Джийн М. Оел
Каменните убежища (16)

Шестнайсета глава

След известно време майката реагира на хлипането на детето. Релона стана и вдигна дъщеря си на ръце. По-голямото дете обви ръце около врата на майка си и тримата седнаха и останаха да плачат.

Но плачът, изглежда, е по-различен, каза си Айла. Не толкова от отчаяние, колкото от всеобща тъга и нужда от утеха. После, по сигнал на Първата, шаманите и още неколцина, сред които и Ранокол, братът на Шевонар, им помогнаха да станат и ги отведоха от гроба.

Болката на Ранокол от загубата на брат му беше не по-малка от тази на Релона, но той я изрази по друг начин. Непрекъснато си задаваше въпроса защо Шевонар беше избран за жертва, а не той. Брат му имаше семейство, а той дори съпруга още си нямаше. Мира не му даваха тези мисли, но той не искаше да говори за това. Ако зависеше от него, би избягнал погребалната церемония. Да се хвърли на гроба на брат си беше последното нещо, което би направил. Просто искаше да си тръгне оттук колкото се може по-скоро.

— Ние върнахме Шевонар от Деветата пещера на зеландониите отново до гръдта ти, Велика Майко Земя — продължаваше зеландони.

Всички, които се бяха събрали за погребението, бяха застинали около гроба. Айла долови някакво напрегнато очакване. Хората явно чакаха да се случи нещо и гледаха съсредоточено към дони. Тъпаните и флейтите продължаваха да свирят, но звукът се бе превърнал в част от обстановката. Затова Айла не забеляза как тонът на мелодията се беше променил и зеландони започна отново да пее:

— От хаоса вечен, сред бури и мрак,

роди се великата Майка Земя.

Пробуди се Тя и веднага разбра,

че животът си има висока цена.

Пустотата скърбеше за нея в нощта.

Хората отговориха в унисон:

— Тя беше единствена. Тя беше сама.

После Първата продължи да пее:

— От прахта на рождението си Тя създаде и друг —

блед, сияен приятел — Неин спътник и брат.

Тъй израснаха заедно — двамина в тоз свят,

а щом Тя бе готова, го взе за съпруг.

Вечно заедно бяха — в съюз неделим…

Хората отново отвърнаха:

— Все до нея той беше — бледият й любим.

Айла разбра, че тази песен е добре известна на всички и всички са чакали да я чуят. Вече бе заинтригувана от текста и искаше да я чуе до края. Междувременно зеландони продължи да пее и хората да й отвръщат, изричайки последния стих от всеки куплет.

— Отначало щастлива бе Майката с него,

ала ето че облак надвисна над тях

и макар и обляна в любовната нега,

Тя почувства в сърцето си повей на хлад.

Тя обичаше своята скъпа половинка,

ала нещо й липсваше — някой друг в този свят

 

И Майката тръгна из мрака студен,

за да търси искрата, пламтяща с живот.

Вихрушки свирепи се опитваха в плен

да я вземат, а хаосът в своя кивот

неведнъж я притегляше с ледни ръце.

Ала Майката имаше храбро сърце.

 

Тя извлече от хаоса животворния извор

и избяга, заченала тайнствена сила.

Пустотата и сухата, безплодна Земя

очакваха с радостен трепет деня,

във който животът щеше да се роди.

Накрая от бликналите родилни води

 

преляха реки, езера и морета,

заливайки всичко — оттогава дървета

растат по Земята, а треви и цветя

избуяха от всяка капка вода.

Те промениха изцяло света

и Земята покри се със зеленина.

 

Сред неистови напъни, бълвайки огън,

Тя се гърчеше в болка, раждайки нов живот.

Кръвта й във спечена пръст се превърна,

но накрая усилията й дадоха плод;

на бял свят появи се сияйно дете —

първа радост за Майката. Красиво момче.

Айла затаи дъх, когато чу тези думи. Сякаш разказваха историята за нея и сина й Дърк. Спомни си как се беше мъчила, докато го раждаше. И как след това беше доволна, че го е направила. Дърк беше най-голямата й радост. Зеландони продължи с великолепния си глас:

В миг пейзажът познат рязко се промени —

планини непристъпни извисиха снаги

и Тя го закърми с исполински гърди.

То тъй силно боза, че пламтящи искри

разхвърчаха се вред и горещото мляко

чак пътека проряза насред небесата.

Историята й се струваше толкова позната.

Той игрив бе и весел. Голям и умен израсна.

Светлината запали и прогони тъмата.

Тя му даваше всичко — цялата си любов,

а синът й растеше — умен, силен, готов

да се впусне сърцато в житейския лов.

Тъй порасна. Момчето се превърна в младеж.

