Джийн М. Оел
Каменните убежища (8)

Осма глава

Айла спа до късно. Когато стана и се огледа, Джондалар го нямаше, Вълчо — също. Беше сама в жилището, но някой й беше оставил пълен мях с вода и изплетен леген, за да може да се измие. Имаше и една дървена купа с някаква течност. Миришеше като ментов чай, но в момента не й се пиеше нищо.

Отиде до коша до вратата, за да се облекчи. Определено напоследък й се ходеше по-често по нужда. Свали амулета от врата си и се наведе над легена. Не за да се измие, а за да повърне. Гаденето й тази сутрин беше доста по-силно от обикновено.

„От бармата на Ларамар е — каза си тя. — Отсега нататък изобщо няма да пия. Като че ли никак не ми понася в момента, а и за бебето не е полезно.“

Когато изпразни стомаха си, изплакна устата си с ментовия чай. Забеляза, че някой е оставил на купчина изпраните й дрехи. Възнамеряваше да носи подарените й от Марона дрехи, защото бяха удобни и защото искаше да покаже твърдост на характера, но в крайна сметка облече своите.

Взе легена и го изнесе отвън до входа. Не знаеше къде да го изхвърли и отиде да попита някого. Една жена с дете, която минаваше покрай жилището, я поздрави. Айла успя да си припомни името й.

— Приятен ден и на теб… Рамара. Това синът ти ли е?

— Да. Робенан иска да си играе с Джарадал и затова търся Пролева. Не си беше у дома и си мислех да не е тук.

— Не, няма никого вкъщи. Когато станах, всички бяха излезли. Не знам къде са. Чувствам се много отпусната тази сутрин. Спах до късно.

— Повечето хора спаха до късно след снощното тържество. Ларамар наистина прави много силна барма. Това е единственото нещо, с което е известен.

Айла долови някакво отвращение в тона на жената. Поколеба се дали да я пита къде да изхвърли легена, но наблизо нямаше друг човек.

— Рамара… Исках… да те попитам… къде… мога да изхвърля… боклука.

Жената я изгледа изненадано за миг, после погледна към легена и се усмихна.

— Трябват ти отходните ями. Виждаш ли ей-там, на източния край на терасата… не там, където се палят сигналните огньове, а по-близо до задната част. Има пътека.

— Да, виждам я.

— Тя води нагоре. Върви по нея и ще стигнеш до разклон. Лявата пътека е по-стръмна. Тя продължава нагоре и ще те отведе до върха на тази скала. Ти обаче тръгни по дясната. Ще завиеш по нея и в един момент ще видиш отгоре Горската река. Малко по-нататък има равно поле с няколко ями. Ще усетиш миризмата им от далеч. Скоро не сме ги посипвали.

— Посипвали ли?

— Не сме ги поръсвали с изпечен скален прах. Редовно го правим, но не всички се отнасят съвестно към това задължение. — Рамара се наведе и вдигна на ръце Робенан, който започваше да става немирен.

— Как приготвяте този скален прах? И защо?

— Взимаш камък от скалата, стриваш го на прах и го нагряваш на горещ огън. За тази цел използваме сигнален огън. После поръсваме с него ямите. Той поема голяма част от миризмата и покрива нечистотиите. Но когато го полееш отгоре с вода или друга течност, прахът отново се втвърдява. Когато ямите се напълнят с нечистотии и скален прах, изкопаваме нови, което е доста трудно. Затова и не обичаме да ги посипваме твърде често. Но сега май трябва. Пещерата ни е голяма и ямите се използват много често. Просто върви по пътеката. Лесно ще ги намериш.

— Сигурно. Благодаря ти, Рамара.

Айла влезе в къщата и взе оттам меха с вода, за да може да измие легена, след като изхвърли съдържанието му. После взе отпадъците и тръгна към пътеката. „Събирането и складирането на храна за такава голяма пещера сигурно е свързано с доста работа — каза си тя, докато вървеше по пътеката. — Но и почистването на боклука също“ Хората от Клана на Брун просто излизаха навън. Жените на едно място, а мъжете — на друго. При все това често си сменяха местата.

Нагряването или калцинирането на варовика, както и използването му за убиване на неприятната миризма, й беше непознато. Но за хората, които живееха сред варовикови скали и постоянно използваха огън, негасената вар беше съвсем естествен продукт. След почистването на огнището от пепелта, която обикновено съдържаше вар, и изхвърлянето му на боклука, всеки би забелязал бързото изчезване на неприятната миризма.

Тъй като на едно място живееха толкова много хора, съществуваха много дейности, които изискваха съвместните усилия на цялата общност. Като например копаенето на отходни ями или печенето на варовикови камъни за приготвянето на негасена вар.

Слънцето беше почти в зенита си, когато Айла се върна от полето с ямите. Тя откри слънчево място близо до пътеката, за да изсуши изплетения леген. После реши да провери конете и в същото време да напълни меха с вода. Няколко души я поздравиха, когато стигна до предната тераса. Припомни си имената на някои от тях. Тя им отвърна, като се усмихна и кимна на поздравите им, но се почувства малко неловко заради тези, чиито имена не успя да си спомни.

По същия начин се чувстваше и когато не можеше да си спомни имената на децата в Клана на Брун. Затова, за да бъде като хората, които я бяха приели, си наложи да запомня имената още от първия път. Не знаеше, че по този начин всъщност упражнява способността си да запаметява, и постигна доста забележителен резултат.

С времето започна да осъзнава, че паметта й е по-различна от тази на другите. Паметта на хората от Клана работеше по различен начин. Те се раждаха с вродени инстинкти и знания, необходими да оцеляват — информация, която с течение на времето бе закодирана в гените на потомците им.

Вместо да им се налага да се учат и да запомнят като Айла, на децата от Клана просто трябваше да им се „напомни“ веднъж, за да се задейства расовата им памет. Хората от Клана знаеха доста за техния древен свят, знаеха как да живеят в него. Щом научеха нещо ново, никога не го забравяха. Но за разлика от Айла и представителите на нейната раса, не можеха лесно да запомнят новата информация. Промяната беше трудна за тях, но когато другите се заселиха на земята им, внесоха промяната и в техните редици.

