Джийн М. Оел
Каменните убежища (2)

Втора глава

Едрата жена хвърли поглед към помръдналата кожена завеса на отсрещния вход, след което бързо сведе очи към земята, когато от жилището на Мартона излезе младата русокоса чужденка. Жената седеше на обичайното си място — върху издялана от солиден варовик седалка, която бе достатъчно здрава, за да издържи масивното й тяло. Покритата с кожа мебел беше направена специално за нея и беше разположена точно там, където искаше: с лице към задната част на обширната открита местност, под огромния скален покрив, който предпазваше цялото селище. Оттук се виждаше като на длан почти цялата общност.

Жената сякаш медитираше. Тя не използваше за пръв път мястото, за да наблюдава даден човек или дейност. Хората се бяха научили да не я безпокоят, докато медитира, особено пък когато носеше на гърдите си медальона от слонова кост, обърнат обратно. Когато украсената със символи и животни страна на медальона беше отпред, всеки можеше да дойде при нея. Ала щом го обърнеше обратно, това беше символ на мълчание и означаваше, че не иска да говори с никого, нито пък желае да бъде безпокоена.

Хората от пещерата бяха свикнали до такава степен с нейното контролиращо присъствие, че почти не я забелязваха. Тя съзнателно бе насаждала у тях тази нагласа и не изпитваше никакви угризения. Като духовен водач на Деветата пещера на зеландониите тя се смяташе за отговорна за благосъстоянието на своя народ и използваше всички начини, които острият й ум измисляше, за да изпълнява успешно тази си задача.

Тя проследи как девойката излезе от скалния подслон и се запъти към пътеката, водеща към долината. Забеляза, че кожената й туника има чуждестранен произход. На старата шаманка й направи впечатление, че чужденката се движи гъвкаво и от нея струи здраве и сила. Освен това към младостта й се прибавяше самоувереност, въпреки че се намираше между напълно непознати хора.

Жената зеландони стана и тръгна към едно от многото подобни жилища с различни размери, пръснати под варовиковия навес. На входа на жилището, който разделяше личните помещения от откритата обща площ, тя почука по коравата кожа и чу приближаващи стъпки. Стройният, висок и невероятно красив мъж с руса коса отвори вратата-покривало и яркосините му очи я изгледаха изненадано.

— Зеландони! Колко мило, че те виждам — възкликна той. — Но майка не си е у дома.

— Защо мислиш, че съм дошла при Мартона? Не тя, а ти отсъстваше цели пет години — изстреля остро тя.

Той се смути и нищо не отговори.

— Е, така ли ще ме оставиш да стоя на вратата, Джондалар?

— О… Влез, разбира се — покани я той и топло се усмихна. Синеокият мъж отстъпи назад и я въведе вътре.

Двамата се гледаха мълчаливо и изпитателно известно време. Когато той замина, тя тъкмо бе провъзгласена за Първа сред Онези, които служеха на Майката. Имаше пет години да получи високата титла и го беше постигнала. Жената, която Джондалар познаваше, беше напълняла твърде много. Изглеждаше два-три пъти по-едра от другите жени, а гърдите и задникът й бяха чудовищно големи. Имаше гладко пълно лице с тройна брадичка, но проницателните й сини очи не изпускаха нищо. Тя си беше висока и силна. Въпреки килограмите се движеше доста грациозно, а обноските й демонстрираха престижа и авторитета на нейната титла. От нея се излъчваше някаква властна аура, която повеляваше уважение и почитание.

Двамата заговориха почти едновременно.

— Колко си се променил…

— Да ти донеса ли… — започна Джондалар, след което се усмихна неловко и промълви: — Извинявай. — Изведнъж се почувства странно напрегнат. После забеляза плахата й усмивка и познатия поглед и се отпусна малко. — Радвам се да те видя… Золена — каза, поглеждайки я с обич и топлота.

— Не си се променил много — рече жената. Тя усети как се поддава на чара му и в съзнанието й изплуваха приятни спомени. — Дълго време никой не ме беше наричал Золена. — Огледа го внимателно: — И все пак си се променил. Пораснал си. Сега си много по-красив…

Той понечи да възрази, ала тя поклати глава:

— Не отричай, Джондалар. Знаеш, че е истина. Но има известна разлика. Изглеждаш… как да го кажа… нямаш предишния вид на зажаднял за любов младеж. Онази жажда, която всяка жена с удоволствие би утолила. Мисля, че най-накрая си открил това, което си търсил. Щастлив си както никога досега.

— Не бих могъл да скрия нещо от теб — отвърна той и се усмихна, развълнуван като дете. — Това се дължи на Айла. Мислим да се оженим през летния брачен сезон. Можехме да проведем брачна церемония, преди да тръгнем или по време на пътуването ни, но аз исках да изчакаме, докато не се върнем у дома. За да можеш ти да сложиш ремъка върху китките ни и да завържеш възела.

Дори само споменаването й в разговора промени изражението му. Старата зеландони веднага почувства обсебващата любов, която той изпитваше към русокосата жена Айла. Това донякъде я обезпокои и задейства майчинския й инстинкт към народа й и особено към този човек. Изпитваше загриженост за хората от своя род в качеството си на глас, наместник на Великата Майка Земя. Жената също беше подвластна на силните емоции като млада, но с годините се беше научила да ги контролира. Ала тази, която толкова много обичаше, можеше да го нарани по ужасен начин и дори да го съсипе. Зеландони присви очи. Искаше да разбере повече за младата жена, която го беше омаяла до такава степен. Какво толкова неустоимо имаше у нея?

— Откъде си сигурен, че тя е най-подходящата за теб? Къде се запозна с нея? Всичко ли знаеш за нея, за миналото й?

Джондалар усети тревогата й. Него също го притесняваше нещо, но то беше друго. Зеландони беше най-високопоставеният духовен водач на всички зеландонии. Не я бяха избрали за Първа просто ей-така. Тя беше властна и могъща жена и той не искаше да я настройва срещу Айла. Най-голямото притеснение — на него и на Айла — по време на дългото им, трудно пътешествие беше дали неговият народ ще я приеме добре. Въпреки всичките й изключителни качества, в живота на Айла имаше моменти, които той би искал да запази в тайна. Съмняваше се обаче, че възлюбената му ще го направи. Можеше да си навлече много трудности и навярно мнозина от рода му щяха да се опълчат срещу Айла, така че нямаше никакъв смисъл да настройва и тази жена срещу себе си. Напротив, Айла повече от всичко се нуждаеше от подкрепата на зеландони.

Той хвана жената за раменете. Трябваше да я убеди по някакъв начин не само да приеме Айла, но и да й помогне. Не знаеше как обаче. Гледайки я в очите, не можеше да не си спомни любовта, която двамата бяха изпитвали някога. Изведнъж осъзна, че колкото и трудно да му е, само искреността му ще свърши работа.

