Джийн М. Оел
Каменните убежища (9)

Девета глава

Привечер стигнаха до къщата на Мартона, ала Фолара бе отишла да преспи при приятелката си Рамила, вместо да ги изчака. Бяха я зърнали на вечерята, но разговорите се бяха проточили и след това, а девойката знаеше, че няма да свършат скоро.

Когато отметнаха завеската, видяха, че в огнището няма нито един тлеещ въглен.

— Ще отида да взема огън от Джохаран — каза Уиламар.

— Не виждам у тях да свети — отвърна Мартона. — Сигурно с Пролева са отишли да вземат Джарадал от майка й.

— Тогава да отида до Солабан?

— И у тях е тъмно, Рамара сигурно я няма. Солабан също остана на срещата през целия ден.

— Няма защо да притеснявате другите — обади се Айла. — У мен са огнените камъни, които открих днес. Ей-сега ще разпаля огън.

— Какви огнени камъни? — изненадано попитаха в един глас Мартона и Уиламар.

— Сега ще ви покажем — отговори Джондалар.

— Ще ми трябва прахан — каза Айла. — Нещо, с което да разпаля искри.

— В огнището има, но не знам дали ще мога да стигна дотам в тъмното, без да се блъсна в нещо — отвърна Мартона.

— Тогава ще се опитам да направя искри и без прахан.

Младата жена извади кремъчния си нож и един от огнените камъни.

Сложи пред себе си парчето железен пирит и го удари с опакото на кремъчното острие.

— Ах! — чу тя Мартона да възкликва, когато прехвърча искра.

— Как го направи? — попита я Уиламар. — Можеш ли да го повториш?

— Искрата се получава с кремъчния нож и огнения камък. — Отново удари двата предмета един в друг. Този път искрата бе по-силна и й позволи да се приближи до огнището. Мартона я последва.

— Държа праханта тук — каза възрастната жена. — Ето, вземи.

— Подай ми я.

Айла сложи праханта на земята, наведе се и отново удари огнения камък. Този път искрата обхвана праханта и предизвика бледа червена светлина. Тя леко я раздуха и запали малък пламък. Натрупа още прахан, а после и по-големи съчки. Само за миг помещението беше огрято от уютния огън.

— Искам да го видя този огнен камък — изрече Уиламар, след като запали няколко лампи.

Айла му подаде парчето железен пирит. Той заобръща сиво златистия минерал и го огледа от всички страни.

— Прилича ми на обикновен цветен камък. Как успя да запалиш огън с него? Друг може ли да го направи?

— Да, всеки. Ей-сегичка ще ти покажа. Можеш ли да ми дадеш още малко прахан, майко?

Докато Мартона търсеше, Джондалар отиде при пътната си торба и извади оттам кремък и огнен камък. После направи малка купчинка от възпламенимия прах и удари кремъка в камъка. Появи се искра и дим, той раздуха искрата и добави още прахан. Скоро и другото огнище в къщата беше запалено.

— Мога ли и аз да опитам? — попита майка му.

— Необходима е малко практика, за да запалиш искра там, където искаш, но не е чак толкова трудно. — Джондалар й подаде кремъка и камъка.

— И аз бих искал да пробвам — присъедини се Уиламар.

— Няма защо да чакаш — отвърна Айла. — Сега ще взема още един кремък от торбата и ще ти покажа.

Първите им опити бяха плахи и неуверени, но след като им показаха правилната техника, Мартона и Уиламар започнаха да напредват. Уиламар пръв успи да запали огън, но втория път късметът му изневери. Щом и Мартона успя в начинанието, тя бързо усвои техниката. Скоро и двамата палеха огън с лекота.

Когато Фолара се прибра, тя ги завари усмихнати и доволни, коленичили около огнището, в което горяха няколко малки огъня. Вълчо също дойде с нея. Той се беше уморил цял ден да стои на едно място с Айла и затова се бе присъединил към Джарадал и Фолара. Те се хвалеха, като показаха, че се познават с дружелюбния и любопитен хищник.

След като Вълчо приветства всеки един, както си му е редът, и пи вода, той отиде и се сви до входа на къщата — мястото, което си бе избрал. Искаше да си почине след вълнуващия, но уморителен ден с Джарадал и другите деца.

