Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Деца на Земята (5)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Shelters of Stone, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)
Допълнителна корекция и форматиране
analda (2020)

Издание:

Автор: Джийн М. Оел

Заглавие: Каменните убежища

Преводач: Адриан Лазаровски

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 954-409-237-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4084

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция и форматиране

Четвърта глава

Джондалар се усмихна и кимна, без да разбира какво е намислила. После хвана дланта й и леко я стисна. Айла не можеше да повярва. Всичко беше наред! Той я разбираше и искаше да й каже, че всичко е наред. Можеше да разкаже каквото си поиска за Клана. Той щеше да остане с нея, защото я обичаше. Тя го дари със слънчева и изпълнена с любов усмивка.

Той също виждаше накъде бие с въпросите си зеландони, но успя да запази спокойствие. По едно време беше толкова загрижен как семейството и родът му ще възприемат жената и какво ще си помислят за него, задето я бе довел в дома си, че почти се предаде и почти я загуби. Сега вече хорските приказки нямаха никакво значение за него. Колкото и да обичаше семейството си, колкото и радостен да беше, че отново ги вижда, ако те не го приемеха заедно с нея, двамата щяха да напуснат пещерата. Обичаше Айла повече от всичко на света. Двамата щяха да са щастливи. В няколко пещери вече ги бяха молили да останат да живеят при тях, включително и ланзадониите на Даланар. Сигурен беше, че все някъде ще намерят място, което да се превърне в техен дом.

Жената-дони разбра, че нещо премина между Айла и Джондалар. Нещо като одобрение или потвърждение. Това беше доста любопитно за нея, но от опит знаеше, че търпението и наблюдението често утоляваха любопитството й по-добре, отколкото когато задаваше въпроси.

Айла се обърна към зеландони, за да й отговори:

— Креб беше мог-ър на Клана на Брун — човек, който познава духовния свят. Той обаче беше повече от мог-ър. Бе като теб, зеландони — Мог-ър на целия Клан. За мен обаче Креб беше… човек от моето огнище. Макар че не беше роден в Клана, а жената, с която живееше — Иза, не беше негова съпруга, а сестра.

— Кой или какво е „клан“? — попита зеландони. Тя забеляза, че акцентът на Айла ставаше по-силен, когато говореше за народа си.

— Кланът е… аз бях… осиновена от Клана. Те са тези, които ме приеха, когато бях… сама. Креб и Иза се грижеха за мен и ме отгледаха. Иза ми беше като майка — единствената майка, която си спомням. Тя също така беше лечителка, знахарка. Иза беше най-уважаваната от всички лечителки, също както майка й и баба й са били още от самото начало на Клана.

— При нея ли се научи на лечебните умения? — попита зеландони.

— Да. Иза ме научи, макар че не бях нейна истинска дъщеря като Уба. Уба беше сестра ми, макар и не родна.

— Какво е станало с истинската ти майка, семейството ти и народа, където си се родила? — искаше да знае зеландони. Всички бяха много развълнувани и любопитни, но я оставиха да зададе въпросите си.

Айла се облегна назад и зарея поглед в пространството, сякаш за да потърси отговор. После се обърна към едрата жена:

— Не знам. Не помня. Била съм малка, на пет години. Така каза Иза, макар че те нямат думи за броене като зеландонийците. В Клана наричат началните години във възрастта на един човек на периодите в растежа му. Първата е годината на раждането, следват годината на бозаенето, годината на хленченето и така нататък. Аз съм назовавала възрастта си с думи. — Тя замълча. Не можеше да обясни всичко, да разкаже за живота си в Клана. По-добре щеше да е просто да отговори на въпросите.

— Не помниш нищо за собствения си род? — притисна я зеландони.

— Знам само това, което Иза ми е казала. Земетресение разрушило пещерата им и кланът на Брун търсел нова, когато ме открили в безсъзнание до една река. Живели без жилище от доста време, но Брун й разрешил да ме вземат. Иза каза, че сигурно ме е нападнал пещерен лъв, защото по крака ми имало белези от нокти.

— Да, разбирам — каза дони.

— Още имам белези. Затова Креб разбра, че пещерният лъв е моят тотем, въпреки че обикновено е мъжки тотем. Още сънувам понякога как се намирам на тъмно и към мен се насочват ноктите на голяма котка.

— Това е много силен сън. Имала ли си други? Искам да кажа, по това време…

— Един от тях е по-страшен, но е труден за описване. Никога не съм могла да си го припомня добре. Повече прилича на усещане, усещане за земетресение. — Младата жена потръпна. — Мразя земетресенията!

Зеландони кимна разбиращо.

— Други?

— Не… да, но само веднъж, когато Джондалар още се възстановяваше и ме учеше да говоря…

Зеландони погледна към Мартона, за да види дали е обърнала внимание на тази странна фраза.

— Някои думи разбирах — продължи Айла. — Научавах и нови, но трудно можех да ги свързвам в изречения. Тогава сънувах майка си. Истинската си майка. Видях лицето й. Тя говори с мен. После ученето на езика стана по-лесно.

— Хъммм… много важен сън — рече Служителката. — Винаги е много важно, когато Майката ти се яви в сънищата, каквато и форма да приеме. Но най-вече, когато се явява като собствената ти майка и ти говори от следващия свят.

Джондалар си припомни как беше сънувал Майката, когато още се намираха в долината на Айла. Много странен сън. „Трябва да го разкажа на зеландони някой път“ — каза си той.

— Щом си сънувала Майката, защо не си я призовала да помогне на Тонолан да намери пътя си в следващия свят? Не разбирам защо си повикала духа на пещерна мечка, а не на Великата Майка Земя.

— Не знаех за Великата Майка Земя, докато Джондалар не ми разказа за нея, след като научих неговия език.

— Не си знаела за Дони, Великата Майка Земя? — попита учудена Фолара. Никой от зеландониите никога не беше чувал за човек, който да не познава Великата Майка Земя под някаква форма или име. Всички бяха озадачени.

