Джийн М. Оел
Каменните убежища (13)

Тринайсета глава

Уини нервно пръхтеше и се потеше, докато останалите зубри се носеха към капана. Когато Айла посегна за чантата с лекарствата си, тя погали коня, за да го успокои. Съзнанието й обаче бе обсебено от ранения. Дори не забеляза кога затвориха вратите на заграждението и ловците започнаха методично да отстрелват зубрите.

Вълкът се беше присъединил към преследването на животните, но преди вратата да се затвори, се спря и тръгна да търси Айла. Намери я коленичила до ранения мъж. Някои започнаха да образуват кръг около тях, ала тъй като и хищникът беше там, запазиха прилична дистанция. Айла не забеляза, че хората я гледат, и започна да преглежда мъжа. Той беше в безсъзнание, но на врата му се усещаше слаб пулс. Тя разтвори дрехите му.

Нямаше кръв, но върху гръдния кош и корема му вече бе започнал да се образува голям синьо-черен оток. Айла внимателно опипа мястото около синината. Натисна веднъж. Раненият потръпна и извика от болка, но не дойде в съзнание. Преслуша дишането му и чу тихо гъргорене. После забеляза струйка кръв от ъгъла на устата му и разбра, че има вътрешна травма.

Видя загриженост в сините очи на Джондалар. Джохаран също се беше намръщил. Тя поклати глава.

— Съжалявам — каза. — Зубърът го е прегазил. Ребрата му са счупени. Те са пробили белите му дробове, а сигурно и други органи. Има вътрешен кръвоизлив. Опасявам се, че не може да се направи нищо. Ако има съпруга, някой трябва да я повика, защото не е изключено да се пренесе в света на духовете преди изгрев-слънце.

— Не-е-е-е! — долетя един вик от тълпата. Един младеж си проби път и се хвърли към мъжа. — Не е вярно! Не може да е вярно! Откъде зная тя! Само зеландони може да каже. Тази дори не е една от нас!

— Това е брат му — поясни й Джондалар.

Младежът се опита да прегърне умиращия си брат и повдигна главата му към себе си.

— Събуди се, Шевонар! Моля те, събуди се! — изплака той.

— Хайде, Ранокол. Не можеш да му помогнеш с нищо — намеси се вождът на Деветата пещера.

Шевонар обаче се изскубна и го избута.

— Няма нищо, Джохаран. Нека остане. Има право да се сбогува с брат си — каза Айла и като видя, че мъжът започна да разтърсва ранения, добави: — Така обаче може да го събуди и Шевонар ще умре в страшни болки.

— Нямаш ли в чантата си върбова кора или някакъв друг лек срещу болка, Айла? — попита я Джондалар. Знаеше, че тя никога не се разделя с чантата с лековете. Ловът винаги беше свързан с някаква опасност и тя сигурно се беше приготвила за подобни случаи.

— Да, разбира се. Но мисля, че не трябва да му се дава да пие каквото и да било. Особено с такива тежки вътрешни травми. Ако му наложа лапа обаче, може и да помогне. Ще опитам. Първо трябва да го пренесем на някое по-уютно място, да съберем дърва за огън и да стоплим вода. Той женен ли е, Джохаран? — Вождът кимна. — Значи някой трябва да я доведе. И зеландони също.

— Разбира се — отвърна Джохаран.

Манвелар също се намеси:

— Нека няколко души да потърсят подходящо място и да го отнесат по-далеч от ловното поле.

— В онази скала там нямаше ли малка пещера? — попита Тефона.

— Трябва да има някоя наблизо — отвърна Кимеран.

— Права си — рече Манвелар. — Тефона, защо не вземеш няколко души с теб и не отидете да потърсите място?

— Ние ще я придружим — добави Кимеран и извика неколцина от Втората и Седмата пещери.

— Брамевал, може и ти да организираш няколко души и да отидете за дърва и вода. А ние ще трябва да направим някаква носилка. Ще вземем няколко спални кожи и ще видим от какво друго имаме нужда — продължи Манвелар и се провикна към ловците: — Трябва ни вестоносец, който тича бързо, да отиде да занесе съобщение в Скалата на двете реки.

