Джийн М. Оел
Каменните убежища (6)

Шеста глава

Вълчо видя Айла да върви по пътеката през конската ливада заедно с трите жени и се затича към нея. Лорава изпищя при вида на едрия хищник, Портула зяпна изненадано и се огледа панически накъде да побегне, Марона пребледня от страх. Щом Айла видя това, направи знак на вълка да остане на мястото си.

— Спри, Вълчо! — извика му високо, по-скоро за да успокои жените, отколкото да стресне животното. Хищникът се спря и я погледна, нащрек за знак, който ще му позволи да я доближи.

— Искате ли да ви запозная с Вълчо? — попита ги тя. Като видя, че спътничките й са все още уплашени, добави: — Няма да ви нарани.

— Защо да се запознавам с някакво животно? — изсумтя Марона.

Тонът й накара Айла да се вгледа по-внимателно в нея. Да, забеляза страх, но за голяма нейна изненада гримасата на жената изразяваше отвращение и дори гняв. Можеше да разбере защо е уплашена Марона, но не успя да си обясни другата реакция. Със сигурност не се дължеше само на опасенията от вълка. Двете спътнички на Марона постъпиха по същия начин и показаха, че не желаят да се доближават до хищника.

Вълчо беше напрегнат. Сигурно също беше усетил нещо.

— Вълчо, иди и намери Джондалар. — Айла му направи знак да върви. Звярът остана загледан в нея за момент, след което скочи и хукна.

Жените подминаха няколко души по пътеката към пещерата, като всеки от тях веднага реагираше, щом видеше Айла в компанията на местни. Някои се усмихваха озадачено, а други бяха изненадани и дори изумени. Само децата, изглежда, не им обръщаха никакво внимание. Това я накара да застане нащрек.

Докато вървяха, тя скришом изучаваше с поглед Марона и приятелките й, използвайки триковете, научени от жените в Клана. Никой не беше по-обигран в изкуството да не се привлича вниманието от жените от Клана. Те бяха способни с лекота да се слеят с обстановката, създавайки впечатлението, че не забелязват никого, а в същото време внимателно следяха всичко.

От малки бяха учени никога да не поглеждат човек направо в очите, но същевременно трябваше да могат да разберат кога някой се нуждае от вниманието им. Поради тази причина жените от Клана се научаваха само с бегъл поглед да извличат бързо най-важната информация от позата, движенията и изражението на лицето на хората около тях. И едва ли можеше да им убегне нещо.

Айла беше изключително добра в това изкуство, макар че то се дължеше не толкова на прекараните в Клана години, колкото на вродената й способност да разчита езика на тялото. Наблюденията й я накараха да изостри сетивата си. Питаше се какви са мотивите на Марона, но не искаше да прави прибързани предположения.

Щом се оказаха под каменния навес, те тръгнаха в по-различна посока от тази, която беше използвала на излизане с Джондалар. Влязоха в голямо жилище, разположено към средата на селището. След като Марона ги въведе вътре, ги посрещна друга жена, която, изглежда, ги чакаше.

— Айла, това е братовчедка ми Уилопа — изрече Марона. — Уилопа, това е Айла.

— Здравей — каза Уилопа.

След официалните представяния на Айла пред роднините на Джондалар това бързо и бегло запознанство, без никакви приветствия й се стори странно. Не отговаряше на поведението, което беше наблюдавала у другите зеландонийци.

— Здравей, Уилопа. Това жилище твое ли е?

Жената беше изненадана от необикновеното произношение на Айла. Бе свикнала да чува само родния си език и затова със затруднение разбра думите на чужденката.

— Не — намеси се Марона. — Това е домът на брат ми и неговата съпруга, заедно с трите им деца. Уилопа и аз живеем с тях. Двете спим в тази стая.

Айла бързо огледа помещението, подобно на това в жилището на Мартона.

— Мислехме да си направим прическите и да се гримираме за вечерното тържество — обади се Портула. Тя погледна към Марона и се ухили, след което отново се обърна към чужденката: — Искаш ли да ни правиш компания и да се приготвиш заедно с нас?

— Благодаря за поканата. Ще ми е интересно да видя с какво ще се занимавате. Още не знам как оправяте косите и лицата си тук, в зеландониите. Приятелката ми Диги понякога си прави прическа, но тя е от рода на мамутоите и живее доста далеч оттук. Сигурно никога няма да я видя отново и много ми липсва. Но е хубаво да имам нови приятелки.