— Кланът почита Урсус — Великата пещерна мечка — отвърна тя. — Затова призовах Урсус да упъти духа на мъртвеца. Тогава още не знаех името му. Помолих и духа на Пещерния лъв да помогне, тъй като той беше мой тотем.

— Щом не си познавала Майката, значи си направила каквото си могла при тези обстоятелства — отбеляза зеландони. Тя обаче не показа пред другите истинската си загриженост. Как може някое от Нейните деца да не знае за Майката?

— Аз също имам тотем — намеси се Уиламар. — Моят е Царският орел. — Той се поизправи. — Майка ми каза, че когато съм бил дете, един орел ме вдигнал и се опитал да ме отнесе, но тя ме грабнала и ме издърпала. Още имам белези. Шаманката-зеландони й казала, че духът на Царския орел ме е разпознал като същество от неговия вид. Малцина имат лични тотеми, поне сред зеландониите, но щом и ти имаш, значи носиш късмет.

— Късметлия си, че си се отървала и си оживяла — обади се Джохаран.

— Да, сигурно съм имала късмет да избягам от пещерния лъв — каза Айла. — И Джондалар също. Мисля, че и неговият тотем също е Пещерният лъв. Ти какво мислиш, зеландони?

Русокосата жена беше споменавала на Джондалар, че духът на Пещерния лъв го е избрал, но той винаги избягваше да коментира въпроса. Изглежда, личните тотеми нямаха онова значение за народа му, както беше за Клана. За нея обаче това беше доста важно.

В Клана вярваха, че тотемът на мъжкото създание трябваше да е по-силен от този на женското и поради тази причина тя не може да има деца. Затова нейният силен мъжки тотем беше разстроил Иза. Въпреки това Айла имаше син, но бе изпитвала големи трудности с него — като се започне с бременността, после при раждането, а и след това. Сигурни бяха, че синът й нямаше късмет — майка му си нямаше съпруг; мъж, който да го отгледа както подобава. Трудностите и нещастието бяха обяснявани с факта, че е жена с мъжки тотем. И сега, когато отново беше бременна, искаше детето на Джондалар да няма подобни проблеми. Макар че бе научила доста за Майката, не беше забравила и наученото в Клана. Ако тотемът на Джондалар беше като нейния — Пещерният лъв — тогава беше сигурна, че ще може да има здраво дете, което да води нормален живот, когато порасне.

Нещо в гласа и тона на Айла привлече вниманието на зеландони. Тя се вгледа по-внимателно в младата жена. „Иска Джондалар да има тотем на Пещерния лъв — разбра тя. — За нея това е много важно. Духовете-тотеми сигурно имат по-голямо значение в Клана, който я е отгледал. Може би е вярно, че пещерният лъв сега е негов тотем. Няма да му навреди, ако хората го мислят за късметлия. Извадил е късмет, че изобщо се върна!“

— Смятам, че си права, Айла — каза дони. — Джондалар с основание може да твърди, че пещерният лъв е негов тотем и че късметът е на негова страна. Той е имал голям късмет, че си се появила точно навреме, когато най-много се е нуждаел от теб.

— Казах ти, Джондалар! — възкликна Айла с облекчение.

„Защо ли тя и нейният Клан влагат такова голямо значение в духа на пещерния лъв? Или на пещерната мечка? — запита се зеландони. — Всички духове са важни — тези на животни, дори на растения, насекоми, на другите. Но Великата майка е дала живот на всички тях. Какви ли са тези хора? Този Клан?“

— Каза, че си живяла сама в долината, нали така? Къде се намира този Клан, който те е отгледал, Айла? — попита шаманката.

— И аз бих искал да знам. Джондалар не те ли представи като Айла от рода мамутои? — попита Джохаран.

— Каза, че не си знаела за Майката, но в приветствието си спомена за „Великата майка на всички“, което е едно от имената, които даваме на Дони — добави Фолара.

Айла погледна последователно към всеки от тях, после към Джондалар. Почувства, че я обзема паника. На лицето му бе изписана едва доловима усмивка, сякаш се наслаждаваше как отговорите й предизвикваха у другите още по-голямо недоумение. Той отново стисна дланта й, но не каза нищо. Интересно му беше как ще им отговори. Тя се отпусна.

— Кланът ми живееше в южната част на земята, която се разпростира около Бераново море. Иза ми каза точно преди да умре, че трябва да потърся своя народ. Каза, че са живеели на север, върху голямата земя. Но когато отидох да го потърся, не открих никого. Лятото беше преполовило, преди да стигна долината, и аз се боях, че няма да бъда готова за зимата. Долината беше добро място, защитено от ветровете, с малка река и много растения и животни, дори имаше малка пещера. Реших да презимувам там, а в крайна сметка останах три години. Компания ми правеха само Уини и Бебчо. Сигурно съм чакала Джондалар — каза тя и му се усмихна. — Открих го в края на пролетта. Докато той се поправи и оздравее, лятото почти мина. Реших да направим обиколка, за да проучим района. Всяка нощ лагерувахме на различно място, като все повече се отдалечавахме от долината. После срещнахме Талут, вожда на Лъвския бивак, и той ни покани да ги посетим. Останахме при тях до началото на следващото лято. Те ме осиновиха. Искаха и Джондалар да остане, да стане един от тях, но още тогава той беше решил да се върне.

— Е, радвам се, че е искал да се върне — обади се Мартона.

— Явно си доста щастлива, щом този народ е искал да те осинови — обади се зеландони. Тя умуваше върху странната история на Айла. Не само тя се отнасяше с резерви към разказа. Всичко звучеше толкова нереално, а и тя имаше още доста въпроси.

— Първоначално го предложи Нези — съпругата на Талут. Мисля, че успя да го убеди, понеже помогнах на Ридаг, когато имаше… тежък проблем. Ридаг беше слаб… — Айла не можеше да намери точната дума и беше объркана. Джондалар не я беше учил на подобни думи. Казваше й точните наименования на различни видове камъни и кремъци, както и специфични думи от процеса на обработване на камъните, за да се изработят инструменти и оръжия, но медицинската и лечебната терминология не беше част от речника му. Ето защо тя се обърна към него и му заговори на езика на мамутоите:

— Как се казва на вашия език билката напръстник, която събирах за Ридаг?

