Джийн М. Оел
Каменните убежища (11)

Единайсета глава

Полето за упражнения се намираше в подножието на Скалата на двете реки и представляваше кално трасе, утъпкано от честа употреба. Дори тревата бе изпомачкана от големия брой хора, които редовно се упражняваха тук. Единият край на трасето беше отбелязан с голямо откъртено парче варовик. Някога острите му краища бяха закръглени. На другия край бяха изправени рамки със завързани четири кожи с дупки от копия по тях. На всяка от кожите бе нарисуван силуетът на някакво животно.

— Ще трябва да преместиш мишените още по-далеч, поне на два пъти по-голямо разстояние — каза Джондалар.

— Два пъти? — Карея учудено изгледа дървеното устройство в ръцете му.

— Най-малко.

Оръжието беше издялано от право парче дърво и бе дълго колкото разстоянието от пръстите до лакътя на ръката му. Беше тясно и плоско и имаше жлеб по средата. В единия край бяха прикрепени две кожени примки. В опората в задната част имаше кука, която влизаше в дупката, направено в дръжката на късото копие.

Джондалар извади кремъчно острие, прикрепено към къса дървена пръчка. То приличаше по-скоро на нож, отколкото на копие. После извади друга пръчка с пера в задната част. Вкара острието в отвора на пръчката с перата и се получи нормално копие.

— Откакто изобретих това копие, направих няколко нововъведения — обясни Джондалар. — Постоянно изпробвам нови идеи, за да проверя дали действат. Тази за отделните части се оказа добра.

От тълпата се чу мърморене. Наистина беше трудно да се изработи права дръжка на копие, а сред присъстващите имаше доста ловци, на които им се беше случвало да си счупят копието в най-решителния момент.

— Сигурно забелязвате, че това копие е по-леко и по-късо от другите — продължи младият мъж.

— Точно така! — възкликна Джохаран. — Чудех се какво е по-различното в него. По-леко е, по-женствено е. Като „Копие-Майка“.

— Открихме, че по-лекото копие лети по-добре.

— Но ще може ли да прободе животното? — усъмни се Брамевал. — Според мен на копието му трябва тежест. Ако е прекалено леко, то ще отскача от дебелата кожа.

— Мисля, че е време да ви покажа каза Джондалар и тръгна към падналите скали. Извади резервни пръчки за копията и острието, които обаче не бяха с еднаква форма. Някои бяха направени от кремък, други — от остри кости. Сглоби още няколко копия, докато Рушемар и Солабан преместиха мишената по-надалеч.

— Така достатъчно ли е? — извика Солабан.

Джондалар хвърли поглед към Айла. Вълкът се беше разположил до нея. Тя държеше своя копиехвъргач, а на гърба си имаше колчан с вече сглобени копия. Усмихна му се.

— Става — отвърна той. Беше в обсега на оръжието, всъщност дори доста близо, но за първа демонстрация щеше да свърши работа. Освен това така щеше да е по-точен. Всички гледаха да стоят по-надалеч от непознатото устройство.

Като държеше копиехвъргача в хоризонтално положение с дясната си ръка, постави копието в жлеба и вкара пръчката в куката. Изстреля го толкова бързо, че много хора не забелязаха как задният край на оръжието подскочи и ремъците си свършиха работата.

Видяха само как копието изхвърча с двойно по-висока скорост и се заби по средата на нарисувания върху кожената мишена елен. За тяхна изненада второ копие последва първото с почти същата сила и попадна на сантиметри от първото. Айла беше стреляла веднага след Джондалар с нейния копиехвъргач. Всички бяха изумени и онемяха. След като се окопитиха, започнаха да се надпреварват да задават въпроси.

— Видяхте ли това!

— Не видях как го хвърли, можеш ли отново да го повториш, Джондалар?

— Това копие едва не излезе от другата страна на мишената, как го хвърли толкова силно?

— И нейното също се заби. Какво ли им дава такава невероятна сила?

— Може ли да погледна това нещо? Как му викаш? Копиехвъргач?

Последните въпроси дойдоха от Джохаран и Джондалар му подаде оръжието. Брат му предпазливо го огледа. Отзад забеляза издълбано изображение на елен. Беше виждал такова нещо и преди.

