Джийн М. Оел
Каменните убежища (19)

Деветнайсета глава

Докато наближаваха дома на Ларамар и Тремеда, Айла се сети, че е минавала много пъти покрай него, но не му е обръщала внимание. Каменният покрив на пещерата бе толкова голям и подслоняваше толкова много семейства, че беше невъзможно да ги запомни всичките за толкова кратко време.

Жилището се намираше в покрайнините, бе отделено от съседите и отдалечено като цяло от другите домове. Не беше голямо, но семейството се беше разпростряло върху доста обширен район, съдейки по разпилените навсякъде боклуци. На известно разстояние от дома им се разполагаше територията, която Ларамар си беше определил, за да произвежда ферментиралите си напитки.

— Къде е Бологан, Ланога? — попита зеландони.

— Вътре е. Не може да мръдне.

— Къде е майка ти?

— Не знам.

Когато влязоха вътре, веднага ги блъсна някаква силна и неприятна миризма. Като се изключи малката лампа, единствената светлина идеше отгоре през отвора на постройката и вътре беше доста тъмно.

— Можеш ли да запалиш още някоя лампа, Ланога? — помоли я зеландони.

— Да, но нямаме масло — отвърна момичето.

— Тогава да повдигнем завесата на входа и да я завържем — предложи дони.

Айла я послуша и дръпна завесата. Когато погледна вътре, беше ужасена от мръсотията. По земята нямаше каменна настилка и подът беше кален на местата, където бе текла някаква течност. От смрадта предположи, че тази течност навярно е била урина. Сякаш цялата им домашна покъщнина бе разпръсната по пода — изтъркани постелки и кошници, табли и всевъзможни купчини от кожени и плетени вещи, които сигурно бяха дрехи.

Тук-там се въргаляха кости с месото по тях, а около гниещата храна кръжаха мухи. Остатъците по чиниите се бяха втвърдили. До входната врата дори забеляза гнездо на плъхове с няколко малки новородени гризачи.

Вътре на земята лежеше кльощаво дете. Айла му даде към дванайсет години. Коланът му показваше, че скоро ще мине ритуала за зрялост, но въпреки това приличаше повече на момче, отколкото на мъж. Веднага стана ясно какво се е случило. По Бологан имаше драскотини и белези от удари, а главата му бе покрита със засъхнала кръв.

— Бил се е — отсъди зеландони. — Някой го е довлякъл до дома му и го е оставил тук.

Айла се наведе, за да провери състоянието му. Тя напипа пулса му и забеляза още кръв. После долепи буза до устата му. Усети диханието му и дори го помириса.

— Още диша — каза тя на зеландони. — Но е пребит много лошо и пулсът му е слаб. Главата му е ранена и е изгубил много кръв. Не знам обаче дали костта е пукната. Сигурно някой го е ударил или пък е той е паднал върху нещо твърдо. Затова и не идва в съзнание, но мирише на барма.

— Не съм сигурна дали трябва да го местим, но тук не мога да го лекувам — каза зеландони.

Момичето отиде до входната врата, носейки със себе си заспало малко бебе на около шест месеца. То изглеждаше така, сякаш не беше къпано, откакто се е родило. На Айла й се стори, че видя и друго дете зад нея, но не бе много сигурна. Това момиченце се грижеше повече за децата, отколкото собствената им майка, каза си тя.

— Какво му е на Бологан? Добре ли е? — попита Ланога с разтревожен поглед.

— Жив е, но е ранен. Добре направи, че ме извика — отвърна зеландони. Тя поклати глава от възмущение заради поведението на Тремеда и Ларамар. — Ще трябва да се погрижа за него в моята къща.

Обикновено лекуваше само най-тежките заболявания у дома си. В голяма пещера като Деветата обаче нямаше място за всички болни едновременно да се преместят у нея. Дори случаи като този на Бологан, с всичките му тежки наранявания, се лекуваха в дома на пострадалия, като зеландони идваше на място. Но тук нямаше кой да се погрижи за него, а и шаманката не можеше да си представи да влезе в тази къща, камо ли да остане тук известно време.

— Знаеш ли къде е майка ти, Ланога?

— Не.

— Къде е отишла?

— Отиде на погребението.

— Кой се грижи за децата?

— Аз.

— Но ти не можеш да кърмиш бебето — намеси се потресена Айла.

— Мога, тя яде храна. Млякото на майка ми спря.

— Което означава, че Тремеда ще има ново дете до една година — въздъхна зеландони.

— Чувала съм, че и малки бебета като това могат да ядат храна — каза в защита на Ланога Айла и в същото време си припомни една неприятна случка. — С какво я храниш?

— С мачкани варени корени.

— Айла, иди и кажи на Джохаран какво се е случило и го помоли да донесе нещо, с което да пренесем Бологан в дома ми. И да повика помощ, ако може — каза зеландони.

— Да, разбира се. Ей-сега ще се върна — отвърна тя и забърза навън.

