Джийн М. Оел
Каменните убежища (29)

Двайсет и девета глава

Първата изгледа остро младата жена. Навярно трябваше да поговори с Айла преди тази среща. Възможно ли бе да знае как да осуети волята на Дони? Шаманите, които стояха наблизо, веднага се приближиха към тях. Всички бяха развълнувани и някои побързаха да отрекат казаното от Айла, заявявайки, че е пълна глупост. Русокосата жена изобщо не бе предполагала, че изявлението й ще разбуни до такава степен духовете.

Трите жени, които бяха дошли заедно с нея, стояха малко встрани, ала наблюдаваха внимателно развоя на събитията. Мартона бе учудена, но не показваше чувствата си, Джоплая изглеждаше потресена както от думите на Айла, така и от реакцията на многоуважаваните зеландони, а Джерика слушаше с голям интерес. Вече бе решила, че ще поговори насаме с русокосата жена, защото познанията й можеха да помогнат за разрешаването на проблема, който я измъчваше от доста време.

Когато го видя за пръв път, Джерика напълно и безвъзвратно си изгуби ума по очарователния гигант, който от своя страна пък бе впечатлен от изящната, ала същевременно силна и независима млада жена. Той бе нежен и опитен любовник и двамата бързо се отдадоха на насладите. Когато Даланар я помоли да се омъжи за него, тя прие без никакво колебание и щом откри, че е бременна, не бе на себе си от радост. Ала бебето, което беше заченала, се оказа твърде голямо за нейната структура и раждането за малко да убие нея и дъщеря й. То й нанесе сериозни вътрешни травми и — за нейно съжаление и облекчение — тя никога вече не забременя отново.

Сега дъщеря й бе избрала мъж, който, макар и немного висок, беше изключително як и силен, с огромни мускули и масивни кости. Въпреки че Джоплая бе висока, тя бе слаба и — както беше забелязала Джерика — имаше изключително тесен ханш. Откакто научи кой бе избраникът на дъщеря й, се притесни, че Джоплая ще повтори нейната съдба или че ще бъде сполетяна от нещо още по-лошо. Тя бе заподозряла, че дъщеря й е бременна, понеже всяка сутрин по време на пътуването й прилошаваше, но когато й предложи да прекрати бременността си, Джоплая й отказа.

Джерика знаеше, че не може да стори нищо по въпроса. Това бе волята на Великата Майка. Джоплая щеше да бъде Благословена или не, когато Тя пожелаеше, и щеше да живее или умре по Нейно усмотрение. Жената на Даланар обаче подозираше, че с мъжа, когото дъщеря й бе избрала за съпруг, шансовете тя да умре млада по време на раждане се увеличаваха. Единствената надежда на Джерика беше, че дъщеря й ще преживее раждането на първото си дете й — колкото и жестоко да звучи — ще получи такива сериозни увреждания, че няма да може да забременее отново. Когато чу обаче думите на Айла, веднага реши, че ако дъщеря й има затруднения с раждането на първото си дете, ще използва цяра на русокосата жена, за да не позволи на Джоплая да забременее отново.

— Тихо, моля! — извика Първата сред служителите на Майката. Хората се умълчаха и тя продължи: — Айла, искам да се уверя, че те разбирам. Да не искаш да кажеш, че знаеш как да спреш бременността, преди да е започнала? Че знаеш как да попречиш на появата на живота от самото начало?

— Да — отвърна русокосата жена. — Мислех си, че и вие знаете това. По време на пътешествието си с Джондалар използвах различни растения, защото не исках да забременея, докато пътуваме.

— Ти ми каза, че вече си Благословена от Дони — рече Първата. — Каза ми, че са минали три луни от последното ти кървене. Това означава, че си заченала по време на пътешествието ви.

— Почти съм сигурна, че това се случи, след като прекосихме глетчера — каза Айла. — Горящите камъни, които взехме от лозадунаите, стигаха само да разтапяме лед за питейна вода, за конете, Вълчо и нас двамата. Изобщо не съм се опитвала да варя вода за чай и не си приготвях обичайното си сутрешно питие. Преходът бе изключително труден и за малко да не успеем. Когато най-накрая се спуснахме от другата страна на ледника, спряхме да си починем малко и изобщо не ми беше до правене на чай. Някъде тогава заченах. Почти бяхме стигнали дотук — бях много щастлива, когато разбрах, че съм бременна.

— Откъде научи за това лекарство? — попита зеландони.

— От Иза — знахарката, която ме отгледа.

— Тя как ти обясни действието му? — попита шаманката на Четиринайсетата пещера.

Първата я изгледа остро, едва сдържайки раздразнението си. Задаваше въпросите си в логична последователност и нямаше нужда от помощ или намеса, ала Айла отговори на въпроса:

— Хората от Клана вярват, че духът на мъжкия тотем влиза в схватка с духа на женския и поради тази причина тя кърви. Когато мъжкият тотем е по-силен от женския, той надделява над него и така поставя началото на новия живот. Иза ми каза, че някои растения могат да направят женския тотем силен и да му помогнат да срази мъжкия.

— Примитивно, но съм изненадана, че изобщо имат някакви представи за това — отбеляза дони на Четиринайсетата пещера.

