Джийн М. Оел
Каменните убежища (22)

Двайсет и втора глава

— Дори Джохаран да не бе решил да издигне палатката на полето, аз пак щях да остана навън — каза Айла. — Искам да съм близо до Уини и Рейсър, докато пътуваме, и нямам никакво желание да ги тормозя да се катерят по тази скала. Изобщо няма да им хареса.

— Мисля, че и на Денана нямаше да й хареса — рече Джондалар. — Изглежда ми доста стресната от животните.

Двамата яздеха из долината, нагоре по течението на притока, известен като Северната река, давайки си малко почивка от хорското присъствие — както на себе си, така и на животните. Бяха се запознали официално с всички вождове и Айла още се мъчеше да запомни имената им. Денана, която бе вожд на Скалата на отражението, Южното обединение, бе всепризнатият предводител на Двайсет и деветата пещера, но Летният бивак и Южен изглед, както и Западните и Северните обединения също си имаха вождове. Когато трябваше да се взимат решения, засягащи Трите скали, тримата вождове работеха заедно, за да постигнат съгласие. В същото време Двайсет и деветата пещера се представляваше от Денана, защото другите вождове смятаха, че щом всички общности са обединени в една пещера, то трябва да има един вожд, който да говори от името на всичките им жители.

И Западното, и Северното, и Южното обединение си имаха свой зеландони, ала и тримата отговаряха пред четвърти донии — зеландони на Двайсет и деветата пещера. Поради голямото разстояние между отделните общности бе разумно всяко обединение да има своя зеландони, която да лекува хората, особено през по-студените месеци от годината. Шаманът на Скалата на отражението беше не по-лош лечител от тримата си събратя — ако не и по-добър, тъй като всяка жена, помагаща при раждане, го викаше за подкрепа. Той живееше в Скалата на отражението, за да бъде близо до вожда, и бе изключително добър посредник между тримата други зеландони и тримата вождове. Той често разрешаваше конфликтите, избухнали между тях, и изглаждаше обтегнатите им отношения. Някои хора дори смятаха, че без него цялата сложна система, известна под името Двайсет и деветата пещера, нямаше да издържи и един сезон.

Айла бе щастлива, че си намери извинение да изведе конете, пропускайки всички поздравителни, приветствени и прочие ритуали. Бе говорила с Джохаран и Пролева преди срещата им със съседите им от Двайсет и деветата пещера и им каза, че е от съществено значение за Уини и Рейсър да се погрижат за тях и да ги изведат на разходка. Вождът й отвърна, че приема извинението им, а Продева обеща да им задели нещичко за хапване.

Русокосата жена прекрасно знаеше, че ги наблюдават, докато разпрягаха шейните и разтоварваха багажа, а тя проверяваше конете за травми и наранявания по време на прехода. После разресаха добичетата и отидоха да пояздят, а Вълчо също много се зарадва и се затича пред тях, изследвайки новия пейзаж.

Щом стигнаха до едно ромолящо поточе, Айла обърна Уини и пое нагоре по течението му. Джондалар я последва и скоро стигнаха до неголямо езерце, закътано под сведените клони на стара върба. Двамата влюбени скочиха на земята, свалиха одеялата, прикрепени на гърбовете на конете, и ги разстлаха на земята, а през това време животните започнаха да пият жадно от водата.

Изведнъж Айла забеляза нещо. Тя размота прашката, която бе увила около главата си, грабна няколко обли камъчета от ручея, зареди едно в гнездото на метателното си оръжие и замахна със светкавична бързина. Миг по-късно повтори с ново камъче, след което отиде да вземе двете яребици, които бе убила.

— Ако бяхме само двамата, можехме да лагеруваме тук и даже щяхме да си сготвим вечеря — рече русокосата жена, държейки трофеите си.

— Но след като не сме само двамата, какво предлагаш да правим с птиците? — попита Джондалар.

— Мога да направя някаква играчка за бебето от перата — предложи Айла, — но ще имам време за това и по-късно. Мисля да ги дам на Денана. В крайна сметка сме на нейна територия, а тя ми изглежда доста притеснена от Вълчо, Уини и Рейсър; даже ми се струва, че й се иска изобщо да не бяхме идвали. Навярно моят дар ще я накара да се почувства по-добре.

— Как си могла да натрупаш толкова мъдрост за крехката си възраст, Айла? — попита Джондалар, гледайки я с любов и обожание.

— Това не е мъдрост, а просто усещане, Джондалар — отвърна му жената и почувства как се изгубва в прекрасните му сини очи. Единственото място, където бе виждала толкова наситен син цвят, бяха дълбоките езера на глетчерите, ала очите на любимия й изобщо не бяха студени. Те бяха топли и изпълнени с любов.

