Джийн М. Оел
Каменните убежища (35)

Трийсет и пета глава

Джондалар се надвеси над Айла, която лежеше на езерния бряг до големия вълк, хванала муцуната му в ръце. Разкъсаното му, окървавено ухо бе обагрило в алено едната й китка. Вълчо се опита да оближе лицето й.

— Ранен е! — изхлипа русокосата жена. Сълзите се стичаха по изцапаните й с кал страни.

— Според теб какво му се е случило? — попита той.

— Не знам, но трябва да му помогнем — каза Айла, докато се надигаше. — Трябва да направим носилка и да го отнесем в лагера.

В този момент Вълчо също се опита да се изправи, но не успя.

— Остани до него, Айла — рече съпругът й. — Ей-сега ще направя носилка от копията, които току-що довърших.

Когато влязоха в лагера, няколко души веднага се събраха около тях, за да видят дали могат да помогнат с нещо. Това накара Айла да осъзнае колко много хора всъщност бяха обикнали вълка.

— Ще направя място за него в шатрата — каза Мартона и забърза напред.

— Аз мога ли да помогна с нещо? — попита Джохаран, който тъкмо се бе върнал в лагера.

— Виж дали при Първата са останали цветчета невен и омайниче — заръча му русокосата жена. — Мисля, че Вълчо се е бил с други вълци и те са го нахапали много жестоко. Раните му се нуждаят от сериозно лечение, но преди това трябва да бъдат добре почистени.

— Ще ти трябва ли вода? — попита Уиламар. Айла кимна и той рече: — Ей-сега ще запаля огън. Добре, че донесохме достатъчно дърва.

Когато вождът на Деветата пещера на зеландониите се върна от шатрата на шаманите, бе придружен от Фолара и Пролева. Първата бе обещала, че ще дойде възможно най-скоро и не след дълго целият Летен събор узна, че вълкът на Айла е пострадал сериозно.

Джондалар остана до съпругата си, докато тя преглеждаше раните на хищника, и по изражението й разбра, че нараняванията бяха наистина сериозни. Айла беше сигурна, че четириногият й приятел е бил нападнат от цяла глутница — истинско чудо беше, че е останал жив. Тя помоли Пролева да й донесе малко зуброво месо, което наряза на ситно, сякаш щеше да приготвя бебешка храна. Сетне го смеси с татул и го напъха в гърлото на Вълчо, за да го накара да заспи.

— Джондалар, ще ми донесеш ли малко от кожата на нероденото теленце на зубърката, която убих? — обърна се русокосата жена към Джондалар. — Ще ми трябват меки кожи, за да почистя раните.

Мартона я гледаше как слага разни коренчета и прахове в купи с гореща вода, след което й подаде някаква тъкан.

— Зеландони обича да използва това — рече тя.

Айла я разгледа. Не беше направена от животински кожи — по-скоро напомняше материята на дългата туника, която Мартона й беше подарила. Тя потопи кранчето й в една от купите и видя как тъканта веднага попи течността.

— Това ще ми свърши добра работа — кимна тя. — Благодаря ти, Мартона.

Първата сред служителите на Майката пристигна малко след като Джондалар и Джохаран помогнаха на Айла да завъртят вълка, за да може да почисти раните и от другата му страна. Русокосата жена изненада почти всички, когато вдяна един конец в дърпачката за конци и заши някои от най-опасно разположените рани. Тя бе показала изобретението си на зеландонийците, ала никой от тях не бе виждал да се прилага върху живо същество. Айла използва нововъведението си, за да зашие и разкъсаното ухо на животното.

— С мен направи същото — заяви усмихнато Джондалар. — Добре, че не съм бил на себе си.

— Изглежда ми добър начин да се притиснат краищата на раната, за да заздравее по-бързо — отбеляза Първата. — В Клана ли се научи да го правиш?

— Не — отрече Айла. — Те не шият раните, а прекарват изсушени сухожилия през тях, които после завързват на възел. В случая с Джондалар обаче това не ми свърши работа. Когато раните му се отвориха, реших да зашия краищата им с помощта на дърпачката за конци. Това даде резултат, макар че сигурно съм изчакала прекалено много, защото конците се враснаха в кожата му. Беше малко болезнено, докато ги извадя, ала иначе всичко бе наред — добави и хвърли любящ поглед към съпруга си.

— Да не би да искаш да кажеш, че за пръв път си изпробвала това върху мен? — попита синеокият мъж. — Не си знаела какво ще излезе, но въпреки това си го направила? — Засмя се. — Радвам се, че си постъпила така. Като се изключат белезите, никой не би казал, че съм бил нападнат от пещерен лъв.