Айла усети презрението в тона й и беше доволна, че не бе споменала нищо за това как мъжът поставя началото на бебето вътре в жената. Тя не мислеше, че новият живот се зачева от смесване на духове, нито пък споделяше вярванията на Клана за сразения женски тотем, ала бе твърдо убедена, че мнението й щеше да подтикне зеландони на Четиринайсетата пещера към нови нападки и критики вместо към размишления.

— Ти каза, че си използвала различни растения по време на пътешествието си — рече Първата сред служителите на Майката. — Какво те накара да мислиш, че тези растения имат ефект?

— За мъжете от Клана децата на жените им имат изключително значение, особено пък ако са момчета — започна русокосата жена. — Когато съпругата им роди дете, това увеличава престижа им. Те вярват, че това показва силата на тотема им, която смятат за своя вътрешна сила. Иза ми каза, че е използвала тези растения в течение на много години, за да се предпази от бременност, понеже искала да опозори съпруга си. Той бил жесток човек, който често я биел, за да покаже властта си над една знахарка от нейния ранг, ето защо тя решила да му докаже, че тотемът му не е достатъчно силен, за да победи нейния.

— Тя защо се е примирявала с това негово поведение? — отново се намеси зеландони на Четиринайсетата пещера. — Защо просто не е разкъсала възела и не си е намерила друг мъж?

— Жените от Клана не могат да избират за кого да се омъжват — обясни Айла. — Това се решава от вожда и другите мъже.

— Отвратително! — възкликна шаманката.

— При дадените обстоятелства бих казала, че подобно поведение издава забележителна интелигентност за тази плоскоглава жена, как й беше името, Иза? — рече бързо Първата, преди дони на Четиринайсетата пещера да зададе поредния си въпрос. — Всички жени от Клана ли знаят за тези растения?

— Не, само знахарките, и мисля, че приготовлението им е известно само на жените от рода на Иза — отвърна русокосата жена. — Тя разкриваше тайната си на тези жени, които според нея имаха нужда от нея. Ако някой от мъжете разбереше, щеше страшно да се ядоса на Иза, ала за щастие никой не я попита. Познанията на знахарките не са предназначени за мъжките уши. Те биват предавани на дъщерите им, които на свой ред стават знахарки, ако покажат влечение към това. Иза ме възприемаше като своя дъщеря.

— Изненадана съм от високото ниво на лечителските им познания — каза Първата, съзнавайки, че говори от името на повечето зеландони, присъстващи в помещението.

— Мамут от Лъвския бивак разбираше колко ефикасни са техните лечителски методи — продължи Айла. — Когато бил млад, той се отправил на пътешествие, на което счупил много лошо ръката си. Успял да се добере до пещерата на някакъв Клан и тамошната знахарка наместила счупената кост и се грижила за него, докато оздравее. Когато си поговорихме, се оказа, че жената, която го излекувала, всъщност е била бабата на Иза.

Настана тишина. На повечето от присъстващите им беше изключително трудно да повярват в казаното от русокосата жена. Зеландони от близките пещери бяха чули Джохаран и Джондалар да говорят, че плоскоглавците, които според Айла се наричаха Клана, били хора, а не животни. Бяха обсъждали това, но повечето шамани категорично го отхвърлиха. Да, навярно плоскоглавците бяха малко по-умни, отколкото повечето хора смятаха, но в никакъв случай не можеха да се нарекат хора. А ето че сега тази жена твърдеше, че са излекували един мъж от мамутоите и са разсъждавали за започването на живота. Тя дори бе намекнала, че лечителските им знания може би превъзхождат тези на зеландонийците!

Шаманките започнаха отново да обсъждат тези проблеми, влагайки такава жар и плам, че можеха да бъдат чути и извън палатката. Мъжете зеландони, които пазеха на входа, умираха от любопитство да разберат каква беше причината за тази врява, ала чакаха търпеливо да бъдат поканени вътре. Те знаеха, че там има само жени, и се чудеха какво ли ги бе накарало да се разгорещят до такава степен.

Първата бе чувала Айла да говори за Клана и преди и вече беше твърдо убедена, че плоскоглавците са хора, а не животни. Сказанията на самите зеландонийци стигаха назад до времената, когато бяха водили по-простичък живот, ала знанията им за различните храни и лекове бяха напреднали значително в сравнение с другите области на познанието. Ако Кланът наистина беше толкова древен, както твърдеше Айла, бе напълно възможно техните знания да бъдат по-развити. Особено ако имаха тази специална наследствена памет, за която им бе говорила русокосата жена. На шаманката отново й се прииска да бе говорила с Айла преди срещата, ала може би така беше по-добре. Представяше си какъв шок щеше да бъде за шаманите, ако изведнъж се сблъскаха с цялата истина за Клана.

— По-тихо, моля! — повиши глас тя. — Както се вижда, Айла разполага с информация, която може да се окаже доста полезна за нас. Мамутоите са се оказали много проницателни, като са я осиновили в огнището на Мамут, което е същото като приобщаването й към зеландонийците. По-късно ще поговорим с нея и ще обсъдим по-подробно онова, което тя има да ни каже. Ако тя наистина знае как да предотврати започването на живота, това може да се окаже от голямо значение за зеландониите и ние ще й бъдем благодарни за тази информация.

