Джийн М. Оел
Каменните убежища (36)

Трийсет и шеста глава

Лятото бе в разгара си и дните ставаха все по-горещи. Поляните се обагриха в златисто, а цветята закимаха с натежалите си семенници — обещание за новия живот. Тялото на Айла също наедря и се закръгли, готвейки се за раждането на бебето й. Тя работеше заедно с Джондалар — вадеше семената на дивия овес, — когато почувства за пръв път, че бебето мърда. Русокосата жена веднага спря и притисна длан към заобления си корем.

— Добре ли си, Айла? — разтревожи се Джондалар.

— Току-що го усетих как помръдна! — възкликна тя. — Ето тук — каза тя и сложи дланта на съпруга си върху корема си. — Може би ще ритне отново!

Той почака малко, но не почувства нищо.

— Нищо не усещам — каза и в същия момент долови някакво потрепване под ръката си, досущ като малка вълничка. — Почувствах го! Почувствах бебето!

— Не е ли страхотно, Джондалар? — усмихна се русокосата жена. — Ти какво искаш да бъде? Момче или момиче?

— Няма значение. Искам само да е здраво и ти да го родиш без затруднения. Ти какво искаш да е?

— Мисля, че бих искала да е момиче, но бих била също така щастлива и ако е момче. Няма значение. Просто искам да имам бебе — твоето бебе.

— Хей, вие двамата! Петата пещера със сигурност ще победи, ако се размотавате така! — Двамата се обърнаха и видяха Матаган, който куцукаше към тях, подпирайки се на патерица, а в другата си ръка държеше мях с вода.

— Здравей, Матаган! Много е горещо и направо умирам от жажда! Благодаря ти! — каза Джондалар, пое меха от ръцете на младия мъж и започна да пие жадно. — Как е кракът ти? — попита, докато подаваше меха на Айла.

— Става все по-силен — отвърна Матаган. Беше среден на ръст младеж, мускулест, набит. — Скоро ще захвърля патерицата — заяви с усмивка. — Трябваше да занеса водата на Петата пещера, но видях любимия си лечител и си помислих, че мога да се отклоня малко от правилата. — Как си, Айла?

— Чудесно — каза тя. — Преди малко бебето помръдна за пръв път. Кой според теб е начело?

— Трудно е да се каже — вдигна рамене младежът. — Четиринайсетата вече има няколко кошници, но Третата току-що откри едно голямо насаждение.

— Ами Деветата? — попита Джондалар.

— Мисля, че имат шанс, но бих заложил на Петата — ухили се Матаган.

— Ти си предубеден — каза синеокият мъж. — Мислиш само за наградата. Какво дава Петата пещера тази година?

— Изсушеното месо на два зубъра от първия лов, дузина копия и голяма дървена купа, резбована от най-добрия ни резбар. А Деветата?

— Голям мях с виното на Мартона, пет брезови копиехвъргача, украсени с резба, пет огнени камъка и две от най-големите кошници на Салова: едната пълна с лешници, а другата — с кисели ябълки.

— Значи ще опитам от виното на Мартона, ако Петата спечели — облиза се младежът. — Само да се оправя, и ще се върна в мъжката шатра. Бих отишъл още сега, но майка ми не ме пуска. Тя е чудесна жена, но си мисля, че прекалено много се тревожи за мен. Все едно съм станал отново на пет години.

— Не можеш да я виниш — отбеляза Айла.

— Не я виня. Разбирам я. Просто искам да се върна в шатрата на мъжете. Даже щях да те поканя и теб на празненството, което ще си устроим с виното, ако не беше женен, Джондалар.

— Благодаря ти, но съм прекарал достатъчно време в ергенските шатри — усмихна се синеокият мъж. — Когато станеш по-възрастен, ще видиш, че да си женен не е толкова зле, колкото изглежда.

— Но ти вече имаш жената, която желая — каза младежът, хвърляйки дяволит поглед към Айла. — Ако я имах, и аз нямаше да искам да стоя в шатрите на мъжете. Когато я видях на брачната ви церемония, си казах, че това е най-красивата жена, която съм виждал някога. Не можех да повярвам на очите си. Мисля, че всеки мъж би искал да бъде на твоето място, Джондалар.

Въпреки че отначало Матаган бе доста срамежлив в присъствието на Айла, многобройните случаи, когато тя отиваше в шатрата на зеландони, за да се грижи за него, го накараха да забрави за стеснителността си. Тогава естественият му чар и дружелюбният му характер започнаха открито да се проявяват.

— Чуй го само — усмихна се тя и поглади корема си. — Била съм красива. Една стара жена с голям корем.

— Това те прави още по-хубава, Айла — каза младежът. — Аз харесвам по-възрастните жени. Мога да се оженя някой ден, ако срещна някоя като теб.

Джондалар се усмихна на младия мъж. Напомняше му за Тонолан. Беше очевидно, че е хлътнал по Айла, но някой ден щеше да бъде голям чаровник и това наистина щеше да му бъде от полза, ако останеше куц. Синеокият мъж нямаше нищо против да се поупражнява малко с жена му. Някога и той бе влюбен в по-възрастна от него жена.

— Освен това си любимият ми лечител — продължи Матаган. — Докато ме носеха с носилката, се свестих на няколко пъти и все си мислех, че сънувам. Казах си, че сигурно си красива донии, дошла да ме отведе при Великата майка. Сигурен съм, че ти спаси живота ми, Айла, и не мисля, че щях да мога да ходя, ако не ми беше помогнала.

— Просто бях там, когато това се случи — вдигна рамене русокосата жена. — И сторих това, което можах.

— Както кажеш, но ако някой ден ти потрябва нещо… — Младежът сведе поглед към земята, а бузите му поруменяха от смущение. Не можеше да каже това, което искаше да каже. Той отново надигна глава. — Ако има нещо, което мога да направя за теб, само ми кажи.

— Спомням си момента, когато и аз си мислех, че Айла е донии — рече Джондалар, за да разсее смущението му.

— Знаеш ли, че тя заши кожата ми? А по време на пътешествието ни, когато бяхме в лагера на сармунаите, всички там вярваха, че Айла е самата Майка — живо нейно въплъщение, — дошла да помогне на децата Си. И доколкото знам, навярно това е самата истина, като гледам как мъжете си изгубват ума по нея.

— Джондалар! — укори го съпругата му. — Недей да му пълниш главата с такива глупости! По-добре да се захващаме отново за работа, ако не искаме Деветата пещера да изгуби. Искам да събера малко зърно и за конете. Имаме предостатъчно ръж, но Уини и Рейсър харесват овеса много повече.