— Значи ти си измислила тази техника — рече шаманката. — Само някой с много опит и истинска лечителска дарба може да се сети за това, Айла. Ти принадлежиш към зеландони.

— Но аз не искам да бъда зеландони — отвърна русокосата жена. — Оценявам… искам да кажа… моля те, не ме разбирай погрешно — чувствам се поласкана, — но просто искам да бъда омъжена за Джондалар, да родя детето му и да бъда добра зеландонийка — завърши, като избягваше да погледне дебелата жена в очите.

— Не, ти не ме разбирай погрешно — каза Първата сред служителите на Майката. — Това не е някакво прибързано предложение, което ми е хрумнало току-що — просто ти казах, че принадлежиш към зеландони. Мисля си го от известно време. Човек с твоите умения трябва да се свърже с другите хора, които са на нивото на неговите знания. Харесва ти да си лечител, нали?

— Аз съм знахарка и не мога да отрека този факт — отвърна Айла.

— Разбира се — кимна някогашната Золена. — Сред зеландонийците обаче единствено шаманите лекуват. Хората просто не се чувстват спокойно, когато лечителят не принадлежи към зеландони. Не можеш да бъдеш знахарка, без да си една от нас. Защо се съпротивляваш така?

— Ти самата ни разказа колко много неща трябва да се усвоят и колко време е необходимо за това — въздъхна русокосата жена. — Как бих могла да бъда добра съпруга на Джондалар и да се грижа за децата си, ако трябва да отделя толкова много време в усвояване на всичко онова, което е необходимо за една зеландони?

— Сред служителите на Майката има и такива, които са женени и имат деца — изтъкна шаманката. — Нали ти ми каза за онзи дони от другата страна на ледника, който имал съпруга и няколко деца. Виждала си и зеландони на Втората пещера, ала освен тях има и други.

— Да, но не са много — отбеляза Айла.

Първата изгледа внимателно младата жена. Бе сигурна, че това, което тя казваше, не беше цялата истина. Тя бе прекрасна лечителка, беше любопитна, учеше се бързо и всичко това явно й харесваше. За нищо на света нямаше да пренебрегне съпруга и децата си и ако случайно се наложеше да отсъства от дома си, винаги щеше да намери някого, който да й помогне. Ако имаше някакъв недостатък, то това беше прекалената й грижовност. Айла отделяше толкова време за животните си, но това не й пречеше да бъде винаги на разположение и да помага на всеки, който имаше нужда от нея.

Първата бе впечатлена от лекотата, с която чужденката убеди младите майки от Деветата пещера да помогнат на Ланога в грижите за малката й сестричка. Както и от начина, по който бе помогнала на момчето с недъгавата ръка. Това бяха все неща, които един добър зеландони би направил. Първата вече бе решила, че Айла ще стане служителка на Майката — освен че беше прекалено ценна, за да остане извън лоното на зеландони, щеше да е опасно някой с подобни знания и умения да не се намира под влиянието на шаманите.

* * *

Хората се усмихваха, когато виждаха превръзките по тялото на вълка — хищникът създаваше впечатлението, че е облечен в човешки дрехи и изглеждаше като някаква карикатура на самия себе си. Повечето обаче се спираха и разпитваха Айла как е. Трогателната история на нещастния звяр се разпространяваше от уста на уста и някои Разказвачи на истории вече бяха започнали да съчиняват приказки за вълка и безрезервната му обич към жената.

Тя се зае отново да го обучава да седи там, където му кажеше, и Вълчо най-накрая взе да се чувства спокойно в компанията на Джондалар, Мартона и Фолара. Явно бе започнал да възприема територията на лагера на Деветата пещера като своя собствена, защото се държеше доста враждебно с външните посетители. Айла се захвана да промени това и хората около нея отначало се учудваха на безграничното й търпение с хищника, и го смятаха за загуба на време, ала после видяха резултатите. Това ги убеди, че контролът върху животните не беше въпрос на магия.

С всеки следващ ден Айла ставаше по-спокойна, мислейки си, че четириногият й приятел вече е превъзмогнал враждебното си отношение към посетителите, когато един младеж — представи се като Палидар от Единайсетата пещера — дойде да навести ученика на Уиламар Тивонан. Когато Вълчо го доближи, започна да ръмжи и оголи заплашително зъбите си. Наложи се Айла да го усмири, но дори тогава хищникът продължи да издава гърленото си ръмжене. Младежът отстъпи изплашено назад и започна да се извинява, а Уиламар, Тивонан и неколцина други обитатели на Деветата пещера, които се намираха наблизо, бяха смаяни от реакцията на животното.