— Нека аз да отида — обади се Джондалар. — Рейсър е най-бързият бегач тук.

— Май че си прав.

— Тогава иди и до Деветата пещера и доведи Релона и зеландони — добави Джохаран. — Кажи на Пролева какво се е случило. Тя знае какво да прави. Зеландони трябва да съобщи вестта на съпругата на Шевонар. Може да те накара да разкажеш как е станало на Релона, но я остави тя да говори.

Джохаран се обърна към ловците, които още стояха около ранения мъж. Повечето от тях бяха членове на Деветата пещера.

— Рушемар, слънцето е високо и става все по-горещо. Скъпо платихме за плячката, нека да не си губим времето. Зубрите трябва да бъдат изкормени и одрани. Карея и хората от Единайсетата пещера вече започнаха, но със сигурност още помощ няма да им е излишна. Солабан, вземи няколко души и помогни на Брамевал да съберете дърва и вода и каквото друго там е необходимо на Айла. Когато Кимеран и Тефона намерят място, помогни да пренесат там Шевонар.

— Някой трябва да отиде до другите пещери и да им каже, че имаме нужда от помощ — обади се Брамевал.

— Джондалар, можеш ли да се отбиеш по пътя и да им съобщиш какво е станало? — попита Джохаран.

— Когато стигнеш до Скалата на двете реки, им кажи да запалят сигналния огън — добави Манвелар.

— Няма да е лошо — съгласи се Джохаран. — Така пещерите ще знаят, че се е случило нещо лошо, и ще очакват вестоносец. — Той отиде при жената чужденка, която скоро щеше да стане част от пещерата и сигурно зеландони. Тя вече им помагаше, с каквото можеше. — Направи каквото можеш за него, Айла. Ние ще извикаме съпругата му и зеландони колкото се може по-скоро. Ако ти трябва нещо, обърни се към Солабан. Той ще ти го набави.

— Благодаря ти, Джохаран — отвърна тя и се обърна към Джондалар: — Ако кажеш на зеландони какво е станало, тя ще знае какво да вземе със себе си. Чакай за всеки случай да проверя чантата си. Хубаво ще е, ако ми донесе някои билки. Вземи Уини с теб. Така ще можеш да теглиш по-голям товар. Тя е по-привикнала да тегли от Рейсър. Зеландони дори може да дойде, като я язди дотук. Съпругата на Шевонар също, ако иска, разбира се.

— Не знам, Айла. Зеландони е доста тежка.

— Сигурна съм, че Уини ще се справи. Просто трябва да й осигуриш по-удобно седло. Все пак си прав. Повечето хора не са свикнали да пътуват с коне. Най-вероятно жените ще предпочетат да ходят. Тогава ще са им необходими палатки и провизии. Затова платформата за теглене ще свърши добра работа.

Айла свали торбите от Уини и й сложи юздите. Завърза повода към този на Рейсър и подкара двата коня. Кобилата обаче не беше свикнала да върви подир жребеца, когото самата беше родила. Досега той винаги я беше следвал. Въпреки че Джондалар седеше върху Рейсър и го направляваше с юздите, Уини препусна леко пред тях, като усещаше накъде иска да върви мъжът.

„Конете с удоволствие гледат да си разделят труда с техните приятели-хора“ — каза си Айла и се усмихна, докато ги гледаше как се отдалечават. Когато се обърна, Вълчо я гледаше изпитателно. Тя му беше направила знак да стои на място и той търпеливо чакаше.

Усмивката й бързо изчезна, когато отново видя ранения.

— Някой ще трябва да го носи, Джохаран — каза тя.

Вождът кимна и повика няколко души. Те изработиха импровизирана носилка, като свързаха няколко копия и завързаха отгоре дрехи. Когато Тефона и Кимеран се върнаха с информацията, че наблизо има малка пещера, мъжът вече беше преместен внимателно върху носилката и бе готов за транспортиране. Айла повика Вълчо и четиримата мъже вдигнаха другаря си.

