Джийн М. Оел
Каменните убежища (3)

Трета глава

Мартона се затича да посрещне завърналия се мъж и двамата се прегърнаха.

— Е, виждам, че високият ти син се е върнал, Мартона! Никога не съм предполагал, че някой ден ще стане пътешественик. Може би трябваше да учи за търговец, а не за каменоделец — каза Уиламар и свали от гърба си пътната торба. После прегърна Джондалар. — Виждам, че не си се смалил — пошегува се по-възрастният мъж, като огледа от главата до петите почти двуметровия Джондалар.

Той също се усмихна. Мъжът винаги го посрещаше така — с шеги и закачки за високия му ръст. Доста над метър и осемдесет, Уиламар, който беше достоен глава на семейство, както и Даланар, също не беше нисък. Но Джондалар го настигна още преди двамата с Мартона да се свържат в брачна връзка.

— Къде е другият ти син, Мартона? — попита Уиламар, като усмивката още не беше слязла от лицето му. После забеляза сълзите й и си даде сметка, че е разстроена. Когато видя подобно изражение и на лицето на Джондалар, усмивката му помръкна.

— Тонолан вече пътува в следващия свят — отвърна младежът. — Тъкмо казвах на майка… — Той видя как мъжът пребледня, след което се олюля така, сякаш го бяха ударили.

— Но… но не може да е в следващия свят — пророни Уиламар и не искаше да повярва, че Тонолан е мъртъв. — Млад е още. Дори не е намерил жена, с която да създаде семейство. — Гласът му ставаше все по-немощен с всяка изминала дума. — Той… той още не се е върнал у дома… — последното изречение прозвуча като тъжен вопъл.

Уиламар обичаше като свои всички деца на Мартона, но когато се ожениха, Джохаран — детето, което беше родила от Джоконан, — беше вече на възраст да отиде на обучение при жена-донии. Беше пораснал и скоро щеше да стане голям мъж. Отношенията му с него бяха като с приятел. И макар че бързо обикна Джондалар, който тогава бе пеленаче, неговите деца бяха Тонолан и Фолара. Беше убеден, че Тонолан носи неговия дух, защото приликата между него и момчето беше изумителна, ала най-вече защото обичаше да пътува и винаги искаше да вижда нови места. Знаеше, че дълбоко в душата си Мартона се боеше да не го загуби, но Уиламар се отнасяше към това като към естествени майчини притеснения. Мъжът очакваше Тонолан да се завърне, също както той самият винаги се завръщаше.

Уиламар изглеждаше зашеметен. Мартона му наля купа вино, а Джондалар и Фолара му помогнаха да седне на възглавниците до ниската маса.

— Пийни си малко. — Мартона седна до него.

Ала съпругът й беше вцепенен и като че ли не можеше да проумее трагедията. Взе купата и я изпи до дъно, без да забележи това, след което остана загледан в празния съд.

Айла искаше да може да стори нещо. Помисли си дали да не вземе чантата с лекарствата и да му направи успокоително питие, но той не я познаваше, а и в момента грижите, които се полагаха за него, бяха достатъчни. Представи си как ли би се чувствала, ако изведнъж научеше, че Дърк е мъртъв. Знаеше, че никога повече няма да види сина си, но си го представяше пораснал, с Уба до него, която го обичаше и се грижеше за рожбата й.

— Тонолан е намерил любима жена — каза Мартона, опитвайки се да го успокои. Да гледа как сърцето на мъжа й се къса от мъка беше непосилно за нея и тя бързо загърби своята скръб. — Джондалар ми донесе нещо, което й е принадлежало. — Тя взе огърлицата, за да му я покаже, ала Уиламар се бе вторачил в празното пространство и не обръщаше внимание на нищо около себе си. После потръпна и затвори очи. След известно време се обърна към Мартона и сякаш се сети, че му е говорила, макар че не можеше да си спомни какво. — Това принадлежи на съпругата на Тонолан — рече му меко тя и му подаде украшението. — Джондалар каза, че символизира нейния народ. Живеят близо до една голяма река… Великата река-майка.

— Толкова далече е стигнал — въздъхна тежко Уиламар. Гласът му беше изпълнен с мъка.

— Дори още по-далеч — обади се Джондалар. — Стигнахме до края на Великата река-майка, след което продължихме към Бераново море и оттатък. Тонолан искаше да тръгне оттам на север и да ходи на лов за мамути заедно с мамутоите. — Уиламар го погледна с изкривено от болка и изненадано лице, сякаш не можеше да вникне в смисъла на казаното. — Нося и нещо от него. — Той търсеше начин как да помогне на човека. — Маркено ми го даде. Маркено беше като негова втора партньорка, част от семейството на рамудоите.