Портула се изненада и се трогна от искрения и топъл отговор на новодошлата.

— Тъй като тържеството ще е в твоя чест — намеси се Марона, — решихме да ти подарим нещо за носене. Помолих братовчедка ми да събере няколко дрехи, за да ги пробваш, Айла. — Тя погледна към дрехите, разпръснати из стаята. — Добър избор си направила, Уилопа.

Лорава се изкиска, а Портула извърна поглед.

Айла забеляза одеждите на леглото и по пода — предимно панталони, блузи с дълги ръкави и туники. После погледна към дрехите, с които бяха облечени четирите жени.

Уилопа, която очевидно беше по-възрастна от Марона, беше облечена в тоалет, подобен на един от събраните. Дрехите бяха доста широки, забеляза Айла. Лорава, която бе доста по-млада, имаше къса кожена туника без ръкави, пристегната с колан на бедрата. Туниката бе скроена малко по-различно от другите дрехи. Доста пълната Портула носеше дълга пола от някаква влакнеста материя и широко горнище с дълга ресни, които висяха над полата. Марона, която беше слаба, имаше много късо горнище без ръкави, открито отпред и богато украсено с мъниста и пера, както и с пола — парче плат, увито около кръста, каквато Айла носеше обикновено в топли дни по време на пътешествието.

Джондалар й бе показал как да вземе правоъгълно парче мека кожа, да го постави между краката си и да го завърже около кръста си. Висящите дълги краища даваха приликата с пола. Тази на Марона беше с ресни отпред и отзад. Дългите й, красиво оформени крака, бяха оголени отстрани. Ресните се поклащаха, когато Марона се движеше. Айла си каза, че дрехите й не са за нея, сякаш са били изработени за дете, а не за жена. И въпреки това беше убедена, че светлокосата жена нарочно е избрала този начин на обличане.

— Хайде, пробвай някои — каза Марона. — А после ще оправим и косата ти. Искаме вечерта да бъде много специална за теб.

— Всички тези неща ми се струват толкова големи и тежки — отвърна Айла. — Няма ли да ми е много топло с тях?

— Вечер застудява — намеси се Уилопа. — А и тези дрехи са широки.

— Ето, опитай тази. — Марона взе една туника. — Ще ти покажем как се носи.

Айла свали туниката си, после кесията с амулета от врата си и се остави да я облекат в другата туника. Макар че беше най-висока от всички, дрехата увисна до коленете й, а ръкавите почти закриха пръстите на ръцете й.

— Много е голяма — каза. Не видя къде е отишла Лорава, но й се стори, че чува някакъв приглушен шум отзад.

— Не, не е — отвърна Уилопа и широко се усмихна. — Просто ти трябва колан, а ръкавите можеш да ги навиеш. Като мен, виждаш ли? Портула, донеси ми колана.

Пълната жена донесе колана, но вече не се усмихваше, за разлика от Марона и братовчедка й. Марона взе колана и го уви около Айла.

— Завържи го ниско, ето така, около бедрата, и спусни блузата отгоре. Ресните се спускат надолу.

Айла обаче продължи да си мисли, че дрехите й са прекалено големи.

— Не, мисля, че не са моя размер. Наистина са много големи. А и виж тези панталони. — Тя взе един чифт от леглото. — Крачолите са много по-дълги — рече и свали туниката.

— Права си — съгласи се Марона. — Пробвай друга.

Избраха й друг тоалет, малко по-тесен и дискретно украсен с мъниста от слонова кост и миди.

— Много е красива — каза Айла, загледана в туниката. — Прекалено красива…

Лорава изсумтя някак странно и чужденката се обърна към нея, но тя извърна поглед настрани.

— Освен това е много тежка и също ми е доста голяма — завърши и свали и тази туника.

— Сигурно ти се струват много големи, защото не си свикнала да носиш зеландонийски дрехи — каза Марона и се намръщи. После изведнъж на лицето й се появи самодоволна усмивка. — Но може би си права. Почакай тук. Мисля, че ще ти намеря нещо, което ще ти стои идеално. Току-що го направихме. — Излезе от спалнята и отиде в другата стая. След малко се върна с други дрехи.

Те бяха много по-малки и по-леки. Айла ги пробва. Тесните панталони стигаха до половината на прасеца, но на кръста й стояха добре. Горнището представляваше туника без ръкави с дълбоко V-образно деколте, с тънки кожени връзки. Беше малко тясно, но с разхлабени връзки не й стоеше чак толкова лошо.