 

Тя бе взела от хаоса животворния извор,

ала ето че тъмната ледена пустош

хвърли черните мрежи на свойта съблазън

и младежа се опита да впримчи във тях.

Майката го даряваше с цялата си любов,

но той искаше друго — да се скита и странства,

 

по широкия свят да пътува и ходи,

и незнайни и знайни земи да преброди.

Ето как, съблазнен от злия хаос изконен,

юношата избяга, дордето Майката спеше;

вихърът го понесе, сякаш бе лист отронен,

и запрати го в мрака беззвезден навеки.

„Къде ли съм чувала тази песен?“ — питаше се Айла. Тогава я осени. Лозадуна! Запомнила беше всичко, което той я беше научил. Имаше една история като тази. В нея се разказваше за Майката. Джондалар дори рецитираше части от нея по време на тогавашната церемония. Не беше напълно същата и беше на техния език, но лозадунайският език е много близък до зеландонийския.

— Тъй сияйният син на Великата Майка

попадна под черната власт на тъмата,

и впримчен навеки в капана жесток,

неспособен той беше да се изплъзне от мрака,

а и хаосът нивга нямаше да го пусне —

никога — колкото и да беше изкусен.

 

Но щом мракът го сграбчи в ръцете си ледени,

Майката се пробуди и мигом всичко разбра.

За да върне Тя своя сияйно скъп син,

се обърна за помощ към приятеля бледен —

щом разказа му всичко, старият й любим

незабавно откликна на печалния зов —

 

не бе забравил той за нейната любов.

Сломена от мъка и останала без сили,

на момъка спасението Тя нему повери.

Сетне легна да отдъхне — морна, скръбна, унила, —

а приятелят стрелна се към черната сила

и се вкопчи във нея с люта ярост и гняв.

Майката Земя бе казала на приятеля си Луната какво се е случило със сина й и той веднага й се бе притекъл на помощ.

— Духът му беше силен, а схватката — дълга.

Сияйният любим даде всичко от себе си.

Битката бе жестока, ала щом притъпи

той бдителността си и притвори за миг

окото си бледо, всичко бе предрешено —

мракът пропълзя мълниеносно до него

 

и открадна сияйната му светлина от небето.

Горкият възлюбен! Това беше краят!

Светлината му щеше да помръкне след миг

и щом мракът се спусна, Тя пробуди се с вик

и се хвърли във боя, настървена и зла,

спасявайки другаря си от вечната тъма.

 

Но, уви! Момъкът беше още във плен

на вихъра зъл и мрака студен.

Хаосът вечен протегна ръце

и скова в леден мраз майчиното сърце.

Цветята, дърветата и всички треви

под леден покров превиха снаги

 

и Земята превърна се в снежна пустиня —

богинята нявгашна стана робиня,

превита под тежкия, смазващ хомот

на черна покруса и безсмислен живот.

Ала тъкмо преди да рухне съвсем

под ужасното бреме на този ярем,

 

Тя протегна отново ръце към живота,

който беше родила, превъзмогна теглото

и надеждата пламна отново в гърдите,

млечна диря прорязали чак до звездите.

Не — тя нямаше нивга да се предаде!

Бе готова на всичко за свойто дете!

 

Бледият й любим се приготви отново

да се хвърли в смъртен бой с оногова,

който бе похитил лъчезарния син

на Великата Майка, но вече самин

той не беше — двамина нападнаха смело

злосторника подъл и се биха умело

 

и храбро, дордето накрая успяха

да изтръгнат детето от мрачния шатър

на вихъра зъл и тъй светлината

на момчето отново окъпа Земята.

Но, уви! Откъде можеше Тя да знае,

че моментът на радост ще е толкоз нетраен?

 

Мракът злокобен не бе победен.

Той се хвърли отново в бой настървен,

сграбчи в миг лъчезарния, наивен младеж

и задърпа с ледени, силни ръце,

жаден за светлината на доброто сърце.

Майката го закриляше — нямаше да отстъпи,

 

мракът теглеше силно, Тя държеше сина си.

На живот и на смърт — люта беше борбата.

Изведнъж Тя притисна врага до стената,

след което успя да го отблъсне и — чудо! —

злият вихър побягна и от взор се изгуби.

Светлината отново окъпа света

 

в чудни багри и грейна навред утринта.

Ала тази победа също бе краткотрайна —

на деня дойде краят и детето сияйно

бе захвърлено пак в ледения затвор

на изконния хаос, под злия му взор —

тъй тъмата завърна се с мощен отпор.

 

Великата Майка със болка в сърцето

най-накрая разбра, че навеки детето

е отнето от нея и няма надежда

да възвърне от хаоса свидната рожба.

