Джийн М. Оел
Каменните убежища (26)

Двайсет и шеста глава

— Трябва да помисля — рече Мардена. — Синът ми не е като другите момчета. Той не може да прави същите неща като тях.

Айла я изгледа учудено:

— Не съм сигурна, че те разбирам.

— Нали виждаш, че тази ръка го ограничава — рече жената.

— До известна степен, но много хора са се научили как да преодолеят тези ограничения.

— Доколко може да ги преодолее? — попита майката. — Трябва да разбереш, че той никога няма да бъде ловец и че не може да прави нищо с ръцете си. И какво му остава?

— Защо да не може да е ловец или да се научи да прави разни неща? — попита русокосата жена. — Той е умен и има добро зрение. Има една съвършено здрава ръка и може да използва другата за някои неща. Може да върви, както и да бяга. Виждала съм хора да преодоляват много по-сериозни проблеми. Ланидар просто се нуждае от някого, който да го обучи.

— Кой би го научил? — изсумтя майката. — Дори мъжът от огнището му не поиска да стори това.

Айла си помисли, че най-накрая започна да разбира.

— Бих била щастлива да го обуча и си мисля, че Джондалар също ще е съгласен да помогне. Лявата ръка на Ланидар е силна. Навярно ще трябва да се научи да компенсира недостатъците на дясната си ръка и да поработи върху равновесието на тялото си, но съм сигурна, че ще усвои тънкостите на хвърлянето на копия. Особено с помощта на копиехвъргача.

— И защо ще си правиш труда? Ние не живеем в твоята пещера. Та ти дори не го познаваш!

Айла си каза, че жената едва ли би повярвала, ако й кажеше, че е готова да стори това само защото е харесала момчето, ето защо реши да опита друга тактика.

— Мисля, че е наше задължение да обучаваме децата, когато можем, а аз току-що станах зеландонийка. Искам да покажа на новите си сънародници, че съм достойна за тях. Освен това, ако Ланидар ми помогне за конете, аз му ставам длъжница и бих искала да му дам нещо в замяна. Така са ме учили, когато бях малка.

— Дори и да се опиташ да го обучиш, какво ще стане, ако той не се справи? — попита слабичката женица. — Не искам да му давам напразни надежди.

— Той трябва да усвои някои умения, Мардена — изтъкна Айла. — Какво ще прави, когато порасне, а ти си вече твърде стара, за да го пазиш? Едва ли искаш синът ти да се превърне в бреме за останалите зеландонийци. Нито пък аз, независимо къде живее.

— Той знае как да събира храна заедно с жените — рече Мардена.

— Да, и това е ценен принос, ала само той не стига. Трябва да овладее и други умения. Или поне да се опита.

— Навярно си права, но какво може да прави? — въздъхна майката на момчето. — Не съм сигурна дали ще може наистина да ловува.

— Нали видя как хвърли копието? — попита Айла. — Дори и от него да не излезе изключителен ловец — макар да смятам, че това не е невъзможно, — научи ли се да ловува, ще усвои по-лесно някои други неща.

— Какви например?

Айла се замисли.

— Той си свирука много добре, Мардена. Днес се убедих в това. Човек, който може да си подсвирква толкова добре, може лесно да се научи да имитира звуците, издавани от животните. А направи ли това, може да стане зовач и да примамва животните там, където дебнат ловците. За това няма да му трябват ръце — единственото, което ще му трябва, е да бъде близо до животните, за да ги чува и да се научи какви звуци издават.

— Да, свирукането наистина много му се удава — каза Мардена, замисляйки се над думите на светлокосата чужденка. — Сериозно ли вярваш, че може да направи това?

Ланидар, който слушаше разговора с голям интерес, се намеси:

— Тя също свирука, майко. Може да подсвирква също като птиците. Даже конете ги вика с подсвиркване и може да имитира цвиленето им!

— Наистина ли? — възкликна майка му. — Можеш ли да имитираш конско цвилене?

— Защо двамата с Ланидар не дойдете утре сутринта в лагера на Деветата пещера? — попита русокосата жена. Беше сигурна, че Мардена ще я помоли да зацвили като кон, а не й се искаше да прави това при толкова много хора наоколо. Всички щяха моментално да се обърнат и да се втренчат в нея.

— Мога ли да взема и майка си? — попита Мардена. — Сигурна съм, че и тя ще поиска да дойде.

— Разбира се — усмихна се Айла. — Можете да дойдете всички и да хапнете с нас.

— Добре — кимна дребната женица. — Значи ще се видим утре сутринта.