Той й каза, но преди Айла да е повторила думата, зеландони получи представа какво точно се е случило. Тя познаваше не само растението, но и случаите, в които то се употребяваше при лечение. Предполагаше, че човекът, за когото говореше младата жена, е страдал от заболяване на органа, изпомпващ кръвта — сърцето. То можеше да се лекува с помощта на правилното извличане на някои елементи от напръстника. Золена разбра и защо някой би поискал да осинови Айла. Тя беше толкова опитна и умела като лечителка, че знаеше как да използва това полезно, но в същото време и доста опасно растение. И ако някой наистина притежаваше необходимия авторитет и власт да го стори бързо, това беше съпругата на вожда. След като изслуша чужденката, тя направи ново предположение.

— Този Ридаг дете ли е бил? — попита, за да потвърди хипотезата си.

— Да — отвърна Айла и внезапно се натъжи.

Зеландони стигна до извода, че си е изяснила нещата около Айла и мамутоите, но Кланът все още я озадачаваше. Реши да използва друг подход:

— Ти си много опитна в лечението, но често тези, които натрупват знания, имат някакъв белег, за да могат хората да ги разпознават. Като този например — и знахарката посочи татуировката на челото си, точно над лявото слепоочие. — Не виждам никакъв белег по теб.

Айла разгледа татуировката. Беше правоъгълник, разделен на шест по-малки правоъгълника, почти квадрати, в два реда по три. Отгоре големият правоъгълник имаше чертички, които, ако се продължаха, щяха да образуват трети ред. Правоъгълниците бяха нарисувани в черно, но три от тях бяха запълнени с червеникав цвят, а един — с жълто.

Макар че знакът беше уникален, някои от хората, които беше виждала, имаха подобни татуировки — включително Мартона, Джохаран и Уиламар. Айла не знаеше дали тези знаци означават нещо, но след като зеландони й обясни значението на нейния, разбра, че очевидно е така.

— Мамут имаше знак на бузата си — отговори. — Всички мамутои имаха. Някои имаха и други знаци. Ако бях останала, сигурно и на мен щяха да ми направят. Мамут започна да ме обучава скоро след като ме осинови, но когато ги напуснах, още не бях напълно обучена. Затова и останах без знаци.

— Но не каза ли, че си била осиновена от жената, която е живяла с вожда?

— Мислех, че така ще стане. И Нези също. Но на церемонията Мамут каза „домашното огнище на Мамут“, а не „на Лъва“. Накрая той ме осинови.

— Този Мамут Служител на Майката ли е? — попита зеландони. Предположи, че са започнали да я готвят за Служителка.

— Да, като теб. Огнището на Мамут беше негово и на Служителите на Майката. Повечето хора избираха Огнището на Мамут или биваха избирани. Мамут каза, че съм била родена за него. — Тя леко се изчерви и отвърна очи, засрамена от това, че в момента говореше за нещо, което й беше дадено, а не го беше заслужила. Сети се за Иза и как тази жена старателно се бе опитвала да я научи да бъде добра жена от Клана.

— Мисля, че този Мамут е бил мъдър човек — заключи зеландони. — Но ти каза, че си научила лечебните умения от жена от рода, който те е отгледал, от Клана. Те не бележат ли по някакъв начин техните знахари?

— Дадоха ми един черен камък — специален знак, който да пазя в амулета си, — когато ме приеха като лечителка на Клана. Но те не правят татуировки на лечителките. Само за тотемите, когато момчетата стават мъже.

— Как тогава хората познават лечителя, когато им потрябва?

Айла не се беше замисляла за това. Направи пауза, за да прецени какво да отговори.

— Лечителките не е необходимо да бъдат белязани. Хората ги познават. Положението на една лечителка се определя от правата, които са й дадени. Позицията й е призната от всички. Иза беше най-високопоставената жена в Клана, дори стоеше по-високо от съпругата на Брун.

Зеландони поклати глава. Нищо не разбра от обяснението на Айла.

— Може и да е така, но все пак как ги познават хората?

— По начина, по който се държи — повтори младата жена и се опита да разясни думите си: — По позите, които заема, когато се храни, по знаците, които използва, когато… говори, по сигналите, които й правят, когато се обръщат към нея.

— Не е ли твърде примитивно? С пози и знаци?

— Не и за тях. Хората от Клана общуват по този начин. Със знаци. Те не говорят с думи като нас.

— Но защо?

— Не могат. Просто не могат да произнасят звуци като нас. Използват някои от звуците, но не всички. Те общуват с помощта на ръцете и телата си.

Джондалар забеляза недоумението на майка си и на останалите. В същото време объркването на Айла все повече се засилваше. Реши, че е време да внесе малко яснота.

— Айла е била отгледана от плоскоглавци, майко — каза.

В стаята настъпи гробовна тишина.

— От плоскоглавци! Плоскоглавците са животни! — възкликна Джохаран.

— Не, не са — възрази му Джондалар.

— Разбира се, че са — настоя Фолара. — Та те не могат да говорят!

— Могат да говорят, но просто не общуват като нас — отвърна той. — Аз дори се понаучих да използвам езика им, но, разбира се, Айла го владее много по-добре. Когато каза, че съм я учил да говори, това бе самата истина. — Хвърли поглед към зеландони. — Беше забравила родния си език още като дете, тъй като откакто я беше открил Кланът, общуваше само на техния език. Кланът се състои от плоскоглавци. Самите те наричат себе си Клана.

— Как биха могли да се наричат така, като общуват само с ръце? — попита Фолара.

— Знаят малко думи — намеси се Айла. — Просто не могат да произнасят всички звуци. Дори не чуват всичките звуци, които ние произвеждаме. Биха могли да ги разберат, ако бяха привиквали от малки, но като възрастни е трудно да го сторят. — Тя се сети за Ридаг. Той разбираше всичко, което му се казваше, дори и да не можеше да го повтори.

