Джийн М. Оел
Каменните убежища (31)

Трийсет и първа глава

— Ако знаех, че днес няма да мога да ходя никъде, щях да уредя някои неща — рече Айла. — Трябва да се уверя, че с конете всичко е наред, а и Вълчо ще се изнерви, ако не ме намери.

— Никога преди не сме имали подобен проблем — отбеляза зеландони на Четиринайсетата пещера. — Невестата трябва да прекара в уединение деня преди брачната церемония. А в Сказанията се говори, че навремето този срок е бил цял месец!

— Това е било много отдавна, когато бракосъчетанията са се провеждали през зимата — изтъкна Първата сред служителите на Майката. — Тогава още е нямало една обща брачна церемония. Самите зеландони са били много малко и не са организирали Летни събори. Едно е дадена пещера да затвори две-три жени за един месец по средата на зимата, а съвсем друго — да изолираш двайсет-трийсет жени точно в разгара на летния сезон, когато всяка помощ е от значение. Ако жените, които ще се омъжват, не ни бяха помогнали, още щяхме да се туткаме с консервирането на месото от зубрите.

— Може и така да е — каза възрастната шаманка, — но един ден изобщо не е дълъг срок.

— Съгласна съм, ала наличието на животните превръща ситуацията в извънредна — отбеляза Първата. — Ще трябва да измислим нещо.

— Ще имате ли нещо против, вълкът да идва и да си отива, когато си поиска? — попита Мартона. — Жените нямат нищо против. Само трябва да направим така, че да се промушва през долната част на входната завеса.

— Не мисля, че това ще ни затрудни — рече зеландони на Четиринайсетата пещера.

По-възрастната шаманка се бе изненадала много приятно, когато видя вълка за пръв път. Хищникът бе облизал ръката й и на нея много й хареса да гали козината му. Айла й разказа как бе спасила малкото вълче от хиените и й обясни, че ако са достатъчно малки, когато ги намериш, повечето животни се сприятеляват с хората. Дони на Четиринайсетата пещера бе забелязала колко внимание и престиж носеше Вълчо на чужденката и се чудеше дали ще е трудно да се сприятели и тя с някое животно, само че искаше да е по-мъничко. Така щеше да вдъхва още по-голям респект на хората.

— Значи остава само въпросът с конете — добави Мартона. — Може ли Джондалар да се грижи за тях?

— Разбира се, че може, но някой трябва да му го каже — отвърна Айла. — Доколкото разбирам, това едва ли ще съм аз.

— Естествено, че не може да му го кажеш — отвърна възрастната шаманка. — Забранено е да се виждаш с него!

— Но някой друг може, нали? — попита Мартона.

— Не и човек, който е свързан с церемонията — изтъкна зеландони на Деветнайсетата пещера, — което означава, че не бива да е роднина на някого от бъдещите съпрузи. Дони на Четиринайсетата пещера е права — именно поради това, че жените вече не прекарват в уединение цял месец, е още по-важно да се придържаме стриктно към правилата. — Артритът може и да измъчваше жестоко белокосата жена, но явно не бе успял да сломи твърдостта на характера й.

— Добре тогава, не може ли някой, който не е свързан с церемонията, да направи това? — попита Айла.

— Познаваш ли някой, който да не е свързан с теб или с Джондалар с кръвно родство? — попита шаманката на Четиринайсетата пещера.

Русокосата жена се замисли.

— Ланидар? — предложи след малко. — Мартона, той свързан ли е с Джондалар по някакъв начин?

— Не — отвърна някогашната предводителка на Деветата пещера. — Аз със сигурност не съм, а Даланар ми спомена днес, че е бил избран за първите обреди на баба му… Значи и той не е.

— Така е — рече дони на Деветнайсетата пещера. — Помня, че Денода беше доста… впечатлена от него. Трябваше й доста време, докато го забрави. Той се държа изключително добре с нея. Беше тактичен и внимателен, но същевременно се държеше на разстояние. Много ме впечатли.

— Както винаги — промълви Мартона, добавяйки наум, че Даланар винаги се отнасяше изключително внимателно с хората и правеше точно това, което трябваше.

Белокосата жена обаче не искаше да изостави темата толкова лесно.

— Както винаги какво? — поинтересува се тя. — Тактичен? Внимателен? Впечатляващ?

— Всичко от изброените — усмихна се Мартона.

— И Джондалар е дете от неговото огнище — добави Първата.

— Да — кимна някогашната предводителка на Деветата пещера.

— Сърцето му е същото, макар че в интерес на истината синът ми малко отстъпва на Даланар по такт и деликатност.

— Така е, обаче какъвто и дух да сложи началото му, детето винаги наследява нещо и от майката — добави някогашната Золена.

Айла ги слушаше внимателно и веднага забеляза някои неща, които не бяха казани с думи. Тя усети, че зеландони на Деветнайсетата пещера беше доста впечатлена от Даланар и както изглеждаше, все още изпитваше влечение към него. Освен това бе очевидно, че синеокият син на Мартона не можеше да се мери по изтънченост с мъжа от огнището си — всички знаеха за инцидента с Ладроман. Някогашната предводителка на Деветата пещера знаеше за чувствата на старата жена и затова нарочно даде да се разбере, че познава Даланар доста по-добре и не е толкова впечатлена от него.

— Може ли някой да намери Ланидар — предложи русокосата жена, — за да го помоля да потърси Джондалар?

— Не, ти не можеш да направиш това, Айла — поклати глава Мартона — Аз обаче мога. Само трябва някой да отиде и да го извика.

— Веднага ще го уредим — каза Първата сред служителите на Майката и махна на Меджера да се приближи. Айла си спомни, че тя беше с тях, когато търсеха елана на Тонолан в Недрата на Изворните скали. Тогава момичето беше ученичка на шаманката на Четиринайсетата пещера, ала тъй като не се разбираше добре с нея, беше станала послушничка на дони от Третата.

— Имам едно поръчение за теб — рече зеландони на Деветата пещера. — Мартона ще ти обясни.