* * *

Уини и Рейсър не бяха там, където ги беше оставила. Бяха се отдалечили доста от поляната и пасяха нагоре по склоновете, далеч от населения район, който съседстваше с мястото, където Горската река се вливаше в реката. Когато Уини я видя, тя тръсна глава, вдигна предните си копита и описа кръг с муцуната си във въздуха. После наведе глава и се затича към Айла, радостна и нетърпелива да я посрещне. Рейсър заудря с копита на място, гордо вдигна глава, щръкнали напред уши и вирната нагоре опашка. Той тръгна към нея в лек и елегантен тръс.

Айла отвърна на поздравите им с усмивка.

— На какво толкова се радвате? — попита ги тя на езика на жестовете на Клана и с помощта на думи, които сама беше измислила. Така се държеше с конете от много отдавна. Знаеше, че не я разбират напълно, но схващат някои от думите и жестовете. Както и тона на гласа и.

— Много сте буйни днес. Не знаете ли, че нашето пътешествие приключи и повече няма да пътуваме никъде? — продължи да им говори тя. — Харесва ли ви това място? Надявам се да е така.

Айла почеса кобилата, а после и жребеца, след което опипа корема на Уини. Искаше да разбере дали кобилата не е забременяла от лудориите й с Рейсър.

— Още е рано, за да може да се определи със сигурност, но мисля, че и ти ще имаш бебе, Уини. Дори на мен не ми личи толкова много като на теб — усмихна се Айла и си каза: — Талията ми е по-широка, коремът ми е позакръглен, а гърдите ми са малко по-големи. — После продължи с конете: — Сутрин ми е лошо, но по-малко от предния път. Няма съмнение, че съм бременна, но се чувствам много добре. Достатъчно добре, за да пояздя. Какво ще кажеш малко да се поразкършиш, Уини?

Кобилата изпръхтя в отговор.

„Къде ли е Джондалар? Ще го потърся и ще го питам дали иска да пояздим заедно. Ще взема седлото, с него е по-удобно.“

Хвана гривата на Уини, изправи се и скочи на гърба й, след което препусна към скалния покрив. Направляваше коня с краката си, но не мислеше за това и го правеше подсъзнателно. Беше й станало като втора природа. Остави кобилата сама да избира темпото и я заведе на мястото. Чу, че Рейсър ги последва, както беше свикнал да прави винаги.

„Докога ли ще мога да подскачам така? Ще трябва да стъпвам върху нещо, за да се кача на гърба й, когато наедрея“ — помисли си Айла. После й стана много приятно при мисълта, че ще си има бебе. Върна се към спомените си от пътешествието и към вчерашния ден. Бе се запознала с толкова много хора, че й бе трудно да ги запомни всичките. Но Джондалар беше прав — повечето от тях не бяха лоши. „Не трябваше да се оставям неколцината неприятни екземпляри — като Марона и Брукевал, когато се държа като Брод — да развалят настроението ми и да повлияят на чувствата ми към останалите. Защо винаги лошите се запомнят повече от добрите? Сигурно защото не са чак толкова много.“

Денят беше топъл, а горещото слънце сгряваше дори силния вятър. Когато Айла наближи малкото поточе, вдигна глава и видя малък водопад, който се спускаше от скалата. Почувства жажда и се сети, че искаше да напълни меха.

Слезе от коня и пи от подножието на водопада. След това Айла напълни меха със студената и прясна течност. Поседна за малко и се почувства освежена. Известно време седя така и хвърля камъчета във водата. Огледа непознатия терен и подсъзнателно запомни детайлите. Взе следващия камък, повъртя го в дланта си и го хвърли.

Едва тогава осъзна каква е структурата на камъка. Порови се, за да намери друг такъв. Когато намери, го огледа по-подробно. Беше малък и сиво златист, с остри ръбове и плоски страни. Айла извади кремъчния си нож и удари с него камъка. Изскочиха искри! Удари го отново. — Та това е огнен камък! — извика тя.

Не беше виждала такъв, откакто напусна долината. Погледна отблизо камъните, осеяли земята и дъното на потока. Намери още едно парче железен пирит, след което и още едно. Събра няколко и вълнението й стана още по-силно.

„Та тук е пълно с огнени камъни! Сега ще ги имаме в изобилие.“ Веднага поиска да ги покаже на Джондалар.

Събра още няколко камъка и подсвирна на Уини. Тъкмо когато се готвеше да се качи на коня, забеляза Джондалар, който бързаше към нея. До него беше Вълчо.

— Джондалар! — повика го тя. — Виж какво открих! — Айла размаха юмруците си, пълни с парченца железен пирит. — Огнени камъни! Тук навсякъде е пълно с огнени камъни!

Той забърза към нея, широко усмихнат и сияещ от новината за нейната страхотна находка.

— Не знаех, че са били толкова близо. Покажи ми къде ги откри.

Тя го заведе до малкото езерце в подножието на водопада и му показа камъните по дъното на потока.

— Виж! Ето още един.

Той коленичи и взе посочения камък.

— Права си! Това ще промени всичко, Айла. Ще има достатъчно огнени камъни за всички. Щом има тук, сигурно ще има и наоколо. Никой още не знае за тях — не съм казал на никого как се използват.

— Фолара и зеландони знаят — отвърна Айла.

— Откъде?

— Помниш ли, когато зеландони свари чай, за да успокои Уиламар, а ти му разказа за брат си? Използвах огнен камък, за да разпаля огън, и Фолара много се учуди. Обещах да й покажа как се прави. А тя каза на зеландони.

— Значи зеландони знае. Винаги се получава така, че първа научава всичко. Но по-късно ще се върнем тук и ще потърсим още камъни. В момента едни хора искат да говорят с теб.

— За Клана ли?

