Джийн М. Оел
Каменните убежища (33)

Трийсет и трета глава

Когато стигнаха до лагера на Деветата пещера и слязоха от конете близо до шатрата си, хората не им обърнаха никакво внимание, сякаш изобщо не ги виждаха. Това събуди болезнени спомени у Айла, защото й напомни за смъртното проклятие, с което я бяха прокудили от Клана. Тя знаеше добре какво означава да те отбягват хората, които обичаш, и да отказват да те видят дори и когато застанеш пред тях, размахвайки ръце и надавайки отчаяни викове.

Тогава забеляза, че Фолара ги гледа, опитвайки се да потисне усмивката си, и това я накара да се поотпусне. В отношението на зеландонийците нямаше никаква злонамереност. Това просто беше изпитателният им период и те не трябваше да говорят с никой друг, освен помежду си. Очевидно всички забелязваха присъствието им, ала се стараеха да не го показват.

Двамата влязоха в шатрата тъкмо когато Мартона излизаше навън. Разминаха се, без да си разменят и дума, ала старата жена явно не се притесняваше да ги гледа в очите и да се усмихва многозначително. Според нея бе излишно човек да се преструва, че не вижда нововенчаните двойки; това да не говориш с тях и да не ги провокираш те самите да говорят беше напълно достатъчно.

Айла и Джондалар оставиха брачните си премени върху напълнените с трева възглавнички, сложени на местата, където спяха, и си взеха някои необходими вещи, преди да се насочат към кътчето, където спяха Мартона и Уиламар. Майката на Джондалар бе сложила парчето необработена кожа, в което Айла беше увила амулета си, върху постелята си, а до него им беше опаковала и малко храна. Русокосата жена за малко да й благодари на глас, ала се усети навреме и набързо направи с ръце онези знаци на хората от Клана, които означаваха: „Благодаря ти за щедростта, майко на моя съпруг.“

Някогашната предводителка на Деветата пещера на зеландониите, която се бе спряла на входа на шатрата и ги наблюдаваше усмихнато, не разбра значението на тези жестове, ала се досети, че изразяват благодарността на младата жена и й кимна едва доловимо с глава. „Може би си струва човек да познава тези знаци — каза си тя. — Би било доста интересно хората да общуват без думи и без никой друг да разбира какво точно си казват.“ Когато синът й и съпругата му си тръгнаха, Мартона се приближи до възглавничките, където бяха оставили дрехите си, и се загледа в брачните им тоалети.

Бялата туника на Джондалар бе направила невероятно впечатление на всички, ала колкото и изкусно да беше изработена, премяната на Айла беше тази, която прикова всеобщото внимание — точно както Мартона се беше надявала. Тя вече бе накарала неколцина души да преосмислят статута, който възнамеряваха да й дадат. Някогашната предводителка на Деветата пещера бе поканила някои хора на почерпка със знаменитото си боровинково вино — беше го съхранявала две години в най-тъмното и сухо кътче на жилището си в добре почистен стомах на лос. Мартона се наведе и разгъна внимателно туниката на Айла, изглаждайки една гънка, която закриваше част от мънистените украшения.

* * *

Айла и Джондалар изкараха прекрасно четиринайсетте дни на символичната им изолация от останалите зеландонийци. Сякаш се бяха върнали във времето на пътешествието си, ала без нуждата да изминават десетки километри всеки ден. Те прекарваха дългите летни дни в лов, риболов, събиране на ядивни растения, плуване и яздене. От време на време Вълчо им правеше компания, но през останалото време Айла трябваше да се примирява с отсъствието му. Сякаш хищникът още не можеше да реши дали да остане при хората, които обожаваше, или да се върне сред дивата пустош, която бе родината му. Той всяка вечер ги намираше, без значение къде лагеруваха, и всеки път, когато изникнеше пред палатката им, Айла се радваше. Тя го милваше и чешеше, говореше му и ходеше на лов заедно с него. Обикновено вниманието й го караше да остане за малко при тях, ала по някое време вълкът отново изчезваше и се губеше по цели дни и нощи.

Те обикаляха околните хълмове и долини. Джондалар си мислеше, че познава терена, ала благодарение на конете сега го видя по съвсем различен начин. Това му помогна да оцени по-добре богатствата на района и да види голяма част от разнообразните животински видове, обитаващи земите на зеландониите.