— Какво става тук? — попита Фолара. — Защо сте запалили толкова много огньове?

— Учихме се как да палим огън с камъни — отвърна Уиламар.

— С огнените камъни на Айла ли?

— Да, много е лесно — каза Мартона.

— Нали ти обещах да ти покажа, Фолара. Искаш ли да опиташ? — подкани я младата жена.

— Наистина ли го направи, майко? — попита момичето.

— Разбира се.

— И ти ли, Уиламар?

— И аз. Необходима е известна практика, но всъщност не е толкова трудно.

— Е, тогава не мога да бъда единственият член на семейството, който не умее да пали огън по този начин.

Докато Айла й показваше, а Джондалар я съветваше, Мартона нагря върху вече запаления огън няколко камъка за готвене. Напълни с вода съда, който използваха за правене на чай, и наряза на парчета малко зуброво месо.

Когато камъните се нагряха, сложи няколко в чайника, а останалите добави заедно с още вода в друг плетен съд, в който имаше сготвени зеленчуци.

Когато Мартона приготви храната, вече беше пламнал и огънят на Фолара. На всеки бяха раздадени чинии и купи за чая. Петимата насядаха на възглавниците около ниската маса. След вечерята Айла приготви една купа с остатъци и малко месо за Вълчо, наля си още една чаша чай и отново седна на масата.

— Искам да знам повече за тези огнени камъни — каза Уиламар. — Никога не бях чувал преди за подобно нещо.

— Къде се научи да го правиш, Джонде? — попита Фолара.

— Айла ми показа.

— А ти къде се научи, Айла?

— Стана съвсем случайно.

— Но как би могло нещо подобно да стане случайно?

Айла отпи от чая и затвори очи, за да си припомни миналите събития.

— Беше един от онези дни, когато всичко сякаш върви наопаки — започна. — Моята първа зима в долината тъкмо бе започнала, реката замръзваше, а огънят ми беше изгаснал посред нощ. Уини още беше малка и хиените обикаляха около пещерата ми в тъмното, но аз не можех да открия прашката си. Трябваше да мятам по тях камъни, за да ги прогоня. На сутринта исках да насека дърва, за да запаля отново огън, но изпуснах брадвата си и тя се счупи. Беше единствената, която имах, и трябваше да си направя нова. За щастие забелязах наблизо кремъчни парчета и животински кости.

Слязох до каменистия бряг на реката, за да си направя нова брадва и някои други инструменти. Докато работех, без да искам ударих с камък по кремъка и се появи искра. Така или иначе трябваше да си запаля огън и реших да опитам да го направя по този начин. След няколко опита успях.

— Толкова просто изглежда, като го обясняваш — каза Мартона. — Но аз едва ли бих се сетила да запаля огън на твое място, дори и да бях видяла искра.

Бях сама в онази долина — рече русокосата жена. — Нямаше кой да ми покаже как да правя това и онова или да ме посъветва какво да предприема. Вече бях убила един кон, което беше против традициите на Клана. После взех да отглеждам рожбата на това животно, а това също е забранено в Клана. Вършех толкова много непознати за мен неща, че в този момент бях готова да експериментирам и с огъня.

— Много ли огнени камъни имаш? — попита Уиламар.

— Има много такива камъни на онзи скалист бряг — отвърна Джондалар. — Преди да си тръгнем от долината последния път, събрах колкото можах да открия на пръв поглед. Раздадохме няколко по време на пътешествието, но гледах да запазя и за зеландонийците. После не открихме повече.

— Лошо — каза майсторът-търговец. — Хубаво щеше да е, ако можехме да си ги поделим с другите или дори да търгуваме с тях.

— Ние пак можем! — възкликна Джондалар. — Айла откри няколко тази сутрин в долината на Гористата река. Тъкмо преди да дойдем на срещата. За пръв път отново виждам огнени камъни, след като напуснахме нейната долина.

— Открили сте огнени камъни? Тук? Къде? — попита Уиламар.

— В подножието на един малък водопад — отвърна Айла.

— Щом има на такова малко място, сигурно бихме могли да намерим още повече наоколо — отбеляза Джондалар.

— Вярно. На колко души сте казвали за тези огнени камъни? — попита Уиламар.

— Нямах време да разкажа на никого, но зеландони знае — отвърна Джондалар. — Фолара й е казала.