Тя погледна в кошницата, която висеше на врата й, за да бъдат свободни ръцете й, и след като видя колко зърна имаше вътре, взе камъка и отново се захвана за работа. Айла хвана няколко овесени стъбла с едната си ръка, притискайки камъка, който държеше в другата, до семената, след което приплъзна стръковете така, че семената да се изсипят в шепата й. Сетне ги изсипа в кошницата и продължи. Работата беше бавна, но влезеш ли веднъж в ритъм, не бе толкова трудна.

— Имаш предан обожател в Петата пещера, Айла — подхвърли Джондалар, след като Матаган ги остави. — И не е само той. Сприятели се с доста хора на този събор, а мнозина те възприемат като зеландони. Не са свикнали с лечител, който да не е дони.

— Матаган е приятен младеж — отвърна съпругата му, — а кожухчето с качулка, което майка му настоя да ми даде, е хубаво и сигурно ще ме топли добре през зимата. Тя ме помоли да им отидем на гости, след като се върнем есента. Не се ли отбихме в заслоните на Петата пещера на идване?

— Да, те живеят нагоре по течението на един от притоците на реката — отвърна Джондалар. — Можем да ги посетим на връщане. Между другото, след няколко дни отивам заедно с Джохаран и още няколко души на лов и сигурно ще отсъстваме няколко дни.

— Аз не мога ли да дойда? — попита Айла.

— Боя се, че ще трябва да се откажеш от лова за известно време. Случилото се с Матаган показа, че ловуването може да е много опасно, особено ако не си толкова бърза и пъргава както преди, а след като бебето се роди, ще трябва да го кърмиш и да се грижиш за него.

— Ходих на лов и след като Дърк се роди — изтъкна тя. — Бях помолила една от жените да го кърми, ако се забавя много.

— Но едва ли си отсъствала няколко дни — отбеляза Джондалар.

— Е, да — вдигна рамене съпругата му. — Убивах дребни животни с прашката си.

— Сигурно пак ще можеш да правиш това, ала според мен не бива да отсъстваш повече от няколко дни. Да не говорим и че няма нужда. Вече съм твой съпруг и съм длъжен да се грижа за теб и децата ти. Нали се зарекох, че ще го правя, когато се оженихме? Ако един мъж не може да се грижи за жена си и децата й, какъв мъж е той? Каква е ползата от мъжа, ако жените раждат деца и сами се грижат за тях?

Айла никога досега не го бе чувала да говори така. „Дали всички мъже се чувстват по този начин?“ — помисли си тя. Дали мъжете се нуждаеха от нещо, което да осмисли съществуването им, защото не можеха да раждат деца? Тя се опита да си представи как ли би се чувствала, ако не можеше да има деца и единственото, което можеше да направи, бе да се грижи за тях.

— Това бебе нямаше да е вътре в мен, ако не беше ти, Джондалар — обърна се Айла към любимия си, улови ръката му и я постави под гърдите си. — Това бебе е колкото мое, толкова и твое. То просто расте вътре в мен, но без теб изобщо нямаше да се появи.

— Не знаеш това със сигурност — рече съпругът й. — Може да предполагаш, че е така, но никой не знае дали това е вярно. Даже и зеландони.

Двамата постояха така известно време, загледани един в друг. В погледа на Айла се четеше категорично несъгласие с неговото твърдение, но същевременно тя изглеждаше толкова уязвима. Джондалар въздъхна и я прегърна.

— Обичам те, Айла — промълви. — Просто искам да направя за теб и за бебето ти всичко, което е по силите ми.

— За нашето бебе, Джондалар — каза русокосата жена, притискайки се към голите му гърди. — За нашето бебе.

— Добре, скъпа — рече той. — За нашето бебе.

Искаше му се да вярва, че е така.

* * *

Когато излязоха от шатрата, във въздуха вече се усещаше хлад. Листата по близките дървета се обагряха в червено и златисто, а тревите и храстите около лагера бяха кафеникави и изсъхнали. Всяко повалено или сухо дърво в околността отдавна бе изгорено и горите бяха оредели значително.

Джондалар вдигна торбите, които лежаха до входа на шатрата.

— Конете с шейните-носилки ще ни помогнат много с пренасянето на провизиите — каза той. — Не знам как щяхме да се справим без тях.

В този миг Вълчо се втурна към тях, изплезил език.

Едното му ухо бе малко клепнало и краищата му бяха назъбени.

— Мисля, че знае, че си тръгваме — въздъхна Айла. — Толкова се радвам, че се върна и остана при нас, въпреки че беше ранен. Щеше да ми липсва. Очаквам с нетърпение да се върнем в Деветата пещера, ала никога няма да забравя този Летен събор. Това е съборът, на който се оженихме.

— На мен също много ми хареса — сподели синеокият мъж. — Никога досега не съм бил на толкова продължителен Летен събор, ала вече искам да се върнем вкъщи — добави и се усмихна. Мислеше си за изненадата, която бе приготвил за Айла. Тя усети, че зад усмивката му се криеше нещо — имаше чувството, че съпругът й криеше нещо от нея, ала не можеше да каже какво.

— Много се радвам, че ланзадонийците дойдоха — продължи Джондалар. — Сега ги чака дълъг път, но пък Даланар получи това, което искаше, а Джоплая и Екозар вече официално са женени. Все още народът им не е кой знае колко многоброен, но според мен съвсем скоро ще имат и втора пещера. Младите хора сред тях не са малко и ако имат късмет, скоро ще се родят доста бебета.

— Страхотно е, че Джоплая е бременна — каза Айла. — Била е Благословена още преди бракосъчетанието, но едва ли много хора разбраха за това на брачната церемония.

— Това е много хубаво — рече Джондалар. — Джоплая ми изглежда различна — някак си по-тъжна и вглъбена. Навярно бебето е точно това, от което се нуждае.

— По-добре да побързаме — напомни съпругата му. — Джохаран каза, че иска да тръгнем рано.

Тя не искаше да говорят за тъгата на Джоплая, защото добре знаеше причината и не искаше да споменава за дългия разговор, който бе провела с Джерика. Тя й разказа за трудностите, които беше имала при раждането на дъщеря си, и я бе попитала дали може да помогне по някакъв начин на Джоплая, ако и при нея възникнат подобни усложнения. После я разпита за методите, посредством, които предотвратяваше зачеването, както и за начините да се предизвика помятане. Джерика се страхуваше за живота на единственото си дете и предпочиташе дъщеря й да е жива и да няма деца пред това да се радва на внуци, а Джоплая да я няма. Дори и първото раждане да минеше успешно обаче, Джерика бе твърдо решена да направи така, че дъщеря й никога вече да не забременее отново.