— Познаваш ли Ланидар от Деветнайсетата пещера? — попита някогашната предводителка. Девойката не реагира по никакъв начин. — Той е синът на Мардена, майката на Денода. — Меджера поклати отрицателно глава.

— Момчето е на дванайсет години, но всъщност изглежда по-малко — добави Айла — и лявата му ръка е недъгава.

Меджера изрече:

— А, да, спомних си. Момчето, което хвърли копие на демонстрацията.

— Точно така — кимна Мартона. — Трябва да го намериш и да му кажеш да потърси Джондалар и да му предаде съобщение от мен. Кажи на Ланидар да уведоми Джондалар, че Айла е загрижена за конете и той трябва да види как са преди брачната церемония тази вечер. Разбра ли?

— Няма ли да е по-лесно, ако просто намеря Джондалар и му кажа това директно на него? — попита послушничката.

— Много по-лесно ще е, но не забравяй, че ще участваш в брачната церемония тази вечер и поради тази причина не можеш да се виждаш с Джондалар, нито да му предаваш съобщения от Айла или от мен. Ако не успееш да откриеш Ланидар, можеш да кажеш на някой друг да го извести, стига да няма родствени връзки с Джондалар. Разбра ли?

— Да — кимна Меджера. — Не се тревожи за конете, Айла. Ще направя всичко по силите си, за да известя Джондалар — добави и излезе.

— Време е да започнеш приготовленията си — обърна се Мартона към русокосата жена.

— Но още е едва пладне — учуди се Айла. — Има доста време, докато се стъмни. Пък и едва ли ще ми отнеме много време да облека туниката, която Нези уши за мен.

— Няма да е само това — информира я някогашната предводителка на Деветата пещера. — Сега всички ще отидем до реката, където жените ще се изкъпят. Водата се загрява, за да се пречисти за ритуала. Мисля, че няма защо да ти споменавам, че е изключително приятно човек да се къпе с гореща вода. Това е най-приятната част от предбрачните ритуали. Джондалар и мъжете също ще се изкъпят, но на друго място, естествено — добави жената.

— Обожавам горещата вода — рече Айла. — Лозадунаите имаха горещ извор до заслоните си. Чувствах се страхотно, когато се къпех в него.

— Напълно те разбирам — кимна Мартона. — Недалеч от мястото, където извира реката, има езерца, пълни с гореща вода.

— Мисля, че съм минавала оттам — рече русокосата жена. — Има нещо, за което искам да те попитам. Щях да го направя по-рано и не зная дали вече не е твърде късно, но се надявах да пробия ушите си. Нося тези кехлибарени обици, подарени ми от Тюли, предводителката на Лъвския бивак, и бих искала да ги сложа, стига да има някакъв начин да ги закача на ушите си. Тя ми каза, че така се носели.

— Мисля, че лесно можем да уредим това — каза майката на Джондалар. — Сигурна съм, че някой от зеландони с радост ще ти помогне.

* * *

— Как мислиш, Фолара? — попита Меджера, вдигнала косата на Айла. — Така? Или така?

— Първата прическа, която ми показа, ми хареса повече — каза сестрата на Джондалар.

Бяха приключили с пречистващите ритуали и вече се намираха в жилището на зеландони. Въпреки множеството лампи, които бяха запалени, в помещението беше доста тъмно и на Айла й се искаше да бъде навън под ярките лъчи на следобедното слънце, вместо да седи в сумрака, докато някой прави разни неща с косата й.

— Меджера, защо най-накрая не ни разкажеш къде ги намери? — попита Мартона. Беше очевидно, че Айла се чувстваше некомфортно. Тя не бе свикнала някой да се занимава с косата й, а младата послушничка явно не се затрудняваше да говори, докато прави прически. Майката на Джондалар си мислеше, че така ще разсее напрежението на Айла.

— Ами, както казах, разпитах навсякъде, ала никой не знаеше къде са. Най-накрая една жена от вашия лагер, мисля, че е съпруга на един от близките приятели на Джохаран — Солабан или Рушемар, — която плетеше някаква кошница…

Това е жената на Рушемар — Салова — прекъсна я Мартона.

— … Та тя ми каза, че могат да бъдат при конете, ето защо тръгнах покрай поточето и там ги открих и двамата. Ланидар ми каза, че разбрал от майка си, че Айла ще бъде през целия ден при жените, ето защо решил да провери как са конете, точно както ме помоли. Джондалар и той ми каза горе-долу същото. Знаеше, че трябва да прекараш времето до церемонията в уединение, и сметнал, че би било добре да хвърли един поглед на конете. Когато отишъл при тях, заварил там Ланидар и се заел да му показва как да си служи с копиехвъргача — обясни младата послушничка.

— Оказа се, че не съм единствената, която търси Джондалар. Малко след мен дойде и Джохаран, който изглежда беше малко ядосан, а може би просто бе изнервен. Той търсил навсякъде брат си, за да му каже да отиде до реката за ритуалното пречистване с останалите мъже. Джондалар ми заръча да ти кажа, че конете са добре и че си била права за Вълчо — май наистина си бил намерил другарка или приятел. Видял ги заедно.

— Благодаря ти, Меджера — каза русокосата жена. — Не знаеш какво облекчение за мен е да чуя, че Уини и Рейсър са добре. Нямаш представа колко благодарна съм ти за времето и усилията, които си хвърлила, за да намериш Ланидар и Джондалар.

Беше й станало много приятно, когато разбра, че Ланидар сам се е сетил да провери как са конете. По принцип би очаквала това от Джондалар, ала той също трябваше да се подготви за брачната церемония и не искаше да го разсейва. Малко се разтревожи за Вълчо. Искаше й се четириногият й приятел да си намери другарка и да бъде щастлив, но същевременно се боеше да не го изгуби и бе загрижена за безопасността му.

