Джийн М. Оел
Каменните убежища (23)

Двайсет и трета глава

Жената се обърна и изгледа смаяно Айла, изненадана, че новодошлата не само се бе намесила в разговора им, но и я беше прекъснала толкова рязко.

— Тук не си у вас, че да се обаждаш — сопна й се тя. — Не е твоя работа какво си говорим на тази среща. Ти си само една гостенка — даже зеландонийка не си! — Знаеше, че чужденката щеше да се омъжва за Джондалар, ала очевидно трябваше да се научи как да се държи.

— Прости ми, зеландони от Четиринайсетата пещера — намеси се шаманката на Деветата пещера. — Айла бе представена на останалите, би трябвало да я представя и на теб. Всъщност това е Айла от зеландониите. Деветата пещера я прие малко преди да потеглим за Събора.

Възрастната жена я изгледа с такава злоба, че враждебността й сякаш се излъчваше от нея подобно на неприятна миризма. Айла си даде сметка, че тази ненавист имаше дълга история, и си спомни нещо за зеландони, която очаквала да стане Първата, ала била изместена от шаманката на Деветата пещера. „Ясно — каза си. — Значи това е тя.“

— Айла и Джондалар ни казаха, че плоскоглавците са хора, а не животни — заяви Джохаран, пристъпвайки напред. — Мисля, че това е нещо, за което си заслужава да поговорим, и смятам да повдигна тази тема за обсъждане. Сега обаче имаме по-належащи проблеми за решаване.

— Не мисля, че си струва да си хабим приказките за тях — изсумтя шаманката на Четиринайсетата пещера.

— Аз пък смятам, че е важно, дори и само за собствената ни сигурност — рече Джохаран. — Ако те са интелигентни същества — а Айла и Джондалар ме убедиха в това, — а ние се отнасяме с тях като с животни, защо не са реагирали?

— Вероятно защото са животни — каза възрастната жена.

— Според Айла това е защото ни избягват — продължи вождът на Деветата пещера — и защото ние също ги избягваме. Ала ако ги възприемаме само като животни и заграбваме цялата земя като наша — като територия на зеландониите — и ловим дивеча, събираме плодовете и растенията и само дето не ходим на лов за тях, — какво ще правим, ако те изведнъж решат да се възпротивят? Ами ако поискат да променят нещата и започнат да предявяват претенции към това, което смятаме за изконно наше? Мисля, че поне трябва да сме подготвени — най-малкото сме длъжни да поговорим за тази възможност.

— Според мен преувеличаваш проблема, Джохаран — възрази му зеландони на Четиринайсетата пещера. — Щом плоскоглавците са ни търпели толкова време и не са поискали да завземат територията ни, защо да започват точно сега? Та те изобщо нямат своя земя!

— Работата е там, че имат — поклати глава Джондалар. — Лозадунаите ще ти кажат, че земята от другата страна на ледника, на север от Реката майка, принадлежи на плоскоглавците. Лозадунаите гледат да си стоят на юг от реката, с изключение на неколцина млади нехранимайковци, които забъркват големи каши, и се боя, че хората от Клана няма да се примиряват още дълго време с това — особено по-младите мъже.

— Никога не си ми споменавал за това — укори го вождът на Деветата пещера.

— Малко след като потеглихме на пътешествието си, когато с Тонолан се спуснахме от другата страна на ледника, се натъкнахме на група плоскоглавци — мъже от Клана, навярно ловен отряд — отвърна Джондалар, — и имахме малко спречкване.

— Какво спречкване? — попита Джохаран.

— Един младеж хвърли камък по нас — започна да разказва синеокият мъж, — може би защото се намирахме от тяхната страна на реката, на тяхната територия. Тонолан запрати копието си по тях, щом забеляза движение в храстите, където се криеха. Тогава те изведнъж пристъпиха напред и се показаха пред нас. Двама от нас срещу всички тях — съотношението на силите ни не беше никак добро. Да ви кажа честно, не мисля, че съотношението на силите ни щеше да е добро дори да бяхме двама на двама. Те може да са ниски на ръст, ала са много силни. Нямах никаква представа как да се измъкнем, когато техният вожд разреши проблема.

— Как пък разбра, че имат вожд? И дори да имат, откъде си толкова сигурен, че не са били просто глутница, като вълците? — попита друг мъж. Джондалар си мислеше, че го познава отнякъде, но не беше сигурен. В крайна сметка бе отсъствал пет години.

— Сега го зная със сигурност, понеже се срещнах и с други, но още тогава беше очевидно — рече Джондалар. — Той каза на младежа, който беше хвърлил камъка, да върне копието на Тонолан, взе си камъка и се скриха обратно в гората. Вождът върна всичко, както си беше, и тъй като никой не пострада, си мисля, че според него това уреди нещата.

— Каза на младежа? — изсумтя скептично мъжът. — Та плоскоглавците не могат да говорят!

— Всъщност говорят — усмихна се Джондалар. — Просто не така, както си говорим ние. Използват предимно знаци и жестове. Научих някои от тях и дори съм общувал с тези хора, ала Айла е несравнимо по-добра от мен. Тя познава до съвършенство езика им.

— Не мога да повярвам в това — поклати глава зеландони на Четиринайсетата пещера.

Синеокият мъж се усмихна.

— Отначало и на мен ми беше трудно. Никога не бях виждал някой толкова отблизо, преди тази среща. Ти виждала ли си плоскоглавец?

— Не, и нямам никакво желание за това — отсече възрастната жена. — Чувала съм, че приличали на мечки.