— Е, не знаех, че се обръщат един към друг по име — каза Мартона. — Тогава как ти общуваше с Айла, Джондалар?

— Отначало не можехме — отвърна той. — Разбира се, не ни беше необходимо. Айла знаеше какво да прави. Аз бях ранен и тя се грижеше за мен.

— Искаш да ми кажеш, Джондалар, че плоскоглавците са я научили да лекува рани от пещерни лъвове? — попита недоверчиво зеландони.

Вместо него отговори Айла:

— Казах ви, че Иза беше от рода на най-уважаваните лечителки в Клана. Тя ме научи.

— Трудно ми е да повярвам, че съществуват интелигентни и разумни плоскоглави същества.

— На мен не — обади се Уиламар.

Всички се обърнаха към майстора-търговец.

— Не мисля, че са животни. Виждал съм доста от тях по време на моите пътувания.

— Защо не си ни казвал досега? — попита Джохаран.

— Никога не е ставало дума. Никой не ме е питал, а и аз не се бях замислял над това.

— Какво те накара да си промениш мнението за тях, Уиламар? — попита зеландони. Това променяше нещата. Трябваше да поумува върху странната мисъл, която Джондалар и чужденката изложиха.

— Нека помисля малко. Първият път, когато започнах да се съмнявам, че са обикновени животни, беше преди много години — започна той. — Пътувах сам, на югозапад оттук. Времето бързо се промени, внезапно стана много студено и аз бързах да се прибера у дома. Продължих да вървя, докато почти се стъмни, и останах да лагерувам до един малък поток. Възнамерявах да го прекося на сутринта. Когато се събудих, открих, че съм нощувал точно до група плоскоглавци. Всъщност доста се изплаших — нали знаете какво се говори за тях. Затова ги наблюдавах, за да съм в готов, в случай че решат да ме нападнат или да ме преследват.

— Какво направиха? — попита Джохаран.

— Нищо. Устроиха си лагер като всички останали. Бяха разбрали за присъствието ми, но тъй като бях сам, не представлявах опасност за тях. А и те, изглежда, за никъде не бързаха. Свариха си вода и си стоплиха нещо за ядене. Навиха палатките си — различни от нашите, по-ниски и по-трудни за откриване — опаковаха ги и ги сложиха на гърбовете си, след което потеглиха в бърз бяг.

— Сред тях имаше ли жени? — попита Айла.

— Беше доста студено и всички бяха с дебели дрехи. През лятото ходят оскъдно облечени, а през зимата рядко могат да бъдат видени, тъй като не пътуват много.

— Прав си, не обичат да се отдалечават твърде много от дома си, когато е студено или има сняг — съгласи се тя.

— Повечето бяха с бради, но не видях дали всички имаха — продължи Уиламар.

Младите мъже са без бради. Забеляза ли дали някой от тях носеше кошница на гърба си?

— Май че не.

— Жените от Клана не ходят на лов, но когато мъжете тръгват на дълго пътуване, жените често ги придружават, за да сушат месото и да го носят. Вероятно си видял група, отиваща на лов недалеч от основния им лагер — поясни Айла.

— Ти същото ли си правила? — попита Фолара. — Ходила ли си на далечни пътувания, за да ловуваш?

— Да, дори веднъж ходих на лов за мамут. Но не участвах в самия лов.

Джондалар забеляза, че слушателите й по-скоро са обзети от любопитство, отколкото да са изпълнени с подозрение и недоверие към нея. Макар и да предполагаше, че доста хора ще проявят нетърпимост към Айла, поне най-близките му роднини, изглежда, имаха желание да научат повече неща за плоскоглавците… за Клана.

— Джохаран, радвам се, че стана въпрос за това, защото така или иначе исках да говоря с теб — каза Джондалар. — Трябва да знаеш, че по пътя ни насам срещнахме една двойка от Клана. Точно преди да се качим върху ледниковото плато на изток. Те ни казаха, че няколко Клана възнамеряват да се съберат заедно и да разговарят за нас. За проблемите, които имат с нас. Те ни наричат другите.

— Трудно ми е да повярвам, че изобщо биха могли да ни наричат по някакъв начин, да не говорим, че провеждат някакви срещи.

— Е, ще трябва да повярваш, защото в противен случай ще си имаме неприятности.

Няколко души заговориха едновременно:

— Какво искаш да кажеш?

— Какви неприятности?

— Знам за една случка в района на лозадунаи. Банда млади разбойници от няколко пещери започнали да дразнят плоскоглавците — хората от Клана. Доколкото разбрах, преди няколко години те се захванали с един от тях, но с мъжете от Клана не можеш просто ей-така да се закачаш. Те са умни и силни. Неколцина от тези млади мъже разбрали това, когато един или двама били хванати. Тогава насочили вниманието си към жените. Жените от Клана обикновено не се бият и затова можели лесно да бъдат победени. За да направят нещата по-забавни и интересни, разбойниците започнали да насилват жените за… ами, не бих го нарекъл точно наслади…

— Какво? — попита Джохаран.

— Добре ме чу.

— Велика майко! — изрече зеландони.

— Това е ужасно! — каза в същото време Мартона.

— Колко противно! — извика Фолара и сбърчи нос от отвращение.

— Омерзително! — отсече Уиламар.

И те мислят така — каза Джондалар. — Не смятат да се примиряват повече с подобни неща и щом измислят какво да правят, няма да търпят и нас. Верни ли са слуховете, че някога тези пещери са принадлежали на тях? Ами ако решат да си ги поискат обратно?

— Това са слухове, Джондалар. Нищо в Историите или в Старите легенди не го потвърждава — каза зеландони. — В тях се споменава само за мечките.

Айла не каза нищо, но смяташе, че слуховете са верни.

— Така или иначе нищо няма да получат — обади се Джохаран. — Това е нашият дом, земята на зеландониите.

— Но има и нещо друго, което би могло да ни е полезно. Според Губан — така се казваше този човек…

— Те имат имена? — прекъсна го Джохаран.