— Не знам какво му става — рече Айла. — Навярно се опитва да брани територията си. Обикновено не се държи така, ала едва не загина в една ожесточена схватка и явно още не го е превъзмогнал.

— Чух, че бил лошо ранен — каза младият мъж.

Едва тогава тя забеляза огърлицата от вълчи зъби, която Палидар носеше, както и украсената му с вълча кожа торба.

— Мога ли да попитам откъде имаш тази вълча кожа? — попита.

— Ами… Повечето хора мислят, че съм убил вълк, но ще ти кажа истината — рече приятелят на Тивонан. — Намерих я. Всъщност намерих два вълка, които явно са претърпели тежка схватка, защото бяха целите в рани. Единият бе черна женска, а другият — сив мъжкар. Взех първо зъбите, а после реших да спася и каквото мога от кожата.

— И си сложил тази на сивия мъжкар на торбата си — заключи русокосата жена. — Мисля, че разбирам. Сигурно и Вълчо е участвал в тази схватка и така е бил ранен. Знаех, че си е намерил другарка — най-вероятно черната женска. Той е твърде малък — няма и две години — и още не му е дошло времето за чифтосване, но явно двамата са започнали да се опознават. Другарката му или е била най-нископоставената женска от тукашната глутница, или вълк-единак.

— Откъде знаеш това? — попита Тивонан. Около тях се бяха събрали неколцина души и ги слушаха с интерес.

— Вълците обичат вълците да изглеждат като вълци — отвърна Айла. — Мисля, че разчитат по-добре израженията си, когато имат нормален сивкаво кафеникав цвят. Тези животни, които се различават от нормата — които са черни, бели или пък петнисти — не се приемат добре от другите. Мамутоите ми казаха, че ако през цялата година е имало много сняг, на белите вълци не се гледа чак толкова лошо. Черна вълчица като тази сигурно е имала най-ниския статут в глутницата, ето защо ги е напуснала и е станала вълк-единак. Обикновено единаците се движат на границите между териториите на различните глутници и си търсят лично пространство. Ако намерят друг единак, могат да се опитат да създадат своя собствена глутница. Предполагам, че хищниците от тукашната глутница са отбранявали територията си срещу двамата нови вълци — каза русокосата жена. — И въпреки че е едър за възрастта си, Вълчо има един голям недостатък — познава единствено хората, защото не е израснал сред вълци. Естествено, знае някои неща, защото е вълк, но никога не е имал нито братя и сестри, нито лели, чичовци и други вълци, които да го научат на това, което вълците научават един от друг.

— Откъде знаеш всичко това? — изуми се Палидар.

— Наблюдавам вълците от много години — обясни Айла. — Когато се учех да ловувам, започнах с хищници, а не с тревопасни животни. Бих искала да те помоля за една услуга, Палидар. Склонен ли си да размениш тази вълча кожа за нещо? Мисля, че причината, поради която Вълчо ръмжи и те заплашва, е, че усеща миризмата на вълка, с когото се е бил — или поне на един от противниците си — и когото е успял да убие. Тези хищници обаче са убили другарката му и за малко да го убият и него. Може да е опасно да я носиш, когато идваш тук, защото не знаеш как ще реагира Вълчо.

— Защо просто не ти я подаря? — предложи младият мъж. — Та това е само парче кожа, зашита за торбата ми. Не искам да влизам в песните и историите като мъжа, нападнат от вълка, който обичал жената. Не мога ли поне да запазя зъбите? Все пак те имат известна стойност…

— Да, можеш да ги запазиш, но ти предлагам да ги накиснеш в силен чай за няколко дни. Ще ми покажеш ли къде намери тези вълци?

След като младият мъж даде на Айла парчето вълча кожа, тя го подхвърли на Вълчо. Той веднага се нахвърли отгоре му, захапа го със зъби и се опита да го разкъса. Сигурно това щеше да е доста забавно, ако хората, които го наблюдаваха, не знаеха, че другарката му или потенциалната му партньорка е била убита. Всички изпитваха съчувствие към вълка, отдавайки му чувствата, които самите те биха изпитали в подобна ситуация.

— Радвам се, че тази кожа вече не е зашита към торбата ми — подметна Палидар.

Той и Айла се разбраха да отидат по-късно на мястото, където бе намерил вълчите трупове, след което младежът си тръгна. Тя не бе съвсем сигурна какво да очаква там — лешоядите едва ли щяха да оставят много, — но й се искаше да разбере какво разстояние бе изминал Вълчо, за да я намери. Когато Палидар си тръгна, тя се замисли за песните и историите, за които той бе споменал — песните и историите, възпяващи вълка, който обичаше жената.

