Джефри Арчър
Времето ще покаже (25)

23.

— Смятате ли да присъствате на празненството по случай рождения ден на господаря Джайлс, сър? — попита мис Потс.

Хюго си погледна бележника. „Джайлс, 12-и рожден ден, 3 следобед, Имението“ — пишеше с големи букви в началото на страницата.

— Имам ли време да купя подарък по пътя?

Мис Потс излезе от кабинета и след няколко секунди се появи с голям пакет, увит в лъскава червена хартия и вързан с панделка.

— Какво е това? — попита Хюго.

— Последният модел радио на „Робъртс“, което е поискал, когато го посетихте в лечебницата миналия месец.

— Благодаря, мис Потс — рече Хюго и си погледна часовника. — По-добре да побързам, ако искам да стигна навреме за разрязването на тортата.

Мис Потс пъхна в куфарчето му дебела папка и преди той да успее да попита, обясни:

— Бележките ви за утрешната среща на борда. Можете да ги прегледате, след като господарят Джайлс се върне в „Сейнт Бийд“. Така няма да е нужно да се връщате привечер.

— Благодаря, мис Потс — повтори Хюго. — Сещате се за всичко.

Докато караше през града, Хюго неволно си даде сметка колко много са колите по пътищата в сравнение с миналата година. Пешеходците пресичаха по-предпазливо улицата, след като властите вдигнаха ограничението на скоростта до 50 км/ч. Един кон се дръпна уплашено, когато автомобилът профуча покрай една двуколка. Хюго се запита колко ли време ще просъществуват двуколките и файтоните, след като градският съвет разреши пускането на първите автомобили таксита.

След като излезе от града, увеличи скоростта, тъй като не искаше да закъснява за празненството на сина си. Колко бързо растеше само това момче. Вече беше по-високо от майка си. Дали един ден нямаше да се извисява и над него?

Беше сигурен, че когато след година Джайлс завърши „Сейнт Бийд“ и продължи в Итън, приятелството му с Клифтън бързо ще бъде забравено. В същото време си даваше сметка, че дотогава трябва да се погрижи за някои други проблеми.

Намали, докато минаваше през портала на дома си. Винаги беше обичал да кара по дългата алея между дъбовете към Имението. Дженкинс, който стоеше на горното стъпало, му отвори вратата и каза:

— Мисис Барингтън е в салона, сър, с господаря Джайлс и двама негови приятели от училището.

Докато влизаше във фоайето, Ема се спусна тичешком по стълбището и се хвърли в обятията му.

— Какво има в пакета?

— Подарък за рождения ден на брат ти.

— Ясно, но какво?

— Ще се наложи да почакаш и да видиш, млада госпожице — отвърна с усмивка баща й и подаде куфарчето си на иконома. — Дженкинс, би ли сложил това в кабинета ми — каза той, а Ема го сграбчи за ръката и го задърпа към салона.

Усмивката на Хюго се изпари в момента, в който вратата се отвори и той видя кой се е настанил на дивана.

Джайлс скочи и изтича към него, а той му подаде пакета и каза:

— Честит рожден ден, момчето ми.

— Благодаря, папа — отвърна Джайлс и представи приятелите си.

Хюго стисна ръката на Дийкинс, но когато Хари протегна своята, каза само: „Добър ден, Клифтън“ и се настани в любимото си кресло.

Загледа с интерес как Джайлс развързва панделката на пакета и двамата видяха за първи път подаръка. Дори необузданата радост на сина му от радиото не събуди усмивка у Хюго. Трябваше да зададе на Клифтън въпрос, но не биваше да изглежда така, сякаш отговорът на момчето е от особена важност.

Мълчеше, докато трите момчета се редуваха да сменят двете станции и слушаха напрегнато странните гласове и музика от говорителя. Успехите им се съпровождаха от смях и ръкопляскания.

Мисис Барингтън се разприказва с Хари за неотдавнашния концерт „Месия“, на който бе ходила, като добави колко й е харесало изпълнението му на „Но аз зная, Изкупителят ми е жив“.

— Благодаря, мисис Барингтън — каза Хари.

— Надяваш ли се да продължиш в Бристолската гимназия, след като завършиш „Сейнт Бийд“, Клифтън? — включи се в разговора Хюго.

— Само ако спечеля стипендия, сър — отвърна Хари.

— Но нима това е толкова важно? — попита мисис Барингтън. — Нима няма да ти бъде предложено място, както на всяко друго момче?

— Майка ми не би могла да си позволи таксите, мисис Барингтън. Тя е сервитьорка в хотел „Роял“.

— Но баща ти…

— Той е мъртъв — каза Хари. — Загинал е във войната.

— Съжалявам — рече мисис Барингтън. — Не знаех.

В този момент вратата се отвори, помощник-икономът влезе с двуетажна торта на сребърен поднос и я сложи в центъра на масата. Джайлс духна всичките дванайсет свещи наведнъж и всички заръкопляскаха.

— А твоят рожден ден кога е, Клифтън? — попита Хюго.

— Беше миналия месец, сър — отвърна Хари.

След като Джайлс разряза тортата, Хюго стана и излезе, без да каже нито дума повече.

Отиде в кабинета си, но откри, че не може да се съсредоточи върху бележките за утрешната среща на борда. Отговорът на Клифтън означаваше, че ще му се наложи да потърси съвет от адвокат, специалист по наследяването.

След около час чу гласове във фоайето, после как външната врата се затваря и автомобилът се отдалечава. Няколко минути по-късно на вратата му се почука и Елизабет влезе в кабинета.

— Защо ни остави така внезапно? — попита тя. — И защо не дойде да се сбогуваш, когато Джайлс и гостите му си тръгваха?