Джондалар беше затворен човек, що се отнасяше до личните чувства. Бе се научил да контролира силните си емоции и да не ги показва. Не му беше лесно да говори за чувствата си на друг. Дори на човек, който го познаваше толкова добре като нея.

— Зеландони… — започна той тихо и спокойно. — Золена… знаеш, че ти ми отвори очите за жените. Още бях невръстно момче, а ти беше най-красивата жена, за която един мъж би могъл да мечтае. Не бях сам в мокрите си сънища, когато си мечтаех за теб. Но ти направи така, че сънищата ми да се сбъднат. Изгарях по теб и когато ти дойде и стана моя жена-донии, не можах да ти се наситя. Ти постави началото на моята мъжественост, но знаеш, че нещата не свършват дотам. Исках още, а и ти беше ненаситна, колкото и да се съпротивляваше. Макар и да беше забранено, аз те обичах и ти ми отвръщаше със същото. Все още те обичам. Винаги ще те обичам.

Дори след това, след всичките неприятности, които си причинихме един на друг и майка ме изпрати да живея с Даланар, когато се върнах, никой не се сближи с теб. Жадувах за теб, легнал до друга жена, и жадувах не само за тялото ти. Исках да делим заедно с теб домашно огнище. Не ме притесняваше разликата във възрастта, нито пък това, че на никой мъж не се разрешава да се влюбва в своята жена-донии. Исках да прекарам остатъка от живота си с теб.

— Виж в какво се превърнах сега, Джондалар — отвърна Золена. Тя беше трогната от тези думи повече, отколкото очакваше. — Добре ли ме огледа? Не само съм по-възрастна от теб. Толкова съм дебела, че вече трудно се придвижвам. Все още съм силна и бих могла да понеса и по-голямо тегло, което със сигурност ще ми се наложи с годините. А ти си млад и толкова хубав… ненапразно всички жени въздишат по теб. Майката ме избра. Сигурно е знаела, че като остарея, ще изглеждам като нея. За една шаманка-зеландони това е нормално, но в твоето домашно огнище щях да съм само една дебела възрастна жена, а ти щеше да си все същият млад красавец.

— Мислиш ли, че това щеше да е важно за мен? Золена, трябваше да пътувам отвъд края на Великата река-майка, за да открия жената, която може да се сравнява с теб. Не можеш да си представиш колко далеч трябваше да отида. Отново бих го сторил и ако трябва, бих стигнал и по-далеч. Благодарен съм на Великата Майка, че открих Айла. Обичам я, както бих обичал теб. Бъди добра с нея, Золена… зеландони. Не й причинявай зло.

— Точно така. Ако е най-подходящата за теб, ако може да се „сравнява“ с мен, не бих я наранила, а и тя не би го направила спрямо теб. Това трябва да разбера, Джондалар.

Двамата се обърнаха към входа, когато някой отмести вратата-завеса. Айла влезе вътре с пътните си вързопи и видя Джондалар, сложил ръце върху раменете на една изключително пълна жена. Той веднага свали засрамено ръцете си, сякаш правеше нещо нередно.

Какво имаше в начина, по който Джондалар гледаше тази жена, в начина, по който я беше хванал? Ами жената? Въпреки размерите й в начина, по който я държеше, имаше нещо интимно. Скоро Айла забеляза още една черта у нея. Когато жената се обърна, за да погледне към новодошлата, тя го направи с такава увереност и достойнство, които говореха недвусмислено за авторитета й.

Търсенето на отличителни черти в поведението и обноските на другите се беше превърнало във втора природа на младата Айла. Хората от Клана, които я бяха отгледали, не употребяваха често думи. Те общуваха чрез знаци, жестове и мимики. Когато живееше в рода на мамутоите, способността й да тълкува езика на тялото се беше развила и обхвана разбирането на подсъзнателните сигнали и жестове у тези, които използваха думите. Изведнъж разбра коя е тази жена и прозря онова важно нещо, което се беше случило между мъжа и жената срещу нея. Тя усети, че в момента е подложена на важно изпитание, но не се поколеба.

— Това е тя, нали, Джондалар? — попита и се приближи до тях.

— Коя „тя“? — попита на свой ред зеландони и се вгледа изпитателно в чужденката.

Айла й отвърна със същия поглед, без изобщо да трепне.

— Тази, на която трябва да благодаря — отвърна. — Преди да срещна Джондалар, аз не разбирах Майчините дарове, особено дара на насладата. Познавах само болката и гнева, но този мъж бе достатъчно търпелив и нежен с мен, за да ме научи на това приятно занимание. Той ми разказа за жената, която пък е научила него. Благодаря ти, зеландони, че си посветила Джондалар в този Майчин дар, който той предаде на мен. Но съм ти още по-благодарна за нещо много по-важно… и което трудно ще приемеш. Благодаря ти, че се отказа от него, за да може да открие после мен.

Зеландони беше изненадана, макар че почти не го показа. Не очакваше да чуе точно тези думи от устата на Айла, Погледите им бяха приковани един в друг, докато жената изучаваше Айла. Търсеше в нея ключ към дълбините на нейната душа, опитваше се да надзърне в нейните чувства, да разбере истината. Възрастната жена не отстъпваше на Айла, когато ставаше въпрос за разбирането на подсъзнателните сигнали и езика на тялото, макар че способностите на Золена се дължаха повече на интуицията й. Талантът и се беше развил след внимателни наблюдения и инстинктивни анализи, а не от усъвършенстваната употреба на жестове и мимики, научени още в детска възраст. Зеландони не знаеше как го прави, но разгадаваше душевните тайни.

Трябваше да мине известно време, докато забележи още едно любопитно нещо. Макар че младата жена говореше перфектно зеландонийски — толкова добре, че го владееше като роден, — тя без съмнение беше чужденка.

Зеландони беше виждала и други непознати, които говореха с акцент, но в речта на Айла имаше нещо странно и екзотично. Нещо, което не беше чувала до този момент. Не че гласът й беше неприятен — не, по-скоро беше гърлен и леко дрезгав. Освен това трудно произнасяше някои звуци. Спомни си думите на Джондалар — колко далече беше стигнал по време на пътешествието си — и една мисъл осени за секунда съзнанието на Золена, докато двете жени продължаваха да се гледат. Тази жена се беше съгласила да пропътува огромно разстояние, за да дойде в дома му.

Едва тогава забеляза, че лицето й имаше подчертано чужди черти, и се опита да разграничи разликите. Айла определено беше привлекателна — как иначе Джондалар щеше да я доведе у дома, — но лицето й беше някак по-широко и по-късо, отколкото на другите жени от зеландониите, при все че имаше приятни пропорции и добре изразена челюст. Беше по-висока от нея и в тъмнорусата и коса се открояваха изсветлели от слънцето кичури. Ясните й сиво-сини очи говореха за укривани тайни и силна воля, но в тях нямаше и най-малък намек за злонамереност.