Хората от Единайсетата пещера бяха донесли всичките си салове при реката и Джохаран щеше да се възползва от тях, за да върне част от багажа на Деветата пещера; останалото трябваше да се пренесе по суша, тъй като другите пещери също искаха да използват този начин на транспортиране. Изсушеното месо и събраните храни бяха натоварени на шейните-носилки на Уини и Рейсър, а останалите товари бяха разпределени между хората. Айла се замисли дали да не направи една шейна-носилка и за Вълчо, ала хищникът още не бе обучен за това. Някой ден обаче, каза си тя, и това щеше да стане.

Преди да потеглят, Айла хвърли прощален поглед към лагера на Летния събор. Цялата долина бе осеяна с купчини от кости и всевъзможни отпадъци. Тук-там стърчаха коловете и стълбовете на изоставените шатри, а черните кръгове по земята показваха къде са били местата, служещи за огнища. Нищо не загатваше за веселието, глъчката и живота, който бе кипял тук.

Колкото и много да бяха обаче, боклуците скоро щяха да се разложат и да се върнат обратно в природата. До следващата пролет почти нямаше да са останали знаци, че тук е имало Летен събор, и земята щеше да се възстанови от човешкото нашествие.

* * *

Обратният път се оказа доста труден. Тежко натоварените хора се движеха едва-едва през деня, а нощем спяха в палатките си. Отначало Джохаран бе наложил по-бързо темпо на придвижване, ала щом видя как най-слабите започнаха да изостават, забави скоростта. Всички обаче изгаряха от нетърпение да се приберат и настроението на хората бе добро.

Щом наближиха гигантския скален навес на Деветата пещера, познатият пейзаж накара хората да забързат крачка. Никой не искаше да прекарат още една нощ на открито. Първите звезди вече изгряваха в небето, докато голямата група преминаваше Горската река по камъните, служещи като стъпала, след което пое по стръмната пътечка, водеща към каменните убежища. Когато най-накрая се прибраха у дома, навън вече се бе спуснала нощта.

Според обичая Джохаран трябваше да запали първия огън и да пристъпи пръв вътре с горяща факла в ръце. Благодарение на огнените камъни вождът се справи без никакви трудности с тази задача, а през това време Първата сред служителите на Майката прибра малката женска фигурка, която бе сложена пред заслона им, за да го пази. След това всички благодариха на Великата майка, задето бе пазила дома им в тяхно отсъствие, запалиха още факли и влязоха вътре след зеландони, която постави статуетката на предишното й място, зад голямото огнище.

Хората побързаха да проверят какви са щетите, нанесени от дивите зверове по време на отсъствието им. Тук-там имаше животински екскременти, някои огнища бяха разтурени, а пет-шест кошници — преобърнати, ала като цяло пораженията бяха незначителни. Запалиха се огньове, заизваждаха се провизии и кожите за спане се застлаха върху наровете. Деветата пещера на зеландониите се бе завърнала у дома.

Айла понечи да тръгне към жилището на Мартона, ала Джондалар я поведе в съвсем друга посока. Вълчо ги последва. Мъжът я държеше за ръката, а високо вдигнатата факла осветяваше пътя им. След известно време стигнаха до някакво жилище, което тя изобщо не си спомняше да е виждала на това място. Джондалар спря пред него, отметна завесата и й даде знак да влезе вътре.

— Тази вечер ще спиш в свое собствено жилище, Айла — рече синеокият мъж.

— Мое… собствено… жилище? — попита тя с треперещ глас. Беше толкова развълнувана, че думите едва излязоха от устата й, ала пристъпи напред, придружена от Вълчо. Джондалар я последва, като вдигна високо факлата, за да освети тъмния интериор.

— Харесва ли ти? — попита той.

Русокосата жена се огледа. Единствената мебелировка се състоеше от един нар за спане и няколко полици, закрепени за срещуположната стена. Подът бе застлан с варовикови плочи, уплътнени с глина, в нишата до огнището се виждаше малка фигурка на жена.

— Моят собствен дом — промълви Айла и се обърна към съпруга си. — Жилище само за нас двамата?

Вълчо приседна на задните си лапи и погледна към нея. Мястото беше ново за него, ала за него домът беше там, където бе господарката му.

Джондалар се усмихна.

— Или може би за трима ни — каза и погали жена си по корема. — И без това в момента ми се струва малко празно.

— Страхотно е! — възкликна тя и го прегърна силно. — Направо се влюбих в него! Невероятно е, Джондалар!

Мъжът бе толкова радостен от реакцията й, че усети как сълзите се събират в ъгълчетата на очите му. Той й подаде факлата, която продължаваше да държи.

— Тогава ти трябва да запалиш лампата, Айла — рече Джондалар. — Това ще означава, че приемаш жилището за свое. Тук някъде трябва да имам малко масло. Нося го от последното ни лагеруване.

Той бръкна под туниката си и извади малка кесийка, направена от пикочен мехур на елен, която бе поставена в кожена торбичка. Наля малко от течността в новата каменна лампа и я подаде на съпругата си, за да я запали. Щом всичко бе готово, Джондалар постави лампата до малката статуетка в нишата и когато се обърна, видя, че любимата му стои точно зад него.

— Това жилище вече е твое, Айла — каза. Ако ми позволиш да запаля огнището, всички деца, родени тук, ще бъдат родени в моето огнище. Позволяваш ли ми?

— Да, разбира се — отвърна тя.

Той взе факлата от нея и коленичи до ограденото с камъни огнище. В него имаше дърва, готови за запалване. Джондалар доближи горящата факла до подпалките и се загледа как пламъците се прехвърлиха от тях към по-големите парчета. Щом надигна очи, видя, че Айла го гледа с обожание. Синеокият мъж се изправи и я взе в прегръдките си.

— Джондалар, толкова съм щастлива! — възкликна тя с треперещ глас, а в очите й проблеснаха сълзи.

— Тогава защо плачеш? — попита съпругът й.

— Защото съм щастлива — отвърна любимата му и се притисна още по-силно към него. — Никога не съм си мечтала, че ще бъда така щастлива. Ще живея в този прекрасен дом, зеландонийците вече са ми сънародници, ще имам дете и съм омъжена за теб. Обичам те, Джондалар! Толкова много те обичам!

— И аз те обичам, Айла — каза нежно мъжът й. — Затова направих това жилище за теб.

Той наведе глава към лицето й и я целуна. Имаше солен вкус — заради сълзите.

— Кога успя да го направиш? — попита Айла, щом устните им се разделиха. — Как? Та нали цяло лято бяхме на събора!