— А ти откъде знаеш? — попита дъщеря си Мартона.

— Айла ми показа. Видях, докато палеше огън по този начин. Вчера, когато се прибра Уиламар.

— Но зеландони не е видяла, така ли?

— Май че не.

— Голям смях ще падне. — Уиламар се усмихна. — Толкова ще се изненада… но няма да го покаже.

— Наистина ще е забавно — съгласи се Джондалар. — Не е лесно да се изненада с нещо тази жена.

— Така е, защото знае много — отвърна Мартона. — Но ти вече я впечатли, Айла, и то повече, отколкото предполагаш.

— Вярно е — каза Уиламар. — И двамата я впечатлихте. Приготвили ли сте някакви други трикове, за които още не сте ни казали?

— Ами, мисля, че ще се удивите от копиехвъргача, който ще демонстрираме утре. Не можете да си представите колко добра е Айла в мятането с прашка — отговори Джондалар. — И макар и за вас да не е толкова интересно, научих се на някои нови техники за обработване на кремък. Дори Даланар се заинтересува.

— Щом Даланар е бил впечатлен, и за мен ще е интересно — каза Уиламар.

— Има и една дърпачка на конци.

— Дърпачка на конци ли?! — повтори учудено Мартона.

— Да, използва се за шиене. Ако искаш, ще ти я покажа — изрече Айла.

— Мислиш, че ще свърши работа на човек, чиито очи са вече слаби и не виждат?

— Да, мисля, че ще ти е от полза. Ей-сега ще я донеса.

— Защо не почакаш до утре, когато ще е по-светло. На тази слаба светлина няма да виждаме почти нищо — предложи й възрастната жена.

— Е, Джондалар, ти предизвика голямо вълнение сред нас — каза Уиламар. — Завръщането ти беше достатъчно, но ти донесе със себе си и много други изненади. Винаги съм казвал, че пътуването отваря нови възможности и способства за предаването на много идеи.

— Мисля, че си прав — отвърна Джондалар. — Но да си призная, уморен съм от пътуването. Ще съм доволен, ако си остана у дома за по-дълго.

— Нали ще ходиш на Летния събор, Джонде? — попита Фолара.

— Разбира се. Там ще се оженим, малка сестричке. За мен ходенето на Летния събор не е пътуване, особено след като извърших пътешествието. То е част от домашния ни бит. Което ми напомня, че Джохаран планира лов за утре. Знаеш ли откъде можем да си намерим маскировки, Уиламар? Айла също иска да участва в лова.

— Ще намерим нещо. Ако ще ходим за елени, аз имам резервни еленови рога. Другите имат кожи и други необходими неща.

— Какви са тези маскировки? — попита Айла.

— Маскираме се с кожи и понякога се окичваме с рога, за да можем да се доближим повече до стадото. Животните се страхуват от хората, затова се преструваме на животни — обясни Уиламар.

— Джондалар, можем да вземем конете, както когато аз и Уини помогнахме на мамутоите да убият онзи зубър — предложи тя и се обърна към Уиламар: — Когато си на гърба на коня, животните не те виждат. Така можем да се прокраднем по-близо до тях и с копиехвъргачите дори само двамата с Вълчо можем да убием доста дивеч.

— Използвате животни, за да ловите животни? Не го спомена, когато попитах дали имате още трикове. Не смяташ ли, че това звучи направо невероятно? — обърна се Уиламар към жена си.

— Имам усещането, че дори те самите не знаят какви точно изненади ще ни поднесат през следващите дни и месеци — изрече Мартона. — Някой иска ли още малко чай от лайка преди лягане? Много успокоява, а днес ви подложиха на доста неприятен разпит. Тези хора от Клана имат по-голямо значение, отколкото си мислех.

Фолара наостри уши. Всички говореха за дългата среща, а приятелките й искаха да им разкаже, защото си мислеха, че тя е по-наясно от другите. Беше им казала, че знае колкото всички, но те не й вярваха. Поне сега щеше да има някаква представа за характера на срещата. Тя се заслуша внимателно, докато разговорът продължаваше.