Тя бе посетила лагера на разказвачите на истории и музикантите. Това бе едно динамично, оживено място, където дори дрехите сякаш бяха в по-ярки цветове. Тези хора нямаха собствено каменно убежище — само преносими палатки и шатри — и се скитаха от място на място, отсядайки ту в една, ту в друга пещера. При тях винаги бе весело и кънтеше детски смях, защото от всички краища на събора се стичаха малчугани. Най-обичани от всички обаче бяха представленията, които музикантите и разказвачите на истории изнасяха на ливадата, където се бе провела брачната церемония — всеки път, когато устройваха спектакъл, на отсрещния склон се събираха много хора.

Айла знаеше, че разказвачите вече са започнали да плетат истории за животните от Деветата пещера на зеландониите. Понякога разказваха за това колко полезни могат да бъдат те — как конете носели тежки товари, а Вълчо им помагал в лова. Имаше дори истории за това как Айла открила новата пещера благодарение на Вълчо.

Това, което направи впечатление на русокосата жена, беше, че почти във всяка песен или предание имаше свръхестествен елемент — Вълчо ловуваше не защото тя го бе научила, а защото между тях имаше някаква специална връзка. Това не беше лъжа — Айла наистина усещаше дълбока връзка между себе си и четириногите си приятели, но не това бе причината, поради която й помагаха. Най-интересна бе историята за вълка, който обичал жената — в нея ставаше дума за мъж, който се превърнал във вълк по време на странстванията си из света на духовете, ала забравил да се преобрази отново в човек, когато се завърнал в нашия свят.

Правдиви или не, тези истории вече се разказваха и преразказваха и не след дълго щяха да се слеят с легендите и преданията на зеландонийците. Някои разказвачи съчиниха още истории за животни, отгледани от хората, а други пък си измислиха такива за хора, които бяха отгледани от животни и се превръщаха в животински духове, помагащи на хората. Благодарение на всички тези прояви на народното творчество бъдещите поколения щяха да научат, че животните не служат само за лов, а могат да бъдат дресирани и опитомени и да помагат на хората.

* * *

— Вълчо ще бъде добре при Фолара — каза Джондалар.

— Вече се държи добре с гостите, но пък и гостите научиха, че в лагера на Деветата пещера има някой, който веднага узнава за тяхното идване. Едва ли ще се нахвърли на някого — отбеляза той. — И двамата прекрасно знаем защо се държа така с Палидар. Мисля, че няма смисъл да го взимаме на срещата — според мен там само ще се раздразни. Той никак не обича да гледа как хората крещят, особено ако и ти си там и си помисли, че си в опасност.

— Кой ще бъде там? — попита русокосата жена.

— Предимно вождове и зеландони — отвърна мъжът й, — както и тези, които се изказаха срещу Екозар.

— Което означава Брукевал, Ларамар и Марона — заключи тя. — Никой от тях не ни е приятел.

— Всъщност положението е още по-лошо — засмя се Джондалар. — Зеландони на Петата пещера и Мадроман, нейният послушник, който определено не е сред най-добрите ми приятели, също ще са там. Както и Денана от Двайсет и деветата пещера, въпреки че не съм сигурен поради каква причина и тя е тръгнала да се оплаква.

— Според мен не й харесва животните да живеят сред хората — предположи жена му. — Помниш ли, че когато се отбихме при тях по пътя за насам, тя твърдо отказа да допусне животните в заслона й?

Съпругът й кимна.

Когато стигнаха до шатрата, завесата се отдръпна, преди някой да успее да обяви пристигането им, и набързо ги въведоха вътре. Докато прекрачваше прага, Айла се зачуди как ставаше така, че винаги предусещаха появата й — без значение дали я очакваха или не.

— Запозна ли се вече с най-новия член на Деветата пещера? — попита Първата, обръщайки се към една симпатична жена. Тя обаче имаше изключително твърд характер.

— Бях на представянето й, естествено, както и на брачната й церемония, ала не сме се запознавали лично — отвърна жената.

— Това е Айла от Деветата пещера на зеландониите, омъжена за Джондалар от Деветата пещера на зеландониите, син на Мартона, бивш вожд на Деветата пещера, някога известна като Айла от мамутоите, член на Лъвския бивак, дъщеря на огнището на Мамут, избрана от Духа на Пещерния лъв и закриляна от Пещерната мечка — изреди Първата сред служителите на Майката.

— Айла, това е зеландони на Двайсет и деветата пещера.

Русокосата жена я поздрави, изненадана от краткото представяне. От друга страна, тук имаше всичко необходимо. Тя се бе отказала от своята идентичност, за да се превърне в зеландони на Двайсет и деветата пещера. Ако поискаше, представянето й можеше да засегне и човека, който беше преди — включително и истинското й име, и по-важните й роднински връзки, — но в случая беше излишно.