— Джохаран дойде тази сутрин и ме събуди, за да отида на среща. Накарах го обаче да остави поне теб да се наспиш. Нали им разказах за срещата ни с Губан и Йорга. Те ме изслушаха с интерес, но им е трудно да повярват, че членовете на Клана са хора, а не животни. Зеландони изучава някои от Древните легенди и е единствената, която познава историята на зеландониите. Искаше да открие дали в легендите се споменава нещо за плоскоглавци… за Клана… дали са живели тук преди зеландонийците. Когато Рамара ми каза, че си станала, Джохаран поиска да те доведа. Не само той има въпроси към теб.

Джондалар се качи на Рейсър и двамата препуснаха към откритите гори на малката долина. Той настигна Айла и след известно колебание й каза:

— Рамара ми спомена, че като те видяла, й се сторило, че си болна. Сигурно от бармата на Ларамар, която не си свикнала да пиеш. Как се чувстваш?

„Тук явно ще ми е много трудно да запазя нещо в тайна“, помисли си тя и отговори:

— Добре съм, Джондалар.

— Ларамар прави много силна напитка. Ти и снощи не беше добре.

— Снощи бях уморена. А тази сутрин просто бях малко неразположена, защото ще имам бебе.

— Денят беше много натоварен. Запозна се с доста хора.

— И повечето от тях ми харесаха — отвърна тя и му се усмихна. — Просто не съм свикнала с толкова много народ на едно място. Сякаш присъствам на Събор на целия Клан. Дори не мога да запомня имената на всички.

— Ти просто се срещна с тях. Никой не иска от теб да помниш имената на всички.

Слязоха на поляната и оставиха конете до пътеката. Айла погледна към Падащия камък на фона на ясното небе. За миг й се стори, че излъчва някакъв странен блясък, но щом примигна, блясъкът изчезна. „Слънцето грее много ярко. Сигурно съм погледнала срещу него, без да си пазя очите, и така ми се е сторило“ — каза си тя.

Вълчо изскочи от високата трева. Беше ги следвал отдалеч, изучавайки терена и интересните миризми. Когато видя Айла, изправена в цял ръст, той реши, че трябва да поздрави водача на неговото стадо. Огромното животно от семейство кучета изненада жената, като скочи върху нея и подпря лапи на раменете й. Тя обаче успя да се задържи на крака, докато вълкът я облиза по брадичката и нежно я захапа.

— Добро утро, Вълчо! — Айла хвана с две ръце рошавата му козина. — Май и ти си много игрив днес. Също като конете.

Вълкът я последва до пътеката, като не обърна внимание на ужаса на тези, които не бяха свикнали да виждат подобен израз на обич. Айла му направи знак да се държи близо до нея.

Реши да се отбие в къщата на Мартона, за да остави пълния с вода мях, но Джондалар подмина дома си и тя тръгна след него. Когато минаха покрай югозападната част на защитената от скалния навес територия, Айла видя няколко души, застанали или насядали около останките от снощния огън.

— Ето те и теб! — Джохаран стана и тръгна към тях.

Докато ги доближаваше, Айла забеляза запален малък огън в периферията на големия, очертан е пепел кръг. До него имаше дълбок кош, пълен с вряща течност. На повърхността плуваха парчета листа и други части от растения. Цветът на течността беше тъмен. Айла долови миризмата на борова смола, която беше използвана за водоустойчивост.

Пролева наля от течността в една купа.

— Пийни малко горещ чай, Айла — каза тя и й подаде купата.

— Благодаря ти — отвърна тя и взе купата. Отпи от напитката. Имаше приятен вкус от билките, а миризмата на борова смола се усещаше съвсем леко. Отпи още. От напитката отново й се догади и я заболя главата. Намери един свободен камък и седна на него. Надяваше се гаденето да премине. Вълчо легна в краката й. Тя подържа купата, без да пие повече от нея. Ех, да имаше малко от онова специално питие, което беше измислила за Талут, вожда на Лъвския бивак на мамутоите…

Зеландони я изгледа съсредоточено и й се стори, че вижда някои познати симптоми.

— Може да хапнем малко. Има ли останала храна от снощи? — попита Пролева.

— Добра идея — съгласи се Мартона. — Вече преваля пладне. Яла ли си нещо, Айла?

— Не. Спах до късно, после отидох до ямите и се спуснах към Горската река, за да проверя как са конете. Напълних този мях с вода при едно малко поточе. Там ме намери Джондалар.

— Добре. Ако нямаш нищо против, ще използваме водата, за да приготвим още чай. Ще намеря някого да ми помогне да донесем храна за всички — каза Пролева и забърза към къщите.

Айла се огледа, за да види кой присъства на срещата, и срещна погледа на Уиламар. Двамата се усмихнаха. Той говореше на Мартона, зеландони и Джондалар. Годеникът й беше застанал с гръб към нея и не я забелязваше. Джохаран се бе обърнал към Солабан и Рушемар — неговите най-близки приятели и съветници. Айла се сети, че Рамара, жената с малкото момче, с която беше разговаряла по-рано през деня, е съпруга на Солабан. Със съпругата на Рушемар се беше запознала предната вечер. Помъчи се да си спомни името й. Салова. Гаденето й премина и тя се изправи.

От другите тя позна мъжа с побеляла коса, който беше вождът на съседната пещера. Казваше се Манвелар. Той говореше с друг мъж, когото Айла не познаваше. От време на време хвърляше погледи към Вълчо. Една висока и слаба жена, която се държеше много властно и авторитетно, също беше вожд на пещера, но тя не можа да се сети за името й. Човекът до нея имаше татуировка като тази на зеландони. Айла предположи, че също е духовен водач.

Всички тези хора имаха ръководни роли в тази общност. В Клана щяха да са с най-високо положение, а при мамутоите щяха да влизат в Съвета на сестрите и братята. Зеландонийците нямаха двойното ръководство на мъж-вожд и жена-вожд за всеки Бивак. Вместо това зеландонийските вождове бяха предимно мъже и само някои от тях бяха жени.

Пролева вече се връщаше. Макар и да отговаряше за прехраната, Айла забеляза, че не тя носеше и не сервираше яденето. Връщаше се за срещата. Сигурно също беше важен участник. Явно съпругата на вожда също беше вожд.