Зеландони кимна и се обърна към Джондалар:

— Става.

Той си отдъхна, след което погледна последователно първо към едната, а после към другата.

— Как разбра, че това е зеландони, Айла? Та ти още не си представена на нея, нали?

— Не беше трудно. Ти все още я обичаш, тя теб — също.

— Но… но… как… — промълви той.

— Не се ли досещаш, че съм виждала този твой поглед и преди? Не мислиш ли, че мога да разбера как се чувства една жена, която те обича?

— Някои хора щяха да ревнуват, ако видеха човека, когото обичат, да гледа влюбено някой друг — изтъкна той.

Зеландони разбра, че под „някои хора“ Джондалар имаше предвид себе си.

— Тя просто вижда един красив млад мъж с дебела стара жена, Джондалар — рече. — Всеки би видял същото. Любовта ти към мен не е заплаха за нея. Благодаря ти, че още се сещаш за мен.

Тя се обърна към Айла:

— Не бях сигурна в теб. Ако бях почувствала, че не си подходяща за него, без значение от колко далеч си дошла, никога нямаше да се омъжиш за него.

— С нищо не би могла да го спреш.

— Видя ли? — обърна се зеландони към Джондалар. — Казах ти, че ако е подходяща за теб, няма да я нараня.

— Марона според теб подходяща ли беше, зеландони? — попита той с нотка на раздразнение. Чувстваше се така, сякаш нямаше право да решава какво да прави сам за себе си. — Ти не се противопостави изобщо, когато се сгодих с нея.

— Това нямаше значение. Ти не я обичаше и тя не можеше да те нарани.

Двете жени го гледаха и макар че едната изобщо не приличаше на другата, изражението на лицата им беше сходно. Изведнъж Джондалар се засмя:

— Е, радвам се, че двете любими в живота ми ще станат добри приятелки.

Зеландони повдигна вежда и го изгледа сурово.

— Какво те кара да мислиш, че ще се сприятелим? — възрази тя, ала се усмихна и излезе.

Джондалар почувства борбата на смесени чувства в себе си, докато гледаше как зеландони си тръгва, но беше доволен, че влиятелната жена пожела да приеме Айла. Сестра му, както и майка му, се бяха държали приятелски с нея. Всички жени, които не му бяха безразлични, изглежда, бяха готови да я посрещнат дружелюбно. Или поне на първо време, си каза той. Майка му дори бе обещала да направи всичко възможно любимата му да се чувства като у дома си.

Кожената завеса се размърда и той с изненада видя, че влиза майка му — и то точно докато си мислеше за нея. Мартона носеше мях — изсушен стомах на някакво средно по големина животно. Съдът беше пълен с някаква пурпурночервена течност. Лицето на Джондалар се озари от широка усмивка.

— Майко, донесла си от твоето вино! — възкликна. — Айла, спомняш ли си питието, което пихме, когато бяхме отседнали при шарамудоите? Боровинковото вино? Сега имаш възможност да опиташ от прочутото вино на Мартона. Тя се слави с него. Каквито и плодове да използват повечето хора, сокът им често става горчив, но майка знае как да го избегне. — Той се усмихна и добави: — И може би някой ден ще ми разкрие тайната си.

Мартона също се усмихна, но не каза нищо. От изражението й Айла разбра, че тя наистина има тайна технология и че умее добре да пази не само собствените си тайни. Сигурно познаваше много хора. В душата на жената имаше скрити дълбоко пластове, макар че беше искрена и честна, както и дружелюбна и приятелски настроена. Айла знаеше, че майката на Джондалар няма да си направи прибързани изводи, преди напълно да я приеме.

Изведнъж си спомни за Иза, жената от Клана, която я бе отгледала като майка. Иза също знаеше много тайни, но както всички останали от Клана никога не лъжеше. При положение че използваха езика на жестовете и най-малките нюанси на позата на тялото и изражението на лицето, просто нямаше как да лъжат. Веднага щеше да се разбере. Но можеха да се въздържат и да премълчат нещо. Макар и другите да разберяха, че криеш нещо от тях, това беше позволено в името на неприкосновеността на личния живот.

Не за пръв път се сещаше за Клана, осъзна тя. Вождът на Деветата пещера, братът на Джондалар — Джохаран, й напомняше за Брун — вожда на нейния Клан. Защо ли роднините му й напомняха за Клана, запита се тя.

— Сигурно сте гладни — каза Мартона.

Джондалар се усмихна:

— Да, много съм гладен! Не сме яли от сутринта. Толкова бързах да се върна, а и бяхме толкова близо, че не исках да спираме.

— Ако сте преместили вътре всичките си неща, седнете и си починете, докато ви приготвя нещо за ядене. — Мартона ги заведе при ниска маса, показа им възглавнички, на които да седнат, и им наля в купи от тъмночервената течност. Тя се огледа. — Не виждам вълка ти, Айла. Знам, че си го вкарала вътре. Той не е ли гладен? Какво яде той?

— Обикновено му давам всичко, но той също сам си хваща дивеч, като ловува. Вкарах го вътре, за да знае къде е мястото му, ала той дойде с мен, когато слязох в долината при конете, и реши да остане там. Сам едва и си отива, когато си поиска, освен ако не ми е необходим — поясни Айла.

— Как разбира кога ти е необходим?

— Има специална свирка, с която го викаме — обади се Джондалар. — Конете също ги викаме със свирка. — Той взе купата си, отпи от нея, усмихна се и изсумтя от удоволствие. — Сега вече знам, че съм си у дома. — Отново отпи, след което затвори очи и се наслади на вкуса на виното. — От какви плодове е направено, майко?

— Най-вече от онези кръгли зърна, които растат на гроздове по дългите лози, намиращи се само по южните, защитени от вятъра склонове — обясни тя на сина си. — На няколко километра на югоизток оттук има местност, която редовно проверявам. Понякога реколтата не е добра, но преди няколко години имахме доста топла зима и на следващата есен гроздовете бяха огромни и много вкусни. Сладки, но не и прекалено сладки. Добавих малко боровинков сок. Това вино стана много хубаво. Малко по-силно от нормалното е. Не ми остана много.

Айла вдъхна аромата на плодовете, след което отпи от купата. Течността беше кисела и тръпчива, суха, но не сладка. Усети алкохола, който познаваше от брезовата бира на Талут, вожда на Лъвския бивак. Но тази напитка повече приличаше на ферментиралия сок от боровинки, направен от шарамудой, само че беше по-сладка.

Когато за пръв път опита от алкохола, не й хареса острият му вкус, но на останалите от Лъвския бивак, изглежда, толкова много им харесваше брезовата бира, че тя искаше да не се дели и да бъде като тях. След време посвикна с бирата, макар и да подозираше, че хората я харесват не толкова заради вкуса й, колкото заради омайващото, ако не и дезориентиращо чувство, което напитката предизвикваше. Когато пиеше твърде много, обикновено й се завиваше свят и ставаше приятелски настроена към всички. На някои хора обаче им ставаше тъжно, а други изпадаха в гняв и дори се стигаше до насилие.