— Този млад мъжкар е в разцвета на силите си — каза Джондалар. Двамата с Айла бяха спрели конете на едно възвишение и наблюдаваха стадо червени елени, спрели на водопой. — Бих искал да се върна и да погледам как ще се бие за женските с другите мъжкари. Когато се сблъскат с тези рога, вдигат такъв шум, че можеш да ги чуеш от огромно разстояние.

— Чувала съм ги — рече Айла, — но никога не съм ги виждала да правят това.

— Веднъж, докато живеех при Даланар, видях двама мъжкари, които бяха сплели рогата си и не можеха да се откачат един от друг, колкото и да се опитваха. Трябваше да срежем рогата им, за да ги освободим. Бяха лесна плячка, ала Даланар рече, че им правим услуга и не би било хубаво да се възползваме от това. Ако бяха останали с преплетени рога, щяха да умрат я от глад, я от жажда.

— Мисля, че този мъжкар е имал вземане-даване с хората — отбеляза Айла и даде знак на Уини да отстъпи назад. — Вятърът току-що смени посоката си и сигурно ни е надушил, защото внезапно стана раздразнителен.

— Да, наистина изглежда нервен — съгласи се мъжът.

Изневиделица рисът, който до този момент се криеше в клоните на едно буково дърво, скочи върху гърба на най-младия мъжкар от стадото. Еленът се стресна и се опита да събори хищника на земята, ала той се държеше здраво и в следващия миг острите му зъби разкъсаха вратните му вени. Раненият мъжкар се опита да последва събратята си, които побягнаха при появата на хищника, ала, изглежда, губеше много кръв, защото само след няколко крачки се строполи на земята. Рисът това и чакаше. Той строши черепа му със зъбите си и се нахвърли лакомо върху мозъка на жертвата.

— Ето защо този елен изглеждаше напрегнат — заключи Айла. — Изобщо не е било заради нас.

— Виждаш ли петната по козината на елена? — попита я спътникът й. — Това животно е съвсем младо. Чудя се дали майка му не е умряла преждевременно, оставяйки го съвсем само. Мисля, че точно затова се е присъединил към мъжкото стадо. Младите животни винаги са уязвими.

— Когато бях малко момиче, веднъж се опитах да убия рис с прашката си — каза тя и обърна коня си.

— С прашка? — повдигна вежди синеокият мъж. — На колко години беше?

— На осем или девет.

— Можеше да свършиш като този елен — подхвърли Джондалар.

— Зная — кимна Айла. — Той се премести и не можах да го улуча. Само го раздразних и рисът се хвърли към мен. За щастие в последния момент успях да се изтърколя встрани и да сграбча някакво дърво, с което го ударих и той избяга.

— Велика Майко! — възкликна мъжът. — Отървала си се на косъм!

— После известно време се страхувах да изляза сама навън, ала сетне ми хрумна да взема два камъка. Така ако пропуснех първия път, щях да имам възможност да го улуча, преди да ме нападне. Не бях сигурна, че ще се получи, но започнах да се упражнявам и едва когато убих една хиена, се почувствах уверена да изляза отново на лов.

Джондалар само поклати глава. Беше цяло чудо, че се е отървала невредима. На връщане към палатката се натъкнаха на стадо диви магарета и една женска антилопа сайга с две малки. Сайгите приличаха на кози, имаха издължени муцуни и предпочитаха равнините и стените пред хълмовете и планините. Айла си спомни, че тази антилопа беше тотемът на Иза.

През следващите няколко дни Вълчо прекара известно време при тях и русокосата жена имаше чувството, че семейството й отново е заедно. Тя и Джондалар си прекараха чудесно — смееха се на видрите, които си играеха в изоставеното от бобри вирче, гледаха как една мечка търка козината си в кората на едно дърво и наблюдаваха отдалеч големите глигани, които разравяха земята в търсене на трюфели. Един ден лежаха в тревата и съзерцаваха пасящото наблизо стадо диви кози, когато Айла неочаквано се намръщи:

— Мисля, че насам се задават мамути.

— Как разбра? — попита Джондалар. — Не мога да видя нищо.

— Чувам ги — обясни тя. — Особено големите мъжкари.

— Нищо не чувам — усмихна се синеокият мъж.

— Дълбок, тътнещ звук — рече Айла и отново напрегна слуха си. — Виж, Джондалар! Ей там! — извика, сочейки в далечината. Там наистина имаше голямо стадо мамути, които пристъпваха бавно към тях. Повечето бяха женски с малките им, ала имаше и няколко мъжки екземпляра, които се движеха покрай стадото, за да го пазят от евентуални врагове.