Той я прегърна и тя пусна двете яребици на земята, обвивайки ръце около гърба му. Устните им се сляха. Беше минало доста време, откакто я бе прегръщал така за последен път — да, наистина доста време. Отдавна не бяха оставали сами на открито, в компанията единствено на конете, които пасяха разсеяно, и Вълчо, който се опитваше да завре любопитния си нос във всеки храст и дупка в земята.

Джондалар започна да обсипва с целувки шията й и Айла изстена от удоволствие. Топлият му дъх и влажният му език изпратиха тръпки на наслада по цялото й тяло, а когато захапа лекичко меката част на ухото й и обхвана с ръце твърдите й гърди, тя се почувства прекрасно. Бюстът й беше наедрял от бременността — мъжът си каза, че сега тя носеше нов живот в себе си; живот, който по думите й беше колкото неин, толкова и негов. Джондалар бе сигурен, че в този живот имаше нещо от неговия дух, защото през по-голямата част от пътешествието им той бе единственият мъж наблизо, от когото Майката да вземе елан.

Русокосата жена развърза колана си, на който висяха различни предмети и кесийки, и го постави внимателно на одеялото, а Джондалар приседна в края на кожената наметка, която миришеше силно, но в никакъв случай не и неприятно, на кон. Мъжът бе свикнал с тази миризма и я свързваше с приятни спомени. Той развърза връзките на навущата около краката си, след което се изправи и свали панталоните си.

Когато погледна нагоре, видя, че и Айла е направила същото. Джондалар я погледна и това, което видя, му хареса. Тялото й бе станало още по-закръглено — не само гърдите й, но и коремът й, който вече показваше признаците на растящия в него живот. Усети как мъжеството му се надига и съблече туниката си, след което помогна и на любимата си да стори същото. Хладният ветрец галеше тялото му. Той видя настръхналата кожа на Айла, ето защо я взе в обятията си. Тя обаче се съпротивляваше.

— Първо искам да се измия — каза русокосата жена.

Джондалар се усмихна, усещайки, че това беше нещо като подкана да й достави наслада така, както му харесваше.

— Няма нужда — рече той.

— Зная, но се налага — изтъкна тя. — От цялото това вървене и изкачване съм се изпотила.

Беше студено, но Айла се миеше със студена вода и намираше това за стимулиращо. Сутрин например това й действаше много освежаващо. Тя нагази в езерцето и влезе до колене във водата, когато Джондалар я опръска. Жената извика и загреба вода с шепите си, за да отвърне, и го намокри чак до раменете.

— Не бях готов за това — засмя се мъжът и я прегърна.

— Мислех си, че щях да ти помагам да се измиеш — измърмори Айла в ухото му, притискайки се плътно до него.

— Аз пък си мислех, че ще помагам на теб — рече Джондалар. В следващия момент тя се пресегна и обгърна с пръсти възбудения му член. Студената вода би трябвало да охлади страстта му, помисли си мъжът, ала хладният допир на ръката й му подейства необичайно стимулиращо. Сетне Айла коленичи, пое мъжеството му в устата си и той изстена, докато тя движеше устните си напред и назад по ствола му. Изведнъж, преди да успее да го овладее, той усети как възбудата му достига краен предел и тялото му се разтресе неудържимо, понесено на могъщите вълни на насладата.

— Хайде да излезем от тази студена вода — рече. Айла изплю семето му и изплакна устата си, след което му се усмихна. Джондалар я хвана за ръката и я поведе към одеялото. Когато стигнаха там, мъжът я сложи да легне по гръб и се облегна на лакът, съзерцавайки женствените й извивки.

— Изненада ме — промълви, чувствайки се едновременно приятно отпуснат и леко смутен. Нещата не се бяха развили така, както ги бе планирал.

— Явно си бил по-готов, отколкото си си мислел — заяви с усмивка тя. Обикновено той не отделяше семето си толкова бързо и винаги успяваше да се контролира.

— Можеш да не изглеждаш толкова самодоволна — рече й с престорено сърдит глас.

— Не ми се удава често да те изненадам — отвърна Айла, усмихвайки се още по-широко. — Ти ме познаваш толкова добре, че това винаги ме изненадва, и всеки път ме караш да изпитвам невероятна наслада.

Джондалар само се усмихна в отговор. Наведе се, за да я целуне, и тя разтвори леко устни. Обичаше да я докосва, да я прегръща и да я целува. Когато езиците им се докоснаха, той почувства как мъжествеността му отново се надига и това го накара да се усмихне.

Когато се насити на устните й, насочи вниманието си към шията и раменете й. Тя потрепери, когато езикът му заигра по нежната й кожа, и Джондалар усети, че вече бе възбудена, ала още не откликваше на ласките му, което увеличи още повече плама му. Той се премести по-надолу и зацелува заоблените й гърди, а щом захапа едното зърно, Айла изстена, зашеметена от огнените езици на насладата, стрелнали се към слабините й.