В това питие обаче имаше нещо повече. Сложният начин на приготвяне променяше обикновения вкус на плодовия сок по невероятен начин. Това вино със сигурност щеше да й хареса.

— Много е хубаво — каза Айла. — Аз не опитвала никога… Никога не съм опитвала нещо подобно — поправи се тя и се смути. Чувстваше се доста уютно сред зеландонийците. Техният език беше първият, който усвои, след като напусна Клана. Джондалар я беше научил, докато се възстановяваше от раните си, които му беше причинил лъвът. Макар че имаше големи трудности с някои звуци — колкото и да се опитваше, не можеше да ги произнесе правилно — тя рядко правеше фразеологични грешки като тази. Хвърли поглед към Джондалар и Мартона, но те явно не бяха доловили грешката. Успокои се и се огледа.

Макар че няколко пъти беше влизала и излизала от дома на Мартона, не беше успяла да го огледа по-отблизо. И сега, докато разглеждаше, с всяка минута се изненадваше все по-приятно. Постройката беше интересна и напомняше жилищата в пещерата на лозадунаите, която бяха посетили, преди да прекосят ледника на високото плато.

Долните метър и нещо на външните стени на жилищата бяха направени от варовик. Доста големи парчета от материала бяха подредени като рамка на всеки от входовете. Каменните инструменти обаче не бяха достатъчно подходящи и съвършени за фината обработка на камъните, ето защо останалата част от стените бе направена от по-груб варовик и само на отделни места той бе издялан с чук. Различни парчета с подобен размер — може би седем-осем сантиметра широки — бяха така сглобени, че съставляваха здрава структура.

Грубо издяланите късове бяха подбрани по размер и подредени така, че широчината на стените да е равна на дължината на камъните. Дебелите стени бяха изградени на пластове — камъните бяха наредени един върху друг, като върху всеки два беше поставен трети. Тук-там бяха използвани по-малки камъни за запълване на дупките, особено около по-големите каменни блокове близо до входа.

Отвън камъните бяха подпрени под ъгъл с греди, за да може всеки по-горен слой да е малко по-увиснал навътре от долния. Внимателният подбор и подреждане спомагаха водата и влагата да се стичат надолу, независимо дали се дължаха на дъжд, лед или кондензация.

Не бяха необходими хоросан или кал, които да запушват дупките и да засилват здравината на постройката. Грубият варовик бе способен да предпазва камъните от изплъзване, а и масивните камъни стояха здраво благодарение на голямата си тежест. Те дори можеха да издържат подпряно отвътре за опора стъбло на бор или хвойна. Камъните бяха така сглобени, че вътре не проникваше слънчева светлина и не се усещаше никакво течение. Ефектът се допълваше с приятно за окото покритие на постройката отвън.

Отвътре каменният подслон беше облицован с плоскости, направени от сурова кожа, която беше необработена и ставаше много твърда, когато изсъхнеше. Тези панели бяха прикрепени към дървени колове, забити в пода.

Започваха от земята и на височина стигаха до два и половина-три метра. Айла си спомни, че горните панели са богато украсени отвън. Върху много от тях бяха нарисувани животни и някакви знаци, но цветовете изглеждаха по-тъмни заради слабата светлина. Понеже къщата на Мартона беше построена до стръмния гръб на скалата, под надвисналия каменен покрив, една от стените на жилището представляваше твърда варовикова скала.

Айла погледна нагоре. Нямаше таван, ако не се брои долната част на каменния подслон. С малки изключения над стените се извисяваше дим от огнищата, който се стелеше по долната повърхност на скалата и излизаше навън. Надвисналата над тях скала ги предпазваше от суровото време, а зиме, дори в голям студ, тези жилища можеха да бъдат много комфортни и уютни. Постройките бяха доста просторни, за разлика от удобните и лесните за затопляне, напълно закрити, но изпълнени с дим тесни жилища, които беше виждала.

Дървените и кожените стени предпазваха от вятъра и дъжда, но основната им цел бе да очертават границите на личните владения и да осигурят неприкосновеност на личния живот. Поне за очите, ако не за ушите. Някои от по-горните секции на панелите можеха да се отворят, за да пропуснат светлина и да се чуят разговорите на съседите. Но когато панелите-прозорци бяха затворени, на посетителите се препоръчваше да използват входната врата и да помолят да ги приемат, а не просто да се обадят отвън или да влязат без покана.

Айла огледа пода по-внимателно и видя, че е направен от подредени камъни. Кристалната структура на варовика от големите скали позволяваше да бъде натрошен на големи плоски камъни. Камъните бяха покрити с постелки, изплетени от треви и сламки, както и с животински кожи.

Айла отново насочи вниманието си към разговора между Джондалар и майка му. Тя отпи от виното и се вгледа в купата, която държеше. Беше направена от кух рог. Зубър, каза си тя. Най-вероятно рогът бе отрязан близо до върха, тъй като диаметърът на съда беше доста малък. Вдигна купата, за да я огледа отдолу. Дъното беше дървено. Отстрани забеляза някакви белези-драскотини, но когато погледна по-отблизо, откри изненадано, че това всъщност е изображение на кон, изрязано с необикновена прецизност.

Остави купата, след което огледа ниската плоча, около която бяха седнали. Беше от варовик, подпрян на дървена рамка с крака. Варовикът бе завързан за рамката с ремъци. На масата имаше покривка от доста фино влакно, бродирано с причудливи червеникави фигури на животни и абстрактни линии и форми. Няколко възглавници, изработени от различни материали, бяха подредени около масата, като кожените бяха боядисани в подобни оттенъци на червеното.

Върху масата бяха поставени две каменни лампи. Едната бе красиво инкрустирана и изработена във формата на кух съд с декорирана дръжка. Другата беше нейно по-грубо копие, като отворът бе набързо издълбан в парче варовик със същите размери. Двете съдържаха лой — животинска мас, която беше преварена във вода — и горящи фитили. По-грубо направената лампа имаше два фитила, а другата — три. Всеки от фитилите хвърляше еднакво количество светлина. Айла имаше чувството, че грубата лампа е била направена наскоро, за да се освети по-добре задната част на скалния подслон. Тя сигурно щеше да се използва само временно.

Помещението, разделено на четири части от подвижни прегради, беше безупречно подредено. Вътрешността на къщата се осветяваше от още няколко каменни лампи. Разделителните паравани, повечето от които бяха оцветени или украсени, също имаха дървени рамки. По някои от тях беше опъната изсъхнала животинска кожа. Други от параваните обаче бяха прозрачни. Вероятно бяха направени от изсушените черва на някое едро животно.