Затова тя отново зачена живот

от искрата живителна, даряваща с плод.

Не беше ли вариантът на зеландонийците по-дълъг от този на лозадунаите? Или просто така й се струваше? Може би й изглежда по-дълъг заради пеенето, помисли си Айла, но така звучеше наистина невероятно.

Зеландони продължаваше:

— Щом бе вече готова, водите родилни

пак с цветя и дървета покриха Земята

и животът отново избуя сред обилна

и зелена растителност, украсила полята.

Ала Майката още бе в плен на скръбта си —

безутешните сълзи родиха росата,

 

що краси неизменно всяка сутрин тревата.

Всяка капка блестеше с багрите на дъгата.

Най-накрая настъпи мигът съдбоносен —

мощен тътен и гръм разлюляха недрата

недостъпно дълбоки и от лоното свято

се родиха Децата — рожбите на Земята.

 

Всички бяха различни — ту големи, ту малки;

някои ходеха, други в небето летяха,

трети плуваха, а пък четвърти пълзяха.

Ала всяко от тях съвършено бе — всяко

тяло криеше в себе си съвършена душа

и модел представляваше за вечността —

 

преповтаряйки облика свой във света.

Всички птици и риби, и други животни,

щяха вечно да бъдат до Великата Майка —

да бродят из тези земи доживотно,

населявайки просторите на Майката Земя.

Тъй Тя нямаше вече да бъде сама.

 

Всички те бяха нейни чеда и я изпълваха с гордост,

ала малко по малко изцеждаха животворната течност

и накрая, когато остана съвсем малко от нея,

тя използва последните капчици жизнена сила

и поиска дете, за да помни то кой сътворил е

света и което да търси от нея любов и закрила.

 

По този начин Първата жена бе сътворена

и с Даровете два на оцеляването бе дарена.

Първият бе животът — и както Майката Земя,

и тя пробуди се знаеща, че той си има цена.

Другият бе Дарът на Възприятието и учението —

Дарът на мъдростта и на проникновението.

 

Тъй Първата жена узна как да живее,

как да бъде мъдра и как да оцелее,

а също и как мъдростта си да предава

на всички от рода си, които заслужават.

Но силата на Майката беше към своя край

и волята си тя разбули най-накрай —

 

да предаде на всичките свои Деца

на живота Духа беше нейната мечта.

И Тя стори тъй, че всяко нейно дете

нов живот да създава и тъй да расте

на свой ред и плодът на всички твари в света.

Жената бе също благословена с това.

 

Но тя беше единствена. И напълно сама.

Великата Майка мигом туй осъзна.

Тя тозчас припомни си своята самота,

любовта на приятеля си и нежните ласки,

и използва последната жива искра,

за да вдъхне отново живот — на Мъжа.

 

Тъй, създала един за друг Мъжа и Жената,

Тя със дом ги дари — и този дом бе Земята.

Водата и сушата — всичко, що бе сътворено,

да използват грижливо бяха те задължени.

Най-накрая реши да ги дари с един Дар,

с който не бе награждавала ни човек, нито звяр.

 

На насладата Дарът беше туй — да познаят

радостта от телата си, пламнали в страст

Стори Майката тъй, че да се желаят,

да се обичат и тръпнат в любовен екстаз.

След този последен Дар тя се оттегли,

за да потърси заслужен покой.

А Децата на Земята заживяха блажено

във радост и мъка, във студ и във зной.

Айла изчака да чуе и още, но когато се възцари тишина, разбра, че Песента на Майката е свършила.

Хората тръгнаха да се разотиват по пещерите си по двама-трима. Някои нямаше да се върнат по домовете си до полунощ, други щяха да останат у приятели или роднини. Зеландони и техните ученици останаха при гроба, като продължиха с извършването на някои по-езотерични части от церемонията. Те щяха да се приберат чак на сутринта.

Неколцина отидоха заедно с Релона и децата в дома им. Те останаха там за през нощта, като спаха на пода. Смяташе се за необходимо при подобна беда около нея да има много хора. Еланите на починалите съпрузи имаха навика да се връщат в домовете си, тъй като в началото още не осъзнаваха, че вече не принадлежат на този свят. Скърбящите съпрузи бяха уязвими за вселяването на блуждаещи духове и се нуждаеха от закрилата на много хора, които да ги пазят от злото. Особено по-старите хора понякога се изкушаваха да последват спътниците си в живота и техните елани в следващия свят. За щастие Релона още беше млада и имаше малки деца, които се нуждаеха от нея.