Джондалар се насочи към пъпа й, облиза го и разтвори стройните й бедра, заравяйки лице в интимното й местенце. Тя бе още мокра от водата, ала това не заличаваше познатия й вкус — вкуса на неговата Айла. Искаше я цялата, искаше я тук и сега, веднага. Езикът му заигра по кадифените й гънки и тя застена неудържимо — вече не мислеше, а само чувстваше. Тя също не можеше да се сдържа повече и копнееше да го приеме в горещите си недра, ето защо Джондалар се надигна, намери тръпнещия й отвор и проникна в него. Айла го придърпа още по-близо към себе си и дланите й се плъзнаха по мускулестия му гръб. Двамата започнаха да танцуват пламенния танц на страстта, а сладостните стенания на русокосата жена ставаха все по-силни, докато и двамата не достигнаха едновременно кулминацията и телата им се разтърсиха от опустошителния оргазъм.

Както си лежеше със затворени очи, с топлото тяло на любимия й мъж върху нея, Айла чу свиренето на вятъра сред дърветата и чуруликането на птичките. Усещаше мириса на кон, излъчван от одеялото, аромата на насладите, които току-що бяха споделили, както и вкуса на кожата и целувките му. Когато Джондалар най-накрая се надигна от нея и я погледна в очите, тя му отвърна с щастлива, замечтана и любяща усмивка.

По някое време двамата напуснаха приятната топлинка на одеялото и се измиха в езерцето — Джондалар нямаше голямо желание за това. Никак не обичаше студената вода. Докато Айла се миеше обаче, синеокият мъж си каза, че ако го очакват още дни като този, трябваше да свикне с водата.

* * *

Вечерта, щом си легнаха в семейната палатка, където всички трябваше да спят заедно, Айла изведнъж се сети за землянките на мамутоите. Когато ги бе видяла за пръв път, бе изумена от подземните съоръжения, които обитателите на Лъвския бивак бяха конструирали. Бяха използвали кости от мамути, за да укрепят стените от тръстика и чим, измазвайки ги с глина, която да изолира жилищата от силния вятър и хапещия студ. Тогава русокосата жена си беше казала, че все едно са си построили своя собствена пещера, и в известен смисъл беше точно така, понеже в околността нямаше годни за живеене пещери.

Макар че семействата, които живееха в землянката на Лъвския бивак, имаха отделни жилищни площи и завеси, които да прикриват местата им за спане, всички споделяха един и същ заслон. Живееха на по-малко от една ръка разстояние от съседното семейство и трябваше да минават през жилищните площи на другите, когато излизаха и влизаха. За да си съжителстват в подобно ограничено пространство, те си бяха изградили негласна система от правила и норми, закрилящи уединението. Докато живееше там, землянките на мамутоите не й се струваха тесни — едва откакто започна да спи в просторния заслон на Деветата пещера, Айла си даде сметка за това. Русокосата жена си припомни, че всяко семейство в Клана също имаше отделно огнище, ала там също нямаше стени — само няколко камъка, които да очертаят границите.

Хората от Клана отрано се бяха научили да не надзъртат в чуждите огнища и това бе въпрос на взаимно споразумение.

Въпреки че жилищата на зеландонийците имаха стени, те не изолираха звуците. Домовете им не се нуждаеха от солидното укрепване на землянките на мамутоите, понеже каменните заслони ги пазеха от повечето стихии. Зеландонийските обиталища запазваха топлината вътре и спираха ветровете, фучащи под скалния шелф, служещ като покрив. Хората често чуваха гласовете на съседите си, ала не им обръщаха внимание — също като хората от Клана, които имаха негласен обичай да не зяпат какво се случва в чуждото огнище, и мамутоите, чиято благовъзпитаност им помагаше да живеят в непосредствена близост един до друг. Като се замисли за това, Айла осъзна, че за краткото време, което бе изкарала в Лъвския бивак, се бе научила просто да не чува разговорите на съседите си… през по-голямата част от времето.

Вълчо се бе излегнал до тях и ги топлеше, а хората наоколо тихичко разговаряха. Тя се сгуши в прегръдките на Джондалар и му прошепна:

— Харесва ми, че зеландонийците имат отделни жилища за всяко семейство. И аз искам да живея по този начин.

— Радвам се, че мислиш така — каза любимият й и я целуна. Чувстваше се изключително доволен, задето се бе захванал с изграждането на тяхно собствено жилище, което се надяваше да е готово за Летния събор. Как ли щеше да се изненада Айла, когато разбере за него!