Когато пристигнаха на мястото, тя помогна да разчистят. Пръстта беше покрита с изсъхнали листа, донесени от вятъра, и изсъхнали изпражнения на хиени, оставени от неприятните хищници, когато бяха използвали пещерата за подслон.

Айла беше приятно изненадана, когато откри, че наблизо има вода. В по-малката пещера на гърба на тази имаше извор с прясна вода, който течеше в една пукнатина, образувала се в скалите. Тя каза на Солабан къде да накладе огъня с дървата, които мъжете бяха събрали.

Когато помоли за постелки, неколцина веднага се отзоваха и натрупаха едни върху други завивките, за да образуват нещо като легло. Раненият беше дошъл в съзнание, докато го пренасяха, но когато го докараха, отново изпадна в несвяст. Изстена от болка, щом го преместиха на леглото, и отново се събуди. Лицето му бе изкривено от мъките и той дишаше тежко. Айла нави една от постелките и му я подложи, за да му е по-удобно. Той направи опит да се усмихне, но вместо това изкашля кръв. Тя избърса брадата му с парче мека заешка кожа, каквито обикновено носеше в чантата с лековете.

Айла прегледа ограниченото количество лечебни билки в чантата и се замисли как още би могла да облекчи болката му. „Чакай малко — каза си тя. — Не видях ли по пътя насам растението нард от семейство валерианови с ароматните корени?“ Огледа се и видя младата жена, която Манвелар, изглежда, доста уважаваше. Съгледвачката от Третата пещера Тефона.

Тефона беше останала, за да помогне при почистването на мястото, и още не беше тръгнала. Чужденката я беше заинтригувала. В нея имаше нещо, което привличаше вниманието на хората. Освен това, изглежда, за много кратко време си беше спечелила уважението на Деветата пещера. Тефона се запита докъде ли стигаха познанията на тази жена в лечителството. По нея нямаше никакви татуировки като на другите зеландонийци. Но народът, от който идваше, сигурно имаше други традиции. Някои хора се опитваха да заблудят другите, че знаят много за знахарството, но чужденката изобщо не се стараеше да ги впечатли. Вместо това тя вършеше неща, които сами по себе си впечатляваха. Като онова нещо, с което изхвърляше копия. Тефона си мислеше за Айла и много се изненада, когато тя я повика:

— Тефона, може ли да те помоля за нещо?

— Да?

— Познаваш ли растенията?

— Всеки познава малко или много растенията.

— Имам предвид онова, чиито листа напомнят напръстник, но цветовете му са жълти като на глухарче.

— Съжалявам, не се сещам. Не познавам много лечебните билки. Трябва да се обърнеш към зеландони.

— Ще наблюдаваш ли Шевонар, докато аз отида да набера? Стори ми се, че мярнах, докато идвахме насам. Ако той отново се събуди, или има някаква друга промяна, прати някого да ме повика. Ако наистина е това, което си мисля, може да помогне. Използвала съм стрити корени от него като лапа при счупени кости. Помага им при успокояването на болката.

— Да, разбира се, ще го наглеждам — кимна Тефона, горда, задето непознатата я помоли за помощта й.

* * *

Джохаран и Манвелар разговаряха тихо с Ранокол. Макар че Айла се намираше до тях, тя почти не ги чуваше. Вниманието й беше съсредоточено върху ранения и към водата, която се топлеше. Вълчо лежеше до нея на земята, сгушил глава между предните лапи, и наблюдаваше всяко нейно движение. Когато водата завря, тя добави в нея корени от нарда, за да омекнат и да станат годни за лапа. Докато търсеше, откри и зарасличе. То също помагаше при счупвания и външни рани. Щеше да опита всичко, за да облекчи болката на Шевонар.

Когато отварата беше готова, тя разстла топлите стрити корени върху почернелия оток, който се увеличаваше надолу към слабините. Забеляза, че коремът на мъжа бе станал твърд. Очите му се отвориха, докато му налагаше компреса.

— Шевонар? — изрече Айла. Той реагира изненадано. Може би не я позна, помисли си тя. — Казвам се Айла. Съпругата ти Релона е на път за тук. — Той си пое въздух и изхлипа от болка. Изглежда, беше изненадан. — Ти беше ранен от зубър. Зеландони също пътува насам. Опитвам се да ти помогна, докато тя пристигне. Наложих лапа на гърдите ти, за да намаля болката.