Младият мъж разгъна опакования в кожа пакет и показа на Уиламар и Мартона някакво сечиво, изработено от рогата на червен елен — разновидност на лоса. В средата на рогата имаше пробита дупка с диаметър около пет сантиметра. Тонолан бе използвал този инструмент в занаята си.

Занаятът му беше обработката на дърво, обикновено нагрявано с нажежени камъни или с пара. Това сечиво се използваше, за да бъдат дървените дръжки на копията поправи и те да летят по-надалеч. Полезното оръдие можеше да се използва също така и за направата на клещи, снегоходки и всеки друг предмет, който изискваше огъването на дърво.

По дръжката на инструмента бяха издълбани изображения на различни животни и растения. Те символизираха Великата земна майка, която трябваше да накара духовете на животните да се вселят в копията. Имаше и известен сезонен елемент, който представляваше част от митологията на племето. Но Тонолан беше харесвал рисунките просто защото бяха красиви.

Уиламар сякаш се беше съсредоточил върху инструмента и се пресегна за него.

— Това на Тонолан ли беше? — попита.

— Да — отвърна Мартона. — Помниш ли, когато огъваше дърво, за да направи подпора за тази маса? — Докосна ниската гладка повърхност на масата.

— Тонолан беше добър в занаята си — каза Уиламар. Гласът му все още бе странен и отдалечен.

— Да, беше — потвърди Джондалар. — Мисля, че една от причините да се чувства толкова добре сред шарамудоите се дължеше на това, че правеше невероятни неща от дърво. Те например правят лодки от дърво. Взимат едно стъбло, издълбават го и го оформят, за да стане от него кану — нещо като лодка, — след което огъват бордовете, за да разширят лодката. Могат да уголемят съда, като поставят дълги греди по бордовете, да ги огънат по формата на лодката и да ги завържат. Рамудоите са много опитни в управлението на лодки, но и те, и шамудоите работят заедно, за да ги направят.

Мислех си и аз да остана при тях. Те са чудесни хора. Когато с Айла се отбихме при тях на връщане, искаха и двамата да останем. Ако ги бях послушал, щях да предпочета да живея при рамудоите. А и там имаше един младеж, който много искаше да се научи да обработва кремък.

Джондалар знаеше, че в момента дърдори празни приказки, но не знаеше какво друго да направи или да каже. Затова се опитваше да запълни празнината. Никога не беше виждал Уиламар толкова потресен.

Някой почука отвън. Без да чака покана, вътре влезе зеландони. Последва я Фолара и Айла си даде сметка, че не е забелязала кога сестрата на Джондалар е излязла и е повикала шаманката. Замислено кимна в знак на одобрение. Фолара беше умна жена.

Сестрата на Джондалар се бе притеснила, когато видя Уиламар толкова разстроен. Не се сети за нищо друго, освен да повика помощ. Зеландони беше дони — разпоредник с даровете на Дони. Тя действаше като посредник между Великата Майка Земя и нейните деца, беше източник на помощ и лечение — тази, към която се обръщаш за помощ.

Фолара бе казала на могъщата жена какъв е проблемът. Зеландони се огледа и бързо пое нещата в свои ръце. Обърна се и тихо каза нещо на младата жена, която веднага тръгна към кухнята и започна да раздухва въглените в огнището, за да ги запали отново. Но огън не се получаваше. Мартона бе подредила въглените равномерно, за да сготви яденето.

Ето тук Айла можеше да помогне. Тя напусна печалната сцена и бързо отиде при багажа си, оставен до входа. Взе оттам лесно възпламенимата прахан и също отиде в кухнята. Сети се за Барзек, един от мамутоите, който й беше дал праханта, след като тя беше дарила всяко огнище в Лъвския бивак с огнен камък — кремъка.

— Нека ти помогна да запалиш огън — каза тя.

Фолара се усмихна. Тя знаеше как да запали огън, но й беше толкова тежко да гледа разстроен човек от семейството, че се зарадва на предложената помощ. Уиламар винаги беше толкова силен духом, толкова спокоен, хладнокръвен и уверен в себе си.

— Ако намериш подпалка, ще стане по-лесно — поясни Айла.