Айла бе една от тези, които останаха с овдовялата жена. На Релона, изглежда, това й беше приятно. Джондалар също мислеше да остане, но докато свършиха с последните церемониални обреди, вече бе станало твърде късно. Когато надникна в къщата на Релона, вътре имаше толкова много хора, че нямаше никакво място за него. Айла му махна от другата част на стаята. С нея беше и Вълчо. Сигурно заради него около двамата имаше повече свободно място. Но когато Джондалар понечи да стигне до тях, събуди неколцина от спящите и Мартона, която бе легнала най-близо до входа, му каза да си върви у дома. Той се почувства малко виновен, но беше доволен. Да изпълнява ролята на нощен страж, който да пази някого от духовете, не беше любимото му занимание. Освен това за днес му стигаха преживявания с духове и беше уморен. Щеше да му липсва Айла, тъй като нямаше да е до него в леглото, но въпреки това заспа бързо.

Когато се върна в Деветата пещера, Първата веднага отиде в дома си. Скоро щеше да предприеме още едно пътешествие до следващия свят и искаше да медитира, за да се приготви. Свали плочката от гърдите си и се обърна към голата неукрасена стена. Не искаше никой да я прекъсва. Не само щеше да се опита да напътства духа на Шевонар в отвъдния свят, но имаше намерение и да потърси елана на Тонолан. За последното обаче щяха да са й необходими Айла и Джондалар.

* * *

Джондалар се събуди със силно желание да изработи няколко инструмента. Искаше да разсее злокобните спомени. Обработката на кремък беше не само негов занаят, а и дейност, която му беше приятна. Докосването до камък му помагаше да забрави за двусмисления, зловещ и недоловим свят на духовете.

Той извади парчетата кремък, които беше взел от мината на ланзадонийците. Качеството беше превъзходно. Даланар го бе посъветвал кои парчета да вземе и как да ги почисти. Макар че конете можеха да носят големи товари, кремъкът беше доста тежък.

Отбра два от почистените камъни и върна останалите на мястото им, след което извади кожения вързоп с инструментите си. Оттам извади няколко чука и длета и внимателно ги огледа. Трябваше да открие по-отдалечено място, където да се усамоти със занаята си. Кремъчните парчета бяха много остри и летяха в непредсказуеми посоки. Сериозните занаятчии гледаха да странят от оживените площи и особено от местата, където се разхождаха боси малки деца.

Джондалар излезе от къщата на майка си. Погледна нагоре към навъсеното сиво небе. Ръмеше дъждец и всички се бяха подслонили под скалния покрив. Времето предразполагаше към подобни занимания. Дървени панели или опънати кожи пазеха хората от вятъра и дъжда. Няколкото запалени огъня осигуряваха допълнителна светлина и топлина, макар че повечето от обитателите бяха облечени с топли дрехи.

Той се усмихна, когато видя Айла да идва при него. Поздравиха се с докосване по бузите. Той улови женската й миризма, която му напомни, че не беше спал до нея предната нощ. Изведнъж почувства желание да я заведе в леглото.

— Тъкмо бях тръгнала към къщата на Мартона, за да те потърся — каза тя.

— Събудих се с желание да обработвам камъните, които взех от кремъчната мина на Даланар — отвърна й той. — Но днес всички са решили да работят. Май няма да си намеря място тук.

— Къде ще отидеш? Мислех да нагледам конете. По-късно обаче мога да дойда да те гледам.

— Сигурно ще отида до Долната река. Там обикновено се събират много майстори на инструменти. Да ти помогна ли за конете?

— Ако искаш. Просто ще проверя дали са добре. Едва ли ще яздя днес, но може да взема Фолара и да я науча да язди Уини. Обещах й, а и тя изяви желание.

— Сигурно ще е забавно да се види как се справя тя. Все пак искам днес да поработя върху инструментите.

Известно време вървяха заедно, след което Джондалар тръгна към Долната река, а Айла и Вълчо останаха да вземат Фолара. Дъждецът се беше превърнал в порой. Отиде да погледа как другите работят. Повечето от тях се отзоваха на въпросите й, показаха й техниката на работа и й обясниха хитрините си.

Когато Айла видя Фолара, тя работеше на един стан заедно с Мартона и не можеше да спре току-така, колкото и да искаше. Русокосата жена нямаше нищо против да погледа и работата на стана, но конете се нуждаеха от грижи. Обеща на момичето да отидат някой друг път при животните и когато дъждът спря, реши да тръгне, преди отново да е заваляло.

Уини и Рейсър бяха в добро настроение и се зарадваха на идването й. Конете си бяха намерили малка зелена ливада в средата на гористата долчинка. Там имаше и извор с чиста вода, езерце и дървета, които даваха подслон по време на дъжд. Червените елени, които пиеха оттам заедно с конете, се разбягаха при вида на жената и вълка. В същото време Уини и Рейсър се затичаха към тях.

