Джийн М. Оел
Каменните убежища (7)

Седма глава

От местата, където готвеха ястия, цял ден се бяха разнасяли чудни аромати. Хората очакваха с нетърпение да ги опитат. Голяма част от зеландонийците бяха заети с подготовката на пиршеството, когато Джохаран започна речта си. След представянето Айла и Джондалар тръгнаха напред към тълпата. Мнозина от събралите се гледаха бързо да им сторят път заради Вълчо, който вървеше малко зад господарката си.

Храната беше върху подноси и в купи, сервирана на дългите ниски маси, изработени от варовик. До тях бяха подредени приборите за ядене — дървени вилици, лъжици от кост и големи кремъчни ножове. Повечето от хората си бяха донесли чинии, макар че имаше предостатъчно по масите.

Айла поспря, за да се порадва на гледката. Имаше цели печени еленови бутове, тлъста яребица, както и подноси с пъстърва и бяла риба. Особено ценни по това време на годината бяха зелените коренчета и треви, пресните зеленчуци и папрат. Също така имаше сушени плодове и лешници от миналогодишната реколта, съдове със сушени гъби, месо и ядивни корени.

Мисълта, че тези хора имаха толкова богат избор от храна след прекараната сурова зима, порази Айла. Това говореше за добрата им организация на събирането, съхранението и консервирането на продуктите, за да се изхранят няколкото пещери на зеландонийците по време на зимата. Все пак в Деветата пещера живееха двеста души, което си бяха доста хора за изхранване, ако районът не беше толкова плодороден. В крайна сметка благоприятните за живеене условия бяха довели до заселването на няколко пещери.

Домът на Деветата пещера на зеландониите представляваше висока варовикова скала, чиято лицева повърхност бе превърната в огромен надвиснал заслон, следващ силуета на протичащата наблизо река. Навесът покриваше територия от около двеста метра на дължина и почти трийсет метра на широчина, като общата площ беше около девет хиляди квадратни метра. Каменният под, покрит с многовековни наслоения, беше издаден напред като тераса.

С такова голямо пространство за живеене членовете на Деветата пещера не можеха да запълнят цялата защитена от навеса площ с къщи. Никой и не възнамеряваше да го прави, но интуитивно бяха определили граници на територията си. Постройките бяха струпани в източния край. Пространството на запад се използваше за работни и занаятчийски нужди. На югозапад, чак до края на скалата, имаше място за игри на децата и разходки на възрастните.

Макар че никоя друга не можеше да се сравнява по размери с Деветата, по течението на реката и нейните притоци имаше доста пещери на зеландонийци. Повечето от тях живееха в подобни пещери с варовикови навеси. Хората не знаеха, а и потомците им щяха да научат едва след хилядолетия, че тяхната земя бе разположена по средата между Северния полюс и Екватора. На тях изобщо не им трябваше подобно знание, за да разберат предимствата на терена. Живееха тук от много поколения насам и знаеха от собствения си опит, предаван от старите на младите, че тази територия е благоприятна за живот по време на всички годишни сезони. Човек обаче трябваше да се сети как да се възползва от предимствата й.

През лятото хората обикновено пътуваха из по-далечната околност, която смятаха за земя на зеландониите, живееха на открито в палатки или в колиби, построени от естествени материали. Те практикуваха този начин на живот, особено когато се събираха на големи групи, отиваха на гости на друга пещера, ловуваха или беряха зеленчуци. Всеки път, когато успееха да намерят гледащ на юг каменен подслон, който да ги приюти временно, бяха изключително доволни, а понякога използваха подслоните на приятели или роднини заради явните им предимства.

Дори по време на ледниковия период, когато огромната ледена маса се намираше само на неколкостотин километра на север от тях, при ясно време дните бяха доста горещи през пролетта и лятото. И в този случай скалният навес осигуряваше сянка и защита от силното слънце и жега.

И когато започваше да застудява, предвещавайки сурова зима в окололедниковите райони, те с още по-голямо уважение се отнасяха към постоянните си и защитени домове. Зиме въпреки мразовитите ветрове и ниските температури прекарваха дните си на сухо и топло.

Подходящите дрехи и паленето на огньове беше важно за оцеляването на северните континенти, когато ледниците покриваха близо четвърт от земната повърхност, но в земята на зеландониите слънчевата топлина допълнително затопляше жилищата им. Основната причина за голямата населеност на този район бяха огромните варовикови скали с техните заслони.

* * *

Айла се усмихна на жената, която се занимаваше с организирането на тържеството.

— Толкова красиво изглежда всичко, Пролева. Ако от чудесните миризми гладът ми не се усилваше до такава степен, щях да стоя с часове тук и да се възхищавам на невероятната гледка.

Трогната, Пролева й отвърна с усмивка.

— Това е специалността й — намеси се Мартона. Айла се обърна, донякъде изненадана да види майката на Джондалар. Беше я търсила, когато слезе от високия камък, но не я намери. — Никой друг не може да устрои пиршество или събор както Пролева. Тя е и добър готвач, но Джохаран от Деветата пещера я цени най-много заради уменията й да организира притока на храна и помощ от другите хора.

— От теб го научавам, Мартона — каза Пролева, очевидно поласкана от високата оценка, която й даде майката на нейния съпруг.

— Направо е ненадмината — продължи възрастната жена. — Никога не съм била толкова добра в организирането на празнични церемонии като теб.

— Надявам се да ми помогнеш следващия път, Пролева — каза Айла. — Бих искала да се науча от теб.

— С удоволствие ще ти помогна, но тъй като сегашното тържество е в твоя чест и хората те чакат, за да започне, мога ли да ти сервирам от печеното еленово месо?

— Къде отиде твоят вълк? — попита Мартона. — Сигурно също ще иска месо.