— Трябва да ви кажа, че този метод невинаги проработва — вметна Айла. — Съпругът на Иза бе умрял, когато пещерата им рухнала при земетресение, ала тя бе бременна, когато ме откри. Скоро след това се роди дъщеря й Уба. Тогава Иза беше на двайсет години — твърде стара за жена от Клана, която ражда за пръв път. Тамошните момичета стават жени на осем-девет години, този метод обаче бе действал безотказно при нея в продължение на много години, както и през по-голямата част от пътешествието ми.

— Много малка част от лекарствата и церовете действат с абсолютна сигурност — добави зеландони. — Накрая само Великата Майка решава какво да се случи.

* * *

Джондалар се зарадва, когато видя, че жените се връщат. Чакаше Айла от доста време — бе останал в лагера на зеландониите заедно с Вълчо, а междувременно Даланар и Джохаран отидоха в главния лагер. Той им бе обещал, че ще се присъедини към тях веднага след като годеницата му се върне. Мартона бе казала на Фолара да приготви горещ чай и малко храна за тях и покани Джерика и Джоплая да хапнат заедно. Айла остана известно време с тях, ала сетне се извини и ги остави, като им каза, че трябва да провери как са конете. Имаше нужда да остане насаме, защото бурните страсти, разиграни се на срещата, й бяха дошли малко в повече. Тя взе торбичката си и отиде при Уини и Рейсър, след което пое към откритата от нея пещера, придружавана единствено от Вълчо.

Мястото, където бяха наклали неголям огън, за да запалят факлите, се бе превърнало в огнище, заградено от камъни, а наблизо се търкаляха няколко изгорели факли. Айла извади кремъка и огнения камък и набързо запали една от факлите, след което се насочи към входа ни пещерата. Когато запристъпя по наклонения проход, забеляза множество човешки следи както от боси, така и от обути нозе, а най-отгоре се открояваха следите на четириногия й приятел. Русокосата жена се усмихна и го потупа по главата. Вълчо се спря за момент и я погледна с големите си изразителни очи, след което и двамата продължиха навътре.

Те закрачиха покрай лявата стена на обширното помещение с бели стени, сетне навлязоха в тясната галерия в задната му част и се спряха пред кръглата колона, която се спускаше от тавана, но не достигаше пода. Започваше да й става студено и тя извади кожата на едрия елен от торбата си. Тази кожа бе принадлежала на елена, който бе убила с помощта на копиехвъргача си, преди онзи зубър да смачка Шевонар. Толкова много неща се бяха случили оттогава, че Айла имаше чувството, че беше преди цяла вечност.

Стигна до края на тесния проход, след което се върна и приседна до колоната. Вълчо веднага се приближи и потърка муцуна в едната й ръка.

— Май имаш нужда от малко внимание — каза тя, премести факлата в лявата си ръка и почеса животното зад ушите. Когато вълкът отново се отправи на поредната си изследователска експедиция, мислите й се насочиха към другите жени, които щяха да се омъжат на предстоящата брачна церемония, както и към последвалия срещата разговор с шаманите.

Русокосата жена се замисли за родствените знаци. Спомни си, че този на Мартона бе кон, и се зачуди какъв ли беше нейният. Беше й интересно, че в духовния свят конете, зубрите и туровете бяха магически животни, които имаха по-голямо значение от вълците, пещерните лъвове и може би дори пещерните мечки. Това бе място, където нещата бяха преобърнати — наопаки, отзад-напред, отвътре-навън или отвън-навътре. Както си седеше в пещерата, изведнъж усети как вътре в нея се надига едно чувство, което й беше познато отпреди. Тя не го харесваше и се опита да го прогони, ала се оказа безсилна пред него. Сякаш си спомняше нещо — спомняше си сънищата си, но същевременно имаше чувството, че това е нещо повече от спомени и нещо повече от сънища… Като че ли си спомняше неща, които никога не се бяха случвали.

 

 

Тя се почувства ужасно притеснена, сякаш бе направила нещо лошо, и пресуши до капка бялата течност, останала в купата. Сетне последва блещукащите светлинки през дългата, безконечна пещера и накрая съзря мог-ърите, облени от аленото сияние на пламъците. Усети как й прилошава, след което се вцепени от страх и започна да пропада в черната бездна. Изведнъж Креб изникна до нея — той й помагаше, подкрепяше я и я успокояваше, прогонвайки страховете й. Креб беше мъдър и добър. Той познаваше прекрасно света на духовете.

Сцената внезапно се промени. Хищникът описа жълтеникавокафява дъга във въздуха и събори едрия зубър на земята. Ужасена, Айла се притисна с всички сили в масивната скала на малката пещера, опитвайки се да се слее с нея, ала, уви, пещерният лъв нададе кански рев, гигантската му лапа се изстреля във въздуха и разкъса лявото й бедро с четири успоредни разреза.

— Твоят тотем е Пещерният лъв — каза й старият Могор.

И сцената отново се промени. Тя вървеше по широк, лъкатушещ каменен коридор, по чиито стени се виждаха най-различни изображения. Едно от тях й напомни конска опашка. В следващия миг тази опашка се превърна в жълтеникавокафява кобила, която се присъедини към стадото си. Айла тръгна след коня, любопитна да види къде ще отиде, и изведнъж Креб изникна пред нея, сякаш се бе появил от сенките. Той й даде знак да побърза и до ушите й достигна пронизително конско изцвилване. Стадото се носеше към ръба на скалата, а русокосата жена хукна след нищо неподозиращите животни. Стомахът й се бе превърнал в стегнат възел от страх и тревога. Тя чу ужасеното цвилене на кон, който полита надолу, преобръщайки се във въздуха.