— Колкото ние приличаме на мечки — възрази Джондалар. — Изглеждат като хора — като различен вид хора, ала в никакъв случай не можеш да ги вземеш за животни. Тези от ловния отряд носеха копия и дрехи. Да си виждала облечена мечка, която да размахва копие?

— Значи са интелигентни мечки — заключи шаманката.

— Не ги подценявай. Не са мечки, нито пък някакви други животни. Те са хора — интелигентни хора — обясни синът на Мартона.

— Ти каза, че си общувал с тях — намеси се мъжът, когото Джондалар не можеше да си спомни. — Кога?

— Когато бяхме отседнали при шарамудоите, ни се случи малък инцидент. Те живеят покрай Великата река майка, немного далеч от устието й, където се влива в Бераново море. От другата страна на ледника Майката е нищо и никакво поточе, но там, където те живеят, е огромна — толкова е широка, че на места изглежда като езеро. Ала въпреки че изглежда равна и спокойна, е много дълбока и под повърхността й се носят бързи и силни течения. Толкова реки и потоци се вливат в нея, че ако я видите от земите на шарамудоите, веднага ще разберете защо я наричат Великата река майка — синеокият мъж бе започнал неусетно един от увлекателните си разкази и всички наоколо го слушаха с интерес.

— Шарамудоите правят страхотни лодки от големи дънери, които издълбават и оформят като раковини с остри върхове. Опитах се да управлявам подобна лодка с помощта на весло, когато внезапно изгубих контрол. — Джондалар се усмихна горчиво. — Ако трябва да съм честен, всъщност се поизхвърлих малко. Те обикновено държат прикрепена към единия край на лодката връв с кукичка, на която е закачена стръв, и ми се прииска да докажа, че не съм по-лош риболовец от тях. Проблемът е, че рибите в подобна река съответстват на размерите й — особено есетрите. Речните хора не казват, че отиват за риба, когато искат да уловят есетри, а че отиват на лов.

— Веднъж видях сьомга, голяма колкото човешки бой — извика някой.

— Някои есетри покрай устието на Великата река майка са три пъти по-големи от човешки бой — отвърна синеокият мъж. — Когато забелязах рибата, веднага хвърлих връвта, ала не извадих късмет. Бях хванал една! По-точно, тя ме хвана! И тъй като връвта бе прикрепена към лодката, щом есетрата запори водата, ме повлече със себе си. Изтървах веслата и изгубих управление. Извадих ножа си, за да прережа въжето, но лодката се удари в нещо и го изби от ръката ми. Рибата беше бърза и силна. Опита се да се гмурне и на няколко пъти ме потопи целия под водата. Единственото, което можех да сторя, беше да се държа за проклетото въже, докато есетрата ме влачеше нагоре по течението.

— Какво направи? Докъде стигна? Как я спря? — заваляха веднага въпросите на заинтригуваните слушатели.

— Оказа се, че кукичката бе наранила сериозно рибата и беше предизвикала силен кръвоизлив — продължи синеокият мъж. — Това в крайна сметка отне силите й, но по това време есетрата вече ме беше завлякла по средата на реката, и то доста нагоре по течението. Когато най-накрая спря да се бори и издъхна, се озовахме в някаква плитчина, където течението не беше толкова силно. Скочих от лодката и заплувах към брега, благодарен, че най-накрая почувствах земя под краката си…

— Забележителна история, Джондалар, ала какво общо има с плоскоглавците? — попита зеландони на Четиринайсетата пещера.

Мъжът й се усмихна, дарявайки я с цялото си внимание:

— Тъкмо бях стигнал до тази част. Приседнах на брега, ала целият бях мокър и треперех от студ. Нямах нож, за да си отрежа някой клон, и нямах нищо, с което да си запаля огън. Повечето дървета на земята бяха мокри и беше наистина ужасно студено. Изведнъж пред мен се появи този плоскоглавец. Тепърва му никнеше брада, следователно не можеше да е много възрастен. Той ми даде знак да го последвам, макар че отначало нямах представа какво иска от мен. Сетне забелязах пушека в посоката, откъдето бе дошъл, ето защо тръгнах след него и той ме заведе до един запален огън.

— Не се ли страхуваше да отидеш с него? Не си знаел какво може да ти направи! — извика друг глас. Джондалар забеляза, че слушателите му се бяха увеличили. Той срещна погледа на Айла, усмихна й се и продължи:

— Толкова ми беше студено, че това изобщо не ме интересуваше. Всичко, което исках, беше малко топлинка. Приклекнах пред огъня, доближавайки се толкова, колкото можех, и след което усетих как намятат раменете ми с някаква кожа. Вдигнах очи и видях жена. Щом забеляза, че я гледам, тя веднага отстъпи назад и се скри зад някакви храсти. Колкото и да се напрягах, не можах да я зърна отново, ала от беглия поглед, който й хвърлих, мога да кажа, че беше по-възрастна — може би майка на младия плоскоглавец.

Всички го слушаха безмълвно.