Айла се замисли над собствените си имена и родствени връзки. Хареса й начинът, по който я представи Първата. Вече беше Айла от зеландониите и съпруга на Джондалар, ала преди бе Айла от мамутоите и не бе изгубила родството си с тях. Хареса й, когато чу и че е „избрана от Духа на Пещерния лъв и закриляна от Пещерната мечка“ — тотемът й и връзката й с Клана бяха изключително важни за нея. Е, искаше й се в името й да присъства и „майка на Дърк от Клана“, ала като си припомни смута, предизвикан от появата на Екозар на брачната церемония, си помисли, че едва ли някога щеше да каже на зеландони за първородния си син.

Първата застана в центъра на помещението и всички присъстващи замлъкнаха.

— От самото начало искам да ви кажа, че тази среща няма да промени нищо — заяви тя. — Джоплая и Екозар са женени и никой не може да заличи този факт. Усещам обаче някаква злонамереност срещу тях, придружена от отвратителни слухове, което според мен е срамно и възмутително. Това ме кара да се чувствам по-малко горда като ваша зеландони и да си задавам въпроса кой ли може да е толкова безсърдечен и жесток към двама млади, които едва започват съвместния си път. Даланар, мъжът от огнището на Джоплая, и аз решихме да обсъдим открито този въпрос. Ако някои от вас имат възражения и оплаквания, сега е времето да ги споделите с всички.

— Вярно ли е, че майката на Екозар е била от плоскоглавците? — попита Ларамар, който бе един от главните подстрекатели на брожението.

— Той никога не го е отричал — рече Първата и му хвърли поглед, изпълнен с презрение и погнуса.

— Това означава, че е дете със смесени духове, а детето със смесени духове е изрод — продължи производителят на барма. — Следователно Екозар е изрод.

— Кой ти каза, че детето със смесени духове е изрод? — попита някогашната Золена.

Ларамар се намръщи и се огледа наоколо.

— Всеки знае това.

— Откъде го знае?

— Защото хората така казват.

— Кои хора го казват?

— Всички.

— Ако всички кажат, че слънцето няма да изгрее утре сутринта, това ще се случи ли?

— Не, разбира се — изсумтя Ларамар. — Но хората винаги са смятали така.

— Мисля, че и самите зеландони са го казвали — подхвърли един от присъстващите.

Първата се огледа, за да види на кого принадлежаха последните думи; гласът й беше страшно познат.

— Искаш да кажеш, че зеландони са те научили, че детето със смесени духове е изрод, Марона?

— Да — защити се русата красавица. — Сигурна съм, че съм го чувала от някой зеландони.

— Марона, знаеш ли, че дори една красива жена може да изглежда грозна, когато лъже? — попита Първата сред служителите на Майката.

Марона пламна и хвърли на дони поглед, изпълнен с омраза. Няколко души се обърнаха към нея, за да видят дали казаното от Първата е вярно, и забелязаха, че злобното изражение на младата жена наистина помрачаваше красотата й. Тя извърна очи и процеди през зъби:

— Ти пък откъде знаеш, тлъста дъртофелнице!

Тези, които я чуха, ахнаха от изумление при обидата към Първата сред служителите на Майката. Айла, която се намираше в другия край на помещението, също затаи дъх — благодарение на острия й слух думите на някогашната годеница на Джондалар бяха достигнали и до нея. Чу ги и жената, известна някога под името Золена.

— Погледни внимателно тази тлъста дъртофелница, Марона, и си спомни, че също като теб и аз бях някога най-красивата жена на Летния събор. Красотата е най-мимолетният дар. Използвай го мъдро, докато го имаш, млада жено, защото изчезне ли, ще си много нещастна, ако нямаш нищо друго. Никога не съм съжалявала за загубата на красотата си, защото това, което придобих като знания и опит, е много по-удовлетворяващо — изрече шаманката, след което се обърна към останалите присъстващи: — Марона и Ларамар ни казаха, че според зеландони децата, родени в резултат от смесването на духовете на някой от нас с тези на съществата, които наричаме плоскоглавци, са изроди. През последните няколко дни потънах в дълбока медитация и си припомних всички сказания и древни легенди, както и цялата мъдрост, познаха на зеландони, за да открия откъде води началото си това мнение. Ларамар е прав в едно — това е нещо, което „всеки“ си мисли, че знае, ала зеландони никога не са учили хората на подобни неща.

— Но плоскоглавците са животни! — извика някой.

— Не са хора! — допълни друг.

