Джийн М. Оел
Каменните убежища (37)

Трийсет и седма глава

Деветата пещера построи убежище за конете в южния край на каменния заслон, недалеч от моста на Долната река. Айла бе попитала съпруга си дали някой би възразил, ако направят нещо като подслон за конете, който да ги пази от дъжда и снега. Русокосата жена бе особено загрижена за Уини — коремът й ставаше все по-голям и според нея трябваше да роди някъде в началото на пролетта. Когато разбра за необходимостта от навес за конете, Джондалар свика хората на среща при Говорещия камък и в крайна сметка построиха истинско жилище за Уини и Рейсър — с ниски каменни стени и плоскости, които да им пазят завет от вятъра. Липсата, на каквито и да е завеси и входове позволяваше на конете свободно да си влизат и излизат и те бързо привикнаха към новото си местожителство, особено след като започнаха редовно да намират вътре суха трева и овес. Айла и Джондалар дори им направиха поилки от дърво, подобни на онези, които бяха видели при шарамудоите. Това им отне доста време и усилия, но крайният резултат си струваше. Макар че отначало пропускаха вода, след като ги накиснаха, дървесината набъбна и стана непромокаема. Това означаваше, че освен за поилки за конете, новоизработените съдове можеха да се използват и за съхранение на различни течности и мазнини, както и за готвене.

* * *

Зимата дойде неочаквано. Един следобед във въздуха започнаха да кръжат пухкави бели снежинки, които ставаха все по-големи и по-големи и вечерта прераснаха в истинска виелица. Всички обитатели на Деветата пещера въздъхнаха облекчено, когато ловците, излезли в ранни зори, се върнаха малко преди мръкване. Не бяха успели да уловят нищо, ала по-важното беше, че са живи и здрави.

— Джохаран реши да се върнем, когато видяхме, че мамутите са поели на север — каза Джондалар, след като поздрави Айла. — Нали си чувала поговорката: „Никога не тръгвай ти на път на север, щом мамутите вървят.“ Обикновено това означава, че ще има обилен снеговалеж и именно поради тази причина мамутите се отправят на север — там може да е по-студено, но пък е по-сухо и снегът не се натрупва на дълбоки преспи. Мамутите избягват тези преспи, защото могат да затънат в тях, а измъкването после е много трудно. Брат ми не искаше да рискува, но облаците се движеха толкова бързо, че мамутите може и да попаднат в капан. Вятърът изведнъж задуха от север и снегът заваля с такава сила, че едва можехме да виждаме. Докато се приберем, вече бе натрупало до коленете. Добре че си бяхме взели снегоходките.

Виелицата бушуваше през цялата нощ, без да спира през следващото денонощие. Единственото, което се виждаше, беше една движеща се бяла завеса. Айла бе доволна, задето надвисналият скален покрив осигуряваше добра защита за конете, но през първата нощ на снежната буря бе доста неспокойна, понеже не знаеше дали са успели да се приберат, преди снежната покривка да стане прекалено дълбока. Русокосата жена се притесняваше, че ако Уини и Рейсър бяха принудени да се подслонят другаде, нямаше да може да ги види, преди вилнеещата снежна буря да вдигне бялата си мантия от земята.

Ето защо изпита неизразимо облекчение, когато на следващата сутрин бе посрещната от радостно изцвилване, когато се приближи до конюшнята. Айла прегърна първо Уини, а после и Рейсър, но още докато го правеше, почувства тяхната изнервеност. Животните не бяха свикнали с такъв дълбок сняг и тя реши да прекара известно време с тях, разресвайки ги с изсъхнали храсти от лугачка — това винаги ги успокояваше.