— Когато най-накрая се стоплих — разказа по-нататък той, — младият мъж ме отведе обратно до лодката и рибата, която бях измъкнал на брега. Това не беше най-голямата есетра, която съм виждал през живота си, ала и не беше никак малка — дължината й надхвърляше ръста на двама високи мъже. Младият мъж от Клана извади ножа си и я разряза наполовина — надлъжно! После направи някакви знаци, чието значение не разбрах, уви половината риба в една кожа, метна я на рамото си и си тръгна. Есетрата бе толкова голяма, че четирима мъже с мъка биха я повдигнали, а той понесе половината с невероятна лекота! Докато гледах невярващо след него, Тонолан и неколцина от шарамудоите ме намериха — те бяха видели как нещо ме тегли нагоре по реката и тръгнали след мене. Когато им казах за младия плоскоглавец, те също като теб, зеландони от Четиринайсетата пещера не искаха да ми повярват, ала тогава видяха, че половината риба липсва, и това вече ги убеди. Тези мъже не спряха да ми се подиграват за риболова и за това, че съм уловил само половин риба, ала трима от тях едва успяха да завлекат моята част от есетрата до лодката, при положение че младият плоскоглавец бе отнесъл сам-самичък другата половина.

— Интересна рибарска история, Джондалар — каза зеландони на Четиринайсетата пещера.

Синеокият мъж я изгледа с цялата сила на очарователните си сини очи.

— Зная, че звучи като рибарска история, но обещавам, че всичко в нея е вярно. Всяка дума — подчерта той, след което вдигна рамене и добави: — Ала не мога да те обвиня, задето не ми вярваш. След цялото това стоене в ледената вода хванах ужасна настинка — продължи синеокият мъж — и докато лежах в постелята, имах достатъчно време да мисля за плоскоглавците. Този млад мъж определено беше спасил живота ми. Най-малкото, той знаеше, че ми е студено и имам нужда от топлина. Навярно се е страхувал от мен, тъй както аз се страхувах от него, ала ми даде това, от което се нуждаех, като взе половината ми риба в замяна на помощта си. Първия път, когато видях плоскоглавци, бях изненадан, че носят копия и са облечени с дрехи, а след срещата с това момче и майка му научих, че използват огън и остри ножове и са изключително силни, но и нещо повече — че са интелигентни. Този човек бе разбрал, че зъзна, и ми беше помогнал. Бих му дал цялата есетра, за да му се отблагодаря, и съм сигурен, че той би я отнесъл без никакви проблеми, ала той взе само половината. Раздели я с мен.

— Интересно — замисли се шаманката на Четиринайсетата пещера, усмихвайки се на Джондалар.

Очарованието на несъмнено хубавия мъж бе започнало да влияе на жената и това не убягна на Първата сред служителките на Майката. Щеше да запомни добре това занапред. Нямаше да се поколебае да използва чара на Джондалар, ако се наложеше, за да изглади отношенията си със зеландони на Четиринайсетата пещера. Откакто я бяха избрали за Първа, тази жена се бе озлобила срещу нея.

— Мога да ти разкажа за момчето със смесени духове, което бе осиновено от съпругата на предводителя на Лъвския бивак на мамутоите, защото тогава научих някои от техните знаци — продължи синеокият мъж, — но по-добре да разкажа за мъжа и жената, които срещнахме тъкмо преди да започнем да се изкачваме по ледника, защото те живеят много по-близо…

— Мисля, че трябва да изчакаш с тази история, Джондалар — обади се в този момент Мартона, която също се бе присъединила към слушателите на сина си. — Тя заслужава да бъде разказана пред повече хора, а целта на тази среща е да вземем решения за брачните церемонии, ако никой не възразява, естествено… — добави, поглеждайки с усмивка към зеландони на Четиринайсетата пещера. Тя също бе забелязала ефекта, който очарователният й син бе произвел върху възрастната жена, и много добре познаваше проблемите, които шаманката бе създала на Първата. Все пак навремето тя самата бе вожд на Деветата пещера на зеландониите и не беше забравила това.

— Защо не покажете как действат вашите копиехвъргачи? — обърна се Джохаран към брат си и годеницата му. — Освен ако не искате да чуете всички подробности около разговора ни, де! — засмя се той.

Айла нямаше нищо против да остане и да научи колкото се може повече за народа на Джондалар — който вече беше и неин народ, ала любимият й гореше от нетърпение да сподели новото си оръжие с всички зеландонийци. Те се разходиха из Събора и синеокият мъж поздрави много свои приятели, които запозна с Айла, а Вълчо неизменно приковаваше любопитството на всички, които ги видеха. Това бе добре. Колкото по-скоро хората свикнеха да виждат животните в лагера, толкова по-скоро щяха да започнат да ги приемат за даденост.

Тъкмо избраха мястото, където да направят демонстрацията с копиехвъргачите, когато видяха един от младежите, които им бяха помогнали да пренесат шейната през реката. Той бе от Трите скали, Западното обединение на Двайсет и деветата пещера, известно също така като Летния бивак. Поговориха си малко, сетне майка му дойде и ги покани всички на обяд. Слънцето вече се бе издигнало високо в небето, а не бяха хапвали нищичко от сутринта, ето защо приеха с удоволствие. Дори Вълчо получи един кокал и в замяна Джондалар обеща да помогнат със събирането на кедрови шишарки през есента.

Когато се връщаха към лагера на Деветата пещера, минаха покрай голямото жилище на шаманите. Първата тъкмо излизаше и се спря да им каже, че всички, обсъждали първата брачна церемония, са се съгласили да я отложат до пристигането на Даланар и ланзадониите. Бяха представени на неколцина от другите шамани и хората от Деветата пещера наблюдаваха с интерес различните реакции, които провокираше появата на вълка.

Когато тръгнаха обратно към лагера на Деветата пещера, слънцето вече клонеше към залез. Те се спряха до поточето, вливащо се в реката, и се загледаха в алените облаци, запалени от златистите лъчи на небесното светило. Постепенно небето промени цвета си от златисто към пурпурно, след което светлината започна бавно да чезне и всичко се обагри в тъмносиньо. Когато огънчетата на милионите блещукащи звезди запламтяха на черния фон, Айла си спомни част от „Песента на Майката“ — „… и надеждата пламна отново в гърдите, млечна диря прорязали чак до звездите.“ Така ли са се появили звездите, замисли се русокосата жена, докато вървяха към близкия бивак.