— Родственици са на мечките! — заяви трети.

— Майката е отвратена от подобни създания! — рече зеландони на Четиринайсетата пещера.

— Те са изроди — каза Денана, вождът на Двайсет и деветата пещера. — Винаги сме знаели това.

— Денана е права — прошепна Мадроман на шаманката на Петата пещера. — Те са получовеци, полузверове.

Първата сред служителите на Майката изчака врявата да утихне.

— Помислете си къде сте чували тези неща — изрече гръмко тя. — Опитайте се да си спомните дали сте чували нещо подобно в сказанията и древните легенди на зеландониите, където да се казва, че децата със смесени духове са изроди или че плоскоглавците са животни. Но не говоря за намеци и предположения, а за ясни и конкретни твърдения.

Тя ги остави да помислят за известно време, след което продължи:

— Всъщност ако помислите трезво по въпроса, ще видите, че Майката не е отвратена от тях, нито пък иска ние да се отвращаваме от тях или да ги смятаме за изроди. Те са деца на Майката, също както и ние. Кой в крайна сметка избира духа на мъжа, който да се смеси с духа на жената? Вярно, че не се случва често, но ако понякога Майката реши да създаде нов живот чрез смесването на елана на плоскоглавец с елана на зеландониец, това е нейният избор. Екозар не е изрод. Той е роден от жена като всички нас. Фактът, че майка му е била жена от Клана, не променя обстоятелството, че е дете на Великата майка. Щом той и Джоплая са се избрали един друг и Дони е доволна, значи и ние трябва да бъдем доволни.

Сред присъстващите отново се разнесе ропот на недоволство, ала Първата не чу никакви конкретни възражения и реши да продължи.

— Другата причина да се съберем тук е защото Джохаран иска да поговорим за тези, които наричаме плоскоглавци, но си мисля, че първо трябва да научим повече за тях от човек, който ги познава. Айла е била отгледана от тези същества и за нея те са „хората от Клана“. Айла, ще дойдеш ли тук да ни разкажеш за тях?

Русокосата жена се изправи и се доближи до Първата. Стомахът й се бе стегнал на топка, а гърлото й беше пресъхнало. Тя не, беше свикнала да говори пред толкова много хора и не знаеше откъде да започне, което ужасно я притесняваше.

— Мисля, че бях на пет години или някъде толкова, когато изгубих семейството си — поде нерешително тя, връщайки се към отдавна отминалото време. — Не си спомням точно какво се случи, ала съм сигурна, че имаше земетресение и те загинаха. Предполагам, че известно време съм се скитала сама, като едва ли съм имала представа накъде отивам и какво точно търся. Не мога да кажа колко време съм прекарала така, когато ме нападна един пещерен лъв. Мисля, че се скрих в някаква малка пещера — много малка, защото пещерният лъв се опита да влезе вътре, но не можа. Той се помъчи да ме достигне с лапата си, при което ноктите му одраха крака ми. Все още нося тези белези — четири резки на крака си. После си спомням как отварям очи и виждам Иза — една жена от онези, които наричате „плоскоглавци“. Започнах да пищя, а тя веднага ме взе в прегръдките си и взе да ме люлее, докато се успокоих.

Хората веднага бяха завладени от историята на сирачето, което нямало и пет години. Айла разказа, че домът на Клана, който я беше открил, бил разрушен от същото земетресение и че те всъщност си търсели ново място за живеене, когато я били открили. Тя спомена, че така наречените „плоскоглавци“ веднага разбрали, че не е от Клана, а от другите — думата, с която наричаха хората като нея, и описа как бе осиновена от знахарката на племето и брат й Креб, който беше велик мог-ър (нещо като зеландони). Притесненията й постепенно изчезнаха и Айла заразказва спокойно и увлекателно за живота си с хората, които наричаха себе си Клана на Пещерната мечка.

Не спести нищо — нито трудностите, които имаше с Брод, който беше син на жената на вожда, нито въодушевлението й от усвояването на знахарските умения. Говореше за любовта си към Креб и Иза, за сестра й от Клана — Уба, и за любопитството, с което бе взела прашката за пръв път. Разказа как се е научила да я използва и до какви последствия бе довело това след няколко години. Поколеба се единствено когато стигна до раждането на сина си. Въпреки всички аргументи, които Първата бе приложила в полза на твърдението, че хората от Клана са деца на Майката, лицата на присъстващите показваха, че мнението им не се беше променило. Просто бяха решили, че в настоящия момент няма никакъв смисъл да дават израз на чувствата си. Ето защо Айла си помисли, че би било най-добре да не им казва нищо за сина си.