Айла се загледа след момчето и майката, които тръгнаха към огнището си. След няколко крачки Ланидар се обърна и я дари с признателна усмивка. Тя също му се усмихна, след което тръгна нагоре по склона към мястото, където седяха Мартона и Фолара.

— Ето яребицата ти — каза момичето, подавайки й птицата, от чието тяло стърчеше тънкото копие. — Какво ще правиш с нея?

— Ами, след като поканих няколко души да хапнат заедно с нас утре сутринта, сигурно ще им я сготвя.

— Кого си поканила? — попита Мартона.

— Жената, с която говорих преди малко.

— Мардена? — възкликна изненадано Фолара.

— Да — кимна русокосата жена. — Заедно със сина й и майка й.

— Тях никой не ги кани, с изключение на обществените празненства, естествено — каза Фолара.

— Защо? — намръщи се Айла.

— Сега като се замислих, май не съм съвсем сигурна — рече Фолара. — Мардена страни от хората. Според мен или се самообвинява, или си мисли, че хората я обвиняват за ръката на сина й.

— Някои хора наистина го правят — допълни Мартона — и момчето може да не си намери съпруга, когато порасне. Майките ще се страхуват, че ще привлече духовете на уродливостта в семейството си.

— И тя влачи детето със себе си навсякъде, където ходи — поясни Фолара. — Май се страхува, че другите момчета ще му се нахвърлят, ако го остави само, и най-вероятно е права. Не мисля, че той изобщо има приятели. Майка му не му дава възможност да се сприятели с някого.

— И аз се замислих над това — каза Айла. — Тя ми изглежда прекалено загрижена за него. Сигурно си мисли, че деформираната му ръка ограничава възможностите му, но според мен най-голямото ограничение идва не от ръката, а от майката. Тя не иска да му даде шанс да се захване с каквото и да било, ала детето все ще трябва да порасне някой ден.

— Защо избра точно него да хвърли копието, Айла? — попита Мартона. — Човек би си казал, че го познаваш.

— Някой му казал, че над лагера ни — на Горната ливада, както рече Ланидар — имало коне и той решил да дойде да ги види. Бях там и така се запознахме. Мисля, че е искал да се отдалечи малко от тълпата или от майка си, ала този, който му е споменал за конете, не му казал нищо за лагера ни. Зная, че Джондалар и Джохаран бяха казали на хората да стоят далеч от конете, ето защо си мисля, че този, който е подбудил момчето да отиде да ги види, е искал да му погоди номер. Аз обаче нямам нищо против някой да ги гледа — просто не желая хората да ги възприемат като ловни обекти. Уини и Рейсър вече са свикнали с хората и няма да побегнат, освен ако не се изплашат от нещо.

— Нека да отгатна — засмя се Фолара. — Ти си дала на Ланидар да погали конете и това страшно му е харесало, както става с всеки, който ги докосне.

Айла се усмихна:

— Е, не с всеки, но си мисля, че ако хората имаха възможност да ги опознаят, щяха да видят, че са специални и повече няма дори да им хрумне да тръгнат да ги убиват.

— Сигурно си права — вметна Мартона.

— Конете го харесаха, а и той веднага научи сигнала, с който ги викам, ето защо го помолих да ги наглежда, когато не съм наоколо. Изобщо не си помислих, че майка му ще се възпротиви.

— Не са много майките, които биха отказали дванайсетгодишният им син да научи нещо повече за конете или другите животни — отбеляза възрастната жена.

— Толкова ли е голям? — учуди се Айла. — Мислех си, че е на девет или най-много десет години. Той ми спомена за демонстрацията на копиехвъргача, ала каза, че не иска да отиде, защото никога не бил мятал копие. Явно си е мислел, че това ще остане завинаги извън възможностите му, но лявата му ръка си е съвсем наред и аз му показах как да си служи с копиехвъргача. След като поговорих с Мардена, ми стана ясно защо си е мислил така, но на неговата възраст би трябвало да може да прави и други неща, освен да ходи за малини с майка си. — Айла изведнъж млъкна и изгледа учудено двете жени. — Тук има толкова много хора, как можете да ги познавате всичките? Откъде знаете за Ланидар и майка му?