— Да, но не е необходимо да му се дават крехки хапки. И кокал с малко мръвка по него ще му свърши работа — отвърна Айла.

— До онези огньове за готвене ей-там има няколко кокала — обади се Пролева. — Но все пак си вземи от еленовото месо.

Айла протегна купата си, за да й сервират парче месо и топли зеленчуци. После Пролева повика една жена, за да сервира храната, и отиде с Айла при огнищата. Тя й показа купчината от кокали, струпани до едно от огнищата, и й помогна да избере един от тях.

— Този ще свърши работа — каза русокосата жена. През това време вълкът се обърна към нея с изплезен език. Искаш ли ти да му го дадеш, Пролева?

Тя нервно се намръщи. Не искаше да бъде неучтива към Айла, особено след постъпката на Марона, но също така не гореше от особен ентусиазъм да се приближава до хищника.

— Аз искам — намеси се Мартона, защото си даваше сметка, че така по-лесно ще разсее страха у другите. — Какво трябва да направя?

— Можеш да му го протегнеш или да му го хвърлиш — отвърна Айла. Тя забеляза, че неколцина зеландонийци, сред които и Джондалар, се присъединиха към тях. Усмихна се.

Мартона взе кокала и го протегна към животното, докато го доближаваше. После размисли и го хвърли на Вълчо. Той скочи и го сграбчи със зъби още във въздуха. Вълкът погледна с очакване към Айла. Номерът предизвика възхитителните възгласи на присъстващите.

— Отнеси го там, Вълчо — нареди му тя и посочи към големия овъглен пън на ръба на терасата. Вълкът занесе там кокала си като ценен трофей, разположи се удобно до пъна и започна с удоволствие да го гризе.

Когато се върнаха обратно на масите, всички искаха да гостят Айла и Джондалар със специални блюда. Тя забеляза, че на вкус храната е по-различна. Опитът обаче я беше научил, че колкото и да е различна храната на един народ, обикновено е вкусна.

Един мъж, малко по-възрастен от Джондалар, се приближи до групата, наобиколила Айла. Макар че й се стори доста нечистоплътен — немитата му руса коса бе потъмняла от мръсотия, а дрехите му бяха парцаливи, много от хората му се усмихнаха, особено младите мъже. Той носеше някакъв съд на рамо, подобен на мях за вода. Беше направен от водоустойчив животински стомах и се издуваше от някаква течност в него.

По размера на съда Айла предположи, че е изработен от конски стомах. А по миризмата разбра, че течността вътре не е вода. Ароматът по-скоро й напомни бузата на Талут — ферментиралата напитка, която главатарят на Лъвския бивак правеше от брезов сок и други съставки, държани от него в тайна.

Един от младите мъже се усмихна и попита:

— Ларамар! Да не носиш от твоята барма?

Младежът се казваше Харезал. Беше нов член на Деветата пещера, дошъл от една доста далечна група на зеландонийците, и беше доста млад. „Сигурно още не е бил срещнал своята жена-донии, когато аз тръгнах на пътешествие — каза си Джондалар. — Но се върти около Айла като комар.“

— Да, реших да дам принос за приветственото тържество в чест на тази млада жена — отвърна Ларамар и се усмихна на Айла.

Усмивката му й се стори неискрена, което изостри у нея инстинктите, придобити в Клана. Тя внимателно наблюдаваше езика на тялото му, което я наведе на мисълта, че на този човек не може да се има доверие.

— Принос? — саркастично попита една от жените. Беше Салова, съпругата на Рушемар — един от двамата мъже, които Айла смяташе за преки заместници на Джохаран, тъй както Грод заместваше Брун в Клана. Водачите винаги имаха нужда от някого, на когото да се доверят.

— Това е най-малкото, което можах да направя — каза Ларамар. — Не са чак толкова чести случаите, в които пещерата приветства гост, дошъл от толкова далеч.

Докато сваляше меха от рамото си и го слагаше масата, младата жена дочу как Салова си промърмори: „Ларамар да помогне за нещо? Ха! Интересно какво иска.“

За Айла беше очевидно, че не само тя не се доверява на този човек. Това засили любопитството й. Около него вече се събираха хора с купи, но той гледаше само към Айла и Джондалар.

— Мисля, че завърналият се пътешественик и жената, която е довел, трябва първи да отпият — каза Ларамар.

— Благодаря ти — усмихна му се Джондалар. — Много мъдро от твоя страна. Всички знаят, че твоята барма е най-добрата, Ларамар. Запозна ли се с Айла?

— Не и лично.

— Айла от рода мамутои, това е Ларамар от Деветата пещера на зеландониите. Вярно е, никой не прави по-хубава барма от него.

Айла си каза, че представянето беше доста кратко, но мъжът се усмихна, когато го похвалиха. Тя подаде на Джондалар купата си, за да освободи и двете си ръце, след което се здрависа с непознатия.

— В името на Великата Майка Земя те приветствам, Ларамар от Деветата пещера на зеландониите — произнесе.

— И аз също те приветствам — отвърна той и стисна ръцете й, но почти веднага ги пусна, сякаш беше притеснен от нещо. — Вместо официално представяне ти предлагам нещо по-добро.

Той отвори меха. Айла си взе купата от Джондалар и я поднесе към Ларамар, който я напълни до половината. После наля и на Джондалар. Русокосата жена отпи.

— Добро е — каза усмихната. — Когато живеех при мамутоите, главатарят Талут правеше подобна напитка от брезов сок, зърно и други съставки. Но трябва да призная, че твоята е по-хубава.

Ларамар се огледа със задоволство наоколо.

— От какво е направена? — попита Айла, като се опита да различи вкуса.