— Пръчките за разпалване са ей-там — и Фолара посочи към рафта зад нея.

— Няма нищо. Мога и без тях — махна с ръка Айла и извади торбата е прахан. Тя имаше няколко отделения и малки джобчета. Отвори едното и извади оттам стрита на прах конска тор. От друг джоб измъкна някакви плевели и ги сложи върху конската тор. От трето място взе дървени трески и ги подреди до първата купчинка.

Фолара я наблюдаваше с нескрито любопитство. Явно по време на дългото пътешествие Айла се беше научила да държи под ръка нещата, необходими за правене на огън. Ала ето че в следващия момент момичето зяпна от изненада, когато русокосата жена извади няколко камъка. Тя се наведе близо до праханта и удари двата камъка един в друг, а сетне раздуха праханта и от нея изведнъж лумна огън. Беше невероятно!

— Как го направи? — попита Фолара.

— Ще ти покажа по-късно. Нека сега да сварим вода за зеландони.

Фолара почувства безпокойство.

— Откъде знаеш какво щях да правя?

Айла й хвърли бегъл поглед. На лицето на Фолара се четеше объркване и вцепенение. Завръщането на единия й брат след продължително отсъствие, опитомените животни и появата на непозната жена с тях, вестта за смъртта на другия й брат и разстроеният Уиламар — всичко това беше допринесло за напрежението и потреса й. След като чужденката направи магия за огън и очевидно знаеше нещо, което никой не й беше казвал, тя започна да се пита дали всички онези слухове, че жената на Джондалар притежава свръхестествени способности, не са истина. Айла видя, че тя е много развълнувана, и се досещаше защо.

— Срещнах зеландони — започна. — Знам, че тя е вашата знахарка. Затова я извика, нали?

— Да, тя е дони.

— Знахарите обикновено приготвят чай или отвара за успокоение на някого, който е разстроен. Предположих, че те е накарала да свариш вода за тази цел — обясни й.

Фолара видимо се успокои. Наистина думите й звучаха логично.

— Обещавам да те науча как се пали огън по този начин. Всеки може да го направи… с подходящите камъни.

— Всеки?

— Да, дори ти. — Айла се усмихна.

Девойката също се усмихна. Искаше й се да разпита чужденката за толкова много неща, но се стараеше да запази благоприличие. След случилото се въпросите й станаха още повече. Чужденката й се стори съвсем нормална и достъпна. Всъщност даже бе доста мила и учтива.

— Ще ми разкажеш ли и за конете?

Айла се усмихна широко. Изведнъж осъзна, че макар Фолара да е красива млада жена, тя е съзряла съвсем наскоро. Трябваше да пита Джондалар на колко години е, но предполагаше, че е доста млада. Сигурно на възрастта на Лати, дъщерята на Нези — съпругата на главатаря на Лъвския бивак на мамутоите.

— Разбира се. Дори ще те запозная с тях. — Погледна към масата, около която бяха насядали всички. — Може би утре, след като хората се успокоят. Можеш да слезеш долу и да ги погледаш, когато си поискаш, но не се приближавай много до тях, докато не те опознаят.

— О, няма.

Айла си припомни възхищението на Лати от конете, усмихна се и попита:

— Искаш ли да пояздиш Уини?

— О, може ли? — попита Фолара, затаила дъх, а очите й бяха широко отворени от вълнение. В този миг Айла сякаш видя Лати в сестрата на Джондалар. Тя се бе привързала толкова силно към конете, че русата жена обмисляше дали да не й подари малко конче.

Отново насочи вниманието си към огъня, а Фолара взе един мях — изработен от непромокаемия стомах на някакво едро животно — и каза:

— Трябва да донеса още вода. Мехът е почти празен.

Въглените тлееха слабо. Айла духна върху тях, добави стърготините, после подпалката, която й даде Фолара, и накрая няколко по-големи парчета дърво. Сетне сложи няколко от камъните за готвене в огъня, за да се затоплят. Когато Фолара се върна, тя носеше напълнения с вода мях. Той бе доста тежък, но навярно младата жена бе свикнала с подобни товари. Напълни с вода една дълбока дървена купа като тази, която Мартона беше използвала за чая, после даде на Айла дървената маша с леко обгорени краища. Когато камъните се загряха достатъчно, русокосата красавица извади с машата един от тях. Камъкът изцвърча и от него излезе пара, когато го пусна във водата. Сложи и втори, след което хвана първия с клещите и постави на негово място още няколко.