— Помниш ли онзи лов, на който отидох с Джохаран и останалите? Не беше само лов. Дойдохме тук и довършихме бъдещия ни дом.

— Изминали сте целия този път? — смая се жената. — Защо не ми каза?

— Исках да те изненадам — усмихна се Джондалар. — Ти не си единствената, която може да прави изненади — допълни съпругът й, доволен от изумлението й.

— Това е най-хубавата изненада, която ми се е случвала някога — промълви съпругата му, а сълзите й отново изпълниха ъгълчетата на очите й, заплашвайки да бликнат всеки момент.

— Знаеш ли, Айла — рече, внезапно възприемайки сериозен тон, — че ако някога изхвърлиш камъните от огнището ми, ще трябва да се върна в жилището на майка си или да отида някъде другаде. Това ще означава, че искаш да разкъсаш възела на съюза ни.

— Как можа да го кажеш, Джондалар! — възкликна тя. — Никога няма да направя това!

— Ако беше зеландонийка по рождение, нямаше да се налага да го казвам, защото щеше да го знаеш. Просто искам да се уверя, че разбираш. Жилището си е твое и това ще са твоите деца, Айла. Само огнището е мое — каза Джондалар.

— Но нали ти си го направил! — изтъкна съпругата му. — Как може да е мое?

— Ако искам децата ти да се родят в моето огнище, моя отговорност е да осигуря място, където да живеете. Място, което ще бъде твое, каквото и да се случи.

— Искаш да кажеш, че си бил длъжен да построиш дом за мен? — намръщи се Айла.

— Не съвсем — отвърна съпругът й. — По принцип трябва да ти осигуря място за живеене, но исках да ти подаря дом. Можехме да останем при майка ми — това не е нещо необичайно за двойките, които се женят за пръв път. А ако ти беше зеландонийка, можехме да се преместим или при твоята майка, или при някой друг от роднините ти, който може да ни приюти, макар че в такъв случай щях да съм задължен на родата ти.

— Нямах представа, че женитбата ни ще те натовари с толкова много задължения — призна чистосърдечно Айла.

— По принцип съпругът има задължения не само към жена си, но и към децата им — обясни Джондалар. — Когато са малки, те не могат да се грижат сами за себе си и затова мъжът трябва да им осигури подслон и препитание. Някои хора живеят цял живот при роднините си, често при майката на съпругата. Когато майката умре, домът й остава на децата й, ала ако някое от тях живее при нея, то има най-голямо право над него. Ако дъщерята получи жилището на майка си, съпругът й не е задължен да осигурява дом за семейството си, но често трябва да се погрижи за братята и сестрите й. А ако домът бъде придобит от син, той може да задлъжнее на собствените си братя и сестри.

— Мисля, че имам още много да уча за зеландонийците — въздъхна възлюбената му.

— И аз имам много да уча за теб, Айла — каза той и отново я притегли към себе си. Тя никак не се възпротиви. Докато се целуваха, Джондалар усети как желанието се надига у него, а съдейки по реакцията на Айла, тя също не беше безразлична.

— Почакай — рече и излезе навън.

Когато се върна, носеше пухкавите кожи, които използваха за спане. Той ги разгъна и застла с тях наровете. Вълчо го наблюдаваше известно време, застанал в средата на празното помещение, след което вирна муцуна и зави.

— Изглежда ми неспокоен — каза Айла. — Иска да разбере къде е неговото място за спане.

— Май ще е най-добре да отида до жилището на майка ми и да взема нещата му за спане. Изчакай ме тук — каза Джондалар и отново излезе.

Върна се много бързо и постла на земята старата дреха на Айла, върху която спеше Вълчо, след което сложи и купата му за хранене до завесата на входа.

Когато се обърна към жената, видя, че тя го чака на същото място — до огнището. Синеокият мъж я вдигна на ръце и я понесе към застланите с кожа нарове, където я положи нежно. Сетне започна бавно да я разсъблича, а тя понечи да развърже колана си, за да му помогне.

— Не — усмихна се Джондалар. — Искам аз да го направя, Айла. Това ще ми достави голямо удоволствие.

Тя се подчини и любимият й продължи да я разсъблича бавно и внимателно. Когато Айла остана съвсем гола, Джондалар свали собствените си дрехи и пропълзя до нея. Двамата се любиха нежно и томително, отдавайки се на горещите си ласки през по-голямата част от нощта.

* * *

Деветата пещера на зеландониите бързо възвърна обичайния си ритъм. Есента беше прекрасна. Когато задухаше вятър, поляните се къдреха на златисти вълни, а дърветата покрай реката искряха в червени и жълти отблясъци. Храстите бяха отрупани с узрели малини, ябълките бяха розови, но кисели, и чакаха първия студ, за да станат сладки, а орехите падаха от дърветата. След като температурите посред нощ паднаха под точката на замръзване, ловни групи започнаха редовно да снабдяват пещерата с прясно месо, за да попълнят запасите. Хората използваха топлите дни след завръщането си, за да проверят състоянието на старите ями за съхранение и да изкопаят нови. През нощта месото се държеше на високи платформи, за да замръзне, а денем го слагаха в ямите, за да го предпазят от размразяване. Бяха изкопани и по-плитки ями за съхранение на плодове и зеленчуци — при тях не бе необходимо замразяване. По-късно, когато мразовитата зима сковеше в лед и сняг земята на зеландонийците, провизиите щяха да бъдат преместени в задната част на каменния заслон.

Обитателите на Четиринайсетата пещера пробудиха интереса на Айла с риболовните си умения. Тя посети Малката долина, където имаше риба в изобилие, и Брамевал й обясни как изплетените капани, спуснати във водата, позволяват на рибата да плува лесно в тях, но не й дават да се върне обратно. Той винаги се държеше изключително дружелюбно с нея. Айла се зарадва много и щом видя Тишона и Маршевал. Въпреки че не бе имала възможност да се сближи с тях по време на брачната церемония, и четиримата усещаха наличието на специалната връзка, възникнала между тях от общия им ритуал.

Брамевал използваше и стръв. Той й даде едно пробито парче кост, заострено в двата края и завързано с тънка, но здрава връв, и й каза да отиде и да си хване нещо за ядене. Тишона и Маршевал се присъединиха към нея, изпълнени с желание да й помогнат, както и за да бъдат в компанията й. Джондалар й бе показвал как се лови със стръв, ето защо Айла никак не се затрудни. Тя пъхна едно червейче в дупчицата на заострената кост и я хвърли във водата. Когато усети подръпване — сигурен знак, че рибата е глътнала червейчето, тя дръпна рязко, надявайки се, че е уловила рибата. Усмихната, русокосата жена извади една едра сьомга от водата.