В левия край на задната каменна стена, съседна на външния панел, се виждаше един особено красив параван, явно изработен от подобен на пергамент материал, който можеше да бъде отлепен на големи парчета от вътрешната страна на животинската кожа, ако тя се оставеше да изсъхне. Кон и някакви тайнствени символи, включително линии, точки и квадрати, бяха нарисувани върху паравана в черно, жълто и червено. Айла си спомни, че Мамут от Лъвския бивак беше използвал подобен екран по време на церемониите, макар че рисунките по него бяха направени само с черен цвят. Неговият беше изработен от подобен материал, добит от бял мамут, и беше най-святото му притежание.

На пода пред паравана бе постлана сивкава кожа, за която Айла беше сигурна, че е от кон. Трепкащи огнени отблясъци, които, както изглеждаше, идваха от ниша в стената зад паравана, осветяваха конския параван, подчертавайки украсите по него.

Дълги полици, направени от по-тънки парчета варовик, бяха монтирани по стените, като върху тях бяха подредени най-различни сечива и предмети. Под рафтовете, на пода, се виждаха някакви смътни фигури. Там поради наклона на стената ъгълът беше най-остър. Айла отгатна за какво се използват повечето от нещата, но някои бяха изрязани и оцветени с такова умение, че по-скоро приличаха на произведения на изкуството.

Вдясно от полиците беше сложен кожен параван, който разделяше ъгъла от стаята и оформяше следващата стая. Параваните само загатваха за разделението на помещения и през отворите Айла видя повдигната платформа, върху която бяха натрупани животински кожи. Сигурно там спеше някой. Друго място за спане беше подредено между единия и другия параван. Преградите го отделяха от стаята, в която се намираха в момента, както и от другата спалня.

Спуснатата кожа на входа беше част от стена, направена от кожи в дървени рамки. Имаше и четвърта стая, в която Мартона готвеше. До кухнята бяха подредени дървени рафтове, върху които бяха поставени кошници и купи, красиво украсени и резбовани. На пода до тях се виждаха големи съдове, някои от които с капаци. В тези, които бяха без капаци, имаше зеленчуци, плодове, зърно, сушено месо.

Отвън четирите стени на жилището не бяха идеално прави, а и пространството вътре не беше съвсем симетрично. Те сякаш се извиваха по силуета на скалата и граничеха със стените на други жилища.

— Попроменила си нещата тук, майко — каза Джондалар. — Сега ми се струва по-просторно.

— Наистина е по-просторно, Джондалар. Сега сме само трима, Фолара спи ето там — и Мартона посочи към второто място за спане, — а с Уиламар спим в другата стая. — Посочи към помещението с каменната стена. — Ти и Айла можете да използвате главната стая. Бихме могли да преместим масата по-близо до стената, за да се отвори повече място за ново легло, ако искаш.

На Айла мястото й се стори доста просторно. Жилището беше много по-голямо, отколкото домашните огнища на семействата в полуподземната обител на Лъвския бивак. От друга страна, беше по-малко от нейната пещера в долината, където бе живяла сама. Но за разлика от тукашните домове заслонът на мамутоите не беше естествено образувание. Хората от Лъвския бивак си го бяха построили сами.

Вниманието й бе привлечено от преградата, която разделяше кухнята от основната стая. Тя беше прегъната по средата и Айла забеляза, че всъщност е направена от два отделни прозрачни паравана, съединени по необичаен начин. Дървените пръчки, които съставляваха вътрешността на рамката, бяха промушени в парчета от пробит рог на зубър. Пръстените представляваха нещо като панта, благодарение на която двойният параван можеше да се сгъва. Запита се дали и другите паравани са направени по подобен начин.

С любопитство се загледа в кухнята и предметите в нея. Мартона беше коленичила на една постелка до огнището, оградено с еднакви по големина камъни. Камъните на подовата настилка около нея бяха излъскани до блясък. В по-тъмния ъгъл, осветен от една-единствена лампа, имаше още рафтове с подредени върху тях купи, чаши, чинии и прибори за хранене. Забеляза изсушени билки и зеленчуци, окачени на една рамка. До огнището имаше работна площ с паници, кошници и голям костен поднос с парчета нарязано прясно месо.

Поколеба се дали да не предложи помощта си, но не знаеше кое къде се намира и какво готви Мартона. По-добре да почака, каза си Айла.

Тя се загледа как Мартона нанизва месото на четири заострени пръчки и ги поставя над горещите въглени между два равни камъка. После с черпак, изработен от кози рог, гребна от някаква течност в плътно изплетена кошница и наля от нея в дървени купи. С дълги дървени пръти, подобни на клещи, взе няколко гладки камъка от друга кошница и добави към тях горещ въглен от огнището, след което поднесе двете купи на Айла и Джондалар.

Айла позна кръглите главички на малък лук и някакви други зеленчуци в гъста супа. В следващия миг усети колко е гладна, но изчака да види какво ще направи Джондалар. Той извади ножа си за хранене — малко кремъчно острие, вкарано в костна дръжка — и набучи с него от зеленчуците. После го сдъвка, като междувременно отпи от течността. Тя също извади ножа си.

Супата имаше вкус и аромат на месо, но в нея нямаше никакви мръвки. Само зеленчуци, необичайно съчетание от билки за вкус и нещо друго, което не можа да познае. Това я изненада, защото почти винаги разбираше какво й поднасят за ядене. Месото, станало кафеникаво от стоенето на огъня на шишовете, скоро също бе сервирано на масата пред тях. То имаше необикновен и много пикантен вкус. Искаше да попита за рецептата, но реши да го стори по-късно.

— Ти защо не ядеш, майко? Много е вкусно — каза Джондалар и набоде друг зеленчук.

— С Фолара хапнахме по-рано. Сготвих повече, защото очаквах Уиламар да се върне. И добре направих — усмихна се тя. — Трябваше само да затопля супата и да сготвя месото от зубър. Бях го накиснала във вино.

Затова имаше такъв вкус, си помисли Айла, докато отпиваше от червената течност. В супата също имаше от него.

— Кога се връща Уиламар? — попита младият мъж. — Искам да го видя.

— Скоро. Отиде на търговско пътуване. На запад, към Великите води, за да набави сол и всичко друго, което успее да изтъргува. Той обаче знае, че ще пътуваме за Лятната среща. Със сигурност ще се върне дотогава, освен ако нещо не го забави, но го очаквам всеки момент.

— Ладуни от лозадунаите ми каза, че търгуват с хората от пещерата, които добиват сол от планината — каза Джондалар. — Наричат я Солната планина.

— Планина от сол? Никога не съм знаела, че в планините има сол. Мисля, че още дълго ще чуваме най-различни разкази и никой няма да знае кои са истина и кои не.

Той се усмихна, но Айла разбра, че майка му не вярва на казаното, макар и да не го заяви направо.