— Не е зле за един каменар — каза и посочи към елена.

— Откъде разбра, че аз съм го направил?

— Спомних си времето, когато искаше да ставаш резбар, Джондалар. Още пазя чинията, която ми подари. Върху нея имаше подобна фигурка. Но откъде взехте това оръжие? — попита той и му го върна. — И как се използва?

— Изработих го, когато живях с Айла в нейната долина. Никак не е трудно за употреба, но е необходима известна практика. С него мога да хвърлям на много голямо разстояние, но Айла е по-точна. — Той взе ново копие. — Виждаш ли малката дупка, която съм издълбал в задната част на копието?

Джохаран и още няколко души се скупчиха, за да погледнат.

— За какво служи тя? — попита Карея.

— Сега ще ви покажа. Виждате ли куката в задната част на копиехвъргача? Тя влиза в дупката ето така. — Джондалар постави ствола на копието пред куката. После така го нагласи, че да легне в жлеба. Пъхна палеца и показалеца си в кожените гайки и наведе оръжието в хоризонтално положение. Всички искаха да видят. — Айла, защо и ти не им покажеш.

Русокосата жена повтори демонстрацията.

— Тя го държи по по-различен начин — забеляза Карея. — Сложила е показалеца си и средния пръст, а не като Джондалар — палеца и показалеца.

— Много си наблюдателна, Карея — отбеляза Мартона.

— Така ми е по-удобно — обясни Айла. — И по двата начина става. Можеш да го държиш както си искаш, стига да ти е удобно.

Карея кимна и продължи:

— Освен това твоите копия са по-леки и по-къси.

— В началото използвахме по-големи копия, но Джондалар стигна до извода, че по-леките са по-добри. Боравенето с тях е по-лесно и са по-точни — отвърна Айла.

Джондалар продължи да показва.

— Когато хвърлям, забележете как задната част на копиехвъргача се повдига и дава допълнителна начална скорост на копието. — И той им показа как става това със забавено движение на дясната си ръка.

— Когато протегнеш копиехвъргача, сякаш ръката ти става два пъти по-дълга — отбеляза Брамевал. Досега не беше много словоохотлив. Айла си спомни, че е вожд на Четиринайсетата пещера.

— Ще стреляш ли отново? Покажи ни още веднъж как действа — помоли Манвелар.

Джондалар замахна, прицели се и стреля. Копието отново улучи целта, а секунда по-късно това на Айла го последва.

Карея погледна към жената, която Джондалар бе довел със себе си, и се усмихна. Не знаеше, че русокосата чужденка е толкова ловка. Това доста я изненада. Очакваше тя да прилича повече на Марона — жената, която бе избрал, преди да замине. Но явно си струваше човек да опознае по-добре новата му избраница.

— Искаш ли и ти да опиташ, Карея? — попита я Айла.

— Да, бих опитала — отвърна водачката на Единайсетата пещера и широко се усмихна. Тя взе копиехвъргача и го огледа, докато Айла й приготви ново копие. Карея забеляза издълбания зубър на приклада и се запита, да не би да е дело на Джондалар. Очевидно беше направена скоро. Не беше нещо кой знае какво, но беше красива.

Вълчо обикаляше наоколо, докато Айла и Джондалар показваха на хората как да се упражняват, за да се научат да стрелят точно с новото ловно оръжие. Докато някои все пак успяха да хвърлят копията на голямо разстояние, очевидно беше, че за да постигнат точност, щяха да са необходими още доста упражнения. Айла стоеше отзад и наблюдаваше, когато забеляза някакво движение с периферното си зрение. Вълчо преследваше нещо. Тя извади прашката си и няколко камъка.

Постави един от камъните в гнездото на прашката и когато яребицата прелетя над главата й, тя се прицели и изстреля камъка със светкавична бързина. Едрата птица тупна на земята и в същия миг втора птица изпърха във въздуха. Русокосата жена зареди втори камък и свали и нея.

Вълчо вече беше открил първата яребица. Айла го пресрещна и извади птицата от устата му. После взе втората и ги подреди в краката си. Сети се, че сезонът е подходящ, и започна да оглежда внимателно тревата. Откри яребичето гнездо и взе оттам няколко яйца. Сега ще може да сготви любимото ястие на Креб — пълнена с яйца яребица.