Вълчо никога не бе живял с другите вълци — навярно тя бе прекарала повече време с тях, докато се учеше да ловува, отколкото той някога беше споделял със събратята си. Тя знаеше, че другите вълци са страшно предани на глутницата си и защитават свирепо територията си от другите представители на техния вид. Ако Вълчо срещнеше женски вълк-единак или вълчица от някоя близка глутница и поискаше да живее като вълк, щеше да му се наложи да се бие, за да се сдобие със своя собствена територия. Макар и да беше здраво, силно животно, по-едро от повечето вълци, той не бе израснал в глутница, където да се бори с връстниците си от съвсем малък. Вълчо не бе свикнал да се бие с другите вълци.

— Благодаря ти, Меджера — каза Мартона. — Айла изглежда страхотно. Не подозирах, че си толкова добра в оформянето на косата.

Айла вдигна ръце и опипа внимателно прическата си, докосвайки иглите, ролките и другите формички. Бе виждала някои от другите млади жени с подобни прически, ето защо имаше известна представа как изглежда.

— Ей-сега ще ти донеса оглеждало, за да се видиш — рече Меджера.

Това, което Айла видя в оглеждалото, беше една млада жена, чиято коса я караше да изглежда досущ като другите обитателки на шатрата. Изобщо не приличаше на себе си и се съмняваше, че Джондалар ще разпознае своята Айла в нея.

— Хайде да сложим обиците на ушите ти — предложи Фолара. — Трябва вече да се обличаш.

Послушничката, която бе пробила ушите на Айла, беше промушила тънка игличка от кост през всяка от дупчиците. После, посредством сухожилията, прикрепени към кехлибарите, Меджера ги закачи за игличките, забити в меката част на ушите на Айла.

Когато русокосата жена облече брачната си премяна, Меджера ахна.

— Никога не съм виждала нещо подобно! — възкликна.

Фолара също бе възхитена:

— Айла, това е толкова красиво и необикновено! Всички ще ти завидят! Откъде го имаш?

— Нези го направи за мен — отвърна русокосата жена. — Тя е съпругата на вожда на Лъвския бивак. Ето как трябва да се носи по време на церемонията — допълни и разтвори предната част на тоалета си, разкривайки заоблените си гърди, които бяха наедрели още повече от бременността, след което отново ги закри. — Нези ми каза, че една жена от мамутоите трябва гордо да покаже гърдите си, когато се жени. Сега искам да си сложа огърлицата, която ми даде, Мартона.

— Само че има нещо, което трябва да ти кажа, Айла — обади се майката на Джондалар. — Огърлицата ще изглежда страхотно с голямата кехлибарена висулка между гърдите ти, но никак няма да си пасне с тази кожена кесийка, която носиш на врата си. Зная, че означава нещо за теб, но си мисля, че ще е по-добре да я махнеш.

— Права е, Айла — добави Фолара.

— Виж се сама в оглеждалото — каза Меджера и го сложи пред русокосата жена.

Оттам я погледна същата странна жена със сложна фризура, само дето сега от ушите й висяха кехлибарени обици.

— Каква е тази кесийка? — попита Меджера. — Изглежда пълна с разни неща.

— Това е моят амулет, а нещата вътре в него са даровете на тотема ми — Духа на Пещерния лъв. Повечето от тях потвърдиха важните решения в живота ми. Тя съдържа и жизнения ми дух в известен смисъл.

— Значи е нещо като еландон, така ли? — предположи Мартона.

— Мог-ър ми каза, че ако някога изгубя амулета си, ще умра — рече Айла. Докосна амулета си, почувства познатите издутини под пръстите си и в същия миг в съзнанието й се появиха спомените от живота й с Клана.

— Значи ще трябва да го съхраняваме на специално място — каза Мартона. — Може би най-добре до някоя донии, за да може Майката да го пази. Ти обаче нямаш донии, нали? Обикновено жената получава донии при първите си обреди, но не зная дали ти изобщо си имала подобна церемония.

— Всъщност имах — усмихна се русокосата жена. — Джондалар ме запозна с Майчиния дар на насладата и при първия път проведе церемония и ми подари фигурка на донии, която беше изработил сам. Нося я в торбата си.

— Едва ли някой би могъл да ти направи по-добра церемония на първите обреди от него — рече Мартона. — Синът ми има доста опит в тези неща. Защо не предадеш този амулет на моите грижи, а когато ти и Джондалар се отправите към мястото, където ще прекарате изпитателния си период, ще ти го върна, за да можеш да го вземеш със себе си. — Жената видя как Айла се колебаеше в началото, ала после кимна. Щом се опита обаче да свали кожената кесийка, кожената му каишка се заплете в новата й прическа.

— Спокойно, Айла — каза Меджера. — Аз ще го оправя.

Русокосата жена стисна познатата кожена торбичка в юмрука си, страхувайки се да се раздели с нея. Бяха прави — тя наистина не стоеше добре на тоалета й, но не се беше разделяла с нея, откакто Иза й я даде, а това беше малко след като бе открита от Клана. От толкова дълго време тази кесийка представляваше неразделна част от живота й, че й беше наистина трудно да се раздели с нея. Сякаш самият амулет не искаше да я остави и затова се бе закачил за косата й, когато се опита да го свали. Навярно тотемът й искаше да й каже нещо — може би не трябваше да се опитва да бъде само част от другите в деня на бракосъчетанието си с мамутойските си дрехи и зеландонийската си огърлица. Та тя беше просто една жена от Клана, когато срещна Джондалар, и навярно трябваше да запази нещо и от този период от живота си.

— Благодаря ти, Меджера, но си мисля, че промених решението си — каза накрая. — Искам косата ми да бъде разпусната. Джондалар много ме харесва така — добави и задържа амулета още миг в дланта си, след което го подаде на Мартона. Някогашната предводителка на Деветата пещера завърза на шията й огърлицата, която майката на Даланар й беше подарила, преди да започне да маха иглите и ролките, които поддържаха косата й в елегантна зеландонийска прическа.

На Меджера не й беше приятно да гледа как всичките й усилия отиват на вятъра, ала това все пак си беше косата на Айла и тя имаше последната дума за прическата си.

— Нека да те среша — каза послушничката, прикривайки разочарованието си по начин, който впечатли Мартона. „Някой ден от това девойче ще стане чудесна зеландони“ — помисли си тя.