В Клана всичките участници в подобна среща щяха да са мъже. Там нямаше жени-вождове. Жените нямаха никакъв статут. Като се изключеха лечителките, социалното положение на жената зависеше от това кой е съпругът й. „Как ще се помирят, като почти не си ходят на гости?“ — каза си тя.

— Рамара, Салова и още неколцина членове на племето са приготвили ядене за нас — обяви Пролева и кимна към Солабан и Рушемар.

— Добре — отвърна Джохаран. Думите му, изглежда, бяха сигнал за възобновяване на заседанието. Всички спряха да си бъбрят и веднага насочиха погледи към него, а той се обърна към Айла: — Айла ви беше представена снощи. Запознахте ли се лично с нея?

— Мен ме нямаше снощи — каза мъжът, който бе разговарял с беловласия водач.

— Тогава нека те запозная. — Джохаран пристъпи напред, а Айла се изправи и направи знак на Вълчо да остане на мястото си. — Айла, това е Брамевал, вожд на Малката долина, Четиринайсетата пещера на зеландониите. Брамевал, това е Айла от Лъвския бивак на мамутоите… — Той направи пауза, като се опита да си спомни останалите й имена и кръвни връзки. — … Дъщеря на домашното огнище на Мамут.

„Това е достатъчно“ — каза си.

Брамевал повтори името и положението си, като в същото време протегна ръце за поздрав.

— В името на Дони, ти си добре дошла.

Айла прие поздрава:

— В името на Мут, Великата майка на всички, известна още като Дони, те приветствам.

Той забеляза, че чужденката сега говореше по-различно, и отвърна с усмивка:

— Малката долина е най-подходящото място за ловене на риба. Хората от Четиринайсетата пещера се славят като най-добрите рибари. Правим много добри мрежи за риба. Съседи сме, трябва скоро да ни дойдеш на гости.

— Благодаря, с удоволствие бих ви посетила. Обичам да ям риба, обичам и да я ловя, но не знам как се прави това с мрежа. Когато бях по-малка, ловях риба с голи ръце.

— Любопитно ми е да го видя.

Жената-вожд пристъпи напред.

— Искам да те запозная с нашия дони, зеландони от Речното място — каза тя. — Него също го нямаше снощи. — Тя хвърли поглед към Брамевал, повдигна вежди и добави: — Единайсетата пещера е известна с изработването на салове, които се използват за пътуване по реката. Много по-лесно е да се транспортират тежки товари със сал, отколкото хората да ги мъкнат на гръб. Ако ти е интересно, си добре дошла на гости.

— Много ще ми е интересно да науча как правите вашите речни салове — отвърна Айла, като се опита да си спомни дали се познаваха с жената и как се казваше тя. — Мамутоите правят нещо като плаващи съдове от дебели кожи, които привързват към дървена рамка. Използват ги, за да превозват хора и различни неща по реките. По пътя за насам с Джондалар си направихме такава лодка, за да прекосим голяма река. Но реката се оказа толкова буйна, а малката кръгла лодка — толкова лека, че беше много трудна за управление. Когато я завързахме за Уини да я тегли, се получи нещо като шейна и беше много по-добре.

— Коя е тази Уини? — попита вождът на Единайсетата пещера.

— Уини е името на единия от конете, Карея — отвърна Джондалар и продължи: — Когато стигнахме другия бряг на реката, решихме да завържем за коня лодката вместо плетената платформа. Така всъщност успяхме да натоварим повече неща. И когато прекосявахме реките, лодката плаваше завързана за коня и нищо не се намокри.

— Саловете се управляват малко по-трудно — отбеляза жената-водач. — Според мен всички водни салове са трудни за управление.

— Някои се карат по-лесно. По време на пътешествието ми прекарах известно време при шарамудоите. Те издълбават много красиви лодки от големи дървени стволове. Заострят предната и задната част и управляват лодките с помощта на весла. Помогнах им при изработването на една от тях и се научих също така да боравя и с весла.

— Този разговор за лодките е много интересен, Карея — намеси се един мъж и ги прекъсна. Той беше по-нисък от жената и слабоват. — Но аз още не съм се представил. Най-добре ще е да го направя сам. Аз съм зеландони от Единайсетата пещера, известна още като Речната обител. В името на Дони, великата Майка Земя, те приветствам, Айла от рода на мамутоите, дъщеря на Мамут — каза той и протегна ръце за поздрав.

— Приветствам те и аз, зеландони от Единайсетата пещера — отвърна тя и му стисна ръцете. Той имаше силна хватка въпреки слабото си телосложение. Тя усети в него някаква вътрешна сила и увереност. Забеляза и нещо друго, което й напомни на мамутиите, които беше срещнала по време на Летния събор на мамутоите.

Старият Мамут, който я беше осиновил, й беше разказвал за онези хора, в чиито тела имаше едновременно по нещо мъжко и женско. За тях се смяташе, че притежават силата и на двата пола и понякога от тях се бояха. Но ако такива хора притежаваха ранг на Служители на Майката, поверието гласеше, че притежават изключителна мощ, и бяха приветствани навсякъде. В резултат на това, беше й обяснил той, Огнището на Мамут беше привлякло мнозина мъже, които се възбуждаха от мъже, и жени, които се възбуждаха от жени. Тя се питаше дали същото не е валидно и за зеландонийците и ако се съдеше по мъжа срещу нея, сигурно наистина беше така.

Забеляза татуировка над слепоочието му. Също като на Първата зеландони и неговата татуировка представляваше цветни квадрати. Това я накара да установи, че освен тя и Джондалар всички останали имаха по някаква татуировка на лицето. Най-незабележимата беше на Уиламар, а най-сложната и шарената — на жената-водач, Карея.

— Тъй като Карея вече се похвали с постиженията на Единайсетата пещера, аз само ще те поканя да ни дойдеш на гости — каза мъжът-дони. — Но искам да ти задам един въпрос. Ти също ли си служителка?

Айла се намръщи.

— Не. Защо мислиш така?