За разлика от другите тоалети този беше много семпъл и без декорации, изработен от много мека животинска кожа, която галеше нейната.

— Много е удобно — със задоволство отбеляза тя.

— Имам нещо, което ще стои идеално. — Марона и извади колан, изтъкан от влакна в различни цветове, изобразяващи чудати рисунки.

— Красиво изработен е и е много интересен — отбеляза Айла, докато другата жена й помагаше да го завърже на кръста. — Този ще стане. Благодаря за подаръка. — Тя си сложи амулета и сгъна старите си дрехи.

Лорава се подхили и изкашля.

— Трябва да пийна вода — каза и изскочи от стаята.

— Сега трябва да оправим косата ти — намеси се Уилопа, която продължаваше да се усмихва широко.

— После аз ще ти украся лицето — добави Марона.

— Ти обеща да направиш и моята коса, Уилопа — обади се Портула.

— Мен също трябва да ме украсиш, Марона — добави Лорава от вратата на стаята.

— Само ако ти е минала кашлицата — отсече тя и изгледа сурово приятелката си.

Докато Уилопа разресваше и се суетеше с косата й, Айла с интерес наблюдаваше как Марона украсява лицата на двете жени. Тя използваше втвърдени мазнини, смесени със ситен прах в червено и жълто, с които намаза устните, скулите и челото. С друга мазна смес с черен въглен подчерта очите им. После с по-ярки тонове на същите цветове нарисува чудновати точки, извити линии и различни форми по лицата им. Този вид украса напомни на Айла за татуировките, които бе виждала по лицата на други хора.

— А сега да украся и твоето лице, Айла — рече Марона.

— Мисля, че Уилопа вече привършва с косата ти.

— О, да! — възкликна Уилопа. — Свърших. Нека сега Марона се заеме с лицето ти.

Макар че лицевата украса на Лорава и Портула й се стори интересна и забавна, Айла се почувства неловко при мисълта, че и тя ще изглежда така. В дома на Мартона цветовете бяха използвани пестеливо, но с вкус. Не беше много сигурна дали иска да бъде изрисувана като двете жени.

— Не… благодаря — каза.

— Трябва да се съгласиш! — настоя Лорава.

— Всеки го прави — добави Марона. — Ти ще си единственото изключение, ако отидеш така.

— Да! Остави Марона да те украси. Всички жени постъпват така — потвърди Уилопа.

— Наистина трябва — стана по-настойчива Лорава. — Всички винаги искат Марона да боядиса лицата им. Имаш голям късмет, че тя е съгласна да украси и теб.

Натискът стана толкова силен, че Айла реши да не ги послуша. Мартона не й беше казала нищо за боядисване на лицето. Искаше да й дадат време и сама да реши, а не да й налагат обичаи, които не са й познати.

— Не, друг път. Може би по-късно — бе категорична тя.

— О, хайде, съгласи се! Не разваляй всичко — нацупи се Лорава.

— Не! Не искам да ми боядисват лицето! — Тонът й стана толкова твърд и решителен, че те престанаха да настояват.

Айла ги наблюдаваше как сплитат косите си на плитки и втъкават украшения в тях. Накрая добавиха и на лицата. Досега не беше забелязала, че имат пробити дупки на доста видни места. Сложиха си обици на ушите, нещо като топчета на носовете, но бузите и под долните устни. Нанесените преди това бои по лицата им подчертаха украшенията.

— Ти никакви украшения ли нямаш по лицето? — попита Лорава. — Ще трябва да си пробиеш дупки. Жалко, че не можем да го направим още сега.

Айла се замисли дали искаше да й дупчат лицето и стигна до извода, че би направила това само с ушите си, за да може да сложи обиците, които носеше със себе си още от Летния събор на ловците на мамути. Гледа как жените слагат мъниста около вратовете си и гривни на ръцете си.

Забеляза, че жените от време на време поглеждат към разделящия панел-стена. Накрая, отегчена от всичко, тя стана и отиде до стената, за да види какво толкова гледат. Лорава отвори уста от изненада, когато Айла се огледа в дървеното парче с гладка повърхност, подобно на онова в дома на Мартона.

Никак не бе доволна от външния си вид. Косата й беше сплетена на плитки и кълба, което бе доста стряскащо. Уилопа и Марона се спогледаха. Когато Айла се опита да погледне някоя от жените в очите, те извръщаха поглед. Ставаше нещо странно и то никак не й допадаше. Определено не харесваше новата си прическа.