* * *

Когато Джондалар и останалите мъже, които щяха да се женят, се запътиха към жилището на зеландони, където щеше да се проведе церемонията, внезапно се почувства нервен. Не беше сам. Жените ги нямаше и голямата шатра беше празна. С помощта на неколцина от шаманите мъжете се наредиха един след друг — първо според номера на пещерата, в която живееха, а после според статута си. Позицията им в йерархията можеше да се променя и бракът представляваше едно от средствата за това. Статутът на едно огнище се определяше от положението на мъжа и жената, които го създаваха, и се предаваше на децата. Роднините на младоженците искаха статутът на новото огнище да бъде колкото се може по-висок, ала това се решаваше посредством дълги преговори с вождовете и зеландони, които понякога бяха доста разгорещени.

Айла не участваше в преговорите за статута на новото огнище, което щяха да създадат с Джондалар — тя и бездруго едва щеше да разбере всички подробности, — но за сметка на Мартона използваше всеки удобен случай да стори нещо по този въпрос. Разговорът, който бе провела с някои от шаманите — в това число и с дони на Деветнайсетата пещера, — също бе част от тези договорки. Шаманката на Деветнайсетата пещера се опитваше да използва бурните младежки изблици на Джондалар, за да понижи йерархичната му позиция, отчасти защото Айла бе открила невероятната нова пещера в прилежащата на Деветнайсетата пещера територия. Това бе завишило значително статута й и притесняваше белокосата старица, въпреки че Айла бе родена чужденка. Ако хората от Деветнайсетата пещера бяха открили пещерата, можеха да я запазят за себе си и да ограничат достъпа на другите, ала обстоятелството, че бе открита от една чужденка по време на Летния събор, неизбежно я правеше отворена за всички — нещо, което бе ясно подчертано от Първата.

Йерархичната позиция на Джондалар бе сред най-високите, понеже майка му беше бивш вожд, а брат му бе настоящ предводител на най-голямата пещера на зеландониите, дори и да не се броят многобройните му заслуги към пещерата с всичко онова, което бе донесъл или открил по време на пътешествията си. Той имаше изключителни каменоделски умения, а новото изобретение, което бе показал публично на събора — копиехвъргача — повиши още повече и без това високия му статут. Положението на Айла обаче беше проблем. Чужденците винаги имаха най-ниския статут, с което автоматично снижаваха статута на новото огнище, но Мартона и още неколцина се бореха срещу това, изтъквайки, че тя е била доста високопоставена сред народа си и притежава редица качества. Животните бяха двойствен фактор — някои казваха, че понижавали статута й, а други — че го повишавали. Общият статут на новото огнище все още не беше определен, ала това нямаше да попречи на бракосъчетанието. Деветата пещера я бе приела и семейството щеше да живее там.

Жените бяха преместени в шатрата, в която дотогава бяха девойките за първите им обреди. Някой бе предложил да настанят мъжете там, за да не местят жените, ала идеята да се сложат мъже на мястото, където съвсем доскоро е имало момичета, на които е предстояло да станат жени, предизвика смут сред зеландони. За зеландонийците бе недопустимо да се смесват жизнените сили на мъжете и жените, които често се явяваха противоположни една на друга, ето защо решиха да прехвърлят жените, които щяха да се задомяват. И бездруго това бе логичната следваща стъпка за девойките, преминали първите обреди.

Жените бяха не по-малко нервни от мъжете. Айла се чудеше дали Джондалар ще реши да сложи туниката, която му бе направила, и й се прииска да бе знаела за забраната да говори с него, за да може да му я даде предната вечер. Тогава щеше да знае дали му бе по мярка и дали я е харесал, а сега й оставаше единствено да чака до брачната церемония, за да разбере.

Жените също се наредиха според номера на пещерата си и мястото си в йерархията. Айла се усмихна на Левела, която беше пред нея. Щеше да й е приятно да стои до сестрата на Пролева, докато чакаше, ала беше от Деветата пещера и между тях имаше няколко жени. Техният статут беше подобен, защото произхождаха от семейства на вождове и основатели, които бяха с изключително висок ранг, поради което положението на огнището им нямаше да се промени много. Статутът на Джондекам беше малко по-висок от този на Левела, ала незначителната разлика щеше да се прибави към новото огнище само ако двойката заживееше в неговата пещера.

Зеландони на пещерата, където щеше да живее двойката, ръководеше церемонията за всяко бъдещо семейство. Майките на младите хора, съпрузите им и близките им семейства също щяха да вземат участие в церемонията — те стояха в предните редици на публиката и чакаха да бъдат извикани от зеландони. Без родителско съгласие не можеше да има бракосъчетание. Изключение се правеше само за по-старите двойки, които не се женеха за пръв път — те се нуждаеха единствено от одобрението на пещерата, където щяха да живеят, ала приятелите и роднините им често вземаха участие в церемонията.

Айла забеляза и Джанида — тя беше по-назад, понеже бе жителка на Южното обединение на Двайсет и деветата пещера — и й се усмихна. Джоплая се намираше още по-назад — принадлежността й към ланзадонийците я определяше като чужденка, въпреки че мъжът на огнището й някога бе сред най-високопоставените зеландонийци. Ала, макар и да беше последна тук, бе сред първите ланзадонийци, а точно това имаше най-голямо значение. Русокосата жена огледа всички присъстващи жени. Все още имаше много, които не разпознаваше, както и пещери, от които не се бе запознавала с нито един човек, като се изключат общите представяния. Беше подочула, че някоя била от Двайсет и четвъртата пещера, а друга сподели, че е от Мечи хълм, който бе част от Новия дом на Малката тревиста река.

Айла се чудеше защо се бавят толкова. Толкова бързаха, докато се наредят в правилната последователност, а после ги оставиха да стоят прави. Навярно чакаха мъжете. Може би някой от тях бе променил решението си. Ами ако Джондалар направеше така? Не. Нямаше да го стори. Защо би го направил? Ала ако все пак се откажеше?