Докато решеше козината на четириногите си приятели, се запита къде ли прекарваха зимата дивите коне. Може би мигрираха към по-студените, ала по-сухи райони на север и изток, където снежната покривка не бе толкова дебела и не покриваше изсъхналата трева, която беше единствената им храна? Айла бе доволна, задето бе складирала за Уини и Рейсър не само семена и зърно, но и сено. Това всъщност бе идея на Джондалар — тя нямаше откъде да знае какви са зимите в земята на зеландониите. Не беше виждала толкова много сняг, откакто бе напуснала Клана. Айла бе свикнала със сухите, замръзнали льосови степи, характерни за долината й и територията на ловците на мамути, докато земите на зеландониите бяха под влиянието на Великите води на Запада. Предимно континентални степи, тук зимата беше по-влажна и с чести валежи от сняг, напомняйки за климата на местата, където бе израснала — скалистия нос на полуострова, врязал се дълбоко във вътрешното море на изток.

На втората сутрин след началото на снежната буря Айла отвори очи и зърна усмихнатото лице на Джондалар, който бе приклекнал до нара й. Страните му бяха зачервени от студа, а по дебелите му зимни дрехи имаше неразтопен сняг. Той държеше чаша чай в ръката си.

— Хайде, сънливке, ставай! — каза съпругът й. — Помня, когато ставаше много преди мен. Има още малко храна. Снегът спря да вали. Облечи се топло и ела навън. Навярно няма да е зле да сложиш и онези долни дрехи, които получи от Марона и приятелките й.

— Явно напоследък се нуждая от повече сън — каза тя, докато се изправяше и поемаше чашата чай от ръцете му. Той я изчака да се освежи, да хапне набързо и да се облече, като се стараеше да не я притеснява много.

— Джондалар, не мога да завържа тези панталони на корема си за нищо на света! — възкликна тя. — Нито пък горнището! Сигурен ли си, че искаш да ги облека? Ще се пръснат по шевовете!

— Панталоните са най-важни — изтъкна синеокият мъж. — Няма проблеми, ако не можеш да ги стегнеш докрай. Колкото можеш — нали ще носиш и други дрехи отгоре… Ето ботушите ти. Къде е кожухчето ти?

Щом излязоха навън, Айла бе поразена от лазурносиньото небе и ослепителните слънчеви лъчи, обливащи скалната тераса. Очевидно и други хора вече бяха станали, защото пътеката, водеща към Долната река, бе почистена от снега и от двете й страни се издигаха високи до гърдите снежни стени. Направи й впечатление, че зеландонийците я бяха посипали с чакъл от варовиковите скали, за да не бъде толкова хлъзгава. Щом надигна обаче поглед към околния пейзаж, дъхът й просто замря.

Обстановката бе неузнаваема. Искрящото бяло покривало, застлало всичко навред, изпъкваше толкова силно на фона на синьото небе, че пронизваше болезнено очите. Беше студено — снегът хрущеше под стъпките й, а дъхът й се превръщаше в пара. Когато очите й привикнаха с ослепителната белота наоколо, тя забеляза няколко души от другата страна на реката.

— Внимавай, когато слизаш по пътеката — предупреди я Джондалар. — Може да бъде опасно. Дай си ръката.

Те стигнаха подножието и прекосиха замръзналата река. Част от хората на другия бряг ги видяха и им помахаха.

— Не мислех, че изобщо ще успееш да станеш, Айла — каза Фолара. — Има едно място, където ходим всяка година, но човек трябва да върви цяла сутрин, докато стигне дотам. Попитах Джондалар дали можем да те вземем, но той каза, че било прекалено далеч за теб. Когато снегът се слегне, ще можем да направим шейна и да те теглим. По принцип шейните се използват за пренасяне на месо или дърва, но когато са свободни, мисля, че ще може да ги използваме.

— Почакай малко, Фолара — каза й Джондалар.

Снегът беше толкова дълбок, че когато Айла се опита да мине през него, залитна, изгуби равновесие и се хвана за Джондалар, в резултат на което и двамата се търкулнаха в преспите. Целите в сняг, те се запревиваха от смях, неспособни да станат, Фолара също се разсмя.

— Не стой така де! — извика й брат й. — Ела и ми помогни да изправя Айла!