Фолара отиде да каже на зеландони, че водата е почти готова. Айла разбра, че й е казала и нещо друго, защото старата жена извърна рязко глава, за да я погледне. Докато гледаше как Золена се надига от възглавниците, Айла се сети за Креб, мог-ърът на Клана. Той бе сакат с единия крак и му беше трудно, когато ставаше. Любимото му място за почивка бе огънато старо дърво с ниски клони, на които можеше лесно да седне и да стане.

Жената дойде в кухнята.

— Разбрах, че водата се е стоплила. — Айла кимна към купата, от която излизаше пара. — Добре ли чух от Фолара? Каза, че ще й покажеш как се пали огън с камъни. Що за трик е това?

— Имам няколко огнени камъка — отвърна младата жена. — Джондалар също. Номерът е как да се научиш да ги използваш и всъщност никак не е трудно. Ще се радвам да ти покажа, когато поискаш. И без това възнамерявахме да го сторим.

Зеландони погледна към Уиламар. Айла разбра, че се колебае.

— Не сега — отвърна старата жена и поклати глава. Извади от кесията, завързана за широката й талия, някакви сушени треви и ги сложи във врялата вода. — Иска ми се да бях взела малко бял равнец — промърмори.

— Аз имам — обади се Айла.

— Какво? — Зеландони беше заета с приготвянето на билковата отвара и не обърна внимание на думите й.

— Казах, че имам бял равнец. Ако искаш, мога да ти дам. Нали спомена, че ти трябва?

— Така ли? Мислех си за това, но за какво пък ти е притрябвал на теб бял равнец?

— Аз съм знахарка… лечителка — вдигна рамене младата жена. — Винаги нося със себе си най-необходимите лекове. Белият равнец е един от тях. Много добре действа при стомашни болки, защото веднага отпуска. Става и за бързо заздравяване на рани.

Зеландони отвори широко уста.

— Ти си знахарка? Жената, която Джондалар е довел, е знахарка? — Едва не се засмя, после затвори очи и поклати глава. — Мисля, че ще трябва да си поговорим сериозно, Айла.

— С удоволствие ще си поговоря с теб, когато кажеш. Но искаш ли да ти дам бял равнец?

Зеландони размисли за момент. „Не може да е Онази, която служи на Майката. Ако беше, нямаше така лесно да зареже народа си, за да тръгне нанякъде с непознат мъж, дори и да го е избрала за съпруг. Ала може да знае нещичко за билките. Мнозина понаучават туй-онуй за тях. Ако има бял равнец, защо да не го използва? Той има силна миризма и аз ще позная дали става.“

— Да, мисля, че ще ми свърши работа, ако ти е подръка.

Айла изтича до пътната си торба, бръкна вътре и извади чантата от видрова кожа, където държеше лековете си. „Доста се е износила — каза си. — Ще трябва да я сменя.“ Когато се върна в кухнята, зеландони погледна с любопитство към странната торба. Сякаш беше направена от цяло животно. Никога не беше виждала такава.

Айла вдигна капака-глава на видрата, разхлаби ремъка около врата, погледна вътре и извади малка кесия. Отвърза я и й я подаде.

Зеландони сипа малко в дланта си, вгледа се внимателно, за да провери дали са само листа, или има и цвят. Изглежда бяха само изчистени листа от бял равнец. Добави малко от тях в дървената купа.

— Да сложа ли още един камък? — попита младата жена.

— Не — отвърна дони. — Не искам да става твърде силна. Трябва му само лека запарка. Почти е преодолял шока. Уиламар е силен мъж. Сега се тревожа за Мартона. Ще дам и на нея от отварата. С нейните билки трябва да внимавам.

Айла си помисли, че сигурно зеландони даваше редовно лекарства на майката на Джондалар.

— Искаш ли да направя чай и за другите? — попита.

— Не знам. Какъв чай?

— Просто нещо леко, което има приятен аромат и вкус. Мента или омайниче. Нося си липови листа и мога да го подсладя с тях.

— Да, защо не. Малко омайниче с липови листа няма да е лошо. Ще подейства успокояващо — рече зеландони и тръгна към другата стая.

Айла се усмихна и извади още кесии от чантата с лекарствата. „Лечебна магия — тя я познава! Не съм срещала човек, който да познава лекарствата и билките, откакто напуснах Клана! Добре ще е да мога да си поговоря с някого за това.“

Първоначално Айла се бе учила на знахарство — или поне на билкова медицина, ако не на магии с духове — от Иза, нейната майка в Клана. Тя беше призната за една от най-добрите лечителки. Бе научила много неща от други лечителки по време на Събора на Клановете, на който беше ходила с Клана на Брун. По-късно, по време на Летния събор на мамутоите, Иза прекара доста време в компанията на мамутиите.