Слънцето беше изгряло. Тя намери изсъхнали от миналата година магарешки бодили и среса с тях гривите на конете. Когато свърши, видя, че Вълчо дебне нещо или някого. Пресегна се за прашката си, която беше втъкната в пояса й. Взе камък от дъното на езерцето и когато вълкът подплаши два заека, тя уцели единия от тях. Вълчо хвана другия.

Слънцето беше засенчено от облак. Тя вдигна глава нагоре и по разположението на светилото разбра, че времето е минало много бързо. Когато отново заваля, Айла реши да язди Уини обратно до Деветата пещера. Рейсър и Вълчо ги последваха. Дъждът се усили, когато пристигна в пещерата. Качи конете на ръба на скалата и тръгна с тях под скалния навес към едно не толкова оживено място.

Мина покрай няколко мъже, седнали около огън. Макар че не познаваше играта, на която играеха, от движенията им разбра, че е хазартна. Те спряха и я изгледаха, когато мина покрай тях. Айла си каза, че това е доста грубо от тяхна страна, и ускори крачка. В Клана бе усвоила умението да наблюдава другите незабелязано за тях, хвърляйки им бегли погледи. Така забеляза, че мъжете говорят за нея, и долови миризмата на барма.

По-нататък видя как други хора обработват кожи. Закара конете почти в другия край на пещерата, близо до малкия поток, който разделяше Деветата пещера от Долната река. Реши, че това ще е подходящо място да построи подслон за животните преди идването на зимата. Ще трябва да говори с Джондалар за това. После им показа пътеката, която водеше надолу към брега на реката и ги остави сами да решат накъде да тръгнат. Вълчо избра да отиде с конете, когато те тръгнаха по пътеката. Дъждовно или не, те предпочитаха да пасат при реката, отколкото да останат при скалите, макар и на сухо.

Айла реши да потърси Джондалар, но после размисли и се върна при хората, които обработваха кожи. Работещите бяха доволни, че имаха повод да направят почивка. Някои от тях нямаха нищо против да разговарят с жената, след която вървеше вълк и от която конете не се бояха. По едно време забеляза Портула. Младата жена й се усмихна. Все още искаше да станат приятелки. Изглежда, наистина съжаляваше за участието си в номера на Марона.

Айла искаше да изработи някакви дрехи за Джондалар, за себе си и за очакваното бебе. Спомни си, че е убила едър елен. Запита се къде ли е сега той, но реши, че докато се видят, може да одере заека, който висеше на кръста й.

— Бих искала да одера набързо този заек, ако има място — каза на присъстващите.

— Има достатъчно място — отвърна Портула. — Ще се радвам да ти услужа с инструменти, ако ти трябват.

— Наистина ще ми трябват, Портула, благодаря ти. Имам много инструменти. Нали в края на краищата живея с Джондалар. Но не ги нося със себе си.

На Айла й хареса усещането около нея да работят хора. Това й напомняше за детството й в Клана на Брун, където всички работеха заедно.

Тя набързо изкорми и одра заека. После попита:

— Ще имате ли нещо против, ако оставя кожите тук засега? Трябва да отида до Долната река. Ще си ги взема на връщане.

— Ще ти ги пазя — каза Портула. — Ако искаш, ще ги взема със себе си, като си тръгвам, ако ти се забавиш.

— Ще бъде много мило — отвърна Айла. Чувствата й към тази млада жена все повече се затопляха. Очевадно тя много се стараеше да се сприятелят. — Ще се върна по-късно — рече и тръгна.

След като премина дългия мост над рекичката, видя Джондалар с още неколцина мъже под покрива на първата пещера. Мястото очевидно отдавна се използваше за обработка на кремък. Земята беше осеяна с остри парчета. Нямаше да е много разумно човек да се разхожда там бос.

— Ето те и теб — каза Джондалар. — Тъкмо се канехме да се връщаме. Джохаран мина оттук и каза, че Пролева е устроила гощавка с месото на един от зубрите. Тя се справя с организацията толкова добре, че хората често прибягват до услугите й. Но днес всички бяха заети и затова тя е решила, че така ще ни зарадва. Върни се с нас, Айла.

— Не усетих, че е станало време за обяд — отвърна тя. Когато тръгнаха към Деветата пещера, Айла забеляза Джохаран в далечината пред тях. Не го беше видяла да идва. „Сигурно е минал покрай мен, когато говорих с Портула и другите“ — каза си тя. Джохаран се насочи към грубияните, които седяха край огъня.