* * *

Беше късно следобед, когато Айла си тръгна от жилището на зеландони и отново забърза към дома на вожда. Отиваше да каже на Джохаран, че Бологан вече е в съзнание и, изглежда, може да говори.

Джохаран я чакаше. След като излезе, Пролева я попита:

— Искаш ли нещо за ядене? Цял следобед беше при зеландони. — Айла поклати глава и понечи да си тръгне. Тя тъкмо отвори уста, за да се извини и откаже, но Пролева бързо я прекъсна: — Или може би чаша чай? Приготвила съм. От лайка, липов цвят и лавандула.

— Е, добре, тогава може една чаша, но трябва бързо да се връщам — отвърна Айла. Извади своята чаша и се запита дали тази смес за чая не е била поръчана от зеландони или пък Пролева сама се е сетила, че напитката е полезна за бременни жени.

— Как е Бологан? — попита я съпругата на вожда, когато седна до Айла.

— Мисля, че ще се оправи. Ударен е лошо по главата и му е изтекла доста кръв. Боях се да не би черепът да е пукнат, но не е. Раните по главата обикновено са съпроводени с обилни кръвоизливи. Почистихме го и не открихме признаци на счупване. Момчето обаче има голям оток и други наранявания. Трябва му почивка и някой, който да се грижи за него. Веднага става ясно, че са го били и че е пил барма.

— Затова и Джохаран искаше да говори с него — каза Пролева.

— Най-много ме притеснява бебето. То трябва да бъде кърмено. Няма да е лошо да го кърми някоя от другите майки. Така направиха жените от Клана, когато… — тя се спря за миг — … една от тях изгуби млякото си. Тя се беше грижила за майка си и се поболя от мъка, когато старицата умря. — Айла реши да не споменава, че тази жена е била тя. Вече беше казвала, че е имала син, когато е живяла в Клана. — Попитах Ланога с какво я храни. Тя каза: с мачкани корени. Знам за деца, които могат да ядат храна в такава ранна възраст, но на бебетата им е необходимо и мляко. Няма да може да порасне без него.

— Права си, Айла. На бебетата им трябва мляко. Лошото е, че никой не обръщаше внимание на Тремеда и на нейното семейство. За децата не се грижеха добре и ние го знаехме, ала в края на краищата те са деца на Тремеда и хората не обичат да се бъркат в живота на другите.

Трудно беше да решим какво да правим и затова повечето просто не й обръщаха никакво внимание. Аз дори не знаех, че е изгубила млякото си — каза Пролева.

— Защо Ларамар не казва нищо?

— Съмнявам се, че той изобщо го е забелязал. Той не се интересува особено от децата, освен от Бологан от време на време. Не бих се учудила, ако дори не знае колко деца има. Той се прибира само за да яде и да спи, а понякога изобщо не се прибира, което може и да е за добро. Когато са заедно, Ларамар и Тремеда обикновено през цялото време се карат. Често се стига до истински побоища, при което естествено тя отнася всичко.

— Тогава защо още живее с него? Би могла да го напусне, ако иска. Не е ли така?

— И къде ще отиде? Майка й вече не е жива, а и тя никога не се омъжи, затова Тремеда няма баща. Има по-голям брат, но той се премести, преди още тя да порасне. Първо отиде в друга пещера, а после и още по-надалеч. Никой не е чувал нищо за него от години.

— Не може ли да си намери друг мъж?

— Кой ще я поиска? Вярно е, че все си намира по някой мъж, за да почете Майката по време на Майчиния фестивал, но обикновено това е някой, който е пил много барма или е ял незнайни гъби от полето. Но мъжете не я харесват. Освен това има шест деца — шест гърла, които трябва да бъдат изхранвани.

— Шест деца? Видях четири, най-много пет. На колко години са?

— Бологан е най-големият. Той е на дванайсет.

— Така и предположих.

— Ланога е на десет. Другите са на по осем, шест, две години, а бебето е само на няколко луни — най-много на половин година. Тремеда имаше и още едно, което сега щеше да е на четири, ако още беше живо.

— Боя се, че и това бебе ще умре. Прегледах го и видях, че не е здраво. Ти каза, че храната се дели поравно между всички, но какво да се прави с бебе, което трябва да бъде кърмено? Жените-зеландонийки ще искат ли да дадат от тяхното мляко?

— Ако беше за някой друг, а не за Тремеда, самата аз не бих се поколебала.

— Бебето не е Тремеда. То просто е едно безпомощно кърмаче. Ако сега имах бебе, не бих се поколебала да кърмя и нея. Но докато моето се роди, това вече ще си е отишло. Дори и докато твоето се роди, може вече да е твърде късно.

Пролева наклони глава и се усмихна изненадано.

— Как разбра? Още не съм казвала на никого.

Сега беше ред на Айла да се изненада. Не биваше да се осланя толкова доверчиво на предположенията си. Обикновено една майка сама трябваше да обяви, че очаква дете.