— Чух различни клюки. Че можеш да контролираш животни. Много хора смятат, че тогава наистина си служителка. Спомням си някои неща за хората на изток, които ловят мамути. Казват, че при тях служителите ядат само мамутско месо и всички живеят на едно място, в едно домашно огнище. Когато беше представена като дъщеря на Мамут, се запитах дали наистина тези слухове са верни.

— Не съвсем. Вярно е, че сред ловците на мамути служителите на Майката принадлежат към огнището на Мамут, но не живеят всички заедно. Мамутоите е име на племе, също като зеландониите. Има много огнища — Лъвското, Лисичето, Жеравовото. Те показват… името на рода, към който човек принадлежи. Човек обикновено се ражда в нечие огнище, но може да бъде и осиновен. Съществуват много домашни огнища в рамките на един бивак. Той се кръщава на името на огнището на основателя. Моят бивак се наричаше Лъвски, защото Талут беше от Лъвското огнище и бе главатар. Сестра му Тули беше главатарка. Всеки бивак се ръководи от брат и сестра.

Всички слушаха с голям интерес. Хората бяха заинтригувани от начина на живот и племенно устройство на другите хора, тъй като бяха запознати само със своята структура.

— Мамутои на техен език означава „ловци на мамути“ или „деца на Майката, които ловуват мамути“, тъй като те също почитат Майката — продължи Айла. — Мамутът е свещено животно за тях. Затова домашното огнище на Мамут е запазено за служителите. Хората обикновено избират това огнище, но аз бях осиновена от стария Мамут от Лъвския бивак. Затова съм дъщеря от домашното огнище на Мамут. Ако бях служителка, щях да кажа „избрана от огнището на Мамут“ или „призвана в огнището на Мамут“.

Двамата зеландонийци искаха да задават още въпроси, но Джохаран ги прекъсна. Макар че той също беше заинтригуван, в момента повече го интересуваха хората, които бяха отгледали Айла:

— С удоволствие бих чул още за мамутоите, но Джондалар ни разказа любопитни неща за плоскоглавците, които сте срещнали по време на пътуването. Ако казва истината, трябва коренно да променим мисленето си за плоскоглавците. Откровено казано, боя се, че могат да представляват по-голяма заплаха за нас, отколкото предполагахме.

— Защо заплаха? — попита Айла и застана нащрек.

— Ами от разказа на Джондалар става ясно, че са… мислещи хора. Винаги сме смятали плоскоглавците за животни — нещо като пещерните мечки. По-малки и по-интелигентни видове, но все пак животни.

— Известни са ни бърлогите и пещерите наоколо, където нявга са живели пещерни мечки — включи се в разговора Мартона. — Зеландони ни каза, че според някои от Древните легенди и истории мечките били убити, за да могат да се заселят там първите хора. Ако някои от тези „пещерни мечки“ са били плоскоглави… ами… ако са интелигентни и разумни хора, всичко е възможно.

— Ако са хора, а ние сме се отнасяли към тях като към животни, значи са враждебни животни. — Джохаран направи пауза. — Трябва да кажа, че ако аз бях на тяхно място, щях да търся начин да си отмъстя. Щях да се опитам да нападна зеландонийдите. Мисля, че трябва да имаме предвид и подобна вероятност.

Айла се успокои. Джохаран беше формулирал добре позицията си. Сега разбра за каква заплаха ставаше въпрос. Може би беше прав.

— Чудя се да не би заради това да ни е било по-удобно да наричаме плоскоглавците животни — отбеляза Уиламар. — Едно е да убиваш животни за храна или провизии, а съвсем друго — да убиваш хора. Никой няма да бъде възхитен, ако научи, че предците му са убивали хора и са отнемали насила домовете им. Свикнеш ли обаче с мисълта, че са били животни, е по-лесно да го приемеш.

Айла си каза, че коментарът на Уиламар както винаги е много мъдър и разумен. Сега започваше да разбира защо Джондалар винаги говореше за него с огромно уважение. Той беше изключителен мъж.

— Неприятните чувства могат да останат заспали дълго време, в продължение на много поколения — обади се Мартона. — Но легендите и историите са вечната памет на всеки народ и проблемът може да възникне отново с по-голяма сила. И понеже знаеш толкова много за тях, бих искала да ти задам няколко въпроса, Айла.

Русокосата жена се поколеба дали да не им спомене, че и членовете на Клана имаха свои разкази и легенди, които обаче не им бяха необходими, за да помнят историята си. Те се раждаха със своята историческа памет.

— Може да е умен ход да опитаме да установим контакт с тях по нов начин — продължи Джохаран. — Възможно е така да избегнем проблемите. Трябва да обсъдим изпращането на делегация, която да се срещне с тях и евентуално да обсъди възможността за създаване на търговски връзки.

— Ти какво мислиш, Айла? — попита Уиламар. — Ще искат ли да търгуват с нас?

— Не знам. Кланът, в който живях, знаеше за присъствието на хората. За тях ние бяхме другите, но в крайна сметка избягваха контактите. Общо взето, членовете на малкия Клан, в който израснах, не се замисляха много-много за другите. Знаеха, че съм по-различна и не съм от Клана, но бях дете, и то момиче на всичкото отгоре. Не бях от голямо значение за Брун и за мъжете. Но Кланът на Брун живееше далеч от другите. Мисля, че извадих късмет с това. Когато ме откриха, никой от тях не беше виждал дете, родено от другите. Някои не знаеха как изглеждат и възрастните. Искаха да ме приберат и да се грижат за мен, но не знам какво щеше да е, ако някой от другите ги беше преследвал и ги бе прогонил от домовете им. Или пък ако бяха тормозени от банда младежи.

— Но Джондалар ми каза, че някои хора са успели да установят търговски контакти с плоскоглавците, които сте срещнали — каза Уиламар. — Щом другите хора могат да търгуват, защо и ние да не можем?

— Все пак сигурни ли сте дали са хора, а не животни като пещерните мечки? — намеси се Брамевал.