Тя имаше двама сина — братя, за които никой не би казал, че са братя. Единият бе висок и светлокос като Джондалар, а за другия беше сигурна, че е Дърк, макар и лицето му да бе забулено в сенки. Двамата братя се приближаваха един към друг от срещуположните страни на някаква дива, пуста и брулена от ветровете степ. Тя беше пронизана от неизразима тревога — нещо ужасно ще се случи; нещо, което тя трябва на всяка цена да предотврати. Тогава тя изведнъж разбра, че единият й син ще убие другия. Докато двамата братя се приближаваха един към друг, тя се опитваше да ги достигне, ала някаква дебела, лепкава стена я държеше като в капан. Вече бяха съвсем близо един до друг и вдигнаха ръце във въздуха, за да нанесат съкрушителен удар… Тя изпищя.

— Събуди се, дете! — каза й старият Мамут. — Това е само някакъв символ — само едно послание.

— Но единият от двамата ще умре! — проплака тя.

— Не е това, което си мислиш, Айла — поклати глава Мамут. — Трябва да откриеш истинското значение на онова, което си видяла. Ти имаш дарбата. Помни, че светът на духовете не е същият като нашия, а е преобърнат надолу с главата…

 

 

Айла се сепна, когато факлата падна на земята. Тя я сграбчи и я вдигна, преди да е изгаснала, след което погледна към колоната, която сякаш поддържаше тавана, ала всъщност дори не достигаше пода. Тя бе преобърната надолу с главата. Русокосата жена потрепери. После, преди да успее да мигне, колоната се превърна в прозрачна, лепкава стена, през която се виждаше как някакъв кон се прекатурва от ръба на скалата и полита надолу към пропастта.

В следващия миг Вълчо изникна до краката й, побутна я с муцуна, излая и се отдалечи, след което отново се върна при нея. Айла се изправи и го загледа с мътен взор, опитвайки се да проясни съзнанието си.

— Какво искаш, Вълчо? — попита след малко тя. — Какво се опитваш да ми кажеш? Искаш да те последвам, така ли? Това ли е?

Тя се изправи и закрачи из тесния коридор. Щом излезе от него, забеляза, че по наклонения проход към пещерата се спускаше някакъв човек с факла, чието сияние играеше по белите стени. Слизащият също я забеляза, макар че факлата й бе почти догоряла. Айла ускори крачка, но след миг факлата й изгасна съвсем. Тя се спря, ала щом видя, че човекът забърза към нея, се успокои и остана на мястото си. Не че нямаше да намери изхода и сама, но се радваше, че има компания и светлина. Когато посетителят най-накрая се приближи до нея, тя доста се изненада.

— Ти! — възкликнаха едновременно и двамата.

— Не знаех, че изобщо има някой тук. Не исках да те смущавам.

— Радвам се да те видя — каза Айла и се усмихна. — Наистина се радвам да те видя, Брукевал, факлата ми изгоря.

— Забелязах — кимна мъжът. — Искаш ли да те изведа навън? Ако си готова да тръгваш, де.

— Достатъчно дълго стоях тук — рече русокосата жена. — Студено ми е. Ще ми е приятно да изляза на слънце. Трябваше да внимавам повече.

— Лесно е човек да се разсее в тази пещера — каза Брукевал. — Толкова е красива и внушава някакво… не зная, особено чувство… — сподели той, вдигайки факлата високо във въздуха.

— Нали? — попита Айла, докато вървяха към изхода.

— Сигурно е било много вълнуващо за теб да си първата, която я е видяла. Много пъти сме минавали по тези склонове — толкова често, че не бих могъл да ги изброя с думите за броене, — но никой дори не подозираше какво се крие тук.

— Да, красотата й наистина ме впечатлява, ала това, че съм била първата, няма никакво значение — усмихна се тя. — Всеки човек, който я вижда за пръв път, сигурно се вълнува по същия начин. Идвал ли си тук преди?

— Да — отвърна мъжът. — Всички говореха за тази пещера, затова преди да се стъмни, взех една факла и дойдох да я разгледам. Нямах много време, защото слънцето залязваше, но видях достатъчно, че да поискам да се върна отново тук.

— Много съм ти благодарна, задето го направи — каза Айла, докато се изкачваха по склона, извеждащ от пещерата. Най-вероятно щях да се измъкна, защото през входа навлиза малко светлина, а и Вълчо все пак е до мен, но нямаш представа какво облекчение беше за мен да те видя.

Брукевал погледна надолу и забеляза вълка.

— Да, сигурен съм, че би ти помогнал. Не бях забелязал, че е тук. Той е специален, нали?

— Той много ме обича — каза русокосата жена. — Не съм ли те запознавала с него? Запозная ли те веднъж с него, вече ще знае, че си приятел.

— Искам да бъда твой приятел, Айла — рече Брукевал.