* * *

Когато се събуди на следващата сутрин, всички отдавна бяха станали и тя се почувства много неудобно. Надигна се от постелята и изведнъж почувства изгаряща нужда да се облекчи — нещо, което й се случваше все по-често напоследък. Не знаеше къде е изкопана отходната яма на лагера, ето защо използва нощното гърне. Както забеляза, не беше единственият човек, който го бе използвал, но си каза, че ще го изхвърли по-късно.

Когато излезе навън, бе смаяна от съоръженията, издигнати предния ден, докато тя и Джондалар бяха на Събора. Въпреки че бе забелязала жилищата на хората, които лагеруваха в централната част на Събора, тя очакваше да види нещо като палатки, ала повечето хора не използваха палатките, които носеха със себе си. По време на топлия сезон тези палатки щяха да се използват за ловни експедиции, преходи с цел събиране на продукти или посещения извън територията на лагера. Летните жилища бяха много по-стабилни — с кръгла форма и вертикални стени. И въпреки че изглеждаха различно от шатрите, които мамутоите издигаха на Летните си събори, в много отношения си приличаха.

Макар че вътре беше тъмно — единствената светлина идваше от отворения вход и лъчите, процеждащи се през пролуките между отделните дървени плоскости, Айла забеляза, че освен масивния боров ствол, разположен в центъра, жилището имаше и вътрешни стени, изработени от сплескани тръстикови стъбла, които бяха украсени с изображения на различни животни. Земята бе покрита с дебели хвощови листа, тръстикови рогозки и спални одеяла, а близо до централния стълб имаше и огнище. В покрива бе предвиден и отвор за отвеждане на дима, който можеше да се затваря отвътре с подходящ капак, в случай че завалеше дъжд.

Айла се замисли как ли бе направена останалата част от това съоръжение и излезе навън. Около огнището в центъра бяха издигнати няколко големи овални постройки, а стълбовете бяха свързани един с друг на принципа на наколните огради, предназначени за лов на диви животни. Някои от стълбовете бяха забити дълбоко в земята, което осигуряваше допълнителна стабилност на цялата структура. Покривът бе изграден от слама и застъпващи се една друга тръстики, спускащи се надолу от централния стълб, и въпреки че не изглеждаше много здрав, не пропускаше дъжда и щеше да издържи без проблеми до края на сезона.

Част от елементите, необходими за изграждането на тези летни жилища, хората носеха със себе си: плетените рогозки, вътрешните стени, тръстиковите плоскости и някои от стълбовете. По принцип всички, които щяха да използват жилището, носеха по нещичко, ала по-голямата част от материалите се събираха всяка година от околностите на Събора. Когато хората се връщаха вкъщи през есента, съоръженията се разглобяваха, за да използват отново годните за повторна употреба части, но скелетът на постройките оставаше. Те рядко оцеляваха след тежките снегове и зимните виелици и на следващото лято вече представляваха само куп развалини, които се разпадаха, преди мястото да се използва отново за провеждане на Летен събор.

Айла си спомни, че мамутоите имаха различни имена за летните си лагери и за зимните си обиталища. Лъвският бивак например се превръщаше в Хвощовия бивак по време на Летния събор, но жителите му си оставаха едни и същи. Тя попита Джондалар дали Деветата пещера ще има различно лятно название, на което той отговори, че името ще се запази, ала жилищното разпределение не било съвсем същото като в каменните заслони.

Всяко лятно жилище приютявало повече хора, отколкото обикновено населявали просторната площ под големия покрив на Деветата пещера. По принцип членовете на едно домакинство, включително и тези, които живеели на друго място през зимата, споделяли едно жилище, ала повечето хора дори не оставали в същия лагер. Било обичайна практика хората да прекарват лятото с други родственици или приятели. Наскоро омъжените жени например, преместили се при съпрузите си, често взимали децата си и отивали при майките, сестрите и братята си, а мъжете им обикновено ги придружавали.

Младите жени, на които предстояло да имат първи обреди през тази година, живеели заедно в отделна постройка, намираща се недалеч от централното жилище на зеландони, а друго съоръжение било издигано за жените-донии, за да бъдат на разположение на младежите, навлезли в пубертета. Повечето млади мъже, достигнали полова зрялост — и някои не толкова млади мъже — също се отделяли от родните си лагери и си изграждали собствени жилища. Само че те трябвало да се намират в покрайнините на събора, колкото се може по-далеч от привлекателните девойки, подготвяни за първите си обреди. Повечето от мъжете нямали нищо против. Естествено, че биха искали да огледат жените, но повече ги интересувало това да бъдат оставени за известно време на мира, така че никой да не се оплаква колко шум вдигат и как се веселят. Ето защо нарекли жилищата им „крайните колиби“. Мъжете, отсядащи там, обикновено били ергени — или им се искало да бъдат такива.

Понеже не се втурна да я посрещне, Айла предположи, че Вълчо е с Джондалар. Отвън нямаше много хора — явно повечето бяха на събора, ала тя успя да намери малко останал чай край централното огнище на лагера. Направи й впечатление, че огнището не е оформено като типичното кръгло огнище, а приличаше повече на продълговат изкоп. Тогава си спомни, че предната вечер бе видяла доста хора около огъня, а и самите пламъци се издигаха по-високо от обикновено — явно това обясняваше формата му. Докато пиеше чая си, Салова, жената на Рушемар, излезе от резиденцията, понесла на ръце малката си дъщеричка.