* * *

Джохаран беше видял Ларамар и неколцина други мъже да играят на хазарт, докато бързаше към Долната река, за да каже на занаятчиите за яденето, организирано от Пролева. Помисли си каква проява на мързел е това да се шляят, докато всички останали работят. Реши, че трябва да им го каже. Те бяха членове на Деветата пещера, макар и да не допринасяха много за благото на общността.

Мъжете разговаряха оживено за нещо, когато той ги доближи, и не го забелязаха. Докато вървеше към тях, Джохаран чу един от тях да казва:

— … Какво можеш да очакваш от някого, който казва, че се е научил на знахарство от плоскоглавци? Какво знаят онези животни за лечението?

— Тази жена не е знахарка. В крайна сметка Шевонар умря, нали? — изтъкна Ларамар.

— Теб те нямаше там, Ларамар! — прекъсна го Джохаран, като се опита да сдържи гнева си. — Както винаги ти не сметна за необходимо да участваш в лова.

— Бях болен — оправда се той.

— Болен от твоята барма. Пак ти казвам — никой не би могъл да спаси Шевонар. Нито зеландони, нито най-умелият знахар на този свят. Той беше стъпкан от зубър. Кой човек би могъл да издържи тежестта на зубър? Ако не беше Айла, съмнявам се, че Шевонар щеше да издържи, докато дойде Релона. Тя успя да облекчи болката му. Айла направи каквото можа. Защо разпространявате злонамерени слухове за нея? Какво ви е направила?

Той замълча, когато Айла, Джондалар и другите минаха покрай тях.

— Защо се вреш наоколо и подслушваш чужди разговори? — продължи да се оправдава Ларамар.

— Да мина покрай вас посред бял ден не е подслушване, Ларамар. Дойдох да ви кажа, че Пролева и другите жени са приготвили храна. Можете да дойдете и вие. Това, което чух, бе изречено на висок глас. Не можех да си запуша ушите. — После се обърна към другите: — Зеландони е убедена, че Айла е добър лечител. Защо да не й се даде шанс? Трябва да се радваме на човек като нея, с такива отлични умения. Никой не знае кога би могла да потрябва и на вас самите. А сега защо не дойдете всички на гощавката? — Вождът погледна всеки от мъжете в очите. Даде им да разберат, че познава всеки един от тях и ще ги запомни добре. После се отдалечи.

Групата се разпръсна и мъжете тръгнаха след Джохаран към другия край на пещерата. Някои от тях бяха съгласни с Джохаран — поне що се отнасяше до това да дадат шанс на Айла да се докаже, — но повечето не искаха или не можеха да преодолеят предразсъдъците си. Що се отнася до Ларамар, макар и да се бе съгласил със събеседника си, който бе говорил против Айла, той се отнасяше с пълно безразличие към нея. Просто бе свикнал да не се съпротивлява на мненията на другите и винаги избираше най-лесния начин.

* * *

Докато Айла вървеше с групата от Долната река към работната площ, тя се замисли над това с колко различни занаяти се занимаваха хората и какви разнообразни дарби имаха. Мнозина обичаха да изработват най-различни неща. Спектърът на материалите беше много широк. Някои, като Джондалар например, обичаха да работят с кремък, от който изработваха сечива и ловни оръжия. Друга предпочитаха дървото, слоновата кост, кожите. Тогава я осени мисълта, че има и хора, които обичат да работят с хора — като Джохаран.

Докато приближаваха, долови много вкусни и приятни миризми. Готвенето също беше вид занаят. Склонността на Пролева към организацията на събиранията на общността бе нещо съвсем доброволно и очевидно я удовлетворяваше. Това сигурно беше и причината за импровизираната гощавка. Айла се замисли какво ли тя самата обичаше да прави най-много. Интересуваше се от много неща. Обичаше да научава как се правят неща, които не е правила преди, ала най-много от всичко й харесваше да е лечителка, знахарка.

Храната беше сервирана близо до просторната работна площ, върху която хората работеха по своите проекти. Айла забеляза, че до тази площ имаше и друга, пригодена за изпълнението на не толкова приятни задачи, които обаче трябваше да бъдат свършени. Няколко мрежи за сушене на месото от техния улов бяха опънати на височина половин-един метър. Каменната повърхност на навеса и ръбът на скалата бяха покрити със слой пръст. На места беше плитък, но на други бе достатъчно дебел, за да се забият в него колове.

Когато месото или някакви плодове трябваше да се изсушат, мрежите и рамките можеха да бъдат опънати навсякъде. Понякога месото се сушеше близо до мястото на лова, където е било убито животното, за да се запази по-добре. Или направо върху тревата. Но когато валеше или хората просто искаха да са по-близо до домовете, те прибягваха и до този метод. Айла си каза, че когато приключат с яденето, трябва да помогне при рязането и окачването на месото. Двамата с Джондалар тъкмо си бяха взели ядене и се канеха да си намерят свободно местенце, когато зърна Джохаран, който крачеше забързано към тях с мрачна физиономия.