Тонът, с който го каза, я накара да му хвърли бърз и преценяващ поглед — по онзи незабележим начин, който жените от Клана владееха толкова добре — и необяснимо защо я побиха тръпки. В изказването му се усещаше и нещо повече от желание за приятелство. Айла бе почти сигурна, че долавяше и стремеж към плътска близост, но отказа да го повярва. Защо Брукевал би я искал? Та те почти не се познаваха един друг. Русокосата жена се усмихна, за да прикрие смущението си, и двамата излязоха от пещерата.

— Нека те запозная с Вълчо — каза тя, взе ръката на спътника си и извърши добре познатия ритуал, с който представяше хората на четириногия си приятел.

— Май не съм ти казвал колко ти се възхитих в деня, когато постави Марона на мястото й — рече Брукевал. — Тя може да бъде много жестока и отмъстителна. Зная това, понеже съм живял с нея, когато бях малък. Двамата сме братовчеди — далечни братовчеди, — но майка й е била най-близката роднина на моята майка и след като майка ми умряла, тя започнала да ме кърми. Приела отговорността, но това никак не й харесало.

— Да ти кажа честно, Марона изобщо не ме интересува — каза Айла. — Някои хора смятат, че тя не може да има деца, и ако е така, мога само да я съжалявам.

— Не съм сигурен дали не може, или не иска — отбеляза мъжът. — Според някои тя прави така, че да изгуби бебето, когато разбере, че е Благословена. И бездруго от нея няма да излезе добра майка. Тя не може да се грижи за никой друг, освен за себе си — изтъкна Брукевал. — Не е като Ланога например, за която съм сигурен, че ще бъде превъзходна майка.

— Тя вече е — добави русокосата жена.

— Заслугата, за което е изцяло твоя. Благодарение на теб Лорала ще живее — рече спътникът й и начинът, по който я изгледа, отново я накара да се почувства зле. Тя сведе очи и погали Вълчо по главата.

— Заслугата е на майките, които я кърмят, а не на мен — промълви тя.

— Но никой друг не обърна внимание, че бебето няма откъде да суче, нито пък си мръдна пръста, за да помогне на Лорала. Виждал съм как се отнасяш с Ланога. Държиш се с нея така, сякаш е много ценна.

— Естествено, че е ценна — отбеляза Айла. — Тя е невероятно момиче и ще се превърне в невероятна жена.

— Да, така е, ала принадлежи към най-нископоставеното семейство в Деветата пещера — възрази Брукевал. — Аз бих се оженил за нея, споделяйки моето положение с нейното, от което няма да имам никаква изгода, но се съмнявам дали ме иска. Аз съм твърде стар за нея и твърде… ами… никоя жена не ме иска. Надявам се, че ще намери някой достоен за нея.

— Аз също, Брукевал. Защо смяташ, че никоя жена не те харесва? — попита русокосата жена. — Зная, че по статут ти си сред първите в Деветата пещера, и Джондалар ми е казвал, че си чудесен ловец, който допринася много за пещерата. Ако аз бях зеландонийка, която си търси мъж, и не бях сгодена за Джондалар, сигурно щях да избера теб. Ти имаш толкова много неща, които да предложиш на една жена.

Спътникът й я изгледа внимателно, чудейки се дали тя не говореше всички тези неща само за да ги превърне в отровен сарказъм в следващия миг, както обичаше да прави Марона. Айла обаче изглеждаше напълно искрена.

— Е, за съжаление не си търсиш — въздъхна мъжът. — Но ако някой ден решиш да започнеш, ми кажи — усмихна се той, опитвайки се да представи всичко това като шега.

Още от първия миг, когато я зърна, Брукевал разбра, че това е жената, за която цял живот бе мечтал. Проблемът беше, че щеше да се омъжва за Джондалар. „Какъв късметлия — каза си ловецът, но синеокият красавец винаги беше имал късмет. — Надявам се да оценява това, което има, защото в противен случай аз ще се намеся и ще я грабна за миг, стига и тя да ме желае.“

В този момент чуха някакви гласове и погледнаха нагоре, за да видят няколко души, които отиваха към лагера на Деветата пещера. Айла веднага разпозна двамата високи мъже, които си приличаха като две капки вода. Тя им махна и Джондалар и Даланар веднага й махнаха в отговор. Двете високи млади жени, които ги придружаваха, не биха могли да изглеждат по-различно една от друга, но всъщност бяха братовчедки, макар и далечни. Сложните семейни връзки на зеландонийците вече й бяха обяснени и тя се замисли над тях, докато гледаше как групичката се приближава.

Зеландонийците наричаха децата на една и съща майка братя и сестри, а децата от огнището на един мъж бяха известни като братовчеди, Фолара и Джондалар бяха брат и сестра, защото имаха една майка, макар че мъжете на огнищата им бяха различни, ала Джоплая му беше близка братовчедка, понеже имаха един и същ мъж на огнището — Даланар, но пък различни майки. Близките братовчеди — особено тези, които се наричаха братовчеди от едно огнище — нямаха право да се женят един за друг.

Петият човек от групичката беше Екозар — годеникът на Джоплая, фигурата му веднага се набиваше на очи. Джоплая и Екозар щяха да се бракосъчетаят на същата брачна церемония като Айла и Джондалар, а между двойките, венчали се на една и съща церемония, често възникваха силни приятелства. Искаше й се и сега да стане така, ала не вярваше, че е възможно, особено като се имаше предвид колко далеч един от друг живееха.