— Аз съм лечителка, знахарка — отвърна тя. — Помагала съм на много жени да родят и знам признаците на бременността. Не исках да го споменавам, докато не дойдеше време да родиш. Просто съм загрижена за бебето на Тремеда.

— Да, виждам. Нямам нищо против, Айла. И без това щях да кажа скоро на хората. Но не знаех, че и ти очакваш бебе. Това означава, че децата ни ще се родят почти по едно и също време, за което мога само да се радвам. — Тя замълча за миг и се умисли, след което продължи: — Ето какво мисля, че трябва да сторим. Нека събера жените, които имат кърмачета или на които скоро им предстои да родят. Техният организъм още не се е нагодил с потребността на бебето от кърма и затова ще могат да дадат допълнително мляко. Двете с тебе ще се опитаме да ги уговорим да кърмят бебето на Тремеда.

— Ако две-три се съгласят, няма да е кой-знае колко голямо усилие от тяхна страна. Проблемът е, че бебето се нуждае не само от мляко. Трябват му и по-добри грижи. Как може Тремеда да зареже толкова дълго невръстно пеленаче самичко с момиче, което е едва на десет години? Да не говорим за останалите деца. Едно десетгодишно дете не може да се справи с толкова много неща!

— Сигурно Ланога се грижи за тях по-добре от Тремеда.

— Но това не означава, че едно дете трябва да го върши. Защо Ларамар постъпва така? Защо не предприема нищо, за да помогне? Та нали Тремеда му е жена? Те са негови деца, нали?

— Тези въпроси сме си ги задавали и ние, ала не знаем отговорите. Мнозина са разговаряли с Ларамар, включително и Джохаран, и Мартона. Глас в пустиня. На Ларамар не му пука какво говорят другите. Знае, че каквото и да прави, хората ще искат да пият от бармата му. А и Тремеда не е безгрешна. Тя толкова често се опиянява от бармата, че не знае на кой свят се намира. Никой от двамата не се интересува от децата си. Не знам защо Великата Майка Земя им помага да си раждат и още. Никой не знае какво да прави. — В гласа на високата и красива жена имаше тъга и объркване.

Айла също нямаше отговор, но разбираше, че трябва да стори нещо.

— Е, поне едно нещо можем да направим. Да говорим с жените и да видим дали ще се съгласят да кърмят бебето. Това е добре за начало. А сега трябва да се връщам.

Когато Айла излезе от дома на Пролева, тя не се върна веднага в къщата на зеландони. Притесняваше се за Вълчо и първо се отби у Мартона. Цялото семейство я посрещна, включително и вълкът. Той се втурна към нея, толкова щастлив да я види отново, че едва не я събори, когато се изправи на задните си лапи и скочи върху й с предните. Тя обаче го забеляза навреме и успя да се задържи. Остави се на ласките му. Вълчо облиза врата й и захапа нежно челюстта й, а Айла го прегърна и зарови лице в гъстата му козина. Тя също много се радваше да го види.

— Всеки път се стряскам, когато ви гледам така, Айла — каза Уиламар и стана от пода.

— Аз също се плашех в началото — отвърна му Джондалар. — Сега вече му имам пълно доверие и не се боя за Айла. Знам, че няма да я нарани. Иначе съм виждал как се отнася с тези, които са се опитвали да й сторят зло. Но си признавам, че тези негови посрещания още ме изненадват понякога.

Уиламар и Айла се поздравиха с леко докосване на бузите. Русокосата жена вече бе научила, че това е обичайният неофициален поздрав между членове на семейството или много близки приятели.

— Извинявай, че не можах да дойда с теб, за да видя конете, Айла — каза Фолара, докато се поздравяваше с нея по същия начин.

— Има време, ще се запознаеш и с тях — отвърна тя, след което докосна с бузата си тази на Мартона. С Джондалар ритуалът се повтори, но беше по-интимен и по-продължителен. Повече приличаше на прегръдка.

— Трябва да се върна и да помогна на зеландони — каза Айла. — Разтревожих се за Вълчо и затова дойдох да видя дали се е върнал. Значи смята тази къща за свой нов дом дори когато ме няма.

— Как е Бологан? — попита я Мартона.

— Вече е в съзнание и може да говори. Преди малко казах на Джохаран. — Айла се поколеба дали да спомене за тревогата й за бебето на Тремеда. Все пак беше чужденка и сигурно не бе прието човек като нея да повдига подобни проблеми. Можеше да се схване като критика към Деветата пещера. Но явно никой не знаеше какво става и ако тя не го кажеше, тогава кой друг? — Говорих с Пролева за едно друго нещо, което ме притеснява.

Всички я погледнаха любопитно.

— Какво? — попита Мартона.

— Знаете ли, че на Тремеда й е пресъхнала кърмата? Тя не се е връщала у дома след погребението на Шевонар и е оставила бебето и останалите си деца на грижите само на Ланога. Момиченцето е само на десет години и не може да кърми бебето, ето защо го храни само с мачкани корени. На пеленачето обаче му трябва мляко. Как едно бебе ще порасне, без да го кърмят? И къде е Ларамар? На него изобщо пука ли му за всичко това? — каза Айла, като изстреля думите наведнъж.