Тъкмо бяха вдигнали русокосата жена, когато във въздуха профуча голяма снежна топка, която уцели Джондалар по рамото. Той се огледа и видя Матаган, който му се хилеше доволно. Синеокият мъж му се усмихна, загреба сняг с две ръце и го оформи като топка, която запрати по младежа. Матаган извика, размаха ръце и побърза да се отдалечи накуцвайки, с което снежната схватка завърши.

— Мисля, че това бе достатъчно за днес — подхвърли Джондалар.

Айла успя да направи една снежна топка скришом от него и я запрати по него. Уцели го в гърдите и снегът опръска лицето му.

— Охо, значи искаш да си играем! — възкликна той, загреба шепа сняг и се опита да го напъха в яката на кожухчето й. Айла се помъчи да се отскубне от него и скоро и двамата се търкулнаха в преспите, като се боричкаха и превиваха от смях. Когато най-накрая се изправиха, приличаха на снежни човеци.

Те прекосиха отново замръзналата река и се изкачиха до скалната тераса. Докато минаваха покрай дома на Мартона, запътени към новото си жилище, тя ги чу и им извика да влязат.

— Не ти ли мина през ума, че за сегашното състояние на Айла едва ли е най-добре да я извеждаш навън и да я мокриш със сняг, Джондалар? — укори го майка му. — Ами ако беше паднала и бе родила преждевременно?

Синът й изглеждаше потресен. Не бе помислил за това.

— Всичко е наред, Мартона — успокои я русокосата жена. — Нищо ми няма! Никога досега не съм предполагала, че снегът може да е толкова забавен! — Очите й пламтяха от възторг. — Джондалар ми помогна да сляза по пътеката и да се изкача обратно горе. Чувствам се прекрасно!

— Майка е права, Айла — въздъхна Джондалар. — Можеше да се нараниш. Изобщо не се сетих за това. Трябваше да бъда по-внимателен. Скоро ще ставаш майка.

Съпругът й бе толкова загрижен за нея, че понякога Айла се чувстваше като затворник в Деветата пещера. Той не искаше тя да напуска каменния навес, нито пък да слиза надолу по пътеката. От време на време тя заставаше на самия ръб на скалата и съзерцаваше с копнеж белоснежния пейзаж, но след като коремът й стана голям, престана да прави това и прекарваше по-голямата част от времето си на топло и сухо в пещерата. Често се събираше с приятелки — или тя ги навестяваше, или те гостуваха на нея, — и не пропускаше да посети Уини и Рейсър поне веднъж на ден. Когато бе при тях, проверяваше дали имат достатъчно храна и вода, разресваше козината им и следеше дали всичко с бременността на кобилата се развива нормално. От време на време двата коня излизаха навън, за да се поразтъпчат и да си пощипнат малко суха трева, оцеляла под снежната покривка, но предимно предпочитаха да си стоят в конюшнята.

Вълчо се разхождаше навън по-често от Уини и Рейсър. Сезонът, който бе толкова суров към растителноядните животни, бе изключително щедър към хищниците. Вълкът се скиташе надалеч и понякога отсъстваше по цял ден, ала всяка нощ се връщаше, за да си легне върху купчината стари дрехи на Айла. Русокосата жена бе преместила постелката му до нара си и всяка вечер се тревожеше дали четириногият й приятел ще се върне, но той нито веднъж не оправда страховете й. Естествено, тя бе най-щастлива в дните, когато той избираше да остане в пещерата — тогава хищникът прекарваше времето си близо до нея и в игри с децата.

Айла бе очарована от плетенето. Тя гледаше и слушаше внимателно, когато Мартона говореше за него. Козината, която животните отделяха през пролетта, се събираше от бодливите храсти и се пазеше за зимата, когато беше времето за подобни неща. Сега разполагаха с голямо количество нишки — вълна от муфлон, виторогия див овен, и от ибекс, планинската коза. Фината козина, която растеше всяка есен под рунтавата космена покривка на мамутите, носорозите и мускусните бикове, беше ценена най-високо заради мекотата и пухкавостта си. По-дългата и груба козина на животните се събираше едва след като бъдеха убити — тук влизаха гривите и опашките на конете. Зеландонийците използваха и нишки, получени от различни влакнодайни растения — от тях правеха върви, канапи, въжета и тънки конци, от които после плетяха рогозки, килими и стенни драперии, които да ги пазят от теченията и да покриват студените каменни стени.

