.

Хари прекара следващата седмица в очакване на поредната бомба. И извика от радост, когато тя гръмна.

В последния ден от срока Джайлс получи телеграма, че му се предлага място в Брейсъноус Колидж, Оксфорд, специалност история.

„Хвана последния влак“ — беше изразът на д-р Паджет.

След два месеца един отличник, един стипендиант и един редови студент пристигнаха в стария университетски град с различен транспорт, за да започнат тригодишния начален курс.

Хари се записа в театралния кръжок и корпуса за обучение на офицери, Джайлс в дружеството по дебати и в клуба по крикет, а Дийкинс се зарови в недрата на Бодлианската библиотека и, досущ като къртица, рядко излизаше на повърхността. Но пък той вече беше решил, че ще прекара остатъка от живота си в Оксфорд.

Хари не можеше да е така сигурен как ще живее нататък, докато премиерът прелиташе често-често до Германия и накрая кацна на летище „Хестън“ с усмивка, размаха някакъв лист и каза на хората онова, което искаха да чуят. Хари изобщо не се съмняваше, че Великобритания е на ръба на войната. Когато Ема го попита защо е толкова убеден, той отвърна: „Не си ли забелязала, че хер Хитлер изобщо не си прави труда да ни посети? Все ние сме настойчивите ухажори и накрая ще бъдем отблъснати“. Ема пренебрегна мнението му, но пък и тя, подобно на мистър Чембърлейн, не искаше да вярва, че Хари може и да се окаже прав.

Ема пишеше на Хари два, понякога три пъти седмично въпреки факта, че учеше почти денонощно за приемните си изпити в Оксфорд.

 

 

Хари се върна в Бристол за коледната ваканция и двамата прекарваха колкото се може повече заедно, макар че Хари се стараеше да стои настрана от мистър Барингтън.

Ема отказа да прекара ваканцията в Тоскана и не скри от баща си факта, че предпочита да остане с Хари.

С приближаването на приемния изпит часовете, които Ема прекарваше в стаята със старите книги, щяха да впечатлят дори Дийкинс, но Хари и без това вече стигаше до заключението, че тя ще впечатли изпитната комисия не по-малко от необщителния му приятел миналата година. Всеки път, когато й споменаваше това, Ема му напомняше, че в Оксфорд на всяка студентка се падат двайсет студенти.

— Нищо не пречи да идеш в Кеймбридж — предложи й необмислено Джайлс.

— Където нещата са съвсем праисторически — отвърна Ема. — Там още няма степени за жени.

Най-големият страх на Ема не беше, че няма да влезе в Оксфорд, а че когато започне обучението си, войната може да е избухнала и че Хари ще постъпи в армията и ще бъде изпратен на някое далечно бойно поле. През целия й живот Голямата война сякаш бе пред очите й — безброй жени продължаваха да носят черно в памет на своите съпрузи, любими, братя и синове, които така и не се бяха върнали от фронтовете на онова, което никой вече не наричаше войната, която трябвало да сложи край на всички войни.

Беше умолявала Хари да не се записва доброволец, ако избухне война, а поне да изчака да го мобилизират. Но след като Хитлер влезе в Чехословакия и анексира Судетите, Хари беше абсолютно сигурен, че войната с Германия е неизбежна и че когато бъде обявена, още на следващия ден ще носи униформа.

Когато Хари покани Ема да дойде на бала по случай края на първата му година, тя твърдо реши да не позволи разговори за предстоящата война. Взе също и друго решение.

 

 

Замина за Оксфорд сутринта и отседна в хотел „Рандолф“. Следобеда обиколи Съмървил с Хари, който беше сигурен, че след няколко месеца тя ще му стане колежка.

Върна се в хотела, като си остави предостатъчно време да се подготви за бала. Бяха се уговорили с Хари да я вземе в осем вечерта.

Той влезе в хотела няколко минути преди уречения час. Беше с модно тъмносиньо сако, подарък от майка му за деветнайсетия му рожден ден. Обади се в стаята на Ема от рецепцията да й каже, че е долу и че ще я чака във фоайето.

— Слизам веднага — отвърна тя.

Минутите минаваха. Хари крачеше напред-назад и се чудеше какво ли означава за Ема „веднага“. Но пък Джайлс често му повтаряше, че сестра му се била учила как да определя времето от майка им.

И тогава я видя, застанала в горния край на стълбището. Не помръдна, докато тя бавно слизаше надолу; тюркоазната й копринена рокля без презрамки подчертаваше грациозната й фигура. Всеки млад мъж — а и не само младите — във фоайето с най-голяма радост би заел мястото на Хари.

