Джийн М. Оел
Каменните убежища (25)

Двайсет и пета глава

Когато стигнаха, Вълчо веднага се втурна да ги посрещне. Щом го зърна да се приближава, Айла веднага се приведе напред, за да не я събори, ако се хвърли отгоре й, като същевременно му даде знак да спре. Хищникът веднага се подчини, макар че изглеждаше така, сякаш едва се контролираше. Русокосата жена приклекна до него и му позволи да оближе врата й, докато галеше гъстата му козина, след което се изправи. Вълчо вдигна муцуна към нея, а тя го хвана с две ръце за главата и се вгледа в изпъстрените му със златисти точици очи.

— И аз те обичам, Вълчо, ала понякога се чудя защо ти ме обичаш толкова много — рече. — Дали само защото ме смяташ за водач на глутницата си, или има и нещо повече?

— Ти му заповядваш да те обича, Айла — каза Първата, — и обичта, която налагаш, не може да бъде отхвърлена.

Айла я изгледа учудено:

— Как е възможно да му заповядвам такова нещо?

— Ти си господарката на този вълк — обясни едрата жена. — Той се чувства задължен да ти достави удоволствие заради любовта, която изпитва към теб. Не казвам, че се опитваш да го подлъгваш или съзнателно го караш да се държи по този начин, но се получава така. Тези, които те обичат, Айла, те обичат истински. Виждам го при животните ти, виждам го и в Джондалар. А него добре го познавам. Той никога не е обичал някого така, както обича теб, и никога няма да обича по този начин. Навярно се дължи на това, че се раздаваш толкова безрезервно и открито, или пък е дар от Майката. Ти винаги ще бъдеш обичана, ала не забравяй, че трябва да внимаваш с даровете на Майката.

— Защо хората казват така, зеландони? — попита Айла.

— Защо трябва да се тревожим за даровете на Майката? Те не са ли нещо хубаво?

— Може би защото са нещо прекалено хубаво — рече зеландони. — Или пък защото са прекалено силни. Как би се чувствала, ако някой ти даде нещо много ценно?

— Иза ме научи, че всеки дар поражда задължение — отвърна русокосата жена. — Трябва да дадеш на човека нещо със същата стойност.

— Колкото повече научавам за хората, които са те отгледали, толкова повече започвам да ги уважавам — каза Първата сред служителите на Майката. — Когато Великата Майка връчва на някого своя дар, Тя навярно очаква нещо в замяна. И колкото по-голям е нейният дар, толкова по-големи са очакванията И, ала кой би могъл да каже какво точно се иска от него, преди да настъпи моментът за това? Ето защо хората се тревожат. Понякога Нейните дарове са прекалено много, повече, отколкото човек би искал, ала не могат да бъдат върнати обратно. Да имаш много от нещо не означава непременно, че ще бъдеш щастлив.

— Дори и ако това е любов? — попита Айла.

— Най-добрият пример за това е Джондалар. Той определено бе обичан от Майката — каза жената, известна някога като Золена. — Даже прекалено обичан — тя му бе дала твърде много. Той е толкова красив и добре сложен, че просто няма как да не привлича внимание. Дори очите му имат такъв необикновен цвят, че не можеш да устоиш на изкушението да потънеш в тях. Освен това има естествен чар, с който направо омагьосва хората, особено жените. Не мисля, че на света има жена, която да му откаже нещо, дори и самата Майка, а и той обича да доставя удоволствие на нежния пол. И сякаш това не е малко, та Тя го е направила интелигентен и изключително добър в каменоделството, както и го е дарила с любящо сърце. Сърцето му наистина е изключително — той има страшно много любов за даване.

Айла я слушаше внимателно.

— Дори любовта му към работата с камъка и изработването на различни инструменти за него е истинска страст.

— Всяко нещо, което обикне, направо го обсебва — продължи Първата сред служителите на Майката. — Той се опитва да държи увлеченията си под контрол, но понякога те му се изплъзват. Айла, не съм сигурна дали разбираш колко могъщи са чувствата му. Всичките тези дарове обаче не го правеха щастлив — най-малкото не и досега — и извикваха повече завист, отколкото любов.

Русокосата жена кимна замислено.

— Чувала съм няколко души да казват, че брат му Тонолан бил любимец на Майката и поради тази причина Тя си го прибрала толкова рано — рече. — Той бил ли е изключително красив… или може би е имал много дарове?

— Тонолан бе любимец на всички — на всички, но не и на Майката — въздъхна дони. — Той изглеждаше страхотно, макар и да нямаше тази… изкушена съм да кажа красота… мъжествена красота на Джондалар, ала имаше толкова открит и топъл характер, че навсякъде, където отидеше, хората го обикваха — и мъжете, и жените. Той се сприятеляваше бързо и естествено и никой не му завиждаше, нито пък го мразеше.

Стояха и си говореха, а вълкът се беше сгушил в краката на Айла. Щом отново закрачиха към лагера, русокосата жена се намръщи, замислена над думите на шаманката.

— Сега, след като Джондалар те доведе тук, много мъже отново ще започнат да му завиждат, а жените ще се настроят срещу теб, защото ти зае мястото в сърцето му — продължи зеландони. — Ето защо Марона се опита да те направи на глупачка. Тя завиждаше и на двама ви, защото сте открили щастието един в друг. Някои хора мислят, че Марона също е получила много от Майката, ала единственото, което е имала някога, е било необичайната й красота. Както знаем обаче, красотата е най-измамният от даровете, защото е нетрайна. Марона е една неприятна жена, която мисли само за себе си, има съвсем малко приятели и почти никакви умения. Когато красотата й увехне, тя няма да има нищо — дори и деца.

Повървяха още известно време заедно, след което Айла спря и се обърна към спътницата си:

— Не съм виждала Марона напоследък.