— Невинаги я приготвям по един и същи начин. Зависи от това с какви съставки разполагам в момента. Понякога използвам брезов сок и зърно — отвърна уклончиво мъжът. — Можеш ли да познаеш какво има вътре?

Тя отново вкуси. Трудно е да се разпознаят съставките, когато са ферментирали.

— Мисля, че има зърно, може би брезов сок или сок от друго дърво, може би плодове, но и нещо друго — сладко. Не мога да кажа обаче по колко от всяка съставка си сложил.

— Имаш добър усет — мъжът явно беше впечатлен. — Наистина има плодове — ябълки, замръзнали през зимата, което ги прави малко по-сладки. Но сладкото, което ти долавяш, е от мед.

— Ама, разбира се! Сега, когато ми разкри тайната, усещам, че наистина е мед — отвърна Айла.

— Невинаги успявам да намеря мед, но когато имам, бармата ми става по-хубава и силна. — Ларамар отново се усмихна, но този път искрено. Малцина бяха хората, с които можеше да обсъди приготовлението на питието.

Повечето зеландонийци имаха някакъв занаят, някаква сфера, в която бяха довели уменията си до съвършенство. Ларамар знаеше, че е най-добрият майстор на барма. Той смяташе това си занимание за занаят, но се огорчаваше, защото според него хората подценяваха умението му.

Много от храните ферментираха по естествен път, някои направо на лозата или на дървото, на което растяха. Дори животните, които ги ядяха, понякога се опияняваха. Мнозина произвеждаха ферментирали напитки, но невинаги успяваха да постигнат добро качество, а и количествата не бяха големи. Мартона се славеше с това, че от време на време правеше хубаво вино, но за хората винопроизводството не беше кой знае колко важна дейност, защото почти всички се занимаваха с правенето на вино.

На Ларамар можеше да се разчита, че в неговата ферментирала напитка винаги ще има алкохол, а не оцет. Бармата му често излизаше доста сполучлива. Той самият изобщо не смяташе дарбата си за маловажна. За да успееш, се изискваха умения и познания за плодовете и процеса на ферментация, но хората се интересуваха само какъв ще е крайният продукт. Освен това всички знаеха за склонността му да си пийва повечко. Сутрин обикновено беше „болен“ от махмурлук и не участваше нито в ловните мероприятия, нито в другите общи дейности на зеландонийците.

Тъкмо наля на гостите от своята барма, и до него се появи една жена. На крака й висеше малко дете, което тепърва прохождаше, но тя, изглежда, не му обръщаше никакво внимание. Жената протегна купата си към Ларамар. За момент на лицето му се изписа досада, но успя да остане безучастен, докато й наливаше и на нея.

— Няма ли да представиш гостенката на съпругата си? — каза тя на Ларамар, загледана в Айла.

— Айла, това е съпругата ми Тремеда, а детето на крака й е най-малкият й син — каза той, като неохотно се подчини на жена си.

— Тремеда, това е Айла от… матумо…

— В името на Майката, приветствам те, Тремеда от…

— И аз те приветствам, Айла — отвърна жената и взе питието си, без да си дава труда да се здрависва.

Около нея се скупчиха още две деца. Дрехите по тях бяха толкова раздърпани и мръсни, че беше трудно да се разбере кое е момче и кое — момиче. Самата Тремеда не изглеждаше много добре. Косата й беше несресана, дрехите й бяха мръсни. Айла предположи, че тя също е пристрастена към бармата на мъжа й. Най-голямото от децата — едно момче — гледаше към нея така, сякаш му беше неприятно в нейната компания.

— Защо говори толкова смешно? — попита то, вдигнало глава към майка си. — И защо носи мъжки дрехи?

— Не знам. Защо не я попиташ? — отвърна Тремеда и изпи до дъно напитката в купата.

Айла хвърли поглед към Ларамар и забеляза, че той кипи от гняв. Беше готов да удари детето. Преди да го стори, жената заговори на момчето:

— Говоря по различен начин, защото идвам от много далеч и съм израснала с хора, които не говорят по същия начин като зеландонийците. Джондалар ме научи да говоря вашия език. Що се отнася до тези дрехи, днес ми ги подариха.

Детето, изглежда, беше изненадано от отговора, но не се поколеба да попита още нещо:

— Че защо ще ти подаряват момчешки дрехи?

— Не знам. Сигурно са искали да се пошегуват, но на мен ми харесват. Много са удобни. Не е ли така?

— Сигурно. Никога не съм имал толкова нови и хубави дрехи.

— Тогава можем да ти направим. Ще се радвам, ако ми помогнеш.

Очите му светнаха.

— Наистина ли?

— Да, разбира се. Ще ми кажеш ли името си?

— Бологан.

Айла протегна ръцете си за поздрав. Бологан я изгледа изненадано. Не беше очаквал да се здрависват с него напълно официално и не знаеше какво да прави. Никога не беше чувал майка му или мъжът от тяхното огнище, особено пък баща му, да поздравяват някого, като произнасят всичките имена и кръвни връзки. Айла взе двете отпуснати ръчички в своите.

— Аз съм Айла от рода на мамутоите, член на Лъвския бивак — започна тя. — В името на Мут, великата Майка Земя, известна още като Дони, те приветствам, Бологан от Деветата пещера; син на Тремеда, Благословена от Дони; съпруга на Ларамар, майстора на най-великолепната барма.

Начинът, по който произнесе похвалата, прозвуча за детето така, сякаш то наистина имаше родители, с които да се гордее. То погледна към майка си и нейния съпруг. Ларамар вече не беше ядосан. Двамата се усмихваха и явно им беше приятно.

И мен също — каза Харезал, другото дете, като не чакаше покана. През това време около Ларамар започнаха да се трупат хора.

Айла забеляза, че Тремеда си напълни още една купа, преди да се оттегли заедно с децата. Бологан се обърна към нея. Тя му се усмихна и се зарадва, когато момчето й отвърна със същото.

