Джийн М. Оел
Каменните убежища (30)

Трийсета глава

Зеландони се опита да намери време да поговори насаме с Айла за начина, по който предотвратяваше зачеването, ала все изникваше нещо, което осуетяваше намеренията й. Тъй като в лова бяха взели участие всички зеландонийци, Първата трябваше проведе специални церемонии, с които да успокои духа на зубрите и да благодари на Великата Майка за всички животни, които се бяха пожертвали, за да осигурят препитание на зеландонийците.

Ловът се бе оказал толкова успешен, че щеше да отнеме повече време от обикновено, докато се свърши всичко, което трябваше да бъде направено. Месото трябваше да бъде нарязано, мазнината — стопена и складирана, а кожите трябваше или да се ощавят и изсушат, или да се навият на руло и да се приберат в подземните хранилища заедно с месото, костите и другите полезни части на животните. Брачната церемония щеше да почака.

Първата сред служителите на Майката се примири с отлагането, ала още съжаляваше, задето не бе успяла да поговори надълго и нашироко с Айла, преди да потеглят за Летния събор. Така щеше да научи много повече за нея. Кой би предположил, че тази млада жена — която се смяташе едва ли не за старица, при положение че беше само на деветнайсет години — би могла да притежава толкова много знания? Та тя изглеждаше толкова простодушна, невинна и неопитна! Вече знаеше, че в нея имаше много повече от това, което се виждаше на пръв поглед. Толкова пъти бе съветвала хората да не подценяват непознатото, а ето че беше пренебрегнала собствения си съвет.

И сега бе заета със съвсем различни неща. Зеландони бяха решили да проведат първите обреди преди брачната церемония, въпреки че обикновено бяха след нея. За това си имаше съвсем логично обяснение — преди първите им обреди всички жени се смятаха за момичета и не им се разрешаваше да споделят Майчиния дар на насладите. Ритуалите на първите наслади представляваха церемонията, на която момичетата се отваряха физически, за да могат да приемат духовете, поставящи началото на живота. Първите обреди винаги се провеждаха по време на Летните събори и по принцип имаше определен период от време след първата им луна и преди първите обреди, когато момичетата бяха в нещо като чистилище. По това време мъжете ги намираха за особено привлекателни, навярно защото бяха забранени.

В края на Летния събор винаги се провеждаше и втора церемония за тези момичета, чието кървене започваше през лятото. Младите мъже, както и тези, които не бяха толкова млади, непрекъснато преследваха тези девойки, а празненствата в чест на Майката през годината караха момичетата да осъзнаят собствените си нужди. Това важеше с особена сила за тези от тях, които съзряваха през есента. Нито една майка не искаше кървенето на дъщеря й да започне тогава, с перспективата за дълга зима и почти никакви занимания навън сред природата.

Въпреки че всички девойки, които не дочакваха първите си обреди, за да се отдадат на насладите, биваха белязани с клеймото на срама, някои момичета неизбежно капитулираха пред настойчивото ухажване на мъжете. Това ги правеше по-малко желани за съпруги, защото показваше липса на достатъчно самообладание. Майките им се обръщаха с молби към зеландони, за да прикрият извършеното, и първите обреди се провеждаха при всички случаи, защото никоя млада жена не можеше да се омъжи без тях. Шаманите винаги се стараеха мъжете, избрани да „отворят“ вече отворените момичета, да бъдат дискретни, за да не разгласят позорната тайна, но въпреки това имената на тези девойчета рано или късно излизаха наяве.

Това лято възникна рядко срещан проблем. Една млада жена — Джанида от Южното обединение на Двайсет и деветата пещера, — която не бе минала през първите си обреди, беше забременяла и искаше да се омъжи за младия мъж, който я бе отворил. Перидал обаче, който също беше от Южното обединение на Двайсет и деветата пещера, изобщо не гореше от желание да се жени за нея, въпреки че я бе преследвал през цялата зима, обещавайки й какво ли не. Скалата на отражението бе толкова голяма и имаше толкова много нива, че младежите едва ли са се затруднили да намерят усамотено местенце за любовните си игри.

В защита на Перидал бе изтъкнато, че е твърде млад. Той не бе сигурен дали иска да се ожени, а и майка му не искаше синът й да се обвърже, особено с момиче, което му се бе отдало преди първите си обреди. Зеландони положиха неимоверни усилия, за да ги убедят да се съгласят. Макар и за жената да не бе задължително да е омъжена, когато ражда, бе за предпочитане детето да се роди в огнището на някой мъж — особено първото дете.

Другата страна на проблема беше, че ако една жена забременееше, преди да се омъжи, ставаше още по-желана за съпруга, понеже доказваше способността си да ражда деца. Същевременно клеймото на срама, че не е изчакала първите си обреди, за да сподели дара на насладите, продължаваше да тегне над нея. Джанида и майка й съзнаваха това, ала отчитаха и факта, че момичето бе вече Благословено, което беше добра поличба. Хората се бяха разделили на два лагера — тези, които подкрепяха Перидал и майка му, чувстваха, че е твърде незрял, за да се нагърби с отговорността на семейния живот, а другите смятаха, че щом Майката е избрала Своя дух, за да Благослови момичето, значи Перидал е напълно способен да бъде мъж на огнище. Неколцина мъже дори обмисляха идеята да предложат на девойката да се омъжи за тях, ако момчето откажеше, защото бързото й забременяване означаваше, че е любимка на Дони.