— Всеки път, когато се ражда дете с някакъв недъг, новината веднага се разпространява — рече Мартона — и всички започват да говорят за това. Не непременно лоши неща — просто се чудят защо се е случило и се надяват това да не сполети собствените им деца. Затова всички веднага разбраха, когато мъжът от огнището на Ланидар ги изостави. Повечето смятаха, че се е срамувал от недъга на детето, но според мен вината за това е основно на Мардена. Тя не искаше никой да види бебето й — дори и собственият й съпруг. Опита се да скрие уродливостта на Ланидар — криеше детето и покриваше ръката му, за да не я видят хората… Освен това започна да му трепери прекалено много…

— Точно там е проблемът — кимна русокосата жена. — Когато й казах, че съм го помолила да наглежда конете, това изобщо не й хареса. Мардена не искаше да го пусне, въпреки че бях помолила за нещо, което едва ли щеше да затрудни детето й. Ето защо я поканих да дойде в лагера утре сутринта, за да се убеди със собствените си очи, че конете няма да сторят нищо лошо на Ланидар. Освен това й обещах, че ще го науча да ловува и да хвърля копие. Не съм сигурна как точно се реших на това, ала колкото повече се дърпаше тя, толкова по-силно ми се приискваше да се захвана с обучението на момчето.

Двете жени й се усмихнаха и кимнаха разбиращо.

— Ще кажеш ли на Продева, че утре заран ще имаме гости? — обърна се Айла към Мартона. — И че аз ще сготвя яребицата?

— Не забравяй и заека — напомни й майката на Джондалар. — Салова ми каза, че си хванала един тази сутрин. Имаш ли нужда от помощ за готвенето?

— Само ако смяташ, че още хора могат да се присъединят към нас. Мисля да изкопая дупка в земята, да сложа няколко нагорещени камъка в нея и да изпека яребицата и заека през нощта. Може да добавя и малко зеленчуци и билки.

— Значи да очакваме вкусно утринно угощение — усмихна се Фолара. — Храната винаги става толкова крехка, когато се готви по този начин.

— Фолара, мисля, че трябва да помогнем на Айла — каза Мартона, — защото всички изведнъж ще станат страшно любопитни, щом разберат, че тя ще готви, и ще искат да опитат от гозбата й. Ох, съвсем забравих — плесна се по челото тя и се обърна към русокосата жена, — трябваше да ти кажа, че утре ще има събиране на всички жени, които ще се задомяват скоро, и майките им в жилището на зеландони.

— Нямам майка, която да доведа — вдигна рамене Айла и се намръщи. Не искаше да е единствената, която ще отиде там сама.

— Е, там определено не е мястото за майката на съпруга, ала след като жената, която те е родила, не може да присъства, мога да те придружа, ако искаш — каза Мартона.

— Наистина ли? — възкликна русокосата жена, зарадвана от предложението.

„Срещата на жените, които ще се задомяват скоро — помисли си Айла. — Скоро ще стана съпруга на Джондалар. Как ми се иска Иза да беше тук! Тя е майката, която би трябвало да ме придружи, а не жената, която ме е родила. Но след като и двете сега се скитат из следващия свят, съм благодарна, че Мартона ще дойде с мен. Колко ли щеше да се зарадва Иза, ако беше жива! Тя се притесняваше, че никога няма да си намеря съпруг и най-вероятно така и щеше да стане, ако бях останала в Клана. Тя ужасно ми липсва… както ми липсват Креб и Дърк. Не мога да престана да мисля за тях.“

— Ако ще се връщаш в лагера, ще вземеш ли яребицата? — попита Айла. — Искам да потърся още нещо, което да сготвя заедно със заека и яребицата.

* * *

Вдясно от главния лагер на Летния събор се издигаха множество варовикови хълмове, покрити с гъста трева. Айла изкачи хребета на един от тях и пое надолу по полегатия склон от другата страна. Беше се отклонила от утъпканата пътечка, по която вървяха жените, когато ходеха да берат малини и други горски плодове, и в момента следваше каменистото, отдавна пресъхнало речно корито, лъкатушещо нагоре по склона на следващото възвишение.

Вълчо изглеждаше особено заинтригуван. Това бе нова територия за него и той се ровеше във всяка дупка в земята, за да опознае новите миризми. По едно време се изгуби зад един каменист сипей и Айла се разтревожи за него, защото хищникът така и не се появяваше. Тя огледа внимателно околността, но от Вълчо не се виждаше и следа. Накрая прибягна до добре познатия сигнал, с който го викаше, и едва тогава забеляза, че бодливите храсталаци зад сипея се размърдаха и четириногият й приятел се измъкна с пълзене изпод тях.

— Къде се изгуби, Вълчо? — попита Айла, докато се навеждаше, за да го погледне в очите. — Какво има зад онези трънаци, че толкова те заинтригува?