— Мисля, че спечели детето за приятел — обади се Мартона.

— Доста невъзпитан младеж — намеси се Салова. — Наистина ли ще му ушиеш зимни дрехи?

— Защо не? Искам да се науча как се правят дрехите — отвърна Айла и посочи с жест към облеклото си. — Някой ден може да имам син. А пък може и да ушия дрехи и за себе си.

— Да ушиеш за себе си! Искаш да кажеш, че възнамеряваш да носиш това? — попита Салова, сбърчвайки нос от отвращение.

— Да, с някои промени като малко по-широко горнище — отвърна й Айла. — Вие пробвали ли сте изобщо тези дрехи? Много са удобни. Освен това са ми подарък за добре дошла. Искам да покажа, че съм ти благодарна за този дар — изрече тя, като в гласа й се доловиха нотки на гняв и гордост едновременно.

Салова отвори широко очи към чужденката, която беше довел Джондалар. „Не е за предпочитане да заставаш на пътя й“ — каза си тя. Макар че Марона се бе опитала да я постави в неловко положение, Айла демонстративно й беше обърнала гръб. В крайна сметка унижена остана Марона. Сега ще потръпва всеки път, когато види чужденката, облечена в подарените от нея дрехи.

— Сигурна съм, че Бологан би могъл да намери нещо топло да облече през зимата — каза Мартона. Тя внимателно беше проследила разговора между двете млади жени. „Айла се стреми да извоюва мястото си в новата среда — помисли си тя. — Хората трябва да знаят, че не могат така лесно да я взимат на подбив. В края на краищата ще става съпруга на мъж, който е роден и израснал в семейство на признати водачи на зеландонийците.“

— Винаги би могъл да намери нещо за носене — отвърна Салова. — Той изобщо някога бил ли е облечен прилично? Единствената причина, поради която тези деца са облечени, е, че хората ги съжаляват и им дават старите си дрехи. Забелязала ли си, че Ларамар, колкото и да пие, винаги има достатъчно барма, която да размени, за каквото си поиска. Но все не му стига да нахрани семейството си. А и никога го няма, когато трябва да се свърши нещо важно, като да се ходи на лов например. А и Тремеда също не я е грижа. Двамата много си приличат. Тя винаги е „болна“, когато трябва да се събира храна или има някакво мероприятие на племето. Но въпреки това не я е срам да моли другите да помогнат за прехраната на „горките й гладни дечица“. И кой би могъл да й откаже? Наистина са много бедно облечени, рядко са чисти и спретнати, често са гладни.

След като се нахраниха събралите се станаха по-шумни, особено след като по масите се появи бармата на Ларамар. С настъпването на тъмнината празнуващите се преместиха по-близо до средната част на защитената от скалния покрив местност. Там запалиха огромен огън. Дори и през най-горещите летни дни нощта беше ужасно студена, което се дължеше на големите ледникови маси на север.

Огънят нагряваше скалата над него и така се затопляше всичко наоколо. Тълпата постоянно се трупаше около новопристигналата двойка. Айла се запозна с толкова много хора, че въпреки изключителната си памет едва ли щеше да запомни имената на всички.

Вълчо се появи по едно време, тъкмо когато Пролева дойде със спящия Джарадал на ръце. Момчето се надигна и понечи да се спусне на земята за голям ужас на майка си.

— Вълчо няма да му направи нищо — каза Айла.

— Той се държи много добре с децата, Пролева — добави Джондалар. — Отгледан е заедно с деца в Лъвския бивак и особено закрилнически се е държал с едно момче, което е било болно и немощно.

Изнервената майка се наведе и свали детето на земята, но предпазливо го хвана с ръка. Айла пък обгърна животното, за да успокои жената.

— Искаш ли да пипнеш Вълчо, Джарадал? — попита Айла. Той кимна и тя постави ръката му на главата на Вълчо.

— Боцка! — възкликна усмихнато Джарадал.

— Да, козината му боцка. И него го боцка. Сменя козината си, което означава, че част от космите по тялото му падат.

— Боли ли го?

— Не, само леко го сърби. Затова обича да го чешат.

— Защо му падат космите?

— Защото времето се затопля. През зимата, когато е студено, козината му пораства и става дебела, за да му топли. Но през лятото с тази козина му е много горещо — обясни Айла.

— Защо не си слага палто, когато му е студено?

На въпроса отговори зеландони:

— Вълците не могат да си шият палта, затова Майката им ги прави всяка зима. — Зеландони се беше присъединила към групата малко след Пролева. — През лятото, когато стане топло, Майката им сваля палтата. Когато Вълчо си сменя козината, по този начин Дони му взима палтото, Джарадал.

Айла беше изненадана от нежността в гласа и погледа на шаманката. Това я накара да се запита дали зеландони не е искала да има деца. С нейните познания по медицина Айла беше сигурна, че дони знае как да изражда бебета. Но по-трудно беше самата ти да родиш. „Интересно как си представя зачеването на новия живот? — каза си тя. — Или сигурно знае как да го предотврати.“

Когато Пролева взе момчето и тръгна към къщи, Вълчо ги последва, ала Айла го повика.

— По-добре се върни у дома при Мартона, Вълчо — каза му тя и му направи жест да върви. Домът на вълка беше там, където тя оставеше снопче косми от козината му.

Докато студът и мракът бавно настъпваха около уютната топлинка на огъня, мнозина започнаха да напускат тържеството. Някои, особено семействата с по-малки деца, се оттеглиха по домовете си. Други — предимно млади двойки, но и по-възрастни хора, останаха уединени в мрака по-встрани от огъня. Те си говореха или се прегръщаха. Не беше необичайно при подобни събития двойките взаимно да си споделят партньорите. Щом цареше съгласие и разбиране, нямаше място за никакви злонамерени действия.