Младите жени, които се подготвяха за ритуалите на първите си наслади, бяха настанени в специална охранявана постройка близо до жилището на зеландони. Бе решено младата бременна жена да остане при другите момичета и да премине през пълната церемония, защото не можеше да се задоми, без да е преминала през първите си обреди. Щом другите момичета разбраха за това обаче, някои от тях възразиха.

— Ритуалите на първите наслади са церемония, на която момичето бива отворено за духовете и се превръща в жена — отбеляза една девойка с достатъчно висок глас, че всички да я чуят. — Щом Джанида вече е отворена, какво прави тук? Първите обреди са за честни момичета, които имат силата да чакат, а не за безсрамници!

Доста девойки се съгласиха с нея, но не всички.

— Тук е, защото иска да се омъжи на първата брачна церемония, а както добре знаеш, едно момиче не може да се задоми, без да е имало първи обреди — изтъкна друга девойка. — Освен това Майката я е Благословила.

Джанида се усмихна на момичето, което я защити, ала не каза нищо. Чувстваше се малко по-възрастна и опитна от останалите девойки. Поне знаеше какво да очаква, а освен това беше бременна, Благословена от Дони, и бе преизпълнена с оптимизъм. Тя нямаше как да предположи, че организмът й бе активирал определени хормони, които я караха да се чувства така — единственото, което знаеше, бе, че ще има бебе и това я правеше щастлива.

Въпреки че младите жени бяха държани в изолация и бяха строго охранявани, коментарите по адрес на Джанида — и особено изречението „първите обреди са за честни момичета, които имат силата да чакат, а не за безсрамници“ — бързо се разпространиха из целия Събор. Когато Първата сред служителите на Майката научи за това, побесня от гняв. Тук определено бе замесен някой от зеландони — нямаше кой друг да чуе какво си говорят момичетата — и тя реши да разбере кой беше виновникът.

Айла и Джондалар прекараха почти целия ден в работа над кожите на зубрите и това им даде възможността да чуят какво си говореха другите за случая с Джанида. Русокосата жена бе заинтригувана от станалото, защото от него можеше да научи още повече за традициите и нравите на зеландонийците. За нея нямаше никакво съмнение, че Перидал бе поставил началото на бебето в утробата на Джанида, тъй като поддръжниците и на двете страни бяха единодушни, че тя не бе споделяла наслади с никой друг мъж. Докато вървяха към лагера на Деветата пещера след изнурителния ден на щавене, стъргане и опушване на кожи, тя се замисли защо зеландонийците държаха толкова много жената да премине през първите обреди, преди да е свободна да направи сама своя избор, и в крайна сметка реши да попита Джондалар за това.

— Не разбирам каква е разликата между това този младеж да я отвори миналата зима и някой друг да го направи на Летния събор, при положение че не е насила — изтъкна Айла. — Не е като с Мадения от лозадунаите, която е била насилена от онези грубияни преди първите й обреди. Вярно, че Джанида е твърде млада, за да е майка, но и аз забременях горе-долу на нейната възраст и нямах никаква представа какво са Първите обреди, докато ти не ми показа.

Джондалар напълно разбираше младата жена и изпитваше състрадание към нея. Той самият бе нарушил общоприетите традиции на сънародниците си по време на възмъжаването си, понеже се бе влюбил в своята жена-донии и искаше да се ожени за нея. Когато откри, че този Ладроман… Мадроман… ги бе подслушвал, след което беше раздрънкал на всички, че възнамеряваха да се оженят, Джондалар побесня и така го удари, че изби зъбите му. Мадроман също искаше Золена за своя жена-донии — всички мъже я искаха, но тя избра синеокия мъж, без да му обърне никакво внимание.

Джондалар си мислеше, че разбира защо Айла се чувства по този начин. Тя не бе родена тук и не можеше да оцени отношението на зеландонийците към обичаите, които съществуваха открай време, нито пък колко трудно беше да се опълчиш срещу вековните традиции. Той не си даваше сметка, че самата Айла бе нарушила традициите на Клана и беше платила жестока цена за това, като за малко не бе изгубила живота си. Това обаче ни най-малко не бе сломило духа й и тя не се боеше да оспори всяко нещо, което й изглеждаше нередно.

— Хората могат да бъдат по-толерантни към тези, които идват от други места — рече Джондалар, — но Джанида е знаела какво да очаква. Надявам се младежът да се ожени за нея и да бъдат щастливи заедно, но дори и това да не стане, чух, че има неколцина млади мъже, които с радост биха се бракосъчетали с нея.

— И аз мисля така — каза Айла. — Тя е млада и привлекателна жена, която ще има бебе, с което да зарадва всеки мъж, който би бил достоен за нея.

Те повървяха мълчаливо известно време, след което синеокият мъж каза:

— Мисля, че брачната церемония на този Летен събор ще се помни доста дълго време. Ако Джанида и Перидал се оженят, Перидал ще е сред най-младите мъже, които са се решавали някога на тази стъпка. Аз току-що се върнах от дълго пътешествие, а ти идваш от толкова далеч, че хората няма да спрат да говорят за това. После имаме Джоплая и Екозар — и двамата са с толкова необичайни родословия, че се надявам никой да не възрази срещу брака им. Още не мога да повярвам, че Брукевал се държа по този отвратителен начин! Мислех, че има по-добро възпитание и знае как да овладява изблиците си.