Русокосата жена затвори очи и се замечта колко ли хубаво би било някой ден да си има свое собствено жилище, но със стени, както жилищата на зеландонийците. За нея стените означаваха уединение и интимност, непознати нито за Клана, нито за мамутоите. Макар и да бе прекарала доста време в самота, Айла се бе научила да цени уединението си в долината, а пътешествието с Джондалар беше засилило желанието й да постави някаква преграда между себе си и другите хора. От друга страна, близостта на зеландонийските жилища й даваше сигурността, че винаги има някой наблизо. Докато се унасяше, русокосата жена си помисли, че зеландонийците бяха устроили живота си най-добре от всички други народи, които познаваше.

* * *

Когато потеглиха на следващата сутрин, Айла забеляза, че броят им се е увеличил. Много хора от Двайсет и деветата пещера се бяха присъединили към тях, макар че сред тях нямаше нито един от Скалата на отражението. Когато сподели впечатленията си с Джохаран, той й каза, че повечето жители на Летния бивак, почти половината от Южен изглед и неколцина от Скалата на отражението ще пътуват с тях, а останалите щели да потеглят на следващия ден. Русокосата жена си спомни, че вождът бе споменал нещо за връщане в Летния бивак, за да помогнат в есенното събиране на кедрови шишарки, и навярно затова остана с впечатлението, че Деветата пещера на зеландониите е по-близка със Западното обединение, отколкото с другите Обединения на Двайсет и деветата пещера.

От Скалата на отражението можеха да продължат нагоре по течението на реката, която лъкатушеше първо на север, после на изток, след това отново на юг и оттам отново на изток, за да опише още една голяма завъртулка, образувайки огромно S. В северния край на първата завъртулка имаше няколко каменни заслона, които бяха използвани като временни лагери по време на лов или дълги преходи, ала в южния край на втория възел — там, където малко поточе се вливаше в реката през Старата долина — се намираше Петата пещера на зеландониите. Докато вървяха натам, Айла поиска да научи повече за Петата пещера и реши да подтикне Джондалар да поговорят за нея.

— Ако Третата пещера е известна с ловците си, а хората от Четиринайсетата са всепризнати риболовци, с какво е известна Петата пещера? — попита тя.

— Бих казал, че жителите й са най-известни с гордостта си — отвърна синеокият мъж.

Русокосата жена забеляза, че четиримата млади хора, които носеха шейните, докато прекосяваха реката предния ден, се приближиха до тях, щом чуха въпроса й. Въпреки че бяха прекарали целия си живот в Деветата пещера и познаваха доста от съседите си, никога досега не бяха чували да ги описват по начин, достъпен за един чужденец. Именно поради тази причина им беше много интересно да чуят описанията на Джондалар.

— Те се гордеят с това, че имат добри ловци, риболовци и майстори във всеки занаят — продължи синеокият мъж.

— Дори правят салове и твърдят, че били първата пещера, която започнала да ги изработва. Техният зеландони и художниците им винаги са били ценени и уважавани. По стените на заслоните им има многобройни рисунки на зубри и коне, защото Петата пещера има специална връзка с тези животни.

— Защо Старата долина се нарича така? — попита русокосата жена.

— Защото хората са живели там по-дълго, отколкото в повечето други поселища — обясни Джондалар. — Само Втората и Третата са по-древни от Петата. Сказанията на много пещери говорят за връзки с Петата. Повечето от стенните им изображения са толкова стари, че те дори не знаят кой ги е нарисувал. Едно от тях, което показва пет животни, е сътворено от древния им праотец преди толкова време, че се споменава в Най-древните легенди и се е превърнало в символ на пещерата им — допълни младият мъж. — Освен това зеландонийците смятат, че пет е свещено число.

— Какво означава това? — намръщи се Айла.

— Има специална връзка с Майката — отвърна любимият й. — Някой път помоли зеландони да ти разкаже за това число.

— Какво се е случило с Първата и Четвъртата пещера? — поинтересува се русокосата жена.

— В Сказанията се разказва много за Първата и навярно ще чуеш още повече на Летния събор, ала никой не знае какво се е случило с Четвъртата. Повечето хора смятат, че е била сполетяна от някакво нещастие. Някои вярват, че враговете им са използвали зъл зеландони, който е посял такава болест сред жителите на Четвъртата пещера, че всички са измрели. Други предполагат, че са имали лош вожд и по-голямата част от хората са решили да си тръгнат, отивайки в друга пещера. Ала обикновено, когато нови хора се присъединяват към дадена пещера, това влиза в Сказанията им, а в Сказанията на нито една пещера не се споменава каквото и да било за Четвъртата. Някои хора смятат, че числото четири носи лош късмет, но Първата казва, че това се дължи не на числото, а на някои от връзките му.