Това напомни на Айла за празника в чест на Майката. А щом беше в нейна чест и се споделяше дарът на насладата, Дони трябваше да се чувства наистина добре почетена. Зеландонийците не бяха много по-различни от мамутоите, каза си Айла, или от шарамудоите и лозадунаите. Дори езикът им приличаше на този на лозадонийците.

Няколко мъже се опитаха да изкушат красивата чужденка да сподели заедно с тях дара на Великата майка. Айла бе поласкана от вниманието, но ясно им даде да разберат, че не желае да се люби с никой друг, освен с Джондалар.

Вниманието към нея го оставяше със смесени чувства. Приятно му беше, че хората я приемаха толкова добре, и се гордееше, че толкова много мъже й се възхищават, но му се искаше да не се опитват толкова открито да я прелъстят и замъкнат в постелята си. Особено този Харезал. От друга страна, беше доволен, че тя не желае да се люби с никой друг.

Зеландонийците не гледаха добре на ревността. Тя можеше да доведе до дисхармония и кавги, дори до сбиване. Като единна общност те ценяха най-много хармонията и сътрудничеството. В една земя, която бе скована от ледове през по-голямата част от годината, взаимопомощта бе от съществено значение за оцеляването. Повечето от техните обичаи и традиции целяха да се поддържа добронамереността и да няма място за такива прояви като ревност, които биха могли да застрашат приятелските им взаимоотношения.

Джондалар си даваше сметка, че трудно ще може да скрие ревността си, ако Айла си избере някой друг. Не искаше да я дели с никого. Може би, след като минеха години от брака им и на някой от двамата му се поискаше нещо ново и вълнуващо, той щеше да разсъждава по друг начин. Но не и сега, а пък и дълбоко в душата си се съмняваше, че някога ще се примири с мисълта да я дели с друг мъж.

Някои от празнуващите започнаха да пеят и танцуват. Айла се опитваше да отиде при тях, но около нея постоянно се тълпяха хора, които искаха да поприказват. Особено един мъж, който се въртеше около групата през цялата вечер. Очевидно сега много му се искаше да говори с нея. Айла си каза, че още в началото на вечерта беше забелязала нещо необичайно, но винаги когато се опитваше да съсредоточи погледа си върху него, някой друг идваше да я пита нещо или да направи някакъв коментар, което я разсейваше.

Тя погледна към мъжа, докато той й подаваше поредната купа с барма. Вече й се виеше свят и реши да не пие повече. Запозната беше с ефекта на подобни ферментирали напитки и не искаше по вина на алкохола да става прекалено „дружелюбна“ още през първата й вечер с народа на Джондалар.

Усмихна се на мъжа и понечи любезно да му откаже, но като видя как се е вцепенил, промени намерението си.

— Казвам се Брукевал — промълви той. Стори й се колеблив и срамежлив. — Братовчед съм на Джондалар. — Гласът му беше доста дрезгав, но плътен и много приятен.

— Здравей! Аз съм Айла от рода на мамутоите — отвърна тя, заинтригувана не само от гласа и поведението му.

Той не приличаше на другите зеландонийци. Очите му бяха доста тъмни. На Айла й се стори, че са кафяви, но на светлината на огъня не можа добре да ги различи. По-изумителен от очите му обаче беше външният му вид. Имаше поглед, който й беше странно познат отнякъде. В чертите му имаше нещо от Клана!

„Кръвта му е смесена, от Клана и от другите — каза си тя. — Сигурна съм в това.“ Зае се да го изучава, като му хвърляше от време на време бегли погледи. Изглежда, беше довел жена си от Клана и затова Айла не искаше да се взира в него прекалено дълго. Смесената му кръв не беше разпределена поравно между тази на Клана и на другите. Както на Екозар, за когото беше сгодена Джоплая.

Чертите на другите бяха по-силно изразени у него. Челото му беше високо и право, като съвсем леко се заобляше назад. Когато се обърна, тя видя, че макар и главата му да беше продълговата, тилът му бе закръглен, а не заострен. Но гъстите му вежди над дълбоко хлътналите очи бяха най-отличителната му черта — не толкова внушителни като на мъжете от Клана, но достатъчно рунтави. Носът му също беше доста голям и макар че бе по-фин от тези на мъжете от Клана, формата му беше подобна.

Сигурно и брадичката му беше вдадена навътре. От тъмнокафявата му брада не можеше да се види, но самата брада още повече засилваше приликата му с мъжете, които Айла познаваше от дете. Когато Джондалар се обръсна за пръв път, което обикновено правеше през лятото, тя бе шокирана от разликата — без брада изглеждаше много по-млад, направо като юноша. Никога преди това не беше виждала мъж без брада. Брукевал беше малко по-нисък от нея, но набит, мускулест и с широк гръден кош.

Брукевал имаше всички черти на мъжете от Клана, с които беше живяла като малка, и притежаваше тяхната красота. Тя дори почувства леко привличане към него. Чувстваше се толкова замаяна. Определено нямаше да пие повече барма. Топлата й усмивка бе в синхрон с вътрешната й нагласа, но на него му се стори, че и тя е срамежлива — свенливо гледаше в земята. Брукевал не беше свикнал жените да реагират на присъствието му толкова топло, особено пък красиви жени като тази — жената на стройния му и привлекателен братовчед.

— Мислех, че ще искаш купа от бармата на Ларамар — каза той. — Толкова много хора имаше наоколо и всички искаха да говорят с теб, но никой не се сети, че сигурно си жадна.

— Благодаря ти. Наистина съм жадна, но не мога да пия повече. Вече изпих доста и сега ми се вие свят — и Айла го дари с лъчезарната си, неустоима усмивка.

