Джийн М. Оел
Каменните убежища (10)

Десета глава

— Сигурна ли си, Айла!? — попита я Мартона усмихната. Стори й се, че това е много странен начин, за да каже, че Майката я е благословила — „носи бебето на Джондалар“. Още повече че сигурно детето беше с неговия дух.

— Напълно. Пропуснах два лунни периода и сега се чувствам малко отпаднала сутрин. В мен стават някои промени, които обикновено съпровождат бременността.

— Чудесно! — Майката на Джондалар я прегърна. — Ако вече си благословена, бракът ти ще е щастлив… или поне така казват хората.

Младата жена развърза кожения пакет и изглади с ръка туниката и панталоните, които беше пренесла през цял континент в пек и студ. Мартона огледа тоалета, който наистина беше великолепен. Айла със сигурност щеше да се откроява сред другите по време на брачните церемонии.

Дрехата беше изработена от най-фина кожа в жълт цвят, който се доближаваше до този на косата на Айла. Кожата вероятно беше от елен или антилопа-сайга, предположи Мартона. И туниката, и панталоните бяха богато украсени с фигури от мъниста, слонова кост и кехлибар. Дрехите бяха като произведения на изкуството. Мартона преброи около три хиляди мъниста от слонова кост. Всяко от тях беше изрязано, пробито и лакирано на ръка. Тя разбра, че подобен тоалет би могъл да принадлежи само на човек, който се ползва с огромно уважение и заема много висок пост в общността. В изработването му бяха вложени много труд и усилия. Айла каза, че е била осиновена, но който и да беше я осиновил, той очевидно притежаваше огромна власт, престиж и състояние. Никой не можеше да го разбере по-добре от Мартона.

— Тоалетът е много е красив, Айла — каза накрая тя. — Кой ти го направи?

— Нези, но много й помогнаха. — Беше доволна от реакцията на старата жена.

— Да, със сигурност много хора са й помогнали. Ти спомена и преди за нея, но не мога да си спомня точно коя беше.

— Тя е съпруга на Талут, главатаря на Лъвския бивак. Този, който искаше да ме осинови, но Мамут го стори вместо него. Според Мамут мъжът й я е помолил да го изработи за мен.

— А Мамут е служителят на Майката?

— Мисля, че би могъл да е Първи като зеландони. Беше най-старият. Според мен беше най-възрастният сред мамутоите. Когато заминах оттам, приятелката ми Диги очакваше да роди, а жената на брат й раждаше. И двете деца щяха да бъдат неговото пето поколение.

Мартона кимна разбиращо. Даваше си сметка, че който и да беше я осиновил, разполагаше с изключително влияние. Самата Айла сигурно не беше осъзнала, че той може би е най-уважаваният и властен човек сред целия народ. Това обясняваше много неща.

— Каза, че имало определени ритуали за носенето на тези дрехи?

— Мамутоите смятат, че не е прилично този тоалет да се носи преди започването на брачните обреди и церемонии. Можеш да го покажеш на семейството си и на най-близките приятели, но не бива да го носиш навън. Искаш ли да видиш как изглежда туниката?

Джондалар изръмжа насън и се обърна. Мартона хвърли поглед към леглото му и снижи още глас:

— Докато Джондалар спи, да. Иначе не бива да му показваш тоалета преди брачната церемония.

Айла свали лятната си туника и сложи тежката и богато украсена дреха.

— Нези ми каза да я нося така, че да не ми се виждат гърдите — прошепна и завърза връзките на деколтето си. — Според нея една жена може гордо да показва бюста си само когато влезе в съюз с мъжа. Но тъй като си майка на Джондалар, ти можеш да ме видиш — добави и развърза връзките.

— Поласкана съм. При нас обичаят е брачният тоалет да се покаже преди церемонията, но само на жени, интимни приятели или членове на семейството. Със сигурност ще изненадаш всички. Ако искаш, можем да окачим тоалета в моята стая, за да се изгладят гънките. Няма да му навреди и малко пара.

— Благодаря. И без това се чудех къде да го сложа. Може ли и туниката, която ми подари, да стои в стаята ти? Имам и още една, която сама съм правила. Ще ми ги пазиш ли?