— Тя отиде в Петата пещера с приятеля си и се върна тук заедно с тях — обясни дони. — Отседнала е в техния лагер.

— Не я харесвам, но съжалявам за нея, ако не може да има деца — въздъхна русокосата жена. — Иза знаеше някои работи, които биха могли да се направят за жена, която иска да стане по-възприемчива към оплодителния дух.

— И аз зная някои неща — усмихна се шаманката, — ала Марона никога не ме е молила за помощ. Боя се обаче, че ако наистина е неспособна да зачене, едва ли нещо ще помогне.

Айла долови тъга в гласа й. Навярно и тя щеше безутешно да съжалява, ако не можеше да има деца. Изведнъж обаче лицето й се озари от сияйна усмивка.

— Знаеш ли, че ще имам дете? — попита.

Зеландони се усмихна. Предположението й се беше потвърдило.

— Много се радвам за теб, Айла — рече. — Джондалар знае ли, че съюзът ви е бил благословен?

— Да, казах му — сподели русокосата жена. — Много е щастлив.

— Така и трябва. Казала ли си на някой друг?

— Само на Мартона, Продева и сега на теб.

— Ако не го знаят много хора, можем да поднесем тази новина като изненада за всички на твоята брачна церемония — предложи Първата сред служителите на Майката. — Има специални слова, които могат да бъдат включени в ритуала, ако жената вече е благословена.

— Мисля, че това ще ми хареса — каза Айла. — Спрях да отбелязвам лунните си периоди, откакто кървенето ми спря, ала се чудя дали да не започна отново да отбелязвам дните до раждането на бебето ми. Джондалар ме научи как да използвам зеландонийските думи за броене, но не зная дали ще мога да броя до толкова много.

— Смяташ ли думите за броене за трудни, Айла? — попита зеландони.

— Не. Харесват ми — отвърна тя. — Макар че Джондалар ме изненада първия път, когато ги каза пред мен. Само като погледна резките върху пръчките, с които отбелязвах всеки изминал ден, той разбра колко време съм прекарала в долината. Каза ми, че му било по-лесно, защото бях отбелязала с допълнителна чертичка дните, когато започваше лунният ми период, за да бъда готова за него — той ми пречеше да ловувам, понеже животните ме надушваха отдалеч. След известно време забелязах, че кървенето ми винаги започва, когато чезнещата луна достигне същата форма, така че нямах нужда от чертичките, но въпреки това продължих да ги слагам. Невинаги можеш да видиш луната, ако е облачно или има буря…

Шаманката си помисли, че тъкмо започваше да привиква към това, което русокосата жена непрекъснато й поднасяше, когато чутото отново я изуми. Да отбелязваш дните, когато кървиш, и да ги свържеш с лунните фази бе невероятно постижение за сам човек!

— Би ли искала да научиш още думи за броене, както и различни начини да ги използваш, Айла? — попита тя. — Те могат да се използват, за да знаем кога да очакваме промяна в сезоните например, преди тази промяна да стане видима, както и да знаеш кога горе-долу ще се роди бебето ти.

— Да, с удоволствие бих научила тези думи — усмихна се Айла. — Научих се да отбелязвам времето с резки от Креб, макар че според мен малко го притеснявах, когато го правех. Повечето жени — че и мъже — от Клана не могат да броят след три. Креб отбелязваше дните с резки, защото беше мог-ър, но не знаеше никакви думи за броене.

— Ще ти покажа как да броиш и по-големи числа — рече Първата. — Мисля, че е най-добре да родиш децата си сега, докато си млада, защото може да не ти се иска да се грижиш за малки деца, когато остарееш. Кой знае какво ще ти дойде наум.

— Не съм толкова млада, зеландони — възрази русокосата жена. — Мога да преброя, че съм на деветнайсет години, ако Иза е права за това на колко години съм била, когато са ме намерили.

— Определено изглеждаш по-млада за възрастта си — рече шаманката, намръщвайки се за момент. — Това обаче няма значение. Важното е, че имаш преднина — промърмори почти на себе си, след което продължи мисълта си наум: „Тя вече е изкусен лечител и няма нужда да усвоява това, преди да стане зеландони.“

— Преднина за какво? — учуди се Айла.

— За… — запъна се Първата — … за семейството си, понеже животът вече е започнал. Надявам се обаче да нямаш твърде много деца. Имаш добро здраве, ала многото деца изтощават жената и я състаряват прекалено бързо.

Айла имаше натрапчивото усещане, че зеландони не желае да я посвети в размишленията си и поради тази причина каза нещо различно от онова, за което си мислеше. Това си беше нейно право. Тя можеше да премълчи онова, което занимаваше ума й, ала това я накара да се запита защо ли Първата бе постъпила така.

Когато влязоха в лагера, вече се беше здрачило. Приближиха се до продълговатия изкоп, където гореше огънят, и хората веднага ги поздравиха и им предложиха храна. Айла внезапно осъзна, че е гладна — следобедът бе дълъг и изнурителен. Зеландони се нахрани заедно с тях и реши да пренощува в лагера на Деветата пещера. Щом приключиха с вечерята, някогашната Золена започна да обсъжда предстоящия лов и търсенето с Мартона и Джохаран. Спомена, че и Айла ще се присъедини към търсачите, от което на русокосата жена не й стана много приятно. Не искаше да става една от служителите на Майката, но обстоятелствата явно я тласкаха точно в тази посока. Това никак не й харесваше.

* * *

— Искам да отидем по-рано там — каза Джондалар на следващата сутрин, когато излязоха навън. В ръцете си държеше купа ментов чай, приготвен от Айла. От купата се вдигаше ароматна пара. Той дъвчеше края на тръстиковото стъбло, което любимата му бе обелила за него, за да почиства зъбите си. — Трябва да наглася мишените и да измеря разстоянията.