Брукевал беше до такава степен омагьосан от нея, че чак затаи дъх от вълнение. Цяла вечер искаше да се запознае с нея, но го беше срам да я доближи. Обикновено красивите жени го отбягваха. Със златистата си коса, в която играеха отблясъците на огъня, със стегнатото си и невероятно красиво тяло, с чуждестранните си черти, които й придаваха екзотичен вид, за него тя беше най-красивата жена на света.

— Искаш ли нещо друго за пиене? — попита Брукевал, като се усмихна глуповато по момчешки. Не беше очаквал да се държи с него толкова открито и приятелски.

— Махай се, Брукевал. Аз дойдох пръв тук — намеси се Харезал, който изведнъж бе станал сериозен. Беше видял как тя се усмихва на Брукевал, а самият той се бе старал цяла вечер да я съблазни или поне да изкопчи от нея обещание, че ще се срещнат насаме някой път.

Малцина мъже биха се осмелили да привлекат вниманието на жената на Джондалар, но Харезал беше дошъл от една отдалечена пещера в Деветата пещера само преди година. Беше няколко години по-млад от Джондалар и дори не беше навършил пълнолетие, когато двамата братя бяха заминали на своето пътешествие, и не беше запознат с репутацията на високия мъж като всеобщ любимец на жените. Едва сега беше научил, че Джондалар е имал брат, но за Брукевал беше чувал най-различни клюки.

— Нали не мислиш, че Айла ще прояви интерес към човек, чиято майка е била наполовина плоскоглава? — попита Харезал.

Хората зяпнаха от изненада и изведнъж всички млъкнаха. Никой не беше изричал подобни подмятания по адрес на Брукевал от години. Лицето му се изкриви от омраза. Айла бе потресена от промяната. Беше виждала подобна ярост у мъжете от Клана и преди, затова се уплаши.

Но това не беше първият път, когато се подиграваха на Брукевал. Той самият се бе почувствал силно засегнат, когато си направиха тъпата шега с Айла. Брукевал също беше ставал жертва на подобни подлости, ето защо веднага му се прииска да й се притече на помощ и да я защити. И когато видя как тя гордо се изправи и обърна гръб на Марона и приятелките й, мъжът се просълзи. Направо си изгуби ума по нея.

По-късно, макар и да изгаряше от желание да я заговори, мъчително се колебаеше и все не се решаваше да се представи. Жените невинаги откликваха на желанията му и той предпочиташе да й се любува отдалеч, отколкото да види как го гледа с отвращение, както му се беше случвало неведнъж. Но след като я съзерцава известно време, най-накрая се реши. И тогава тя реагира толкова мило! Очевидно присъствието му й беше приятно. Усмивката й беше така топла и любезна, че тя стана дори още по-красива и ослепителна.

Когато множеството утихна след думите на Харезал, Брукевал видя как Джондалар застана зад Айла, готов да я защити. Изведнъж почувства завист. Винаги беше завиждал на братовчед си за по-високия ръст. Макар че Джондалар никога не се беше заяждал с него и дори неведнъж и дваж беше заставал на негова страна, на Брукевал му се струваше, че той го нрави по-скоро от съжаление.

И ето че сега се беше завърнал у дома с тази красива жена, на която всички се възхищаваха. Защо на някои хора толкова им вървеше?

Но блясъкът в очите му беше разтревожил Айла. Тя не беше виждала подобна физиономия, откакто напусна Клана. Напомни й за Брод, сина на Брун, който често я беше гледал по същия начин. Въпреки че Брукевал не бе ядосан на нея, тя потръпна при неприятния спомен и поиска да се махне по-далеч. Обърна се към Джондалар:

— Да си вървим. Уморена съм — каза на езика на мамутоите. Всъщност наистина беше много изморена и изтощена. Тъкмо се бяха върнали от дълго и трудно пътешествие и се бяха случили толкова много неща, та направо не й се вярваше, че са пристигнали в същия ден. Притеснението от срещата със семейството на Джондалар, тъгата от смъртта на Тонолан, положението, в което я беше поставила Марона, вълнението от запознанството с толкова много хора от тази голяма пещера, а сега и Брукевал… Беше прекалено много за един ден.

Джондалар забеляза, че случилото се с Брукевал и Харезал беше смутило любимата му. Можеше да се досети защо.

— Денят беше доста дълъг — каза той. — Мисля, че е време да си вървим.

Брукевал явно се натъжи, че ще си тръгват толкова скоро, след като едва беше събрал куража да я заговори. Той се усмихна колебливо:

— Наистина ли трябва да тръгвате?

— Късно е. Мнозина вече отидоха да си легнат, а и аз съм уморена — отвърна му с усмивка тя. Сега, след като от лицето му беше изчезнала злобата, усмивката й отново стана широка, но в нея вече липсваше предишната топлота. Двамата пожелаха лека нощ на оставащите на празненството. Когато обаче Айла се обърна, видя Брукевал отново да гледа с ненавист към Харезал.

Докато вървяха към дома на Мартона, тя попита Джондалар:

— Видя ли как братовчед ти гледаше към Харезал? Погледът му бе изпълнен с омраза.

— Не го обвинявам — отвърна той. — Страшно обидно е да наречеш някого плоскоглавец, а още по-лошо е да кажеш, че майка му е била такава. Брукевал и преди е бил дразнен, особено като по-малък. Децата могат да бъдат много жестоки.

Джондалар се зае да й обяснява как, когато Брукевал бил дете, щом някой искал да го подразни, го наричал „плоскоглавец“. Макар че главата му не била като на другите членове на Клана — с плоско, скосено чело — тази дума буквално го вбесяваше. За един сирак, който почти не помнеше майка си, беше много обидно да я назовеш с най-ужасната дума, означаваща мелез между животно и човек.