След като изминаха около осем километра, те изкачиха последния хребет и стигнаха до тясна долина с буен поток, пресичащ я по средата, а от двете й страни се издигаха осем каменни заслона с различна големина. Когато процесията, водена от Джохаран, пое през Старата долина, насреща им дойдоха двама мъже и жени, които им се представиха официално, след което им съобщиха, че повечето от обитателите на Петата пещера вече са тръгнали за Летния събор.

— Разбира се, вие сте добре дошли да останете, но тъй като е едва пладне, навярно бихте искали да продължите — каза едната жена.

— Кой е тук? — попита Джохаран.

— Двама старци, които не могат да се отправят на път — единият дори не може да стане от леглото — и една жена, която съвсем скоро трябва да роди. Зеландони мисли, че за нея няма да е безопасно да пътува. И, разбира се, тези двама ловци, които ще останат до новата луна.

— Ти си Първият ученик на зеландони на Петата пещера, нали така? — попита дони.

— Да. Останах, за да помогна при раждането.

— Мисля, че те познах. Има ли нещо, с което да помогнем?

— Не мисля. Още не е готова и навярно ще минат няколко дни, докато бебето започне да излиза. Освен това майка й и леля й останаха, така че не вярвам да има проблеми.

Джохаран се обърна, за да обсъди положението с хората от Деветата пещера и онези, които се бяха присъединили към тях.

— Най-добрите места за лагеруване вероятно вече са заети — рече той. — Мисля, че ще е по-добре да продължим.

Останалите се съгласиха и решението да продължат напред бе взето. При следващата извивка на реката се натъкнаха на няколко заслона, които служеха за домове на по-малки пещери. Всичките им обитатели — без един — вече бяха заминали за Летния събор, а единственият останал веднага се присъедини към групата на Джохаран. Вождът вече се тревожеше дали ще успее да намери добро място за лагеруване на хората, които бе повел.

Айла още не можеше да повярва колко много хора живеят в този район и колко близко всъщност са разположени поселищата им. Тя интуитивно съзнаваше, че колкото повече хора живеят на едно място, толкова повече ресурси са им необходими и едва ли ще са достатъчни за всички. Да, вярно, че земите на зеландониите бяха достатъчно богати на растителност, дивеч и други природни богатства, ала тя се замисли какво ли би станало, ако това положение се променеше.

Навярно поради тази причина Летният събор се провеждаше на различно място всяка година. Подобно събиране на хора изчерпваше всичките ресурси на района и вероятно трябваше да минат няколко години, докато се възстановят. Мястото на срещата тази година не бе далеч от заслона на Деветата пещера — на около трийсетина километра нагоре по течението на реката, ала те си бяха спестили част от пътя чрез директния преход между Двайсет и деветата и Петата пещера.

Мястото, към което се движеха, се намираше на около петнайсетина километра от Старата долина и Джохаран реши, че няма смисъл да спират, докато не го достигнат. Вождът си помисли дали да не свика съвещание, за да окуражи хората да продължат без почивка, но в следващия миг си каза, че те са твърде много, на различна възраст и с различни възможности… Максималната им скорост беше тази, с която се движеше най-бавният от тях, а едно съвещание щеше да ги забави още повече. Вместо това предводителят реши да ускори малко темпото, ала без да им казва нищо. Ако хората започнеха да се оплакват, тогава щеше да му мисли. Направиха кратка почивка за обяд, ала щом отново поеха на път, хората започнаха да изостават.

* * *

Още не беше тъмно, но слънцето залязваше, когато реката зави надясно след един полегат хълм на левия бряг и те й обърнаха гръб, поемайки по една утъпкана пътека, водеща към хребета на неголямо възвишение. Щом се изкачиха на билото, дъхът на Айла спря — гледката, открила се пред очите й, бе зашеметяваща.

В долината под тях имаше много хора. Русокосата жена си каза, че тук има повече хора от присъствалите на Летния събор на мамутоите, и то, при положение че още не бяха пристигнали всички. Единственото, с което можеше да сравни настоящото зрелище, бяха многочислените стада зубри и северни елени, които се събираха с хиляди всяка година, ала дори те бледнееха пред това човешко гъмжило.

Групата, която бе потеглила от Деветата пещера, бе нараснала значително, но онези, които се бяха присъединили към тях по пътя, бързо се разпръснаха, за да потърсят своите приятели и роднини, както и свободно място за лагеруване. Зеландони се насочи към централната част на Събора, където по принцип отсядаха шаманите — те играеха изключително важна роля във всеки Летен събор. Айла се надяваше Джохаран да избере място в покрайнините на лагера, за да не притесняват животните. Джондалар бе казал на брат си, че вълкът и конете няма да се чувстват добре сред толкова много хора, и вождът бе кимнал, заявявайки, че ще има това предвид, ала грижата му за жителите на Деветата пещера бе много по-голяма от тази за животните. Той искаше да са по-близо до централната част на лагера и се надяваше да намери свободно местенце, което хем да е близо до реката, откъдето щяха да се снабдяват с вода, хем да не е много далеч от гората, за да нямат затруднения с дървата за огрев. Предводителят знаеше, че гъстите гори в околността щяха да бъдат опустошени преди края на сезона, защото всички имаха нужда от дървен материал за отопление.