— По-добре да оставя косата си разпусната — заяви и започна да разплита плитките. — Джондалар я харесва така. — Щом извади всичките шноли и фиби, тя взе гребена и го прокара по дългата си тъмноруса коса.

Поправи амулета на врата си. Не обичаше да ходи без него, макар че често го носеше под дрехите си. После се огледа в оглеждалото. Може би някой ден щеше да се научи да оправя сама косата си, но засега така й харесваше повече. Хвърли поглед към Уилопа и се запита защо ли бе направила подобно нещо с косата й.

Айла забеляза в оглеждалото кожената кесия на амулета си. Беше издута от предметите вътре, а цветът на кесията бе станал много по-тъмен от потта и носенето. Очевидно беше стара и изтъркана. Спомни си, че приятелката й Диги я бе убедила да я използва като амулет. Каза си, че трябва да си направи нова кесия, но да не изхвърля тази. Беше свързана с твърде много спомени.

Умори се да гледа как жените се приготвят за довечера. По някое време чу някакво движение отвън и някой почука на панела-врата.

— Всички чакат Айла — този глас май принадлежеше на Фолара.

— Тогава им кажи, че ще дойде съвсем скоро — отвърна Марона. — Сигурна ли си, че не искаш да боядисам поне малко лицето ти, Айла? — попита някогашната приятелка на Джондалар. — В края на краищата празненството се организира в твоя чест.

— Не, наистина не искам.

— Е, щом като те чакат, трябва вече да тръгваш. Ние ще дойдем по-късно. Трябва да се преоблечем.

— Да, ще тръгвам. — Айла беше доволна, че има оправдание да напусне тази къща. Стори й се, че стояха вътре доста дълго. — Благодаря за подаръците — не забрави да спомене тя. — Този тоалет наистина е много удобен — рече, взе старите си дрехи и излезе.

Отвън нямаше никого. Фолара си беше тръгнала, без да я изчака. Айла бързо отиде в жилището на Мартона и остави мръсните си дрехи отвън. Сетне се присъедини към тълпата, която се беше събрала под сянката на високия каменен навес, засланящ скупчените под него обиталища.

Щом излезе под лъчите на късното следобедно слънце, неколцина от събралите се я забелязаха и веднага сбутаха съседите си да я погледнат и те. Айла се спря и ги погледна в очите. Скоро всички разговори секнаха. Изведнъж някой наруши тишината и силно се изсмя. После още един и още един… Скоро всички се смееха.

Защо ли се смееха? Присмиваха ли й се? Нещо не беше наред ли? Тя се изчерви от притеснение. Някаква ужасна грешка ли беше допуснала? Огледа се. Искаше й се да хукне презглава и да избяга, но не знаеше накъде да се насочи.

Видя Джондалар, който вървеше забързано към нея. Беше много ядосан. Мартона също бързаше към тях.

— Джондалар! — провикна се Айла. — Защо всички ми се смеят? Какво има? Какво толкова съм направила? — Не осъзнаваше, че говори на езика на мамутоите.

— Облечена си в мъжко зимно облекло. Колан като твоя се носи от младите мъже по време на съзряването им, за да знаят хората, че са готови за обучение от жените-донии — отвърна Джондалар на същия език. Беше бесен, че са погодили такава шега на Айла още на първата й среща с неговия народ.

— Откъде взе тези дрехи? — попита Мартона, след като се доближи.

— От Марона — отвърна Джондалар. — Когато бяхме при реката, тя дойде и каза на Айла, че иска да й помогне с тоалета за вечерта. Трябваше да се сетя, че крои някакъв коварен план, за да се върне отново при мен.

Всички очи се обърнаха към къщата на брата на Марона. Под сянката стояха четирите жени. Те се превиваха от смях, доволни, че са се подиграли на чужденката.

Айла почервеня още повече и стисна юмруци от гняв. Значи такъв беше техният подарък за добре дошла? Искаха хората да й се присмеят? Едва сега си даде сметка, че всичките дрехи, които й бяха предложили, не бяха женски, а мъжки. Но не бяха само дрехите. Как само й бяха разрошили косата! Навярно възнамеряваха да й боядисат лицето със същата цел — да й се присмиват хората.