— Рано е за мамути — каза Джондалар. — Никога не сме ги виждали по-рано от есента, и то късната есен. Мамутите, носорозите, мускусните бикове и елените са зимни животни.

* * *

В последния ден от изпитателния им период Айла и Джондалар станаха рано. Те събраха нещата си, ала им се искаше да направят още една разходка, преди да се отправят към Летния събор на зеландониите. Времето, което бяха прекарали в уединение, им се бе отразило много добре, ала вече се бяха затъжили за близките си и искаха да се върнат при тях. Все пак бяха пътували близо година в компанията единствено на животните и себе си и познаваха добре както положителните, така и отрицателните страни на изолацията.

Взеха си храна и вода, ала нямаха ясна идея накъде точно да вървят. По едно време се натъкнаха на малко езерце, където слязоха от конете и споделиха наслади под сянката на една плачеща върба, след което влязоха във водата да поплуват. Когато се наситиха на водата, яхнаха отново Уини и Рейсър и поеха в посока към събора. На пет-шест километра от него обаче чуха някакви викове и забелязаха неколцина млади мъже — най-вероятно обитатели на Крайните колиби, чието облекло подсказа на Джондалар, че са от Петата пещера. Всеки от тях държеше копие и те бяха застанали в кръг, в чийто център се виждаше голям звяр с дълга, провиснала козина и два големи рога, които стърчаха от муцуната му.

Това беше космат носорог — огромно създание, високо метър и половина и дълго четири. Масивното му туловище се поддържаше от къси, дебели крака и се нуждаеше от огромни количества трева, храсти и клонки, за да поддържа жизнените си функции. Зрението му не беше особено добро, ала за сметка на това обонянието и слухът му бяха изключително остри. Предният му рог беше дълъг около метър и изглеждаше страшно оръжие — особено сега, когато носорогът клатеше огромната си глава наляво-надясно, докато пуфтеше ядосано и риеше земята с набитите си крака.

Изведнъж звярът се втурна към младия мъж, който стоеше пред него. За изумление на Айла човекът остана на мястото си. В последния момент обаче, секунда преди масивният рог да се вреже в тялото му, той отскочи настрани и като по чудо не бе засегнат от страховитото острие.

— Това ми изглежда доста рисковано — рече тя, след като се отдалечиха на безопасно разстояние.

— Точно затова го правят — усмихна се Джондалар. — Косматите носорози са трудна плячка, при каквито и да е обстоятелства. Имат лош нрав и са непредсказуеми.

— Като Брод — въздъхна Айла. — Косматият носорог беше негов тотем. Мъжете от Клана често убиваха такива животни, ала никога не съм присъствала на подобен лов. Защо правят това?

— Ако успеят да убият някой носорог, ще дадат месото на пещерата си и ще получат много похвали за това — започна да обяснява той. — Всичко друго подлежи на подялба, като този, който има най-голяма заслуга за убиването на животното, има предимство при избора. Обикновено избира рога. Роговете са много ценни — от тях се правят различни инструменти и дръжки за ножове, — но причината най-често е друга. Навярно защото формата му напомня мъж във вихъра на насладата, но зеландонийците вярват, че ако го стриеш на прах и го дадеш тайно на жената, която обичаш, тя ще стане още по-страстна към теб — завърши синеокият мъж с усмивка.

— Ти участвал ли си в подобни игри, Джондалар? — запита го Айла с дяволити пламъчета в очите си.

Той се засмя.

— Да, повечето мъже обичат да се забавляват така, когато са млади. Те дразнят много животни по този начин — и зубри, и турове, ала най-голямата тръпка са носорозите. Някои жени също го правят. Джетамио например — жената от шарамудоите, която стана съпруга на Тонолан. Аз я научих да ходи на лов за носорози и тя стана много добра в това. Нейните сънародници предпочитат да ловят големите есетри, които се въдят във Великата река майка, диви кози и планински антилопи. — Замълча за миг. — Като се замисля, благодарение на един носорог се срещнахме и с шарамудоите — Тонолан бе ранен от едно такова животно и те го спасиха.