— Разбира се — отвърна Айла. — Също като хората от моя Клан. Той се казваше Губан, а тя — Йорга. Изрече имената с произношението на Клана — с гърлени и дълбоки звуци.

Джондалар се усмихна. „Направи го нарочно“ — каза си той.

„Ако те говорят така, определено се сещам откъде идва акцентът й — помисли си зеландони. — Сигурно казва истината. Била е отгледана от тях. Но дали наистина е научила лечебните си познания от тях?“

— Исках да кажа, Джохаран, че Губан ми спомена за някакви хора, не знам от кои пещери, които потърсили контакт с някои Кланове с мисълта да установят търговски връзки.

— Търговия! С плоскоглавци! — възкликна Джохаран.

— Защо не? — обади се Уиламар. — Мисля, че това би могло да се окаже интересно. Зависи какво могат да предложат за търгуване, разбира се.

— Типична позиция на търговец — заключи Джондалар.

— Като стана дума за търговия, какво смятат да направят лозадунаите с тези млади мъже? — попита Уиламар. — Нали и ние търгуваме с тях! Не бих искал някой от търговските ни кервани да се натъкне на група плоскоглавци, жадуващи за мъст, докато се спуска от другата страна на ледника.

— Когато ние… когато аз чух за пръв път за тях преди пет години, не предприеха нищо — поправи се Джондалар, за да не напомня на близките си за трагичната съдба на Тонолан. — Знаеха, че се вършат подобни неща. Някои от тях го наричаха „буйно поведение“, но Ладуни много се разстрои. После стана още по-лошо. На връщане се отбихме на гости при лозадунаите. Мъжете от Клана бяха започнали да придружават жените си, за да ги пазят, докато те събират храна. „Буйните“ младежи нямаха намерение да провокират мъжете от Клана и затова нападнаха една млада жена от пещерата на ладуни. Всичките я насилиха наведнъж… точно преди първите обреди.

— О, не! Как са могли, Джонде? — попита Фолара и избухна в сълзи.

— О, недра на Великата майка! — извика Джохаран.

— Точно там би трябвало да ги пратят! — добави Уиламар.

— Това е чудовищно! Дори не бих могла да си представя достатъчно сурово наказание за подобно деяние! — изсумтя зеландони.

Мартона не знаеше какво да каже. Бе обгърнала гърдите си с ръка и изглеждаше ужасена.

Айла съчувстваше на младата жена, която бе нападната. Тя се опита да сдържи гнева си, но не можеше да не й направи впечатление как роднините на Джондалар се бяха обединили срещу подобна жестокост. Но те бяха реагирали по-остро на вестта, че е била нападната жена от другите, отколкото на това, че са били поругавани жени от Клана. Ставаше ли въпрос за жените от Клана, бяха потресени, но щом се отнасяше за една от тях, направо побесняваха.

Точно това и даде да разбере каква огромна пропаст разделя двата народа. После се запита как ли биха реагирали, ако някоя банда от Клана… ако някакви плоскоглавци бяха извършили подобно злодеяние спрямо жени от зеландониите.

— Сега лозадунаите със сигурност ще предприемат мерки срещу тези мъже — поясни Джондалар. — Майката на младата жена настояваше за кръвна разплата срещу пещерата на водача на тези пропаднали мъже.

— А-а, това са лоши новини. Много трудна ситуация за вождовете — обади се Мартона.

— Има право да иска мъст! — заяви Фолара.

— Да, разбира се, че има право — отвърна Мартона. — Но после един или друг род ще тръгне да се съпротивлява. Или дори цялата пещера, а това ще доведе до сблъсъци. Може някой да бъде убит и после друг да иска да мъсти за него. Кой знае как ще свърши всичко. Какво мислят да правят, Джондалар?

— Няколко вождове от пещерата са изпратили куриери с послания. Мнозина от тях се събрали и разговаряли. Споразумели се да изпратят преследвачи, които да открият младежите. После ще ги издебнат поотделно и всяка пещера ще се разправя поотделно със своя представител. Виновните ще бъдат сурово наказани, но ще им се даде и възможност за разкаяние — обясни той.

— Според мен планът е добър, особено ако всички се съгласят с него, включително и пещерата на подстрекателя — каза Джохаран. — Стига младите мъже да се предадат мирно, когато ги открият…

— Не знам за водача им, но мисля, че останалите членове на бандата искат да се върнат у дома, тъй че според мен ще се съгласят на всичко. Когато ги видях, бяха гладни, измръзнали и мръсни и изобщо не бяха доволни от начина си на живот — продължи Джондалар.

— Ти си ги видял? — попита Мартона.

— Така срещнахме хората от Клана. Бандата нападна жената, но не забеляза мъжа. Той се беше покатерил високо на една скала, за да издебне плячката. Когато й се нахвърлиха, той скочи върху тях. Счупи си крака, но не се спря и се опита да ги отбие. Ние се оказахме наблизо — тъкмо се канехме да прекосим ледника, който се намираше недалеч оттам. — Джондалар се усмихна. — Айла, аз и Вълчо, без да споменавам двамата от Клана, ги подгонихме. У тези момчета не беше останал особен ищах да се бият. А и благодарение на Вълчо и конете, както и на обстоятелството, че ние знаехме кои са, а те не ни познаваха, доста ги поизплашихме.

— Да, сега разбирам — каза замислено зеландони.

— И мен бихте изплашили така — подметна Джохаран.

— После Айла убеди мъжа от Клана да оправи счупения му крак — продължи Джондалар. — Лагерувахме заедно няколко дни. Направих му няколко пръчки, на които да се опира и да ходи, докато кракът му зарасне. Той реши да си върви у дома. Поназнайвах малко езика му и можехме да общуваме, макар че Айла говореше най-много с него. Станахме като братя.

— Мисля, че ако възникне проблем с хората от Клана и те са в състояние да общуват и да се разбират един друг, ще е много полезно да разчитаме на Айла. Тя може да говори с тях, Джохаран — каза Мартона.