В шатрата на зеландони Първата дръпна завесата, която закриваше задната част на голямото помещение, и огледа множеството, което бе изпълнило не само поляната пред шатрата, но и склона на близкия хълм. Беше време да започват.

Първи излязоха мъжете. Когато Джондалар погледна нагоре, беше сигурен, че всеки човек, който можеше да присъства, е дошъл. Тълпата се оживи и му се стори, че чу думата „бяло“ повече от веднъж. Той се съсредоточи върху гърба на мъжа пред себе си, ала знаеше, че бялата му туника със сигурност е направила впечатление на присъстващите. Високият, невероятно красив светлокос мъж с омагьосващите очи щеше да се открои винаги, но сега, както беше гладко избръснат, с измитата си руса коса, която изглеждаше почти бяла, и изключителната кожена туника изглеждаше просто зашеметяващо.

— Ако мога да си представя любимия на Дони — Луми — да слиза на земята в човешки облик, ето как ще изглежда — рече майката на Джондекам, високата зеландони на Втората пещера, на брат си Кимеран — вожда на пещерата.

— Чудя се откъде ли я е намерил — измърмори мъжът.

— И аз бих искал подобна туника.

— Мисля, че всеки мъж от тук присъстващите се чувства по същия начин, Кимеран — каза шаманката, — ала ти си сред малцината, на които ще стои също толкова добре. Джондекам също изглежда добре. Радвам се, че реши да остави брадата си и това лято. Толкова му отива.

След като мъжете се наредиха в полукръг от едната страна на голямото огнище, дойде ред и на жените. Айла надзърна през отметнатата завеса и видя някакви хора, застанали около огъня. Слънцето още не бе залязло и огряваше лагера с алените си лъчи, на чийто фон множеството запалени факли бледнееха. Те бяха приготвени за по-късно — когато се стъмнеше. Една едра фигура, обърната с гръб към нея — най-вероятно зеландони — даде знак и жените излязоха навън.

В мига, в който Айла пристъпи извън шатрата, тя зърна високия мъж с бялата туника. Докато се строяваха в полукръг срещу мъжете, си мислеше: „Той я носи! Носи я! Носи моята туника!“ Всички бяха облечени с най-хубавите си дрехи, ала никой не носеше бяло и Джондалар се открояваше от всички останали. Според Айла той беше най-красивият мъж тук и човечето жени щяха да се съгласят без колебания с нея. Тя видя как я гледаше от другата страна на оранжевите пламъци, сякаш бе неспособен да отвърне взор от нея.

„Толкова е красива — помисли си Джондалар. — Никога не е изглеждала по-красива. Тъмножълтата туника, украсена с нанизи от перленобели мъниста от слонова кост, раковини и зъби, която Нези бе направила за нея, идеално се връзваше с косата й, чиито кичури се спускаха като водопад от искрящо злато по гърба й.“

Единствените й бижута бяха кехлибарените обици, подарени й от Тюли, и огърлицата с висулка от същия материал, която майка му й беше дала. Оранжево-жълтите камъни улавяха всеки отблясък на залязващото слънце, озарявайки с топлото си сияние голите й гърди. Макар и да не приличаше на никоя друга, тъмножълтата туника, която бе отворена на бюста й, ала същевременно беше здраво пристегната на талията й, й стоеше отлично.

Мартона се изненада приятно, когато видя, че Джондалар е облякъл бялата туника, ушита специално за него от бъдещата му съпруга. Тъй като знаеше какви дрехи бе избрал първоначално синът й, не беше никак трудно да се досети, че именно тази туника е била скрита във вързопчето, което Айла толкова искаше да му връчи. Липсата на украса подчертаваше още повече невероятната чистота на цвета, а хермелиновите опашки й придаваха елегантност. На фона на семплата бяла туника изключителната премяна на Айла се открояваше с още по-голяма сила. От качеството на самата кожа до кехлибара, раковините, зъбите и няколко хилядите мъниста от слонова кост, този брачен тоалет щеше да подкрепи по неопровержим начин претенциите й за висок статут. Огнището на сина й щеше да бъде сред първите.

Джондалар не откъсваше очи от Айла. Очите й блестяха, а гърдите й се издигаха трескаво от вълнението, което изпитваше. Синеокият мъж я бе виждал такава в миговете, когато бе запленена от нещо красиво или бе възбудена от лова. „Тя е златна жена — помисли си Джондалар и усети как кръвта нахлува в слабините му. — Златна като слънцето.“ Желаеше я безумно и не можеше да повярва, че тази чувствена красавица съвсем скоро ще бъде негова съпруга. Негова съпруга… харесваше му как звучи. Щяха да заживеят заедно в дома, с който възнамеряваше да я изненада. Ще започне ли изобщо тази церемония? Ще свърши ли някога? Не искаше да чака. Искаше да се втурне към нея, да я грабне в обятията си и да я отведе някъде, където щяха да са само двамата.

Шаманите се събраха около тях и Първата започна да пее. След малко към нея се присъедини друга зеландони, държейки определен тон, последвана от трета. Всяка дони си избираше тон, който се различаваше по височина и тембър от тези на останалите, и малко преди някоя от тях да остане без въздух, на нейно място се включваше друга. Когато зеландони, която трябваше да ръководи церемонията за първата двойка, започна да говори, гласовете на шаманите се бяха слели в омаен, протяжен напев, който можеше да продължава до безкрайност, ако имаше достатъчно хора, които да се включват на мястото на тези, които си почиваха.

Хоровото песнопение изпълни съзнанието на Джондалар, който се взираше като омагьосан в жената, която обичаше. Той едва чу думите, изречени от зеландони за първите няколко двойки. Изведнъж някой го побутна леко по гърба и той подскочи, дочул собственото си име. Приближи се до Първата сред служителите на Майката и спря от едната й страна в същото време, когато Айла застана от другата.