— Утре сутринта ме чака много сложна среща на борда — отвърна той, без да я поглежда.

— Това не е причина да не кажеш довиждане на сина си, особено на рождения му ден.

— Страшно много неща са се струпали на главата ми — каза той, като все така не вдигаше поглед от бележките.

— Нищо не е толкова важно, че да налага да си груб с гостите. Държа се с Хари Клифтън по-зле, отколкото с някой от слугите.

Едва сега Хюго я погледна.

— Може би защото смятам Клифтън за по-нисш от слугите. — Елизабет го погледна смаяно. — Знаеш ли, че баща му е бил докер, а майка му е сервитьорка? Не съм сигурен, че Джайлс трябва да другарува с момче като него…

— Джайлс определено е на друго мнение, а и независимо от произхода си Хари е очарователно момче. Не мога да разбера какво толкова имаш против него. С Дийкинс не се отнесе по същия начин, а неговият баща е собственик на будка за вестници и списания.

— Но освен това Дийкинс е стипендиант отличник.

— А Хари е най-добрият стипендиант хорист на училището, както много добре знае всеки жител на Бристол, който ходи на църква. Надявам се следващия път, когато се срещнеш с него, да бъдеш малко по-цивилизован.

И без да каже нищо друго, Елизабет излезе от стаята и затвори ядосано вратата.

 

 

— Все повече се тревожа от предложенията на правителството за промени във вносните тарифи — каза Хюго, докато заемаше мястото отдясно на баща си — и за това как ще се отразят на финансовите ни резултати.

— Именно затова си имаме юрист в борда: за да ни съветва по подобни въпроси — каза сър Уолтър.

— Според моите изчисления, ако законът бъде приет, може да ни струва двайсет хиляди паунда на година. Не мислите ли, че няма да е зле да потърсим и друго мнение?

— Предполагам, че ще мога да поговоря със сър Джеймс Амхърст при следващото ми пътуване до Лондон.

— Ще пътувам за Лондон във вторник за годишната вечеря на Асоциацията на британските корабовладелци — каза Хюго. — Тъй като е юридически съветник на индустрията, може би аз следва да поговоря с него.

— Само ако си убеден, че е необходимо — каза сър Уолтър. — И не забравяй, че тарифата на Амхърст е на час, дори по време на вечеря.

 

 

Годишната вечеря на Асоциацията на британските корабовладелци се провеждаше в Гровнър Хаус и на нея присъстваха повече от хиляда членове и техните гости.

Хюго се беше обадил преди това на секретаря и го бе помолил да го настанят до сър Джеймс Амхърст. Секретарят повдигна вежда, но се съгласи да промени подреждането на гостите начело на масата. В края на краищата старият Джошуа Барингтън беше един от основателите на Асоциацията.

След като епископът на Нюкасъл каза молитвата, Хюго не се опита да прекъсне важния адвокат, който беше завързал задълбочен разговор с мъжа от дясната си страна. Когато обаче той най-сетне благоволи да се обърне към непознатия, когото му бяха сложили от лявата страна, Хюго започна направо по същество.

— Баща ми, сър Уолтър Барингтън — започна той, за да привлече вниманието му, — е доста загрижен за вносните тарифи, които ще бъдат гласувани в Камарата на представителите, и за ефекта, който могат да имат върху индустрията. Пита се дали не би могъл да се консултира с вас по този въпрос при следващото си идване в Лондон.

— Разбира се, момчето ми — отвърна сър Джеймс. — Само кажете на секретарката му да се обади на моя секретар и ще се погрижа да съм свободен за него.

— Благодаря, сър — каза Хюго. — Между другото, питах се дали сте чели нещо от Агата Кристи?

— Не бих казал — отвърна сър Джеймс. — Бива ли я?

— Много ми хареса последната й книга, „Когато има завещание“ — каза Хюго, — но не съм сигурен дали сюжетът би могъл да издържи в съда.

— Какво пише дамата? — попита Амхърст, докато му поднасяха резен препечено телешко върху студен поднос.

— Според мис Кристи най-големият син в благородническото семейство автоматично наследява титлата на баща си, дори да е извънбрачно дете.

— А, това наистина е интересна юридическа главоблъсканица — каза сър Джеймс. — Всъщност юристите от Камарата на лордовете наскоро разглеждаха подобен случай. Бенсън срещу Карстеърс, ако не се лъжа. В пресата често го споменават като „копелдашката поправка“.

— И до какво заключение са стигнали Техни Благородия? — попита Хюго, като се мъчеше да не изглежда прекалено заинтересуван.

— Ако в оригиналното завещание не може да се намери вратичка, се отсъжда в полза на първородния, дори той да е незаконен. — На Хюго изобщо не му се искаше да чува подобен отговор. — Обаче — продължи сър Джеймс, — Техни Благородия решиха да се застраховат и добавиха допълнение, според което към всеки случай следва да се подхожда индивидуално, при това само след като е бил разгледан от носителя на Ордена на жартиерата. Типично за лордовете — отбеляза той, взе ножа и вилицата и нападна телешкото. — Страхуват се да не създадат прецедент, но нямат нищо против да стоварят отговорността на чужд гръб.

Когато сър Джеймс насочи вниманието си към мъжа от дясната си страна, Хюго се замисли за последствията ако Хари Клифтън открие, че може би има правото да наследи не само компанията, но и фамилното имение на Барингтън. Достатъчно зле щеше да е да признае, че има незаконен син, но мисълта, че Хари Клифтън може да наследи семейната титла след смъртта му и да стане сър Хари, бе непоносима. Беше готов да направи всичко по силите си, за да не допусне подобно нещо.