— Екозар беше прав, когато каза, че не е от Клана — каза Айла. — Майка му е била плоскоглава, но той не е бил отгледан от тях. Дори и да го бяха приели, според мен щеше да му бъде доста трудно да живее с тях. Той е усвоил донякъде езика на жестовете им, ала не знае, че използва женския му вариант.

— Женският му вариант? — учуди се Джондалар. — Никога преди не си споменавала за това.

— Първите знаци и жестове, които научават бебетата, са общи и за момичетата, и за момчетата. Когато пораснат обаче, момичетата остават при майките си и продължават да се учат от тях, а момчетата отиват при мъжете и усвояват техните жестове — обясни русокосата жена.

— Ти на кое ме научи в Лъвския бивак? — попита Джондалар.

— На бебешкия език — усмихна се Айла.

— Искаш да кажеш, че когато общувах с Гюбан, съм говорел като бебе? — попита ужасено синеокият мъж.

— Горе-долу — отвърна русокосата жена. — Той обаче те разбра и самият факт, че се опитваш да се изразяваш като него, много го впечатли.

Когато стигнаха до малкото поточе, Айла забеляза, че слънцето вече залязваше и небето се бе обагрило в искряща палитра от пламтящи цветове. Двамата се спряха да погледат красивата огнена феерия.

— Зеландони ме попита дали искам да бъда избран за първите обреди утре, може би заради Джанида — рече Джондалар.

— Тя ти е казала това? — намръщи се Айла. — Мартона ми каза, че мъжете никога не знаят с кого ще бъдат и никога не трябва да го разкриват.

— Е, не ми го каза директно — вдигна рамене синеокият мъж. — Намекна, че има нужда от някого, който да е не само дискретен, но и внимателен. Каза, че знае за бременността ти и си помислила, че може би зная как да се отнасям с жена, която чака дете. Какво друго би могла да има предвид?

— Ще го направиш ли? — попита русокосата жена.

— Мислих по въпроса. Едно време щях веднага да се съглася, но й казах, че не искам да участвам.

— Защо? — попита Айла.

— Заради теб.

— Заради мен? Мислиш, че ще възразя?

— Ще го направиш ли?

— Та това си е обичай на твоя народ и много женени мъже взимат участие в него.

— И би се съгласила, дори и да не ти е приятно, така ли?

— Предполагам, че да.

— Причината, поради която й отказах, не беше, защото си мислех, че ще възразиш, макар че на мен никак нямаше да ми хареса, ако случайно решиш да бъдеш жена-донии за един сезон. Просто не мисля, че ще мога да й дам вниманието, което заслужава. Ще си мисля за теб и ще я сравнявам с теб, а това няма да е честно спрямо нея. Ще трябва да бъда внимателен и нежен, за да не я нараня, а през цялото време ще си мисля за теб и ще искам ти да си там на нейното място.

Айла внезапно осъзна колко щастлива я бе направил отказът на Джондалар да вземе участие в първите обреди на Джанида. Беше чувала, че повечето мъже намират тези млади жени за страшно привлекателни, чудеше се дали изпитва ревност. Тя не искаше да се чувства така, защото беше чула казаното от зеландони на срещата и нямаше да възрази, ако Джондалар бе приел предложението. Русокосата жена погледна към синеокия мъж до себе си и му се усмихна любящо, възпламенявайки сърцето му, тъй както пурпурните лъчи на залязващото слънце бяха запалили пожар в небето.

* * *

Всички двойки, които щяха да се женят, се срещнаха със зеландони в деня след ритуалите на първите наслади. Повечето бяха млади, ала имаше и такива на средна възраст, както и няколко, които бяха доста възрастни — на петдесет-шейсет години. Независимо от възрастта обаче всички бяха развълнувани и очакваха с нетърпение събитието. Отношенията помежду им бяха изключително добри, тъй като сред хората, венчали се на една брачна церемония, винаги възникваше особена връзка, а приятелствата, които се създаваха, често продължаваха за цял живот.

Айла бе оставила Вълчо при Мартона, която го прие без никакви възражения, но за всеки случай русокосата жена го върза със здраво въже. Преди да го остави, забеляза, че някогашната предводителка на Деветата пещера явно му оказваше успокояващо въздействие, понеже хищникът изглеждаше много по-мирен, когато беше с нея.

Когато отидоха в жилището на зеландони, Айла забеляза Левела и някакъв мъж, когото не беше виждала преди. По-малката сестра на Пролева им махна да се приближат и ги запозна с Джондекам — среден на ръст мъж с червена брада, приятна усмивка и дяволит поглед.

— Значи си от Старото огнище — каза Джондалар. — С Кимеран сме стари приятели. Двамата заедно получихме поясите на мъжествеността. Мярнах го по време на лова. Още ми е трудно да си представя, че вече е вожд на Втората пещера.

— Той ми е чичо — отвърна младият мъж. — Майка ми му е кака.

— Чичо? — учуди се Айла. — Та вие изглеждате почти връстници!

— Той е само с няколко години по-голям от мен и ми е почти като по-голям брат — засмя се Джондекам. — Майка ми е била момиче, на което тъкмо са предстоели първите обреди, когато се е родил брат ми. Още тогава тя му е била нещо като втора майка. Когато тяхната майка — моята баба — починала, майка ми започнала да се грижи за чичо. Тя се омъжила доста млада, но съпругът й умрял много скоро. Аз съм първото й дете и имам по-малка сестра, но едва си спомням мъжа от огнището си. После майка ми била привикана в лоното на зеландони и не се омъжила повторно.