Ала когато той, Солабан и Рушемар започнаха да се оглеждат за свободно място, вождът бързо разбра, че хубавите места близо до гората и реката отдавна са заети. Деветата пещера имаше повече жители от другите пещери и поради тази причина им трябваше по-голямо място. Май единствената възможност да намерят подходящ терен бе да потърсят в периферията на района. Тримата мъже се върнаха до реката и поеха нагоре по течението й. След известно време се натъкнаха на малко поточе, което течеше през една тревиста долина и се вливаше в реката, и решиха да тръгнат покрай него. Докато вървяха, Джохаран забеляза, че поточето лъкатушеше около подножието на един хълм, гъсто обрасъл с дървета.

След известно време стигнаха до извора. Наблизо растяха смърчове, брези, върби и лиственици^[1] а водите на поточето захранваха малко езерце. От земните недра бликаха множество ручеи, които се сливаха в поточето, благодарение на което бяха открили това място, а от другата страна на езерото се издигаше стръмен склон, осеян с всевъзможни камъни — от миниатюрни речни камъчета до внушителни канари. Районът бе много добър и Джохаран си каза, че ако бяха по-малко, веднага щеше да устрои бивака тук, ала голямата им численост изискваше не само по-обширно пространство, но и близост до Събора. Тримата мъже поеха по обратния път, ала щом стигнаха до ливадата близо до реката, вождът изведнъж спря и се замисли.

— Как смятате? — обърна се той към спътниците си. — Малко е далеч, но пък иначе ми изглежда добре.

Рушемар загреба шепа вода от поточето и я опита на вкус.

— Добра е — рече той. — Студена и чиста. До края на сезона водата на потока, който тече през централната част на Събора, както и тази на реката няма да стават за нищо.

— И всички дървета там ще бъдат изсечени — добави Солабан. — Това място не изглежда кой знае какво на пръв поглед, но в него има повече, отколкото ни се струва.

Така Деветата пещера устрои лагера си на тревистата ливада между гората и реката, близо до малкото поточе. Повечето хора се съгласиха, че мястото наистина бе добро за бивак. Поради отдалечеността му нито една пещера не бе разположила лагера си по-горе по течението и не замърсяваше водата им, което означаваше, че щяха да могат да я използват за къпане, плуване и изпиране на дрехите си. Питейна вода пък щяха да си набавят от поточето.

Горичката им осигуряваше завет и дървен материал и понеже изглеждаше малка, едва ли щеше да привлече много хора, търсещи дърва за огрев. Повечето щяха да се насочат към по-големите гори надолу по течението. Освен това в горичката имаше коренчета, малини, къпини, ядивни листа и дребен дивеч, а в реката имаше предостатъчно риба и сладководни мекотели. Единственият недостатък на мястото беше неговата отдалеченост от района, където щяха да се провеждат повечето мероприятия — човек трябваше да върви малко повече, за да стигне дотам. Това не се понрави на онези обитатели на Деветата пещера, които имаха роднини и приятели от другите пещери, устроили се на по-удобни места, ето защо те се преместиха при тях. Джондалар бе много доволен, защото така щеше да се освободи място за Даланар и ланзадонийците, когато пристигнеха, стига да нямаха нищо против да лагеруват при тях.

За Айла районът бе идеален. Животните щяха да са далеч от големите стълпотворения, а ливадата предоставяше достатъчно свежа трева за храна на Уини и Рейсър. Те веднага бяха привлекли вниманието на хората, които коментираха така оживено, че русокосата жена просто нямаше как да не ги чуе. Най-много ги впечатляваше обстоятелството, че вълкът и конете се държаха приятелски един към друг и се подчиняваха на всяка заповед на чужденката и сина на Мартона.

Тя и Джондалар се метнаха на конете и отново отидоха до красивата полянка с езерцето. Местенцето им се струваше идеално и те имаха чувството, че е създадено специално за тях. Е, знаеха, че всеки друг можеше да го използва, макар Джондалар да се съмняваше, че би привлякло останалите. Повечето хора идваха на Летните събори заради груповите мероприятия и не се нуждаеха от уединение. Русокосата жена бе очарована да открие, че гъстите шубраци се оказаха лешникови храсти — една от любимите й храни. Още не бяха узрели, ала имаше много лешници, а Джондалар вече планираше да провери дали сред камънаците, осеяли отсрещния склон, няма да открие кремък.