— Същото си мислех и аз — обади се зеландони. Тя умуваше и върху думите на Джондалар за страховития ефект, който животните на Айла бяха произвели върху хората, но не го спомена. Това също можеше да се окаже полезно.

— Естествено, че е така, майко, но ще е трудно да свикнем с мисълта, че може да се говори с плоскоглавци. И не само на мен ще ми е трудно — отвърна Джохаран. Той замълча, а после поклати глава. — Ако разговарят с помощта на ръцете, откъде разбрахте, че комуникират, а не махат безсмислено?

Всички се обърнаха към Айла. Тя на свой ред — към Джондалар.

— Мисля, че трябва да им покажеш — каза той. — И в същото време да говориш — както когато говори с Губан и в същото време ми превеждаше.

— Какво да кажа?

— Защо просто не ги поздравиш, както направи Губан?

Тя се замисли за момент. Не можеше да ги поздрави точно както бе сторил Губан. Той беше мъж, а една жена никога не би поздравила някого по същия начин. Можеше да направи знак за поздрав — жестът беше същият, — но само с това не ставаше. Знакът се променяше в зависимост от този, който го правеше и за когото се правеше. А знак за поздрав на един от другите в езика на Клана нямаше. Подобно нещо не беше вършено никога преди — не и по официален, признат начин. Може би тя трябваше да го измисли. Русокосата жена стана и застана срещу тях.

— Тази жена ви поздравява, хора от другите — започна. — Или може би трябва да кажа „хора на Майката“.

— Опитай с „деца на Майката“ или „деца на Великата Майка Земя“ — предложи Джондалар.

Тя кимна и започна наново:

— Тази жена… на име Айла ви приветства, деца на Дони, Великата Майка Земя. — Тя произнесе приветствието с думи, но със звуци, близки до употребяваните в Клана. Останалото беше предадено със знаци на езика на Клана и в същото време изговорено на зеландонийски.

— Тази жена се надява някой ден да ви приветства човек от Клана на Пещерната мечка и вие да му върнете приветствието. Мог-ърът каза на тази жена, че Кланът е древен и спомените му датират от дълбоки старини. Кланът е живеел тук, когато са дошли новите. Те кръстили новите „другите“ — тези, които не са от Клана. Кланът предпочел да върви по пътя си, за да избегне среща с Другите. Такива са традициите на Клана и те се променят бавно. Но някои от Клана се променят и създават нови традиции. Ако наистина е така, жената се надява те да не навредят нито на Клана, нито на другите.

Преводът й на зеландонийски беше произнесен с тих и монотонен глас, с колкото се може по-голяма точност и едва забележим акцент. Те разбираха по думите какво им казваше тя, но в същото време виждаха, че движенията на ръцете й съвсем не са случайни. Жестове с дланите, плавни движения на тялото, повдигане на главата в знак на гордост и навеждане в знак на примирение, дори повдигане на веждите — всичко това се правеше целенасочено и имаше някакво значение.

Крайният резултат беше зашеметяващ. По гърба на Мартона пробягаха тръпки. Тя хвърли поглед към зеландони, която я забеляза и кимна. Шаманката също беше почувствала нещо дълбоко и значимо. Джондалар забеляза дискретната размяна на погледи. Той през цялото време наблюдаваше тези, които гледаха Айла. Джохаран бе свъсил вежди, докато Уиламар се бе усмихнал и кимаше одобрително. Фолара направо сияеше. Тя беше толкова приятно изненадана и щастлива, че Джондалар не можа да скрие усмивката си.

Когато Айла свърши, тя се разположи отново на масата, сядайки с елегантно кръстосани крака. Възцари се неловко мълчание. Никой не знаеше какво да каже. Всички искаха да помислят върху видяното. Накрая Фолара реши да наруши тишината:

— Това беше чудесно, Айла! Беше красиво почти като танц — възкликна.

— На мен ми е трудно да го възприема като танц — усмихна се русокосата жена. — Това е начинът, по който те говорят. Макар че едно време много обичах да гледам как разказват историите си.

— Беше много изразително — обади се Мартона и погледна към сина си. — Ти също ли можеш така, Джондалар?

— Не и като Айла. Тя научи хората от Лъвския бивак на този език, за да могат да общуват с Ридаг. Дори се позабавляваха по време на Летния събор, защото можеха да разговарят, без никой да го забелязва — отвърна той.

— Ридаг? Не беше ли това детето с болното сърце? — попита зеландони. — Защо не е говорел като всички останали?

Джондалар и Айла се спогледаха.

— Ридаг беше наполовина от Клана и изпитваше същите трудности при произнасянето на звуците — обясни Айла. — Затова го научих да говори, а Лъвският бивак — да разбира езика му.

— Наполовина от Клана? — обади се Джохаран. — Искаш да кажеш наполовина плоскоглавец? Наполовина плоскоглава грешка на природата!

— Той беше дете! — Тя го изгледа гневно. — Като всички останали деца. Никое дете не е грешка на природата!

Джохаран се изненада от реакцията й, но после си спомни, че Айла е била отгледана от тях, и разбра защо се е засегнала.

— Аз… аз… съжалявам — замънка извинително той. — Просто така мислят всички.

Зеландони се намеси:

— Айла, напомням ти, че още не сме обмислили всичко, което ни разказа. Досега винаги сме смятали хората от твоя Клан за животни и сме възприемали всяко същество, което е получовек полуживотно, за грешка на природата. Убедена съм, че си права, че това… че този Ридаг е бил дете.

„Права е — каза си Айла, — а и аз разбрах какво е мнението на зеландони. Джондалар го изрази съвсем ясно, когато спомена за Дърк.“ Тя се опита да се овладее.

— Но искам да разбера нещо — продължи зеландони, като се стремеше да зададе въпросите си, без да обиди чужденката. — Женското същество на име Нези е била съпруга на вожда на Лъвския бивак, така ли?