За Айла не останаха скрити погледите, които Джоплая хвърляше от време на време към Джондалар, ала колкото и странно да беше, това не я подразни. Тя разбираше девойката и й съчувстваше. Навярно момичето се бе надявало, че след завръщането си от пътешествието Джондалар ще осъзнае колко я обича и ще поиска да се ожени за нея, ала вместо това той се беше върнал с друга жена. Това я бе измъчило, но Джоплая виждаше любовта, която синеокият мъж изпитваше към чужденката, и колкото и да беше болезнено, разбра веднъж завинаги, че мечтата й да бъде с Джондалар няма да се осъществи.

Мъжът, към когото бе започнала да изпитва някакви чувства, беше нов член на Пещерата на Даланар — човек със смесени духове, който веднага привличаше вниманието на хората върху себе си с външния си вид. Джоплая му помогна да се приобщи към общността им, тя го накара да разбере, че е добре приет от Даланар и ланзадонийците, и дори му помогна да усъвършенства говора си. Тя бе и тази, която успя да научи историята му.

Майката на Екозар бе изнасилена от мъж от другите, който бе убил съпруга й. Когато го родила, тя била прокълната като носителка на лош късмет, защото съпругът й бил мъртъв, а детето, на което дала живот — уродливо. Тя напуснала Клана си, готова да умре, но била спасена от Андован — възрастен мъж, успял да избяга от злата предводителка на сармунаите. Той прекарал известно време при зеландонийците, но не се чувствал добре с хора, чиито обичаи и нрави били толкова различни от неговите. Ето защо си тръгнал и заживял сам, докато не открил жената от Клана и нейния син. Екозар научил езика на жестовете на Клана от майка си, а от Андован усвоил говоримата реч, която представлявала смесица от собствения му език и този на зеландонийците. Щом възмъжал обаче, старецът умрял, а не след дълго издъхнала и майка му, която не била способна да се справи сама и рухнала под бремето на смъртното проклятие, наложено й от Клана. Младият мъж обаче не искал да живее сам и се опитал да се върне в Клана, ала те го заклеймили като урод и отказали да го приемат. Повечето пещери също го отхвърлили, въпреки че можел да говори, понеже за тях бил изчадие на смесени духове. Сломен и отчаян, той се опитал да се самоубие, но се събудил при Даланар, който го открил ранен, но жив, и го завел в пещерата си, Ланзадонийците го приели и той боготвореше високия светлокос мъж, а впоследствие бе обикнал дъщерята на огнището му с цялото си сърце.

Тя винаги се бе отнасяла добре с него, говореше му и го изслушваше, като дори му бе ушила красива извезана туника за церемонията по осиновяването му от ланзадонийците. Той я обичаше толкова много, че само като си помислеше за това, го заболяваше, ала не вярваше, че тя ще отвърне на чувствата му. Дълго време се беше борил със себе си, докато най-накрая събере кураж и я попита дали иска да бъде негова съпруга, и не беше на себе си от радост, когато Джоплая в крайна сметка се съгласи. Това се случи, след като братовчедът й от нейното огнище Джондалар се завърна с Айла. Екозар веднага бе харесал и двамата, защото се отнасяха добре с него и не го смятаха за някакъв урод.

На ръст той беше колкото повечето мъже от другите, — но имаше масивна мускулатура и огромен гръден кош, съчетани с късите криви крака и силното окосмяване на хората от Клана. Вратът му беше дълъг, можеше да говори и дори имаше малка брадичка, която, макар и да изглеждаше безволева, го сближаваше с другите. Изпъкналите му скули, големият му нос и гъстите му вежди бяха типични за Клана черти. Челото му обаче бе високо и право като на човек от другите.

Тази комбинация изглеждаше доста странно на повечето хора — сякаш чертите му изобщо не се връзваха една с друга, но не и за Айла. Тя бе израснала в Клана и бе възприела тяхната представа за красота, вследствие на което дълго време се бе смятала за едра и грозна. Особено се срамуваше от високия си ръст и плоското си лице. За нея смесените черти на Екозар бяха дори привлекателни, но всички останали смятаха, че изглежда ужасно, с изключение на очите му. Те бяха тъмни като нощта, а когато слънцето ги огрееше, в тях грейваха лешникови отблясъци. Интелигентни, завладяващи и емоционални, в тях се четеше изключителната любов, която притежателят им питаеше към Джоплая.

Въпреки че не го обичаше, красивата девойка хранеше към него привързаност и уважение. Макар че навсякъде, където отидеше, хората се заглеждаха в нея заради изключителната й красота, тя се чувстваше различна и мразеше да бъде център на внимание. С Екозар се чувстваше спокойно и уютно, можеше да си говори с него и в крайна сметка реши, че щом не може да се омъжи за този, когото обичаше, по-добре да се събере с този, който я обичаше… а едва ли някога щеше да намери човек, който да я обича повече от Екозар.

Айла забеляза, че Брукевал ставаше все по-напрегнат с приближаването на групичката. Русокосата жена проследи погледа му и видя, че се взира в Екозар, а в изражението му нямаше нищо дружелюбно. Това я накара да се замисли за сходствата и различията помежду им. В случая с годеника на Джоплая майка му бе родила дете със смесени духове, докато при Брукевал това беше баба му. Чертите на Клана бяха по-ясно изразени в Екозар, но за нея — както и за всички останали — смесените духове личаха и в Брукевал, въпреки че приличаше на другите повече от Екозар.