Беше доволна от себе си. Върна се заедно с Вълчо. Увлечена в заниманието си, не бе забелязала как всички са изоставили упражненията и я гледат. Някои се усмихваха, но повечето бяха много изненадани. Широка усмивка беше изгряла на лицето на Джондалар.

— Нали ви казах, че е добра с прашката? — наруши тишината той.

— Но не спомена, че използва вълка, за да вземе дивеча. С нейната прашка и вълка защо изобщо ви е трябвало да измисляте нещо подобно? — попита Джохаран и вдигна във въздуха копиехвъргача.

— Всъщност именно нейната прашка ме наведе на тази мисъл — отвърна брат му. — А и тогава още го нямаше Вълчо, макар че използваше за лов пещерния лъв.

Повечето присъстващи си помислиха, че Джондалар се шегува, въпреки че докато гледаха тази жена с двете яребици в ръка и вълка до нея, не знаеха да вярват или не.

— Как изобрети копиехвъргача? — попита Джохаран. Сега беше негов ред да задава въпроси, а и все още държеше в ръцете си оръжието.

— Като гледах как Айла хвърля камъни с прашката, поисках да мога да хвърлям така копия. Всъщност първите ми опити бяха с прашка, но после осъзнах, че ми трябва нещо по-твърдо и здраво. В крайна сметка стигнах до тази идея. Но тогава не знаех как да я използвам. Необходима е известна практика, както вече сигурно се досещате. Научихме се да стреляме с копиехвъргач и от коня. Може би трябва да ви покажем. Жалко, че не взехме конете, ала поне ще ви покажа колко надалеч могат да се хвърлят копия.

Джондалар издърпа едно от копията от мишените, взе оръжието от Джохаран и отстъпи назад няколко метра. Прицели се отново към мишените, но вместо да насочи копиехвъргача направо към тях, той го вдигна и запрати копието колкото се може по-надалеч. То прелетя над мишените, измина още толкова разстояние и падна в тревата Всички отново ахнаха от изумление.

Дойде редът из Айла. Макар че не притежаваше мъжката сила на Джондалар, копието й падна съвсем близо до неговото. Нейната физическа сила беше по-голяма от тази на повечето жени. Беше резултат от детството й в Клана. Хората там бяха по-силни и по-яки от другите. За да остане с тях и за да може да изпълнява и най-леката работа, което се очакваше от жените и момичетата от Клана, тя трябваше да развие по-здрава костна система и повече мускулна сила, отколкото беше нормално за представителките на нейния пол.

Щом събраха копията, хората веднага започнаха да обсъждат новото оръжие. Хвърлянето на копие с копиехвъргач не беше много по-различно, отколкото с ръка. Разликата беше в ефективността и резултата. В първия случай то летеше поне два пъти по-далеч и с много по-голяма сила. Това беше най-обсъжданото качество, тъй като всички веднага си дадоха сметка колко по-безопасно ще е за ловеца да хвърля копието от по-далечно разстояние.

Макар и не много често, но се случваха ловни злополуки. Не едни и двама ловим бяха осакатени или убити от обезумели от болки ранени животни. Въпросът беше колко време и усилия ще е необходими, за да стане човек ако не отличен като Айла и Джондалар, то поне приличен стрелец.

На пръв поглед новото оръжие и изглеждаше много просто. Действието му обаче се основаваше на принципи, които, макар и интуитивно разбираеми, все още не бяха систематизирани и описани подробно. Копиехвъргачът представляваше дръжка, действаща на принципа на механичния лост, която придаваше начално ускорение на копието и то летеше много на далеч и много по-бързо в сравнение е копието, метнато с ръка.

Хората открай време използваха най-различни ръчни приспособления. Всяко от тях умножаваше мускулната сила. Например острото парче кремък, кварц или друг камък се превръщаше в режещ инструмент, но дръжката увеличаваше силата на острието, а заедно с това и ефективността на ножа.

Но копиехвъргачът не беше поредното приспособление, в което старите принципи заблестяват с нова светлина. Той беше пример за вродения талант на хора като Джондалар и Айла, който подпомагаше оцеляването им. Представляваше демонстрация на способността им да имат идеи, да ги реализират в полезни вещи и да осъществяват на практика абстрактни концепции. Това беше най-важният им Дар, въпреки че дори не го осъзнаваха.