Айла беше весела и жизнерадостна натура. Когато живееше при Клана, тя беше единственият човек, който се смееше искрено. Докато не се роди синът й. Когато хората от Клана изобразяваха гримаси, подобни на смях, в тях нямаше никаква радост. Беше по-скоро израз на изнервеност или на страх от евентуална агресия. Синът й беше единственото бебе, което се смееше като нея, и макар че това караше и двамата да се чувстват неловко, тя обожаваше звънкия смях на Дърк.

Докато живееше в Долината, се смееше от сърце на щурите изпълнения на Уини и Бебчо. Усмивката на Джондалар и неговият невероятен смях я накараха да осъзнае, че е открила сродна душа, и тя го заобича още повече. От друга страна, именно слънчевата усмивка на Талут и сърдечният му смях наклониха везните да посети Лъвския бивак. Беше срещала много хора по време на пътуванията им. С всеки от тях се беше смяла многократно, но никога преди не й се бяха подигравали. Досега не бе знаела, че от смеха на другите можеше и да боли.

Мартона също не беше много щастлива от подлия номер, погоден на гостенката на Деветата пещера на зеландониите и бъдеща съпруга на сина й.

— Ела с мен, Айла — каза тя. Аз ще ти намеря нещо по-подходящо. Сигурна съм, че някои от моите дрехи ще ти станат.

— Или от моите — добави Фолара. Тя също бе станала очевидец на цялата сцена и се притече на помощ.

Айла тръгна с тях, но изведнъж се спря.

— Не — каза.

Онези жени й бяха дали мъжките дрехи като „дарове за приветствие“, защото искаха да изглежда странно, различно, да покажат, че не прилича на тях. Е, беше им благодарила за „даровете“ и щеше да ги носи! Не за пръв път попадаше в центъра на вниманието. Тя винаги беше „черната овца“, грозната, странната сред хората от Клана. Но те никога не й се бяха присмивали — те просто не знаеха какво е това — въпреки че всички я гледаха любопитно по време на Събора на Клана.

Щом можеше да устои на Събора на целия Клан, щеше да устои и на зеландонийците. И едните, и другите си приличаха. Айла изправи гръб, стисна зъби, вдигна високо глава и смело погледна към подиграващата й се тълпа.

— Благодаря ти, Мартона. И на теб също, Фолара. Но този тоалет също ще ми свърши работа. Беше ми даден като приветствен дар. Не мога да проявя пренебрежение и да го хвърля.

Тя погледна назад и забеляза, че Марона и приятелките й ги няма. Бяха се върнали в жилището си. После отново се обърна с лице към тълпата и тръгна към тях. Мартона и Фолара погледнаха потресени към Джондалар, но само свиха рамене и поклатиха глави.

Айла улови с крайчеца на окото си познато движение, докато вървеше напред. Вълчо тичаше към нея. Когато се приближи, тя му направи знак и той скочи и гальовно сложи лапи на рамената й. После облиза врата й и нежно го захапа. Тълпата реагира бурно и се развълнува. Айла го накара да слезе от нея и да я следва плътно, както го беше учила по време на Летния събор на рода мамутои.

Докато се движеше из човешкото множество, нещо в походката и решителният й, предизвикателен израз (както и в походката на Вълчо) накараха присмиващите се да станат сериозни.

Тя стигна до средата на групата от познати й хора. Уиламар, Джохаран и зеландони я поздравиха. Тя се обърна и видя Джондалар, който беше точно зад нея, следван от Фолара и Мартона.

— Не съм се запознала с някои от присъстващите. Ще ме представиш ли, Джондалар? — попита Айла.

Джохаран пристъпи напред вместо него.

— Айла от Лъвския бивак на мамутоите, дъщеря на домашното огнище на Мамут, избрана от духа на Пещерния лъв и закриляна от духа на Пещерната мечка… приятелка на конете и вълка, това е съпругата ми Пролева от Деветата пещера на зеландониите, дъщеря на…

Уиламар се усмихна заради прекалено формалното представяне, но въпреки това в изражението на лицето му нямаше нищо подигравателно. Мартона, още по-изумена, с голям интерес наблюдаваше жената, която синът й беше довел. Двете със зеландони се спогледаха и разбиращо си кимнаха. Щяха да обсъдят случая по-късно.