— Еха — каза той, когато тя стигна последното стъпало. — На кого му е притрябвала Вивиан Лий? Между другото, обувките ти са великолепни.

Ема усети, че първата част от плана й е успяла.

Излязоха от хотела и тръгнаха към площад „Радклиф“, хванати под ръка. Слънцето вече залязваше. Никой от влизащите в Брейсъноус тази вечер не подозираше, че Великобритания се намира само на няколко седмици от войната, заради която половината от младежите, които щяха да танцуват тази вечер, никога нямаше да завършат образованието си.

Но нищо не можеше да е по-далеч от мислите на веселите млади двойки, които танцуваха под музиката на Коул Портър и Джеръм Кърн. Докато няколкостотинте първокурсници и гостите им опустошаваха каси шампанско и планини пушена сьомга, Хари рядко оставяше Ема извън полезрението си — опасяваше се, че някоя не толкова галантна душа може да се опита да я отвлече.

Джайлс малко прекали с шампанското, яде твърде много миди и цяла вечер не танцува два пъти с едно и също момиче.

В два след полунощ оркестърът на Били Котън изсвири последния валс. Хари и Ема се притискаха един в друг, докато се въртяха в ритъма на музиката.

Когато диригентът вдигна палката си за националния химн, Ема не пропусна да забележи, че всички млади мъже около нея, независимо колко алкохол са изпили, застанаха мирно и запяха „Боже, пази краля“.

Тръгнаха бавно обратно към „Рандолф“, като си бъбреха за какво ли не — просто не искаха вечерта да свършва.

— Е, поне ще дойдеш след две седмици за приемния изпит, така че скоро ще те видя отново — каза Хари, докато изкачваха стъпалата пред хотела.

— Така е, но няма да имам време за нищо, преди да предам и последната си работа — отвърна Ема. — След като всичко това ми се махне от главата, ще можем да прекараме остатъка от уикенда заедно.

Докато Хари се навеждаше да я целуне за лека нощ, тя прошепна:

— Искаш ли да се качиш в стаята ми? Имам подарък за теб. Не искам да си помислиш, че съм забравила рождения ти ден.

Хари изглеждаше изненадан, както се изненада и портиерът, когато младата двойка тръгна нагоре по стълбите ръка за ръка. Когато стигнаха стаята, Ема направи няколко нервни опита да пъхне ключа, преди да успее да отвори.

— След малко идвам — каза и изчезна в банята.

Хари седна на единствения стол и се опита да реши какво би харесал най-много за рождения си ден. Когато вратата на банята се отвори, силуетът на Ема се очерта на приглушената светлина. Елегантната рокля без презрамки беше сменена с голяма хотелска кърпа.

Хари чуваше бесните удари на сърцето си, докато тя бавно пристъпваше към него.

— Мисля, че малко си прекалил с дрехите, скъпи — каза Ема, докато сваляше сакото му и го пускаше на пода. После разхлаби вратовръзката и разкопча ризата му, за да се присъединят към сакото. Последваха ги обувките и чорапите, след което тя бавно свали панталоните му. Докато посягаше да махне и последното препятствие по пътя си, той я взе на ръце и я понесе през стаята.

Когато я пусна на леглото, кърпата падна на пода. След връщането си от Рим Ема често си беше представяла този момент и бе решила, че първите й опити в любенето ще са неловки и тромави. Хари обаче беше нежен и внимателен, макар да бе повече от ясно, че е нервен поне колкото нея. След като свършиха, тя остана да лежи в обятията му. Не искаше да заспи.

— Хареса ли ти подаръкът за рождения ден? — попита тя.

— Определено — отвърна Хари. — Но се надявам да не мине още година, преди да мога да отворя следващия. Това ми напомня, че и аз имам подарък за теб.

— Но аз нямам рожден ден.

— Не е подарък за рожден ден.

Скочи от леглото, взе панталоните си от пода, затършува в джобовете и извади малка кожена кутийка. Върна се до леглото, коленичи и каза:

— Ема, мила, ще се омъжиш ли за мен?

— Изглеждаш адски нелепо на колене и гол — засмя се Ема. — Връщай се в леглото, преди да си измръзнал.

— Не и преди да отговориш на въпроса ми.

— Стига глупости, Хари. Реших, че ще се оженим в деня, когато дойде в Имението за дванайсетия рожден ден на Джайлс.

Хари избухна в смях, докато поставяше пръстена на безименния пръст на лявата й ръка.

— Съжалявам, че диамантът е толкова малък.