Айла често придружаваше Джондалар, когато ходеше на лов, но щом големите ловни отряди предприеха по-дълги пътувания, предпочете да остане по-близо до дома им и да се упражнява с прашката си. Равнините около пещерата гъмжаха от яребици и тетреви и скоро тя започна да се упражнява и в хвърляне на пръчка. Освен че не бе лесна, тази ловна техника изискваше и специално изработени пръчки; това обаче само стимулира допълнително Айла и не след дълго тя вече умееше да прави такива пръчки, които летяха хоризонтално във въздуха. Веднъж бе видяла такава пръчка у една жена от мамутоите и още тогава й се прииска да овладее тази ловна техника. Можеше да запрати пръчката си по ято нисколетящи птици и да повали наведнъж три-четири от тях. Ловът с оръжия, изискващи специални умения, винаги й бе допадал и тя беше в стихията си — рядко се връщаше у дома без две-три птици. Никога не излизаше без прашката си и често поваляше я някой заек, я хомяк или лалугер. Това й даваше и известна икономическа независимост. Въпреки че ставаше все по-доволна от дома си — повечето от сватбените дарове, които бяха получили с Джондалар, им свършиха идеална работа, тя започна да се учи да търгува и често разменяше птичи пера и месо за неща, с които искаше да украси новото си жилище. Дори кухите птичи кости можеха да се използват за мъниста, различни сечива и дори за направата на малки музикални инструменти, като флейти например.

Ала най-добрите кожи на дивите зайци и птици, които тя убиваше с прашката си, запазваше за себе си. Възнамеряваше да направи от тях дрешки за детето си, когато студеното време щеше да я принуди да не излиза по цели дни от пещерата.

* * *

Един студен есенен ден Айла пренареждаше нещата си, за да направи място за бебето и всичко онова, което щеше да му е необходимо. Вдигна момчешкото зимно бельо, което Марона й беше дала, и го наложи на себе си. Отдавна й бе отесняло, но смяташе да го носи по-късно, защото беше доста удобно. „Навярно няма да е зле да направя още едно, само че с по-широко горнище“ — помисли си. Имаше достатъчно еленови кожи. Тя го сгъна и го сложи настрана.

Беше обещала да навести Ланога този следобед и реши да вземе малко храна със себе си. Бяха станали много близки с момичето и редовно го посещаваше, дори и това да означаваше да се вижда и да говори с Ларамар и Тремеда по-често, отколкото желаеше. Това й даде възможност да опознае донякъде и другите деца, най-вече Бологан, но всеки път, когато разговаряше с него, момчето се държеше някак странно.

Когато стигна до дома на Тремеда, Бологан беше там. Вече бе започнал да се учи как се прави барма от мъжа на огнището си. Това обстоятелство я изпълваше със смесени чувства. От една страна, бе напълно в реда на нещата един мъж да учи децата на огнището си, ала, от друга, хората, които вината обикаляха наоколо и пиеха бармата на Ларамар, не бяха тези, с които според нея Бологан трябваше да се сдружава.

— Поздравявам те, Бологан — рече русокосата жена. — Ланога тук ли е?

Въпреки че се бяха видели поне няколко пъти, откакто се бяха върнали от Летния събор, той продължаваше да изглежда изненадан, когато Айла го поздравяваше.

— Поздравявам те, Айла. Вътре е — изломоти набързо младежът и се обърна.

Навярно заради дрехите, които бе подреждала по-рано през деня, но тя изведнъж си спомни за обещанието, което му беше дала преди време.

— Имаше ли късмет това лято? — попита.

— Късмет ли? — намръщи се Бологан. — Какво искаш да кажеш?

— Неколцина младежи на твоите години убиха първата си плячка на големия лов на Летния събор — обясни жената. — Чудех се дали си имал късмет в лова?

— Горе-долу — вдигна рамене момчето. — Убих два зубъра.

— Пазиш ли още кожите им?

— Размених едната за съставки за барма. Защо питаш?

— Бях ти обещала, че ще ти ушия зимно бельо, ако ми помогнеш — рече Айла. — Чудех се дали би желал да използваш зубровата кожа, макар че според мен еленовата е по-добра. Може да направиш размяна, ако искаш.

— Смятах да я разменя за още съставки за барма — отвърна Бологан. — Мислех си, че вече си забравила за това. Каза го преди доста време — когато за пръв път дойде тук.

— Да, вярно, че беше преди доста време, но си мислех за някои други неща, които исках да направя, и си казах, че ще ушия твоя комплект по-късно — обясни русо косата жена. — Имам още еленови кожи, но трябва да дойдеш и да ти взема мерките.

Юношата се загледа изучаващо в нея.

— Ти помогна толкова много на Лорала — каза той, — както и на Ланога. Защо?

— Първо, защото Лорала е малко бебе и се нуждаеше от помощ — отвърна Айла. — Хората винаги са готови да помогнат на бебетата — ето защо майките се съгласиха да я кърмят, когато разбраха, че майка й няма повече мляко. После се привързах към нея и към Ланога.

Бологан помълча известно време, след което я изгледа и отсече:

— Добре. Ако наистина искаш да направиш нещо, имам и еленова кожа…

* * *

Джондалар бе на продължителен лов заедно с Джохаран, Солабан, Рушемар и Джаксоман, който съвсем наскоро се бе преместил в Деветата пещера от Седмата заедно с новата си жена Динода. Бяха поели в търсене на северни елени — не толкова на лов, колкото да разберат къде са и кога ще мигрират в околностите на Деветата пещера, за да организират голяма хайка. Айла потегли заедно с тях, но не след дълго реши да се откаже и пое назад към дома си. Докато вървеше по обратния път, Вълчо изплаши две бели яребици и тя ги повали на секундата с безпогрешната си прашка.

Уиламар също бе заминал — беше се отправил на последното си пътешествие за сезона. Бе поел на запад, за да се сдобие със сол от хората, които живееха покрай Великите води на Запада. Айла покани Мартона, Фолара и зеландони да похапнат заедно от яребиците, които беше сготвила. Беше ги предупредила, че ще ги приготви по начина, по който ги правеше за Креб, докато живееше в Клана. За тази цел изкопа малка дупка в Долината на Горската река, нареди в нея камъни и запали силен огън. Когато пламъците утихнаха и останаха само тлеещи въглени, сложи вътре птиците и уплътни отвора на дупката с наръч слама. Ако имаше яйца, щеше да ги напъха вътре в яребиците, ала сезонът им още не бе дошъл. Птиците не се опитваха да отглеждат пиленца, когато се приготвяха за зимата. Вместо това напълни птиците с достатъчно ароматни билки и подправки, а Мартона й предложи последните си запаси от сол, за което русокосата жена й беше много благодарна.