Тя откри, че всички, които служат на Майката, или служителките, са добре запознати както с лековете, така и с духовете, но не са еднакво опитни. Често опитът зависеше от конкретния интерес на човек. Някои мамутии знаеха повече за лекарствата, други се интересуваха от методите на лечение. Трети се специализираха в хората като цяло и най-вече в това защо едни оздравяват от дадена болест, а други — не. Четвърти се интересуваха само от света на духовете и съзнанието и пет пари не даваха за лечението.

Айла искаше да знае всичко. Тя се стараеше да попие всичко — теориите за света на духовете, знанията за използването на заклинанията, най-различните легенди и истории. Но най-много се вълнуваше от въпросите, свързани с лечението — лекарствата, методите, билките и причините за възникването на болестите. Беше експериментирала с различни растения и билки върху самата себе си, както я бе учила Иза. Освен това беше научила много от лечителите, които бе срещнала по времето на пътешествието им. Възприемаше се като човек с познания, но същевременно съзнаваше, че има още много, което да усвои. И това, което най-много й липсваше, откакто напусна Клана, беше някой, с когото да обсъжда тези теми — нейна посестрима в знахарското изкуство.

Фолара й помогна да направи чая и й показа къде са подредени нещата, които й трябваха. Двете поднесоха горещите купи. Очевидно Уиламар вече беше по-добре и разпитваше Джондалар за подробностите около смъртта на Тонолан. Младият мъж тъкмо беше започнал да си припомня обстоятелствата, при които пещерният лъв ги беше нападнал, когато отвън се почука.

— Влез — извика Мартона.

Джохаран отмести завесата и влезе вътре, изненадан да види всички седнали заедно на една маса, включително и зеландони.

— Дойдох да видя Уиламар. Искам да знам как е минала търговията. Видях Тивонан, а и ти донесе много стока, но при цялото ми вълнение и тържеството довечера реших, че срещата ни може да почака до утре… — каза той и се приближи. После забеляза, че нещо не е наред. Огледа всички един по един и накрая погледът му се спря на зеландони.

— Джондалар тъкмо ни разказваше за пещерния лъв, който… е нападнал Тонолан — рече тя и като забеляза реакцията му, разбра, че не знае нищо за смъртта на най-малкия си брат. И на него нямаше да му е лесно. Тонолан бе обичан от всички.

— Седни, Джохаран. Мисля, че всички трябва да изслушаме разказа на Джондалар. Споделената мъка се понася по-лесно, а и на него едва ли ще му бъде приятно да го повтаря пред всекиго.

Айла улови погледа на зеландони, която тъкмо опитваше своята отвара, след което отпи и от чая на Айла. Жената кимна, а сетне се загледа в Айла, която мълчаливо наля в една купа и я подаде невъзмутимо на Джохаран. Той я взе, без дори да забележи кой му я дава, докато слушаше внимателно разказа за събитията, довели до гибелта на Тонолан. Зеландони проявяваше все по-голям интерес към младата жена. В нея определено имаше нещо — нещо повече от някакви си знания за билките.

— Какво се случи, след като лъвът се нахвърли върху него? — попита Джохаран.

— Нападна и мен.

— Как успя да се отървеш от него?

— Нека Айла да разкаже — рече Джондалар и всички очи мигом се обърнаха към нея.

Когато за пръв път Джондалар бе направил това — беше разказал историята дотук и после бе прехвърлил всичко на нея, без да я попита, — тя бе много объркана. Сега вече беше свикнала с това, ала тези хора тук бяха неговият род, неговото семейство. Трябваше да разказва за смъртта на един от тях, за гибелта на един мъж, когото изобщо не беше познавала и който очевидно им беше много скъп. Стомахът й се сви от притеснение.

— Яздех Уини — започна тя. — Тогава коремът й беше подут, защото беше бременна с Рейсър. Но се нуждаеше от упражнения, затова я разхождах по малко всеки ден. Обикновено отивахме на изток, защото беше по-лесно. Беше ми дотегнало да вървим все по един и същ маршрут и реших да се насочим на запад. Така стигнахме до другия край на долината, където скалната стена се извисява нагоре. Прекосихме малката река. Почти размислих и ми се прииска да се върна. Уини теглеше шейната-носила, а склонът ставаше все по-стръмен, но тя се изкачи без особени усилия.