— Помня как веднъж се засрамих пред Кимеран — усмихна се Джондалар. — Видях майка му и подметнах нещо за младата красавица, която бе дошла с другите майки, чудейки се кое ли бебе е възмъжало толкова рано. Можеш да си представиш как се почувствах, когато той ми каза, че тази жена е дошла заради него. Та той бе на моите години! После ми каза, че това била сестра му.

Преди зеландони да започнат, към бъдещите семейства се присъединиха и младите Джанида и Перидал. Те влязоха в жилището на шаманите, ала едва направили няколко неуверени крачки, се спряха, сякаш изведнъж се зачудиха дали да не си тръгнат. Щом ги зърна, Левела остави годеника си в компанията на Айла и Джондалар и побърза да отиде при тях.

— Приветствам ви, аз съм Левела от Западното обединение на Двайсет и деветата пещера — представи се тя. — Вие сте Джанида и Перидал, нали? Мисля, че съм те срещала, Джанида, когато дойде да събираш кедрови шишарки в Летния лагер преди година-две. Заедно съм с Айла и Джондалар — тя е жената с вълка и конете, а той е брат на съпруга на сестра ми. Елате да ви запозная — добави девойката и ги поведе към множеството. Джанида и Перидал сякаш бяха онемели от бъбривостта й.

— Това сестрата на Продева ли е? — попита шепнешком Джоплая.

— Не си ли личи — усмихна се Айла.

— Джоплая и Екозар също са тук — те са ланзадонийската двойка, която ще се бракосъчетае заедно с нас — продължи Левела. — Това е моят годеник. Джондекам от Втората пещера, запознай се с Джанида и Перидал — и двамата са от Южното обединение на Двайсет и деветата пещера. Нали така?

— Да — рече Джанида, като се усмихна нервно и в същото време се намръщи угрижено.

Джондекам протегна ръце към Перидал.

— Приветствам те — каза широко усмихнат.

— И аз те приветствам — отвърна младежът и пое дланите му в своите, макар че ръкостискането му беше някак вяло и сякаш не знаеше какво да каже.

— Приветствам те, Перидал — включи се и Джондалар, като хвана ръцете му. — Взе ли участие в лова?

— Да — кимна юношата. — Видях те на… коня.

— Значи си видял и Айла.

Перидал изглеждаше притеснен и като че ли не му достигаха думи.

— Имаше ли късмет? — попита Джондекам.

— Да — смотолеви младежът.

— Той уби две женски — каза Джанида вместо него. — И едната имаше теленце в корема си.

— Знаеш ли, че от кожата на това теленце могат да станат страхотни бебешки дрешки? — попита я Левела. — Толкова е мека и гладка.

— Същото каза и майка ми — усмихна се момичето.

— Още не сме се запознали — рече Айла и протегна ръце. — Аз съм Айла, някога от Лъвския бивак на мамутоите, а сега от Деветата пещера на зеландониите. В името на Великата Майка Земя Мут, известна още като Дони, те приветствам. Джанида се сепна. Никога преди не беше чувала някой да говори по такъв различен начин. Настъпи неловко мълчание. Най-накрая девойката сякаш си спомни как трябва да се държи и рече:

— Аз съм Джанида от Южното обединение на Двайсет и деветата пещера на зеландониите. В името на Дони те приветствам, Айла от Деветата пещера на зеландониите.

Тогава и Джоплая пристъпи напред и протегна ръце към младата бременна жена:

— Аз съм Джоплая от Първата пещера на ланзадониите, Дъщеря на огнището на Даланар, основател и вожд на ланзадониите. В името на Великата Майка, те приветствам, Джанида. Това е моят годеник — Екозар от Първата пещера на ланзадониите.

Джанида погледна към двойката и зяпна. Не беше първата, която се изненадваше, ала реакцията й далеч надхвърляше обичайните. После, сякаш внезапно бе осъзнала как се държеше, тя затвори устата си и почервеня като рак.

— Аз съм… съжалявам. Майка ми толкова ще се ядоса, когато разбере колко невъзпитано съм се държала, но просто изгубих контрол. И двамата сте толкова различни, ала ти си толкова красива, а той… не е — замънка момичето, след което отново поруменя. — Съжалявам. Искам да кажа… не исках да кажа, че… аз просто…

— Това, което искаше да кажеш, е, че тя е толкова красива, а той е толкова грозен, нали? — попита Джондекам с дяволита искра в погледа си. Той се обърна към Джоплая и Екозар и добави: — Но това е самата истина, нали?

— Прав си, Джондекам — изрече Екозар след поредната неловка пауза. — Наистина съм грозен и нямам никаква представа защо една толкова красива жена би ме пожелала, но няма да тръгна да оспорвам късмета си — добави усмихнато набитият мъж.

Видът на усмивка на лице, белязано с чертите на Клана, винаги поразяваше Айла. Хората от Клана не се усмихваха. За тях оголването на зъбите изразяваше или заплаха, или готовност за покорство. Лицето на Екозар обаче грейна, сякаш бе обгърнато от някаква дружелюбна аура.

— Всъщност аз се радвам, че си тук, Екозар — каза Джондекам. — До този жребец всички изглеждаме грозни, но до теб аз и ей този младок хубавеем. Докато жените до една са все красавици.