Джондалар се огледа. Фолара беше ужасена от чутото, Уиламар изглеждаше потресен, а Мартона бе хваната неподготвена за подобно неприятно нещо. Джондалар трябваше да сдържи доволната си усмивка пред израженията на лицата им. Не беше изненадан от реакцията на Айла, но Ларамар, Тремеда и тяхното семейство отдавна бяха източник на главоболия за Деветата пещера. Повечето предпочитаха да не говорят за това, но Айла току-що бе повдигнала неприятната тема.

— Пролева ми каза и че не е знаела за пресъхването на кърмата на Тремеда — продължи тя. — Тя обеща да събере жените с кърмачета, за да ги уговорим да дадат част от млякото си. Тази пещера е толкова голяма, че сигурно ще се намерят немалко, които да помогнат.

Джондалар знаеше, че могат да помогнат, но се питаше дали наистина биха го сторили. Понякога жените кърмеха чужди деца, но обикновено те бяха на сестра им или на близка приятелка.

— Идеята ми се струва страхотна — каза Уиламар.

— Ако поискат обаче — възрази Мартона.

— Защо не? — попита Айла. — Зеландонийките няма да оставят едно кърмаче да умре заради липсата на мляко, нали? Казах на Ланога, че ще отида утре сутринта у тях и ще я науча как да сготви нещо друго на бебето.

— Че с какво друго може да се храни едно бебе, освен с мляко? — попита Фолара.

— С много неща. Ако изстържеш сготвено месо, се получава мека субстанция, която то може да яде. Може и да пие от течността, която остава от вареното месо. Това са само част от рецептите.

— Откъде знаеш толкова много какво могат да ядат бебетата? — попита я Фолара.

Айла спря и се изчерви. Не беше очаквала подобен въпрос. Когато Иза умря, всички кърмачки от Клана на Брун й помогнаха с мляко за Дърк, но тя трябваше да му осигурява допълнителна храна.

Не, още не бе готова да разкаже на семейството на Джондалар за сина си. Тъкмо бяха споменали, че искат да я приемат и да стане една от тях, макар и да знаеха, че е отгледана от съществата, които наричаха плоскоглавци и смятаха за животни. Никога нямаше да забрави болката, която изпита при първоначалната реакция на Джондалар, когато му каза, че е имала син от смесен произход. Тъй като духът на единия човек, когото той смяташе за животно, се беше смесил с нейния, за да заченат нов живот, мъжът я бе изгледал тъй, сякаш беше някаква гнусна хиена и грешка на природата. За него тя беше по-виновна от детето, защото го беше родила. Оттогава Джондалар беше научил много повече за Клана и вече не мислеше както преди, но как ли щеше да реагира семейството му?

Умът й запрепуска. Какво ли ще каже майка му, ако разбере, че синът й иска да се ожени за жена — грешка на природата? Ами Уиламар, Фолара и останалите от семейството? Айла погледна към Джондалар и въпреки че обикновено можеше да познае какво чувства в момента и какво мисли, този път не успя. Не знаеше какво ще каже или какво би искал любимият й да чуе от устата й.

Тя беше отгледана с разбирането, че трябва да отговаря на прекия въпрос с искрен отговор. Впоследствие обаче бе научила, че за разлика от членовете на Клана другите често казват неща, които не са истина. Дори имаха дума за това. Наричаше се „лъжа“. За миг тя дори си помисли да прибегне до нея, но какво можеше да каже? Убедена беше, че щяха да разберат, ако се опита да ги излъже. Тя не знаеше как да лъже. Най-много можеше да се въздържи и да не спомене нищо за сина си, но щеше да й е трудно да не отговори, когато й зададяха пряк въпрос.

Айла знаеше, че някой ден хората от народа на Джондалар щяха да се опитат да научат повече за Дърк, но сега не беше времето за това.

— Знам много за бебешката храна, Фолара, защото след като се роди Уба, Иза изгуби кърмата си и ме научи как да правя храна, която Уба да може да яде. Едно бебе може да яде всичко като майка си, ако му го направиш на каша, за да може по-лесно да го гълта — отвърна тя. Това беше самата истина, но не и цялата. Русокосата жена не спомена нищо за сина си.

* * *

— Ето така се прави, Ланога — каза Айла. — Слагаш стъргалото напряко на парчето месо. То изчегъртва тъканта. Виждаш ли? Сега опитай ти.

— Какво правиш тук?

Айла подскочи, когато чу този глас, след което се обърна към Ларамар:

— Показвам на Ланога как да приготвя храна за бебето, тъй като на майка му е пресъхнала кърмата. — Беше уверена, че той не е знаел, тъй като на лицето му се изписа изненада.

— Защо си правиш труда? Съмнявам се, че някой друг го е грижа — каза той.

„Дори на теб не ти пука“ — помисли си тя.