— Какво е шейна-носилка? — попита Фолара.

— Два пръта, прикрепени към гърба на коня, като краищата им се влачат по земята. Между прътовете има платформа, върху която се слага товарът. Така Уини ми помагаше да пренасям различни неща до моята пещера — например животни, които съм уловила — обясни Айла.

— Защо просто не накара другите хора да ти помогнат? — искаше да знае момичето.

— Нямаше никакви хора наблизо. Живеех съвсем сама в долината — отвърна русокосата жена.

Зеландонийците се спогледаха изненадано, но преди някой от тях да зададе поредния въпрос, шаманката каза:

— Сигурна съм, че всички изгаряме от желание да научим повече за Айла, но това може да стане и по-късно. Нека сега я оставим да довърши за Тонолан и Джондалар.

Всички закимаха и отново се обърнаха към чужденката.

— Докато се готвехме да прекосим каньона, чух ръмженето на лъв, а после и вик — човешки вик — продължи Айла. Присъстващите попиваха жадно всяка нейна дума и Фолара беше първата, която не успя да сдържи любопитството си.

— И какво направи?

— В началото не знаех как да постъпя, но трябваше да разбера кой вика. Трябваше да се опитам да му помогна. С Уини слязохме в каньона и се притаихме зад една скала, след което предпазливо се опитах да погледна в ниското. Видях лъва и чух познатото ръмжене — беше Бебчо. Вече не ме беше страх, ето защо слязох. Знаех, че няма да ни нарани.

Този път зеландони я прекъсна:

— Познала си лъва по ръмженето? Отишла си направо в пещерата на ревящ лъв?

— Това не беше кой да е лъв, а Бебчо — поясни Айла. — Моят лъв, когото аз бях отгледала. — Жената се опита да подчертае разликата. Тя хвърли поглед към Джондалар, който се усмихваше въпреки сериозността на разказваните събития. Не можеше да се сдържи.

— Вече ми разказаха за този лъв — обади се Мартона.

— Очевидно Айла контактува по някакъв начин с животните, не само с конете и вълците. Джондалар каза, че я е виждал да язди този лъв също като конете. Твърди, че и други хора са я виждали. Моля те, продължи, Айла.

Зеландони си каза, че трябваше да провери каква е тази връзка с животните. Беше видяла конете при реката и знаеше, че Айла е довела и вълк със себе си, ала по времето, когато Мартона ги настани у тях, бе заета с едно болно дете. В момента животните не бяха наблизо, ето защо ги прогони от съзнанието си — поне засега.

— Когато стигнах до другия край на каньона — продължи младата жена, — видях Бебчо на ръба на една скала заедно с двама мъже. Помислих си, че и двамата са мъртви, но когато се покатерих и погледнах отблизо, разбрах, че единият още е жив. Не му ли помогнех обаче, и той щеше да умре скоро. Успях да сваля Джондалар от скалата и го завързах за шейната.

— Какво стана с лъва? — попита Джохаран. Обикновено пещерните лъвове не дават просто така да им отнемат убитата плячка.

— Така е, но това беше Бебчо. Казах му да ме остави на мира. — Тя забеляза изумлението и неверието в очите му. — Също както когато ловувахме заедно. Според мен не беше гладен, а и лъвицата току-що му беше донесла елен. Освен това той не ядеше хора. Аз го отгледах. Бях негова майка. Хората бяха неговото семейство… Мисля, че единствената причина, поради която е нападнал двамата, е, че те са нахлули в леговището му и са нарушили неговата неприкосновена територия.

Не исках да оставям другия мъж при тях. Лъвицата не смяташе хората за част от нейното семейство. За него нямаше място на шейната, а нямаше и време за погребение, защото се опасявах, че Джондалар ще умре, ако не го закарам в моята пещера. Забелязах един сипей и голяма скала, която задържаше камъните. Замъкнах тялото там и използвах копието си — в Клана имахме големи дървени копия, — за да отместя скалата и ситните камъни да го затрупат. Не исках да го оставям така, без никакво послание към Света на духовете. Не съм мог-ър, но изпълних ритуала на Креб и помолих духа на Великата пещерна мечка да го упъти към земята на духовете. После заедно с Уини закарахме Джондалар вкъщи.