— И аз не съм го видял с очите си, но съм склонен да вярвам, че е истина — изрече той. — Те имат сол, а живеят доста далеч от солената вода. Ако трябваше да си я набавят чрез търговия и пътуване на дълги разстояния, според мен нямаше да я пилеят така лекомислено. — Джондалар се усмихна още по-широко, сякаш се сети за нещо смешно. — Като говорим за големи разстояния, имам съобщение за теб, майко — от един човек, когото срещнахме по време на пътешествието. Ти го познаваш.

— От Даланар или от Джерика? — попита тя.

— И от тях имаме съобщения. Те ще дойдат на Лятната среща. Даланар иска да убеди някои млади зеландонийци да отидат с него. Първата пещера на ланзадониите се разраства. Няма да се изненадам, ако скоро създадат и Втора пещера.

— Мисля, че няма да му е трудно да намери някого. За зеландонийците ще бъде чест. Който и да отиде, ще бъде Първият, първият и единственият ланзадони.

— Но те си нямат още техен служител и Даланар иска да намери някого, който да се присъедини към Джоплая и Екозар по време на брачния период на зеландониите — продължи синът.

Мартона леко се намръщи:

— Твоята близка братовчедка е толкова красива. Необикновена, но красива. Никой от младежите не може да устои да не я погледне, когато идва на събранията на зеландонийците. Защо ще избере Екозар, като може да има всеки мъж, когото си поиска?

— Не, не става въпрос за всеки мъж — добави Айла. Мартона забеляза как очите на младата жена блеснаха, след което тя леко се изчерви и отвърна поглед настрани. — Тя ми каза също, че никога няма да намери друг, когото да обича колкото Екозар.

— Права си, Айла — отвърна Мартона. Замълча за момент, сетне я погледна в очите и продължи: — Тя никога не може да има някои мъже. — Старата жена хвърли поглед към сина си. — Ала тя и Екозар ми изглеждат толкова… не един за друг. Джоплая е ослепително красива, а той… не е. Но не всичко опира до външния вид. Понякога дори няма никакво значение. Иначе Екозар ми се струва мил и грижовен.

Макар че Мартона не го изрече, Айла веднага разбра защо Джоплая е направила този избор. „Близката братовчедка“ на Джондалар, дъщерята на съпругата на Даланар, обичаше мъж, когото не можеше да има. Никой друг за нея нямаше значение и затова беше избрала партньор, който поне ще я обича истински. Тя схвана също думите на Мартона като известно противопоставяне. Мартона искаше да каже, че Джоплая е по-хубава от нея, но само това. Не че старата жена не одобряваше решението на сина си, от което Айла най-много се боеше. Майката на Джондалар обожаваше красивите вещи и за нея беше напълно разбираемо един красив мъж да свърже живота си с красива жена. Ала тя също така разбираше, че душевната красота е много по-важна от физическата.

Джондалар, изглежда, не долови лекото напрежение между двете жени. Мислеше си, че трябва да предаде съобщението, за което бе помолен от един човек, за когото майка му никога не му беше споменавала.

— Съобщението за теб не е от някой ланзадонии. Отседнахме при едни хора по време на пътешествието и останахме при тях по-дълго, отколкото планирахме. Макар че аз дори не възнамерявах да оставам… но това е друг въпрос. Когато си тръгнахме, тяхната служителка каза: „Когато видиш Мартона, предай й, че Бодоа й праща любов.“

Очакваше майка му да реагира по някакъв начин. Възприемаше го като закачлива игра на подмятания и намеци, ала изобщо не очакваше реакцията й да бъде точно такава.

Мартона отвори широко очи и пребледня.

— Бодоа! О, Велика майко! Бодоа? — Сложи ръка на гърдите си, сякаш въздухът изведнъж започна да не й достига.

— Майко! Добре ли си? — попита притеснен той и бързо й се притече на помощ. — Извинявай, не исках да те шокирам. Да повикам ли зеландони?

— Не, не, добре съм. — Тя си пое дълбоко дъх. — Но се изненадах. Не очаквах, че ще чуя това име отново. Дори не знаех, че още е жива. Ти… добре ли я опозна?

— Каза, че е била почти интимна партньорка на теб и Джоконан, но мислех, че преувеличава или паметта й изневерява. Защо не си ми говорила никога за нея?

Айла го погледна въпросително. Не предполагаше, че е повярвал на Сармуна.

— Беше много болезнено и мъчно, Джондалар. Бодоа ми беше като сестра. Много исках да бъдем интимни партньорки, но нашата зеландони ме разубеди. Каза, че са обещали на вуйчото на Бодоа тя да се върне след обучението. Ти каза, че била служителка? Сигурно е за добро. Но беше толкова сърдита, когато замина. Умолявах я да изчака смяната на сезоните, преди да прекоси ледника. Радвам се, че ми праща любов. Мислиш ли, че е била искрена?

— Да, убеден съм, майко. Но няма да й се наложи да се връща у дома. Вуйчо й вече е напуснал този свят, както и майка й. Станала е Сармуна, но е била заслепена от гнева си и е помогнала на една зла жена да стане вожд. Макар че самата тя едва ли е предполагала колко зла ще стане Атароа. Сега Сармуна плаща за греха си. Мисля, че е намерила призванието си, като помага на нейната пещера да преодолее последиците от тежките години. Но може да й се наложи да бъде техен вожд, докато някой друг не порасне за тази роля — също като теб, майко. Бодоа е забележителна, дори откри начин как да превърне калта в камък.

— Калта в камък ли? — присви очи Мартона. — Джондалар, говориш като странстващ разказвач. Как да ти повярвам, като ми разказваш такива невероятни истории?

— Повярвай ми, истина ти казвам — отвърна младият мъж с напълно сериозен вид. — Не съм станал странстващ разказвач, който обикаля от пещера на пещера и украсява различни истории и легенди, за да звучат по-вълнуващо. Но извърших дълго пътешествие и видях много неща. — Той погледна към Айла. — Ако не го беше видяла, щеше ли да повярваш, че хората яздят коне или се сприятеляват с вълци? Мога да ти разкажа още много неща, в които трудно ще повярваш. И да ти покажа такива неща, които ще те накарат да се усъмниш в собствените си очи.

— Добре, Джондалар — въздъхна майка му. — Убеди ме. Няма да споря повече… дори и да ми струва трудно за вярване това, което казваш. — Тя се усмихна. За миг Мартона се стори на Айла много по-млада и тя разбра от кого всъщност любимият й е наследил пленителната си усмивка.

Мартона взе купата си с вино и започна да пие бавно от нея. Когато те се нахраниха, тя прибра техните купи и шишове и им даде мека кожа, с която да избършат ножовете си. После им наля още вино.