— Разбира се. Но нека първо Уиламар се събуди. Искаш ли да оставиш нещо друго при мен?

— Имам огърлици и други бижута, но те могат да останат в пътния ми багаж, понеже ще ги взема за Лятната среща.

— Много ли са?

— Само две огърлици, включително и тази от теб, гривна за ръката, обици и два кехлибара, които ми подари Тули, когато заминах. Тя беше главатарка в Лъвския бивак, сестра на Талут и майка на Диги. Каза, че трябва да ги сложа на ушите си, когато се омъжвам, тъй като ще отиват на туниката. Много бих искала, но ушите ми не са продупчени.

— Сигурна съм, че зеландони няма да има нищо против да ти ги продупчи, ако искаш.

— Да, не бих имала нищо против. Не искам да си дупча други части на лицето и тялото — поне засега, — но много бих искала да мога да си сложа тези кехлибарени обици, когато с Джондалар се жениме, както и тоалета на Нези.

— Тази Нези сигурно много те е обичала, за да стори толкова за теб.

— Аз я обичах. Ако не беше тя, сигурно нямаше да тръгна с Джондалар и да дойда тук. Трябваше да се омъжа за Ранек на следващия ден. Той беше син на брат й, макар че тя му бе като майка. Но Нези разбра, че Джондалар ме обича, и ми каза, ако наистина и аз го обичам, да му призная и да го последвам. Права беше. Трудно ми бе обаче да кажа на Ранек, че заминавам. Не ми беше безразличен, но Джондалар обичах повече.

— Разделила си се с хора, които толкова много са държали на теб, за да тръгнеш с Джондалар — коментира Мартона.

Айла забеляза, че Джондалар отново се върти в леглото, и стана. Мартона отпи от чая си и проследи как младата жена отново сгъна брачния си тоалет и го сложи в пътния си багаж. Когато се върна, посочи към набора за шиене на масата.

— Дърпачката на конци е вътре — каза. — Щом сутрешният чай на Джондалар стане готов, може да излезем навън на слънце и да ти го покажа.

— Да, ще ми е интересно да го видя.

Айла отиде до огнището за готвене, добави дърва в огъня и още няколко горещи камъка и приготви билките за чая. В това време Мартона си мислеше, че не се е излъгала за Айла. Беше привлекателна, но имаше и още нещо. Русокосата жена желаеше от все сърце щастието на Джондалар и със сигурност щеше да му бъде добра съпруга.

Айла пък си мислеше за Мартона. Възхищаваше се на нейната увереност, гордо поведение и аристократични маниери. Майката на Джондалар бе интелигентна и винаги се отнасяше с разбиране. Но не се съмняваше, че някогашната водачка може да прояви голяма сила на характера, ако се наложи. Нищо чудно, че народът не е искал тя да слиза от поста, когато съпругът й е умрял. Сигурно на Джохаран му е било трудно да бъде на нейното ниво, но сега поне явно се чувстваше уютно на поста си.

Айла тихо постави купата с чая до спящия Джондалар. Каза си, че трябва да потърси някакви клечки, с които да му изчисти зъбите. Мартона изпи чая си, Айла взе набора за шиене и двете тихо се измъкнаха от къщата. Вълчо ги последва.

Още беше доста рано, когато стигнаха до предната каменна тераса. Слънцето току-що бе отворило сияйното си око и надничаше иззад източните върхове. Яркият му блясък придаваше на скалата топло яркочервено сияние, но въздухът си оставаше свеж и хладен. Наоколо не се забелязваха много хора.

Мартона я поведе към ръба, близо до тъмния кръг на сигналния огън. Седнаха на големи камъни, подредени около мястото на огъня, с гръб към изгряващото слънце. Вълчо ги изостави и продължи към долината на Горската река.

Айла развърза малката кожена кесия на набора и изпразни съдържанието й. Имаше най-различни видове конци от животни и растителни влакна. Няколко малки остри кремъчни остриета за рязане бяха навързани заедно. Малко квадратно парче твърда мамутска кожа служеше за напръстник. Имаше и три малки тръбички, направени от кухи птичи кости.