Тя разказа как беше принудена да напусне Клана, когато Брод бе станал вожд, и въпреки че се опита да им обясни какво представляваше смъртното проклятие, прочете по лицата им, че не успяха да я разберат. Смъртното проклятие всъщност предизвикваше смъртта на отделни членове на Клана, когато биваха лишени от място, където да отидат, а близките им отказваха да приемат съществуването им. Засегна бегло времето, прекарано в долината, по описа с големи подробности живота им при мамутоите, разказвайки им за Ридаг — детето със смесени духове, поето бе осиновено от Нези, жената на предводителя на Лъвския бивак.

— За разлика от Екозар той нямаше силата на мъжете от Клана и беше доста хилав, но също като тях не можеше издава определени звуци — рече Айла. — Научих него, Нези и останалите от Лъвския бивак да общуват със знаци. Нези беше много щастлива, когато за пръв път й каза „мамо“.

Тогава Джондалар пристъпи напред и разказа как той и брат му Тонолан срещнали няколко души от Клана малко след като прекосили големия ледник на изток. Той не пропусна и знаменитата си история за рибата, която беше споделил с младежа от Клана. Завърши разказа си със срещата им с Гюбан и Йорга — как се бяха притекли на помощ на двойката и как бе „говорил“ с тях на езика на жестовете, на който Айла го беше научила.

— Ако изобщо научих нещо по време на пътешествието си — каза Джондалар, — то е, че онези, които наричаме „плоскоглавци“, са хора — интелигентни хора. Ако ги наричате животни, значи ние също сме животни. Обичаите и навиците им може да са различни, ала интелигентността им в никакъв случай не е по-малка от нашата. Просто са различни. Има много неща, които ние можем да правим, а те — не, ала нека не забравяме, че и ние не можем да правим доста от нещата, които умеят тези хора.

Сетне и Джохаран пристъпи напред и заговори за тревогите и опасенията си, а Уиламар предложи да търгуват с хората от Клана. Последваха изключително много въпроси и дискусията се проточи доста дълго. Някои не можеха да повярват на чутото, ала повечето слушаха с интерес и разбиране. Беше очевидно, че историята на Айла е истинска; и най-добрият разказвач не би могъл да измисли толкова убедително повествование. И тя показваше плоскоглавците като разумни същества, въпреки че някои отказваха да повярват в това.

— Мисля, че всички научихме доста важни неща — заяви накрая Първата сред служителите на Майката. — Оценявам желанието на Айла да дойде тук и да сподели с нас необикновените си преживявания. Тя разкри пред нас живота на хора, които може да ни изглеждат странни, ала не са могли да изоставят едно дете, което е било различно от техните рожби, и да го отгледат като свое собствено. Как бихме постъпили ние в тази ситуация? Доста от нас биха се уплашили, ако видят плоскоглавец по време на лов или някъде другаде. Мисля, че този страх вече е безпредметен — не можем да се боим от разумни същества, осиновили едно самотно и изгубено момиченце.

— Смяташ ли, че може да са взели онази жена от Деветата пещера, която изчезна преди известно време? — попита белокосата зеландони на Деветнайсетата пещера.

— Ако си спомням правилно, тя беше бременна, когато се завърна. Навярно Майката е решила да я Благослови, когато е била сред плоскоглавците, и е използвала духа на някой от тях, за да…

— Не! Това не е вярно! — извика Брукевал. — Майка ми не е била изрод!

— Така е — каза Айла. — Майка ти не е била изрод. Точно това се опитваме да кажем. Никой от хората със смесени духове не е изрод!

— Майка ми не е със смесени духове — озъби се Брукевал. — Следователно не е изрод. — Той хвърли изпълнен с ненавист поглед към Айла и побърза да излезе навън.

Нямаше повече обсъждания. Хората станаха и взеха да си тръгват един по един. Първата забеляза, че преди да излезе, Марона я изгледа злобно, след което подочу как Ларамар говореше със зеландони на Петата пещера и нейния послушник Мадроман.

— Как може огнището на Джондалар да е сред първите? — попита производителят на барма. — Уж високият му статут се дължал на това, че Айла била много високопоставена сред мамутоите, но никой не знаеше, че е била отгледана от плоскоглавците. Щом те са я отгледали, значи е много повече плоскоглавка, отколкото мамутойка. А какъв е статутът на плоскоглавците? Трябва да е последна, а е сред първите. Не мисля, че това е редно.

* * *

След края на изнурителната среща, завършила с гневния изблик на Брукевал, Айла се чувстваше изцедена. Предполагаше, че сигурно е доста смущаващо да научиш, че тези, които си смятал за животни, всъщност са хора — това бе радикална промяна, а по принцип хората се бояха от промените, — ала реакцията на Брукевал доста я изплаши.