Мнозина от хората направо я изяждаха с погледите си — особено мъжете, които започнаха да забелязват колко добре прилягат дрехите и коланът на чужденката, макар и да имаха друго предназначение. Айла беше пътувала през цялата година — било пеша, било яздейки кон — и мускулите й бяха твърди. Тясно прилепналото момчешко зимно облекло подчертаваше стройното й, мускулесто и добре оформено тяло. И тъй като не можа да завърже връзките на твърдите си, но доста пищни гърди, деколтето разкриваше бюста й — някак си по-привлекателен от голите гърди, които бяха свикнали да виждат. Панталоните й подчертаваха дългите й красиви крака и закръглените й бедра. А коланът, каквото и да символизираше, подчертаваше талията й, съвсем леко налята от бременността.

Върху Айла тези дрехи придобиха ново значение. Макар че повечето от жените бяха с боядисани и украсени лица, липсата на бои само подчертаваше естествената й хубост. Дългата й коса, пусната свободно, уловила блясъка на последните слънчеви лъчи за деня, излъчваше чувственост в контраст с добре подредените фризури на другите жени. Тя изглеждаше млада и напомняше на възрастните мъже за собствената им младост, както и за първото им пробуждане за даровете на насладата от Великата Майка Земя. Караше ги да мечтаят отново да са млади и Айла да бъде тяхната жена-донии.

Всички бързо забравиха за странните й дрехите. Те дори бяха приети за що-годе прилични за красивата чужденка с нисък тембър и екзотичен акцент. Облеклото й не беше по-странно от способността й да контролира конете и вълка.

Джондалар забеляза, че хората гледат Айла, и ги чу да споменават името й в разговорите си. Един мъж каза:

— Джондалар е довел у дома си забележително красива жена.

— Той друга не би довел — отвърна му женски глас. — Но трябва да се признае, че тя има кураж и силна воля. С удоволствие бих я опознала по-добре.

При тези коментари той отново погледна към Айла. Много малко жени можеха да се похвалят с такива съвършени форми, особено пък жени на нейната възраст, които бяха раждали и коремните им мускули се бяха отпуснали. Съвсем малко биха избрали толкова тесен тоалет, дори и да беше подходящ. Повечето биха предпочели по-широки и скриващи тялото дрехи. Направо обожаваше свободно падащата й коса. „Тя е красива жена — каза си — и смела.“ Успокои се и се усмихна. Спомни си за следобедното им яздене и за спирането горе на билото. Беше много щастлив, че я има.

Марона и трите й съзаклятнички се бяха върнали в жилището, за да оправят размазалите се по лицата им бои от смеха. Възнамеряваха да се появят по-късно, облечени в най-красивите си дрехи, и да предизвикат възхищението на събралите се за тържеството.

Марона се беше преоблякла в дълга и фина пола от много мека кожа, но беше оставила горнището си. Портула бе облечена в любимия си костюм, а Лорава носеше само късата туника-рокля, но приятелките й бяха дали назаем дълга пола с ресни, няколко допълнителни огърлици и гривни. Освен това й бяха направили прическата и боядисали лицето много по-прецизно. Уилопа, която се смееше, докато сваляше украсените мъжки риза и панталони, се преоблече в красиво декорирани панталони, боядисани в оранжево-червено, и в тъмна туника с черни ресни.

Когато се приготвиха, те излязоха от къщата и заедно тръгнаха към събралите се хора на ръба на скалната тераса. Но щом зеландонийците съзряха Марона и приятелките й, те демонстративно им обърнаха гърбове и се направиха, че не ги забелязват. Зеландонийците не бяха жесток народ. Бяха се смели на чужденката само защото им се стори абсурдно възрастна жена да носи дрехи на момче и колан, символизиращ полово съзряло момче. Но повечето от тях реагираха остро на подлата подигравка. Тя се отразяваше зле на името им и сега заради Марона и приятелките й изглеждаха нелюбезни и негостоприемни в очите на Айла. Тя беше техен гост и може би съвсем скоро щеше да стане една от тях. Освен това преглътна обидата с такова достойнство, че направо бяха горди с нея.

Четирите жени забелязаха голямата тълпа, скупчила се около някого. След малко различиха в центъра на множеството Айла, все още облечена с дрехите, които й дадоха. Дори не се беше преоблякла! Марона бе потресена. Беше сигурна, че роднините на Джондалар ще й дадат да облече някакви по-прилични дрехи, ако Айла изобщо имаше лице да се покаже отново пред хората. Ала ето че планът на Марона се беше обърнал срещу нея и я представяше като злонамерен и коварен човек.