Тя взе една от тръбичките, отвори капака й и измъкна оттам заострено парче слонова кост с отвор в единия край. Подаде го внимателно на Мартона.

— Виждаш ли дупката? — попита я.

— Не много добре. А, да, ето я. Много е малка.

— Пробиването на дупката беше най-трудната част в изработването на дърпачката на конци. Ще ти покажа как действа.

Айла вдяна конец в парчето слонова кост и го подаде на Мартона.

Тя огледа иглата и я опипа с пръсти, тъй като зрението й беше отслабнало с годините.

— Ама, разбира се! С това нещо ще мога отново да шия!

— Ала на някои материи ще трябва да направиш дупки с шило. Колкото и твърда да е слоновата кост, с нея няма да можеш да пробиеш по-дебелите и груби кожи — обясни Айла. — Но пак е по-добре, отколкото без нея.

Мартона се усмихна.

— Ти като малка ли се научи да шиеш?

— В Клана не могат да шият. Дрехите им се състоят от завързани едно за друго парчета.

— Все забравям, че детството ти е било… необикновено. Сигурно ти е било много трудно да се научиш да шиеш. Това обаче е много хитро приспособление. — Тя хвърли поглед в далечината. — Мисля, че идва Пролева. Ако нямаш нищо против, ще й покажа иглата.

— Не, нямам. — Русокосата жена погледна към слънчевата тераса и забеляза Пролева, съпругата на Джохаран, и Салова, съпругата на Рушемар, които идваха насам. Вече доста хора бяха станали и пространството около тях изглеждаше по-оживено.

Жените се поздравиха и Мартона първа се обади:

— Виж това, Пролева. И ти, Салова. Айла го нарича „дърпачка на конци“. Току-що ми го показа. Много е хитро и с него лесно се шие. С негова помощ дори аз ще се справя, макар че вече не виждам добре.

Двете жени, които бяха скроили не една и две дрехи през живота си, набързо схванаха естеството на новото изобретение и започнаха развълнувано да обсъждат достойнствата му.

— Според мен всеки би се научил да използва тази игла много лесно — каза Салова. — Но изработването й сигурно е било доста трудно.

— За тази ми помогна Джондалар. Той направи уред за пробиване на малки дупки и проби такава на иглата — обясни Айла.

— Само човек с неговите умения би се справил. Спомням си, че преди да замине, изработваше кремъчни шила и инструменти за пробиване на мъниста — добави Пролева. — Салова е права. Сигурно е трудно да се направи дърпачка на конци като тази, но си е струвало. Бих искала и аз да я изпробвам.

— За мен ще е удоволствие, Пролева. Имам още две, с различни размери — каза Айла. — Избирам кой размер да използвам според материята, която ще шия.

— Благодаря ти, но се боя, че днес няма да имам време заради подготовката за лова. Джохаран смята, че на тазгодишния Летен събор ще присъстват страшно много хора — отвърна Пролева и се усмихна. — И то заради теб. Новината, че Джондалар се е завърнал и е довел със себе си жена, вече се е разнесла навсякъде около реката, а и отвъд нея. Той иска да приготвим достатъчно храна за всички, тъй като ние ще организираме празненството.

— Хората много ще се радват да се запознаят с теб и да се уверят дали слуховете за теб са истина — добави Салова.

— Докато стигнем дотам, вече няма да са истина. Всеки добавя по нещо от себе си и доукрасява чутото, когато разказва на някой друг — вметна Пролева.

— Повечето обаче си дават сметка за това и не вярват напълно на слуховете. Мисля, че Джондалар и Айла ще изненадат не един и двама — каза Мартона.

Пролева забеляза самодоволна усмивка на лицето на бившата водачка на Деветата пещера на зеландониите — нещо много рядко. Запита се какво ли знаеше тя, което другите още не знаеха.

— Ще дойдеш ли с нас до Скалата на двете реки, Мартона? — попита Пролева.

— Да. Искам да видя как действа този „копиехвъргач“, за който говореше Джондалар. Ако е също толкова хитроумно приспособление като това и другите нововъведения, които донесоха със себе си, със сигурност ще е много интересно.