— Добре, но първо трябва да видя как са Уини и Рейсър — заяви Айла. — Вчера почти не съм ги виждала. Защо не отидеш сам и да приготвиш нещата, а аз ще взема Вълчо с мен и ще се срещнем по-късно.

— Не се бави много. Хората ще се съберат рано, а аз наистина искам да им покажа какво можеш да правиш. Едно е да гледат как аз хвърлям копието на дълго разстояние, ала съвсем друго — когато видят, че една жена може да го запрати по-далеч от всеки мъж с помощта на копиехвъргача. Това вече би ги заинтригувало — рече Джондалар.

— Ще гледам да дойда възможно най-бързо, ала първо искам да разреша конете и да прегледам окото на Рейсър. Изглежда ми зачервено, сякаш нещо е попаднало в него. Може да се наложи да го лекувам.

— Ами ако е нещо сериозно? — загрижи се синеокият мъж. — Искаш ли да дойда с теб?

— Не ми изглежда толкова зле — каза тя. — Сигурна съм, че ще се оправи бързо. Просто трябва да го погледна. Ти върви, а аз няма да се бавя.

Джондалар кимна, изпи остатъка от чая си и се усмихна.

— Твоят чай винаги ме кара да се чувствам по-добре — рече той.

— Да, освежава дъха и ободрява тялото — кимна любимата му. Всяка сутрин му поднасяше чай и обелено тръстиково връхче и той бе започнал да харесва този ритуал.

— Забелязах го, когато ми се гадеше сутрин — от него винаги ми ставаше по-добре.

— Още ли имаш такива пристъпи? — поинтересува се Джондалар.

— Не, вече не, но забелязах, че коремът ми е станал по-голям.

Мъжът се усмихна.

— Харесвам по-големия ти корем — каза и я прегърна през раменете, а с другата си ръка погали корема й. — А още повече ми харесва с това, което е вътре в него.

Тя му се усмихна.

— И при мен е същото.

Той я целуна нежно.

— Това, което ми липсва най-много от пътешествието ни, е, че можехме да спираме, където си поискаме, и да споделяме насладите по всяко време. Сега все изниква нещо за вършене и не е лесно да правим това, което искаме, във всеки момент, когато го искаме — той зарови устни в ямката на шията й и отново я целуна. — Трябва ли наистина да ходя на тази демонстрация толкова рано… — добави с дрезгав глас.

— Да, трябва — засмя се Айла. — Но ако искаш да останеш…

— Не, права си — въздъхна синеокият красавец. — Ще се видим по-късно.

Джондалар пое към главния лагер, а тя подсвирна на Вълчо, който веднага откликна на зова й, и двамата отидоха при конете. Щом ги усетиха, Уини и Рейсър зацвилиха радостно и се доближиха дотолкова, доколкото им позволяваха въжетата, с които бяха завързани за дърветата. Русокосата жена побърза да ги освободи и забеляза, че едното въже се е омотало в бодливите храсти. „Май ще е по-добре да измисля някакви ограждения“ — помисли си, докато го размотаваше от храста и почистваше бодлите, полепнали по него.

Конете се доближиха до нея и докато пръхтяха възбудено, Айла успя да прегледа окото на Рейсър. Наистина беше малко зачервено. Започна да разчесва Уини и когато хвърли поглед настрани, видя, че Рейсър гони Вълчо. След малко ролите се смениха и Вълчо стана преследвачът. Тя ги загледа с умиление. Щом вълкът настигна жребеца, той забави ход и го остави да мине напред, след което ролите отново се смениха. Беше ясно, че животните си играят — и двете бяха мъжки екземпляри, които кипяха от сили и енергия, — и това им доставяше голямо удоволствие.

Айла се усмихна и продължи да разчесва козината на кобилата. Бременността на Уини също започваше да си личи, но засега поне беше в добро здраве. „Дано всичко мине благополучно“ — каза си жената и се огледа наоколо. Рейсър си пасеше тихо и кротко, но Вълчо не се виждаше никакъв. Явно отново се бе отправил на някоя от изследователските си експедиции. Айла подсвирна на жребеца и Рейсър веднага надигна глава и закрачи към нея. В същия момент някой изсвири по същия начин. Русокосата жена и жребецът се огледаха изненадано и Айла забеляза някакво момче, което вървеше към нея.

Не го познаваше и се зачуди какво ли искаше и защо бе имитирало сигнала, с който викаше жребеца. Когато наближи, Айла си каза, че навярно е на девет-десет години, след което забеляза, че едната му ръка изглежда по-къса от другата и виси малко вдървено, сякаш момчето не може да я контролира. Това я накара да се сети за Креб, чиято ръка бе отрязана от лакътя, когато бил съвсем малко момче, изведнъж изпита съчувствие към непознатото дете.

— Ти ли подсвирна? — попита го.

— Да.

— Защо го направи?

— Никога преди не съм чувал някой да подсвирва по този начин — каза момчето — и веднага ми се прииска да видя дали ще мога да го направя и аз.

— Успя — рече му Айла. — Търсиш ли някого?

— Не — вдигна рамене хлапето.

— Какво правиш тук?

— Просто обикалям. Казаха ми, че тук имало коне, но не знаех, че някой е направил лагер на това място. Не ми казаха за това. Всички останали са покрай Средния поток.

— Пристигнахме съвсем скоро — каза му русокосата жена. — Ти откога си тук?

— Аз съм роден тук.

— О, значи си от Деветнайсетата пещера.

— Да — кимна момчето. — Защо говориш толкова смешно?

— Защото не съм от тук. Идвам от много далеч. Едно време бях Айла от Лъвския бивак на мамутоите, а сега съм Айла от Деветата пещера на зеландониите — каза тя и пристъпи напред, протягайки ръце за поздрав.