Понеже бе станало твърде късно, обитателите на Деветата пещера решиха да изчакат до сутринта, за да издигнат летните си жилища, ето защо прекараха нощта в палатките. След като лагерът бе устроен, част от хората отидоха да навестят приятелите и роднините си, които не бяха виждали от последния Събор, ала повечето останаха, за да решат къде точно да издигнат временните си жилища и да огледат местността за подходящи дървета, които да им послужат като строителен материал.

Айла и Джондалар вързаха конете близо до горите и потока; с тази мярка целяха не толкова да не избягат, колкото да ги предпазят от другите хора. По-късно, след като всички присъстващи на Събора се запознаеха с тях и нямаше да ги възприемат като ловна плячка, можеха да ги оставят да скитат, където си искат, както бе станало в Деветата пещера.

На следващата сутрин, когато се увериха, че животните са спокойни, Айла и Джондалар придружиха Джохаран, който отиде да се срещне с другите вождове, присъстващи на Летния събор. Трябваше да се вземат решения за лова, събирането на храна и разпределянето й, както и да се планират мероприятия и церемонии, включително и първите летни брачни ритуали. Вълчо вървеше до Айла. Всички бяха чували за жената, която имаше необичайна власт над животните, ала мълвата бе едно, а да видиш това със собствените си очи — нещо съвсем друго. Отвсякъде се сблъскваха със смаяни погледи и реакцията на повечето хора бе удивление и ужас. Дори тези, които познаваха Джохаран и Джондалар, отстъпваха изплашено назад, неспособни да продумат каквото и да било, камо ли да ги приветстват по общоприетия начин.

Тъкмо минаваха зад някакви ниски храсти, които скриваха вълка, когато един мъж се приближи към тях.

— Джондалар! — извика той. — Чух, че си се върнал от пътешествието си и си довел жена със себе си. Бих искал да ме запознаеш с нея!

В речта му се усещаше нещо странно, което Айла не можа първоначално да определи, ала после си каза, че гласът му звучеше едновременно детски и мъжки. Освен това човекът фъфлеше.

Джондалар го погледна и се намръщи. Бе ясно, че не се радва да го види. Всъщност това бе единственият човек от всички зеландонийци, когото се надяваше да не срещне, ала нямаше друг избор, освен да представи невестата си.

— Айла от мамутоите, това е Ладроман от Деветата пещера — обяви синеокият мъж, без да осъзнава, че я бе представил с предишния й статут. Гласът му беше равен, но русокосата жена веднага усети неодобрителните нотки в него, а недружелюбната поза на любимия й и стиснатите му челюсти допълваха впечатлението й, че тази среща му е изключително неприятна.

Ладроман протегна ръце и се усмихна, показвайки двата си липсващи предни зъба, и пристъпи към нея. Изведнъж в съзнанието на Айла проблесна някаква догадка кой можеше да е този човек и липсващите зъби потвърдиха предположението й. Това бе мъжът, с когото Джондалар се беше бил; Джондалар го бе ударил, избивайки предните му два зъба. Заради тази случка годеникът й е трябвало да напусне Деветата пещера и да отиде да живее при Даланар, което, както се оказало, било най-доброто, което би могло да се случи. Това му дало възможността да опознае човека от огнището си и да овладее занаята, който впоследствие щеше да обикне — каменоделството — от този, когото смятаха за най-добрия.

Айла бе научила достатъчно за лицевите татуировки, за да разбере, че този мъж е послушник, обучаващ се да стане зеландони. Сетне за нейна изненада тя усети как Вълчо се отърква в крака й, пристъпвайки напред, за да застане между нея и непознатия, и чу приглушеното му, ала заплашително ръмжене. Четириногият й приятел ръмжеше по този начин само когато чувстваше, че е застрашена. Вълчо също не харесваше този човек. Ладроман се поколеба и отстъпи назад, облещил очи от страх.

— Вълчо! Назад! — нареди му тя на езика на мамутоите, докато пристъпваше напред, за да отвърне на поздрава. — Пррриветствам те, Ладррроман од Деветата пещера — рече протегна ръце към него и улови дланите му в своите. Ръцете му бяха мокри от пот.

Непознатият обаче поклати глава:

— Вече не съм Ладроман от Деветата пещера на зеландониите. Сега съм Мадроман от Петата пещера и съм послушник на зеландони. Добре дошла тук, Айла от… как беше? Му… Мутоните? — запита той, без да отмества поглед от вълка, чието ръмжене се бе засилило. Той пусна веднага ръцете й. Беше забелязал акцента й, но вълкът бе обсебил вниманието му.

— Тя също вече не е Айла от мамутоите, Мадроман — рече Джохаран, — а Айла от Деветата пещера на зеландониите.