— Джондалар, Джохаран не ти ли се струва сърдит? — попита го тя.

Той се обърна към брат си.

— Да, май е така — отвърна. — Какво ли се е случило?

Двамата се спогледаха, след което отидоха при Джохаран, Пролева, сина й Джарадал, Мартона и Уиламар, които им направиха място. Очевидно вождът беше разтревожен от нещо, но не искаше да говори за това. Те се усмихнаха, когато зеландони се присъедини към тях. Тя бе прекарала сутринта в къщата си, но излезе, когато хората се събраха.

— Да ти взема ли нещо? — попита я Пролева.

— Постих и медитирах цял ден. Приготвях се за търсене в следващия свят и продължавам да ям малко — отвърна зеландони и погледна към Джондалар по начин, от който му стана неловко. Изведнъж го обзе опасението, че контактите му с другите светове не са свършили за днес. — Меджера ще ми вземе нещо. Помолих Фолара да й помогне. Меджера е ученичка на зеландони от Четиринайсетата пещера, но нещо не си допадат и тя иска да дойде при мен, да стане моя ученичка. Трябва да го обмисля и, разбира се, да ви попитам дали бихте я приели за член на Деветата пещера, Джохаран. Тя е доста срамежлива и стеснителна, но определено има способности. С удоволствие бих я обучила, но знаеш, че трябва много да внимавам с дони на Четиринайсетата — каза зеландони и погледна към Айла. — Тя очакваше да я изберат за Първа, но другите шамани избраха мен. Тогава тя се опита да се възпротиви и да ме принуди да се откажа. Това беше първото ми истинско предизвикателство. И макар че тя отстъпи, не съм убедена, че се е примирила с избирането ми и че ми е простила. Знам, че ще ме обвини в примамването на най-добрата й ученичка, ако приема Меджера, но трябва да взема правилното за всички решение. Ако на Меджера трябва да й се помогне да развие дарбата си, не бих се съобразявала с нечии наранени чувства. Ала ако някой от другите зеландони пожелае да я вземе, ще избегна конфронтацията с Четиринайсетата. Предпочитам да изчакам до края на Летния събор, преди да взема решение.

— Това ми се струва мъдро — отвърна Мартона тъкмо когато при тях дойдоха Меджера и Фолара. Младата ученичка носеше две купи, а по-малката сестра на Джондалар — купа и мях с вода. Меджера подаде купата с някаква бистра чорба на Първата, погледна благодарно към Фолара, усмихна се стеснително на Айла и Джондалар и наведе глава.

Последва миг на неловко мълчание, което беше нарушено от зеландони:

— Не знам дали всички познавате Меджера.

— Аз познавам майка ти и баща ти — обади се Уиламар. — Ти имаш сестри и братя, нали?

— Да, брат и сестра — отвърна момичето.

— Колко големи са те?

— Сестра ми е малко по-млада от мен, а брат ми е на неговата възраст. — Меджера посочи сина на Пролева.

— Аз се казвам Джарадал. Джарадал от Деветата пещера на зеландониите. А ти коя си? — изрече го старателно, както го бяха учили. Всички се усмихнаха.

— Аз съм Меджера от Четиринайсетата пещера на зеландониите. Приветствам те, Джарадал от Деветата пещера на зеландониите.

Джарадал се усмихна самодоволно.

— Мисля, че всички трябва да се представим един на друг — каза Уиламар. Това бе сторено и всички приветстваха топло младата и стеснителна жена.

— Знаеш ли, че баща ти искаше да стане търговец, преди да срещне майка ти? — попита я Уиламар. — Той направи няколко пътувания с мен, след което реши, че не иска да прекарва толкова много време далеч от жена си и от теб, след като се роди.

— Не, не го знаех — отвърна тя, приятно изненадана.

„Нищо чудно, че е добър търговец — каза си Айла. — Той има подход към хората. Може да накара всеки да се почувства удобно. Меджера май се поотпусна, но все още е притеснена от вниманието на всички.“ Айла я разбираше.

— Пролева, видях още хора да режат и да сушат месото от лова — каза русокосата жена. — Не ми е съвсем ясно как се разделя месото, но бих искала да помогна.

Жената се усмихна:

— Разбира се, че можеш да помогнеш. Има много работа и ние с удоволствие ще те включим в нея.

— Така е — обади се Фолара. — Тази работа може да отнеме много време и е досадна, когато се върши от малко хора. Иначе може да бъде много забавна.