Въпреки че започваше да възприема представите на другите, тя продължаваше да намира чертите на Клана за силно привлекателни. Беше съвсем искрена, когато каза на Брукевал, че не може да разбере защо според него жените не го харесват. Същевременно обаче в него имаше нещо, което я смущаваше. Брукевал й напомняше за Брод и начинът, по който гледаше в момента Екозар, обясняваше напълно защо бе останала с това впечатление.

— Приветствам те, Брукевал! — каза Джондалар, докато пристъпваше към мъжа до Айла с дружелюбна усмивка. — Мисля, че познаваш Даланар — мъжа от огнището ми, но срещал ли си братовчедка ми Джоплая и годеника й Екозар?

Едрият мъж, който щеше да се жени за Джоплая, протегна ръце към ловеца и синеокият мъж тъкмо щеше да премине към официалните представяния, когато Брукевал процеди през зъби:

— Нямам никакво желание да докосвам плоскоглавец! — След което им обърна демонстративно гръб и се отдалечи.

Всички бяха поразени от тази постъпка и в продължение на няколко секунди никой не пророни и дума. Фолара беше първата, която наруши мълчанието.

— Как може да бъде толкова груб! — възмути се тя. — Зная, че обвинява плоскоглавците за смъртта на майка си — май трябваше да кажа Клана, — но това беше непростимо. Как може да се държи по такъв отвратителен начин!

— Майка ми може да е била плоскоглава или от Клана — рече Екозар, — но аз не съм. Аз съм ланзадониец.

— Точно така — промълви Джоплая и улови ръката му. — И скоро ще бъдем мъж и жена.

— Знаем, че в родословието на Брукевал също има кръв от Клана — отбеляза Даланар. — Та това е очевидно. Ако не може да докосне някой с такова потекло, как изобщо понася себе си?

— Не се понася — изтъкна Джондалар. — Точно там е проблемът. Брукевал се ненавижда. Някога другите деца го дразнеха и го наричаха „плоскоглавец“, а той непрестанно отричаше, че е такъв.

— Но той не може да промени това, което е, колкото и да го отрича — рече Айла.

Никой от тях дори не се опита да понижи глас, а Брукевал имаше изключително остър слух. Той чу всичко, което бе изречено. Той имаше и друга характерна черта за другите, която липсваше у Клана — можеше да плаче — и щом се отдалечи на достатъчно разстояние, сълзите рукнаха от очите му. „Дори тя… — помисли си, след като чу думите на Айла. — Мислех я за по-различна. Мислех си, че когато ми каза това за Джондалар — че ако нямало да се жени за него, щяла да избере мен — е била искрена, но явно и тя ме смята за плоскоглавец. Тя ме излъга. Никога не ме е харесвала. — Колкото повече си мислеше за това, толкова по-ядосан ставаше. — Няма право да насърчава някого, когато не го мисли. Аз не съм плоскоглавец, каквото и да казва тя, каквото и да казват всички. Не съм плоскоглавец!“

* * *

Още беше тъмно, ала небето вече се бе променило от черно към синьо, а очертанията на хълмовете на изток започваха да се обагрят в златисто, когато групата от Деветата пещера на зеландониите и Първата пещера на ланзадониите потегли от общия им лагер. Носеха факли, за да осветяват пътя си, и щом стигнаха до мястото, където Джондалар бе показал възможностите на копиехвъргача, се зарадваха при вида на големия огън, запален в центъра на широкото поле. Някои ловци вече бяха пристигнали, а когато небето изсветля и студената сутрешна омара, надигаща се от реката, започна да изпълва въздуха между дърветата, поляната вече гъмжеше от народ.

Утринното чуруликане на птиците се смесваше с глъчката на множеството гласове, във всеки от които се долавяше възбудата на очакването. Като държеше поводите на Уини, Айла коленичи и прегърна Вълчо, след което се усмихна на Джондалар, който галеше Рейсър, за да го успокои. Русокосата жена се огледа наоколо и затаи дъх при мащабите на гледката — това беше най-голямото сборище на ловци, което беше виждала. Хората бяха повече, отколкото можеше да преброи. Тя си спомни, че зеландони бе предложила да я научи как да използва думите за броене, за да брои и по-големи числа, и реши при първия удобен случай да я помоли за това. Искаше й се да може да каже колко хора се бяха събрали тук тази сутрин.

Жените, на които предстоеше да се бракосъчетават, обикновено не вземаха участие в Първия лов, защото имаха предостатъчно други неща, с които да се занимават, а и освен това съществуваха редица забрани, които не им позволяваха. Ето защо Първата проведе бърза репетиция с нея, за да може да участва. Този лов трябваше да покаже доколко конете и копиехвъргачът на Джондалар можеха да се окажат от полза за зеландонийците, ето защо присъствието на русокосата жена бе жизненонеобходимо. Самата Айла се радваше, че ще участва, защото ловът винаги я бе привличал. Ако не се бе научила да ловува, докато живееше сама в долината си, едва ли щеше да оцелее, и тази нейна способност я изпълваше със самоувереност.