* * *

Гостите прекараха останалата част от деня в обсъждане на стратегията за предстоящия лов. Те решиха да тръгнат след стадото зубри, тъй като в него имаше повече животни. Джондалар отново предложи да направят хайка и за зубрите, и за едрите елени, но не настояваше много. Айла не каза нищо — вместо това реши да изчака и да наблюдава. Ловците бяха нагостени с още едно ядене и бяха поканени да пренощуват. Някои предпочетоха да останат, но Джохаран искаше да направи някои приготовления преди лова, а и беше обещал на Карея да се отбие за малко в Единайсетата пещера на връщане.

Навън още беше светло, макар че слънцето вече залязваше на запад, когато членовете на Деветата пещера продължиха по пътеката. Когато стигнаха сравнително равния терен до брега на реката, Айла се обърна и отново погледна нагоре към етажите на Скалата на двете реки. Някои от хората им махаха и с жестове ги подканяха отново да се върнат.

Те минаха покрай брега, заобиколиха скалата и продължиха по течението на реката. Скалистата стена от тяхната страна на реката ставаше все по-ниска. В долната част на склона имаше каменен подслон. Малко по-нагоре по склона имаше още един, разположен успоредно на земната тераса. Наблизо се виждаше и малка пещера. Двата подслона, пещерата и дългата тераса представляваха местообиталището на друга общност в този гъсто населен район — Единайсетата пещера на зеландониите.

Карея и хората от Единайсетата пещера бяха тръгнали от Скалата на двете реки преди сънародниците им от Деветата пещера и когато те пристигнаха, тя ги посрещна заедно със зеландони на Единайсетата пещера. Щом ги видя, Айла забеляза, че Карея е по-висока от зеландони. Когато обаче приближиха, видя, че всъщност шаманът беше доста слаб и нисък. Ала когато я приветства, желязната му хватка компенсира ръста и телосложението. Зеландони беше жилав и тя усети в него вътрешна енергия и увереност, но и още нещо. Този мъж имаше поведение, което я беше подвело в първоначалната й преценка.

Изведнъж осъзна, че шаманът се отнася с нея по-различно от другите зеландонийци. Очевидно той не гледаше на жените като на предмет за сексуално удоволствие. Когато живееше в Лъвския бивак, веднъж с голям интерес изслуша историята за двама души, в които едновременно съжителстваха и мъжкото, и женското. После си спомни как Джондалар й каза, че зеландони с подобни черти са много добри лечители. Може би това щеше да е един от хората, с които да си говори на лечебни теми.

Той й се усмихна приятелски:

— Добре дошла в Речната обител, дом на Единайсетата пещера на зеландониите.

Друг мъж, който стоеше зад шамана, го гледаше топло и любвеобилно. Беше доста висок и имаше нормални мъжки черти. Той обаче я порази с женствените си движения.

Зеландони се обърна към него и му направи знак да се приближи.

— Искам да те запозная с моя приятел Маролан от Единайсетата пещера — каза шаманът и продължи с официалното представяне, което се стори на Айла по-дълго от обикновеното.

Докато той говореше, Джондалар застана до нея, което й даде по-голяма увереност. Тя му се усмихна, след което се здрависа с мъжа. Той беше по-нисък от Джондалар, но малко по-висок от самата нея.

— В името на Мут, Великата майка на всички, известна още като Дони, те приветствам, Маролан от Единайсетата пещера на зеландониите — поздрави го тя.

Маролан се усмихна сърдечно. Изглежда, разговорът му беше интересен, но трябваше да отстъпят настрани и да направят място за другите пристигащи, които зеландони на Единайсетата пещера посрещаше. Айла си каза, че по-късно ще имат време да си поговорят.

Тя огледа околността. Макар мястото да се намираше по-високо от брега, все пак беше близо до реката. Каза го на Мартона.

— Да, близо са до реката — съгласи се възрастната жена. — Някои смятат, че има опасност да пострадат от наводнение. Според зеландони в Старите легенди на някои места бегло се загатва за подобно нещо. Но в момента няма жив човек, дори и най-старият, който да си спомня някога това място да е било наводнявано. А пък и определено се възползват от местоположението си.