Той кимна, но с голямо усилие.

— Искаш ли да видиш брат си? Той те чака.

Шевонар отново кимна и Айла стана и отиде при мъжете.

— Той е буден и иска да те види — обърна се тя към Ранокол.

Младежът бързо стана и отиде до леглото на брат си. Айла го последва заедно с Джохаран и Манвелар.

— Как се чувстваш? — попита го Ранокол.

Шевонар се опита да се усмихне, но на лицето му се появи само болезнена гримаса, щом кашлицата отново го накара да изплюе кръв. В очите на брат му се появи паника. После Ранокол забеляза компреса.

— Какво е това? — попита я той.

— Лапа, за да намали болката.

— Кой ти каза да му правиш каквото и да било? Сигурно така само му става по-зле. Свали това от него! — извика мъжът.

— Не, Ранокол — намеси се Шевонар. Гласът на ранения едва се чуваше. — Вината не е нейна. Помага ми. — Опита се да седне, но отново изпадна в несвяст.

— Шевонар, събуди се, Шевонар! Той е мъртъв! О, Велика майко, той е мъртъв! — изплака Ранокол и се свлече върху леглото на брат си.

Айла провери пулса на Шевонар, а през това време Джохаран отмести Ранокол настрани.

— Не, не е мъртъв — отвърна тя. — Но не му остава още много. Дано жена му да пристигне скоро.

— Не е мъртъв, Ранокол, но можеше да е — каза Джохаран сърдито. — Тази жена може и да не е зеландони, но знае как да помага. Ти си този, който влошава нещата. Кой знае дали сега ще може да се събуди, за да каже предсмъртните си думи на Релона.

— Никой не може да влоши нещата повече от това, Джохаран — обади се Айла. — Няма надежда. Може да си отиде всеки момент. Недей да обвиняваш мъжа, който тъгува по брат си. Нека направя малко чай за успокоение.

— Не е необходимо, Айла. Аз ще направя. Само ми кажи как.

Айла видя Тефона и се усмихна.

— Сложи водата да заври, а после ще се погрижа аз. — Тя отново се обърна, за да провери как е Шевонар. Той се бореше за всяка глътка въздух.

Занизаха се дълги часове. Хора идваха и си отиваха, но Айла не ги забелязваше. Шевонар отново се върна в съзнание и попита за жена си, след което се унесе на няколко пъти. Коремът му беше подут и втвърден, а кожата бе станала почти черна. „Държи се само защото иска да види съпругата си“ — помисли си тя.

Малко по-късно Айла взе водния мях, за да отпие от него, но той беше празен. Остави го на земята и набързо забрави за жаждата си. Дойде Портула, за да види как вървят нещата. Тя още се чувстваше виновна заради участието си в номера на Марона и гледаше да страни от Айла. Тя обаче видя как чужденката вдигна празния мях, ето защо отиде веднага до извора, напълни своя и се върна със студена вода.

— Искаш ли да пиеш, Айла? — попита я тя и й протегна меха.

Айла беше изненадана.

— Благодаря ти. Малко ожаднях.

Портула постоя така за миг. Чувстваше се неловко.

— Искам да ти се извиня — промълви накрая. — Извинявай, че позволих на Марона да ме уговори да участвам в онази шега. Не беше никак хубаво. Не знам какво да ти кажа.

— Няма нищо, Портула. Все пак получих топло и удобно за лов облекло. Ще свикна да го нося, макар че намеренията на Марона едва ли са били такива. Нека просто забравим за случилото се.

— Мога ли да ти помогна с нещо друго?

— За съжаление няма с какво да му се помогне. Учудена съм, че още е жив. Когато се събужда, пита за жена си. Джохаран му каза, че тя вече идва насам. Мисля, че само желанието да я види го кара да се бори. Искаше ми се да можех да сторя нещо повече за него, ала повечето средства срещу болка трябва да бъдат приемани през устата. Дадох му кожа, напоена с вода, за да овлажня устата му. С неговата травма обаче се боя, че ако изпие нещо, ще стане още по-лошо.