— … Изглежда, те имат доста благородни черти — каза Мартона. Грижат се за болните и вождът им е заинтересован за благото на народа си. Познанията на тяхната знахарка са били доста богати, ако се съди по реакцията на нашата зеландони. Струва ми се, че тя би искала да научи повече за техния духовен водач. Със сигурност е напирала да ти зададе още много въпроси, но се е въздържала. Докато Джохаран повече се интересува от самите хора и начина им на живот.

Всички се умълчаха. Красиво украсеното жилище напомни на Айла за Ранек, чието жилище в Лъвския бивак също беше подредено с вкус и елегантност. Той беше човек на изкуството, скулптор. Беше й разкрил чувствата и възгледите си за съзиданието и красотата. Помисли си, че Мартона сигурно има подобно светоусещане.

Тя се чувстваше уютно и сигурно в компанията на семейството на Джондалар. Разбираше се с тези хора, те бяха като нея. Тогава я осени мисълта, че тя наистина е една от другите. После в съзнанието й внезапно изплува пещерата, в която живееше Кланът на Брун и в която беше израснала. Контрастът я порази.

При зеландонийците всяко семейство имаше свой дом. През тънките стени се чуваха гласове и шум, но въпреки това всеки си имаше свое неприкосновено място, скрито от погледите на другите. При мамутоите отделните семейства също живееха разделени. Завеси заграждаха отделните семейни места.

В пещерата на Клана границите на семейните места се знаеха от всички, но бяха очертани само от няколко камъка. Личното уединение беше въпрос на обществена култура. Хората бяха свикнали да не поглеждат към семейното огнище на съседа, да не „проникват“ през невидимата граница. Членовете на Клана знаеха как да не виждат това, което не им е разрешено. Айла с болка си спомни, че дори най-любимите й хора престанаха да я виждат, когато бе наказана със смъртното проклятие.

Зеландонийците също така правеха разлика между пространството извън и вътре в жилищата им. Те имаха отделни помещения за ядене, спане, готвене и други дейности, докато в Клана тези площи не бяха ясно определени. Местата за спане бяха общи и в по-голямата си част разделението беше въпрос на обичаи и лични предпочитания. Съществуваше душевно и социално разделение, но не и физическо. Жените избягваха местата, където работеха мъжете. Мъжете на свой ред стояха настрани от женските работи.

Сякаш зеландонийците имаха повече време да вършат различните неща, отколкото членовете на Клана, каза си Айла. Правеха толкова много неща, и то не само необходими предмети и сечива. Сигурно причината се криеше в начина, по който ловуват? Тя беше потънала в мислите си и не чу зададения й въпрос.

— Айла? Айла? — извика Джондалар.

— О, извинявай, Джондалар. Какво каза?

— За какво толкова си мислеше, че не ме чу?

— Мислех си за разликите между другите и Клана. Питах се защо зеландонийците могат да правят много повече неща.

— И стигна ли до отговора? — попита я Мартона.

— Не знам. Сигурно има нещо общо с различния начин на ловуване. Когато Брун и мъжете му отиваха на лов, те се връщаха с цяло животно, а понякога и с две. В Лъвския бивак имаше също толкова хора, но в техния лов участваха всички, които можеха да ходят — мъже, жени, дори и деца. Обикновено убиваха много животни и донасяха в лагера само най-хубавото месо, като по-голямата част от него съхраняваха за зимата. Няма случай те да са гладували. За разлика от тях към края на зимата в Клана оставаше съвсем малко храна. Понякога дори ловуваха през зимата, когато животните още са слаби и мършави. В Лъвския бивак също се свършваха някои храни, като например зеленчуците, но хората се хранеха добре дори и в края на пролетта.

— Това е нещо, което трябва да се спомене на Джохаран утре — каза Уиламар, стана и се прозя. — Но сега смятам да си лягам. Утрешният ден също се очертава да бъде натоварен.

Мартона също стана и занесе съдовете в кухнята.

Фолара се протегна и се прозя като баща си:

— И аз отивам да си лягам. Утре сутринта ще ти помогна да измиеш чиниите, майко. Много съм уморена.

— Ще идваш ли на лов, Фолара? — попита я Джондалар.

— Не съм решила още. Ще видя как ще се чувствам утре — отвърна тя и се насочи към спалнята.

След като Мартона и Уиламар се прибраха в спалнята си, Джондалар отмести масата и постла кожите за спане. Двамата с Айла се наместиха под тях, а Вълчо легна отстрани. Той нямаше нищо против да стои по-далеч, докато наоколо имаше други хора, но когато Айла си легнеше, мястото му беше до нея.