Джондалар й предложи да вземат конете и да пояздят малко, за да се разтовари след напрегнатата среща. Айла се зарадва, когато видя Вълчо отново да тича покрай тях — вече без превръзки, въпреки че раните му още не бяха напълно заздравели.

— Опитах се да не го покажа, но бях толкова бясна на всички тези хора, които се противопоставиха на брака между Джоплая и Екозар, защото майка му била от Клана — каза русокосата жена. — И въпреки че зеландони и Даланар поискаха специална среща, не мисля, че тя доведе до някакъв резултат. Мисля, че на брачната церемония някои от тях са се съгласили на този брак само защото Джоплая и Екозар не са зеландонийци. Те може и да се наричат „ланзадонийци“, но аз не виждам никаква разлика. Каква е разликата, Джондалар?

— Зеландонийците сме ние, децата на Великата Майка Земя, но такива са и ланзадонийците — рече синеокият мъж. — Значението на думата „зеландонийци“ всъщност е „деца на Земята, обитаващи югоизтока“, а на „ланзадонийци“ е „деца на Земята, обитаващи североизтока“ — обясни съпругът й.

— Защо Даланар просто не е продължил да нарича хората си зеландонийци и не е назовал пещерата си с поредната дума за броене? — попита русокосата жена.

— Не знам — вдигна рамене Джондалар. — Никога не съм го питал. Може би защото живеят толкова далеч. Според мен усеща, че въпреки всички роднински връзки някой ден ще бъдат съвсем различен народ. Сега, след като вече си имат свой зеландони — или по-скоро ланзадони, почти няма нужда да бият толкова дълъг път до Летните събори. Навярно шаманите им ще се обучават при зеландони още известно време, но в един момент ще престанат да го правят и техните ланзадони ще поемат тази функция.

— Ще станат като лозадунаите — каза русокосата жена.

— Езикът и обичаите им са толкова близки до тези на зеландонийците, че не може да не са били един народ някога.

— Мисля, че си права, и може би това е една от причините да бъдем толкова добри приятели с тях.

— Чудя се преди колко време ли е станало това — замисли се Айла. — Сега се различавате по много неща — дори думите в „Песента на Майката“ не са същите. Ако зеландонийците и ланзадонийците са един и същ народ, защо тези, които се възпротивиха на брака между Джоплая и Екозар, накрая се примириха с него? Само защото името им казва, че живеят на североизток? Не ми звучи разумно. Но като се замисля, самите им възражения не звучаха разумно.

— Не забравяй кой стои зад всичко това — напомни й синеокият мъж. — Ларамар! Защо непрекъснато създава проблеми? Та ти си направила само добрини на семейството му. Ланога те обожава и се съмнявам, че Лорала щеше да е жива без твоята намеса. Чудя се дали наистина е искрен или просто търси внимание. Съмнявам се, че някога са го канили на специална среща като тази, с толкова много високопоставени хора, сред които и Първата, които да представят проблема от всички страни. Сега, след като Ларамар опита от това, се боя, че ще продължава да създава проблеми, само и само за да получава това внимание. Не мога да разбера обаче Брукевал. Та той познава Даланар и Джоплая и дори ни се пада нещо като роднина…

— Знаеш ли какво ми каза майката на Матаган? — попита Айла. — Че Брукевал ходил в лагера на Петата пещера и се опитвал да убеждава някои хора да се противопоставят на женитбата на Джоплая. Той може да е настроен много лошо към Клана, но ако го изправиш до Екозар, веднага ще видиш приликите между двамата. Мисля, че сега ме мрази, защото казах, че майка му е родена със смесени духове, ала аз само се опитвах да кажа, че хората със смесени духове не са нито по-лоши от другите, нито са някакви изроди.

— Възможно е той да си мисли точно това и именно поради тази причина да се опитва толкова яростно да го отрече — въздъхна Джондалар. — Сигурно е ужасно да мразиш това, което си. Странно, Екозар също ненавижда Клана. Защо и двамата мразят хората, към които принадлежат?

— Навярно защото другите ги обиждат и нараняват поради това родство, а те не могат да го скрият, тъй като наистина изглеждат различно — рече Айла. — Погледът, който ми хвърли Брукевал обаче, наистина ме изплаши. Напомни ми за Атароа. Сякаш има нещо уродливо в него — също като ръката на Ланидар, само че вътре, в самия него.

— Възможно е някой зъл дух да е влязъл вътре в него или еланът му да е изкривен — каза синеокият мъж. — Внимавай с него, Айла. Може да се опита да ти създаде още неприятности.