* * *

Джохаран стоеше отвън пред пещерата и гледаше на юг — там, накъдето беше тръгнал Джондалар. С нетърпение го чакаше да се върне заедно с Релона. Слънцето залязваше и скоро щеше да падне мрак. Бе изпратил хора да съберат още дърва, за да могат да запалят голям огън за ориентир. Последния път, когато Шевонар се събуди, очите му бяха като стъклени. Вождът разбираше, че смъртта е близко.

Младият мъж се беше борил с такава смелост за всяка минута живот, че Джохаран се надяваше съпругата му да пристигне, преди да е загубил битката. Най-накрая забеляза движението в далечината. Някой приближаваше. Той забърза към тази посока и въздъхна от облекчение, когато различи кон. Щом пътниците пристигнаха, Джохаран отиде при Релона и поведе разстроената жена към пещерата, в която мъжът й умираше.

— Шевонар, Шевонар! Релона е тук. — Айла го побутна леко по ръката. Той отвори очи и погледна към нея. — Тук е. Релона е тук — повтори тя. Шевонар отново затвори очи и леко поклати глава, опитвайки се да дойде в съзнание.

— Шевонар, аз съм. Дойдох колкото можах по-бързо. Говори ми. Моля те, говори ми. — Релона заплака.

Раненият отвори очи и с усилие ги фокусира върху навелото се над него лице.

— Релона — промълви. — Не плачи — прошепна и се опита да си поеме дъх.

Релона погледна умоляващо към Айла. Тя бе изпаднала в паника, отчаяно търсеше отговор, но никой не се осмеляваше да я погледне. Отново се обърна към мъжа и видя кръвта на устата му.

— Шевонар! — изплака и хвана ръката му.

— Релона… исках да те видя за последно… Да се сбогувам, преди да отида в… света на духовете. Ако Дони позволи… ще се видим там. — Той затвори очи и всички чуха слабо хриптене. Шевонар се опитваше да си поеме въздух. После тихият стон се усили. Спря и отново се опита да си поеме дъх. Накрая сякаш нещо се пречупи в него и той издъхна с последен стон.

— Не, не! Шевонар, Шевона-а-ар… — заплака Релона. Тя положи глава върху гърдите му и захлипа от мъка. Ранокол стоеше до нея и също лееше сълзи заради непоносимата загуба. Не можеше да си намери място от скръб.

Всички се изненадаха, когато внезапно чуха протяжния вой, от който по гърба им пролазиха ледени тръпки. Мигновено отправиха погледи към Вълчо. Той се бе изправил на четирите си лапи, извисил глава нагоре, и пееше своята вълча песен.

— Какво прави? — попита объркан Ранокол.

— Тъгува за брат ти — обади се познатият глас на зеландони. — Като всички нас.

Хората въздъхнаха от облекчение, щом я видяха. Тя беше пристигнала с Релона и другите. Зеландони обаче бе останала назад, когато съпругата на Шевонар се втурна да види любимия си. Хлипането на Релона премина в мъчителни стенания. Зеландони и другите се присъединиха към нея и също заплакаха. Вълчо зави заедно с тях. Накрая Ранокол спря да плаче и се хвърли към покойника. Миг по-късно той и Релона се прегръщаха и взаимно се успокояваха.

Малко по-късно зеландони помогна на Релона да стане и я отведе при кожата, която беше постлана до огъня. Джохаран помогна на Ранокол да отиде от другата страна на огнището. Жената седна, потънала в апатия и безразличие. Братът на мъртвия се разположи върху кожата и се загледа втренчено в стената.

Зеландони от Третата пещера заговори тихо с едрата зеландони от Деветата пещера. Скоро те донесоха по чаша с някаква течност. Едната беше предназначена за Релона, която я изпи, без да се противи, сякаш й беше напълно безразлично. Другата беше поднесена на Ранокол, който отначало я отклони с ръка, но след като шаманките настояха, я изпи. Не след дълго и двамата лежаха върху кожите и спяха.