Имаше толкова много въпроси, които зеландони искаше да й зададе. Кой или какво беше това Креб? И защо духа на пещерна мечка вместо на Великата Майка земя?

Беше разбрала едва половината от казаното от Айла и й беше трудно да повярва на другото.

— Е, добре, че Джондалар не е бил ранен толкова лошо, колкото си мислела — обади се старата знахарка.

Айла поклати глава. Какво искаше да каже зеландони? Джондалар беше с единия крак в гроба. Още не можеше да проумее как успя да го спаси.

Веднага щом зърна изражението й, Джондалар разбра какво си мисли тя. Зеландони бе изказала предположения, които трябваше да бъдат опровергани. Той стана.

— Мисля, че би искала да видиш колко лошо бях ранен — каза и повдигна туниката си, след което развърза ремъка на летните си панталони.

Макар че мъжете рядко ходеха съвсем голи дори и в най-горещите летни дни (същото се отнасяше и за жените), видът на голото човешко тяло не беше нещо непознато за тях. Хората често се гледаха, когато плуваха или се къпеха. Събралите се отвориха широко очи не заради голотата на Джондалар, а заради огромния белег върху горната част на бедрото и слабините му.

Раните бяха зараснали добре. Личеше си, че всъщност Айла беше зашила на места разкъсаната му кожа. Зеландони веднага забеляза това. Младата жена беше направила седем отделни шева на крака: четири около най-дълбоката част на раната и още три, за да закрепи разкъсаните мускули. Никой не я беше учил, но това бе единственият начин да се затворят широките и дълбоки рани.

Джондалар не беше показал с нищо, че е преживял толкова тежка травма. Не куцаше с този крак и като се изключат белезите, мускулната тъкан отдолу изглеждаше напълно здрава. Виждаха се и други белези и драскотини около дясното му рамо и гърдите. Очевидно дългото пътешествие не беше минало без сериозни премеждия.

Сега всички разбраха колко тежко е бил ранен Джондалар и защо е трябвало да бъде лекуван незабавно, но само зеландони имаше ясната представа колко близо е бил до смъртта. Тя се изчерви при мисълта, че беше подценила уменията на Айла като знахарка, и се засрами за неуместните си забележки.

— Извинявай, Айла. Не знаех, че си толкова опитна. Мисля, че Деветата пещера на зеландониите има голям късмет, че Джондалар е довел толкова обучен и умел знахар — каза тя и забеляза усмивката на Джондалар, докато си оправяше дрехите, както и въздишката на Айла.

Сега зеландони се почувства още по-заинтригувана да научи нещо повече за тази чужденка. Връзката й с животните със сигурност означаваше нещо. Такъв опитен знахар трябваше на всяка цена да бъде подчинен на властта и влиянието на зеландонията. Чужденка като тази можеше да внесе смут в живота на хората, ако не се контролираше и държеше изкъсо. Но тъй като Джондалар я беше довел, щеше да й се наложи да действа предпазливо и да не прибързва. Първо трябваше да научи толкова много неща за тази жена.

— Значи трябва да ти благодаря поне за завръщането на единия ми син, Айла — каза Мартона. — Щастлива съм да е до мен и съм ти много благодарна.

— Ех, да можеше Тонолан да е сега при нас! — въздъхна горчиво Уиламар. — Мартона обаче знаеше, че няма да се върне — добави той и погледна към съпругата си. — Не ми се искаше да ти повярвам, но беше права. Той се стремеше да види всичко, да отиде навсякъде. Това непрекъснато го подтикваше да пътува. Дори като малко дете беше прекалено любопитен и любознателен.

Тези думи напомниха на Джондалар за собствените му притеснения. Може би сега беше времето да ги изрази:

— Зеландони, искам да те попитам дали духът му ще намери пътя към Света на духовете? След като съпругата му умря, Тонолан не беше на себе си, а и не се пресели в следващия свят с подобаваща помощ. Костите му все още лежат под онази купчина камъни в източните степи. Не беше погребан според традицията. Ами ако духът му се е загубил, докато блуждае в следващия свят и няма кой да му покаже пътя?

Едрата жена се намръщи. Въпросът беше сериозен и изискваше деликатен отговор. Особено пред тъгуващото семейство на Тонолан.

— Не спомена ли нещо за някакъв проведен набързо погребален ритуал, Айла? Разкажи ми за него.

— Няма много за разказване. Креб винаги използваше този ритуал, когато някой умре и духът му напусне този свят. Повече се тревожех за живия човек, но исках да помогна и на мъртвия да намери пътя си.