— Здравей, Айла — каза тя, оставяйки бебето върху една рогозка.

— Здравей, Салова — отвърна русокосата жена, приближавайки се, за да разгледа пеленачето. Тя подаде показалеца си на дребосъчето и му се усмихна.

Салова я изгледа колебливо, след което попита:

— Имаш ли нещо против да наглеждаш Марсола за малко? Събрах малко съчки за кошници и съм ги накиснала в реката. Искам да отида и да ги огледам, защото обещах на няколко души, че ще им направя кошници.

— За мен ще бъде удоволствие — усмихна се Айла и отново насочи вниманието си към бебето.

Съпругата на Рушемар се чувстваше малко притеснена в присъствието на чужденката, ето защо се разбъбри:

— Току-що я накърмих, така че не би трябвало да създава проблеми. Имам предостатъчно мляко. Това, че давам на Лорала, изобщо не ме притеснява. Снощи Ланога отново ми я донесе. Малката се е позакръглила, наляла е бузките и вече даже се усмихва. Преди изобщо не се усмихваше. О, ти сигурно не си хапвала, нали? Имам малко супа, останала от снощи, с някои хубави мръвки еленско в нея. Опитай я — аз ядох от нея тази сутрин и сигурно е още топла.

— Благодаря ти — рече русокосата жена. — Ще хапна малко от нея.

— Веднага се връщам. — Салова забърза към реката.

Айла намери супата в голям мях от стомаха на зубър, който бе закачен на дървена рамка и висеше над тлеещите въглени в огнището. Тя взе купа от натрупаните наблизо, загреба с черпак от овнешки рог и си сипа, след което извади ножа си за хранене. Забеляза, че в супата имаше и зеленчуци, които се бяха поразварили, но пак изглеждаха вкусно.

Тя седна на рогозката до бебето, което лежеше по гръбче и риташе с крачета във въздуха. За единия му глезен бяха завързани еленови копита, които потракваха всеки път, когато риташе във въздуха. Айла изяде супата си, след което вдигна бебето и започна да го люлее. Когато Салова се върна с кошница, пълна догоре с различни влакновидни растения, тя видя, че русокосата жена говори на бебето и го кара да се усмихва. Това стопли майчиното й сърце и я накара да се поотпусне малко пред чужденката.

— Благодаря ти, че ми помогна, Айла — рече. — Това ми даде възможност да довърша тази кошница.

— За мен беше удоволствие, Салова — усмихна се насреща й русокосата жена. — Марсола е прекрасно бебе.

— Знаеше ли, че по-малката сестра на Пролева — Левела — ще се бракосъчетае на първата брачна церемония също като теб — уведоми я жената на Рушемар. — Човек винаги усеща специална връзка с хората, венчали се на същата брачна церемония като него. Пролева ме помоли да направя няколко специални кошници за нея като част от брачните й дарове.

— Имаш ли нещо против да те погледам, докато работиш? — попита Айла. — И аз съм правила кошници, но ми е интересно как ги изработваш ти.

— Нямам нищо против — усмихна се Салова. — Тъкмо ще ми правиш компания, а може и ти да ми покажеш твоя начин. Обичам да научавам нови неща.

Двете жени седнаха една до друга, разговаряйки и сравнявайки различните начини за изработване на кошници, докато бебето спеше сладко-сладко до тях. На Айла й харесваше това, че Салова използва материали с различни цветове и украсява кошниците с изображения на животни и най-различни стилизирани фигурки. На жената на Рушемар пък й допадна изящната техника на Айла, обединяваща различни тъкани и материали — това придаваше елегантност на привидно простите й кошници. Двете взаимно оцениха уменията си.

След малко Айла се изправи.

— Ще ми кажеш ли къде са отходните ями, защото искам да изпразня нощното гърне? — попита тя. — Няма да е зле и да измия тези купи — добави, — както и да видя как са конете.

— Ямите са ей-там. — Салова посочи от другата страна на поточето, — а съдовете ги мием в края на потока, където се влива в реката. Там има и чист пясък, с който можеш да ги изтъркаш. Виж, за конете няма нужда да ти казвам къде са — усмихна се жената. — Вчера отидохме да ги видим с Рушемар. Отначало се страхувах мъничко, но после видях, че са спокойни и добрички. Дори се осмелих да им дам малко тревичка от шепата си. — Изведнъж тя се намръщи. — Надявам се да не съм направила нещо лошо. Рушемар и Джондалар ми казаха, че мога да им дам трева.

— Естествено, че не си — успокои я Айла. — Много по-спокойни са, когато опознаят хората край тях.

„Изобщо не е толкова странна“ — помисли си Салова, докато наблюдаваше как русокосата жена се отдалечава с мръсните купи. Айла си каза, че няма да е зле да поплува и да се изкъпе. Тя се отби да си вземе една кожа за подсушаване и огледа дрехите си. Въпреки че ги бе почистила, не искаше да облича захабените одежди, които бе носила по време на дългото им пътешествие, освен като работни дрехи.

По време на прехода от Деветата пещера до Летния събор бе облечена с премяната, която бе пазила за срещата си с народа на Джондалар, ала тя също бе поизносена и поизцапана. Имаше и зимния момчешки тоалет, който Марона и приятелките й, й бяха подарили, но знаеше, че той нямаше да е особено подходящ. Естествено, имаше и брачната си премяна, ала тя бе само за специални случаи. Това, което оставаше, бяха нещата, които Мартона и Фолара й бяха дали, и тя се преоблече с тях.