Подлата шега й беше изиграла лош номер и тя кипна от гняв. Бе убедила приятелките си да застанат на нейна страна, като им обеща, че ще бъдат в центъра на вниманието. Но вместо това сега всички говореха за жената на Джондалар. Дори странният й акцент, на който Лорава едва не се беше изсмяла на глас, а Уилопа трудно можеше да разбере, сега беше наричан екзотичен и чаровен.

Айла се радваше на вниманието на зеландонийците, а трите приятелки на Марона съжаляваха, че са се оставили да ги подлъжат. Портула поначало беше склонила с голямо нежелание. Тя се съгласи само защото Марона обеща да боядиса лицето й — умението, с което беше известна сред зеландонийките. Айла не им се стори толкова лоша. Бе приятелски настроена и сега определено спечели много приятели… спечели всички за приятели.

Как не можаха да забележат, че момчешкото облекло подчертава още повече красотата й? Те видяха само това, което искаха да видят — символичното значение на дрехите, а не тяхната красота. Никоя от тях не можеше дори да си представи, че ще облече подобни дрехи пред хората, но Айла не робуваше на подобни предразсъдъци. За нея беше от значение само това, че тези дрехи бяха удобни. Щом шокът от присмеха отмина, тя загърби наранените си чувства, а поради тази причина и всички останали престанаха да се смеят.

* * *

В центъра на откритото пространство под скалния покрив се издигаше масивен варовиков къс със сравнително плосък връх. Беше се отчупил от надвисналата скала толкова отдавна, че никой не си спомняше от колко време стои там. Често се използваше, когато някой искаше да привлече вниманието на събралите се хора. Човекът, който се изправеше върху камъка, ставаше по-висок от останалите и всички се обръщаха към него.

Щом Джохаран се качи на Камъка за говорене, събралите се постепенно млъкнаха. Той подаде ръка на Айла, за да й помогне да застане до него. Вълчо скочи без покана и се намести между двамата от неговата глутница. Застанали заедно на скалата, извисена над другите, стройният и мускулест мъж, красивата и екзотична жена и огромният величествен вълк представляваха силно въздействаща сцена. Мартона и зеландони, застанали една до друга, погледнаха към тримата, сетне се спогледаха за миг, всяка обзета от собствени мисли, които трудно можеха да се предадат с думи.

Джохаран се изправи и изчака, докато шумът утихне. Отправил поглед към народа си, накрая се увери, че цялата Девета пещера на зеландониите гледа към него. Забеляза и няколко души от съседните пещери. Съборът беше много по-голям, отколкото очакваше.

Отляво се бяха подредили почти всички обитатели на Третата пещера, а до тях бяха тези от Четиринайсетата. Отзад, в дясната част, имаше и много хора от Единайсетата. Присъстваха дори неколцина от Втората и някои техни роднини, живеещи от другата страна на разделящата ги долина — от Седмата пещера. Джохаран забеляза смесени между тях групи от Двайсет и деветата и дори двама-трима от Петата. Всяка пещера от околността беше изпратила свои представители, като някои бяха дошли от доста далеч.

„Мълвата се е разпространила бързо — каза си той. — Може и да не е необходимо да провеждаме втори събор за по-голямата общност. Изглежда, всички са тук. Трябваше да предположа, че ще дойдат. И всички пещери, живеещи нагоре по течението на реката, сигурно също са ги видели. В крайна сметка Джондалар и Айла са пътували на юг върху гърбовете на конете. На тазгодишния Летен събор сигурно ще има много повече хора. Може би трябва да организираме голям лов, преди да тръгнем, за да увеличим хранителните си запаси.“

Когато вниманието на всички беше приковано към него, той изчака още малко, за да събере мислите си. Накрая започна:

— Като вожд на Деветата пещера на зеландониите, аз, Джохаран, искам да говоря. — Всички замлъкнаха. — Виждам, че тази вечер имаме много посетители. В името на Дони, Великата Майка Земя, имам удоволствието да ви приветствам всичките на този събор в чест на завръщането на брат ми Джондалар от неговото дълго пътешествие. Благодарни сме на майката, че го пазеше, докато бродеше из непознати земи, и че го напътстваше, за да успее да се върне отново при нас.

Чуха се одобрителни възгласи. Джохаран направи пауза и Айла забеляза как веждите му се сбърчиха досущ като на Джондалар. Тя почувства същото топло привличане към него, както когато за пръв път бе забелязала тази прилика.