Момчето се смути, понеже не можеше да направи същото с отчасти парализираната си ръка. Русокосата жена видя това и улови дланите му. Ръцете му бяха нормални, само дето едната беше по-малка от другата и кутрето бе слято с безименния му пръст. Тя задържа известно време дланите му в своите и се усмихна. Накрая, сякаш току-що си беше спомнило как се казва, момчето рече:

— Аз съм Ланидар от Деветнайсетата пещера на зеландониите. — Щеше да спре дотук, ала после добави: — Деветнайсетата пещера те приветства на Летния събор, Айла от Деветата пещера на зеландониите.

— Много добре свириш с уста — похвали го тя. — Обичаш ли да си подсвиркваш? — попита го, след като пусна ръцете му.

— Май да.

— Мога ли да те помоля да не имитираш повече моето подсвиркване?

— Защо? — учуди се момчето.

— С този сигнал викам коня — този там, жребеца — обясни Айла. — Боя се, че ако чуе твоето подсвиркване, ще си помисли, че го викаш, а това ще го обърка. Но ако това подсвиркване ти харесва много, мога да го науча да отговаря на друг сигнал.

— Какъв?

Жената се огледа наоколо и забеляза едно синигерче, кацнало на близкото дърво, което чуруликаше радостно. Тя се заслуша за момент, след което повтори песента му. Момчето се смая, а птичката също замлъкна за миг, преди да пропее отново. Айла повтори сигнала още веднъж и синигерчето съвсем се обърка.

— Как го направи? — попита момчето.

— Ако искаш, ще те науча — каза му тя. — Сигурна съм, че няма да се затрудниш.

— Можеш ли да имитираш и други птици?

— Мога.

— Кои?

— Които кажеш.

— Чучулига?

Айла затвори очи за момент, след което си заподсвирква поредица от звуци, които приличаха досущ на песента на чучулигата, която звучи, докато птицата се издига високо в небето.

— Наистина ли можеш да ме научиш да правя това? — попита момчето, а очите му заблестяха от вълнение.

— Ако наистина искаш да се научиш — рече Айла.

— Ти как се научи?

— С много упражнения. Ако имаш търпение, понякога птицата ще дойде при теб, докато си подсвиркваш песента й — каза русокосата жена и си спомни за времето, когато живееше сама в долината и се мъчеше да имитира чуруликането на горските птички. След като започна да ги храни, няколко винаги откликваха на зова й и кълвяха направо от дланта й.

— А можеш ли да подсвиркваш и други неща? — попита Ланидар, заинтригуван от тази странна жена, която говореше смешно и свирукаше толкова добре.

Айла се замисли за момент, след което — навярно защото момчето й напомняше за Креб — започна да тананика мистична мелодия, която звучеше като свирене на флейта. Ланидар познаваше звука на флейтата, ала никога досега не беше чувал нещо подобно. Тази завладяваща музика бе напълно непозната за него. Така звучеше флейтата на Събора на Клана, на който Айла бе отишла с Клана на Брун, когато още живееше с тях. Момчето я слушаше със зяпнала уста.

— Никога не съм чувал някой да подсвирква така — сподели то.

— Хареса ли ти? — попита жената.

— Да, но и малко ме изплаши — призна Ланидар. — Сякаш това, което изтананика, идва от много, много далеч.

— Точно така си е — увери го Айла и изсвири пронизително с уста. След няколко секунди двамата видяха как Вълчо тича с големи подскоци из високата трева.

— Вълк! — възкликна изплашено момчето. — Това е вълк!

— Всичко е наред — успокои го и прегърна хищника, който започна да й се умилква, въртейки опашка. — Този вълк е мой приятел. Вчера отидох с него в главния лагер. Мислех, че си разбрал, че и той е бил там заедно с конете.

Момчето се успокои, но продължи да наблюдава вълка с ококорени от страх очи.

— Вчера ходих с майка да берем малини. Никой не ми каза, че си била в лагера. Споменаха само, че имало някакви коне на Горната ливада — каза. — Всички говореха за нещо, дето мятало копия — някакъв мъж щял да го показва. Мен никакъв ме няма в мятането на копия, ето защо реших да намина да погледам конете.

Айла се зачуди дали нарочно не му бяха споменали за вълка — може би някой искаше да му погоди номер, както Марона се бе опитала да направи с нея. После си даде сметка, че момче на неговата възраст, което ходеше да бере малини с майка си, сигурно води доста самотен живот. Русокосата жена предполагаше, че момче с недъгава ръка, което не може да мята копия, едва ли има много приятели, и че останалите момчета сигурно му се подиграват, и му погаждат най-различни номера. Ланидар обаче имаше здрава ръка и можеше да се научи да хвърля копие — особено с помощта на копиехвъргача.

— Защо не си добър в хвърлянето на копие? — попита Айла.

— Не виждаш ли? — въздъхна горчиво хлапето, протягайки деформираната си ръка към нея.

— Но нали имаш и друга ръка, на която й няма нищо.

— Всеки държи допълнителните си копия със свободната си ръка — отвърна Ланидар. — А и никой не иска да ме учи. Всички казват, че никога няма да успея да улуча мишената.

— Ами мъжът от огнището ти?

— Живея с майка си и с нейната майка. Мисля, че едно време е имало мъж на огнището, защото веднъж майка ми го показа, но той я напуснал преди много време и не иска да има нищо общо с мен. Никак не се зарадва, когато веднъж отидох да го навестя. От време на време един мъж идва и живее при нас за малко, но на никого не му пука за мен — разказа хлапето.

— Искаш ли да видиш копиехвъргача? — попита Айла. — Имам един в себе си.

— Откъде си го взела? — ококори се Ланидар.

— Познавам човека, който го измисли. Той е мъжът, за когото ще се омъжа. Веднага след като свърша с конете, ще отида при него, за да му помогна в демонстрацията.