— Голям е колкото „Риц“ — отвърна Ема, докато той отново лягаше при нея. — И тъй като, изглежда, си организирал най-грижливо всичко — подразни го тя, — коя дата си избрал за сватбата?

— Събота, двайсет и девети юли, в три следобед.

— Защо точно тогава?

— Защото е последният ден от семестъра, а и не можем да наемем университетската църква, след като отпадна.

Ема седна, взе молива и тефтера от нощната масичка и започна да пише.

— Какво правиш? — попита Хари.

— Съставям списъка на гостите. Щом имаме само седем седмици…

— Това може да почака — прекъсна я Хари и отново я прегърна. — Имам чувството, че се задава още един рожден ден.

 

 

— Много е млада, за да мисли за брак — каза бащата на Ема, сякаш нея я нямаше.

— На същата възраст бях, когато ти ми направи предложение — напомни му Елизабет.

— Но на теб не ти предстоеше най-важният изпит в живота две седмици преди сватбата.

— Именно затова аз се заех с цялата подготовка — отвърна Елизабет. — Така Ема няма да се разсейва, докато не мине изпитът.

— Най-добре ще е да отложим сватбата с няколко месеца. В края на краищата за къде сме се разбързали?

— Каква чудесна идея, татко — обади се Ема. — Може би няма да е зле да попиташ и хер Хитлер дали ще бъде така добър да отложи войната с няколко месеца, защото дъщеря ти иска да се омъжи.

— А какво мисли мисис Клифтън за всичко това? — попита Барингтън, без да обръща внимание на думите на дъщеря си.

— Че нима е възможно да реагира по друг начин, освен да се зарадва? — попита Елизабет.

Барингтън не каза нищо.

 

 

Обявата за предстоящата сватба между Ема Грейс Барингтън и Хари Артър Клифтън беше публикувана в „Таймс“ след десет дни. Следващата неделя преподобният Стайлър обяви имената на бракосъчетаващите се от амвона на „Сейнт Мери“, а през следващата седмица бяха разпратени триста покани. Никой не се учуди, когато Хари помоли Джайлс да му стане кум, а капитан Тарант и Дийкинс — шафери.

Хари обаче остана шокиран, когато получи от Стария Джак писмо, с което той отклоняваше поканата, тъй като не можел да напусне поста си предвид обстоятелствата. Хари му писа с увещания да размисли и поне да присъства на сватбата, дори да не може да поеме задълженията на шафер. Отговорът на Стария Джак беше още по-объркващ: „Имам чувството, че присъствието ми ще причини неудобства“.

— Какви ги говори? — зачуди се Хари. — Със сигурност знае, че за всички ни ще е чест, ако дойде.

— Същият като баща ми е — отвърна Ема. — Той отказва да ме даде и казва, че дори не е сигурен, че ще дойде.

— Но ти каза, че бил обещал да те подкрепя повече в бъдеще.

— Да, но всичко това се промени в момента, в който чу, че сме сгодени.

— И майка ми не прояви особен ентусиазъм, когато й казах — призна Хари.

 

 

Ема не видя Хари отново, докато не се върна в Оксфорд за изпитите, при това едва след като завърши последния тест. Когато излезе от изпитната зала, годеникът й я чакаше на горното стъпало с бутилка шампанско в едната ръка и две чаши в другата.

— Е, как мина според теб? — попита той, докато пълнеше чашата й.

— Не зная — въздъхна Ема. Десетки други момичета излизаха от залата. — Нямах представа с какво се захващам, докато не видях това множество.

— Е, поне има с какво да се разсееш, докато чакаш резултатите.

— Остават само три седмици — напомни му Ема. — Това е повече от достатъчно време, за да промениш решението си.

— Ако не спечелиш стипендия, може и да премисля. В края на краищата не мога да си позволя да имам вземане-даване с обикновена студентка.

— Ако не спечеля стипендия, аз мога да премисля и да си потърся друг стипендиант.

— Дийкинс още е свободен — каза Хари.

— Дотогава вече ще е късно — отвърна Ема.

— Защо?!

— Защото резултатите ще бъдат оповестени на сутринта в деня на сватбата.

Чукнаха се и пиха. Прекараха по-голямата част от уикенда заключени в малката й хотелска стая, като между любенето отново и отново обсъждаха подробностите около сватбата. В неделя вечерта Ема вече бе стигнала до едно заключение.

— Мама е великолепна, но не мога да кажа същото за баща ми.

— Мислиш ли, че ще дойде?

— О, да. Мама го уговаря, но той все още отказва да ме даде. Какви са последните новини от Стария Джак?

— Дори не отговори на последното ми писмо — каза Хари.