— Както повечето от вас сигурно знаят — продължи Джохаран, — братът, който тръгна с Джондалар, няма да се върне. Тонолан сега пътува в следващия свят. Майката го повика при себе си. — Той наведе глава и погледна надолу. — Но Джондалар не се върна сам. — Джохаран се усмихна на Айла. — Мисля, че хората няма да се изненадат, ако им кажа, че брат ми е срещнал жена по време на пътешествието си. — От тълпата последваха смях и усмивки. — Но трябва да призная, че не съм очаквал дори Джондалар да открие толкова забележителен човек.

Айла се изчерви. Този път не заради присмеха, а заради неговите хвалби.

— Официалното представяне на всеки зеландониец би отнело дни, особено ако всеки включи всичките си имена и родствени връзки. — Джохаран отново се усмихна и хората му отвърнаха с кимане. — А и гостенката ни едва ли ще запомни всеки от вас. Затова реших да я представя едновременно на всички, а вие, когато имате възможност, ще можете да се представите сами поотделно.

Той се обърна и се усмихна на жената, застанала до него на камъка, но после срещна погледа на високия си брат и изражението му стана по-сериозно.

— Джондалар от Деветата пещера на зеландониите, майстор-каменоделец; син на Мартона, бивш вожд на Деветата пещера; роден в огнището на Даланар, вожд и основател на зеландониите; брат на Джохаран, вожд на Деветата пещера, се завърна след пет години дълго и трудно пътешествие. Той доведе със себе си една жена.

Вождът на Деветата пещера взе ръцете на Айла в своите.

— В името на Дони, Великата Майка Земя, представям на всички зеландонийци Айла от рода на мамутоите, член на Лъвския бивак, дъщеря на огнището на Мамут, избрана от духа на Пещерния лъв и закриляна от духа на Пещерната мечка… и както вече видяхме, приятелка на конете и този вълк.

„Айла от рода мамутои — замисли се тя. — А допреди време бях Айла без род и родина.“ Душата й се изпълни с огромна благодарност към Талут и Нези и останалите от Лъвския бивак, задето я бяха осиновили. Едва сдържаше сълзите си. Всички те й липсваха.

Джохаран пусна едната й ръка и вдигна другата:

— Приветствайте тази жена, която дойде от толкова далеч с Джондалар, приветствайте я в земята на зеландониите — децата на Великата Майка Земя. Засвидетелствайте й гостоприемството и уважението, с които зеландонийците почитат всичките си гости, особено благословените от Дони. Покажете й, че ценим нашите посетители.

Присъстващите отново хвърлиха презрителни погледи към Марона и приятелките й. Шегата вече изобщо не им се струваше забавна. Сега беше ред на четирите млади жени да се притеснят. Поне Портула стана аленочервена, когато погледна към чужденката. Айла не знаеше, че й дават да облече неприлично за нея облекло, но това сега нямаше никакво значение. Макар и момчешки, плътно прилепналите дрехи й стояха удивително добре.

Айла почувства необходимост също да се намеси. Ето защо пристъпи напред и каза:

— В името на Мут, Велика майка на всички, която вие познавате като Дони, ви приветствам, зеландонийци, деца на тази красива земя, деца на Великата Майка Земя, и ви благодаря за топлия прием. Благодаря ви също, че приехте моите приятели-животни, че разрешихте на Вълчо да остане при мен в къщата. — Вълчо вдигна глава към нея, щом чу името си. — Както и задето осигурихте място за моите коне Уини и Рейсър.

При споменаването на името на Уини Айла изцвили досущ като кон и изуми тълпата. Способността й да имитира животински звуци не за пръв път изненадваше хората. Тя имаше вроден талант точно да възпроизвежда звуците и тъй като бе живяла дълго в компанията единствено на животни, започна да имитира първо тях. С времето се беше усъвършенствала до такава степен, че дори зверовете трудно правеха разлика.

— Джондалар, как ще опазиш тази кобилка от младите жребци? — провикна се някой. Този въпрос бе първото открито признание за красотата и чара й.

Русокосият мъж се усмихна.

— Ще трябва по-често да я яздя, за да няма време за други — отвърна той. — Нали не сте забравили, че се научих да яздя, докато ме нямаше?

— Но ти можеше да „яздиш“ и преди да заминеш!

Последва смях, но този път бе добродушен и искрен.

Джохаран продължи, когато духовете се успокоиха:

— Имам да кажа само още нещо. Искам да поканя всички зеландонийци, които са дошли от съседните пещери, да се присъединят към Деветата пещера в празненството, което сме подготвили, за да приветстваме идването на Джондалар и Айла у дома.