Зимата беше и времето да се развиват заложбите, да се играе и да се свири. Изработваха се много музикални инструменти — флейти и различни видове ударни.

Зеландонийците разучаваха танци, пееха песни, разказваха си всякакви истории и се упражняваха в борба и поразяване на мишени. Не липсваха и любимите на Ларамар хазартни игри и облози.

Зеландони запознаваше всички, които бяха изявили желание, с думите за броене, както и с древните легенди и оказания, но напоследък разполагаше с все по-малко свободно време. Хората настиваха, страдаха от главоболие, болки в ушите и зъбобол; случаите на артрит и ревматизъм също се обостряха през зимата, ала за съжаление имаше и по-сериозни болести. Някои хора умираха и телата им биваха полагани в студените външни коридори на някои пещери, където щяха да останат до пролетта, тъй като снегът и замръзналата земя не позволяваха да бъдат погребани навън.

Други пък се раждаха. Зеландони наблюдаваше Айла и виждаше, че времето й наближава. Един ден й каза:

— Великата Майка Земя нарочно е направила последните дни от бременността толкова тежки, че да може жената да се изправи срещу страха от раждането и да го преодолее.

Айла бе завършила приготовленията за бебето и тъкмо реши да сготви специален обяд за Джондалар, когато той се отби да я види. Тя му каза кои от складираните зеленчуци в задната част на заслона да й донесе и какво месо й трябваше. Щом синеокият мъж се върна с всичко необходимо, видя, че тя не бе помръднала от мястото си, а на лицето й беше изписано странно изражение — комбинация от радост и страх.

— Какво има, Айла? — попита Джондалар, изпускайки кошницата с продуктите.

— Мисля, че бебето е готово да се роди — рече съпругата му.

— Сега? — изуми се мъжът. — Айла, по-добре седни. Ей-сега ще извикам зеландони. Може би е по-добре да извикам и майка. Не прави нищо, докато не доведа Първата — настоя той.

— Не, Джондалар — опита се да го успокои жена му. — Нека изчакаме, преди да извикаме, когото и да било — добави и вдигна кошницата със зеленчуците и месото от земята, след което се приближи до огнището и започна да ги вади от кошницата.

— Остави това на мен — каза той. — Не трябва ли да си почиваш? Сигурна ли си, че не искаш да извикам зеландони?

— Джондалар, виждал си да се раждат бебета и преди, нали така? Не трябва да си толкова разтревожен.

— Кой казва, че съм разтревожен? — намръщи се съпругът й, опитвайки се да изглежда спокоен. Русокосата жена стоеше неподвижно, притиснала ръка към корема си. — Айла, не мислиш ли, че е по-добре да повикам зеландони?

— Добре, Джондалар — въздъхна тя. — Върви и й кажи, но искам да ми обещаеш да й кажеш, че това е само началото. Няма защо да бърза.

— Обещавам ти. — Той хукна навън. Върна се съвсем скоро, почти влачейки Първата след себе си.

— Казах ти, че няма защо да бързате, Джондалар! — укори го съпругата му. — Съжалявам, че те е накарал веднага да дойдеш тук. Едва започна.

— Мисля, че ще е по-добре Джондалар да посети за малко Джохаран и да каже на Продева, че може да ми потрябва по-късно — рече Първата сред служителите на Майката. — За момента не съм заета, така че мога да остана и да ти правя компания. Имаш ли чай?

— Всеки момент ще бъде готов — отвърна русо косата жена. — Мисля, че зеландони е права, Джондалар. Защо не отидеш при Джохаран?

— По пътя се отбий при Мартона и й кажи да дойде, но без да я притесняваш — каза му Първата и Джондалар веднага се изстреля навън. — Той присъства на раждането на Фолара и тогава бе много спокоен, но винаги е различно, когато ражда съпругата ти.