Докато ястието се готвеше, Айла реши да се отбие при Първата сред служителите на Майката и да види дали случайно няма нужда от нещо. Шаманката й рече, че не й е останала никаква червена охра, и русокосата жена й отвърна, че с удоволствие ще й донесе. Тя се запъти към Долината на Горската река, подсвирна на Вълчо, който проучваше любопитните къртичини и новопоявилите се дупки, след което поеха покрай самия речен бряг. Айла изкопа малко червеникава желязна руда и намери някакъв удобен речен камък със заоблени ръбове, който можеше да използва като чукало, с чиято помощ да стрие рудата. Тя подсвирна отново на Вълчо и пое нагоре по пътеката, без да забелязва, че към нея върви някакъв мъж.

Двамата за малко не се сблъскаха — в последния момент Айла надигна глава и видя Брукевал, който се спускаше надолу по склона. Той я избягваше след срещата в шатрата на зеландони, когато бяха говорили за плоскоглавците, но това не му пречеше да я наблюдава от разстояние. Брукевал следеше развоя на бременността й с голям интерес, очаквайки нетърпеливо раждането на детето й, тъй като се надяваше, че то ще носи неговия дух. По принцип доста от зеландонийските мъже си въобразяваха, че бременните жени в пещерата са заченали от техните духове, но мечтата на Брукевал се бе превърнала във фиксидея и той често лежеше буден през цялата нощ и си представяше, че Айла е негова съпруга.

— Брукевал! — възкликна русокосата жена, опитвайки се да се усмихне. — Исках да поговоря с теб.

Ловецът не знаеше какво да каже.

— Ами, ето ме — измънка накрая.

— Исках да ти кажа, че нямах никакво намерение да те обидя на онази среща — продължи тя. — Джондалар ми разказа, че като си бил малък, другите деца са те дразнели много, наричайки те плоскоглавец, докато не си ги накарал да спрат. Оценявам, че си се защитил и си сложил край на това. Ти не си плоскоглавец… нито пък си от Клана. Никой не трябва да те нарича така. Ти си един от другите, както всички зеландонийци.

Изражението му се смекчи.

— Радвам се, че признаваш това — рече.

— Трябва обаче да осъзнаеш, че плоскоглавците са хора — изтъкна Айла. — Те не са и не могат да бъдат животни. Никога не съм ги възприемала по такъв начин. Те ме намериха, когато бях сама и ранена, прибраха ме, грижиха се за мен и ме отгледаха. Ако не бяха те, сега нямаше да съм жива. Според мен те са чудесни хора. Не си давах сметка, че ще сметнеш за обида предположението, че баба ти може да е живяла с тях, когато се е изгубила и е отсъствала толкова дълго време — че са се грижили за нея и навярно дори са спасили живота й.

— Да, едва ли би могла да знаеш това — кимна Брукевал и й се усмихна.

Айла също му се усмихна в отговор, въздъхвайки облекчено, и се опита да изясни становището си.

— Просто ми напомнящ за някои хора, които обичам — рече. — Ето защо бях привлечена от теб още от самото начало. Имаше едно малко момче, което много обичах, и ти ми напомняш за него…

— Чакай малко! — прекъсна я мъжът. — Да не би да казваш, че според теб аз имам нещо общо с тях? Мисля, че каза, че не съм плоскоглавец!

— Не си. Както и Екозар не е. Това, че майка му е била от Клана, не го прави такъв. Той не е бил отгледан от тях, нито пък ти…

— Явно ти все още мислиш, че майка ми е изрод — разгорещи се Брукевал. — Казах ти — не е! Нито майка ми, нито баба ми са имали нещо общо с плоскоглавците! Нито едно от тези мръсни животни няма нещо общо с мен, разбра ли? — Ловецът вече крещеше и лицето му бе почервеняло от яд. — Аз не съм плоскоглавец! Само защото ти си била отгледана от тези изчадия, не си мисли, че ще можеш да унижиш и мен!

Вълчо заръмжа гърлено, готов всеки момент да се нахвърли върху разгневения мъж — явно го възприемаше като заплаха за Айла.

— Вълчо! Не! — заповяда му тя. Отново бе допуснала да се случи. Не можа ли да спре, когато го видя да се усмихва? Той обаче не трябваше да нарича хората от Клана „мръсни животни“, защото не бяха такива.

— Сигурно си мислиш, че и този вълк е човек — изсмя се Брукевал. — Не можеш да направиш елементарна разлика между хората и животните. Не е естествено един вълк да се държи така сред хора. — Ловецът навярно не осъзнаваше колко близо бе до зъбите на хищника, но това едва ли имаше голямо значение. Брукевал бе извън себе си от ярост. — Нека да ти кажа нещо! — продължи той. — Ако тези животни не бяха нападнали баба ми, тя нямаше да се изплаши и да роди толкова слаба дъщеря, и майка ми нямаше да умре толкова скоро. Щеше да ме обича и да се грижи за мен! Тези мръсни плоскоглавци убиха майка ми и баба ми! И доколкото знам, няма никаква полза от тях. Трябва всички да измрат! И не ми казвай, че имаш нещо общо с тях! Ако зависеше от мен, щях да ги избия собственоръчно до крак!

Той пристъпваше към Айла, докато говореше, изтиквайки я надолу по пътеката. Тя държеше Вълчо за козината на врата, възпирайки го да не се нахвърли върху разярения мъж. Накрая Брукевал я изблъска настрани и закрачи енергично по склона. Русокосата жена никога досега не го бе виждала толкова ядосан. Тя си каза, че причината за това едва ли се коренеше само в обстоятелството, че бе свързала родословието му с плоскоглавците — не, в гневния си изблик той бе дал израз на най-съкровените си чувства. Повече от всичко на света му се бе искало да има майка, при която да избяга, когато другите деца са му се подигравали; майка, в чиито обятия да поплаче и да намери утеха. Жената, която бе получила Брукевал заедно с притежанията на майка му, никога не бе обичала бебето и го бе възприемала като тежко бреме. Нещо повече — смяташе го за отблъскващ и отвратителен… за изрод. Другите й деца (между които беше и Марона) й помогнаха да го игнорира по-лесно, ала тя не беше кой знае каква майка дори и към собствените си деца и Марона наследи коравосърдечието и студенината й.

Когато влезе в жилището на зеландони, Айла трепереше. В момента, в който Първата надигна глава и я видя, разбра, че нещо не е наред.