— Хора са, Брамевал — отвърна му Джондалар. — Ако ги познаваше по-добре, нямаше да се съмняваш в това. И са умни. Срещнах не един и двама от тях по време на пътешествието си. Напомни ми да ти разкажа повече някой път.

— Казваш, че си била отгледана от тях, Айла — попита Манвелар. — Разкажи ни повече за тях. Що за хора са те?

Русокосата жена кимна и помисли за момент.

— Интересно защо си мислите, че са свързани с пещерните мечки. Има някаква странна доза истина в това. Същото смятат и в Клана. Дори понякога живеят заедно с мечки.

— Ха! — изсумтя Брамевал, сякаш за да заяви: „Казах ли ви!“

Айла се обърна към него:

— Кланът почита Урсус, духа на Пещерната мечка, също както другите се кланят пред Великата Майка Земя.

Кланът, където отраснах, се наричаше Кланът на Пещерната мечка. Когато Кланът провежда големия си Събор — нещо като Летните събори, само дето не се прави всяка година, — се изпълнява свещен ритуал, посветен на духа на Пещерната мечка. Много преди Събора на Клана кланът-домакин улавя малко пещерно мече, което остава да живее заедно с тях. Хранят го и го отглеждат като собствено дете, докато порасне. После го затварят, за да не избяга, но продължават да го гледат и да го хранят. По време на Събора на Клана мъжете се състезават за честта да изпратят Урсус в Света на духовете, за да говори от името на Клана и да отправи тяхното послание. Тримата мъже, които спечелят най-много състезания, биват избирани за почетната, но и опасна задача да убият мечката. Често хищникът отнася със себе си в Света на духовете поне един или двама от тях.

— Значи се свързват със Света на духовете — каза зеландони на Единайсетата пещера.

— И погребват мъртвите с червена охра — добави Джондалар.

— Ще ни трябва известно време да осмислим информацията — каза вождът на Единайсетата пещера. — Това ще е свързано с много промени.

— Права си, Карея — съгласи се Първата сред служителите.

— Засега няма какво да му мислим, ами да сядаме да се нахраним — намеси се Пролева, която се обърна към източния край на терасата. Всички погледнаха натам. Дълга процесия от хора с подноси и съдове идваше към тях.

* * *

Хората се разделиха на малки групи, за да хапнат. Манвелар седна до Айла и срещу Джондалар. Той се беше представил предната нощ, но заради тълпата, обкръжила тогава чужденката, не успяха да се опознаят по-добре. Пещерата му се намираше наблизо и затова можеше да го стори по всяко време.

— Досега получи няколко покани, но аз също бих искал да добавя моята — каза той. — Трябва да дойдеш на гости при нас, в Скалата на Двете реки или в Третата пещера на зеландониите. Ние сме много близки съседи.

— Ако в Четиринайсетата пещера се славят като най-добрите рибари, а в Единайсетата са прочути с изработването на салове, с какво е известна Третата тогава? — попита Айла.

Джондалар отвърна вместо него:

— С лов.

— Не се ли занимават всички с лов?

— Разбира се, затова не се хвалят много, защото всички ловуват. Някои отделни ловци от другите пещери обичат да се перчат с безстрашието си. Може и да са добри, но като група членовете на Третата пещера нямат равни.

Манвелар се усмихна:

— Всъщност и ние се хвалим с това, но според мен сме станали добри ловци заради местоположението ни. Подслонът ни се намира високо над двете реки и е заобиколен с широки и тревисти долини. Тази — посочи към реката — и онази на Тревистата река. Повечето животни, които ловуваме, мигрират, като минават през двете долини. Ние имаме много удобно място, от което ги наблюдаваме по всяко време на годината. Научили сме се да разбираме кога има голяма вероятност да се появят животните и сме първите, които ги нападат.

— Може и да си прав, Манвелар, но всички ловци в Третата пещера са добри, а не само един или двама. Всички те полагат много усилия, за да усъвършенстват уменията си. Всички. Айла го разбира. Тя обожава да ловува. Невероятна е с прашката. Но чакай само да ти покажем копиехвъргача, който измислихме. Той мята копията толкова надалеч и толкова бързо, че направо няма да повярваш. Айла е по-точна от мен, но аз хвърлям по-надалеч. Важното обаче е, че всеки би могъл да улучи с това оръжие животно на два-три пъти по-голямо разстояние от обикновено.

— Много бих искал да го видя! — възкликна Манвелар. — Джохаран има намерение да организира лов, за да се съберат провизии за Летния събор. Тъкмо ще демонстрирате новото си оръжие, Джондалар. — Той се обърна към Айла и добави: — И двамата много обичате да ловувате, нали?

— Да, с удоволствие. Имам един въпрос — изрече тя. — Има ли някаква закономерност в номерирането на пещерите?

— Най-старите пещери имат най-малките номера — отвърна Джондалар. — Те първи са били основани. Третата пещера е била създадена преди Деветата, а Деветата — преди Единайсетата или Четиринайсетата. Вече няма Първа пещера. Най-старата е Втората, която се намира наблизо. Следващата по възраст е Пещерата на Манвелар. Тя е била основана от първите хора.

— Това е Деветата пещера, а твоята, Манвелар, е Третата. Къде са тогава тези по средата?

Белокосият мъж се усмихна. Айла се беше обърнала точно към когото трябва. Той имаше трайни интереси към историята на народа си и беше натрупал много информация от другите зеландонийци, от странстващите разказвачи и хората, които знаеха различни истории от предците си. Членовете на зеландониите, включително и самата зеландони, се обръщаха към него, когато искаха да научат нещо за миналото си.

— През годините, откакто първите хора основали първите пещери, се променили много неща — отвърна Манвелар. — Потомците им се преместили или се оженили в други пещери. Някои от пещерите станали по-малки, а други се разраснали.

— Като Деветата пещера, която станала неимоверно голяма — добави Джондалар.