Айла отново застина неподвижно, изчаквайки контракцията да премине, след което се зае да приготви чая. Жената, известна някога под името Золена, я гледаше внимателно и си мислеше колко дълго всъщност бе чакала, преди да я извика. После седна на големия стол, който русокосата жена бе направила специално за посещенията на зеландони, понеже знаеше, че не обича да седи на земята или на възглавници. Напоследък той се бе оказал от голяма полза и за самата Айла.

След като пиха малко чай и си побъбриха, а съпругата на Джондалар бе разтърсена от още няколко контракции, Първата й предложи да легне, за да може да я прегледа. Айла се подчини и по време на следващата контракция дони опипа корема й.

— Изглежда, няма да чакаме много заключи тя.

Русокосата жена се изправи, замислена дали да седне на някоя възглавница на пода, ала след това промени решението си и се приближи до огнището, където си наля още чай. В същия момент болката отново я прониза и Айла се зачуди дали не беше най-добре да легне. Последната контракция бе дошла по-скоро, отколкото очакваше.

Зеландони отново я прегледа — този път по-внимателно, след което я изгледа изпитателно.

— Това не ти е първото раждане, нали? — попита тя.

Айла изчака болката да премине, преди да отговори.

— Не, не е — прошепна. — Имах син.

Първата сред служителите на Майката се зачуди защо детето не беше с нея. Дали бе умряло? Ако се бе родило мъртво или пък беше умряло скоро след раждането, това можеше да се окаже доста важно за настоящия случай.

— Трябваше да го изоставя — обясни русокосата жена. — Дадох го на сестра си Уба. Все още живее с Клана… или поне се надявам да е така.

— Раждането е било доста трудно, нали? — попита шаманката.

— Да — призна Айла. — За малко не умрях — добави с равен, привидно безизразен тон, опитвайки се да не покаже никаква емоция, ала зеландони забеляза страха в очите й.

— На колко години е, Айла? Или по-скоро ми кажи на колко години беше ти, когато го роди — поиска да узнае Първата.

— Тъкмо бях започнала дванайсетата — отвърна русокосата жена и в същия момент я проряза поредният спазъм.

— А сега? — попита дони, когато болката отмина.

— Сега съм на деветнайсет, а след зимата ще стана на двайсет. Вече съм твърде стара, за да раждам.

— Не, не си — поклати глава Първата. — Просто си била твърде млада, когато си родила първото си дете. Прекалено млада. Нищо чудно, че си имала такова трудно раждане. — Някогашната Золена направи кратка пауза, преди да зададе следващия си въпрос: — Твоят син… той със смесени духове ли беше?

Айла не отговори веднага. Тя погледна към шаманката, чийто очи я наблюдаваха преценяващо, след което едва не се преви на две от болка.

— Да — въздъхна тя в мига, в който железните щипци на болката я поотпуснаха малко.

— Мисля, че това също е допринесло за мъчителното раждане — каза Първата сред служителите на Майката. — Доколкото зная, децата със смесени духове често се оказват изключително бреме за родилката. Казвали са ми, че има нещо в главите им. Оформени са по различен начин и са твърде големи. Мисля, че това бебе няма да ти създаде такива трудности, Айла. Чувстваш се добре и сама го знаеш.

Шаманката бе забелязала колко се бе напрегнала русокосата жена при последната контракция. „Това може само да влоши нещата — помисли си тя, — но се боя, че си спомня болезненото раждане на първото си дете. Иска ми се да ми беше казала по-рано. Сигурно щях да мога да й помогна. Дано Мартона дойде по-скоро. Айла се нуждае от някой, който да следи внимателно състоянието й, ала точно сега бих искала да я накарам да се отпусне. Навярно говоренето ще я отвлече от мислите за страха.“

— Ще ми разкажеш ли за сина си? — попита Първата сред служителите на Майката.