— Какво има, Айла? — попита. — Изглеждаш така, сякаш си видяла зъл дух!

— О, зеландони, не подозираш колко си права! — възкликна тя. — Преди малко видях Брукевал. Опитах се да му обясня, че не съм искала да го обидя на срещата, но явно винаги успявам да кажа най-неподходящото нещо.

— Седни и ми разкажи какво точно се случи — покани я зеландони.

Русокосата жена точно това и направи. Първата я изслуша мълчаливо, след което й предложи чаша чай. Настроението на Айла видимо се бе подобрило, отбеляза със задоволство Първата — споделянето на проблема винаги помагаше.

— Наблюдавам Брукевал от известно време — каза след малко шаманката. — Вътре в него бушуват много гняв и агресия. Сякаш иска да си отмъсти на света, който се е отнесъл толкова лошо към него и му е причинил толкова болка. Ето защо Брукевал е решил да хвърли вината за това върху всички плоскоглавци и върху Клана. Той ги възприема като първопричина за страданието си. Той мрази всичко, свързано с тях, както и всеки, когото свързва с тях. Най-лошото нещо, което човек може да направи в неговия случай, е да го причисли, по какъвто и да е начин към тях. За съжаление, Айла, ти си направила точно това. Боя се, че си създаде враг и вече едва ли може да се направи нещо по въпроса.

— Знам това — отвърна тя. — Не мога да разбера обаче защо зеландонийците мразят плоскоглавците толкова много? Какво им е толкова ужасното?

Шаманката я изгледа замислено, след което рече:

— Когато споменах на онази среща, че съм потънала в дълбока медитация, за да си припомня всички сказания и древни легенди, това беше самата истина. Извадих на повърхността на паметта си всичко, което някога съм чувала за тях. Според мен проблемът се корени в обстоятелството, че сме заживели на техните земи. В началото не е било толкова лошо — имало е предостатъчно пространство и множество празни заслони. Не е било никак трудно да споделяме една и съща земя — те не ни обръщат внимание, а ние ги избягваме. Тогава не сме ги наричали животни, а само „плоскоглавци“. Замисли се и ще видиш, че тази дума е по-скоро описателна, отколкото обидна.

Айла кимна.

— С течение на времето обаче са се раждали все повече деца и нуждата от по-голямо пространство взела да ни притиска — продължи Първата сред служителите на Майката. — Някои хора започнали да отнемат домовете им, други влизали в схватки с тях, които често завършвали със смъртта или на зеландонийците, или на плоскоглавците. По това време вече отдавна сме били тук и сме възприемали тези пещери като свой дом. Плоскоглавците може да са живели тук преди нас, но ние сме отнели домовете им.

Айла я слушаше мълчаливо.

— Когато хората се държат лошо с другите, често имат нужда да намерят рационално обяснение за това, за да могат да бъдат в хармония със себе си. Така си намираме извинение и оправдание за ужасните си постъпки. Имаме си извинение, че Великата майка ни е дала земята за наш дом — „Тъй, създала един за друг Мъжа и Жената, Тя със дом ги дари — и този дом бе Земята. Водата и сушата — всичко, що бе сътворено — да използват грижливо бяха те задължени“ — изрецитира шаманката. Какво означава това? Че всички растения и животни са предназначени за наша полза. Ето защо ние сме се самоубедили, че плоскоглавците са животни, понеже ако са животни, можем да ги прокудим от жилищата им и да се заселим там.

— Но те не са животни, а хора! — изтъкна русокосата жена.

— Да, така е — усмихна се зеландони. — Напълно съм съгласна с теб. За наше улеснение обаче сме забравили това. Забележи какво се казва в „Песента на Майката“ — „всичко, що бе сътворено, да използват грижливо бяха те задължени“. Плоскоглавците също са деца на Земята. Това бе другото, което научих от медитацията си. Ако Великата майка реши да смеси техните духове с тези на зеландонийците например, тези деца също ще са хора. Но да ти кажа честно, не мисля, че дори и да съзнавахме това, то щеше да ни възпре. При животните е лесно — те просто трябва да убиват, за да оцелеят. Едва ли твоят вълк се тревожи за зайците или елените, които убива, и изпитва угризения за постъпките си. Той просто е роден да прави това, защото без зайците и елените ще загине, а Дони е дала на всяко живо същество стремеж да продължава да живее.

Жената, известна някога като Золена, отпи от чая си и продължи:

— При хората обаче е различно. Великата майка ни е дала способността да мислим, да се учим и да се развиваме. Ние знаем, че трябва да си помагаме взаимно, за да оцелеем, а това е довело до появата на емоции, като съпричастие и съчувствие. Понякога обаче тези чувства се проектират и върху останалите живи същества на земята. Спрем ли да убиваме елени, зубри и други животни обаче, ние няма да просъществуваме дълго. Стремежът да живееш надделява над всичко останало, ето защо сме се научили да избираме към кого да бъдем съпричастни и състрадателни. Ние сами избираме как да затворим умовете си и ограничаваме състраданието си.

Айла я слушаше с възхищение. Никога не се беше замисляла за това.

— Проблемът е до каква степен можем да ограничим тези чувства, без да ги изкривим. Според мен точно това си е мислел и Джохаран, след като чу историята ти, Айла. Докато повечето зеландониици вярват, че хората от твоя Клан са животни, можем да ги избиваме без никакви угризения. Много по-трудно е да убиваш хора. Състраднието ни е много силно и умът трябва да измисли други основания за тези деяния. Свържем ли плоскоглавците с оцеляването си обаче, веднага си намираме оправдание за смъртта, която причиняваме. Много сме добри в това. Тръгнеш ли веднъж по този път обаче, никога вече не си същият. Хората се променят. Научават се да мразят. Твоят вълк няма нужда да мрази зайците и елените, които убива. Щеше да е по-лесно, ако и ние можехме да убиваме без угризения, но тогава нямаше да сме хора.

Русокосата жена се замисли дълбоко над думите на шаманката. Когато най-накрая проговори, рече:

— Сега разбирам защо си Първа сред служителите на Майката! Наистина е трудно да убиваш. Зная го от собствен опит. Никога няма да забравя първото животно, което убих с прашката си. Беше бодливо прасе. Беше ми толкова зле, че не посмях да отида на лов дълго време след това, а накрая си намерих оправдание. Реших да убивам само месоядни животни, защото те нападаха дивеча, от който се прехранваше Кланът.