Реши да разбере сама и извади от торбата си малката брадвичка, която Джондалар бе измайсторил специално за нея. Не беше най-доброто оръдие за проправяне на път през гъста стена от бодливи храсти, но щеше да й свърши работа. Хвана се за работа и не след дълго успя да освободи достатъчно пространство, че да се промъкне с минимален брой драскотини през стената от тръни. Пристъпи напред и откри, че земята се спуска към нещо като пещера, чийто отвор изглеждаше проходим за възрастен човек. Айла запристъпва внимателно надолу, като използваше думите за броене на зеландонийците, за да отчита стъпките си. Когато стигна до трийсет и една, забеляза, че наклонът се изравнява и коридорът става по-широк, а щом очите й свикнаха със сумрака, видя, че е навлязла в доста по-просторно помещение. Огледа се, взе решение какво да стори и се заизкачва нагоре по склона.

— Чудя се колко ли хора знаят за тази пещера, Вълчо — измърмори, докато разширяваше още повече отвора в храстите с брадвата си. Щом излезе навън, огледа района и един бор с кафяви иглички веднага привлече вниманието й. Дървото беше мъртво. Тя се доближи до него и откърти няколко клонки, за да провери дали се чупят лесно, след което строши един по-дебел клон. Ръцете й веднага се покриха със смола и Айла се усмихна доволно — от този клон щеше да излезе чудесна факла за изследователската й експедиция в пещерата.

Събра малко сухи съчки, върна се при торбата си и бързо запали огън с помощта на кремъка и огнения камък, възпламени факлата и пое отново към тайнствената пещера. Този път преброи двайсет и осем стъпки, преди земята да стане равна — явно с факлата крачките й бяха по-големи. Широкият проход в началото прерастваше в голямо, заоблено, U-образно помещение и Айла вдигна високо факлата, за да огледа по-добре вътрешността му. Това, което видя, я накара да затаи дъх.

Стените, лъскави до блясък от кристализирания калцит^[1], бяха почти бели и треперливото сияние на факлата ги караше да оживяват от сенките, които се движеха по тях. Тя се приближи, за да ги разгледа по-добре, и си каза, че художник като Джонокол би сътворил чудеса в пещера като тази. Тръгна покрай стената и щом стигна до дъното на помещението, видя, че там има проход, който води към друга галерия, ала реши да не влиза в него, понеже й се стори прекалено тесен. Същото се отнасяше и за другия коридор, на който се натъкна по-нататък покрай стената. Вече бе решила да каже на Джондалар и на останалите за откритието си и да ги доведе тук.

Айла бе виждала много пещери, повечето от които бяха украсени с красиви каменни висулки и цели завеси от сталактити, надвиснали над издигащите се от земята сталагмити, но никоя не можеше да се сравнява с тази. Въпреки че бе варовикова пещера, в нея се бе образувал дебел мраморен слой, който не позволяваше на пропитите с калциев карбонат водни капки да образуват сталактити и сталагмити. Стените бяха покрити с калцитни кристали, които, макар и да се разпространяваха много бавно, бяха покрили вдлъбнатините и издутините на камъка под бялата си облицовка. Това бе красиво и необичайно място и Айла си каза, че това беше най-невероятната пещера, в която бе влизала.

Забеляза, че факлата й започва да дими, защото овъгленият й връх задушаваше пламъка. На всяко друго място тя щеше да отчупи изгорялото дърво и да възвърне пламъка, ала тук трябваше да внимава да не наруши ослепителната белота на стените. Тя се огледа наоколо и си намери един по-тъмен участък близо до пода, който щеше да й свърши работа, ала в мига, в който отърка върха на факлата в него, изпита внезапна нужда да почисти въглените; имаше чувството, че това място е свещено и не искаше по никакъв начин да скверни чистотата му.

В следващия миг обаче поклати глава. В края на краищата това си беше просто една пещера, помисли си Айла, пък била тя и красива. Освен това забеляза, че Вълчо изобщо не се поколеба да маркира територията си — той вдигна крак и си свърши безсрамно работата, макар че в интерес на истината трябваше да признае, че струята му не засегна бялата част на стените, а само по-тъмните участъци до пода.

Когато русокосата жена се върна в лагера на Деветата пещера, завари неколцина души да изнасят пръст от току-що изкопаното огнище, а други се суетяха около приготовлението на храната. Айла изведнъж си спомни, че бе поканила няколко души да споделят гозбите им на следващата сутрин. Покрай въодушевлението си от пещерата съвсем бе забравила, че възнамеряваше да улови някое друго животно и да потърси ароматни растения за подправки. Добре че Мартона, Фолара и Пролева бяха взели един голям зубров бут от студената яма, където държаха продуктите.

Още в първия ден, когато пристигнаха, голяма част от обитателите на Деветата пещера насочиха усилията си към изкопаването на дълбока яма за дълготрайно съхраняване на това месо, което не бяха изсушили. Земите на зеландонийците се намираха близо до големите ледници, но това не означаваше, че почвата бе замръзнала през цялата година. През зимата тя ставаше твърда като камък, ала лете горният й слой се размекваше в зависимост от топлината и почвената покривка. Съхраняването на месото в яма, изкопана до нивото на леда, го запазваше прясно за доста дълго време, макар че имаше и хора, които нямаха нищо против да намирисва леко и това дори им харесваше.