Зеландони ги изгледа одобрително. Джондалар беше най-високият сред мъжете и тя винаги го бе смятала за най-привлекателния мъж. Точно поради тази причина го избра и преди толкова много години, когато беше още момче, за да го научи на дара на насладата. Той се бе оказал способен ученик — даже прекалено способен. За малко да я накара да се откаже от призванието си.

Сега бе доволна, че обстоятелствата се бяха стекли именно по този начин. Докато го наблюдаваше, някогашната Золена се зачуди откъде ли беше намерил тази прекрасна бяла туника, която му стоеше толкова добре. Без съмнение се бе сдобил с нея по време на пътешествието си. Цветът веднага приковаваше погледа, а липсата на украса й придаваше колорит. Да, Джондалар си подхождаше с жената, която си бе избрал. Първата се обърна към Айла.

И Айла му подхождаше. Не, тя дори го превъзхождаше, каза си зеландони, а това никак не беше малко. Трябваше да признае, че синеокият красавец не само бе успял да намери жена, която да му е равностойна, но и беше открил такава, която да го надминава. Шаманката знаеше, че двамата неизменно привличаха вниманието на хората към себе си и всички бяха чували за тях, защото бяха както най-хубавата двойка на Летния събор, така и най-интересната.

Мартона пристъпи напред и застана до сина си заедно със сегашния си съпруг Уиламар от дясната й страна. Отляво беше Даланар, а зад него — Джерика. Те трябваше да изчакат до самия край на церемонията, за да видят Джоплая и Екозар женени. До Уиламар стояха Фолара и Джохаран. До вожда на Деветата пещера бяха застанали Пролева и синът й Джарадал, а в публиката имаше много техни приятели и роднини. Зеландони изгледа бъдещата двойка и близките им, след което обходи с поглед насъбралото се множество и започна.

— Всички пещери на зеландониите! — изрече тя с тържествен глас. — В момента ставате свидетели на съединяването на една жена и един мъж. Дони, Великата Майка Земя, Първият създател, Майката на Всичко, Родилата Бали, що огрява небето, и Любимата на Луми, що свети тази нощ и ни наблюдава заедно с Нея — Тя е почетена от святото единение на Нейните деца.

Айла погледна към луната. Сърпът й сияеше в сребърно и тя изведнъж осъзна, че навън вече беше тъмно. Слънцето бе залязло преди доста време, но силният огън и многото факли правеха сцената ярка като ден.

— Тези двама души, които стоят сега пред нас, зарадваха Великата Майка Земя с желанието си да се съберат. Джондалар от Деветата пещера на зеландониите, син на Мартона, бивш вожд на Деветата пещера, която е омъжена понастоящем за Уиламар, майстор-търговец на зеландониите, роден в огнището на Даланар, основател и вожд на ланзадониите, брат на Джохаран, вожд на Деветата пещера на зеландониите…

Изброяването на този дълъг списък от имена и връзки, повечето от които бяха абсолютно непознати за Айла, й се стори доста отегчително. Бракосъчетанието беше един от малкото моменти в живота на даден човек, когато всичките му роднински връзки се изброяваха. По едно време обаче тонът на Първата се промени и русокосата жена отново се съсредоточи.

— … избираш ли Айла от Деветата пещера на зеландониите, благословена от Дони и почетена с Благословията И… — хората си зашушукаха оживено, защото бременността на жената бе добра поличба за брака — … преди известна като Айла от мамутоите, член на Лъвския бивак, дъщеря на огнището на Мамут, избрана от Духа на Пещерния лъв, закриляна от Пещерната мечка, приятел на конете на име Уини и Рейсър и на четириногия ловец Вълчо…

Айла се зачуди къде ли беше Вълчо. Не се бе появявал нито следобед, нито вечерта и тя се чувстваше разочарована. Знаеше, че това едва ли означаваше нещо за него, ала се надяваше, че ще присъства на бракосъчетанието й.

— … приета от Джохаран, брат на Джондалар и вожд на Деветата пещера на зеландониите, както и от Мартона, майка на Джондалар и бивш вожд на Деветата пещера на зеландониите, одобрена от Даланар, основател и вожд на ланзадониите, мъж на огнището на Джондалар…

Зеландони продължи да изброява родословието на синеокия мъж. Айла не съзнаваше с колко много нови роднинства се сдобива чрез това бракосъчетание, но на Първата дори й се искаше да бъдат повече. Отне й доста време, докато подготви речта си така, че да съответства по всички правила на ритуала. Айла имаше толкова малко роднински връзки!

— Избирам я — отвърна Джондалар, докато гледаше любимата си.

— Ще я уважаваш ли, ще се грижиш ли за нея, когато е болна, ще осигуряваш ли прехрана за нея, когато е бременна, и за всички деца, родени в огнището ви, докато живеете заедно?

— Ще я уважавам, ще се грижа за нея и ще осигурявам прехрана за нея и за децата й — отвърна Джондалар.

— А ти, Айла от Деветата пещера на зеландониите, преди известна като Айла от мамутоите, член на Лъвския бивак, дъщеря на огнището на Мамут, избрана от Духа на Пещерния лъв, закриляна от Пещерната мечка, приятел на конете на име Уини и Рейсър и на четириногия ловец Вълчо, избираш ли Джондалар от Деветата пещера на зеландониите, син на Мартона, бивш вожд на Деветата пещера, която е омъжена понастоящем за Уиламар, майстор-търговец на зеландониите, роден в огнището на Даланар, основател и вожд на ланзадониите? — Този път шаманката реши да изреди само най-важните връзки, вместо да повтаря всички, за голямо облекчение на Айла и на повечето от присъстващите.

— Избирам го — каза русокосата жена, загледана в Джондалар. Думите й отекнаха в главата й. Избирам го. Избирам го. Избрах го преди доста време и сега мога най-накрая да го избера.

— Ще го уважаваш ли, ще се грижиш ли за него, когато е болен, и ще учиш ли децата си да го уважават като твой съпруг и техен хранител… включително и това, с което Дони вече те е Благословила? — продължи Първата.

— Ще го уважавам, ще се грижа за него и ще уча децата си да го уважават като мой съпруг и техен хранител — рече Айла.