— Ще ми бъде интересно да му хвърля един поглед — каза колебливо момчето.

Айла бе оставила наблизо торбата си. Приближи се до нея, извади копиехвъргача и няколко копия и се върна при Ланидар.

— Ето как действа — рече, взе едно копие и го постави в жлеба на копиехвъргача, като внимаваше кукичката в долната му част да се захване за отвора в края на метателното оръжие, след което пъхна пръсти в клупа, прикрепен към предната му част. Огледа внимателно околността и хвърли копието.

— Колко далеч отиде само! — възкликна момчето. — Май никога не съм виждал някой да хвърля копие толкова далеч.

— Сигурно е така — кимна жената. — Ето защо копиехвъргачът е толкова добро ловно оръжие. Според мен ти ще можеш да запратиш копие с негова помощ. Ей-сега ще ти покажа как да го хванеш.

Айла виждаше, че копиехвъргачът не бе предназначен за някой с ръста на Ланидар, но поне щеше да демонстрира на момчето принципа на лостовия механизъм, на който действаше. Недъгавата му ръка беше дясната, ето защо момчето трябваше да наблегне на лявата. Отсега нататък то щеше да стане левичар, независимо какво е било до този момент, понеже силата му беше от тази страна. На този етап нямаше смисъл да се занимават с прицела — важното беше Ланидар да се научи как да замахва и да хвърля копието. Айла му показа и щом момчето замахна, копието се издигна високо във въздуха и се приземи доста далеч. На лицето на хлапето грейна радостна усмивка, граничеща с екстаз.

— Аз хвърлих това копие! — възкликна то. — Виж колко далеч отиде! — почти извика. — Мога ли да уцеля нещо с него?

— Ако се упражняваш — усмихна му се русокосата жена. Тя се огледа наоколо, но не видя нищо. Тогава се обърна към Вълчо, който лежеше до нея и наблюдаваше лениво заниманията им. — Вълчо, отиди да намериш нещо за мен — заповяда му, макар че сигналът, който му даде, всъщност каза доста повече.

Хищникът веднага скочи и се втурна през високата златистозелена трева на ливадата. Жената го последва, без да бърза, а момчето тръгна след нея. Не след дълго забелязаха някакво движение в тревата пред тях, а в следващия момент зърнаха един сив заек, който побягна, подплашен от вълка. Русокосата жена веднага зареди ново копие в приспособлението, изобретено от Джондалар, и зачака удобен момент да порази целта. Когато прецени в каква посока ще поеме гризачът при следващия му завой, тя метна копието и закова на място животинчето. Двамата с Ланидар тръгнаха към плячката, ала щом я доближиха, видяха, че Вълчо е застанал над заека и ги гледа изпитателно.

— Този е за мен, Вълчо — каза му Айла. — Сега можеш да отидеш да си хванеш един и за себе си — добави, давайки му незабележими за момчето сигнали.

Ланидар бе смаян и не можеше да повярва на очите си — такъв голям вълк да се подчинява на една жена!

Тя се наведе, вдигна заека и двамата закрачиха към конете.

— Според мен трябва да отидеш да видиш как мъжът ще покаже възможностите на копиехвъргача, Ланидар — рече му Айла. — Сигурно ще ти се стори интересно, независимо дали знаеш как се хвърля копие. Освен това никой, освен мен и човека, изобретил копиехвъргача, не знаят как да си служат с него. Всички ще се учат от самото начало. Ако ме изчакаш малко, можем да отидем заедно.

Ланидар я гледаше как сресва младия жребец.

— Никога не съм виждал кафяв кон. Повечето са като кобилата.

— Зная — отвърна русокосата жена. — Но далеч на изток, отвъд края на Великата река майка, която извира от другата страна на ледника, има доста коне с такъв цвят. А тези два коня идват точно оттам.

След малко вълкът се върна при тях. Той си намери едно местенце, обиколи го няколко пъти, после се изтегна по корем и се загледа в тях.

— Защо тези животни стоят около теб, позволяват ти да ги докоснеш и правят това, което им кажеш? — попита Ланидар. — Никога не съм виждал животни, които да се държат така.

— Те са мои приятели — усмихна му се русокосата жена. — Бях отишла на лов и майката на тази кобила падна в капана ми. Не знаех, че кърми, докато не видях мъничкото конче. Няколко хиени също го бяха забелязали, ала аз веднага ги прогоних, без да си давам сметка защо точно го правя. Кобилката нямаше да оцелее сама, но откакто я спасих, започнах да се грижа за нея. Така и я отгледах. Мисля, че кобилката израсна с представата, че аз съм майка й. По-късно станахме приятелки и се научихме да се разбираме една друга. Тя прави това, което искам от нея, защото самата тя го желае. Нарекох я Уини — Айла произнесе името на животното като конско изцвилване, което прозвуча толкова истинско, че кобилата мигом надигна глава и погледна към тях.

— Това беше страхотно! — възкликна хлапето. — Как го направи?

— Костваше ми страшно много усилия и време. Това е истинското й име. Пред повечето хора обикновено казвам „Уини“, защото го разбират по-добре, ала не така го изрекох, когато я нарекох така. Този жребец е неин син. Бях до нея, докато го раждаше… Джондалар също беше с мен. Той кръсти коня Рейсър, но това се случи по-късно.

— Рейсър означава някой, който обича да се движи бързо, или някой, който иска да бъде пред всички други, нали? — подхвърли момчето.

— Да — кимна тя. — Същото каза и Джондалар. Нарече го така, защото Рейсър обича да е винаги отпред, освен в случаите, когато му сложа юздата. Тогава върви винаги зад майка си — рече Айла и продължи да разресва коня. Почти бе готова.

— Ами вълка? — поинтересува се момчето.