* * *

Джохаран вървеше най-отпред. Движеха се покрай стръмна скала до реката и поради тази причина вървяха в колона по един. Мартона беше зад него, следвана от Джондалар. Айла вървеше заедно с Вълчо, а другите хора от Деветата пещера се движеха след тях, но се държаха на няколко крачки разстояние от вълка. Когато минаха покрай Четиринайсетата пещера, числеността на групата се увеличи.

Стигнаха до едно място до реката, разположено между скалните навеси на Четиринайсетата пещера от едната страна и на Единайсетата от другата страна на реката. Там водният поток се разширяваше и след като се блъскаше в скалите, продължаваше напред с пенливите си води. На това място реката беше лесно проходима и оттам често минаваха хора. Айла чу да го наричат брода.

Някои от тези, които бяха обути, седнаха, за да свалят кожите от краката си. Имаше и такива — сред тях бе и Айла, — които бяха боси. Хората от Четиринайсетата пещера спряха и оставиха Джохаран и членовете на Деветата пещера да преминат първи. Това беше проява на чест и великодушие към тях, тъй като Джохаран беше предложил да половуват, преди да тръгнат за Летния събор, а и официално беше вожд на всички зеландонийци.

Когато Джондалар стъпи в студената вода, той се сети за нещо, което искаше да каже на брат си.

— Джохаран, почакай малко — викна му той. Брат му се спря. Мартона беше зад тях. — Когато ходихме с Лъвския бивак на Летния събор на мамутоите, трябваше да прекосим доста дълбока река, намираща се точно преди мястото, на което се проведе срещата. Хората от Вълчия бивак, които бяха домакини на срещата, бяха изсипали камъни във водата, за да могат всички да преминат, без да се намокрят. И ние понякога го правим. Стори ми се разумно и исках да те подсетя.

— Тази река тече бързо. Няма ли да отнесе камъните? — попита го Джохаран.

— И тяхната беше бърза. Всяка година поставяха нови камъни. Удобно беше да се лови риба от тези камъни, и то от средата на реката.

— Струва си да помислим — намеси се Мартона.

— Ами саловете? Камъните няма ли да им пречат? — попита някакъв мъж.

— Тук не е достатъчно дълбоко, за да могат да плават салове. Обикновено се налага хората да ги носят на ръка, както и останалия си товар, когато минават през брода — отвърна Джохаран.

Докато ги слушаше, Айла забеляза, че водата е доста бистра и могат да се видят както камъните на дъното, така и някои рибки. После установи, че средната част на реката предоставяше невероятна гледка към цялата местност. Отпред, на левия бряг, видя скала с пещери. Сигурно вървяха натам. Зад скалата някакъв приток се вливаше в реката. От другата страна на притока започваше планинска верига от стръмни върхове. Обърна се на другата страна. Нагоре по реката, на север, също забеляза високи скали, както и огромната паст на Деветата пещера, разположена на десния бряг.

Джохаран тръгна отново и след него се заточи дългата върволица от хора. Насочваха се към Третата пещера на зеландониите. Айла забеляза, че някои ги чакаха отпред и им махаха. Позна Карея и зеландони от Единайсетата пещера. Колоната продължи да се увеличава. След малко Айла успя да огледа по-подробно огромната скална стена отпред — една от най-впечатляващите в долината.

Тя беше изсечена и оформена от същите природни сили, създали и другите пещери в района. Имаше по две, а на места и по три тераси, подредени една над друга. На половината път до масива се простираше скален път, дълъг стотина метра, който водеше към пещерен отвор. Това беше основното ниво за всекидневни дейности на членовете на Третата пещера. Тук се намираха повечето им жилища. Терасата предлагаше защита на хората отдолу, а тези отгоре бяха защитени от скален покрив.

Джондалар забеляза, че Айла оглежда високия варовиков масив, и спря, за да може да го настигне.

— Мястото, където Тревистата река се влива в реката, се нарича Двете реки — каза й той. — Този район се нарича Скалата на двете реки, защото гледа към мястото на вливането.

— Мислех, че се нарича Третата пещера — отвърна Айла.

— Това е домът на Третата пещера на зеландониите, но се нарича Скалата на двете реки. По същия начин домът на Четиринайсетата пещера се нарича Малката долина, а на Единайсетата — Речната обител — обясни Джондалар.