Уиламар й обясни, че благодарение на близкия воден достъп, хората от Единайсетата пещера се занимават главно с риболов и с воден транспорт.

— Речните салове се използват за превозване на големи товари — храни, стоки или хора — изрече той. — Членовете на Единайсетата пещера са известни не само като добри лоцмани на саловете, но също и с това, че сами си ги изработват.

— Изработването на салове е техният занаят — добави Джондалар. — Районът им е известен като Речната обител.

— Затова ли са тези трупи? — попита тя и посочи към скелетата, построени близо до водата. Бяха й познати. Беше виждала подобни конструкции и преди. Помъчи се да си спомни къде. Жените сармунаи използваха салове. Когато веднъж Джондалар изчезна и тя тръгна да го търси, стигна до една река и видя малък сал.

— Не всичките са за това. Онази постройка, която прилича на голям сал, е техният док. По-малките платформи, завързани за него, са самите салове. Повечето пещери си имат места по реката, където завързват саловете. Някои са малки, други — по-големи, но никое от тях не прилича на този. Когато някой реши да пътува по вода или да превозва нещо, отива в Единайсетата пещера, за да се уговори с тях. Те редовно правят курсове — отвърна Джондалар. — Хубаво е, че се отбихме тук. Отдавна искам да им разкажа за шарамудойците и техните чудесни и маневрени лодки.

Джохаран чу разговора им.

— Според мен няма да имаш много време да се задълбочаваш в разказите си точно сега, освен ако не си решил да останеш тук. Бих искал да се върнем в Деветата пещера, преди да се стъмни — намеси се той. — Обещах на Карея да се отбия, защото тя искаше хората да те видят, Айла. Освен това мисля да попътувам по реката със сал след лова, за да се срещна с някои от другите вождове и да поговоря с тях за Летния събор.

— Ако имахме една от онези малки издълбани лодки на шарамудоите, двама души спокойно щяха да могат да се придвижват по реката, без да притесняват Единайсетата пещера и без да е необходимо да се управляват тежките салове — отвърна Джондалар.

— За колко време се изработва една лодка? — попита Джохаран.

— Изисква доста много работа. Но щом бъде направена, става много издръжлива.

— Но сега няма как да се изработи набързо?

— Не. Мислех си за по-късно.

— Ще трябва да стигна нагоре по течението на реката и да се върна до няколко дена. Ако членовете на Единайсетата пещера планират пътуване, ще мога да ги придружа. Но ако трябва, ще отида пеша.

— Би могъл да използваш коне — предложи Айла.

— Ти би могла да използваш коне, Айла. — Джохаран се усмихна. — Аз обаче не знам как да ги накарам да ме послушат и да вървят в желаната от мен посока.

— Един кон може да носи двама души. Можеш да яздиш зад мен.

— Или зад мен — обади се Джондалар.

— Е, някой път може. Но сега по-добре да питам дали планират пътуване със сал.

Те не бяха забелязали идването на Карея.

— В интерес на истината, мислех си за подобно пътуване нагоре по течението на реката — каза тя. Всички се обърнаха към нея. — Аз също ще ходя на срещата, Джохаран, и ако ловът е успешен, няма да е лошо да занесем малко месо на мястото, където се провежда Летният събор, и да го скрием предварително. Мисля, че тази година ще присъстват много хора. — Карея се обърна към Айла: — Разбирам, че не можеш да останеш за по-дълго, но исках да ти покажа нашето място и да те запозная с някои хора.

Джондалар изгледа недоверчиво водачката на Единайсетата пещера. Тя най-много му се беше присмивала за новаторските му предложения. Макар че сега, изглежда, беше доста впечатлена от Айла… след като тя показа уменията си. Може би е добре да изчака с разказа за лодките. И да говори за тях с някой друг, а не с Карея. Трябва да помисли кой от пещерата е най-добрият майстор на салове.

Спомни си, че мъжете рядко се интересуваха от Карея. Не защото беше грозна, а защото самата тя не показваше голямо влечение към представителите на противоположния пол. Ала, от друга страна, не се интересуваше и от жени. Открай време живееше с майка си, Дорова. Дали още беше с нея?