— Мартона, съжалявам — каза Айла, когато стигна до главното огнище. — Отидох да потърся още храна за утрешното угощение, но открих една пещера недалеч оттук и съвсем забравих за гощавката. Това е най-красивата пещера, която някога съм виждала, и много искам да я покажа на теб и на всички останали.

— Никога не съм чувала наблизо да има пещера — подхвърли Фолара. — Отгоре на всичко и да е красива! Къде се намира?

— От другата страна на един от хълмовете, които се издигат вдясно от главния лагер — обясни Айла.

— Да, ходихме там да берем боровинки в края на миналото лято — отбеляза Пролева. — Че там няма никаква пещера!

Неколцина души бяха чули, че русокосата жена се е върнала, и се бяха насъбрали около тях. Айла забеляза сред тях Джохаран и Джондалар.

— Права е — обади се вождът на Деветата пещера на зеландониите. Никога не съм чувал там да има пещера.

— Има, но е скрита от трънливи храсталаци — изтъкна русокосата жена. — Всъщност Вълчо я намери. Той душеше насам-натам и изведнъж изчезна под трънаците. Когато го повиках, ми направи впечатление, че му отне доста време да се върне, ето защо се зачудих къде ли е бил. Проправих си път в храсталака и намерих пещерата.

— Не може да е много голяма, нали? — попита Джондалар.

— Намира се под хълма и в интерес на истината е доста големичка, Джондалар — рече Айла. — И е доста необикновена.

— Можеш ли да ни я покажеш?

— Естествено. Точно това исках и да направя, но сега май трябва да приготвя храната за утрешното угощение.

— Току-що запалихме огъня в пещта — информира я Продева и сложихме доста дърва вътре. Ще мине известно време, докато изгорят и нагреят камъните до нужната температура, така че според мен нищо не ни пречи да отидем там сега.

— Аз поканих хора да хапнат с нас, а вие сте свършили всичко вместо мен — отбеляза смутено Айла. Поне да бях помогнала за изкопаването на пещта…

— Не се тревожи за това — махна с ръка жената на вожда. — Така и така трябваше да изкопаем такава пещ…

Тук имаше много хора, които да ни помогнат, и всичко стана много лесно.

— Хайде да видим пещерата — настоя и Джондалар.

— Знаете, че ако тръгнем натам заедно, целият лагер ще ни последва — отбеляза Уиламар.

— Можем да поемем по различни пътеки и да се срещнем при извора — предложи Рушемар. Той също бе помогнал за изкопаването на пещта и сега чакаше Салова да привърши с кърменето на Марсола, преди да се отправи към главния лагер. Жена му, която стоеше наблизо, му се усмихна нежно. Съпругът й не говореше много, но когато се обаждаше, интелигентността му веднага си проличаваше. Салова се огледа за Марсола, която седеше на земята недалеч от тях, и си помисли, че не трябваше да забравя одеялото, в което я носеха, ако щяха да ходят някъде.

Вестта на Айла за пещерата я беше заинтригувала.

— Това е хубава идея, Рушемар, ала мисля, че имам по-добро предложение — рече Джондалар. — Можем да стигнем до този хълм, като поемем нагоре покрай потока и после свърнем наляво. Каменистият склон зад езерото не би трябвало да е много далеч от пещерата — изкачвал съм се на билото му, когато търсех кремък, и успях добре да разгледам околния пейзаж.

— Страхотно! — възкликна Фолара. — Да тръгваме!

— Бих искала да покажа пещерата и на зеландони и Джонокол — изтъкна Айла.

— И тъй като това е неговата територия, мисля, че би било добре да помолим Тормаден, вожда на Деветнайсетата пещера, също да ни придружи — добави Мартона.

— Права си, майко — кимна Джохаран. — По всички правила те трябва да я проучат първи. Но тъй като не са я открили през цялото това време, откакто живеят тук, мисля, че можем да превърнем разходката си в малко приключение. Ще помоля Тормаден да дойде с нас — усмихна се вождът, — но няма да му кажа защо. Просто ще му съобщя, че Айла е намерила нещо и иска да ни го покаже.

— Мога да дойда с теб, Джохаран, и да се отбия при зеландони и Джонокол, за да дойдат и те с нас — предложи русокосата жена.