— Тогава как се нарича домът на Деветата пещера?

— Деветата пещера.

— Защо си няма име като другите?

— Не знам. Винаги се е казвала Деветата пещера. Сигурно също биха могли да я нарекат „Скалата на двете реки“, защото наблизо Гористата река се влива в реката. Но това име вече е било дадено на Третата пещера. Или пък „Голямата скала“, но така вече е кръстено друго място.

— Има и други имена, с които бихте могли да я кръстите. Нещо като Падащия камък например. Никъде няма подобно нещо, нали?

— Не, поне аз не съм виждал.

— Но Деветата пещера си се нарича просто Деветата пещера. Интересно защо?

— Може би защото нашият навес е уникален поради много причини. Никой не е чувал или виждал друг толкова голям скален заслон, който е приютил толкова много хора. Той също така гледа към две реки, но в долината на Горската река има повече дървета, отколкото в другите. От Единайсетата пещера винаги ни молят да си секат дървета оттук, за да си направят салове. А и както ти спомена, имаме Падащия камък. Всички знаят за Деветата пещера, дори хората от по-далечни места. Никое друго име не може да я опише напълно. Така и е останала известна — Деветата пещера.

Айла кимна, но продължи:

— Според мен името е това, което прави едно нещо уникално и единствено.

Докато наближаваха дома на Третата пещера, тя видя опънати палатки, навеси, рамки и стойки, разположени между подножието на скалата и реката. Тъмни кръгове от загасени и запалени огньове бяха разпръснати сред постройките. Това беше главната работна площ на Третата пещера — включваше малък док на брега, на който завързваха саловете.

Територията на Третата пещера обхващаше не само скалата, но и района под каменните тераси чак до бреговете на двете реки и някои местности отвъд тях. Всички тези земи не бяха тяхна изключителна собственост. Хората от съседните пещери можеха спокойно да се разхождат върху територията на други пещери и да използват ресурсите им, но се смяташе за проява на добър тон първо да помолиш или да те поканят. Подобни нрави бяха разбираеми от възрастните. Децата, разбира се, можеха да се разхождат, където си поискат.

Районът между Горската река на север от Деветата пещера и Тревистата река при Скалата на двете реки на юг се смяташе за обща собственост на зеландонийците, които живееха там. Всъщност той представляваше обширна площ, из която бяха разпръснати много семейства, макар че обитателите му не бяха разположили нарочно жилищата си в този ред, нито пък селото си имаше име. Но когато Джондалар още се намираше на път и разказваше, че е от Деветата пещера на зеландониите, хората свързваха името не само с пещерата, но и с цялата прилежаща околност.

Гостите започнаха да изкачват пътеката към основното ниво на Скалата на двете реки. Те спряха, когато стигнаха долното ниво, за да изчакат един човек. Докато стояха там, Айла се подпря на най-близката до нея стена.

— Това е Кимеран — каза Джондалар, широко усмихнат. Тя погледна към непознатия. Рус, по-висок от Джохаран, той идеално се разбираше с езика на тялото с вожда на Деветата пещера. Двамата очевидно се отнасяха като равни един с друг.

Новодошлият огледа вълка със страх, но не каза нищо и всички продължиха към горния етаж. Когато стигнаха, Айла отново се спря този път беше пленена от невероятната панорамна гледка. Затаи дъх. Предната каменна тераса на Третата пещера предлагаше гледка към цялата местност. Нагоре по Тревистата река във водите й се вливаше друга, по-малка.

— Айла.

Тя се обърна, щом чу името си. Зад нея стоеше Джохаран заедно с мъжа, който току-що се беше присъединил към тях.

— Искам да те запозная с този човек.

Мъжът пристъпи напред и протегна двете си ръце. Обаче остана нащрек заради вълка до нея, който го гледаше с голямо любопитство. Донякъде приличаше на Джондалар с русата коса и високия си ръст. Тя направи знак на животното да стои мирно и поздрави мъжа.

— Кимеран, това е Айла от мамутой… — започна Джохаран. — Айла това е Кимеран, вожд на Старото огнище на Втората пещера, потомък на Основателя на Седмата пещера на зеландониите.