Когато наближи конете, Уини и Рейсър зацвилиха радостно и веднага се опитаха да я посрещнат, ала въжетата, с които бяха завързани за едно дърво, не им позволиха. Щом стигна до тях, Айла ги развърза, след което яхна Уини и я пришпори нагоре покрай потока, в посока обратна на течението му. Конете бяха в страхотно настроение и се наслаждаваха на свободата си, а въодушевлението им се предаде и на русокосата им повелителна. Когато стигнаха до ливадата с езерцето, тя се зарадва още повече, защото видя как Вълчо тича към тях. Значи Джондалар беше наблизо.

Малко след като Айла отиде да види конете, Джохаран дойде при Салова и я попита дали е виждала годеницата на брат му.

— Да, дори правихме кошници заедно — рече тя. — После тя каза, че отива при конете.

— Ще я потърся — кимна вождът, — ала ако я вадиш преди мен, ще й кажеш ли, че зеландони иска да говори с нея?

— Разбира се — отвърна жената на Рушемар, чудейки се какво ли искаше шаманката. После вдигна рамене. Едва ли някой щеше да й каже какви бяха намеренията на Първата.

Междувременно Айла видя Джондалар да излиза иззад един шубрак с изненадана усмивка на лицето си. Тя спря кобилата, скочи на земята и се хвърли в обятията му.

— Какво правиш тук? — попита любимият й, когато спряха да се прегръщат. — Не съм казал на никого, че съм тук. Разхождах се нагоре покрай потока и когато стигнах дотук, си спомних за онзи сипей от другата страна на езерото и реших да проверя дали няма да открия кремък сред камъните.

— И откри ли?

— Да — усмихна се Джондалар. — Не е най-доброто качество, но ще ни свърши работа. Какво те накара да дойдеш тук?

— Събудих се късно. Наблизо нямаше никого, освен Салова и бебето й. Тя ме помоли да наглеждам Марсола, докато вземе необходимите материали за изработка на кошници. Бебето е много сладичко, Джондалар! После си поговорихме, обменихме малко опит в плетенето на кошници и аз реших да поплувам и да изведа конете на разходка. Така те намерих. Каква приятна изненада!

— За мен също — кимна той. — И аз искам да поплувам с теб. Целият станах в прах от тези камъни, но първо искам да занеса кремъка в лагера. Пък после ще видим. — Усмихна се многозначително и я целуна страстно и продължително. — От друга страна пък, защо не оставя камъните за по-късно?

— Не, занеси ги сега, за да не се налага да се къпеш два пъти — каза тя. — И бездруго трябва да измия косата си.

Когато Джохаран отиде на мястото, където бяха завързани конете, намери само двете въжета на земята. „Сигурно са отишли на някоя от дългите си разходки“ — помисли си той, а зеландони наистина трябваше да поговори с Айла. Уиламар също искаше да обсъди някои неща с тях. „Джондалар знае, че ще имат предостатъчно време за себе си след брачната церемония, така че сега би следвало да обърне внимание на важните проблеми, които трябва да се обсъдят в началото на събора“ — възмущаваше се вождът, ядосан, че не ги е намерил. Не бе никак доволен, че Първата бе видяла именно него, когато търсеше кого да изпрати за Айла. В края на краищата той имаше къде по-важни неща за вършене от това да търси брат си, ала чувстваше, че не може да откаже на зеландони — особено когато нямаше наистина добро извинение.

Щом видя пресните отпечатъци от копита в земята, той веднага разбра накъде са тръгнали. Следите водеха нагоре покрай потока и Джохаран веднага се сети за ливадата с езерцето край каменистия склон, откъдето извираше ручеят. „Само там са отишли!“ — помисли си доволно вождът на Деветата пещера и закрачи енергично натам. Когато стигна обаче, за голямо свое учудване видя само Айла — тя тъкмо миеше косата си, потопила се до шия във водата.

— Айла, търсех те! — извика той.

Русокосата жена отметна назад разкошната си коса и разтърка очи.

— О, Джохаран, ти ли си? — попита. — Какво има?

— Знаеш ли къде е Джондалар?

— Отиде да занесе кремъка, който намери на сипея — отвърна жената. — После трябва да дойде тук и да се изкъпем заедно.

На Джохаран му направи впечатление, че гласът й звучеше малко отнесено.

— Зеландони каза, че иска да те види, а Уиламар иска да поговори и с двама ви — рече й предводителят на Деветата пещера.

— О, така ли? — въздъхна разочаровано Айла. — Ей-сега ще се приготвя — добави и тръгна да излиза от водата.

Джохаран често бе виждал жени без дрехи. Повечето от тях се къпеха в реката всяка сутрин през лятото, а през зимата стояха на брега и се поливаха с вода. Самата голота не бе предизвикателна. Когато искаха да привлекат мъжкото внимание, жените носеха специални премени или се държаха по определен начин, особено на празненствата в чест на Майката. Ала в мига, в който Айла излезе от водата, на него му стана ясно, че тя и брат му имаха други планове, които беше осуетил. Тази мисъл го накара да се загледа в тялото на русокосата жена, която пристъпваше гола към него.