Въпреки че няколко от жените, които щяха да се омъжат на първата брачна церемония, бяха ловували и преди, само една от тях искаше да вземе участие в лова и понеже бяха направили изключение за Айла, допуснаха и нея. Когато бяха по-млади, повечето момичета обожаваха да ходят на лов, също като момчетата, а влезеха ли в пубертета, основната причина, поради която ги привличаше ловът, беше, че там се намираха момчетата. След като се омъжеха обаче и грижите за децата ги погълнеха, с удоволствие оставяха тази част от живота на мъжете. Някъде по това време жените започваха да развиват уменията си в различните занаяти, които, освен че повишаваха статута им, позволяваха да търгуват и разменят най-различни неща, от които се нуждаеха, и най-важното — не ги отдалечаваха от децата им. От друга страна, опитните в лова жени бяха изключително желани съпруги, защото разбираха предизвикателствата на тази дейност и можеха както да оценят успехите на половинките си, така и да проявят съчувствие и разбиране към несполуките им.

Предната вечер Айла бе присъствала на Церемонията по търсенето заедно с повечето вождове и неколцина ловци, но не бе взела участие в самия ритуал. На него се разбра, че в близката долина имаше голямо стадо зубри и бе взето решение ловът да започне оттам, ала нищо не бе сигурно. Въпреки че зеландони можеха да „видят“ по метафизичен начин животните по време на Търсенето, нямаше никаква гаранция, че на следващия ден те ще бъдат там. Във въпросната долина обаче имаше тучна ливада, която привличаше тревопасните създания, и ако зубрите ги нямаше, сигурно щяха да заварят някакви други животни. При все това ловците се надяваха, че ще намерят зубри, защото представителите на този растителнояден вид обикновено се събираха на големи стада по това време на годината и осигуряваха големи количества вкусно месо.

Веднага щом стана достатъчно светло, ловната група потегли към долината и не след дълго видяха стадото зубри. Самата долина бе оградена от голям каньон, който се стесняваше на едно място в тясно дефиле, а сетне се разширяваше в нещо като естествена кошара. Макар и да имаше няколко изхода, мястото бе използвано и преди. Миризмата на кръв от всеки голям лов държеше животните на разстояние, докато зимните снегове не я заличаха. Жителите на Деветнайсетата пещера бяха снабдили изходите с подвижни ограждения и редовно ги проверяваха. Сега край тях се бяха притаили неколцина ловци, търсейки удобна позиция, откъдето да хвърлят копията си. Вълчи вой бе сигналът, че всички са готови. Айла бе предупредена за това, ето защо държеше здраво Вълчо, за да го спре, ако му се приискаше внезапно да отговори. Силното грачене на врана пък означаваше връщане назад.

Останалата част от ловците се прокрадваха около стадото, стараейки се да не стреснат животните, което си беше доста трудна задача при наличието на толкова много хора. Айла и Джондалар бяха останали малко по-назад, защото не искаха миризмата на вълка да подплаши зубрите. Когато прозвуча сигналът за действие, двамата се метнаха на конете и препуснаха напред заедно с Вълчо, който тичаше до тях. Въпреки могъщото си телосложение, зубрите все пак бяха стадни животни и сред редиците им имаше и малки, ето защо веднага побягнаха към каньона, подплашени от виковете, крясъците и непознатите неща, които литнаха към тях. Стеснението обаче ги забави и някои животни се опитаха да се върнат и да потърсят друга възможност за отстъпление. Напразно. Хората, конете и вълкът сякаш бяха навсякъде и прерязваха пътищата им, принуждавайки ги да се върнат обратно. Само един огромен стар бик явно не искаше да се предаде толкова лесно — той наведе заплашително глава и зари с копита в земята, но в същия миг бе поразен от две копия, запратени по него с помощта на копиехвъргачите. Коленете му се подгънаха и зубърът се строполи на земята. По това време повечето животни вече бяха влезли в капана, а ловците това и чакаха. Те поставиха набързо загражденията, запречвайки изходите, и касапницата започна.

Така само за една сутрин бе осигурена достатъчно храна, че да покрие нуждите на целия Летен събор в продължение на доста време — включително и голямото угощение в чест на брачната церемония. Веднага щом зубрите попаднаха в капана, изпратиха вестоносец до главния лагер и когато той се върна, придружен от втора голяма група, и последното животно бе заклано. Следващата стъпка бе разфасоване на дивеча, консервиране на месото и отделяне на всичко онова, което можеше да се използва в бита на хората.

Кожите например бяха от огромно значение. Те се използваха за изключително много неща — от най-различни приспособления и съдове до дрехи и палатки. Мазнината служеше за топлина, светлина и храна; козината се използваше за конци и подплата, а от сухожилията ставаха чудесни въжета и канапи. От рогата правеха съдове, панти за различни плоскости и дори бижута. Зъбите също се използваха за всевъзможни украшения и инструменти, от вътрешностите се изработваха непромокаеми покрития, дрехи и обвивки за наденици, а костите се превръщаха в прибори и съдове за хранене, оръжия и гориво. Нищо не се губеше.

Успешният първи лов на Летния събор беше добра поличба. Той предвещаваше добра година за зеландонийците и се смяташе, че носи щастие на всички двойки, на които предстоеше да се бракосъчетаят. Брачната церемония щеше да бъде проведена веднага след като месото и другите продукти бъдеха занесени в лагера и складирани така, че да бъдат защитени както от разваляне, така и от лакомите хищници.