— Колко души искат да дойдат? — попита Джохаран. Почти всички присъстващи изразиха желание, ала тъй като по-голямата част от двехилядното население на Деветата пещера бе отседнало в главния лагер, групата не беше толкова голяма. Джохаран преброи двайсет и пет души и си каза, че такъв брой хора не би трябвало да създаде затруднения на човека, който щеше да ги води. — Добре, значи ние с Айла ще отидем до главния лагер, а през това време ти, Джондалар, ще поведеш всички останали по твоя си маршрут. Ще се срещнем на склона зад извора.

— Вземи нещо, с което да си проправим път през бодливите храсти, Джондалар — обади се Айла. — Както и някакви факли и принадлежностите за палене на огън.

Влязох само в първото голямо помещение, ала забелязах два прохода, които започваха от него.

Първата и няколко от зеландони заедно с послушниците тъкмо се приготвяха за срещата с жените, които щяха да се задомяват — шаманката на Деветата пещера бе вечно заета по време на Летните събори. Ала когато Айла поиска да разговаря с нея насаме, тя усети от държанието на младата жена, че въпросът наистина е важен. Айла й разказа за откритието си и спомена, че няколко души от Деветата пещера ще ги чакат зад извора, а щом видя, че дони се колебае, настоя поне Джонокол да дойде. Това засили любопитството на Първата сред служителите на Майката и в крайна сметка тя реши да тръгне заедно с тях.

— Зеландони на Четиринайсетата пещера, ще поемеш ли тази среща в свои ръце? — обърна се шаманката към тази, която винаги бе желала да бъде Първа. — Трябва да се погрижа за едни неща, засягащи Деветата пещера.

— Разбира се — отвърна възрастната жена. Тя бе любопитна — всички бяха любопитни — какво толкова важно бе изникнало, че да накара Първата да напусне една толкова важна среща, ала същевременно бе доволна, че ще я замества. Май Първата най-накрая започваше да я оценява.

— Джонокол, ела с мен — нареди зеландони на Деветата на първия си послушник. Това изостри още повече любопитството на останалите, ала никой не се осмели да попита — дори Джонокол, какво става. Послушникът обаче знаеше, че съвсем скоро щеше да разбере това.

* * *

Джохаран имаше затруднения както да открие Тормаден, така и да го убеди да тръгне с тях. Вождът на Деветнайсетата пещера упорито отказваше да ги придружи, особено след като синът на Мартона не желаеше да му каже нищо повече за откритието на Айла.

— Това е твоята територия, Тормаден, и според мен ти трябва да си първият, който да узнае за находката на Айла — му каза предводителят на Деветата пещера. — Няколко души от Деветата вече знаят за това — те присъстваха, когато тя ми каза — и си мисля, че трябва да разбереш за какво става въпрос, преди целият Летен събор да научи. Знаеш колко бързо се разпространява мълвата.

— Наистина ли смяташ, че е важно? — попита Тормаден.

— Ако не беше така, нямаше да те карам да дойдеш — усмихна се многозначително Джохаран.

* * *

Посещението на пещерата, която Айла бе открила, наистина се превърна в истинско приключение за Деветата пещера, и някои хора решиха да си вземат не само факли, но и кошници с храна, за да прекарат един приятен следобед сред красивата природа на хълмовете. Повечето се смятаха за късметлии, задето бяха в лагера, когато русокосата жена бе дошла, разказвайки за пещерата, и искаха да са първите, които ще я видят. Те смятаха, че щом пещерата е толкова красива според чужденката, значи е изпълнена със сталактитни и сталагмити образувания, ето защо си представяха нещо като Красивата хралупа, която се намираше недалеч от Деветата пещера.

Най-накрая трите групи се срещнаха. Джохаран и Тормаден дойдоха последни и вождът на Деветнайсетата пещера се учуди, когато видя, че ги очакваха не на билото на хълма, както му беше казал Джохаран, а от другата страна на склона. Макар и не особено многобройна, групичката бе достатъчно голяма, за да бъде забелязана от главния лагер, а не искаха да се набиват на очи. Тази тайнственост засилваше още повече възбудата на хората, чието нетърпение да зърнат пещерата бе станало толкова голямо, че през няколко минути някой отиваше до извора, заставаше зад дърветата и чакаше появата на Айла с двамата зеландони или на Джохаран с предводителя на Деветнайсетата пещера.

След обичайните приветствия — Айла се бе запознала официално с Тормаден скоро след пристигането им — тя и Вълчо поведоха множеството към тайнствената пещера. Русокосата жена бе дала знак на хищника да стои максимално близо до нея и това явно му допадаше, което беше добре, защото при наличието на толкова много хора вълкът се настройваше закрилнически към нея, а Айла не искаше четириногият й приятел да изплаши, когото и да било. Когато стигнаха до гъстите храсталаци, Рушемар, Солабан и Тормаден веднага се заеха да разширят отвора, а през това време Джондалар запали огън. Любопитството на хората вече бе достигнало до краен предел и в мига, в който запалиха факлите, всички заслизаха с триумфална стъпка надолу по склона.