Тя бе висока, с добре оформени извивки и ясно очертани мускули. Големите й гърди все още притежаваха твърдостта на момичешки бюст и той винаги бе смятал жените с леко закръглено коремче за невероятно привлекателни. Докато я наблюдаваше, изведнъж се сети за Марона. Преди появата на русокосата чужденка тя се славеше като най-голямата красавица в Деветата пещера, ето защо нямаше нищо чудно в това, че бе намразила Айла от пръв поглед. „Брат ми е щастливец — каза си Джохаран. — Невестата му е изключително красива и със сигурност ще привлече вниманието на доста мъже на Празненствата в чест на Майката… Това едва ли ще се хареса на Джондалар, но какво да се прави.“

Айла го изгледа озадачено и вождът изведнъж се усети, че я зяпа. Той се изчерви, обърна глава настрани и видя, че брат му се приближава към тях, помъкнал тежък чувал, пълен с камъни. Джохаран веднага се завтече да му помогне.

— Какво правиш тук? — попита брат му.

— Зеландони пожела да поговори с Айла, а Уиламар ми каза, че иска да обсъди нещо с вас двамата.

— Какво иска зеландони? — намръщи се синеокият мъж. — Не може ли да почака?

— Мисля, че не. Освен това и аз нямам намерение да търча цял ден подир брат си и годеницата му — отвърна Джохаран, след което се усмихна многозначително. — Е, мисля, че и двамата сте достатъчно големи, за да отложите забавленията си за по-късно!

Джондалар понечи да възрази, ала после махна с ръка и също се усмихна:

— Знаеш, че чаках достатъчно дълго, за да я намеря. Е, след като така и така си тук, защо не ми помогнеш да пренеса тези камъни до лагера. Исках да поплувам и да се изкъпя, ала явно ще трябва да го оставя за по-късно.

— Защо не оставиш камъните тук? — предложи му вождът на Деветата пещера. — Няма да избягат, а и тъкмо ще имаш извинение да се върнеш по-късно. Дори съм сигурен, че имаш време и да поплуваш… ако това е всичко, което искаш, де!

* * *

Около пладне Айла и Джондалар, придружени от Вълчо, се появиха в централната част на събора. Щом зърна доволните им изражения, Джохаран предположи, че явно бяха успели да намерят време за нещо повече от плуване в езерцето, след като ги бе оставил. Беше казал на зеландони, че ги е намерил и е предал съобщението й, насърчавайки брат си да побърза. Не беше негова вината, че двамата се забавиха — той бе направил това, което се изискваше от него.

— Ето те и тебе, Айла — възкликна зеландони, когато я видя. Зад нея се бяха скупчили неколцина души с характерните за шаманите татуировки по челата. — Чакам те цяла сутрин.

— Бяхме се отдалечили нагоре по течението на потока, когато Джохаран ни намери — започна да обяснява русокосата жена. — Исках да поразходя малко конете и да ги разреша. Те се изнервят, когато се намират сред толкова много хора, а ресането ги успокоява. След това се изкъпах, защото пътят до събора бе доста дълъг и изморителен.

Първата ги изгледа внимателно, повдигайки въпросително вежди. Всичко, което бе казала Айла, беше вярно — само дето бе премълчала едно от заниманията, които ги бяха забавили. Джохаран се загледа в шаманката и жената, която брат му беше довел със себе си, и осъзна две неща — че зеландони много добре знаеше какво ги бе забавило, а русокосата жена изобщо не се смущаваше, задето бяха закъснели. Първата сред служителите на Майката вдъхваше голямо уважение и страхопочитание у повечето хора, но явно чужденката не бе сред тях.

— Време е за обяд — рече зеландони, пристъпи към голямото огнище за готвене и хвана под ръка Айла. — Пролева организира всичко и току-що ме осведоми, че гощавката ни очаква. Ти можеш също да се присъединиш към нас — така тъкмо ще имаме възможност да си поговорим. Имаш ли от огнените камъни със себе си?

— Да — кимна русокосата жена. — Винаги нося нещата, необходими за запалване на огън.

— Бих искала да покажа новата ти техника за палене на огън на другите зеландони — каза Първата. — По-късно ще я покажем и на всички, ала трябва да помислим кой ще е най-добрият начин за това и с какъв ритуал да я поднесем.

— Нямах нужда от ритуал, когато я показвах на Мартона или на теб — възрази Айла. — След като човек веднъж види как се прави, вече изобщо не е трудно.

— Не казвам, че е трудно, а че методът е нов и въздействащ и може да стресне някого, особено тези хора, които не са особено възприемчиви към новото — аргументира се жената, известна някога като Золена.

Айла веднага се сети за Клана — как тези хора се бяха вкопчили сляпо в традициите, как се страхуваха от всяка промяна и посрещаха всяка нова идея с подозрение и неохота.

— Да, и аз познавам такива хора — въздъхна тя. — Но мислех, че зеландонийците посрещат с желание новите неща.

Всички от другите, които бе срещнала, бързо свикваха с промените в живота им и тя не можеше да проумее, че и сред тях има такива, които се съпротивляват на всяко нововъведение и се чувстват застрашени от него. Това обясняваше онези случаи, когато отношението на зеландонийците към определени проблеми я озадачаваше — например неспособността им да приемат идеята, че членовете на Клана са разумни същества. Също като зеландони на Четиринайсетата пещера, която продължаваше да ги нарича животни. Дори след като Джондалар й обясни, тя се държеше като опърничаво малко дете. Айла си каза, че навярно просто не искаше да променя мнението си.