Двамата се загледаха в опасната игра, която играеха младежите. Острото обоняние на тревопасната грамада бе объркано от големия брой хора около него, ала когато долови някакво движение с малките си очички, той се хвърли бясно напред. Айла забеляза, че тича доста бързо за късите си крака. Сцената с изплъзването в последния момент отново се повтори и следващия път мъжете трябваше да положат много повече усилия, докато привлекат вниманието на носорога. Изглежда, го бяха поизтощили, защото звярът се движеше доста по-бавно отпреди.

Мъжете видяха, че животното е уморено, и затегнаха кръга. Огромният бозайник дишаше тежко, навел масивната си глава към земята. Човекът, който трябваше да дразни носорога, пристъпи внимателно към него, вдигнал копието си. Тревопасната грамада сякаш изобщо не го забеляза. Докато мъжът се приближаваше, непредсказуемият звяр внезапно се изстреля напред с неподозирана бързина — явно първичната ярост, бушуваща в примитивния му мозък, му беше дала нови сили.

Всичко стана толкова бързо, че младежът се оказа неподготвен. Косматата грамада най-накрая успя да забие масивния си рог в нещо. Вик разцепи въздуха и мъжът се строполи на земята. Това бе достатъчно за Айла. Щом го чу, тя моментално пришпори кобилата напред, без дори да се замисли.

— Айла! Почакай! Опасно е! — извика й Джондалар, ала разбра, че любимата му няма да се спре и веднага препусна след нея, вдигайки копиехвъргача си.

Междувременно останалите мъже запратиха копията си по разярения звяр и когато Айла скочи в движение от коня си и се втурна към лежащия на земята мъж, носорогът вече беше повален. Той лежеше на земята — огромна рунтава грамада, а от косматото му туловище стърчаха няколко копия, досущ като игличките на някакво огромно бодливо прасе. Появата на русокосата чужденка, следвана от Джондалар, доста изненада мъжете и един от тях за малко да наруши забраната и да я попита какво прави тук, но тя не му обърна никакво внимание. Обърна изпадналия в безсъзнание младеж, който лежеше на същото място, където бе паднал, провери дишането му и използва ножа си, за да махне парчетата от панталоните му, попаднали в раната на крака му.

А тя наистина беше сериозна. Докато я почистваше, ръцете й станаха целите в кръв. Айла отметна един непослушен кичур, паднал пред очите й, и на лицето й разцъфна алено петно. Може и да нямаше характерните за зеландони татуировки по лицето си, ала сега изглеждаше като шаманка.

Големият заострен рог бе пронизал прасеца на мъжа. Мускулът бе разкъсан и назъбеният край на костта стърчеше грозно под неестествен ъгъл, а кръвта бликаше като из ведро.

— Помогни ми да изправя костта, докато е още в безсъзнание — обърна се Айла към Джондалар. — Иначе болката ще бъде ужасна. Сетне ми донеси няколко кожи — нашите ще свършат идеална работа, а после ще трябва да ми помогнеш да сложа шина на крака му.

Той кимна и се втурна да изпълни заръката й.

— Знаеш ли как се прави носилка? — обърна се Айла към един от младежите, които я наблюдаваха. — Ще ни трябва нещо, с което да го занесем после до събора.

— Носилка — повтори той. — Да, зная.

— Джондалар ще ти помогне — рече тя, щом любимият й се върна с кожите.

„Та те са още момчета!“ — помисли си Айла, докато обръщаха ранения по гръб. Той изохка, но не се събуди. Тя го провери отново — не бе изключено да е получил нараняване на главата при падането, ала поне нямаше външни травми. После се наведе и притисна силно крака му над коляното, опитвайки се да намали кръвотечението. Помисли си да му направи турникет, но ако успееше да изправи костта и да превърже крака му, можеше и да не й потрябва — натискът върху самата рана щеше да е достатъчен. Кървенето наистина бе обилно, но Айла беше виждала и по-тежки случаи.

Тя вдигна очи към Джондалар.

— Ще ни трябват шини — рече. — Виж дали можеш да намериш някакви прави пръчки с дължината на крака му. Ако трябва, счупи някои от тези копия.

Синеокият мъж точно това и направи. Айла взе счупените копия и ги омота с нарязани кожени ивици, за да ги подплати. Сетне хвана с едната си ръка пръстите на счупения крак, а с другата — петата, и го дръпна силно напред, за да го изправи. Мъжът изстена — навярно скоро щеше да дойде на себе си — и тя осъзна, че нямаше никакво време за губене. Бръкна в кървищата рана и напипа костта, опитвайки се да разбере дали е наместена правилно.