— В името на Дони, Великата Майка Земя, ти си добре дошла в земята на зеландониите, Айла от мамутоите — каза Кимеран.

— В името на Мут, Майка на всички, известна още като Дони и под други имена, те приветствам, Кимеран, вожд на Старото огнище на Втората пещера на зеландониите — отвърна Айла и се усмихна.

Кимеран забеляза чуждестранния й акцент и слънчевата й усмивка. „Наистина е много красива — каза си той, — но какво друго би могло да се очаква от красавец като Джондалар?“

— Кимеран! — обади се Джондалар, когато приветствените думи свършиха. — Радвам се да те видя!

— И аз също, Джондалар.

Двамата си стиснаха силно ръцете и се прегърнаха.

— Значи сега си вожд на Втората пещера?

— Да, от няколко години. Питах се дали ще успееш да се върнеш. Чух, че си тук, но исках лично да се уверя.

— Айла, с Кимеран сме приятели от много отдавна. Двамата заедно преминахме през церемонията за възмъжаване, получихме поясите си… станахме мъже едновременно — каза Джондалар. — Бяхме на една възраст, но аз стърчах над всички, защото бях най-висок. Много се зарадвах, когато дойде и Кимеран — той беше висок колкото мен. Исках да застана до него, за да не се набивам на очи. Той май се чувстваше по същия начин. Кимеран, мисля, че трябва да се запознаеш с Вълчо.

— Да се запозная?

— Да, Вълчо няма да те нарани. Айла ще ви запознае. След това ще се отнася с теб като с приятел.

Кимеран беше объркан, когато Джондалар го отведе при четирикракия хищник. Беше най-едрият вълк, който някога бе виждал, но жената очевидно не се боеше от животното. Тя коленичи и сложи ръка на врата му, след което погледна към Кимеран и се усмихна. Вълкът седеше с отворена уста и оголени зъби, а езикът му висеше отстрани. Този вълк, да не би да му се присмиваше?

— Протегни си ръката, за да може Вълчо да я помирише — инструктира го Джондалар.

— Как го нарече? — попита Кимеран и се отдръпна. Не беше склонен да остави беззащитна ръката си на животното. Но, от друга страна, хората наоколо ги гледаха и не искаше да го помислят за страхливец.

— Така го е кръстила Айла. На езика на мамутоите това означава „вълк“.

Когато русокосата жена взе дясната му ръка, Кимеран разбра, че няма накъде повече да се увърта. Пое си дълбоко дъх и й позволи да приближи важния за него крайник до пастта с остри зъби.

Беше изненадан, както и повечето други хора, когато тя му показа как да докосне вълка и когато звярът облиза ръката му. Ала щом почувства живата топлина на Вълчо, той беше изумен как животното остана спокойно и неподвижно. Щом превъзмогна изненадата си, Кимеран обърна по-голямо внимание на жената.

Що за сила и власт притежаваше тя? Зеландони ли беше? Той добре познаваше уникалните способности на шаманите. Тя говореше идеално зеландонски, но имаше странен акцент. Почти гълташе някои от звуците. Имаше и вид на чужденка, но беше красива, екзотична чужденка. Вълкът също беше част от екзотиката. Как ли го контролираше? Той ги погледна много учудено, почти със страхопочитание.

Айла беше проследила всичките промени в изражението на лицето му, включително и почудата. Беше готова да се засмее и затова извърна глава. После отново го погледна.

— Грижа се за Вълчо, откакто беше малко вълче — каза му тя. — Той беше отгледан заедно с децата от Лъвския бивак. Свикнал е с хора.

Кимеран се изчерви. Сякаш беше прочела мислите му и отговори на въпроса му, преди дори да го е задал.

— Сам ли дойде? — попита го Джондалар.

— Идват и още. Чухме, че Джохаран иска да организира лов, преди да заминем за Летния събор. Манвелар изпрати глашатай до Седмата пещера, а те изпратиха при нас. Аз обаче дойдох пръв.