— Хората ги е грижа, но те просто не знаят. Разбрахме едва сега, когато Ланога дойде и повика зеландони заради нараняванията на Бологан.

— Бологан е бил ранен? Какво се е случило?

Сега в гласа му имаше загриженост. Пролева беше права. Явно наистина понякога изпитваше чувства към най-големия си син.

— Той е пил от твоята барма и…

— Пил е от моята барма ли! Къде е той? Ще го науча аз него! — избухна Ларамар.

— Не се налага. Някой вече го е сторил преди теб. Сбил се е и някой го е ударил лошо или пък е паднал и си е ударил главата в камък. Бил е докаран обратно до дома му и сетне изоставен. Ланога го намери в безсъзнание и веднага дойде да повика зеландони. В момента той е там. Синът ти е сериозно наранен и е загубил много кръв, но след като се погрижат за него, ще се оправи. Обаче не иска да каже на Джохаран кой го е ударил.

— Аз ще се погрижа за него — процеди през зъби Ларамар. — Знам как да му измъквам думите от устата.

— Още не съм живяла в тази пещера много дълго и не е моя работа да го казвам, но мисля, че първо трябва да поговориш с Джохаран. Той е много сърдит и иска да разбере кой го е направил и защо. Бологан е имал късмет. Можеше да е много по-лошо.

— Права си. Това не е твоя работа. По-скоро сам ще се погрижа.

Айла си замълча. Нямаше какво повече да стори, освен да каже на Джохаран. Тя се обърна към момичето:

— Ела, Ланога. Вземи Лорала и да вървим.

— Къде отивате?

— Да поплуваме и да се поизмием, преди да поговорим с някои от жените с кърма. Ще ги помолим да дадат малко от млякото си за Лорала. Знаеш ли къде е Тремеда? Тя също може да дойде на срещата.

— Тук няма ли я?

— Не. Оставила е децата на Ланога и не се е връщала от погребението на Шевонар досега. Ако те интересува, останалите деца са при Рамара, Салова и Пролева.

Пролева беше тази, която предложи да изкъпят Ланога и бебето. Жените с кърмачета можеха да откажат да се занимават с толкова мръсно бебе от страх, че ще замърсят собственото си дете.

Докато Ланога взимаше бебето, Айла даде знак на Вълчо, който лежеше и наблюдаваше всичко, прикрит зад една дървена трупа. Ларамар не бе забелязал животното и когато Вълчо се изправи, очите му се разшириха от изненада. Срещу него стоеше огромен и силен месояден хищник. Мъжът отстъпи няколко крачки назад, след което се усмихна лукаво на чужденката.

— Това е доста голямо животно. Сигурна ли си, че е безопасно да го пускаш близо до хора и особено до деца?

„На него не му пука за децата — каза си Айла, като разчете езика на тялото му. — Говори така, за да прикрие собствения си страх.“ Другите също бяха изразили подобни опасения, но без да я обиждат. Този мъж не й харесваше и забележките му всеки път предизвикаха у нея отрицателна реакция.

— Вълчо никога не е наранявал дете. Единственият човек, който е пострадал от него, беше една жена, която ме нападна — отвърна Айла и го погледна право в очите. Хората от Клана щяха да възприемат подобен поглед като пряка заплаха. — Вълчо уби тази жена.

Ларамар отстъпи още по-назад и продължи да се хили нервно.

„Това, което казах, не беше най-подходящото — помисли си Айла, докато вървеше към предната тераса заедно с Ланога, бебето и Вълчо. — Защо ли го казах? — Тя погледна към животното, което крачеше до нея. — Държах се почти като вожд на глутница, но това не е глутница и аз не съм вълк. Ларамар вече се настрои срещу мен и може да си навлека неприятности.“

Когато тръгнаха надолу по пътеката към долния край на терасата, Айла предложи да поноси бебето, но Ланога отказа и взе Лорала в другата си ръка. Вълчо започна да души земята и Айла забеляза следи от копита. Конете бяха минавали оттук и преди. Тя реши да ги покаже на момичето, но после размисли. Ланога не говореше много и Айла не искаше да започва неудобни за нея разговори.

Стигнаха до ръба на реката и докато вървяха покрай брега, Айла спря, за да огледа едно растение.

Потокът, който разделяше Деветата пещера от Долната река, се виеше надолу и се вливаше в тесен водопад, след което се превръщаше в малък приток на реката. Малко след водопада се бе образувало нещо като дига от големи камъни, а по средата имаше малко езерце.

То се пълнеше предимно от дъждовете и пръските от водопада. През лятото, когато дъждовете не бяха много обилни, нивото на водата беше по-ниско и слънцето я затопляше. Тя потопи ръка вътре. Водата беше хладка, а водните растения правеха дъното меко.

Айла свали торбата си.

— Донесох храна, искаш ли да нахраниш Лорала? — попита.

— Добре — отвърна Ланога.

— Хубаво, хайде тогава да хапнем. Имам варено зърно и месо, специално изстъргано за Лорала. Донесла съм достатъчно ядене за всички ни — дори и за Вълчо има кокали. С какво храниш бебето?