Зеландони махна с ръка.

— Кой има властта да одобри съюза на този мъж и тази жена? — попита.

Мартона пристъпи напред.

— Аз, Мартона, бивш вожд на Деветата пещера на зеландониите, имам тази власт. Съгласна съм да оженя своя син Джондалар за Айла от Деветата пещера на зеландониите — рече.

Уиламар също пристъпи напред.

— Аз, Уиламар, майстор-търговец на зеландониите, съпруг на Мартона, която е бивш вожд на Деветата пещера на зеландониите, също давам съгласието си за този съюз. — Съгласието на Уиламар не беше необходимо, ала намесата му в церемонията показа одобрението му към женитбата на сина на съпругата му с чужденката и улесни включването на Даланар, който тъкмо правеше крачка напред.

— Аз, Даланар, основател и вожд на ланзадониите, мъж на огнището на Джондалар, син на бившата ми съпруга, също давам съгласието си да се ожени за Айла от Деветата пещера на зеландониите, преди известна като Айла от мамутоите.

След тези думи Даланар я погледна по същия начин, както я гледаше Джондалар, и русокосата жена усети как тялото й потръпна. Не беше за пръв път. Даланар и Джондалар не само си приличаха — тя ги усещаше по сходен начин. Айла не можа да се въздържи и дари по-възрастния мъж с една от лъчезарните си усмивки, които сякаш грееха със собствена светлина, и за момент на него му се прииска да бъде на мястото на Джондалар. В следващия миг Даланар забеляза, че младият мъж му се хили насреща — момчето знаеше как се чувства и не можеше да се стърпи да не го подразни. За малко да се засмее с глас.

— Одобрявам твърдо бракосъчетанието! — добави вождът на ланзадонийците.

— Кой има властта да одобри съюза на този мъж и тази жена? — попита отново Първата.

— Аз, Айла от Деветата пещера на зеландониите, преди известна като Айла от мамутоите, член на Лъвския бивак и дъщеря на огнището на Мамут, имам властта да говоря от свое име. Тази власт ми е дадена от Мамут от Огнището на Мамут, най-възрастният и най-уважаваният сред всички мамутои, от Талут — предводител на Лъвския бивак, и от сестра му Тюли — предводителка на Лъвския бивак. От тяхно име давам съгласието си да се омъжа за Джондалар от Деветата пещера на зеландониите — рече Айла и си отдъхна, защото ужасно се бе притеснявала да не пропусне или обърка нещо.

— Мамут от Огнището на Мамут — Този, който Служи на Майката за мамутоите — заяви Първата — е дал на дъщерята на Огнището си свободата да решава за себе си. Тъй като съм служителка на Майката, аз също мога да говоря от негово име. Айла реши да се ожени за Джондалар, следователно решението й се потвърждава от съгласието на Мамут — допълни зеландони и извика гръмко, така че всички да я чуят: — Кой говори от името на тази двойка?

— Аз, Джохаран, вожд на Деветата пещера на зеландониите, говоря от името на тази двойка и приветствам Джондалар и Айла в Деветата пещера на зеландониите — рече по-големият брат на Джондалар, след което се обърна с лице към насъбралото се множество: — Ние, жителите на Деветата пещера на зеландониите, ги приветстваме!

Тогава Първата протегна двете си ръце, сякаш искаше да прегърне всички присъстващи, и заяви:

— Всички пещери на зеландониите! Джондалар и Айла се избраха един друг. Те получиха одобрението на всички, които трябваше да се произнесат, и бяха приети от Деветата пещера. Имате ли да кажете нещо за този съюз?

Разнесе се одобрителен рев. Дори и да имаше някой против, гласът му беше заглушен. Дони изчака глъчката да утихне, преди да продължи:

— Дони, Великата Майка Земя, одобрява съюза на Нейните деца. Като е Благословила Айла, Тя показва благосклонността си към бракосъчетанието им. — Даде знак на Айла и Джондалар, които се хванаха за ръце и ги протегнаха към шаманката. Едрата жена взе един обикновен кожен ремък, омота го около съединените им китки и го завърза на възел. След края на изпитателния период те трябваше да върнат ремъка цял — не срязан, — а в замяна щяха да получат съответстващи си огърлици, дар от зеландони. Това щеше да означава, че съюзът им е осветен и оттук насетне могат да получават и други дарове.

— Възелът е завързан. Вече сте женени. Нека Дони винаги да ви озарява с усмивката си. — Младоженците се обърнаха с лице към тълпата и Първата обяви: — От този миг нататък те вече са Джондалар и Айла от Деветата пещера на зеландониите!

Всички отстъпиха назад, включително и зеландони, за да освободят място за следващите младоженци и семействата им. Това обаче не означаваше, че церемонията е приключила за Джондалар и Айла. Когато близките им се върнаха сред публиката, те отидоха при другите двойки, които чакаха със завързани за китките кожени ремъци.

Макар и повечето хора да бяха наблюдавали с радост бракосъчетанието на Джондалар и Айла, имаше неколцина, у които този спектакъл пробуди съвсем различни чувства. Една от тях бе красивата жена със светлоруса, почти бяла коса, млечнобяла кожа и тъмносиви очи. Доста от присъстващите — мъже, жени, дори и деца я гледаха с възхищение, ала в момента, в който зърваха намръщената й физиономия, бързаха да отклонят очи от нея.

Марона не се усмихна нито веднъж на чудесната двойка. Тя наблюдаваше с нескрита омраза чужденката и мъжа, който някога се бе зарекъл, че ще се ожени за нея. През онази година тя трябваше да бъде център на вниманието, ала вместо, това той бе заминал на пътешествие, изоставяйки я в последния момент. И за да се влошат нещата още повече, бе дошла и неговата близка братовчедка — тази странно изглеждаща чернокоса жена, за която всички казваха, че била много красива, — за да се омъжи за най-грозния мъж, който Марона беше виждала. Сега вниманието на всички бе насочено към нея и точно това не се харесваше на светлорусата красавица. Да, тя щеше да се омъжи за нелош мъж до края на лятото, но той не беше Джондалар — мъжът, когото всички жени желаеха и който тя трябваше да получи. Тя си мислеше, че Съборът, на който двамата бяха разкъсали възела преди няколко години, беше най-отвратителният Летен събор в живота й, ала се оказа, че греши — сегашният беше още по-неприятен.