— Почти същата история — вдигна рамене жената. — Отгледах го от бебе. Убих майка му, защото отмъкваше хермелините от капаните ми. И за нея не знаех, че има малки. Беше през зимата и всичко бе покрито със сняг — как бих могла да предположа, че ще има вълчета по това време? Един ден проследих дирите й до бърлогата й. Тя бе вълк-единак, без други вълци наблизо, които да й помагат, и останалите й вълчета бяха измрели. Когато издърпах Вълчо от бърлогата, видях, че очите му са полуотворени. Той израсна заедно с децата на мамутоите и вероятно смята, че хората са неговата глутница.

— Как го нарече? — попита Ланидар.

— Вълчо — отвърна жената. — Това е думата за вълк на езика на мамутоите. Искаш ли да те запозная с него?

— Как така да ме запознаеш с него? — учуди се момчето. — Може ли човек да се запознава с вълк?

— Сега ще видиш — усмихна се Айла. — Дай си ръката — подкани го тя. — Първо ще дадем на Вълчо да я помирише, а после ще можеш да го погалиш.

Отначало детето се колебаеше дали да доближи здравата си ръка до хищната муцуна на вълка, но най-накрая се осмели и я протегна бавно напред. Русокосата жена хвана дланта му и я поднесе към носа на Вълчо. Той първо я подуши, след което я облиза.

— Гъдел ме е! — засмя се момчето.

— Можеш да го помилваш по главата — рече му Айла. Ланидар докосна гъстата козина на хищника и в същия миг лицето му се озари от усмивка. — Много му харесва да го чешат зад ушите — добави жената и хлапето веднага го направи.

В този миг Рейсър изцвили нервно и Ланидар веднага надигна глава.

— Мисля, че и Рейсър има нужда от малко внимание — усмихна се Айла. — Искаш ли да го погалиш?

— Може ли? — грейнаха очите на детето.

— Разбира се — кимна жената и даде знак на коня да се приближи, като в същото време извика: — Ела тук, Рейсър! — Тъмнокафявият жребец с черна грива, опашка и „чорапки“ отново изцвили, след което пристъпи към жената и момчето. Ала щом приведе глава надолу, Ланидар мигом отстъпи назад. Конят може и да нямаше остри зъби, но това не означаваше, че беше беззащитен.

Русокосата жена се протегна към торбата, която лежеше в краката й.

— По-бавно, нека първо и той те подуши — посъветва го тя. — Животните те опознават първо с носа си. После можеш да го погалиш по носа или отстрани на муцуната.

Момчето я послуша.

— Носът му е толкова мек! — възкликна след малко то. Изведнъж пред него се появи и Уини, избутвайки Рейсър настрани. Детето се стресна, защото не я бе видяло как се приближава към тях.

— Уини също иска внимание — рече Айла. — Конете са много любопитни и обичат да се грижиш за тях. Искаш ли да ги нахраниш? — запита го тя и щом Ланидар кимна, му показа двете парчета бял корен, които бе извадила от торбата си. Това бяха диви моркови и конете умираха за тях.

— Можеш ли да държиш нещо с дясната си ръка? — попита Айла.

— Да — отвърна момчето.

— Тогава можеш да ги нахраниш и двамата наведнъж — рече жената, слагайки по едно парче корен във всяка от дланите му. — Задръж дланите си отворени пред тях, така че да могат да си вземат лакомството. Ако нахраниш само единия, ще започнат да ревнуват и Уини ще избута Рейсър, защото му е майка и може да му казва какво да прави.

— И при конете ли е така? — не можеше да повярва Ланидар.

— Да, и при конете — потвърди русокосата жена. Тя се изправи и вдигна въжето с прикрепените към него юзди. — Трябва да тръгваме, Ланидар. Джондалар ме очаква. Ще им сложа юздите, въпреки че не ми се иска, заради собствената им безопасност. Не бих желала да ги пускам да се разхождат на воля из лагера, докато всеки един от присъстващите на Летния събор не разбере, че тези коне не са ловна плячка. Днес даже си мислех, че една ограда би била къде-къде по-удобна от тези въжета, които непрекъснато се заплитат в тревата и храстите.

Сложи поводите на конете, вдигна от земята торбата и заека, който бе убила, и се обърна към момчето:

— Ако те науча как да си подсвиркваш, ще направиш ли нещо за мен, Ланидар?

— Какво?

— Понякога ми се налага да отсъствам оттук почти през целия ден. Ще можеш ли да идваш тук, за да наглеждаш конете, докато ме няма? Можеш да ги викаш с добре познатия ти сигнал. Бих искала да проверяваш дали въжетата не са оплетени и да им обръщаш малко внимание, защото никак не обичат да стоят сами. А ако има някакви проблеми, веднага ще ме извикаш. Мислиш ли, че ще можеш да се справиш с това?

Ланидар не можеше да повярва на ушите си. Дори и в мечтите си не бе дръзвал да си представи, че някой ще го помоли да направи нещо подобно.

— А ще мога ли да ги храня? — попита. — Много ми хареса да ядат направо от ръката ми.

— Разбира се — кимна жената. — Винаги можеш да им даваш малко свежа зелена трева, както и диви моркови — виждаш, че просто ги обожават! Ще ти покажа и някои други растения, с които може да ги храниш. Сега ще дойдеш ли с мен, за да видиш как Джондалар ще покаже действието на копиехвъргача?

— Да — кимна хлапето и те се запътиха към главния лагер.

Когато стигнаха, Айла бе изненадана да види още няколко ловни приспособления, освен това на Джондалар. Явно хората, които бяха присъствали на предишната демонстрация, бяха изработили свои собствени версии на оръжието и сега показваха възможностите им. Щом Джондалар я видя, на лицето му веднага се изписа облекчение и той се завтече да я посрещне.