— С ръка.

Айла погледна мръсните й ръце. Нямаше значение. Навремето тя също бе хранила детето си с мръсни ръце, но все пак реши да я научи на чистота. Жената извади растенията, които беше събрала по пътя.

— Ланога, сега ще ти покажа за какво служат тези растения. Те се наричат сапунени коренчета. Срещат се в няколко разновидности и някои са по-ефективни от други. Първо ще измия мръсотията от тях в малкия поток. После трябва да ги стрием. Ще ни свършат работа само ако ги смачкаме и ги стрием. Самата вода не отмива мръсотията много добре. Тук водата е малко по-топла. Искаш ли да пробваш?

— Не знам.

— Ланога, ела тук и си пъхни ръката във водата.

Момичето се приближи и я послуша.

— По-топла е, нали? Харесва ли ти?

— Не знам.

Айла наля в една малка плетена кошница вода, сложи вътре стритите корени и ги разбърка. После взе част от корените и разтърка с тях ръцете си.

— Сега остави бебето, вземи от сапунените коренчета и прави като мен.

Момичето я наблюдаваше внимателно. То сложи бебето в краката си, доближи се бавно и взе малко от коренчетата. Натопи ръце във водата и ги разтърка. Образува се пяна и Ланога прояви интерес.

— Сега ги изплакни, ето така. Виждаш ли колко почисти са ръцете ти?

Момичето я послуша заинтригувано.

— А сега да ядем.

Айла извади от багажа си някакви вързопи. Единият представляваше дървена купа с похлупак, завързан с въже. Тя развърза въжето и отвори похлупака, след което леко докосна съдържанието му.

— Още е топло. — Показа вареното зърно. — Събрах го миналата есен, когато с Джондалар още пътувахме. Добавих малко сол, докато се вареше. Направих го за Лорала. Дай обаче първо да видим дали ще й хареса изстърганото месо.

Месото бе увито в някакви големи листа. Айла го подаде на Ланога и зачака да види какво ще стане. Ланога разви пакета, взе с пръсти част от меката субстанция и го сложи в устата на бебето. То веднага отвори уста, но първата хапка, изглежда, го изненада. Лорала го запремята в устата си, разучавайки вкуса и вида на яденето, ала накрая го глътна и отвори уста за още. Айла си каза, че прилича на малко птиче.

Ланога се усмихна и жената осъзна, че за пръв път я вижда така. Момичето нахрани сестра си с останалата част от месото, след което премина към зърното. Първо го опита сама и после даде на бебето. Двете с Айла гледаха как ще реагира на новия вкус. Съсредоточена, малката започна да изследва съдържанието в устата си и дори започна да дъвче от жилавата храна. Първоначално се замисли върху нещо, но после преглътна и отвори уста за още. Айла бе изумена колко гладно бе това бебе.

— Ако й дадеш нещо да подържи, Лорала слага ли го в устата си? — попита.

— Да.

— Донесох малко костен мозък. Познавах едно момче, което много го обичаше като бебе. Дай й и да видим дали ще го хареса. — Айла й подаде малък кокал от крака на елен, който имаше дупка по средата, пълна с костен мозък. Веднага щом Ланога даде кокала на пеленачето, то го сложи в устата си. Както и преди първата реакция бе на изненада и любопитство, но скоро чуха как Лорала започна да смуче от кокала.

— Сега я сложи на земята и хапни и ти нещо — каза й Айла.

До този момент Вълчо бе наблюдавал бебето от няколко метра разстояние, ала ето че сега пропълзя бавно до пеленачето, докато то седеше на тревата и се прозяваше. Ланога го видя и се обърна загрижена към Айла. Досега дори не бе усетила присъствието на животното.

— Вълчо много обича децата — успокои я тя. — Той обожава да си играе с тях, но мисля, че сега костният мозък е привлякъл вниманието му. Ако Лорала го изпусне, той може да си помисли, че му го дава, и да го вземе. Затова донесох кокал с месо за него.

И Айла извади един доста голям вързоп от торбата, от който висяха големи парчета месо. Тя стана, направи знак на Вълчо да я последва и отиде при реката, за да му даде кокала. Хищникът, изглежда, остана доволен. Когато се върна, започна да вади и други неща от торбата. Бе донесла най-различни видове храна. Освен месото и зърното имаше и неща, останали от пътешествието й: печени фъстъци, сушени корени, лешници и изсушени ябълки.

