Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Клифтън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Only Time Will Tell, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джефри Арчър. Времето ще покаже

ИК „БАРД“ ООД, София, 2011

ISBN: 978-954-655-223-5

История

  1. — Добавяне

39.

Джайлс и Хари се настаниха в поредния вагон трета класа, но бяха толкова уморени, че заспаха непробудно въпреки честото отваряне и затваряне на вратите през нощта, тракането на колелата и редовния писък на свирката на локомотива.

Влакът спря в Нюкасъл няколко минути преди шест. Джайлс се събуди, погледна през прозореца и видя мрачен сив ден и строени войници, които чакаха да се качат. Някакъв сержант отдаде чест на един младши лейтенант, който не изглеждаше много по-възрастен от Джайлс, и викна:

— Разрешете да се качим на влака, сър!

Лейтенантът отвърна на поздрава и отвърна отсечено: „Разрешавам“. Войниците започнаха да се качват.

Вездесъщата заплаха от война и въпросът дали двамата с Хари няма да облекат униформи, преди да успеят да стигнат до Оксфорд, никога не напускаха за дълго мислите на Джайлс. Чичо му Николас, когото никога не бе виждал, бил млад офицер досущ като лейтенанта на перона, когато повел взвода си и бил убит при Ипър. Джайлс се запита какви ли ще са имената на бойните полета, ако избухне още една Голяма война, която да сложи край на всички войни.

Забеляза минаващо отражение в прозореца на вагона и се сепна. Рязко се обърна, но човека вече го нямаше. Дали предупреждението на капитан Тарант го бе изнервило, или бе просто съвпадение?

Погледна Хари, който все още спеше дълбоко — може би не беше мигнал предишните две нощи. Докато влакът навлизаше в Беруик он Туид, Джайлс забеляза същия човек да минава покрай купето им. Хвърли им само бърз поглед и изчезна. Вече не можеше да става дума за съвпадение. Може би проверяваше къде ще слязат?

Хари най-сетне се събуди, примигна, протегна се и заяви:

— Умирам от глад.

Джайлс се наведе към него и прошепна:

— Мисля, че във влака има човек, който ни следи.

— Така ли? — попита Хари и изведнъж се разсъни.

— Билетите, ако обичате!

Джайлс и Хари подадоха пътните си листове на кондуктора.

— Какъв е престоят на гарите? — попита Джайлс, след като кондукторът перфорира пътните листове.

— Зависи дали се движим по разписание, или не — отвърна кондукторът отсечено. — Но според правилника на компанията минималният престой е четири минути.

— Коя е следващата гара? — попита Джайлс.

— Дънбар. Би трябвало да пристигнем след трийсет минути. Но вие сте до Мългелри — добави кондукторът, преди да продължи към следващото купе.

— Защо го пита за престоя? — попита Хари.

— Опитвам се да разбера дали ни следят — рече Джайлс. — И следващата част от плана ми ще включва и теб.

— Аха, пак роля — каза Хари и разтърка очи.

— Със сигурност не на Ромео обаче — отвърна Джайлс. — Щом влакът спре в Дънбар, искам да слезеш, а аз ще гледам дали някой няма да те последва. Значи слизаш и бързо тръгваш към изхода, после се върни, влез в чакалнята и си купи чай. Не забравяй, че имаш само четири минути да се върнеш, преди влакът да потегли. Няма да се оглеждаш, та онзи да не разбере, че сме го усетили.

— Но ако някой ни следи, няма ли да се интересува повече от теб, отколкото от мен?

— Не мисля — отвърна Джайлс. — Особено ако капитан Тарант е прав. Защото имам чувството, че той знае повече, отколкото е склонен да признае.

— Не бих казал, че това ме радва особено — отбеляза Хари.

След половин час влакът забави и спря в Дънбар. Хари отвори вратата, слезе на перона и тръгна към изхода.

Джайлс видя човека, който забърза след приятеля му, и промърмори:

— Пипнах те.

Беше сигурен, че след като мъжът разбере, че Хари е слязъл само за чай, ще погледне към него, за да се увери, че и той не е слязъл от вагона.

След три минути Хари се върна. Беше купил шоколад. Веднага попита:

— Забеляза ли някого?

— Да, разбира се — отвърна Джайлс. — Точно в момента се качва във влака.

— Как изглежда? — попита разтревожено Хари.

— Около четирийсетте — отвърна Джайлс, — висок, елегантно облечен, с много къса коса. Единственото, което не можеш да пропуснеш, е накуцването.

— Е, щом знаем с кого си имаме работа, Шерлок, какво следва?

— Първо, Уотсън, не бива да забравяме, че имаме няколко предимства.

— Не мога да се сетя за нито едно — каза недоволно Хари.

— Ами, като начало знаем, че ни следи, а той не знае, че знаем. Освен това знаем къде отиваме, а той явно няма представа. Също така сме във форма и на по-малко от половината от неговите години. А и както куца, ще е по-бавен от нас.

— Страшен си — каза Хари.