Тормаден бе смаян. Виждаше пределно ясно пещерата пред себе си, ала нямаше никаква представа, че се намира там. Да, от другата страна на хълма растяха доста малини и жените често ходеха да ги берат, ала никой от Деветнайсетата пещера дори не бе подозирал за съществуването на тази подземна галерия, която беше тук сигурно от памтивека. На кого би му хрумнало да разчиства бодливите храсталаци и да търси нещо зад тях?

— Какво те накара да разчистиш трънаците точно тук, Айла? — попита Тормаден, докато се спускаха към зейналия отвор.

— Вълчо — отвърна русокосата жена. — Оглеждах се за някакъв дивеч, който да сготвя за утре — може би заек или яребица, и Вълчо както винаги беше с мен. Той много ми помага по време на лов, защото има невероятно обоняние. Видях, че се шмугва под храстите, което не е нещо необичайно за него, ала ми направи впечатление, че много се забави. Зачудих се какво ли има там, взех брадвичката си и си проправих път, а щом видях пещерата, си направих факла и се върнах обратно да я разгледам по-добре.

— Знаех си, че е имало някаква причина — отвърна мъжът, впечатлен от странния й изговор и от външността й. Тя беше невероятно красива жена, особено когато се усмихнеше.

Айла изчака, докато всички влязат в пещерата. Последният човек, който пристъпи вътре, беше дъщерята на Тремеда Ланога, която бе понесла невръстната си сестричка Лорала на ръце. Русокосата жена им се усмихна и видя как момичето отвръща срамежливо на усмивката й. Айла бе доволна, задето девойката бе решила да дойде. Лорала придобиваше закръгления вид на добре хранено бебе, а Ланога ставаше все по-общителна и често си бъбреше надълго и нашироко с младите майки, които кърмеха сестричката й.

— Подът е хлъзгав, затова внимавайте — предупреди ги русокосата жена и поведе напред колоната. Няколкото факли позволяваха да се види по-добре, че тунелът се разширява с намаляването на наклона. Когато Айла усети, че подът вече е равен, забави ход и смъкна факлата си. Останалите последваха примера й, насочвайки вниманието си върху това къде стъпват. Щом всички достигнаха равния участък, русокосата жена вдигна високо факлата си и другите отново направиха същото. Последваха неволни възклицания, смаяни въздишки, охкания и ахкания, след което се възцари гробовна тишина. Явно присъстващите бяха зашеметени от лъскавите бели стени, които блестяха като живи на светлината на факлите. В пещерата почти нямаше сталактити и сталагмити, но въпреки това бе невероятно красива; нещо повече — тя сякаш бе изпълнена с някаква могъща аура, която бе едновременно магическа, свръхестествена и духовна.

— О, Велика Майко Земя! — възкликна Първата сред служителите на Майката. — Това е Нейното светлице. Това е Нейната утроба — рече и запя с богатия си и изразителен глас:

От хаоса вечен, сред бури и мрак,

роди се великата Майка Земя.

Пробуди се Тя и веднага разбра,

че животът си има висока цена.

Пустотата скърбеше за нея в нощта.

Тя беше единствена. Тя беше сама.

Стените резонираха, създавайки усещане за акомпанимент. Сетне някой започна да свири на флейта и така акомпаниментът се превърна в действителност. Айла се огледа, за да види кой е свирачът. Оказа се млад мъж, който, макар и да й изглеждаше смътно познат, не беше от Деветата пещера. Облеклото му й подсказа, че е от Третата, и тогава тя разбра защо й се струваше познат. Младежът приличаше на вожда на Третата пещера — Манвелар. Русокосата жена се опита да си спомни дали го беше виждала някъде и в паметта й изплува името Моризан. Той стоеше до Рамила — закръглената, привлекателна млада брюнетка, която бе една от приятелките на Фолара. Навярно Моризан бе на гости в лагера им и бе решил да се присъедини към малкото им приключение.

Хората се бяха присъединили към пеенето на Първата и бяха стигнали до тази част от Песента на Майката, която бе особено въздействаща:

Щом бе вече готова, водите родилни

пак с цветя и дървета покриха Земята

и животът отново избуя сред обилна

и зелена растителност, украсила полята.

Ала Майката още бе в плен на скръбта си —

безутешните сълзи родиха росата,

 

що краси неизменно всяка сутрин тревата.