— Да. — Айла усещаше накъде бие и хвърли поглед към Джондалар. Стори й се, че се опитва да потисне усмивката си. Това я накара да се почувства по-добре. Той също знаеше за какво става въпрос и изпитваше някакво перверзно удоволствие от объркването на властната и могъща дони.

— Това дете, Ридаг, нейно ли беше?

На Джондалар му се искаше Айла да им отговори положително, само за да ги накара да се замислят. Доста време му трябваше, докато преодолее предразсъдъците и вярванията на своя народ, насаждани му още от раждането. Практически беше закърмен с тях. Мисълта, че жената, която беше родила „грешка на природата“, можеше да стане съпруга на вожд, може би щеше да поразклати сериозно убежденията им. Колкото повече се замисляше, толкова повече стигаше до извода, че за народа му ще бъде по-добре да се промени, да промени предразсъдъците и вярванията си и да приеме факта, че съществата от Клана също са хора.

— Тя го откърми — поясни Айла. — Заедно със собствената си дъщеря. Той беше син на една жена от Клана, която бе самотна и умря скоро след раждането му. Нези го осинови, също както Иза ме осинови, когато нямаше кой да се грижи за мен.

Всички онемяха. Обстоятелството, че съпругата на вожд съвсем доброволно бе решила да се грижи за едно новородено, което можеха да оставят да умре заедно с истинската му майка, бе доста шокиращо. Джондалар забеляза как близките му потънаха в размисъл над току-що наученото.

* * *

Вълчо бе останал в долината, където конете пасяха и опознаваха новата територия. След като мина известно време, той реши да се върне на мястото, което Айла бе посочила като новия му дом. Там, където трябваше да отиде, когато искаше да я намери. Както всички от неговия вид вълкът се движеше леко и бързо, с грациозни и плавни движения, сякаш летеше във въздуха, докато препускаше из гористия терен. Няколко души беряха боровинки в Гористата долина и един от тях забеляза животното, което се прокрадваше безшумно като призрак между дърветата.

— Насам идва вълк! И няма с него никой! — извика мъжът и си плю на петите.

— Къде ми е детето? — извика ужасено една жена. Тя се огледа, откри бебето си и се затича да го вземе, за да избяга с него.

Когато Вълчо стигна до пътеката, която водеше към скалата, той се насочи по нея с присъщата си бързина и грациозност.

— Ето го вълка! Не ми харесва вълк да се качва на скалата ни — извика друга жена.

— Джохаран каза, че трябва да му позволяваме да ходи, където поиска, но все пак ще взема копието си — обади се един мъж. — Може и да не нарани никого, но как да имаш доверие на един звяр!

Хората се отдръпнаха, за да направят път на Вълчо, и той скочи върху скалния ръб, насочвайки се право към жилището на Мартона. Един от мъжете събори няколко копия, тъй като се блъсна в тях в бързината да се отдалечи достатъчно от хищника. Вълкът усети страха на хората около него. Не му хареса, но продължи напред към мястото, което Айла му беше посочила.

* * *

Мълчанието в дома на Мартона беше нарушено, когато Уиламар, забелязал помръдването на входната завеса, изведнъж скочи и изкрещя:

— Вълк! Велика майко, как е стигнал този вълк дотук?

— Всичко е наред, Уиламар — опита се да го успокои Мартона.

— Позволено му е. — Фолара се усмихна при вида на изненадания човек. Макар че Джохаран все още се чувстваше изнервен в компанията на животното, той също се усмихна.

— Това е вълкът на Айла — поясни Джондалар и стана, за да предотврати всякакви прибързани действия. В същото време Айла се запъти към входа, за да настани любимеца си. Вълчо беше по-уплашен и от Уиламар, след като го посрещнаха с такава врява, и бе подвил опашка между задните си лапи. Козината по врата му беше настръхнала, а зъбите — оголени.

Ако зеландони можеше, би скочила светкавично също като Уиламар. Заплашителното ръмжене, изглежда, беше адресирано към нея и тя се разтрепери от страх. Макар че беше чула за животните на Айла и ги бе зърнала отдалеч, беше ужасена от огромния хищник, който нахълта в жилището. Никога не беше стояла толкова близо до вълк — в гората тези зверове избягваха по-големите групи хора.

Тя наблюдаваше удивено как Айла се втурна към Вълчо и го прегърна, говорейки му нежно на някакъв странен език. Вълкът се развълнува и я облиза по врата и лицето, докато тя го галеше, и видимо се успокои. Това бе най-невероятната демонстрация на свръхестествени способности, която зеландони беше виждала някога. Що за тайнствени сили притежаваше тази жена, за да упражнява такъв контрол върху животното? Старата шаманка усети, че настръхва при тази мисъл.

Уиламар също се беше успокоил, след като видя какво направи Айла с вълка.

— Мисля, че Уиламар трябва да се запознае с Вълчо, нали, Айла? — каза Мартона.

— Особено, при положение че ще делят едно жилище — добави Джондалар.

Уиламар зяпна изненадано и им хвърли недоумяващ поглед.

Айла се изправи и се приближи до тях, след което даде сигнал на Вълчо да я последва.

— Вълчо ще се запознае с теб, като подуши миризмата ти. Ако протегнеш ръка, за да я помирише… — каза тя и понечи да хване ръката му.

Мъжът я дръпна рязко.

— Сигурна ли си в това? — попита и погледна към Мартона.

Съпругата му се усмихна, после протегна ръката си към вълка. Животното помириса дланта й и я облиза.

— Днес доста ни поизплаши, Вълчо. Дойде неканен, преди да си се запознал с всички — каза.

Уиламар още се колебаеше, но в крайна сметка също протегна ръка. Айла го запозна Вълчо, докато хищникът душеше миризмата на човека:

— Вълчо, това е Уиламар. Той живее с Мартона.

Вълкът го близна и излая игриво.

— Защо го направи? — попита Уиламар и издърпа ръката си.

— Не знам. Може би е усетил миризмата на Мартона по теб, а той се привърза много бързо към нея — предположи Айла. — Опитай се да го погалиш или да го почешеш.