— Какво те забави толкова? — попита. — Няколко души са пробвали да направят копиехвъргачи, след като им го показахме — рече, — но знаеш колко много тренировки трябват, докато се постигне точност. Засега аз съм единственият, който може да улучи това, в което се прицелва, и се боя, че хората започват да си мислят, че това оръдие е пригодено единствено за мен и никога няма да овладеят копиехвъргача. Не исках да им споменавам нищо за теб, защото си мислех, че демонстрацията на уменията ти ще им направи далеч по-силно впечатление. Много се радвам, че най-накрая си тук.

— Сресах конете — окото на Рейсър е наред — и ги оставих да потичат малко — обясни Айла. — Трябва да помислим за нещо като ограждение, понеже въжетата непрекъснато се заплитат в храстите и тревата. Помолих Ланидар да наглежда Уини и Рейсър, когато не сме там. Запознах го с конете и те много го харесаха.

— Кой е Ланидар? — попита Джондалар.

Тя му посочи момчето, което стоеше до нея и гледаше боязливо към високия мъж, който изглеждаше ядосан.

— Това е Ланидар от Деветнайсетата пещера, Джондалар. Някой му казал, че на поляната над лагера ни имало коне, и той дойде да ги види.

Синеокият мъж понечи да вдигне рамене, защото това слабо го интересуваше — съзнанието му бе заето с демонстрацията, която не се развиваше според очакванията му, ала в същия миг забеляза деформираната ръка на момчето и израза на загриженост на лицето на Айла. Тя се опитваше да му каже нещо и най-вероятно то бе свързано с детето.

— Мисля, че той може много да ни помогне — каза русокосата жена. — Дори се е научил да имитира сигнала, с който викаме конете, но ми обеща, че няма да го използва без основателна причина.

— Радвам се да чуя това — каза синеокият мъж, насочвайки вниманието си към хлапето — и съм сигурен, че Ланидар ще ни помага.

Момчето се успокои и Айла се усмихна на любимия си.

— Ланидар дойде да види демонстрацията. Какви мишени си приготвил? — попита тя, докато вървяха към насъбралата се тълпа — предимно мъже, някои от които сякаш щяха да си тръгнат всеки момент.

— Нарисуван елен върху кожа, привързана за наръч трева — рече той.

Айла извади копиехвъргача и едно копие, докато се приближаваха към множеството, и щом зърна мишените, се прицели и метна оръжието. Изсвистяването на копието във въздуха мигом привлече вниманието на неколцина, ала щом тежкият му връх се заби в първата кожа, всички насочиха погледи натам. Тя направи още няколко демонстрации и въпреки че неподвижните мишени не бяха кой знае колко трудни за улучване, те никога не бяха виждали жена да мята копие на такова разстояние. Хората постепенно започнаха да осъзнават, че всеки би могъл да овладее копиехвъргача.

Момчето явно разбираше това. То вървеше малко встрани от високата жена със смешния изговор, защото се опасяваше да не би присъствието му да я изнервя, ала сега се приближи и я докосна по ръката.

— Защо не кажеш на вълка да намери някой заек или друго животинче? — предложи Ланидар.

Айла му се усмихна и направи знак на вълка. Множеството, което се бе струпало тук, навярно бе прогонило всичкия дивеч, ала ако бе останало нещо, Вълчо със сигурност щеше да го намери. Хищникът се втурна през полето, стряскайки неколцина от присъстващите, но повечето вече бяха чували за чужденката с месоядния звяр и не бяха толкова изненадани.

Един мъж се приближи към Джондалар и го попита колко далеч може да метне копието с помощта на нововъведението, но той му отвърна, че са изстреляли всички копия и трябва да си ги върнат, за да ги използват отново. Годеникът на Айла заедно с неколцина мъже тъкмо бяха започнали да ги събират, когато тя забеляза, че Вълчо е намерил нещо. Изведнъж бяла яребица изпърха с криле от една туфа храсти нагоре по склона, недалеч от мишените. Айла предвидливо бе заредила в копиехвъргача едно от по-леките копия, които използваха за птици и дребни животни.

Тя запрати копието с мълниеносно движение на ръката си и то изсвистя във въздуха, улучвайки безпогрешно тлъстата птица. Тя изкряска и тупна на земята. Тази демонстрация убеди окончателно хората в ефективността на новото изобретение.

— Колко далеч може да мята? — попита същият мъж, който бе разпитвал Джондалар за обсега на оръжието.

— Питай нея — посочи той Айла.

— Зависи какво те интересува — максималната дължина на полета или поразяване на мишена — каза жената.

— И двете — рече мъжът.

— Ако искаш да видиш колко далеч ще отиде копието с помощта на копиехвъргача, имам по-добра идея — усмихна се загадъчно Айла и се обърна към момчето. — Ланидар, би ли показал на тези хора как можеш да мяташ копие?

Момчето се огледа малко срамежливо наоколо, ала жената знаеше, че не е толкова стеснителен — все пак не се притесняваше да й задава въпроси, когато се срещнаха. Ланидар я погледна и кимна.

— Можеш ли да си спомниш как хвърли копието преди? — попита го тя.

Хлапето отново кимна.

Айла му даде копиехвъргача и едно от по-леките копия; бяха й останали само две. Отначало Ланидар бе малко несръчен, докато зареди копието с по-късата си ръка, ала накрая се справи. После замахна с лявата си ръка, повдигайки малко задната част на копиехвъргача, за да увеличи дължината на полета, и изстреля копието. То измина едва половината от разстоянието, което бяха прелетели копията на Айла и Джондалар, но въпреки това всички бяха впечатлени, защото никой не бе очаквал едно момче, още повече сакато, да запрати копието толкова далеч.

Тълпата взе да нараства и вече никой не искаше да си ходи. Мъжът, който се интересуваше от обсега на оръжието, пристъпи напред и се вгледа в момчето. Забеляза украсата по туниката му и малката огърлица на врата му и поклати невярващо глава.