— Отначало си мислеха, че е уродлив и че ще представлява бреме за Клана — започна русокосата жена. — Когато бе съвсем малък, не можеше да си държи главата изправена, но после израсна здрав и силен. Всички го обикнаха. Брод дори му направи копие, отговарящо на ръста му. И въпреки че беше малък, можеше да тича толкова бързо…

Съпругата на Джондалар се усмихна със сълзи в очите при този спомен и дони изведнъж осъзна колко много всъщност Айла обичаше детето си… и колко се гордееше с него, независимо дали беше със смесени духове или не. Когато бе казала, че е дала детето на „сестра си“, шаманката си помисли, че сигурно е било голямо облекчение за нея да намери някой, който да се грижи за него.

Някои от зеландони още говореха за бабата на Брукевал. Въпреки че никога не го бяха заявявали публично, повечето от тях бяха сигурни, че дъщерята, която бе родила, беше със смесени духове. Никой не искаше да я вземе при себе си, след като майка й умря; същата съдба очакваше и Брукевал. Той изглеждаше също като майка си — е, не беше болнав като нея, но нямаше никакво съмнение, че е със смесени духове; нещо, което Първата никога нямаше да изтъкне на всеослушание, а още по-малко пък пред самия него.

Възможно ли бе Айла да е предразположена към привличане на техните духове, след като бе отгледана от тях? Дали и това дете щеше да е със смесени духове? И ако бе така, какво трябваше да се направи? Навярно най-мъдрото решение беше да се сложи тихомълком край на живота му, преди да е започнал. Щеше да е доста лесно и никой нямаше да се усъмни, че не е мъртвородено. Така би спестила много страдания както на Айла, така и на самото дете. Нямаше никакъв смисъл от появата на още едно нежелано и необичано дете в Деветата пещера… от втори Брукевал.

„От друга страна обаче — помисли си Първата, — ако Айла е обичала първото си дете, няма ли да обича и второто? Тя се разбира прекрасно с Екозар, харесва го и компанията му не й е неприятна. Може пък всичко да е наред… стига само Джондалар да не се отдръпне от детето…“

— Джондалар ми каза, че е започнало, Айла — рече Мартона, докато влизаше в жилището. — Положи големи усилия, за да ми каже, че това е само началото и че не трябва да бързам, ала почти ме изблъска навън — явно изгаряше от нетърпение да дойда да те видя.

— Радвам се, че дойде, Мартона — каза зеландони. — Искам да направя нещо за нея.

— Да ускориш раждането? — попита майката на Джондалар. — Първите деца често излизат много трудно.

— Не — поклати глава шаманката. Просто искам да я накарам да се отпусне. Досега всичко се развива добре, но ми се струва, че Айла е много притеснена и уплашена.

Русокосата жена забеляза, че Първата не поправи Мартона, че това не й е първо раждане. Още от самото начало усещаше, че дони знае много неща и има много тайни, които пазеше единствено за себе си. Навярно засега бе най-добре да не казва на другите за раждането на първото си дете.

На входа се почука и Продева влезе вътре, без да чака разрешение.

— Джондалар ми каза, че раждането е започнало — рече. — Мога ли да помогна с нещо? — Тя носеше на гръб собственото си бебе, увито в одеяло.

— Да, можеш — отвърна зеландони. Тя бе поела контрола над ситуацията, за което Айла й беше благодарна. В този момент я проряза поредният спазъм и тя присви очи от силната болка, но не извика. Първата забеляза това и се обърна към жената на Джохаран: — Остани при Айла, докато Мартона свари малко вода. Трябва да донеса някои билки.

Шаманката отиде до дома си, взе необходимото и се върна по възможно най-бързия начин. Щом се приближи до дома на Джондалар и Айла, видя, че Фолара я чакаше на входа.

— Мога ли да вляза, зеландони? — попита младата жена. — Бих искала да помогна, стига да мога.

— Да, влизай — подкани я някогашната Золена. — Можеш да помогнеш на Пролева да успокоите Айла.