Докато ядяха, Айла отново заговори момичето:

— Ланога, казах ти, че ще дойдем да поплуваме и да се изкъпем, преди да говорим с жените. Ще ти кажа защо. Знам, че си направила всичко по силите си, за да храниш Лорала, но тя се нуждае не само от мачкани корени, за да порасне голяма и здрава. Показах ти как да й приготвяш и други неща, макар че тя още няма зъби. Най-много от всичко обаче й трябва мляко. — Момичето я гледаше мълчаливо и не каза нищо. — Там, където израснах, жените редовно кърмеха бебетата на другите и ако млякото на една от тях пресъхнеше, другите се заемаха с храненето на нейната рожба. Пролева ми каза, че зеландонийките също хранят чужди бебета, но обикновено когато са от едно семейство или са много близки. Майка ти няма роднини, които да са кърмачки, затова ще питаме другите жени, но майките много се пазят заради собствените си бебета. Може и да не се съгласят да кърмят бебе, което не е чисто и не мирише хубаво. Ето защо трябва да измием Лорала, за да е чиста и да се хареса на другите жени. И понеже ти най-вероятно ще си тази, която ще им занесе Лорала, ще трябва също да се изкъпеш. Донесох ти нещо да облечеш. Пролева ми го даде. Момичето, което го е носило, вече е пораснало. — Ланога не отговори нищо и тя се запита защо е толкова мълчалива. — Разбираш ли ме?

Ланога кимна и продължи да яде. Само от време на време хвърляше по един поглед към сестра си, която все още се занимаваше с костния мозък. Айла си каза, че бебето е гладувало много дълго. Когато Ланога приключи с яденето, на бебето му се доспа, затова трябваше да го изкъпят още сега и да го оставят да спи. Тя сложи съдовете настрани и стана. В същия момент до ноздрите й достигна характерна миризма.

Момичето също го помириса и каза:

— Направила е белята.

— При малкото поточе има мъх. Дай да я избършем, преди да сме започнали с къпането. — Ланога продължи да я гледа мълчаливо и Айла взе бебето. То изглеждаше изненадано, но не се възпротиви. Тя го занесе до потока, коленичи и отскубна в шепата си мъх от речните камъни. Намокри го и избърса с него дупето на пеленачето, което се изпишка. Айла отново я изми с мъх и я подаде на Ланога.

— Време е да я изкъпем. Защо не я занесеш при онова каменно корито? — предложи.

Момичето я изгледа озадачено, но не помръдна. Дори повдигна вежда от изненада. Явно беше интелигентна, макар и рядко да говореше. Тогава Айла се сети как в първите си години в Клана тя също не е знаела какво да прави. Замисли се. Беше й направило впечатление, че Ланога реагира много бързо на нейните думи.

— Сложи бебето във водата, ето тук — повтори тя. Това не беше молба, а по-скоро нещо като заповед.

Ланога бавно отиде до каменното корито и тръгна да слага бебето във водата. Изглежда, не й се искаше да се разделя със сестра си. Айла взе Лорала и бавно я сложи да седне на дъното.

Топлата вода беше ново преживяване за детето и силно го заинтригува. То се зае да изследва непознатата за него среда — пъхна ръчичка във водата, после я извади и я огледа. После плесна с длан по повърхността, след което извади ръчичката си и пъхна пръстче в устата си.

„Е, поне не заплака — каза си Айла. — Като за начало е добре.“

— Сложи си ръката в кошницата, Ланога, и виж колко хлъзгава е водата заради сапунените коренчета. — Момичето я послуша. — Сега вземи от коренчетата и дай да изтъркаме Лорала.

Докато търкаха бебето, то седеше мирно, но с леко намръщено лице. Това също беше ново усещане, но не съвсем неприятно.

— Сега трябва да измием косата й — каза Айла. Тази част можеше да се окаже по-сложна. — Ще натъркаме от сапуна в задната част на главата й. Ти можеш да измиеш ушите и врата й.

Айла наблюдаваше внимателно момичето и забеляза как къпеше бебето с лекота и увереност. Тогава я осени една мисъл: „Не бях много по-голяма от Ланога, когато имах Дърк! Може би само с година или две. Разбира се, Иза беше насреща да ме учи как да се грижа за него, но аз схващах бързо.“

— Сега я постави по гръб, като я държиш с една ръка, и не давай лицето й да отиде под водата. Измий горната част на главата с другата си ръка. — Тя помогна на Ланога с бебето. Лорала малко се противи, но момичето скоро я хвана здраво и щом влезе в топлата вода, й стана много приятно. Измиха косата й, след което продължиха с ръцете, краката и дупето.

— Сега измий лицето й, но много внимателно — само с вода, за да не й влезе пяна в очите. Няма да я заболи, но може да й залюти.

Когато свършиха, отново изправиха бебето да седне. Жената извади една много мека жълтеникава кожа от торбата и я разстла, след което извади бебето от водата и го уви с нея. После го даде на Ланога.

— Ето ти я, чиста и освежена. — Момичето любопитно потърка с пръсти меката кожа. — Харесва ти, нали? И е мека.

— Да — отвърна Ланога и вдигна глава към жената.

— Дадоха ми я като подарък едни хора, с които се запознах по време на пътешествието. Казват се шарамудои и са известни като майстори на кожите от антилопи като тази. Антилопите са животни, които живеят в планините, близо до техните домове. Приличат на планинските кози, но са по-малки от ибекса. Виждала ли са тук наоколо антилопи, Ланога?