— Джондалар, ще натиснеш ли бедрото му? — попита. — Трябва да изправя костта, преди да се събуди и докато кървенето още е силно, защото кръвта ще почисти раната. — Сетне погледна към младежите, които стояха наоколо, а в очите им се четеше изумление и ужас. — Ти и ти — посочи, — смятам да вдигна крака и да наместя счупването, за да зарасне добре. Ако не го направя, никога вече няма да може да върви с този крак. Искам от вас да вземете тези шини и да ги сложите под крака му, така че като го смъкна, той да се окаже точно между тях. Ще можете ли да се справете?

Момчетата кимнаха и побързаха да вземат омотаните с кожи копия. Когато всички бяха готови, Айла отново хвана стъпалото за пръстите и петата и вдигна внимателно крака. Когато Джондалар натисна бедрото на ранения, русокосата жена дръпна рязко. Синеокият мъж и друг път бе наблюдавал как любимата му намества счупена кост, ала никога досега не я бе виждал да се опитва да оправи две кости едновременно. Изведнъж се чу тихичко изпукване, сякаш счупените кости бяха намерили мястото си, и Айла спусна внимателно крака, оглеждайки го съсредоточено. На Джондалар му изглеждаше изправен, но какво разбираше той? Поне вече не бе огънат назад по онзи неестествен начин.

Тя му даде знак да пусне бедрото и насочи вниманието си към кървищата рана. Синеокият мъж оказа силен натиск с ръце, за да спре кръвотечението, след което Айла нагласи шините и ги стегна с още парчета кожа.

Двамата се изправиха и едва тогава Джондалар забеляза кръвта. Беше навсякъде — по шините, по кожите, по Айла, по него, по младия мъж, който им беше помогнал. Лежащият на земята младеж бе изгубил много кръв.

— Трябва веднага да го закараме в лагера — рече Джондалар и в миг си помисли, че забраната още не е изтекла напълно и ритуалното освобождаване на нововенчаната двойка още не бе извършено. За Айла обаче този проблем сякаш изобщо не съществуваше и в следващата секунда и той прогони тази мисъл.

— Ще ни трябва носилка — обърна се тя към младите мъже около нея, които изглеждаха по-зашеметени от приятеля им, който лежеше на земята в локва кръв.

Те се спогледаха, пристъпвайки нервно. Бяха толкова млади и неопитни. Едва неколцина бяха възмъжали (и то наскоро), а повечето бяха убили първия си бизон по време на големия лов, открил началото на летния сезон, макар че той не беше толкова лов, колкото стрелба по мишени. Играта с носорога бе предложена наскоро от един от тях, който беше наблюдавал как по-големият му брат прави същото преди няколко години заедно с приятелите си, но решението бе взето по-скоро спонтанно, тъй като никой не бе очаквал, че ще се натъкнат на косматия звяр. Те добре знаеха, че би трябвало да извикат по-опитни ловци, преди да се опитат да повалят огромното животно, но единственото, за което си мислеха, беше славата, която щяха да получат, ако успееха да убият носорога, завистта на другите крайни колиби и възхищението на целия Летен събор. Ала ето че сега един от тях лежеше тежко ранен.

— От коя пещера е? — попита Джондалар.

— От Петата — гласеше отговорът.

— Тичай напред, за да им кажеш какво се е случило — нареди синеокият мъж. Момчето, което му беше отговорило, кимна и хукна натам. Джондалар щеше да стигне много по-бързо, ако препуснеше с Рейсър, ала трябваше да им помогне да направят носилката, тъй като младежите бяха прекалено уплашени и нямаше да се справят сами. — Ще ми трябват трима-четирима от вас, за да го пренесем. Останалите по-добре да изчакат тук и да изкормят носорога, защото ще се подуе много бързо. Ще изпратя хора да ви помогнат. Няма смисъл да изгубим месото — и без това цената му беше прекалено висока.

— Той е мой братовчед — каза един от мъжете. — Бих искал да помогна да го занесем в лагера.

— Чудесно. Вземи още трима, а другите да останат — каза Джондалар. После забеляза, че младежът едва сдържаше сълзите си. — Как се казва братовчед ти?

— Матаган — беше отговорът. — Матаган от Петата пещера на зеландониите.