Всяка капка блестеше с багрите на дъгата.

Най-накрая настъпи мигът съдбоносен —

мощен тътен и гръм разлюляха недрата

недостъпно дълбоки и от лоното свято

се родиха децата — рожбите на Земята.

 

Всички бяха различни — ту големи, ту малки;

някои ходеха, други в небето летяха,

трети плуваха, а пък четвърти пълзяха.

Ала всяко от тях съвършено бе — всяко

тяло криеше в себе си съвършена душа

и модел представляваше за вечността —

 

преповтаряйки облика свой във света.

Всички птици и риби, и други животни,

щяха вечно да бъдат до Великата Майка —

да бродят из тези земи доживотно,

населявайки просторите на Майката Земя.

Тъй Тя нямаше вече да бъде сама.

Изведнъж Айла бе връхлетяна от онова смразяващо усещане, което бе изпитвала и преди, ала което не я беше навестявало от доста време — ужасното предчувствие за нещо неизбежно. Още от Събора на Клана, когато Креб бе научил, че тя бе различна, от време на време изпитваше този необясним страх, сякаш я беше променил по някакъв начин. Тя усети как по кожата й пробягаха тръпки, стомахът й се сви на кълбо и потрепери, когато споменът за непрогледния мрак се завърна с всепомитаща сила, преобръщайки представата й за това кое е реално и кое — не. В устата й се появи онзи хладен вкус на глина и забранени гъби от древните лесове.

 

 

Страховит рев процепва тишината и насъбралите се хора отскачат назад, обзети от вледеняващ страх. Голямата пещерна мечка се блъска във вратата на клетката и я разбива на парчета. Побеснелият звяр е на свобода! Брод се изправя на раменете й, а другите мъже я сграбчват за гъстата козина. Изведнъж един от тях се озовава в чудовищната хватка на животното, ала писъкът му секва в мига, в който могъщият звяр прекършва гръбнака му с един удар на ноктестата си лапа. Мог-ърите вдигат безжизненото тяло и с мрачно достолепие го отнасят в пещерата. Креб, загърнат в наметалото си от меча кожа, куцука в челото на колоната.

Айла се взира в бялата течност, която се плиска в дървената купа. Усеща някаква напрегната тревога, сякаш върши нещо нередно. В пукнатата купа не би трябвало да има нищо! Тя я взима с треперещи ръце, доближава я до устните си и отпива. Всъщност изпива до капка бялата течност, която е вътре. Светът около нея изведнъж се променя, вътре в нея грейва някаква бяла светлина и тя сякаш става все по-висока и по-висока, докато звездите не се превърнат в малки точици, искрящи под нея. Те като че ли очертават някаква светлинна пътека, водеща към дълбока, бездънна пещера. Тогава в дъното на безкрайния коридор блясва алено сияние, което изпълва зрението й, изведнъж й прилошава и тя съзира мог-ърите, седнали в кръг зад колоните на сталагмитите.

Потъва още по-дълбоко в черната бездна, вцепенена от страх. Изведнъж Креб се появява до нея с бликащото от утробата й сияние, помагайки й, подкрепяйки я, прогонвайки страховете й. Той я повежда на странно пътешествие към общите им начала през солена вода и болезнени глътки въздух, през глинеста почва и високи дървета. Сетне стъпват на земята и се изправят, за да поемат на запад към голямото солено море. Стигат до стръмна стена, издигаща се пред голяма река и обширна равнина. В стената е прорязана дълбока ниша — това е пещерата на древния му прародител. Ала докато се приближават към нея, Креб постепенно започва да избледнява и тя остава сама.

Всичко потъва в мъгла. Тя се оглежда наоколо, търсейки го отчаяно, и по едно време го забелязва на върха на скалата, над пещерата на прародителя му, до една голяма канара, която сякаш е замръзнала във времето, преди да се сгромоляса с трясък долу в бездната. Айла извиква името му, ала мог-ърът сякаш се разтваря в каменната колона. Тя е отчаяна — Креб го няма и тя остава съвсем сама. После на неговото място се появява Джондалар.

Русокосата жена усеща как се движи с шеметна скорост над странните светове и страхът от черната бездна се завръща отново, но този път вече е различен. Тя го споделя с Мамут и ужасът обзема и двамата. После едва-едва, сякаш от нейде много далеч, тя долавя гласа на Джондалар, изпълнен с болезнен страх и обич, който я зове и я тегли обратно към себе си — както нея, така и Мамут — с чистата сила на своята любов и привързаност. В следващия миг Айла се завръща при него, цялата разтреперана от страх.

 

 

— Айла, добре ли си? — попита я разтревожено зеландони. — Цялата трепериш.