Двете прекрачиха прага и видяха, че Мартона и Пролева бяха застанали от двете страни на нара и всяка от тях бе хванала ръката на родилката, която се мяташе в пристъпа на поредната контракция, Фолара добави още един горещ камък към водата, за да я запази гореща. В очите на Айла се четеше страх, но и облекчение при вида на зеландони.

— Всичко ще бъде наред, Айла — успокои я шаманката. Справяш се чудесно, само се отпусни. Сега ще ти приготвя нещо, за да се почувстваш по-добре.

— Какво? — попита русокосата жена. Във въпроса й се усещаше не толкова страх, колкото любопитство.

— Върбова кора и малинови листа — отвърна тя, проверявайки дали водата е завряла. — Както и малко липов цвят и бодлива ябълка.

Съпругата на Джондалар кимна.

— Върбовата кора облекчава болката, малиновият лист има отпускащо действие по време на раждане, липовият цвят е подсладител, а бодливата ябълка — мисля, че аз я наричам татул — спира болката и те кара да заспиш, намалявайки силата на контракциите.

— Точно това си казах и аз — усмихна се Първата.

Докато приготвяше отварата, дони си помисли, че въвличането на Айла в собственото й лечение можеше само да й помогне; от друга страна, русокосата жена знаеше толкова много за билките, че нямаше никакъв смисъл да се опитва да скрие нещо от нея. Когато й донесе отварата, Айла се надигна и я опита със затворени очи, след което започна да пие от нея.

— Сложила си повече малинов лист, отколкото върбова кора… и точно толкова липов цвят, колкото да прикрие горчивия вкус на татула… бодливата ябълка — рече жената на Джондалар, докато се отпускаше назад.

Зеландони се усмихна. За миг изпита желанието да попита саркастично: „Е, одобряваш ли?“, но се въздържа и сама се изненада от реакцията си. Вярно, че не бе свикнала някой да коментира и поставя под съмнение лечителските й умения, но нямаше ли да направи същото, ако беше на мястото на Айла? Освен това русокосата жена не я критикуваше, а само констатираше съдържанието на отварата… изчаквайки да види кога ще подейства лекарството и какъв ефект ще има. Както и бе предположила, посвещаването на Айла в собственото й лечение отклони вниманието й от тревогите и й помогна да се успокои.

Всички чакаха и говореха шепнешком. Зеландони имаше чувството, че болката намаля и на Айла й олекна, но не знаеше дали това се дължи на отварата или на факта, че се бе успокоила. Навярно и двете имаха своя дял. Всъщност русокосата жена се бе концентрирала върху усещанията си, сравнявайки ги с тези при предишното си раждане, и бе осъзнала, че сега се чувстваше доста по-добре. В момента с нея се случваше това, което бе наблюдавала при други родилки и което се смяташе за нормално раждане. Бе присъствала при раждането на момиченцето на Продева и сега се усмихна, когато видя как жената на вожда кърми дъщеричката си.

— Мартона, знаеш ли къде е родилното одеяло? — попита шаманката. — Мисля, че времето й наближава.

— Толкова скоро? — учуди се Продева. — Не мислех, че ще наближи толкова скоро, особено след тези проблеми, които имаше в началото…

— Така е, но сега ми се струва, че вече държи нещата под контрол — рече Мартона. — Ей-сега ще го донеса. На същото място ли е, Айла?

— Да — отвърна родилката, разтърсена от следващата контракция. Когато болката я поотпусна, Първата накара Продева и Фолара да разстелят одеялото, нашарено с най-различни рисунки и символи, на пода, след което се обърна към Мартона.

— Време е да й помогнем да се изправи — рече тя. — Айла, трябва да станеш и да позволиш на Великата Майка Земя да ти помогне да родиш бебето. Ще можеш ли да станеш?

— Да — кимна русокосата жена, дишайки тежко. Имаше чувството, че ако се напъне, болката ще отшуми, ала стисна зъби и се въздържа. — Мисля, че ще мога.