— Това се нарича загуба на невинността, Айла — рече някогашната Золена. — Когато разберем какво всъщност трябва да правим, за да оцелеем. Не само промените във физическото тяло правят от момичето жена и от момчето мъж. Първият лов е най-труден. Мъжът и жената трябва да покажат, че могат да оцелеят — че могат да направят това, което трябва да сторят. Именно поради тази причина провеждаме церемонии, за да почетем духовете на животните, които убиваме. По този начин изразяваме благодарността си и към Дони. Не трябва да забравяме, че смъртта на животните всъщност ни позволява да живеем. Ако не го правим, ще станем прекалено жестоки и някой ден това ще се обърне срещу нас. Трябва винаги да оценяваме това, което получаваме, трябва да почитаме духовете на тревите, дърветата и всички други растения, които ни служат за храна. Трябва да се отнасяме с уважение към всеки Неин дар. Ако Я пренебрегнем, Тя може да се разгневи и да отнеме живота, който ни е дала. Забравим ли Великата Майка Земя, Тя вече няма да ни осигурява прехрана, ще обърне гръб на децата си и вече няма да имаме дом.

— Зеландони, в много отношения ти ми напомняш за Креб — каза Айла. — Той беше много добър човек и аз безкрайно го обичах, ала имаше нещо повече — той разбираше хората. Винаги, когато имах проблем, можех да се обърна към него. Надявам се, че това не те обижда.

Шаманката се усмихна.

— Естествено, че не ме обижда. Бих искала да го познавам. И се надявам, че всеки път, когато нещо ти тежи, можеш да дойдеш и да поговориш с мен.

— Разбира се — усмихна се русокосата жена и се зае да разтроши парчетата желязна руда, които бе донесла. Тя се надяваше, че в тази дейност ще й позволи да забрави за инцидента с Брукевал, ала се получи точно обратното — монотонната физическа работа остави съзнанието й неангажирано и мислите й веднага се насочиха към случилото се. „Да, зеландони е напълно права — каза си тя. — Ала какво мога да направя сега? Стореното си е сторено. Не мисля, че вече може да се направи каквото и да било. Той ще продължава да си мисли това, което иска да си мисли, без значение какво ще направя или ще кажа.“

На Айла изобщо не й хрумна да излъже и да му каже, че според нея той изобщо не прилича на хората от Клана. Това не беше вярно — според нея той бе човек със смесени духове. Русокосата жена се зачуди какво ли всъщност се бе случило с баба му. Жената бе изчезнала, а когато я бяха открили, тя бе казала, че е била нападната от зверове, които после се бяха оказали плоскоглавци. Сигурно те се бяха погрижили за нея — как иначе бе оцеляла? Ала ако я бяха прибрали при себе си, осигурявайки й подслон и храна, сигурно я бяха накарали да работи, както работеха и собствените им жени. И всеки мъж от Клана можеше да я използва, за да задоволява нуждите си. Ако се е възпротивила, някой би могъл да я принуди по същия начин, както и Брод беше принудил нея. Бе немислимо за една жена от Клана да откаже.

Айла се опита да си представи как ли една зеландонийка по рождение би се почувствала в подобна ситуация? За зеландонийците това бе дарът на насладата от Великата Майка Земя, а той никога не трябваше да бъде прилаган насила. Трябваше да бъде споделян, когато и мъжът, и жената имаха желание за това. Без съмнение бабата на Брукевал е взела това за нападение. Как ли би се чувствала една жена, когато е нападната от същество, което смята за животно? Да бъде насилена да сподели дара на насладата с подобно създание? Дали това се бе отразило на разсъдъка й? Най-вероятно. Зеландонийските жени не бяха свикнали да бъдат принуждавани от когото и да било. Те бяха независими — или поне толкова независими, колкото и мъжете.

Айла спря да дроби рудата. Бе почти сигурна, че е станало точно така. Бабата на Брукевал бе забременяла от някой от Клана и така се е родила майка му. Джондалар бе казал, че е била слаба и немощна. Също като Ридаг. Навярно в смесването на духовете имаше нещо, което понякога се изразяваше в появата на хилаво и немощно потомство.

Дърк обаче не беше такъв. Нито пък Екозар. Да не говорим за сармунаите. Те не бяха слаби и повечето изглеждаха досущ като хората от Клана. Вероятно слабите умираха малки — като Ридаг — и само силните оцеляваха. Възможно ли бе сармунаите да са се появили в резултат от подобно смесване на духове преди много време? Те не бяха настроени толкова зле към хората със смесени духове, може би защото бяха свикнали повече с тях. Те изглеждаха като нормални хора, но никой не можеше да отрече характерните черти на Клана у тях.

Заради това ли съпругът на Атароа се бе опитвал да налага волята си над жените, преди тя да го убие? Дали нагласата на мъжете от Клана спрямо жените му се бе предала по наследство, също както някои физически черти? Или просто бе придобил техните навици, докато беше живял с тях? Сармунаите обаче имаха и много положителни страни. Бодоа и Сармуна бяха открили как да извличат глина от реката и да я пекат, превръщайки я в камък, а техният послушник беше изкусен резбар. Екозар също бе особен случай. Зеландонийците и ланзадонийците мислеха, че смесването на духовете го бе дарило с чертите на двата народа, но при него беше обратното — майка му бе нападната от мъж от другите.

Айла отново се захвана да чупи рудата. „Колко иронично — каза си тя. — Брукевал мрази хората, без които нямаше да се роди. Вече съм абсолютно сигурна, че мъжете поставят началото на живота в жената. За зачеването на живота има нужда както от жената, така и от мъжа. Нищо чудно, че в Пещерата на сармунаите почти бяха престанали да се раждат деца, откакто Атароа им бе станала предводителка. Тя не можеше да накара духовете на жените да се съчетаят така, че да породят нов живот. Единствените жени, които бяха забременели, бяха тези, които се бяха промъквали през нощта да посетят съпрузите си.“

Русокосата жена се замисли за живота, който растеше вътре в нея. Бебето щеше да е колкото нейно, толкова и на Джондалар. Айла бе твърдо убедена, че го бе заченала, когато се спуснаха от ледника. Тогава не си беше направила от специалния чай, за който бе сигурна, че предотвратяваше забременяването й по време на дългото им пътешествие. Последният път, когато бе кървяла, беше малко преди двамата с Джондалар да поемат през ледника. Бе доволна, че този път не й се гадеше толкова много, за разлика от бременността й с Дърк. Износването на бебетата със смесени духове явно се отразяваше по-зле на майките им, а и самите деца невинаги бяха здрави и силни. Този път Айла се чувстваше прекрасно през по-голямата част от времето. Тя отново се зачуди каква ли ще бъде рожбата й — момче или момиче? Ами Уини? Жребче или кобилка щеше да роди?