— Пещерата на Кимеран е натам, Айла. — Джондалар посочи надолу към долината на Тревистата река. — Виждаш ли оня малък приток? — Тя кимна. — Това е Малката тревиста река. Ако вървиш покрай нея, ще стигнеш до Втората и Седмата пещери. Те са свързани и членовете им живеят от двете страни на гъста зелена поляна.

Двамата мъже започнаха да си припомнят стари случки. Вниманието на Айла обаче отново беше привлечено от панорамната гледка. Просторната горна тераса на Третата пещера даваше на обитателите й много предимства. Голямата надвиснала скала защитаваше от неприятното време и в същото време мястото имаше прекрасен изглед към околността.

За разлика от залесената долина до Деветата пещера долините на Тревистата и Малката тревиста река бяха богати на гъста трева, но различни от широките поляни край реката. Бреговете на главната река бяха очертани от различни видове дървета и храсти, но отвъд тясната гора имаше открито поле с ниска трева, което беше любимо на животните. От другата страна на реката, на запад, широката равнина свършваше при верига от хълмове, които завършваха с тревисто плато.

Долините на Тревистата и Малката тревиста река се характеризираха с по-голяма влажност, в определено време от годината с почти блатист терен. На места тревата беше по-висока от човешки бой и често се смесваше с други храсти и растения. Голямото разнообразие от растения привличаше различни видове тревопасни животни, които мигрираха през сезоните тук.

Тъй като главната тераса на Скалата на двете реки гледаше към двете долини, мястото беше идеално за наблюдение на бродещите стада. В резултат с течение на времето хората от Третата пещера бяха придобили невероятни умения в проследяването на животните, както и познания за миграционните предпочитания на стадата и кои от тях кога се появяват в района. В крайна сметка ловните им способности постоянно се усъвършенстваха. Макар че членовете на всяка пещера ловуваха, копията на ловците от Третата пещера, живеещи в Скалата на двете реки, бяха улучили и повалили повече дивеч от другите.

Славата на хората от Третата пещера като ненадминати ловци отдавна се бе разнесла сред повечето зеландонийци. Те бяха тези, към които другите се обръщаха за съвети и информация, когато се планираше лов. Особено когато се организираше всеобщо подобно мероприятие.

Тревистите долини на двете реки, които се съединяваха точно под терасата, се откриваха между високите скални масиви. Заедно с вливащите се води на Тревистата река реката течеше на югозапад, притисната от подножията на скалите, и изчезваше далеч на юг към Великите води.

Айла погледна надясно, на север — натам, откъдето бяха дошли. Долината на реката представляваше широка зелена ливада, сред която се виеха искрящите под слънчевите лъчи води. Виждаха се хвойни, брези, върби и борове, а от време на време и някой друг дъб. Дърветата допълнително очертаваха течението на реката. На другия бряг, където реката правеше остър завой в посока към изгряващото слънце, се открояваха високите скали и скалният покрив на Деветата пещера.

Манвелар бързо закрачи към тях, усмихнат и готов да ги посрещне. Макар че белокосият мъж не беше никак млад, на Айла й направи впечатление неговата жизненост и увереност. Трудно й беше да определи възрастта му. След приветствията и формалните представяния Манвелар поведе групата към едно незаето място върху основната тераса.

— Тъкмо приготвяме обяда — обяви Манвелар. — Но ако някой е жаден, тук има вода и купи. — Той посочи няколко големи водни меха, подпрени на един камък. Наблизо лежаха купите.

Повечето хора приеха поканата, но мнозина от тях си носеха лични купи за пиене. Нормално беше човек да си носи лична купа, паница и нож за ядене, прибрани в торба, когато отиваше на кратко пътуване или на гости. Айла беше взела паница дори за Вълчо. Хората гледаха удивени как огромното животно жадно пи от водата, която тя му беше сипала. Някои се усмихнаха. До известна степен действаше успокояващо, че вълкът, привързан към жената с някаква необяснима и мистериозна духовна връзка, се нуждаеше от вода като най-обикновено създание.

Някои седнаха на камъните, а други останаха прави. Манвелар изчака докато всички млъкнат и се успокоят. После се обърна към една млада жена до него:

— Бяхме сложили съгледвачи — тук и при Втората гледка — през последните два дена — каза.