И понеже знаеха колко емоционално реагираше, по-големите или по-възрастните деца го наричаха „плоскоглавец“ или „грешка на природата“. След като порасна обаче, липсата на самообладание беше заместена от физическата му сила. След няколко схватки с момчета, които, макар и да бяха по-високи от него, не можеха да му се противопоставят (особено когато беше разгневен), те спряха да му се подиграват или поне се бояха да изрекат обидната дума в лицето му.

— Не знам защо хората толкова много ги притеснява това, но мисля, че е вярно — каза Айла. — Според мен част от кръвта му е на Клана. Напомня ми на Екозар. Чертите на Клана обаче не са толкова силно изразени, освен в погледа му. Така ме гледаше Брод.

— Не съм убеден, че е със смесена кръв. Сигурно някой от прародителите му е дошъл от някое далечно място и затова леко напомня на плос… на хората от Клана — отвърна Джондалар.

— Той ти е братовчед. Какво знаеш за него?

— Не много, но съм чувал разни работи. Някои от по-старите хора казват, че когато бабата на Брукевал била младо момиче, тя се разделила по някаква причина с народа си, докато пътувала за Летния събор, който се провеждал доста далеч. На събора трябвало да бъдат извършени нейните първи обреди. Когато я открили, лятото вече свършвало. Казват, че се държала много странно. Разказала, че била нападната от животни. Загубила разсъдъка си и не живяла още дълго. Скоро след като се върнала, установили, че е благословена от Дони — бременна, макар че първите й обреди никога не били извършени. Умряла скоро след като родила майката на Брукевал.

— Къде ли е била?

— Никой не знае.

Айла се замисли:

— Сигурно е открила храна и подслон. Животните, които я нападнали… казала ли е какви са били?

— Не или поне аз не съм чувал.

— Имала ли е някакви драскотини, следи от ухапвания или други наранявания?

— Не знам.

Тя замълча, когато доближиха жилищата, и вдигна глава към него.

— Нали зеландонийците наричат хората от Клана животни? Баба му не е ли казала нещо за плоскоглавци?

— Казват, че мразела плоскоглавците, бягала и се разкрещявала при вида им.

— Ами майката на Брукевал? Ти познаваше ли я? Как изглеждаше?

— Не мога да си я спомня добре, бях твърде малък. Тя беше ниска. Спомням си, че имаше големи красиви очи, тъмни като на Брукевал, кафяви. Но не тъмнокафяви. Хората казваха, че очите са нейният чар.

— Кафяви като на Губан ли?

— Май че да.

— Сигурен ли си, че майката на Брукевал не е изглеждала като хората от Клана, като Екозар… и Ридаг?

— Не я смятаха за много красива, но не си спомням да е имала гъсти вежди като Йорга. Тя никога не си намери съпруг. Сигурно мъжете не проявяваха голям интерес към нея.

— Как забременя?

Можеше да види усмивката на Джондалар дори в тъмното.

— Ама ти си убедена, че е необходим мъж, а? Всички казват, че Майката я е благословила, но Золена… Зеландони веднъж ми рече, че била от онези редки жени, които били благословени веднага след първите си обреди. Хората си мислят, че на такава възраст това не може да се случи, но се случва.

— Какво е станало с нея?

— Не знам. Зеландони каза, че не била много здрава. Умряла, когато Брукевал бил малък. Той беше отгледан от майката на Марона. Тя беше братовчедка на майка му, но според мен не се грижеше кой знае колко за него. По-скоро го приемаше като неприятно задължение. Понякога го наглеждаше Мартона. Помня как си играехме с него като малки. Някои от по-големите момчета се заяждаха с него още тогава. Много мразеше да го наричат плоскоглавец.

— Нищо чудно, че толкова много се ядоса на Харезал. Сега разбирам. Но този поглед… — Айла отново потръпна.

— Изглеждаше също като Брод. Откакто се помня, Брод ме мразеше. Не знам защо. Просто ме мразеше и не можех да сторя нищо, за да променя отношението му към мен. А правих доста опити. Не ми се иска и Брукевал да ме намрази, Джондалар.

Вълчо вдигна глава, за да ги поздрави, когато влязоха в дома на Мартона. Бе открил кожите за спане на Айла и се беше сгушил на кълбо до тях. Тя се усмихна, когато видя очите му да блестят на светлината на запалената лампа. Той облиза лицето и шията й за поздрав. После поздрави и Джондалар.

— Не е свикнал с толкова много хора — каза Айла.

Когато животното се върна при нея, тя хвана муцуната му и го погледна в очите:

— Какво има, Вълчо? Много непознати ли? Знам как се чувстваш.

— Няма да останат за дълго непознати за теб, Айла — каза Джондалар. — Вече всички те обикнаха.

— Освен Марона и приятелките й.

Тя разхлаби връзките на коженото горнище. Джондалар още не можеше да забрави как Марона се беше отнесла с нея. Искаше му се да не бе подлагана на подобно изпитание, особено още през първия й ден. Искаше тя да заживее щастливо с неговия народ. Скоро щеше да стане една от тях. Беше горд с нея заради начина, по който излезе от ситуацията.

— Беше чудесна. Как само сложи Марона на мястото й! — изрече той.

— Защо тези жени искаха хората да ми се присмиват? Те не ме познават и дори не се опитаха да се запознаят.

Вината е моя, Айла. — Джондалар спря да развързва обувката си. — Марона с право очакваше да отида с нея на летния брачен период. Заминах, без да й дам никакви обяснения. Сигурно й е било много болно. Ти как би се почувствала, ако всички знаят, че ще се омъжиш за някого, а той изчезне?