Тази година Джондалар се беше върнал с чужденка, която не можеше без животни край себе си и спокойно носеше момчешко бельо. Вече бяха женени, а отгоре на всичко тя беше и бременна — Благословена от Майката. Не беше честно. И откъде бе намерила този тоалет, който показваше гърдите й? Марона никога не би се поколебала да го носи по този начин, ако се беше сетила за това, но сега в никакъв случай нямаше да последва примера на Айла, дори и всички жени да тръгнеха с разголени бюстове. „Някой ден — закани се тя. — Някой ден ще му го върна. Някой ден той ще съжалява. И двамата ще съжаляват. Някой ден.“

Имаше и други, които не посрещнаха възторжено това бракосъчетание. Ларамар бе сред тях. Той не харесваше нито мъжа, нито жената. Джондалар винаги го гледаше с презрение, дори когато пиеше бармата му, а тази жена, Айла, която вдигна такъв шум около най-малката щерка на Тремеда, сякаш имаше кой знае какъв проблем, и незнайно как бе запленила Ланога. Вече Ланога не си беше у тях, за да му приготви нещо за ядене — не, вместо това киснеше с другите жени, които гледаха бебета, само дето още не беше жена. Е, като пораснеше, можеше да стане доста хубавичка — не като онази дърта мърлячка, която я беше родила. „Просто искам Айла да стои далеч от огнището ми — помисли си Ларамар, след което на устните му се появи ехидна усмивка. — Чудя се каква ли ще бъде, когато се напие с барма на празненството в чест на Майката? Скоро ще разбера.“

Ларамар не беше единственият мъж, който наблюдаваше младоженците с хладна неприязън. „Името ми е Мадроман и ми се ще да го запомнят, особено Джондалар — каза си послушникът. — Гледай го какъв е самодоволен — издокарал се в бялата си туника и си мисли, че всяка от жените копнее за усмивката му. Бе доста изненадан, когато откри, че вече съм част от зеландони. Сигурен съм, че никога не е очаквал подобно нещо, че изобщо не ме е смятал за способен да го направя, но аз съм далеч по-умен, отколкото ме мисли. Някой ден ще стана зеландони и ще бъда на мястото на тази дебела жена, която се държи с чужденката на Джондалар тъй, сякаш е шаманка. Не може да се отрече обаче, че е красива. Аз също можех да си намеря някоя като нея, ако този фукльо не ми беше избил зъбите. Нямаше никакви основания да ме удря така — всичко, което направих, беше да кажа истината. Той искаше да се ожени за Золена и тя щеше да се съгласи, ако не бях разгласил плана им. Трябваше да ги оставя да се оженят — тогава този ухилен самохвалко щеше да се венчае за тази дърта дебелана, вместо за чужденката, която домъкна. Тя се прави на голямата зеландони, но не е дори послушничка, да не говорим и че не умее да говори както трябва. Чудя се колко ли жени щяха да го сметнат за красив, ако някой му избиеше зъбите? Това си струва да се види. Бих искал някой ден да го видя така.“

Брукевал също гледаше двойката с едва прикрита злоба. Той бе неспособен да отдели очи от неземно красивата жена с разпилени златисторуси къдрици и разголени гърди. Беше бременна и това правеше гърдите й още по-големи и привлекателни — повече от всичко на света Брукевал копнееше да се протегне и да ги докосне, да ги погали и да захапе наедрелите им зърна. Изглеждаха толкова съвършени, че ловецът започваше да си мисли, че Айла нарочно ги бе разголила, за да го дразни — сякаш искаше да го изкуши с твърдостта им, с примамливата гънка между тях и с щръкналите розови зърна, които просто крещяха да бъдат засмукани.

Джондалар ще докосва тези гърди, ще ги гали и мачка, ще поема зърната им между устните си и ще ги хапе до полуда. Винаги Джондалар, винаги той — всеобщият любимец, късметлията, щастливецът. „Отгоре на всичко има и най-добрата майка — майката на Марона никога не се е грижила за мен, ала Мартона винаги ми е помагала; говореше ми, обясняваше ми разни неща, позволяваше ми да стоя при тях — каза си Брукевал. — Винаги е била добра към мен. Джондалар също не се е държал лошо, но това е само защото ме съжаляваше — все пак нямах неговата майка. Сега той ще има жена, която е златна като Бали, великият златен син на Великата Майка, със съвършени гърди, която вече е Благословена и съвсем скоро ще стане майка“.

Айла така се бе зарадвала, когато го видя да влиза в пещерата с факлата, и му беше казала, че ако не беше Джондалар, щеше да избере него… само дето това не беше истината. Беше го излъгала. Когато Джондалар дойде заедно с онзи плоскоглавец, тя даде ясно да се разбере, че го смята за плоскоглавец — също като онзи, който се беше присламчил към ланзадонийците. „Не зная как Даланар изобщо може да разреши на Екозар да погледне дъщерята на огнището му, да не говорим пък да се ожени за нея! — възмущаваше се Брукевал. — Това е отвратително. Такива неща не бива да се допускат. Този Екозар е изрод — полуживотно, получовек. Джоплая е изключително привлекателна млада жена, тиха и кротка е и винаги се е държала добре с мен, но как може да избере този плоскоглавец за съпруг? Не бива да се женят. Някой трябва да спре това безумие — мислеше си ловецът. — Навярно аз трябва да се заема с това. Ако Айла помисли малко над това, веднага ще разбере, че постъпвам така, както трябва да се постъпи в случая. Така може да ме види в нова светлина. Чудя се дали ще се обърне към мен, ако нещата се променят… ако Джондалар не е повече тук? Ако нещо се случи с Джондалар, дали ще пожелае да се омъжи за мен?“