— Нямаше те дълго време, Джондалар — рече на сина си. Айла усети, че жената внимателно подбира думите. — Разбирам, че сигурно имаш да разказваш много истории за пътешествието си. Ти също, Айла — погледна към младата жена тя. — Ще мине много време, докато ги разкажете. Надявам се, че ще искаш да останеш… поне за известно време. — Сетне се обърна към Джондалар: — Можете да останете тук колкото си искате, макар че ще е малко претъпкано… на първо време. Сигурно ще искате да имате собствено жилище… наблизо… някой ден…

Той се усмихна широко:

— Да, майко, ще искаме. Не се тревожи, няма да заминавам отново. Това е домът ми. Възнамерявам да остана. Двамата да останем. Освен ако някой не се възпротиви. Това ли е историята, която искаше да чуеш? С Айла още не сме се оженили, но ще го сторим. Вече казах на зеландони — тя се отби да ме види, преди да дойдеш с виното. Исках да изчакам с женитбата, докато се върнем у дома, за да мога да я свържа със семейната връзка по време на тазгодишния летен брачен сезон. Уморих си да пътешествам — добави накрая.

Мартона се зарадва и се усмихна:

— Хубаво ще е във вашето семейно огнище да се роди дете. Може да е дори с твоя дух, Джондалар.

Той погледна към Айла и също се усмихна:

— И аз си мисля същото.

Майка му се надяваше наистина да има подобни намерения, но реши да не го занимава повече с тази тема. Той трябваше да й каже, когато това станеше. Просто й се искаше да не бъде толкова потаен за такива важни неща като потомството.

— Сигурно ще ти е приятно да научиш — продължи Джондалар, — че Тонолан има дете с неговия дух. Не е в неговото семейно огнище, но е в една от пещерите. Една жена от рода на лозадунаите на име Филония, която намерила интимната му компания за приятна, разбрала, че е благословен скоро, след като пристигнахме там. Сега тя е омъжена и има две деца. Ладуна ми каза, че когато плъзнала мълвата, че е бременна, всеки мъж от рода, който предполагал, че детето е от него, я посетил по някакъв повод. Кръсти дъщерята си Тонолия. Видях момиченцето — изглежда като Фолара, когато беше по-малка. Лошото е, че живеят толкова далеч от нас — от другата страна на ледника. Много път е дотам, макар че по обратния път ти се струва, че си съвсем наблизо. — Той замълча и се замисли. — Никога преди не бях пътувал толкова много. Нямаше да стигна толкова далеч, ако не беше Тонолан…

Изведнъж забеляза печалното изражение на майка си и като осъзна за кого говори, усмивката му се стопи.

— Тонолан беше роден в семейното огнище на Уиламар — каза Мартона. — Роден от неговия дух — убедена съм в това. Никога не стоеше на едно място, дори като бебе. Още ли пътешества?

Айла отново забеляза увъртането, с което Мартона задаваше въпросите си. Тогава се сети, че Джондалар винаги се объркваше от прямотата и искреното любопитство на хората от рода мамутои. Веднага разбра. Хората, които се наричаха Ловци на мамути, които я бяха осиновили и чийто начин на живот тя бе усвоила и следвала, бяха различни от хората на Джондалар. Макар че Кланът определяше всички останали хора като „Другите“, зеландонийците не бяха като мамутоите и разликата не се състоеше само в езика. Трябваше да проследи разликите, ако искаше нормално да живее при тях.

Джондалар си пое дълбоко дъх. Дойде време да каже на майка си за брат си. Хвана двете й ръце и започна:

— Съжалявам, майко. Тонолан сега пътешества в един друг свят.

Ясните очи на Мартона се изпълниха със скръб и мъка от загубата на по-малкия й син. Раменете й се отпуснаха и приведоха под непосилното бреме. Беше страдала от загубата на близки и любими същества и преди, но никога досега не бе губила свое дете. Беше много по-трудно да изгубиш някого, когото си отгледала от малък, пред когото е бил целият живот. Затвори очи, за да се овладее, след което изправи рамене и погледна сина си:

— Ти с него ли беше, Джондалар?

— Да. — Той си припомни печалните мигове и в душата му отново се появи мъка. — Беше пещерен лъв… Тонолан го проследи в един каньон… опитах се да го спра, но той не ме послуша.

Джондалар се опитваше да запази самоконтрол. Айла си спомни онази нощ в долината, в която го беше обзела дълбока мъка. Тя го беше прегръщала и успокоявала като малко дете. Тогава още дори не знаеше езика му, но за да разбереш скръбта на някого, не е необходимо да разбираш езика му. Пресегна се и докосна ръката му. Искаше да му покаже, че е близо до него, ала без да се намесва в трудния разговор между сина и майката. Жестът й не убягна от вниманието на Мартона. Той се поуспокои и си пое дъх.

— Имам нещо за теб, майко — каза, стана и отиде при пътната си торба. Извади от нея някакъв увит предмет, сетне помисли малко и извади още един. — Тонолан се запозна с една жена и се влюби в нея. Нейният род се нарича шарамудои. Живеят близо до края на Великата река-майка, където реката е толкова голяма, че е кръстена на Великата майка. Шарамудоите всъщност са разделени на две. Половината — шамудоите — живеят на сушата и ловуват диви антилопи в планините. Другата половина — рамудоите — живеят на вода и ловят огромни есетри от реката. През зимата рамудоите се преместват при шамудоите. Всяко семейство от едната група е неразривно свързано със семейство от другата. В известен смисъл са нещо като женени. Изглеждат като два различни народа, но между тях има много тесни връзки, което ги прави едно цяло. — Джондалар не можеше да намери точните думи, за да опише уникалната и сложна култура на този народ. — Тонолан бе толкова силно влюбен, че искаше да бъде един от тях. Той стана един от шамудойците, когато се ожени за Джетамио.

— Какво красиво име — изрече Мартона.

— Тя беше красива. Сигурно много щеше да ти хареса.

— Беше?

— Умря, докато раждаше детето, което щеше да стане синът на неговото огнище. Тонолан не можа да понесе загубата й. Мисля, че искаше да я последва в следващия свят.

— Винаги беше толкова щастлив, толкова жизнерадостен…

— Знам, но когато Джетамио умря, той се промени. Вече не беше жизнерадостен, стана безразсъден и отчаяно смел. Не можеше да стои повече при шарамудоите. Опитах се да го убедя да се върне вкъщи с мен, но той настоя да върви на изток. Не исках да го оставям сам. Рамудоите ни дадоха една от техните лодки — те правят невероятни лодки — и ние тръгнахме надолу по течението. В голямата делта на Великата река-майка, където тя се влива в Бераново море, обаче лодката ни се разби и загубихме всичко. Аз се ударих лошо, а Тонолан едва не потъна в подвижните пясъци, но хората от един бивак на мамутоите ни спасиха.

— Тогава ли срещна Айла?

Джондалар погледна към младата жена, после отново към майка си.