— Хубаво е, че се успокоиха — каза Джохаран.

— Трябваше да си поплачат — отвърна Айла.

— Да, но сега трябва да почиват — намеси се зеландони. — И ти също, Айла.

— Първо хапни нещо — предложи й Пролева. Съпругата на Джохаран беше дошла с Релона и зеландони, както и с още неколцина от Деветата пещера. — Изпекохме зуброво месо, а от Третата пещера донесоха и друга храна.

— Не съм гладна — отвърна Айла.

— Но сигурно си уморена — каза Джохаран. — Почти не си се отделяла от него.

— Де да можех да сторя нещо повече за него. Не можах с нищо да му помогна. — Тя поклати глава отчаяно.

— Но ти направи достатъчно — обади се старецът, който беше зеландони на Третата пещера. — Облекчи болката му. Никой не би могъл да стори повече на твое място. Шевонар нямаше да изкара толкова дълго, ако не беше твоята помощ. Аз не бих използвал компрес в подобен случай.

За външни рани — да, но не и за вътрешни травми. Едва ли бих се сетил. Но, изглежда, помогна.

— Да, наистина. Беше много умно от твоя страна да прибегнеш до този метод — съгласи се зеландони от Деветата пещера. — Правила ли си го преди?

— Не. Дори не бях сигурна, че ще има ефект, но трябваше все пак да опитам.

— Добре се справи — каза Дони. — Сега обаче трябва да хапнеш нещо и да си починеш.

— Не, не ми се яде нищо, но бих полегнала малко — отвърна Айла. — Къде е Джондалар?

— Отиде с Рушемар, Солабан и още няколко души да съберат още дърва. Искаше сам да се увери, че ще има достатъчно, за да изкараме нощта. В тази долина не растат много дървета. Скоро трябва да се върнат. Джондалар остави спалните ти постелки ето там — отвърна Джохаран и й показа мястото.

Айла реши да легне и да си почине, докато любимият й се върне. Унесе се веднага щом затвори очи. Когато другите се върнаха със събраните дърва, те също заспаха почти веднага. Сложиха купчината до огнището, след което се разотидоха по спалните си места. Джондалар забеляза дървената купа, която Айла обикновено носеше със себе си за лечебните чайове. Освен това от еленови рога беше направила рамка, върху която водният мях да се нагрява директно върху огъня. Макар че пикочният мехур на елена бе водоустойчив, той пропускаше по малко от течността, така че нямаше опасност да се запали от огъня.

Джохаран спря брат си и го заговори:

— Джондалар, искам да науча повече за тези копиехвъргачи. Видях как зубърът веднага падна, а в същото време ти стреля по него от доста голямо разстояние. Ако всички имахме такива оръжия, нямаше да се налага да се приближаваме толкова близко до животните и Шевонар щеше да е жив.

— Знаеш, че с удоволствие ще покажа на всеки, който проявява интерес, но е необходима практика — отвърна Джондалар.

— На теб колко време ти трябваше, за да се научиш? Нямам предвид човек да стане добър като теб, а просто да придобие достатъчно умения, за да ловува с това оръжие.

— Използваме копиехвъргачите вече няколко години, но към края на първото лято вече можехме да боравим с тях. Трудно беше да се научим да стреляме от седлата на конете. Вълчо също може да ни е от полза.

— Още ми е трудно да свикна с мисълта, че животните могат да се използват за нещо друго, освен за месо и кожа. Нямаше да повярвам, ако не го бях видял със собствените си очи. Но най-много искам да знам за копиехвъргача. Ще говорим утре.

Братята си пожелаха лека нощ, след което Джондалар отиде да легне при Айла. Вълчо вдигна глава. „Колко е хубаво, че винаги е до нея и я пази“ — помисли си Джондалар и погали животното по главата, а после се пъхна под завивките до Айла. Мъчно му беше за Шевонар. Не само защото беше член на Деветата пещера, а защото знаеше колко преживяваше Айла, когато някой умреше и тя се чувстваше безсилна пред смъртта. Младата жена беше лечителка, знахарка, но имаше рани, които никой не беше в състояние да излекува.