— Вече си била приета от зеландониите? — учуди се фъфлещият човек. — Е, мамуто… или зеландонии, радвам се, че се запознахме, ала сега трябва да бързам за… една среща — изстреля той, завъртя се и се отдалечи по най-бързия възможен начин. Айла погледна към двамата братя и видя, че на физиономиите и на двамата бяха разцъфнали усмивки.

Джохаран видя хората, които търсеше. Зеландони също беше сред тях. Тя махна на тримата да се приближат, ала най-голям интерес предизвика четвъртият им спътник. Айла веднага му заповяда да остане на мястото си, докато не приключат с официалните представяния. Не че се опасяваше, че ще реагира по същия начин, както бе станало с Мадроман — просто така хората щяха да са по-спокойни. И без това по лицата на повечето се изписа изненада, когато я представиха като Айла от зеландониите, някога принадлежала към рода на мамутоите, но Джохаран обясни, че тъй като нямало никакво съмнение къде ще живее, след като се бракосъчетаят с Джондалар, Деветата пещера с радост я е приела.

Най-важният въпрос, който трябваше да се разгледа, след като двама души са решили да свържат живота си, беше дали мъжът ще отиде да живее при роднините на жената, или тя ще се премести при него. Каквото и решение да се вземеше обаче, и двете пещери трябваше да приемат младоженците — особено тази, която щеше да се сдобие с нов член на домакинството си. Ала тъй като знаеха, че Джондалар и Айла ще живеят в Деветата пещера, приемането й сред зеландонийците уреждаше нещата.

Русокосата жена задържа вълка на разстояние, докато тя и Джондалар слушаха как духовните и светските водачи обсъждат предстоящите събития. В крайна сметка решиха на следващата нощ да проведат церемония, за да разберат в каква посока да поемат за първия лов. Ако всичко се развиваше добре, първата брачна церемония щеше да се състои съвсем скоро. Айла знаеше, че обикновено всяко лято се организират по две брачни церемонии. На първата се венчаваха двойките, които бяха избрали да се бракосъчетаят предната зима, а втората се провеждаше малко преди да си тръгнат в началото на есента. Повечето от тези, които се женеха на втората, взимаха това решение по време на Летния събор, понеже се познаваха едва от сезон или два.

— Като стана дума за брачните церемонии — започна Джондалар, — бих искал да отправя една молба. Тъй като Даланар е от моето огнище и възнамерява да дойде, бих искал да помоля първата церемония да се отложи до пристигането му. Бих искал да е тук за моето бракосъчетание.

— Нямам нищо против, ако се отнася за няколко дни, но какво ще правим, в случай че се забави повече? — попита един зеландони.

— Бих предпочел да се бракосъчетая през първата брачна церемония, ала ако Даланар се забави повече време, ще изчакам втората — отвърна Джондалар. — Не бих искал брачният ни ритуал с Айла да мине без него.

— Това е приемливо — каза зеландони на Деветата пещера, — но трябва да решим с колко да отложим първата брачна церемония, както и да се съобразим с другите, които искат да се бракосъчетаят.

В този момент една възрастна жена с характерните за зеландони рисунки по лицето си се включи в разговора:

— Даланар и ланзадонийците наистина ще се присъединят към нас през този сезон. Той изпрати вест на зеландони от Деветнайсетата пещера, понеже тя е най-близо до лагера на Летния събор, за да уведоми всички. Дъщерята на съпругата му ще се бракосъчетае това лято и той иска пълна брачна церемония за нея. Освен това трябва да ви известя, че Даланар желае да намери дони за хората си. Това би било добра възможност за един опитен послушник или нов зеландони.

— Джондалар ни каза за зеландони на Четиринайсетата пещера — каза Джохаран.

— Това е едната причина, поради която ще доведе ланзадонийците тук това лято — обясни Джондалар. — Те си нямат лечител, въпреки че Джерика има някои познания, ала липсата на знахар се усеща най-остро, когато трябва да се провеждат различните ритуали и церемонии. Даланар ми каза, че не могат да осъществят истинска брачна церемония, докато нямат свой зеландони. Отбихме се при тях по пътя си за насам. Джоплая се сгоди, докато бяхме там — ще се бракосъчетае за Екозар…

— Даланар ще позволи на Джоплая да се омъжи за човек, чиято майка е била плоскоглава? Човек със смесени духове? — възкликна възмутено зеландони на Четиринайсетата пещера, прекъсвайки Джондалар. — Как е възможно това? Да постъпи така със собствената си дъщеря! Чувала съм, че Даланар е приел някакви странни хора в пещерата си, но как може да приютява тези животни!?

— Те не са животни! — отсече Айла, хвърляйки изпепеляващ поглед на възрастната жена.