— Знам, че се тревожиш за него — каза му синеокият мъж. — Раната му наистина е сериозна, но ще ти кажа едно — Матаган е голям късметлия, че Айла бе тук. Не мога да ти обещая със сигурност, но си мисля, че ще се оправи и отново ще може да ходи. Айла е много добър лечител. Бях ранен от пещерен лъв и щях да умра в степите на изтока, но тя ме намери, излекува раните ми и спаси живота ми. Ако някой може да спаси Матаган, това е тя.

Младият мъж въздъхна облекчено.

— Сега ми намери няколко копия, за да можем да отнесем братовчеда ти у дома — каза Джондалар. — Ще ни трябват поне четири.

Младежът се втурна да изпълни заръката му и не след дълго импровизираната носилка беше готова. Тъй като не се намираха много далеч от лагера, Айла и Джондалар тръгнаха пеш заедно с четиримата юноши, двама, от които понесоха ранения си другар, а Уини и Рейсър ги последваха.

Новината за произшествието се бе разпространила със светкавична бързина. Джохаран и още неколцина други мъже се завтекоха да ги посрещнат. Двама от тях веднага заеха местата на носачите на носилката и групата ускори крачката си.

— Мартона каза да извикат Първата и зеландони на Петата пещера — каза Джохаран. — Всички дони са в другия край на лагера на някаква среща. Къде да го занесем? — обърна се той към Айла.

— Трябва да сменя превръзките му и да сложа лапа на раната, за да не загнои — каза тя. — Мисля, че е най-добре да го занесем в шатрата на зеландони, защото искам Първата да го погледне.

— Това е добра идея — кимна вождът на Деветата пещера. — Най-вероятно ще стигнем там преди нея, но не вярвам тя да се забави много. Шаманката на Петата ще дойде по-бързо, но за съжаление не е много добра лечителка.

Когато стигнаха до шатрата обаче, ги чакаше изненада. Първата вече беше там и бяха приготвили място, където да положат ранения Матаган. След като го сложиха да легне, Айла и Джондалар разказаха какво се е случило, след което русокосата жена допълни:

— И двете кости са счупени, а прасецът бе огънат назад. Реших да наглася костта още там, докато младежът беше още в безсъзнание, преди кракът му да се подуе и да затрудни наместването. Мисля, че успях да се справя. По пътя за насам издаваше някакви звуци, което означава, че скоро ще се събуди. Болката обаче ще бъде ужасна.

— Очевидно е, че знаеш доста за тези неща, но трябва да ти задам няколко въпроса — каза Първата. — Предполагам, че си намествала счупени кости и преди. Така ли е?

Джондалар отговори вместо нея:

— Една жена от шарамудоите — съпругата на вожда — беше паднала от една скала и счупи ръката си. Знахарят им бе умрял, те нямаха как да извикат друг, а костта бе започнала да зараства накриво, което беше доста болезнено. Наблюдавах как Айла я строши наново и я намести. Също така я гледах и докато оправяше лошо счупения крак на един мъж от Клана. Той бе скочил от една висока скала, за да защити жена си от неколцина млади лозадунайци, които нападаха жените от Клана. Умее да се справя със счупени кости и открити рани.

— Къде придоби тези знания, Айла? — поиска да узнае зеландони.

— Хората от Клана имат много здрави кости, но мъжете често ги чупят, докато ходят на лов. Те не хвърлят копията си по животните, а обикновено ги гонят, за да ги наръгат с оръжието си, или пък направо скачат върху тях. Понякога правят същото, което правеха и тези момчета — изтощават плячката до краен предел и се приближават на такова разстояние, че да могат да я намушкат с копията си. Това е много рисковано. Жените също чупят костите си, но не толкова често като мъжете. Първо Иза ми показа някои неща, а после, когато отидохме на летния събор на клановете, знахарките от другите кланове ме научиха как да намествам счупени кости и да изцерявам рани.

— Мисля, че този младеж е извадил голям късмет, задето си се оказала там, Айла — заключи Първата сред служителите на Майката. — Не всеки зеландони би знаел какво да прави със счупен крак. Сигурна съм, че зеландони на Петата пещера ще ти зададе някои въпроси, както и че майката на момчето ще иска да поговори с теб, но според мен си се справила много добре. Каква лапа смяташ да сложиш на раната?