— Наистина много ми харесва семейството ти, Джондалар — каза младата жена. — Май че ще ми хареса да живея със зеландонмйците. Мислех си за това, което каза снощи. Прав си, не бива да съдя за всички само по няколко неприятни човека.

— Не съди всички и по най-добрите — отвърна той. — Никога не знаеш кой как ще реагира при дадена ситуация.

— Според мен всеки носи в себе си по малко добро и малко лошо. Някои имат от едното повече, отколкото от другото. Винаги съм искала да вярвам, че хората имат повече добро от лошото. Помниш ли Фребек? Той беше много лош в началото, но постепенно се поправи и стана доста добър.

— Трябва да призная, че ме изненада. — Джондалар се сгуши по-близо до нея.

— Ти обаче не ме изненадваш — отвърна тя и се усмихна, почувствала ръката му между бедрата си. — Знам какво си мислиш.

— Дано и ти да си мислиш същото.

Тя го целуна. Целувката им беше дълга и страстна. И двамата горяха от желание да се любят, но не искаха да бързат. Бяха си у дома. След всички трудности на дългото и опасно пътешествие Джондалар я беше довел невредима в родния си край. Сега всички опасности бяха преминали. Той я загледа. Почувства у себе си толкова силна любов към нея, че не знаеше как да се сдържи.

Дори и на слабата светлина Айла забеляза обичта в сините му очи и беше обладана от същите емоции. Когато съзряваше като девойка, тя не си беше и мечтала да открие мъж като Джондалар. Не очакваше да има толкова голям късмет.

Гърлото му пресъхна и той отново се наведе, за да я целуне. Тогава си каза, че трябва да я има, да я люби, че телата им трябва да се слеят. Както винаги тя беше готова за него и той не знаеше как да изрази благодарността си към нея. Русокосата жена никога не му беше въртяла онези номерца, без които явно не можеха някои жени.

Помисли си за Марона. Тя обичаше да играе подобни игрички — не толкова с него, колкото с другите. Изведнъж почувства голямо удовлетворение, че е тръгнал на пътешествие с брат си, а не се е оженил за нея. Само Тонолан да беше жив…

Но Айла със сигурност беше жива, макар че няколко пъти едва не я загуби. Джондалар почувства с езика си отворената й уста и топлината на диханието й. Целуна я по врата, после по ухото и прокара език по шията й.

Тя остана неподвижна, докато усещането от докосването му не се превърна в страстна тръпка на очакване. Джондалар премести устните си върху втвърденото зърно на едната й гърда, като го захапа нежно. Треперейки силно, тя почти изпадна в екстаз.

Джондалар беше готов, но страстта му се засили още повече, когато тя сладко изстена. Внезапно бе обзет от неустоима тръпка. Искаше я, желаеше я.

Езикът му закръжа около пъна й за миг, след което я зацелува по бедрата и разтвори краката й, след което премести езика си върху органа на нейната женственост.

Стенанията й станаха по-силни. Насладата премина през нея като мълния. Нещата се развиваха по-бързо, отколкото очакваше. Обзе я силно желание да му се отдаде. Протегна се към члена му и му помогна да навлезе в нея. Джондалар проникваше все по-дълбоко и по-дълбоко и двамата почувстваха как вълните на насладата ги издигат до главозамайващи висини, отново и отново.

Джондалар легна върху нея — миг, който тя обожаваше — ала сетне се сети, че е бременна, и се отмести. Тя изпита леко разочарование. Когато Джондалар се отдръпна, той се запита дали предположенията на Айла са верни. Така ли бе заченато бебето вътре в нея? Негово ли беше това бебе? Дали Майката беше дала Благословията си на жените, за да раждат нов живот така, както бе дарила и децата си с чудесния дар на насладата? Сигурно затова мъжете се раждаха с такива органи — за да помогнат на жените да заченат новия живот. Искаше му се Айла да е права, но как би могъл да разбере?

След известно време тя стана. Извади от торбата си малка дървена купа и наля в нея вода от меха. Вълчо се беше оттеглил в избрания ъгъл близо до входа. Той я поздрави, когато тя отиде при него. Айла му се усмихна и направи знака, с който изразяваше похвала. После се изми, както я беше учила Иза, когато за пръв път стана жена.