Всички й помогнаха да се изправи и я проводиха до родилното одеяло, където Продева й показа каква точно поза да заеме. Тя застана от едната й страна, а Фолара мина от другата. Мартона бе отпред — усмихната и излъчваща морална подкрепа, — а зеландони мина зад нея и я прегърна, притискайки младата жена към масивните си гърди.

Айла се почувства погълната от мекотата и топлината на огромната жена — беше толкова удобно да се облегне на нея! Чувстваше я като Майката — като всички майки, събрани в едно, като гостоприемното лоно на самата Земя. Имаше обаче и нещо друго. Под планината от плът се криеше невероятна сила и съпругата на Джондалар имаше чувството, че тази жена може да покаже всяко настроение на Великата Майка Земя — от нежността на топлия летен ден до яростта на бушуващата снежна вихрушка.

— Сега ме чуй добре, Айла — рече Първата сред служителите на Майката. — При следващия пристъп на болка искам да се напънеш.

— Мисля, че наближава — каза русокосата жена и почувства как Фолара и Пролева я стиснаха още по-здраво, давайки й опора.

— Тогава се напъни! — извика й зеландони.

Русокосата жена си пое дълбоко въздух и се напъна с всички сили. Усещаше, че дони й помага да изтласка бебето от себе си. От утробата й бликна струйка топла вода и намокри одеялото.

— Добре — каза зеландони. — Очаквах това.

— Чудех се кога ли ще й изтекат водите — рече Пролева. — Моите изтекоха толкова рано, че бях почти суха, когато бебето излезе. Така е по-добре. Ето, отново се започва.

— Напъни се, Айла — насърчаваше я зеландони. — Хайде, напъни се!

Русокосата жена направи точно това и усети някакво раздвижване.

— Виждам главата! — възкликна Мартона. — Готова съм да го хвана!

Тя коленичи и се наведе по-близо към Айла точно в момента, когато започна поредната контракция. Съпругата на сина й си пое дълбоко дъх и отново се напъна.

— Ето го! — извика някогашната предводителка на Деветата пещера.

Русокосата жена усети, че главата вече е навън. Останалото беше лесно. Мартона улови бебето и го вдигна във въздуха.

Айла погледна към новородената си рожба и се усмихна. Майката на съпруга й също се усмихваше.

— Още един последен напън, Айла, за да изхвърлиш последъка! — каза зеландони, притискайки я отново към себе си. Русокосата жена се напъна и видя аморфната маса кървава плът, която се изсипа върху родилното одеяло.

Първата я пусна и отиде при Мартона. Пролева и Фолара държаха омаломощената Айла, а през това време шаманката взе бебето, преобърна го и го потупа по гръбчето. Бебето изхълца и зеландони го потупа по крачката, след което изчака новороденото да изпразни дробовете си и да вдиша за пръв път от животворния въздух. Мъничето проплака — първоначално плачът му наподобяваше мяукане, но след като дробовете му привикнаха към атмосферата извън утробата на майка му, плачът му прозвуча много по-силно.

Мартона взе бебето от ръцете на шаманката, докато тя почисти Айла от кръвта и другите телесни течности, след което Пролева и Фолара й помогнаха да се върне в постелята си. Зеландони завърза едно боядисано в червено сухожилие около пъпчето на бебето — Айла бе поискала такъв цвят, — за да предотврати кръвотечението, а сетне преряза пъпната връв с остър кремъчен нож. Така, отделено от плацентата, която го бе хранила в продължение на девет месеца, бебето вече беше самостоятелно създание — уникално и неповторимо човешко същество.

Мартона и зеландони почистиха бебето с фина заешка кожа, която Айла бе приготвила специално за тази цел. Майката на Джондалар бе донесла едно изключително меко одеялце, направено от кожата на напълно развит еленов зародиш — Първата бе казала на Джондалар, че детето, родено в неговото огнище, ще бъде много щастливо, ако той му осигури такава кожа, ето защо той и Джохаран излязоха в края на зимата, за да търсят бременна кошута. Сега зеландони положи мъничето върху одеялцето, а Мартона го уви с него, преди да го подадат на Айла.