— Това е Втората гледка, Айла — обясни й тихо Джондалар. — Тя проследи накъде сочеше ръката му. От другата страна на мястото, където се сливаха реките, имаше друга малка пещера, стърчаща под остър ъгъл в началото на верига от скали, която вървеше успоредно с реката и потоците й. — Макар че е разделена от Тревистата река, Третата пещера смята Втората гледка за част от Скалата на двете реки.

Айла отново погледна натам, след което направи няколко крачки, за да погледне от ръба надолу към водата. От мястото си забеляза, че при устието си Тревистата река се разширяваше в малка ветрилообразна делта, преди да се влее в по-големия воден поток. На десния бряг на по-малката река, в подножието на Скалата на двете реки, имаше пътека, която водеше на изток и се раздвояваше някъде там, до течащите води. Айла забеляза, че второто разклонение на пътеката вървеше към брега на Тревистата река, в единия край на делтата. Там, на плиткото, Третата пещера пресичаше Тревистата река.

От другата страна втора пътека прорязваше долината, образувана от поречието на двете реки, и водеше към стърчащия връх на пещерата. Тясна и висока, тя не предлагаше кой знае колко голям подслон, но една каменна пътека водеше нагоре — към една скална платформа, от която също се виждаха долините на двете реки.

— … Тефона дойде със съобщение точно преди да пристигнете — каза Манвелар. — Очертават се няколко възможности за успешен лов, Джохаран. От известно време следим движението на едно смесено стадо от около осем едри елена и няколко по-млади. А Тефона пък току-що откри голямо стадо зубри.

— И едното, и другото ще свършат работа. Зависи кое ще имаме по-големи шансове да нападнем и спипаме. Ти какво предлагаш? — попита Джохаран.

— Ако бяхме само ловци от Третата пещера, може би щяхме да издебнем стадото на елените при реката и да убием няколко, докато я прекосяват. Но ако искаме по-голяма плячка, съветвам да тръгнем след зубрите и да ги притиснем, за да се предадат.

— Можем да направим и двете неща — намеси се Джондалар.

Неколцина се усмихнаха.

— Иска ги всичките? Той винаги ли е толкова нетърпелив? — подметна някой.

— Нетърпелив е, и то не само за лов на животни — отвърна друг женски глас. Последва кикотене.

Айла видя жената. Беше Карея, вождът на Единайсетата пещера. Спомни си как се запозна с нея. Тогава беше впечатлена от нея, но сега не хареса закачката й. Сякаш се присмиваше на Джондалар, а самата Айла съвсем скоро беше станала обект на присмех. Погледна го, за да види как реагира. Лицето му бе зачервено, но въпреки всичко беше широко усмихнат. „Притеснен е и гледа да не го показва“ — каза си Айла.

— Може и да съм бил нетърпелив, но мисля, че нищо не ни пречи да се справим. Когато живеехме с мамутоите, Айла се качи на коня и помогна на хората от Лъвския бивак да примамят зубри в капана и да ги обкръжат — опита се да им обясни той. — Един кон тича по-бързо от един човек. Можем да насочваме конете, накъдето си поискаме. Ще видите колко е лесно да се повали едър елен с помощта на копиехвъргача. — Вдигна оръжието, докато говореше. Имаше някаква тясна и плоска дървена дръжка. Изглеждаше доста опростено.

— И ти твърдиш, че ще имаме успех и на двете места? — попита го Джохаран.

Разговорът беше прекъснат от хората от Третата пещера, които донесоха храна. След като се наобядваха, присъстващите продължиха дискусията си. Стана ясно, че мястото, където се намира стадото зубри, не е далеч от заложен капан. Ловците решиха да поправят капана на първия ден и ако успееха, а зубрите не избягаха дотогава, щяха да ги нападнат на следващата сутрин. В същото време обаче щяха да дебнат и елените. Айла внимателно изслуша плановете, но не предложи услугите си. Щеше да наблюдава как вървят нещата и тогава да реши.

— Е, я да видим това чудесно ново оръжие, Джондалар — каза брат му накрая.

— Да — съгласи се Манвелар. — Много съм любопитен. Ще използваме полето за упражнения в Тревистата долина.