Всички се усмихнаха, а Левела хвърли любящ поглед към годеника си.

— Благодаря ти, Джондекам — рече тя, — ала трябва да признаеш, че очите на Екозар са необикновени като на Джондалар. Никога не съм виждала по-красиви тъмни очи и от начина, по който гледа Джоплая, разбирам защо искат да се оженят. Ако Екозар ме погледнеше по този начин, щеше да ми е трудно да му откажа.

— Според мен Екозар изглежда много добре — вметна Айла. — Но съм съгласна с теб, че очите му са най-красиви.

— Ако всеки от нас ще казва това, което мисли — започна Джондекам, — трябва да отбележа, че говориш по доста странен начин, Айла. На човек му трябва малко време, за да свикне с него, но на мен лично ми харесва. Така караш хората да те слушат внимателно. Сигурно идваш от някое много, много далечно място.

— По-далеч, отколкото можеш да си представиш — увери го Джондалар.

— Искам да попитам още нещо — добави Джондекам. — Къде е знаменитият вълк? Много хора ми казаха, че са го видели, и се надявах да го мярна и аз.

Русокосата жена се усмихна. Този мъж бе толкова прям и откровен, че веднага й допадна. Освен това беше в такава хармония със себе си, че караше и всички други да се почувстват по същия начин.

— Вълчо е при Мартона — обясни тя. — Помислих си, че ще е по-добре и за него, и за всички останали, да не се пречка по време на церемонията. Ако дойдеш в лагера на Деветата пещера обаче, с радост ще ви запозная. Имам чувството, че ще те хареса — каза тя, след което погледна към всички, включително и към Джанида и Перидал, които се усмихваха срамежливо, и допълни: — Всички сте добре дошли при нас.

— За нас ще бъде удоволствие — додаде Джондалар. Всички му бяха симпатични, но най-вече Левела, която бе дружелюбна и отзивчива млада жена, и Джондекам, който му напомняше за брат му Тонолан.

В този момент забелязаха, че Първата сред служителите на Майката застава в центъра на помещението и чака мълчаливо събралите се хора да й обърнат внимание. Когато хората се умълчаха, тя им заговори за сериозността на обвързването, което им предстоеше, повтаряйки някои от нещата, които бе казала на срещата на жените и давайки им някакви съвети за това какво се очакваше от тях на самата брачна церемония. После някои от другите зеландони им казаха къде да застанат, какво да правят и как да отговарят и направиха репетиция на основните стъпки и движения.

Преди да си тръгнат, Първата им рече:

— Повечето от вас навярно го знаят, ала ще го повторя, за да стане ясно на всички. След брачната церемония за около половин лунен цикъл — което значи около четиринайсет дни, ако използваме думите за броене — на венчаните двойки не се разрешава да говорят с никого, освен един с друг. Само в извънредни случаи можете да се обърнете към дони, която да реши дали случаят наистина е достатъчно сериозен, че да се наруши забраната. Искам да разберете защо се прави така. По този начин се проверява дали мъжът и жената наистина могат да живеят един с друг. Накрая на този период, ако сметнат, че съвместното им съжителство е невъзможно, всяка двойка може да разкъса възела без никакви последствия. Ще бъде така, сякаш никога не са се женили.

Първата сред служителите на Майката знаеше, че повечето двойки очакваха с нетърпение дните на забраната, очаровани от идеята да прекарат времето заедно, отдадени единствено на любимия си човек. Ала някогашната Золена добре знаеше, че след този изпитателен срок винаги имаше двойки, които решаваха без много шум да се разделят. Тя изгледа внимателно мъжете и жените и се опита да прецени кои щяха да останат заедно и кои щяха да поемат по различни пътища. Накрая пожела късмет на всички и им каза, че брачната церемония ще се състои следващата вечер.

Айла и Джондалар не се бояха, че съюзът им няма да издържи. Вече бяха прекарали почти година във взаимната си компания, като се изключат кратките престои в няколко пещери по време на пътешествието им. Ето защо и двамата очакваха периода на насилствената интимност с голямо нетърпение, за да се отдадат необезпокоявано на горещите си ласки.

След като излязоха навън, четирите двойки поеха заедно към лагерите на пещерите си. Първи се отделиха Джанида и Перидал. Преди да се разделят, Джанида протегна ръце към Левела.

— Искам да ти благодаря — рече, — задето се държа толкова мило с нас. Когато влязохме, всички ни зяпнаха и не знаех какво да направя. После обаче видях, че хората гледаха по същия начин Джоплая и Екозар и Айла и Джондалар, та дори и вас двамата с Джондекам. Сигурно всяка двойка е наблюдавала другите, но ти ме накара да се почувствам част от всички вас — и при тези думи тя се наведе и допря буза до тази на Левела.

— Джанида е интелигентна млада жена — каза Джондалар, след като продължиха напред. — Перидал е щастливец да я има до себе си и се надявам, че я оценява.

— Не може да няма истинска страст между тях — отбеляза Левела. — Чудя се защо се дърпаше толкова да не се ожени?

— Мисля, че нежеланието да се обвърже идва повече от майка му, отколкото от него — каза Джондекам.

— Вероятно си прав — кимна Айла. — Перидал е много млад. Майка му все още има голямо влияние над него. Но същото е и при Джанида. На колко години са?