— Така е — кимна Първата. — Повечето хора предпочитат да усвоят новия и по-бърз начин да правят нещо, ала понякога всичко зависи от това как им е представен този нов метод. Вземи например Джондалар. Той е възмъжал истински, докато е бил на пътешествието си, и е научил толкова много нови неща, ала хората, които познава, не са били с него, за да видят това, ето защо мнозина от тях си мислят за него същото, което са си мислели и едно време. Сега той е готов да сподели със сънародниците си какво е научил и открил, което е достойно за похвала, ала не забравяй, че той не го е научил отведнъж. Дори новото му оръжие, което е безценно за лов, изисква доста упражнения, докато човек започне да си служи добре с него. Тези, които владеят перфектно старите оръжия, може и да не поискат да вложат време и усилия, докато се научат как да ловуват с копиехвъргача, макар че аз съм твърдо убедена, че някой ден той ще се използва от всички ловци.

— Да, копиехвъргачът наистина изисква време, докато човек го овладее — кимна Айла. — В началото двамата се упражнявахме много дълго, докато постигнем резултати.

— И това е само едно от нововъведенията — рече дони, докато взимаше една чиния и сложи в нея няколко апетитно изглеждащи мръвки. — Какво месо е това? — попита тя.

— Мамутско — отвърна жената, която стоеше наблизо. — Някакви ловци от Деветнайсетата пещера се отправили на север и убили мамут. Решиха да споделят част от плячката си с нас. Чух, че са успели да убият и космат носорог.

— Не съм хапвала мамутско от доста време — каза зеландони. — Ммм, сигурно е много вкусно!

— Опитвала ли си мамутско? — обърна се жената към Айла.

— Да — рече тя. — Мамутоите — хората, с които живеех преди — са известни като ловци на мамути, макар че ходят на лов и за други животни. Мина доста време, откакто за последен път съм опитвала такова месо, но наистина изглежда апетитно.

Зеландони си помисли дали да не представи Айла на жената, ала започнеха ли веднъж, скоро нямаше да свършат, ето защо реши да насочи разговора към паленето на огън. Тя се обърна към русокосата жена, която тъкмо добавяше някакви кръгли бели корени и земни орехи към порцията си, смесени с кафеникави, порести гъби.

— Джондалар доведе не само теб, Айла — каза усмихнато Първата. — Не зная дали си даваш сметка, но твоите животни са нещо изключително! Хората открай време ходят на лов за коне, ала никога не са виждали коне, които да се държат като твоите. Наистина, на пръв поглед е плашещо да видиш как конете отиват там, където искаш да отидат, или как този вълк се разхожда из лагера и прави точно това, което му наредиш — рече тя, споменавайки Вълчо за пръв път, въпреки че отдавна го бе забелязала. Той излая отривисто, когато дебелата жена погледна към него.

Това изненада доста Айла. Обикновено зеландони се държеше тъй, сякаш вълкът не съществуваше, а Вълчо също не й обръщаше внимание, ала ето че в мига, в който го беше погледнала, хищникът веднага излая в отговор. Тя рядко го докосваше, като изключим моментите, когато го потупваше лекичко по главата, а Вълчо поемаше дланта й в устата си, но без да я хапе. Някогашната Золена винаги му позволяваше, като казваше, че те се разбират много добре — нещо, което всъщност не беше чак толкова странно, колкото изглеждаше.

— Зная какво ще ми кажеш — усмихна се Първата, — че отгледаш ли ги от съвсем малки, не е толкова трудно, ала хората няма да ти повярват. Те просто го възприемат като нещо неестествено за нашия свят, следователно идва от някакъв друг свят — света на духовете може би… Да ти кажа честно, изумена съм от това колко радушно приеха животните, ала това само по себе си е плашещо. Трябва да мине доста време, докато наистина свикнат с тях. А ето че сега ти искаш да им покажеш нещо, което никой от тях не е виждал преди. Та хората още не те познават, Айла! Сигурна съм, че сред тях има мнозина, които ще приемат с радост идеята да палят огън без особени трудности, но повечето ще бъдат изплашени. Ето защо мисля, че трябва да им представим твоя метод като Дар от Майката, което може да се осъществи, ако самите зеландони го овладеят и го демонстрират чрез подходящ ритуал.

Това звучеше съвсем логично и Айла изведнъж си даде сметка колко убедителна можеше да бъде Първата, стига само да поискаше.

— Когато ми го обясняваш така, напълно те разбирам — рече. — Естествено, че ще покажа на зеландони как да си служат с кремъка и с радост бих ти помогнала да измислим какъв точно да бъде ритуалът.

Шаманката кимна доволно и двете жени се присъединиха към хората от Деветата пещера, които заедно с няколко човека от други пещери вече се бяха разположили с чинии в ръце. След като се нахраниха, зеландони хвана Айла за ръката и я отведе настрани.

— Можеш ли да оставиш вълка за малко извън жилищната площ? — попита тя. — Мисля, че сега най-важното е да се концентрираме върху паленето на огън, а Вълчо само ще разсейва вниманието на хората.

— Сигурна съм, че Джондалар няма да има нищо против да го пази — каза Айла и погледна към годеника си. Той кимна и когато тя стана, за да последва Първата, нареди на Вълчо да остане при него, давайки му незабележими за повечето хора знаци с ръцете си. Лъчите на обедното слънце бяха ослепително ярки и вътрешността на жилището на зеландони бе доста тъмна въпреки множеството запалени лампи. Очите на русокосата жена се адаптираха бързо към сумрака, ала щом Първата започна да говори, зеландони от Четиринайсетата пещера веднага възрази.

— Какво прави тя тук? — попита възрастната жена, сочейки към Айла. — Може да е зеландонийка, но не е зеландони. Тя е външен човек и няма никакви основания да присъства на тази среща!