— Та това момче е от Деветнайсетата пещера! — възкликна. — Вие пристигнахте съвсем скоро, кога го научихте да използва изобретението ви?

— Тази сутрин — отвърна Айла.

— Той успя да хвърли копието толкова далеч, при положение че се е научил тази сутрин? — смая се мъжът.

Русокосата жена кимна.

— Да. Разбира се, още не се е научил да поразява мишени, но и това ще стане след известно време. Единственото, което му трябва, са желание и много упражнения.

На устните на Ланидар грееше усмивка, погледът му беше изпълнен с такава гордост, че Айла също се усмихна. Той й върна копиехвъргача и тя зареди ново копие в него, след което замахна и го запрати с цялата си сила. Всички присъстващи проследиха със смаяни погледи как метателното оръжие описва красива дъга във въздуха и се приземява далеч зад мишените на Джондалар. Всички бяха толкова заети да наблюдават копието, че малцина забелязаха второто копие, което Айла метна. То се заби в една от мишените и няколко души веднага обърнаха глави натам, за да видят как дървеният ствол стърчи от шията на нарисувания елен.

Хората започнаха да коментират възторжено видяното, а когато Айла погледна към Джондалар, забеляза, че усмивката му е широка като тази на Ланидар. Всички веднага се скупчиха около тях, жадувайки да разгледат по-внимателно копиехвъргача. Някои дори ги помолиха да изпробват новото изобретение, но Айла насочи заинтригуваните към Джондалар, защото трябваше да потърси Вълчо. Същевременно си даде сметка, че няма нищо против да предлага на хората да използват метателното оръдие, ала не й харесваше, когато я молеха за това. Реакцията й я изненада — никога не бе очаквала, че ще се почувства по този начин.

Откри вълка да седи до Фолара и Мартона. По-младата жена видя, че Айла гледа към тях, и размаха донесената от Вълчо яребица. Годеницата на Джондалар й кимна усмихнато.

В същия миг някаква жена се приближи към нея и Айла забеляза, че Ланидар пристъпваше някак колебливо подире й.

— Аз съм Мардена от Деветнайсетата пещера на зеландониите — представи се непознатата, хващайки я за двете ръце. — Тази година ние сме домакини на Летния събор.

— В името на Майката те приветствам на този Летен събор.

— Жената бе дребна и слабичка и Айла веднага видя приликата между нея и Ланидар.

— Аз съм Айла от Деветата пещера на зеландониите, а преди бях Айла от Лъвския бивак на мамутоите. В името на Дони, Великата Майка Земя, известна също като Мут, те приветствам.

— Аз съм майката на Ланидар — рече Мардена.

— Така си помислих — усмихна се русокосата жена. — Много си приличате.

Мардена забеляза необичайния акцент на Айла и малко се смути от него.

— Бих искала да те попитам как се запозна със сина ми — поиска да узнае. — Попитах го, ала понякога той става ужасно потаен — добави майка му с изнервен глас.

— Момчетата са такива — изрече благо Айла. — Някой му казал, че в лагера ни има коне, и той дойде да ги види. Аз също бях там и така се запознахме.

— Надявам се, че не те е притеснил — рече Мардена.

— Ни най-малко. Всъщност той даже ми помогна. Опитвам се да запазя конете далеч от хората заради собствената им безопасност, поне докато всички не узнаят за тях и не разберат, че те не са обект на лов. Възнамерявам да издигна някакви ограждения около мястото, където ги държа, но засега нямам никакво време за това, ето защо ги държа вързани за едно дърво. Обаче въжетата непрекъснато се заплитат в тревата и храстите и ограничават движенията им. Затова помолих Ланидар да ги наглежда от време на време и да ме вика, ако възникне нещо непредвидено. Просто искам да се уверя, че са добре — каза Айла.

— Но той е малко момче, а конете са доста едри, нали така? — попита майката.

— Да, така е, и ако около тях има много хора или са в непозната ситуация, могат да се изплашат. Тогава могат да се изправят на задните си крака или да ритнат с копита, ала мога да те уверя, че се разбират прекрасно с Ланидар. Те са много внимателни към децата и хората, които познават. Винаги, когато ти се прииска да дойдеш и да ги видиш със собствените си очи, си добре дошла. Но ако това те притеснява, ще потърся някой друг — вдигна рамене Айла.

— Мамо, недей! — настоя момчето. — Искам да върша това! Тя ми позволи да ги пипна и те ядоха от ръцете ми — от двете ми ръце! Освен това ме научи как да мятам копие с този копиехвъргач! Всички момчета хвърлят копия, а аз никога досега не бях го правил!

Мардена знаеше, че синът й копнее да бъде като другите момчета, ала в същото време искаше той да научи отрано, че никога няма да стане като тях. Много я беше заболяло, когато мъжът, който беше неин съпруг, я напусна малко след като Ланидар се роди. Според нея той бе постъпил така, защото се срамуваше от детето — и навярно всеки друг би постъпил по същия начин. Освен че беше сакат, синът й бе дребен за възрастта си и тя се опитваше да го закриля. Мятането на копия не означаваше нищо за нея. Мардена бе дошла да гледа демонстрацията само защото всички други бяха дошли и защото смяташе, че на Ланидар това ще му хареса. Ала щом го потърси, не можа да го открие никъде. Никой не беше по-изненадан от нея, когато чужденката извика сакатото й момче да представи новото оръжие, ето защо бе длъжна да разбере как Айла се бе запознала с Ланидар.

Русокосата жена почувства колебанието й.

— Ако не си заета, защо не дойдеш утре сутринта в лагера на Деветата пещера? — предложи тя. — Ще видиш момчето и конете и сама ще прецениш как да постъпиш.

— Майко, мога да се справя с това! — умоляваше я Ланидар. — Знам, че мога!