— Мисля, че и двамата са навършили тринайсет — рече Левела. — Тя определено е на тринайсет, а на него му остават няколко месеца да стане на четиринайсет.

— Че аз съм истински старец с моите Двайсет и три лета! — засмя се Джондалар. — Перидал дори не е стъпвал в Крайните колиби.

— Аз пък съм старица — усмихна се Айла. — На деветнайсет години съм.

— Изобщо не си толкова стара, Айла — изгледа я укорително Джоплая. — Аз съм на двайсет.

— Ами ти, Екозар? — попита Джондекам. — Ти на колко години си?

— Нямам представа — вдигна рамене набитият мъж. — Никой никога не ми е казвал, нито пък, доколкото зная, някой ги е броил.

— Опитвал ли си се някога да си припомниш всяка година от живота си? — попита Левела.

— Имам добра памет, но детството ми е пълна мъгла — отвърна Екозар. — Всеки сезон се слива със следващия.

— Аз съм на седемнайсет — заяви Левела.

— А аз съм на двайсет и една — рече Джондекам. — Ето го лагера ни. Ще се видим утре. — И двамата с годеницата му махнаха за довиждане на четиримата, които продължиха към общия лагер на зеландонийците и ланзадонийците.

* * *

На следващия ден — деня, в който Айла и Джондалар щяха да се бракосъчетаят — русокосата жена се събуди рано. През пукнатините между отделните плоскости, съставящи стените на лятното им жилище, се процеждаха първите проблясъци на настъпващия ден. Джондалар дишаше дълбоко и равномерно до нея и тя се загледа в красивите черти на лицето му. В съзнанието й изплува споменът за първия път, когато бе разгледала лика му — докато спеше в пещерата й. Той бе първият мъж от нейния вид, който виждаше, и беше тежко ранен. Тя не знаеше дали ще оживее, но още тогава си каза, че е изключително красив.

Айла стана, облече се и излезе навън. Хората още спяха и лагерът бе смълчан и спокоен. Тя се отправи покрай поточето и не след дълго познатите силуети на Уини и Рейсър се откроиха зад дървеното ограждение. Русокосата жена се промуши между пречките и погали жълтеникавокафявата грива на кобилата.

— Днес е денят, в който с Джондалар ще се оженим, Уини — каза тя. — Сякаш мина цяла вечност, откакто го занесе окървавен и полумъртъв в пещерата. Колко дълъг път изминахме оттогава, а? Едва ли някога ще видим отново тази долина.

Рейсър я побутна с муцуна — той също искаше да му обърнат внимание. Айла го потупа по главата, после обгърна с ръце силния, мускулест врат на кафявия жребец. В този миг Вълчо се появи иззад дърветата, връщайки се от нощния си лов, приближи се до русокосата жена и се притисна в краката й.

— Ето къде си бил, Вълчо — каза тя. — Къде се губиш? Нямаше те тази сутрин. — В този момент забеляза някакво движение с периферното си зрение и видя втори вълк — с много тъмна козина, — който се бе притаил сред гъстите храсти. Тя се наведе и почеса четириногия си приятел зад ушите. — Другарка ли си намери или приятел? — усмихна се Айла. — Искаш ли да се върнеш сред дивото като Бебчо? Ще ми липсваш, но няма да ти попреча да си имаш другарка от своя собствен вид. — Вълкът ръмжеше доволно и засега не показваше никакво желание да се върне при тъмната фигура в гората.

Слънцето се издигна над хоризонта. Русокосата жена помириса дима на запалените в лагера огньове и погледна към потока тъкмо навреме, за да види Джондалар, който се приближаваше към нея с енергични крачки.

— Събудих се и те нямаше, Айла — рече синеокият мъж, когато се приближи.

— Станах много рано, защото не ми се спеше — каза русокосата жена. — Затова реших да се поразходя и да видя как са животните. Мисля, че Вълчо си е намерил другарка — добави Айла и посочи към дърветата. — Ето защо го нямаше тази сутрин.

— Напълно го разбирам — усмихна се Джондалар. — Ако аз бях на негово място, нямаше да имам нищо против да търча след другарката си из горите. — Той прегърна Айла и я притисна силно към себе си.

— Ето къде сте били! — извика един познат глас. Двамата се обърнаха и видяха Джохаран. — Помнете, че това е брачният ви ден. Никакви наслади преди церемонията! Мартона те търсеше, Айла. Изпрати ме да видя къде си.

Тримата се върнаха в лагера. Някогашната предводителка се усмихна, щом видя бъдещата си снаха, и й предложи купа с чай.

— Изпий това за закуска, Айла — рече тя. — Днес трябва да постиш.

— И бездруго не мисля, че мога да сложа нещо в устата си — отвърна младата жена. — Благодаря ти, Мартона — добави, загледана в Джондалар и Джохаран, които бяха помъкнали някакви вързопи и торби.

* * *

Джондалар тъкмо щеше да влезе в шатрата, която споделяше с неколцина от бъдещите съпрузи, когато видя, че Джохаран му маха от другата страна на полето. Беше занесъл всичко, което щеше да му трябва за четиринайсетдневния изпитателен период, в малката палатка, която бе издигнал далеч от лагерите на Летния събор — близо до задната част на хълма, недалеч от новооткритата пещера. Дори и да бе забравил нещо, можеха да им го пратят по-късно — това не се смяташе за нарушение на забраната.