— Да — отвърна момичето. Айла изчака да продължи. Ланога отговаряше на въпросите или на преките заповеди, но явно не знаеше как да продължи разговора. Не умееше да разговаря с хората. Айла се усмихна и зачака. Детето се намръщи и накрая каза: — Веднъж ловците донесоха една.

„Тя може да говори! Каза цяло изречение!“ — ликуваше Айла и й стана много приятно. Просто на детето му трябваше малко насърчение.

— Подарявам ти кожата, ако искаш — каза.

По лицето на Ланога се изредиха толкова много емоции, че жената се изуми. Първо очите й светнаха, после се усъмни и накрая показа страх. Намръщи се и поклати глава.

— Не, не мога.

— Кожата ти харесва, нали?

Момичето погледна в земята.

— Да.

— Тогава защо не я вземеш?

— Не мога да я взема — отвърна Ланога и се поколеба. — Няма да ми дадат. Някой ще ми я отмъкне.

Айла започна да разбира.

— Добре, виж тогава какво ще сторим. Ще я пазиш и когато ти потрябва, ще бъде на твое разположение.

— Някой ще ми я вземе — повтори Ланога.

— Само ми кажи, ако някой се опита. Ще отида и ще ти я върна.

Момичето понечи да се усмихне, но после се намръщи и отново поклати глава.

— Някой ще се ядоса.

Жената кимна:

— Разбирам. Тогава ще си я запазя, но знай, че всеки път, когато поискаш да я използваш, независимо дали за Лорала или за теб, можеш да дойдеш и да я вземеш назаем. А ако някой иска да ти я вземе, кажи му, че е моя.

Ланога разви бебето, сложи го на земята и подаде кожата на Айла.

— Ще я нацапа — рече.

— Няма да е голяма трагедия. После ще я измием. Сложи й я пак. Тя е по-мека от тревата — каза Айла, отново разстла кожата и сложи в нея бебето.

Лорала започна да притваря очи. Вълчо беше свършил с кокала си и бе дошъл още по-близо, докато къпеха бебето. Беше твърде любопитен, за да остане безучастен. Айла му направи знак да отиде при нея и той я послуша.

— Сега е наш ред да се изкъпем — каза тя. — Вълчо, пази Лорала! Пази бебето! — Не за пръв път животното щеше да пази спящо бебе. Ланога беше леко разтревожена. — Той ще остане тук и ще се погрижи да не й сторят нищо лошо. Освен това ще ни се обади, ако тя се събуди, а ние ще се изкъпем така, както изкъпахме Лорала, само че нашата вода ще е по-студена — добави Айла с усмивка.

Жената взе торбата и кошницата с течния сапун. Тя свали дрехите си и първа влезе в езерцето. Показа на детето как да се измие и помогна на Ланога да измие косата си. После извади още две парчета кожена хавлия и гребена с дълги зъби, който беше взела от Мартона. След като се изсушиха, разреса кичурите на Ланога и с втори гребен среса и собствената си коса.

После извади една туника. Макар че беше използвана, не бе много износена. Ланога я погледна с копнеж и докосна меката материя. Усмихна се, когато Айла й каза да я облече.

— Искам да си с нея, когато отидем при жените-кърмачки — рече Айла. Ланога не се възпротиви, не каза нищо и дори не се поколеба да я облече. — Сега трябва да вървим. Става късно. Сигурно вече ни чакат.

Те извървяха отново пътя до каменната тераса и се насочиха към жилището на Пролева. Изведнъж Вълчо стана неспокоен. Айла проследи погледа му и забеляза, че на известно разстояние зад тях вървят мъж и жена. Жената се олюляваше и се препъваше, докато ходеше, а мъжът вървеше до нея, но немного близо. Веднъж дори я хвана, когато тя едва не падна. Когато жената свърна към жилището на Ларамар, Айла позна в нея майката на Ланога и Лорала — Тремеда.

За миг се запита не трябва ли да опита да я склони и тя да дойде на срещата с жените, но после размисли. Жените щяха да съчувстват повече на едно момиче, носещо чисто бебе, отколкото на жена, прекалила с барма. Айла тъкмо възнамеряваше да продължи напред, когато забеляза, мъжът не тръгна с жената, а си продължи по неговия път.

Нещо във фигурата и походката му й се стори познато. Той я забеляза и не отклони поглед от нея, докато се приближаваше. Накрая Айла го позна. Беше Брукевал и русокосата жена разпозна яката фигура и уверените движения на член на Клана.

Брукевал й се усмихна, сякаш му беше приятно да я види. Тя отвърна на жеста му, след което се обърна и даде знак на Ланога да върви напред към къщата на Пролева. После отново хвърли поглед назад и забеляза, че усмивката на мъжа е изчезнала, а на лицето му бяха изписани гняв и раздразнение, сякаш го бе засегнала по някакъв начин.

„Видя ме да идвам и ми обърна гръб — помисли си Брукевал. — Дори не ми даде възможност да се поздравим подобаващо. Мислех си, че ще е по-различна.“