Джондалар беше заспал, когато тя се върна при него. На сутринта Айла щеше да изчисти и да проветри завивките. Щом вече щяха да живеят на едно място, ще може да изпере и кожите. Нези я беше учила как се прави, ала изискваше много усилия и време.

Айла се обърна настрани, а Джондалар се сгуши до нея. Още не й се спеше, защото сутринта бе станала късно. Отново се замисли за Клана и другите. В съзнанието й се редуваха спомени за живота й ту с едните, ту с другите и тя неволно правеше сравнения.

Може би най-значимата разлика беше, че сънародниците на Джондалар украсяваха своите жилища и пещери с картини и изрязани фигурки. При Клана потребността от декорации едва възникваше. Само хората като Айла се занимаваха с изкуство: мамутоите, зеландонийците и другите. Разликата беше доста очевидна.

Изкуството, рисуването на животни или на някакви друга фигури беше израз на способността да се правят абстракции — способност да се извлече естеството на предмета и да се представи като символ. Символът имаше и друга форма — звук, дума. Разумът, който можеше да разсъждава с категориите на изкуството, беше способен също така да роди една друга абстракция — езика. Този разум можеше да създаде синтез от абстракцията на изкуството и абстракцията на езика. Така някой ден щеше да се роди съчетанието от символи и словесна памет — писмеността.

* * *

За разлика от предишния ден Айла отвори очи много рано сутринта. Огнищата и лампите бяха изгаснали, но тя успя да различи контурите на варовиковия покрив над тях. Слънцето тъкмо изгряваше. Никой не я забеляза, когато се измъкна изпод завивките и се запъти към тоалетната. Вълчо надигна глава, изскимтя за поздрав и я последва.

Отново й се гадеше. Имаше нужда от нещо твърдо, което да успокои стомаха й. Отиде в кухнята и запали малък огън. Отхапа няколко хапки от зубровото месо и изяде няколко зеленчука. Не беше сигурна дали й стана по-добре, но реши да си направи чай, за да успокои стомаха си.

Взе чантата с лекарствата си. „Вече ще мога да попълня запаса си от треви и билки, — помисли си. — Босилек, разбира се! Помага за правилното износване на плода и има приятен вкус. Ментата също е подходяща. Премахва гаденето и помага при стомашни болки. Джондалар също я харесва много. А хмелът лекува главоболие и други болки. Само да не е много, защото опиянява.“

Айла избра още няколко билки. В един момент долови движение с крайчеца на окото си. Обърна се и видя Мартона, която идваше от спалнята.

— Рано си станала тази сутрин, Айла — каза тихо тя, за да не събуди другите. Наведе се и потупа Вълчо.

— Обикновено ставам рано… ако предната вечер не съм си легнала късно и не съм пила силни напитки.

— Да, питието на Ларамар наистина е много силно, но хората, изглежда, го харесват. Виждам, че вече си запалила огън. Обикновено го гася нощем, за да имам достатъчно въглени за сутринта, но с тези огнени камъни, които ни показа, вече няма да е трудно да се запали. Какво готвиш?

— Сутрешен чай. Обичам да приготвям чай за събуждане на Джондалар. Искаш ли и ти?

— Аз пия един чай, който зеландони ми е препоръчала. Джондалар ми каза, че обичаш да правиш сутрешен чай. Държеше той да ти приготви, когато вчера се събуди. Каза, че ти винаги му приготвяш по една гореща купа чай и че поне веднъж иска да те отмени. Предложих му да ти направи ментов чай, тъй като е вкусен студен.

— Чудех се дали наистина Джондалар го е приготвил. Но ти остави легена и водата, нали?

Мартона се усмихна и кимна.

Айла взе с машата няколко горещи камъка от огъня и ги пусна в плетения съд за чай, пълен с вода. Камъните изсъскаха и отделиха пара и мехурчета. Тя добави още и след известно време ги смени с други. Когато водата завря, двете жени заляха чаените си смеси, след което седнаха на възглавниците на земята и засърбаха горещите напитки.