Той изчака брат си пред входа на шатрата. Мястото не се различаваше много от ергенските крайни колиби, където бе прекарвал доста от Летните събори в компанията на други младежи на неговата възраст. Юношите се съревноваваха помежду си, стараейки се да прекарват всяка вечер с различна жена, с изключение на нощите, когато оставаха само в мъжка компания. Тогава никой не си лягаше до ранни зори — пиеха барма и вино, пееха, танцуваха, разказваха си истории и се веселяха.

Мъжете, на които предстоеше да се женят, непрестанно биваха подлагани на подигравки и обсъждания от ергените в крайните колиби, но атмосферата в шатрата, пред която стоеше сега, беше доста по-тиха и спокойна, а обитателите й бяха доста по-сериозни и улегнали. Беше им забранено да стъпват в жилището на зеландони, където бяха затворени бъдещите им съпруги, но имаха доста по-голяма свобода от тях. Всички жени бяха настанени в едно помещение и нямаха право да излизат от него, докато представителите на силния пол бяха разпределени в няколко шатри и можеха да ходят, където си поискат, с изключение на жилището на шаманите.

— Джондалар! — извика му Джохаран, когато се приближи. — Мартона иска да те види. Тя е в шатрата на зеландони, където са жените.

Синеокият мъж се изненада, но забърза натам, чудейки се защо ли го викаше майка му. Той почука по стълба, забит пред входа на шатрата, и Мартона излезе навън, като побърза да затвори плътно завесата зад себе си. Тя държеше някакво пакетче в ръцете си, което му изглеждаше много познато. В следващия миг Джондалар се сети, че Айла бе носила това вързопче по време на цялото им пътешествие. Той често беше питал за съдържанието му, но русокосата жена винаги отклоняваше въпросите му.

— Айла настоя да ти дам това — рече Мартона, връчвайки му пакета. — Знаеш, че не бива да се виждате преди церемонията, но тя ми каза, че ако е знаела за това, щяла да ти го даде по-рано. Беше много разстроена, щеше да заплаче и за малко да наруши забраната лично, докато не се съгласих да изпълня молбата й. Каза да ти предам, че било за брачната церемония.

— Благодаря ти, майко — рече Джондалар.

Мартона се скри в жилището на зеландони, преди синът й да може да каже нещо друго. Мъжът закрачи към шатрата на бъдещите съпрузи, чудейки се какво ли можеше да има в пакета. Претегли го на ръка — беше лекичък, макар и доста обемист. Поради тази причина той не можеше да разбере защо Айла бе настояла да го задържи, когато трябваше да намалят товара си и да освободят повече пространство. Нима годеницата му бе носила това през целия път само за да му го връчи на брачната им церемония, замисли се той. Навярно не биваше да го отваря на открито — трябваше да си потърси по-уединено място.

Джондалар бе много доволен, когато влезе в шатрата и видя, че е пуста. Той се опита да развърже вървите, но не успя и се принуди да ги разреже с нож. Щом махна защитните пластове и надзърна вътре, видя нещо бяло. Мъжът го вдигна пред очите си. Това, което държеше в ръцете си, беше една изключително красива туника, изработена от снежнобяла кожа и украсена единствено с пухкави, завършващи с черни връхчета хермелинови^[1] опашки. По думите на майка му Айла бе казала, че е за брачната церемония. Нима му бе ушила брачна туника?

Бяха му предложили няколко тоалета и този, на който най-накрая се бе спрял, беше в зеландонийски стил. Тази туника обаче бе съвсем различна. Тя напомняше повече за одеждите на мамутоите, ала техните носии бяха обсипани с всевъзможни украси — нанизи от слонова кост, раковини, мидички и най-различни други материали. Дрехата, изработена от Айла, нямаше почти никаква декорация, като се изключат хермелиновите опашки, ала независимо от това бе поразително красива. Снежнобелият й цвят, толкова труден за постигане, в съчетание със семплата й кройка, я превръщаше в истински магнит за окото.

„Кога е успяла да ушие тази дреха?“ — запита се мъжът. Не би могло да е станало по време на преходите им, защото нямаше възможност, а и тя носеше този вързоп от самото начало. Навярно бе изработила туниката, докато живееха при мамутоите — в Лъвския бивак. Това обаче беше през зимата, в която се бе зарекла да се омъжи за Ранек. Джондалар се намръщи и сложи дрехата пред гърдите си. Определено беше неговият размер. Ранек бе по-нисък от него и туниката щеше да му е прекалено голяма.

Защо Айла бе ушила тази изключително красива дреха за него, ако е възнамерявала да се омъжи за Ранек и да остане да живее при мамутоите? Джондалар стисна несъзнателно туниката, докато мислите му препускаха. Беше толкова мека и гъвкава. Колко ли време бе работила над кожата, за да я направи такава? Ами цвета? Откъде се бе научила да докарва такъв снежнобял цвят? От Нези? Тогава си спомни, че бе виждал Крози, старата жена от огнището на Жерава, да носи бяла премяна на една от церемониите, на която всички слагаха най-хубавите си одеяния. Възможно ли бе Айла да се е научила от нея? Не се сещаше да я е виждал да работи над бяла кожа, ала сигурно просто не й беше обърнал внимание.