— Самото месо и половината от сланината е предназначено за всички — продължи Пролева. — Но останалата част от животното, кожата, рогата и всичко останало принадлежат на човека, който го е убил. Доколкото помня, вие с Джондалар имате по един елен и по един зубър. Джондалар уби и зубъра, който прегази Шевонар, но това животно беше принесено в жертва на Майката. Погребахме го близо до гроба на Шевонар. Вождовете решиха да дадат на теб и на Джондалар друг зубър. Преди да заколим някое животно, го белязваме с въглен. Хората обаче не знаят твоя абелан, а и ти имаше много работа с Шевонар, затова попитаха зеландони от Третата. Тя ти направи временен абелан и сега можеш да бележиш с него кожите и другите предмети.

Джондалар се усмихна.

— Как изглежда? — Той винаги се чудеше на своя загадъчен абелан и затова бе любопитен за тези на другите.

— Мисля, че шаманът е видял в теб закрилница — отвърна Пролева. — Ей-сега ще ти го покажа. — Тя взе пръчка, заглади пръстта и начерта нещо като обърната нагоре стрелка. — Напомня ми на палатки или някакъв навес — нещо, под което да се подслониш, докато вали.

— Мисля, че си права — каза Джондалар. — Не е лош абеланът, нали, Айла? Ти наистина се държиш закрилнически и помагаш на всички. Особено ако някой е болен или се е наранил.

— И аз мога да си нарисувам абелана — обади се Джарадал. Всички се усмихнаха. Дадоха му пръчката и той започна да рисува. — А ти имаш ли? — попита детето Меджера.

— Сигурно си има, Джарадал, и ще се радва да ти го покаже, но някой друг път — намеси се Пролева Не искаше детето да свиква възрастните да му играят по свирката.

— Какво мислиш за твоя абелан, Айла? — попита я Джондалар. Интересна му беше реакцията й на това, че са й дали зеландонийски символ.

— Понеже не са ми дали еландон с нарисуван на него абелан, когато съм се родила, съм доволна, на какъвто и да е. Нямам нищо против да го използвам като мой абелан.

— Мамутоите давали ли са ти някакъв знак? — попита Пролева. Тя се питаше дали Айла си няма друг абелан. Интересно беше да се разбере как другите народи подхождат към този проблем.

— Когато бях осиновена от мамутоите, Талут направи резки на ръката ми, за да може да отпечата изображението, което носеше на гърдите си по време на церемонии — отвърна Айла.

— Но това не беше специален знак, така ли? — включи се Джохаран.

— За мен беше специален. Още имам белег. — Тя показа белега на ръката си. — Хората използват различни начини, за да отбележат кои са и към коя общност принадлежат. Когато бях осиновена от Клана, ми дадоха амулет с парче червена охра в него. Когато кръщават някого, могърът начертава червена линия от челото до върха на носа. Тогава казва на всички, и най-вече на майката, какъв е тотемът на бебето, като рисува тотема върху детето.

— Искаш да кажеш, че хората от клана имат знаци, с които показват кои са? — попита зеландони. — Като абеланите?

— Според мен са като абеланите — кимна утвърдително русокосата жена. — Когато едно момче стане мъж, мог-ърът изрязва тотема върху тялото му, след което разтрива белега със специален прах, за да се получи татуировка. Такива резки обикновено не се правят върху момичетата, защото те кървят отвътре, когато пораснат. Но аз бях белязана със знака на пещерния лъв, когато той ме избра. Имам четири белега от ноктите му върху крака си. Това е знакът на Клана за Пещерен лъв. Така мог-ърът разбра, че той е моят тотем, макар и обикновено Пещерният лъв да не е женски знак. Мъжки е. Дава се на момче, чиято съдба е да стана силен ловец. Когато ме приеха като Жената, която ловува, мог-ърът ми направи резка тук. — Тя допря пръст до гърлото си, точно над ключицата. — За да изтече кръв. С кръвта направи знак върху белега на крака ми. — Тя показа белезите на лявото си бедро.

— Значи вече имащ абелан. Това е твоят знак, тези четири линии — каза Уиламар.

— Май че си прав — съгласи се Айла. — Нямам нищо против другия знак, може би защото е просто знак за удобство, за да могат хората да се ориентират. Въпреки че моят тотем от Клана не е зеландонийски знак, той има много важно значение за мен. Означава, че съм била осиновена и че съм принадлежала на този род. Бих искала да го използвам като свой абелан.

Джондалар се замисли върху думите й. Тя бе изгубила всичко, не знаеше от кого е родена, кой е нейният народ. После беше загубила хората, които я бяха отгледали. Сама беше нарекла себе си „Айла без род“, когато беше срещнала мамутоите. Това го накара да осъзнае колко важен за нея беше тотемът.