— Исках да поговоря с теб, Айла — промърмори Мартона. — Често се питах дали Джондалар изобщо ще намери жена, която да обича. — Почти каза „отново“, но се въздържа. — Той винаги е имал много приятели, бил е доста харесван, но не е разкривал чувствата си и малцина са го познавали добре. Тонолан му беше най-близък от всички. Предполагах, че някой ден ще се ожени, но не съм мислела, че ще се влюби толкова сериозно. Смятам, че сега е влюбен.

— Вярно е, че рядко разкрива чувствата си. Сякаш познавах друг човек, преди да го осъзная. Макар че обичам Джондалар, по едно време не вярвах, че чувствата ни са взаимни — отвърна Айла.

— В това няма съмнение. Очевидно е, че те обича. Гордях се с теб онзи ден, Айла. Необходим е доста кураж, за да се изправиш срещу хората така, както ти направи след случилото се с Марона… Сигурно знаеш, че тя и Джондалар възнамеряваха да се оженят.

— Да, той ми каза.

— Макар никога да не съм се възпротивявала на тези планове, ще ти призная, че съм доволна задето не се ожени за нея. Тя е привлекателна жена и всички смятаха, че е идеална за него, но не и аз.

Айла се надяваше Мартона да й обясни защо. Старата жена замълча и отпи от чая.

— Искам да ти дам нещо по-прилично за носене от „подаръка“ на Марона — каза накрая, след като си изпи чая и остави купата.

— Ти вече ми подари огърлицата на майката на Даланар.

Мартона се усмихна и стана. Отиде тихо до спалнята и след малко се върна с някаква дреха. Показа я на Айла. Беше дълга туника в бледозелен цвят като избелелите стръкове на тревата след прекарана дълга зима. Туниката беше богато украсена с мъниста, миди, цветна бродерия и ресни, но не беше изработена от кожа. Отблизо Айла забеляза, че е направена от тънки сплетени нишки. Кой би могъл да изплете на ръка така съвършено нишките?

— Никога не съм виждала подобно нещо — каза тя. — От каква материя е?

— Аз я направих. Изтъкана е на специално устройство. Познаваш ли растението лен? Дълго и тънко, със сини цветове?

— Да, знам го. Помага при изгаряне, открити рани и язви, дори в устата.

— Някога опитвала ли си да сплетеш нишки от него?

— Не си спомням, но ми е ясно какво имаш предвид. Ленените нишки са много дълги.

— Именно него използвах за туниката.

— Знаех, че ленът е полезен, но не си представях, че от него може да се изработи нещо толкова красиво.

— Мислех си, че може да го облечеш за Брачния ви обред. Скоро ще тръгнем за лятната среща, при следващото пълнолуние. А ти каза, че нямаш какво да облечеш за по-официални случаи.

— О, Мартона, много си мила! Но аз имам тоалет за брачния си обред. Нези ми го уши и аз й обещах да го нося. Надявам се да не възразяваш. Носих го с мен през цялото време от миналогодишния Летен събор досега. Направен е според обичаите на мамутоите, а при тях съществуват специални предписания как да се носи.

— Тогава ще е най-добре да облечеш тоалета на мамутоите, Айла. Не знаех за него и затова се погрижих. Но, моля те, задръж и този. Може да има и други официални случаи, при които да го носиш.

— Благодаря ти! Толкова е красив! — Айла му се възхищаваше, като дори го премери на око как ще й стои. — Сигурно е било необходимо доста време, за да се направи.

— Да, но сега е твой. Работих върху процеса от дълги години. Уиламар ми помогна да изработим рамката, която използвам. Тонолан също, преди да замине. Повечето хора си имат свой занаят. Често търгуваме с нещата, които изработваме, или ги даваме като подаръци. Вече остарявам и не съм в състояние да правя толкова много неща като преди. А и зрението ми вече не е същото.

— Щях да ти показвам дърпачката на конци днес! — сети се Айла и скочи. — Сигурно ще е от помощ на човек, който не вижда добре, докато шие. Сега ще я донеса. — Тя отиде до багажа си, взе набора за шиене и още един пакет. Върна се и каза на Мартона: — Искаш ли да вадиш и брачния ми тоалет?

— Да, но не исках да те притеснявам. Някои предпочитат да го държат в тайна, като изненада.

— Моята изненада ще е по-различна. Но мисля да ти я разкрия. В утробата ми е започнал нов живот. Нося бебето на Джондалар.