Джондалар погали пухкавите хермелинови опашки. Откъде пък се бе сдобила с тях? Тогава си спомни, че се бе върнала с няколко хермелина в същия ден, когато бе донесла малкото вълче в землянката. Синеокият мъж се усмихна, когато се сети какви вълнения бе предизвикало това. Бяха се карали — по-точно, той се беше карал с нея по негова вина — и вече се бе преместил до огнището за готвене. Тя вече посещаваше огнището на Ранек и бяха почти сгодени. И въпреки това бе прекарала много, много дни над изработката на тази мека, красива бяла туника за него. Нима още тогава го бе обичала толкова силно?

Очите на Джондалар се замъглиха и всеки момент щеше да заплаче. Знаеше, че той се отнасяше студено към нея. Отчасти това се дължеше на ревността му, отчасти — на страха какво ли ще кажат сънародниците му, когато разберат кой я е отгледал. Бе я тласнал в прегръдките на друг мъж и въпреки това Айла беше прекарала дълги дни в изнурителна работа над тази туника, след което я бе носила през целия път, за да му я връчи на брачната им церемония. Нищо чудно, че беше разстроена и бе готова да наруши забраната, за да може той да я получи.

Синеокият мъж я разгледа отново. По нея нямаше и най-малка гънчица. Сигурно Айла бе намерила някакво място, където да я изглади, след като бяха пристигнали. Той притисна дрехата към гърдите си, усещайки мекотата й, и се почувства така, сякаш прегръщаше любимата си. Тя бе вложила толкова много от себе си, за да я ушие. Бе готов да я носи с радост дори и да не беше толкова красива.

Но тя бе смайващо красива. Дрехите, които бе избрал да носи за церемонията, изглеждаха като дрипи пред нея въпреки всичките си украси. Джондалар винаги се бе гордял с добрия си вкус към облеклото — беше го наследил от Мартона, която бе изключително елегантна жена и винаги впечатляваше околните с изтънчеността си. Зачуди се дали майка му беше видяла туниката, ала се съмняваше в това. Тя щеше да оцени невероятното майсторство и щеше да му намекне по някакъв начин за подаръка, който го очакваше.

В този миг отвън се чуха бързи стъпки, Джондалар надигна очи и видя Джохаран, който тъкмо влизаше.

— Ето къде си бил, Джондалар! — възкликна той. — Цял ден те търся. Викат те, за да ти кажат някакви указания. — В този миг очите му се спряха на туниката и той попита: — Какво е това?

— Айла ми е ушила туника за брачната церемония — рече брат му. — Затова майка е искала да ме види — за да ми даде това — добави той и я показа на Джохаран.

— Джондалар! — възкликна вождът на Деветата пещера. — Та това е невероятно! Съмнявам се, че някога съм виждал по-красиво изработена бяла кожа от тази! Ти винаги си обичал да се обличащ добре, но с тази туника направо ще блеснеш! Представям си колко жени ще поискат да са на мястото на Айла. Да не говорим колко мъже ще поискат да са на твоето място — включително и аз, братко, ако не беше Пролева, разбира се.

— Аз съм щастливец — промълви Джондалар. — Нямаш представа какъв щастливец съм, Джохаран.

— Е, искам да пожелая и на двама ви много щастие — рече вождът на Деветата пещера на зеландониите. — Досега не съм имал възможност да ти го кажа, но понякога се притеснявах за теб. Особено след този… проблем, когато те изпратиха далеч оттук. След като се върна, ти имаше предостатъчно жени, ала се чудех дали някога ще успееш да намериш жена, с която да бъдеш щастлив. Бях сигурен, че ще се ожениш, но не знаех дали ще успееш да постигнеш това щастие, с което би те дарила добра съпруга като Пролева например. Никога не съм смятал, че Марона е жената за теб — завърши Джохаран.

Брат му беше трогнат.

— Зная колко пъти съм се шегувал с това, че след бракосъчетанието мъжът бива привързан с вериги за огнището си — продължи предводителят, — но истината е, че Пролева направи живота ми изключително щастлив, а синът й внася една особена топлина в отношенията ни, която няма как да получим по друг начин. Знаеш ли, че отново очаква дете?

— Не — отвърна Джондалар. — Айла също е бременна. Жените ни ще имат деца, които ще бъдат почти връстници и ще бъдат братовчеди по огнище — допълни синеокият мъж с широка усмивка.

— Сигурен съм, че синът на Пролева е от моя дух и се надявам, че същото се отнася и за детето, което носи сега в утробата си, но дори и да не е така, децата от едно огнище даряват мъжа с такова щастие и наслада, че е трудно да се опише. Всеки път, когато погледна към Джарадал, изпитвам такава гордост и радост.

Двамата мъже се прегърнаха.

— След тази изповед от по-големия ми брат — започна Джондалар, — искам и аз да ти споделя нещо, братко. Често съм завиждал на щастието ти, дори и преди да замина — още преди Продева да роди. Знаех, че тя ще бъде добра жена за теб. Тя стопля сърцето ти и го изпълва с любов. А след като се върнах от пътешествието си, видях, че синът й е чудесен. Освен това Джарадал направо ти е одрал кожата.

— По-добре да тръгваш, Джондалар — усмихна се брат му. — Всъщност ме изпратиха да ти кажа да побързаш.

Високият мъж сгъна бялата туника, уви я в кожите, в които я бе опаковала Айла, и я положи внимателно на рогозката си. Сетне последва брат си, ала преди да излезе от шатрата, погледна към сгънатата туника, изгаряйки от нетърпение да я облече — бялата туника, която щеше да носи на Брачната церемония, на която щеше да се ожени за Айла.