Уиламар го погъделичка и Вълчо се сви на кълбо и сам се почеса зад ухото. Това предизвика усмивки. Когато свърши, Вълчо отиде при зеландони.

Тя го изгледа внимателно, но остана на мястото си. Беше ужасена, когато вълкът се появи на входа. Джондалар беше най-притеснен от реакцията й, тъй като бе забелязал как се бе вцепенила. Останалите бяха разтревожена заради Уиламар, който подскочи и извика, но не забелязаха тихия ужас на шаманката. Това я устройваше напълно. Една Служителка на Майката трябваше да бъде безстрашна, както и се бе държала досега. Не можеше да си припомни друг случай, когато да е изпитвала такава паника.

— Според мен се досеща, че досега не те е срещал, зеландони — обади се Джондалар. — И тъй като ще живее тук, мисля, че и ти трябва да се запознаеш с него.

По начина, по който Джондалар я погледна, Золена разбра, че уплахата й не е останала незабелязана. Тя му кимна в знак, че е съгласна.

— Мисля, че си прав. Какво трябва да направя, да му дам ръка ли? — попита и протегна длан към вълка. Животното я подуши, облиза я, след което неочаквано я хвана със зъби и тихо изръмжа.

— Какво прави? — попита Фолара. Тя също още не се беше запознала с него. — Досега използваше зъбите само когато е с Айла.

— Не мога да кажа със сигурност — отвърна загрижен Джондалар.

Зеландони погледна строго към Вълчо и той я пусна.

— Нарани ли те? — попита Фолара. — Защо го направи?

— Не, разбира се, че не ме нарани. Стори го, за да ми покаже, че няма защо да се страхувам от него — отвърна зеландони, но не го погали. — Разбираме се добре. — После погледна към Айла и се замисли. — И имаме да научим много един за друг.

— Да, така е. Нямам нищо против — отвърна Айла.

— Вълчо трябва да се запознае и с Фолара — каза Джондалар. — Ела тук. Вълчо, ела да се запознаеш със сестра ми.

Хищникът реагира на игривия тон на гласа му и се втурна към него.

— Това е Фолара, Вълчо — каза младият мъж.

Сестра му бързо се увери колко е забавно да гали и чеше вълка.

— Сега е мой ред — намеси се Айла. — Искам да ме представите на Уиламар и зеландони, макар че вече си поговорихме.

Мартона пристъпи напред.

— Разбира се. Забравих, че не те представих официално на тях. Айла запознай се с Уиламар, признат пътешественик и търговец на Деветата пещера на зеландониите, съпруг на Мартона и баща на Фолара, благословена от Дони. — После се обърна към Уиламар: — Уиламар, моля, приветствай Айла от Лъвския бивак на мамутоите, дъщеря на огнището на Мамут, избрана от духа на пещерния лъв, закриляна от пещерната мечка и майка на Вълчо и два коня — добави накрая.

След случките и историите, които Айла им разказа преди малко, роднините на Джондалар разбраха значението на нейните имена и връзки по-добре и я опознаха по-пълно. Тя вече не беше странната чужденка. Уиламар и Айла си стиснаха ръцете и се поздравиха в името на Майката с обичайните фрази, използвани в случаите на запознанство. Айла бе забелязала, че хората рядко произнасяха имената и титлите съвсем точно и често добавяха свои собствени детайли.

— Ще чакам с нетърпение да се запозная с конете. И ще взема да добавя „избран от Царския орел“ към името си. В края на краищата това е моят тотем — каза Уиламар с топла усмивка. Тя също му се усмихна, широко и ослепително. „Щастлив съм, че Джондалар се върна — каза си мъжът. — Колко хубаво за Мартона, че той доведе със себе си тази жена. Това значи, че тя ще остане. Толкова красива жена. Ако са от неговия дух, как ли само ще изглеждат нейните деца!“

Джондалар реши, че трябва да представи официално Айла и зеландони една на друга.

— Айла, това е зеландони, Първа сред служителките на Великата майка, Гласът на Дони, наместничка на Благославящата дони, Дарител на помощ и лечение, помощник на Първородния наследник, духовен водач на Деветата пещера на зеландониите и приятелка на Джондалар, някога известна под името Золена. — Последните думи изрече с усмивка. Обикновено те не спадаха към титлите на шаманката.

— Зеландони, това е Айла от рода на мамутоите — започна и добави, — която, надявам се, скоро ще стане съпруга на Джондалар.

„Хубаво е, че каза „надявам се“ — помисли си зеландони и пристъпи напред с протегнати ръце. — Този брак още не е одобрен“.

— Като Гласът на Дони, Великата Майка Земя, те приветствам, Айла от рода на мамутоите, дъщеря на Мамут — каза шаманката.

— В името на Мут, Майка на всички, която е и Дони, те приветствам, зеландони, Първа сред служителките на Великата Майка Земя — отвърна на свой ред Айла.

Джондалар се надяваше двете жени да станат добри приятелки. Не искаше да се превръщат във врагове.

— А сега трябва да вървя. Не възнамерявах да оставам толкова дълго — каза зеландони.

— И аз трябва да вървя — обади се Джохаран и се наведе, за да отърка бузата си в тази на майка си, след което се изправи. — Има още много да се свърши преди празненството довечера. Уиламар, утре искам да ми кажеш как е минала търговията.

След като зеландони и Джохаран си тръгнаха, Мартона попита Айла дали не иска да си почине преди тържеството.

— Толкова съм мръсна и изтощена от пътуването — отвърна младата жена. В момента най-много от всичко искам да поплувам, да се охладя и да се измия. Растат ли наоколо сапунени коренчета?

— Да. Джондалар, заведи я зад голямата скала нагоре по течението на реката, близо до Гористата речна долина. Нали знаеш къде се намира това място?

— Да, знам. Конете на Айла са в Гористата речна долина. Ела, ще ти покажа. Идеята за плуването ми е добра. — Джондалар прегърна Мартона. — Хубаво е да съм отново у дома, майко. Мисля, че вече не ми се пътешества на такива дълги разстояния.