— В историята се разказва за болести, които отнемали живота на много хора, както и за неблагополучни години, когато зеландонийците са умирали от глад — продължи Манвелар. — Когато пещерите се смаляват, често две или няколко се обединяват. Обединената пещера обикновено взима малък номер, но невинаги. Когато пещерите станат твърде големи за размера на пещерата или скалата, част от тях се разделят, за да формират нова, често наблизо до първата. Преди време група от Втората пещера се отделила и се преместила от другата страна на долината. Сега се наричат Седмата пещера, защото тогава имало Трета, Четвърта, Пета и Шеста. Третата все още съществува, Петата е на север от нас, но Четвъртата и Шестата вече ги няма. Ала нека похапнем малко, а после пак ще си приказваме.

На Айла й беше много интересна историята на зеландониите и тя се усмихна разбиращо. Тримата се съсредоточиха върху храната и известно време мълчаха, преди жената да зададе нов въпрос:

— Всички пещери ли са известни с нещо характерно като риболова, правенето на салове или лова?

— Повечето — отвърна Джондалар.

— С какво е известна тогава Деветата?

— С творците и занаятчиите си — обади се Манвелар. — Всички пещери имат умели хора на изкуството, но в Деветата живеят най-добрите. До известна степен това се дължи на факта, че тук живеят много хора. Всеки, който иска да се научи на занаят, се мести в Деветата пещера.

— Така е най-вече заради Долната река — каза Джондалар.

— Какво е „Долна река“? — намръщи се Айла.

— Следващият скален подслон надолу по реката — обясни той. — Там няма организирана пещера, макар че броят на хората също е голям. Зеландонийците отиват на това място, за да работят по творбите си и да споделят опита си с другите. Ще те заведа после, ако успеем да се приберем, преди да се стъмни.

След като всички се нахраниха, пиха горещ чай. Айла вече се чувстваше много по-добре. Гаденето й беше преминало заедно с главоболието, но отново й направи впечатление честото ходене по нужда. Повечето хора вече започнаха да прибират празните съдове и да си тръгват. Айла забеляза, че Мартона стои сама, и отиде при нея.

— Има ли наблизо място, където мога да се облекча? — попита я тя. — Или трябва да се върна в къщата.

Възрастната жена се усмихна.

— И аз си мислех за същото. Има една пътека към реката, която минава покрай Изправения камък. Малко е стръмна към върха. Тя води към едно място на брега, което се използва главно от жени. Ела, ще ти покажа.

Вълчо повървя известно време след тях, но после долови по-интересна миризма и отиде да изучи по-подробно речния бряг.

След като всичко беше почистено, Джохаран се изправи, давайки знак на всички да замлъкнат. Хората се подчиниха и се обърнаха към вожда на Деветата пещера.

— Айла — започна той, — докато се хранехме, Карея ме попита нещо. Джондалар казва, че може да общува с плоскоглавците — с Клана, както ги наричаш, — но не толкова добре като теб. Наистина ли владееш езика им?

— Да, така е. Бях отгледана от тях. Преди да срещна Джондалар, не знаех друг език. Когато съм била малка, сигурно съм знаела, но не си спомням.

— Но мястото, където си израснала, се намира много далеч оттук, на една година път, нали? — Тя кимна. — Езикът на хората, които живеят толкова далеч от нас, със сигурност е различен. Аз не ви разбирам, когато с Джондалар говорите на езика на мамутоите. Дори лозадунаите, които живеят много по-близо, имат доста различен от нашия език. Някои думи си приличат и мога да хвана част от това, което си говорят, но не мога да го говоря добре. Ясно е, че езикът на Клана не е същият като нашия, но как ти, която идваш от толкова далеч, си могла да разбереш тукашните плоскоглавци?

— Разбирам съмненията ти. И аз имах такива, когато срещнах Губан и Йорга и не знаех дали ще мога да се разбера с тях. Но езикът на думите е различен от техния, и то не само заради знаците и жестовете, а защото на практика използват два езика.

— Какво искаш да кажеш? — попита Първата зеландони.

— Имат нормален език, който всеки Клан използва в ежедневието си. Макар и да прибягват до знаци с ръце, пози и мимики, имат и някои думи, въпреки че не могат да произнасят всички звуци като другите. Някои кланове използват повече думи от другите. Обикновеният всекидневен език и думите на Губан и Йорга бяха по-различни от тези на моя Клан и не можах да ги разбера. Но Кланът има и друг, по-особен език, който се употребява за общуване със Света на духовете и с хора от другите кланове.

Този език е много древен и при него не се използват никакви думи, освен личните имена. Именно този език използвах и аз.

— Чакай да видя дали те разбирам добре — намеси се зеландони. — Кланът — или плоскоглавците — не само че имат език, ами дори два. И единият от тях е еднакво разбираем за всички останали плоскоглавци, дори и за тези, които живеят на една година път от тях, така ли?

— Трудно е за вярване, нали? — отвърна Джондалар и широко се усмихна. — Но е чистата истина.

Зеландони поклати глава. Другите също бяха настроени доста скептично.

— Това е много стар и древен език. Хората от клана съхраняват историческата си памет от векове и нищо не забравят — опита се да обясни Айла.

— Трудно ми е да повярвам, че изобщо могат да осъществят някаква връзка само с помощта на знаци и жестове — обади се Брамевал.

— И аз съм на същото мнение — обади се Карея. — Както Джохаран спомена за езиците на зеландонийците и лозадунаите, сигурно и плоскоглавците могат да се разбират само на много елементарно ниво.

— Вчера ти ни направи малка демонстрация в дома ми — каза Мартона. — Можеш ли сега да ни покажеш на всички?

— И ако наистина Джондалар владее до известна степен този език, би трябвало да може да ни преведе — добави Манвелар. Всички кимнаха единодушно.

Айла стана. Събра си мислите и после извърши движенията на древния език, които казваха: „Тази жена приветства мъжа Манвелар“.

Тя изрече името на глас, но с характерния си силен акцент.

Джондалар преведе:

— Приветствам те, Манвелар.

„Тази жена приветства мъжа Джохаран“ — продължи Айла.

— И теб също, Джохаран — каза Джондалар.

Минаха през още няколко прости фрази, ала мъжът почувства, че не обхващат пълните възможности на този език.