* * *

Зеландони беше много заета през цялата сутрин. Подготвяше тялото на Шевонар за отнасянето му в Деветата пещера. Да седиш до някого, чиято душа е напуснала тялото, беше много неприятно за някои хора. Погребението щеше да включва не само обичайния ритуал. Смяташе се за много лош късмет някой да загине по време на лов. В подобен случай зеландони извършваше пречистващ ритуал, за да предпази живите от нещастие в бъдеще. Ако двама или трима ловци излезеха в гората и един от тях умреше, на инцидента не се придаваше толкова голямо значение. Но когато някой умреше по време на лов, в който участваха не само хора от една пещера, а от цялата общност, нещата бяха сериозни. Нещо трябваше да бъде сторено.

Първата служителка си мислеше какво ще е необходимо да направи. Може би да забрани лова на зубри поне до края на сезона, за да се избегне лошият късмет. Айла я видя да седи върху една купчина и да пие чай до огъня. Тя рядко сядаше върху ниските възглавнички, тъй като й беше все по-трудно после да стане от тях.

Младата жена се доближи до нея.

— Зеландони, мога ли да говоря с теб?

— Да, разбира се.

— Ако имаш работа, мога да изчакам. Само исках да те питам нещо.

— Ще ти отделя малко време. Вземи си чаша чай и се присъедини към мен. — Тя махна на Айла да седне на земята.

— Исках да те питам дали на мое място би могла да сториш нещо повече за Шевонар. Има ли някакъв начин за лечение на вътрешни рани? Когато живеех в Клана, веднъж случайно наръгаха един човек с нож. Парче от ножа се беше отчупило вътре. Иза направи разрез и извади парчето. Не мисля обаче, че имаше начин да се оправят раните на Шевонар с разрез.

Явно чужденката наистина се чувстваше разстроена, задето не бе могла да стори много за мъжа. Зеландони беше трогната от нейната загриженост. Подобно отношение бе присъщо на един добър ученик-знахар.

— За човек, който е прегазен от огромен зубър, не може да се направи много, Айла — отвърна тя. — Някои подутини и отоци могат да се разрежат, за да изтекат кръвонасяданията, или пък да бъдат изрязани малки израстъци, за да бъдат извадени по-малките предмети. Жената от твоя Клан е била много смела, но обикновено е опасно да се реже по тялото. Така създаваш рана, която често е по-голяма от тази, която се стремиш да излекуваш. Правила съм такива разрези няколко пъти, но само когато съм сигурна, че ще има ефект и че друг изход няма.

— Така смятам и аз.

— Освен това е необходимо да имаш познания за вътрешността на тялото. Човешките вътрешности много си приличат с животинските. Често съм колела животни и съм ги разрязвала на части много внимателно, за да видя как изглеждат телата им отвътре и как са свързани органите им. Лесно могат да се видят тръбичките, които пренасят кръв от сърцето, и жилите, които задвижват мускулите. Тези неща са много сходни при всички животни, но някои са по-различни. Коремът на зубъра е устроен по-различно от този на коня. Много други органи също. Може да бъде полезно и доста интересно.

— Съгласна съм. Когато ловувам, понякога коля животни. Това помага да разбереш по-добре устройството на хората. Сигурна съм, че ребрата на Шевонар бяха счупени. Острите краища бяха пробили… меховете му за дишане.

— Белите дробове.

— Да, белите дробове и… другите му органи. Черният дроб и далака. Те обикновено кървят много обилно, когато се повредят. Сещаш ли се какво имам предвид?

— Да.

— Кръвта няма къде да се стича. Мисля, че затова почерня и стана толкова твърд.

— Аз го прегледах и съм съгласна с твоята преценка. Кръвта е изпълнила стомаха и част от червата му. Червата му сигурно са се пръснали.

— Червата са дългите тръби, които водят до външния край, така ли?

— Да.

— Джондалар ме научи на тази дума. Вярно, червата на Шевонар също бяха увредени, но според мен той умря от вътрешен кръвоизлив.