— Имам вродено предимство — засмя се Джайлс. — Все пак съм син на баща си.

 

 

Когато влакът спря на гара Уейвърли в Единбург, Джайлс вече беше обсъдил сто пъти плана с Хари. Слязоха и бавно тръгнаха по перона.

— Не поглеждай назад — каза Джайлс, докато вървяха към колонката за таксита. — Хотел „Роял“ — каза на шофьора. — И можеш ли да ми кажеш, ако някое такси ни последва? — добави, докато се настаняваше до Хари на задната седалка.

— Няма проблем — отвърна шофьорът.

— Откъде знаеш, че в Единбург има хотел „Роял“? — попита Хари.

— Във всеки град има хотел „Роял“ — отвърна Джайлс.

След минута шофьорът каза:

— Не съм съвсем сигурен, но едно такси от гарата май ни следва.

— Добре — каза Джайлс. — Колко е до „Роял“?

— Два шилинга, сър.

— Ще ти дам четири, ако успееш да се измъкнеш от таксито зад нас.

Шофьорът моментално натисна газта. Джайлс погледна през задния прозорец. Таксито зад тях също увеличи скоростта. Бяха набрали шейсет или седемдесет метра преднина, но Джайлс разбираше, че предимството им няма да се задържи дълго.

— На следващата пресечка завий наляво и намали — каза на шофьора. — Ние ще скочим, а ти продължи към „Роял“ и не спирай, докато не стигнеш пред входа.

Шофьорът протегна ръка назад и Хари пусна четири шилинга в шепата му.

— Щом скоча, скачай и ти и тичай след мен — каза Джайлс на Хари.

Таксито рязко зави и намали. Джайлс отвори вратата, скочи на тротоара и се втурна в някакъв магазин.

Хари го последва и затръшна вратата. Клекнаха и се загледаха как второто такси се появи на ъгъла.

— Какво е станало, господа? — попита продавачката и ги изгледа подозрително.

— Нищо особено — отговори й Джайлс и й се усмихна очарователно. — Да тръгваме, Хари.

— Не ми се вярва куцият да отседне в „Роял“ за през нощта, така че по-добре да не спираме — каза Джайлс, щом излязоха.

— Съгласен — отвърна Хари.

Джайлс махна на едно такси и щом то спря, каза на шофьора:

— Уейвърли.

— Откъде си научил тия номера? — попита с възхищение Хари, докато пътуваха обратно към гарата.

— Знаеш ли, Хари, трябва да намалиш Джоузеф Конрад и да почетеш малко повече криминалета, ако искаш да знаеш как да пътуваш из Шотландия, докато те преследват непознати.

Пътуването до Мългелри се оказа много по-бавно и много по-скучно от пътуването до Единбург. Накуцващият мъж не се виждаше никакъв. Когато локомотивът най-сетне домъкна четирите си вагона до малката гара и двамата слязоха, слънцето вече се бе скрило. Началник-гарата стоеше до изхода да посрещне последния влак за деня.

— Някакъв шанс да си намерим такси? — попита го Джайлс.

— Не, сър — отвърна началник-гарата. — Джок се прибира за чай към шест часа и няма да се върне поне още час.

Джайлс се замисли дали да не му обясни мнението си за логиката на Джок, но се отказа.

— Тогава ще бъдете ли така добър да ни кажете как можем да стигнем до замъка Мългелри?

— Пеша — услужливо отвърна началник-гарата.

— И накъде по-точно да вървим? — попита Джайлс, като се мъчеше да запази търпение.

— Ей нанататък — отвърна мъжът и посочи нагоре по хълма. — Няма начин да го пропуснете.

„Ей нанататък“ се оказа единствената вярна информация, предложена им от началник-гарата, защото след като бяха вървели повече от час, вече съвсем се беше стъмнило, а не се виждаше никакъв замък.

Джайлс вече започваше да се чуди дали няма да прекарат първата си нощ в шотландските възвишения под открито небе в компанията на някое стадо овце, когато Хари извика:

— Ето го!

Джайлс се загледа през мъгливия сумрак и макар че все още не можеше да различи очертанията на замък, духът му се приповдигна, като видя далечни светлини. Продължиха натам и след още четвърт час стигнаха огромна врата от ковано желязо. Не беше заключена. Докато вървяха по дългата алея, Джайлс чу лай, но отникъде не изскочиха кучета. След около още километър и половина стигнаха до ров с мост и тежка дъбова врата в другия му край. Не изглеждаше особено гостоприемна за непознати.

— Остави говоренето на мен — каза Джайлс, докато вървяха по моста.

Удари три пъти вратата с юмрук и след секунда тя се отвори. На прага стоеше гигантски мъж с шотландска пола, тъмно сако, бяла риза и бяла папийонка — главният стюард.

Огромният мъж погледна надолу към изтощените и раздърпани младежи и каза:

— Добър вечер, мистър Джайлс.

Джайлс можеше да се закълне, че никога не е виждал този човек.

— Негово Благородие ви очаква за вечеря.