— Ти ми демонстрираш само прости знаци, Айла.

— По-сложните няма да можеш да ги преведеш, Джондалар. Само на това съм те учила. То е достатъчно, за да общуваш с Ридаг.

— Когато на нас ни показа, направи собствен превод — намеси се Мартона. — Защо и сега не го сториш? Така ще ни е по-ясно.

— Да, защо не го направиш и с двата езика едновременно — съгласи се Джондалар.

Тя отново помисли за малко, след което започна и на двата езика:

— Не си спомням много от миналото, но Иза често ми повтаряше, че ме е открила. Търсили са нова пещера. Имало земетресение. Сигурно това, което още сънувам. То разрушило дома им, а падащите в пещерата камъни убили няколко души от Клана на Брун. Погребали умрелите и тръгнали на път. Макар че пещерата си останала сравнително непокътната, те смятали, че ако останат, ще ги преследва нещастието. Духовете на техните тотеми били недоволни и искали те да напуснат пещерата колкото се може по-скоро. Движели се бързо. Трябвало бързо да намерят нов дом, защото духовете-закрилници се нуждаели от място, където ще се чувстват добре.

Макар че Айла представи историята със сравнително безучастен тон, хората бяха пленени от разказаното. За тях тотемите бяха проявление на Великата Майка Земя, а те добре знаеха какви бедствия може да причини тя, когато се разгневи.

— Иза ми каза, че вървели покрай една река, когато видели над тях да кръжат лешояди. Брун и Грод ме забелязали първи, но ме подминали. Те търсели храна и се надявали да открият с помощта на лешоядите останките от плячката на някой хищник. Можели да прогонят за малко четириногия ловец и да му отмъкнат част от месото. Помислили, че съм мъртва, но не се хранели с човешка плът, пък била тя и от представител на другите.

В движенията на Айла имаше грациозност и лекота. Тя правеше жестовете и знаците със заучена лекота.

— Когато Иза ме видяла да лежа на земята до реката, тя се спряла. Понеже била лечителна, й станало интересно. По крака ми имало следи от нокти на голяма котка. Според нея най-вероятно били от пещерен лъв. Раната загноявала. Отначало помислила, че съм мъртва, но после чула, че стена тихичко. Прегледала ме по-внимателно и усетила, че дишам. Попитала Брун — вожда, който й беше брат, — дали може да ме вземе с тях. Той не се възпротивил.

— Браво! Много хубаво! — реагира публиката.

— Тогава Иза била бременна, но ме взела и ме носила, докато направили лагер, за да пренощуват. Не била сигурна дали лекарствата й действат върху другите, но такива случаи имало и преди, затова решила да опита. Направила лапа на крака ми, за да излекува възпаленото място. Сетне ме носила през целия следващ ден. Помня, че когато за пръв път се събудих и видях лицето й, изкрещях, но тя ме прегърна и ме успокои. На третия ден вече можех да ходя по малко и тогава Иза вече бе решила, че ще съм нейно дете.

Тук Айла спря. Всички мълчаха. Историята наистина беше трогателна.

— На колко години си била тогава? — попита Пролева.

— По-късно Иза ми каза, че според нея съм била на около пет години. Сигурно съм била на възрастта на Джарадал или Робенан.

— И всичко това го каза с жестове? — попита Солабан.

— Наистина ли могат да се кажат толкова много неща без думи?

— Не за всяка дума, която изричам, съществува знак, но хората от Клана щяха да разберат разказа по същия начин. Езикът им е нещо повече от обикновени движения с ръце. Той е всичко. Дори най-малкото трепване на клепача или кимане на главата означава нещо конкретно.

— Но когато говорят на този език, те не могат да лъжат — добави Джондалар. — Ако се опитат, изражението на лицето или позата на тялото им ще ги издадат. Когато се запознах с Айла, тя дори не си беше и помисляла, че иска да излъже някого. Не можеше да разбере какво имам предвид, когато говорех със заобикалки. Айла не е способна да лъже. Никога не го е правила и просто не знае как. Така е израснала.

Може би езикът без думи има по-голяма стойност, отколкото си мислим — тихо промълви Мартона.

— Според мен е очевидно, че щом Айла общува на този език толкова леко и бързо, това за нея се е превърнало в напълно естествен процес — каза зеландони. Аргументите на Джондалар й се струваха съвсем убедителни.

— Разкажи ни още за живота си с тях — помоли я зеландони от Единайсетата пещера. — Не е необходимо да продължаваш със знаците, освен ако ти така не искаш. Красиво е да те гледа човек, но си мисля, че вече успя да ни убедиш. Каза, че плоскоглавците погребвали мъртвите си. Бих искал да разбера повече за техните погребални обреди.

— Да, те погребват умрелите. Самата аз присъствах на погребението на Иза.

Разговорът продължи през целия следобед. Айла описа погребалната церемония и ритуалите, след което разказа по-подробно за детството си. Хората й задаваха много въпроси и често я прекъсваха, за да оспорят или да поискат повече информация.

Накрая Джохаран забеляза, че се стъмва.

— Мисля, че Айла се умори, а и ние отново огладняхме — каза той. — Преди да си тръгнем по домовете, трябва да поговорим за лова преди Летния събор.

— Джондалар ми каза, че имали да ни покажат ново ловно оръжие — обади се Манвелар. — Може би утре или вдругиден ще е подходящ за лов. Така Третата пещера ще има време да измисли планове накъде да тръгнем.

— Добре — съгласи се Джохаран. — Но сега Пролева отново е приготвила храна за нас, ако някой е огладнял.

Срещата бе преминала по изключително интересен начин, но въпреки това хората започнаха да се изправят, за да си вървят. Докато тръгваха обратно към жилищата си, Айла се замисли над разговорите и въпросите. Знаеше, че е казала истината на всички, но имаше нещо, което бе скрила. Съвсем съзнателно не беше споменала нищичко за сина си. Даваше си сметка, че зеландонийците щяха да нарекат рожбата й „грешка на природата“, ето защо реши да се въздържи.