— Изкопах някои коренчета по пътя за насам. Смятам да ги смачкам и да ги сваря, за да почистя раната, след което да добавя малко здравец, за да се съсири по-бързо кръвта. Има и едно коренче — нарича се зарасличе, — което е много добро за заздравяването на рани както отвътре, така и отвън. После ще използвам сок от невен, за да предотвратя загнояването — боя се, че момчето ще има нужда от това. Съжалявам, но не знам името му — каза Айла.

— Матаган — осведоми я Джондалар. — Братовчед му ми каза, че е Матаган от Петата пещера.

— Добре — кимна доволно Първата. — Сега искам двамата да отидете някъде и добре да се измиете, защото целите сте в кръв. Ако ви види майката на Матаган, това ще я разстрои повече от всичко друго. Освен това ви съветвам да не минавате пак през целия Летен събор, защото отвън със сигурност се е събрала цяла тълпа. Използвайте задния вход, за да си спестите време и обяснения. И още нещо — добави някогашната Золена със закачлив блясък в очите, — мисля, че трябва да бъдете освободени от забраната да говорите. Изглежда, изолацията ви приключи един ден по-рано.

— Съвсем забравих за това! — възкликна Айла. — Как можах!

— Аз се сетих — каза Джондалар, — но нямах никакво време да се тревожа за това.

— Не се притеснявайте — усмихна се шаманката. — Случаят е бил извънреден. Трябва обаче да ви питам официално за нещо. — Тя прочисти гърлото си и заяви с тържествен глас: — Айла и Джондалар, изпитателният ви период изтече. Какво решихте — ще останете ли женени един за друг, или ще разкъсате възела сега и ще си потърсите други партньори?

Те я изгледаха, след което се обърнаха един към друг и на лицата им разцъфнаха усмивки.

— Ако не съм подходящ за Айла, за коя ли жена ще бъда? — изтъкна Джондалар. — Може брачната ни церемония да е била съвсем скоро, но в сърцето си имам чувството, че сме женени от доста време.

— Така е — потвърди Айла. — Дори си казахме такива думи, преди да прекосим ледника, малко след като се разделихме с Гюбан и Йорга. Още тогава се чувствахме женени, ала Джондалар искаше ти да завържеш възела за нас, зеландони.

— Искаш ли да останеш свободна, Айла? — попита шаманката. — А ти, Джондалар?

— Не — отвърна русокосата жена и се усмихна на мъжа до себе си. — А ти?

— За нищо на света, жено — отвърна той. — Чаках достатъчно дълго за това и нямам никакво намерение да се отказвам сега.

— Значи сте свободни от забраната да говорите с други хора и можете да кажете на всички, че Айла и Джондалар от Деветата пещера на зеландониите са женени. Айла, всички деца, които ще родиш отсега нататък, ще бъдат родени в огнището на Джондалар. Вие ще носите отговорността да ги отгледате и да се грижите за тях. Носите ли кожените ремъци? — попита шаманката. Докато Айла и Джондалар ровеха из торбата, за да ги извадят, тя взе две огърлици от близката маса, след което прибра ремъците и завърза огърлиците на шиите им. — Желая ви дълъг и щастлив съвместен живот — завърши.

Двамата направиха точно както им каза. Минаха през задния вход и продължиха с бързи крачки към малкото езерце, което се намираше недалеч от лагера на Деветата пещера. Тези, които ги видяха да си тръгват, им извикаха да спрат, ала Айла и Джондалар не им обърнаха никакво внимание. Когато стигнаха до езерцето, русокосата жена влезе вътре с дрехите си, а съпругът й я последва, без да се замисли. Ако кървавите петна изобщо можеха да бъдат премахнати, то това можеше да стане само с хладка вода. В противен случай щеше да се наложи да изхвърли дрехите и да си направи нови.

Бяха оставили конете до лагера на Деветата пещера, защото бяха много чувствителни към миризмата на кръв, и сега видяха, че Уини и Рейсър ги чакат в специално построеното за тях ограждение. До тях стоеше Ланидар и ги милваше, ала в мига, в който видя Айла и Джондалар, момчето хукна с всички сили към тях. Русокосата жена забеляза, че изглежда нещастно, и се зачуди дали майка му в крайна сметка не е променила решението си относно посещенията му при конете.

— Какво има, Ланидар? — попита Айла, щом момчето се доближи.

— Ланога — отвърна хлапето. — Плаче вече цял ден.

— Защо? — намръщи се русокосата жена.

— Заради бебето — каза Ланидар. — Искат да вземат Лорала от нея.