— Да. Малката кост на левия му прасец също беше счупена. И дясната му китка. Но тези счупвания не са фатални.

— Затова те не ме уплашиха толкова. Просто се питах дали бих могла да сторя нещо друго, за да го излекувам.

— Ти направи всичко, каквото можа, Айла. Всички ние ще се пренесем някой ден в света на духовете. Когато Дони ни повика, млади или стари. Нямаме избор. Дори зеландони не са достатъчно надарени да го спрат или дори да знаят кога ще се случи. Това е тайната, която Дони не споделя с никого. Тя позволи на Духа на зубъра да ни отнеме Шевонар в замяна на животното, което убихме. Понякога Тя изисква подобни жертви. Може би е решила, че трябва да ни напомни да не приемаме нейните дарове за даденост. Ние убиваме нейните създания, за да живеем, но трябва да оценяваме Дара на Живота, който ни е дала, и да не забравяме за него, когато отнемаме живота на нейните животни. Великата майка невинаги е щедра и добра. Понякога нейните уроци са жестоки.

— Да, това вече го разбрах. Според мен светът на духовете не е приятно място. Уроците са жестоки, но ценни.

Зеландони не каза нищо. От опит знаеше, че хората често продължават да говорят, за да запълнят паузата, ако тя не им отговореше веднага, ала много пъти тя научаваше повече от тишината, отколкото ако задаваше въпроси. След известно време Айла продължи:

— Помня, когато Креб ми каза, че духът на Пещерния лъв ме е избрал. Каза, че пещерният лъв е силен тотем, който дава мощна закрила, но че е трудно да се живее със силни тотеми. Каза ми още, че ако внимавам, моят тотем ще ми помага и ще ми посочва кое решение е правилно и кое — не. Но Креб ме предупреди, че тотемите подлагат човека на изпитание, за да видят дали си струва да му дадат нещо. Каза също, че Пещерният лъв не би ме избрал, ако аз не струвах нищо. Сигурно е имал предвид, че съм издръжлива.

Шаманката беше изненадана от дълбочината, с която Айла изложи мислите си. Дали наистина хората, които тя наричаше Клана, разсъждаваха толкова смислено? Ако беше казала „Великата Майка Земя“ вместо „Духа на Пещерния лъв“, думите щяха да принадлежат на самата зеландони.

Накрая първата зеландони продължи:

— Нищо не можеше да се направи за Шевонар, освен да се облекчи болката му. А ти изпълни това. Използването на компрес беше любопитен подход. От жената от Клана ли се научи?

— Не. Никога преди не го бях правила. Но болката му беше толкова силна, а не биваше да му давам никакви течности заради вътрешните травми. Мислех да приложа парна баня, но се побоях, че ще се разкашля с увредените си бели дробове и ще стане по-лошо. Тогава забелязах белега на кожата му. Беше станал почти черен. Знаех, че някои растения облекчават болката, а по пътя насам забелязах едно такова. Отидох и набрах. Изглежда, му помогна.

— Да, и аз мисля, че му помогна. Някой път може сама да опитам. Изглежда, имаш някакъв вроден усет към лечителството, Айла. Затова се чувстваш зле, когато не можеш да помогнеш. Всеки добър знахар понася тежко загубата на човешки живот. Но знай, че не можеше да направиш нищо друго. Майката реши да го повика и никой не е в състояние да се противопостави на волята й.

— Права си, зеландони. Нямаше никаква надежда, но все пак исках да те попитам. Знам, че имаш много работа за вършене, и не искам да ти отнемам от времето. — Айла стана да си върви. — Благодаря ти, че се отзова.

Зеландони проследи с поглед младата жена.

— Айла — повика я тя. — Би ли направила нещо за мен?

— Каквото кажеш, зеландони.

— Когато се върнем в Деветата пещера, ще ми донесеш ли малко червена охра? Има на брега на реката, до голямата скала. Сещаш ли се къде е?

— Да, видях охра, когато плувахме с Джондалар. Тя е много светлочервена. По-ярка е от другите.

— Ще ти кажа как да пречистиш ръцете си и ще ти дам специална кошница за нея, когато се върнем — каза зеландони.