— По-късно ме заведе на мястото — добави Джондалар. — И ми даде някакъв червен прах, който да разпръсна над камъните на гроба му. Когато си тръгнахме от долината, отидохме отново в каньона, където лъвът нападна мен и Тонолан. Там сред купчината камъни на гроба открих един много особен камък. Взех го със себе си. Надявах се, че може да ти помогне да намериш духа му, ако още броди, и да му помогнеш да тръгне по пътя си. Камъкът е в торбата ми — ей-сега ще го донеса.

Джондалар стана, отиде до торбата си и се върна бързо с една кожена кесийка, завързана с връвчица за носене на врата. Отвори я и изсипа на дланта си два предмета. Единият беше малък и червен, а другият представляваше малко заострено парче от обикновена сива скала, наподобяваща плоска пирамида. Ала щом го обърна и им показа долната повърхност, всички зяпнаха от изненада. Страната на пирамидата бе покрита с тънък пласт светлосин опал, сияещ с огненочервени отблясъци.

— Стоях там и си мислех за Тонолан. По едно време този камък се изтърколи отгоре по склона и падна в краката ми — обясни Джондалар. — Айла каза да го сложа в моя амулет — в тази кесийка — и да го взема със себе си. Не знам какво означава, но ми се стори, че духът на Тонолан е свързан по някакъв начин с него.

Той подаде камъка на зеландони. Никой друг не пожела да го докосне, а и както забеляза Айла, Джохаран дори потръпна. Старата жена го огледа внимателно, като в същото време си мислеше какво да каже.

— Мисля, че си прав, Джондалар — промълви накрая. — Това е свързано с духа на Тонолан. Не знам какво точно означава, трябва да го изуча по-подробно и да помоля Майката за напътствие. Но ти си постъпил мъдро, като си го взел със себе си. — Жената помълча, след което добави:

— Духът на Тонолан бе изпълнен с желание за приключения, рискове и опасности. Може би този свят беше твърде тесен за него. Сигурно още пътува в следващия свят, но не защото се е загубил, а защото още не е готов да открие мястото си там. Колко далеч на изток се намирахте, когато животът му в този свят прекъсна?

— Отвъд вдаденото навътре море на края на голямата река — тази, която започва от другата страна на планинския ледник.

— Която наричат Великата река-майка ли?

— Да.

Зеландони отново замълча. Накрая изрече:

— Навярно желанието на Тонолан за странстване е могло да бъде удовлетворено само в отвъдния свят, в земята на духовете. Може би Дони е решила, че е време да го повика, а теб, Джондалар, да те остави да се прибереш у дома. Стореното от Айла сигурно е било достатъчно, но не разбирам какво точно е било то и защо го е направила. Трябва да й задам няколко въпроса.

Тя погледна към високия мъж, когото някога бе обичала и все още обичаше, и към младата жена, седнала до него, която успя да я изуми няколко пъти за краткото време, откакто беше пристигнала.

— Първо, кой е този Креб, за когото спомена, и защо си призовала духа на пещерна мечка, а не на Великата Майка Земя?

Айла разбра накъде бие зеландони и понеже въпросите бяха директни, тя се почувства длъжна да отговори. Знаеше какво означава лъжата и че някои хора казваха неща, които не са верни, но тя не беше способна на подобно нещо. Най-много да не спомене някои неща, макар че това навярно щеше да се окаже доста трудно, при положение че й задаваха директни въпроси. Наведе очи и се вгледа в ръцете си. Бяха се покрили с черни сажди от паленето на огъня.

Сигурна беше, че в крайна сметка всичко ще излезе наяве, но се бе надявала първо да поживее малко повече с народа на Джондалар, за да опознае някои от тях. Наложеше ли се да си тръгне обаче, беше по-добре да го стори, преди да ги е опознала и да се е привързала към тях.

Ами Джондалар? Та тя го обичаше. Какво щеше да прави, ако трябваше да замине сама, без него? Неговото дете беше в утробата й. Не просто дете от неговото огнище или дете с неговия дух, а неговото дете. Без значение какво си мислеха другите, тя беше убедена, че детето е негово — също както и нейно. Бяха го създали, докато взаимно изпитваха насладата — дарът на насладата, предоставен от Великата Майка Земя на нейните деца.

Боеше се да го погледне заради това, което щеше да изрече. Изведнъж вдигна глава и очите им се срещнаха. Трябваше да разбере.