— Ще съм много нещастна и ядосана на теб, но сигурно няма да искам да засегна някого, когото не познавам. — Айла разхлаби връзките на кръста. — Когато казаха, че искат да оправят косата ми, се сетих за Диги, но сама се сресах, след като се огледах в оглеждалото и видях какво са сторили с косата ми. Мислех, че зеландонийците ценят гостоприемството и любезността.

— Така е. Повечето от тях.

— Но не всички. Не и бившите ти приятелки. Може би трябва да ме предупредиш от кого да се пазя занапред.

— Айла, не се оставяй Марона да определя мнението ти за зеландонийците. Не видя ли колко много други хора те харесаха?

— Ами онези, които дразнят малки сирачета и ги превръщат в копие на Брод?

— Повечето не са такива, Айла.

Тя въздъхна:

— Прав си. Майка ти не е такава, нито пък сестра ти или останалите от родата ти. Дори Брукевал се държа много мило с мен. Само дето накрая изражението му ми напомни за Брод, когато каза на Гув да направи смъртно проклятие срещу мен. Извинявай, Джондалар. Просто съм уморена. Тя се протегна към него, прегърна го, зарови лице във врата му и зарида. — Исках да направя добро впечатление на твоя народ и да спечеля нови приятели, но онези жени не искат да ми бъдат такива. Само се преструваха.

— Ти направи добро впечатление, Айла. По-добро не би и могла. Марона е известна с трудния си характер, но си мислех, че ще си намери друг съпруг, докато ме нямаше. Тя е много привлекателна и всички казваха, че е красавицата на племето, най-желаната жена на Летния събор. Сигурно затова всички очакваха да се оженим.

— Защото си най-красивият ли?

— Предполагам. — Той се изчерви. — Не знам защо още не се е омъжила.

— Каза, че била, но бракът й не продължил дълго.

— Знам. Но защо не си е намерила някой друг? Не вярвам да е забравила как да достави наслада на един мъж, нито пък вече да не е толкова привлекателна и желана.

— Сигурно се е опитала, Джондалар. Щом ти не си я искал, може би и другите мъже са се отвърнали от нея. Една жена, която се стреми да навреди на някого, когото дори не познава, не е чак толкова привлекателна, колкото си мислиш.

Джондалар се намръщи:

— Надявам се да не е по моя вина. Достатъчно съм виновен, че я оставих на произвола на съдбата. Ще ми е много мъчно, ако заради мен не може да си намери съпруг.

— Защо мислиш така?

— Нали каза, че щом аз не съм я поискал, сигурно и другите мъже…

— Другите мъже може отново да я погледнат. Ако на тях не им е харесала, каква е твоята вина?

— Ами… ъ-ъ…

— Имаш вина, че си заминал, без да й кажеш. Сигурна съм, че го е преживяла много тежко. Но е имала пет години да намери някой друг, при положение че е била толкова желана. Щом не е могла да открие друг, вината не е твоя, Джондалар.

Той помисли и кимна.

— Права си — каза и продължи да се съблича. — Хайде да си лягаме. Утре сутринта всичко ще се оправи.

Русокосата жена се сви под топлите и меки кожи. Тогава я обзе друга мисъл:

— Ако Марона е толкова добра в „доставянето на наслада“, защо тогава няма деца?

— Май че си права за дара на Дони да се правят деца… Ама май си права! Тя няма никакви деца.

— Хайде завий ни по-бързо, студено е! — прошепна му тя.

Той бързо се мушна под завивките и се притисна до нея.

— Това може да е причината, поради която не е намерила друг съпруг — продължи Джондалар. — Когато един мъж реши да се ожени, той обикновено иска жената да му роди деца. Щом Марона се е омъжила и не е могла да има деца, сигурно затова не е била толкова желана.

— Би било голям срам. — Айла неочаквано изпита съчувствие. Самата тя много искаше да има деца. Искаше да има бебе още откакто видя как Иза роди Уба. Брод я беше насилил, но иначе нямаше да бъде заченат нов живот.

Тогава не го знаеше, но щом видя сина й, го разбра. Кланът на Брун никога не беше виждал дете като нейното. И тъй като рожбата й съвсем не приличаше на нея, а по-скоро на другите, членовете на племето си мислеха, че то е уродливо. Но тя разбра, че е със смесена кръв. Момчето имаше някои от нейните черти и някои от техните. Тогава изведнъж я осени прозрението, че когато един мъж пъхне органа си в мястото, от което излизат бебетата, по някакъв начин се поставя началото на нов живот. Нито Кланът, нито народът на Джондалар споделяха това виждане, но Айла беше убедена, че е така.

Легнала до Джондалар и съсредоточена върху мисълта, че в момента носи неговото бебе в утробата си, Айла почувства жалост към жената, която го беше изгубила завинаги и по всяка вероятност не можеше да има деца. Дали наистина имаше право да обвинява Марона за чувствата й? Как би се чувствала самата тя, ако беше загубила Джондалар? При тази мисъл очите й се насълзиха. По тялото й се разляха приятна топлина и спокойствие, че съдбата я е пощадила.

Номерът с дрехите обаче си беше коварен и нещата можеха да се влошат. Айла не можеше лесно да го преглътне и да го забрави. Макар и да изпитваше симпатии към Марона, не беше задължена да я харесва. А и Брукевал… Подобният му на хората от Клана външен вид я накара да се държи твърде приятелски с него, но сега вече щеше да бъде нащрек.

Джондалар я държа в прегръдките си, докато не видя, че е заспала. После затвори очи и също заспа. Но Айла се събуди посред нощ, за да се облекчи. Вълчо тихо я последва до нощния кош до външната врата. Когато се върна обратно в леглото, той се сви до нея. Тя беше благодарна за топлината и закрилата на вълка от едната страна и на мъжа й от другата. Но я мъчеше безсъница и мина доста време, докато отново се унесе.