— Не. — Той направи кратка пауза. — След като напуснахме Върбовия бивак, Тонолан реши да поеме на север и да ловува мамути заедно с мамутоиците по време на Лятната им среща. Мисля обаче, че му беше все едно накъде ще тръгне. Просто не искаше да се спира на едно място. — Джондалар затвори очи и отново си пое дълбоко дъх. — Вървяхме по следите на един елен, но не знаехме, че го преследва и лъвица. Тя изскочи точно в мига, в който хвърлихме копията си. Първо копията се забиха в елена, но лъвицата грабна плячката. Тонолан тръгна след нея. Каза, че убитото животно било негово, а не нейно. Рекох му да не се изпречва пред лъвицата, да я остави да си тръгне, но той настоя да я преследва до леговището й. Изчакахме известно време и когато лъвицата си тръгна, Тонолан реши да отиде в каньона и да си върне месото. Лъвицата обаче живееше с лъв, който не възнамеряваше да се отказва от плячката. Лъвът го уби, а мен изподра и изпохапа доста лошо.

Мартона се намръщи разтревожена:

— Бил си ранен от лъв?

— Ако не беше Айла, сега щях да съм мъртъв. Тя ми спаси живота. Спаси ме от лъва и излекува раните ми. Тя е знахарка.

Мартона погледна към Айла, а сетне отново към Джондалар. Беше изненадана:

— Спасила те е от лъв?

— Уини ми помогна. А и ако беше някой друг лъв, нямаше да успея — опита се да обясни младата жена.

Джондалар разбираше объркването на майка си. Знаеше, че и обяснението няма да я накара да повярва.

— Нали видя как се държат с нея Вълчо и конете…

— Нали не искаш да кажеш…

— Кажи й ти, Айла.

— Този лъв го бях отгледала от малък. Беше го стъпкал елен и майка му го бе зарязала полумъртъв. Тогава тъкмо преследвах въпросния елен и когато го убих, на връщане открих мъничето и го взех със себе си. Уини не беше много доволна. Миризмата на лъва я плашеше, но аз го заведох в моята пещера. Излекувах го, ала той не можеше да се пази сам, ето защо трябваше да се грижа за него като майка. Уини също се научи да се грижи за него. — Тя се усмихна при спомена. Беше толкова забавно да ги гледам заедно, докато той беше мъничък.

Мартона погледна към младата жена и сега разбра.

— Значи така го правиш? — попита. — Сторила си същото и с вълка, както и с конете, нали?

Сега беше ред на Айла да се изненада. Никой друг не беше успял досега да направи връзката и да се сети толкова бързо. Беше приятно изненадана, че Мартона я разбира. Направо засия.

— Точно така! Непрекъснато се опитвам да го обясня и на другите! Ако намериш едно животно, докато е много малко, храниш го и го отгледаш все едно ти е дете, то се привързва към теб и ти към него. Лъвът, който уби Тонолан и рани Джондалар, беше отгледан от мен. Беше ми като син.

— А когато порасна? Нали не си живяла сама? Как успя да го държиш настрани от Джондалар? — попита Мартона.

— Ловувахме заедно. Когато беше малък, делях плячката си с него, а щом поотрасна, го накарах да дели своята с мен — обясни младата жена. — Винаги вършеше това, което го карах. Аз бях неговата майка, а по принцип лъвовете слушат майките си.

— Аз също не го разбирам — намеси се Джондалар, като забеляза объркването на майка си. — Този лъв беше най-големият, който някога бях виждал, но Айла го спря тъкмо когато се канеше да ме нападне за втори път. Няколко пъти я видях как го язди. Целият летен събор на мамутоите я видя да язди лъва. Още не мога да повярвам на очите си.

— Съжалявам само, че не можах да спася Тонолан — каза Айла. — Чух вик, но докато стигна, вече беше мъртъв.

Думите й върнаха Мартона към мъката и за известно време всеки от тях се отдаде на чувствата си. Но Мартона искаше да знае още, искаше да я разбере.

— Радвам се, че е открил някого, когото да обича — каза.

Джондалар взе първия свитък.

— В деня, в който Тонолан и Джетамио се ожениха, той ми каза, че си знаела, че той никога няма да се върне. Накара ме да му обещая, че някой ден ще се върна вкъщи, и ми заръча да ти донеса нещо красиво, както винаги правеше Уиламар. Когато с Айла се отбихме при шарамудоите на връщане, Рошарио ми даде това за теб. — Синеокият мъж забеляза недоумението в погледа на майка си и поясни: — Рошарио е жената, която е отгледала Джетамио, след като майка й умряла. Каза, че това била любимата вещ на Джетамио — и Джондалар подаде свитъка на майка си.

Той сряза въжето и разгърна кожата. Отначало Мартона си помисли, че подаръкът е меката кожа от антилопа, с който бе увит предметът, ала щом Джондалар го разгърна, тя затаи дъх при вида на красивата огърлица. Беше направена от зъби на дива коза. Съвършено бели зъби на млади животни, продупчени на върха и подредени симетрично по размер. Между всеки два зъба имаше парче от рибена кост с блестящ шарен седеф, който напомняше на увиснала лодка.

— Огърлицата символизира народа, към който Тонолан избра да се присъедини — общността на шарамудоите и двете й половини. Зъбите от антилопа представляват сушата и шамудоите, а костите на речната есетра — рамудоите. Лодката е и за двете. Рошарио искаше да имаш нещо, което е принадлежало на избраната от Тонолан жена — поясни Джондалар.

Мартона заплака, докато гледаше красивия подарък. Не можеше да сдържа повече сълзите си.

— Джондалар, защо си е мислел, че знам, че няма да се върне? — попита, ридаейки.

— Каза, че си му пожелала „успешно пътуване“, когато си го изпращала, а не „до скорошното ти завръщане“.

Сълзите бликнаха с нова сила.

— Прав е бил — въздъхна тя. — Наистина не вярвах, че ще се върне. Колкото и да не исках да си го призная, бях сигурна, че повече никога няма да го видя. И когато разбрах, че си тръгнал с него, помислих, че съм загубила и двамата си сина. Джондалар, ако знаеш как ми се иска Тонолан да се бе върнал с теб! Но съм щастлива, че поне ти отново си при мен — и майка му протегна ръце да го прегърне.

Айла не можа да се сдържи и също заплака, докато ги гледаше как се прегръщат. Започна да разбира защо годеникът й не пожела да остане при шарамудоите, когато Толи и Маркено го поканиха. Русокосата жена знаеше какво е да изгубиш син. Мартона прекрасно съзнаваше, че никога вече няма да види сина си, но въпреки това изгаряше от желание да узнае какво е правил, какво се е случило с него и какъв живот е водил.

Изведнъж завесата на входа се отметна отново встрани.

— Познай кой се върна! — извика Фолара и изтича радостно вътре. След нея във вътрешността на помещението пристъпи Уиламар.