Майка й никога не беше живяла заедно с мъж. На хората им се струваше странно името, което беше избрала за дъщеря си. Най-вече защото напомняше на думата „кураж“^[1].

Дали не искаше Карея да притежава кураж? Наистина, изискваше се голяма смелост да бъдеш водач на пещера.

Айла очакваше вниманието на Вълчо да бъде привлечено от непознатите и затова се наведе, за да го успокои. Животното пък успокои нея. Трудно беше да си в центъра на вниманието на толкова много хора, а по всяка вероятност това едва ли щеше да се промени скоро. Поради тази причина съвсем не гореше от ентусиазъм да присъства на Летния събор, макар и да очакваше с нетърпение Брачните обреди, когато щеше да стане съпруга на Джондалар. Пое си дълбоко въздух, издиша и се изправи. Даде знак на вълка да стои наблизо и придружи Карея към жилищните пространства на Единайсетата пещера.

Те приличаха на всички останали в района. Някои незначителни разлики в твърдостта на варовика бяха довели до по-бързото ерозиране на скалите. Така между терасите и висящите скални покриви се бяха отворили пространства, защитени от влагата, но открити за слънчевата светлина. Като се добавят и конструкциите, предназначени да предпазват от вятъра, нишите осигуряваха доста удобни условия за живот дори по време на Ледниковия период.

След като се запозна с няколко души и представи Вълчо на неколцина от тях, Айла беше поведена към друг каменен подслон — там, където живееше Карея. Тя се запозна с майката на водачката, Дорова. Други нейни роднини обаче не видя. Карея явно нямаше съпруг, братя или сестри. Като каза, че да се грижи за пещерата е достатъчно голяма отговорност, тя даде ясно да се разбере, че не желае деца.

Карея направи пауза и изпитателно изгледа Айла, след което каза:

— Тъй като знаеш доста за конете, искам да ти покажа нещо.

Джондалар беше малко изненадан, когато водачката се запъти към една малка пещера. Той знаеше къде отиват, а обикновено в свети места не се водеха гости, особено още през първото им посещение. Стените около входа на галерията бяха изписани с тайнствени линии. Вътре пък имаше няколко грубо изсечени в скалата рисунки, които бяха трудно различими. На тавана обаче беше идеално изобразен кон и някакви други орнаменти.

— Този кон е забележителен каза Айла. — Който и да го е изрязал в камъка, познава доста добре конете. Той тук ли живее?

— Мисля, че не, но духът му сигурно още витае наоколо — отвърна Карея. — Тези рисунки са от много отдавна. Някой от предните сигурно ги е направил, но не знаем кой.

Последното нещо, което показаха на Айла, беше докът с два завързани за него сала, и работната площ, където строяха нов сал. Тя с удоволствие би останала за по-дълго, но Джохаран бързаше, а Джондалар й беше споменал, че също иска да направи някои приготовления. Не й се оставаше сама, но обеща да се върне.

Групата продължи на север по течението на реката, към подножието на малък каменист склон, където се разполагаше друг скален подслон. Айла забеляза, че скалните отломки са се натрупали по ръба на плоския масив. Имаше и следи на живот. Зад сипея се виждаха няколко кожени паравана, един, от които беше паднал. Стара постеля, толкова износена, че по нея почти не бяха останали косми, беше захвърлена до задната стена. Имаше и следи от огньове, като тези на два от тях бяха оградени с камъни, а над третото пепелище бяха забити два кола.

На Айла й се стори, че от едното огнище се издигаше едва забележим дим. Мястото хем изглеждаше изоставено, хем сякаш бе използвано съвсем наскоро.

— Коя пещера живее тук? — попита тя.

— Никоя отвърна Джохаран.

— Но всички използват това място — добави Джондалар.

— Тук можеш да се скриеш, когато вали дъжд, и често се събират младежи или влюбени двойки, но никой не живее постоянно — включи се Уиламар. — Хората го наричат просто „Подслона“.

Те продължиха нагоре към Брода. Айла отново видя дома на Деветата пещера на десния бряг. След като пресякоха реката, продължиха по пътеката, очертаваща склона с дървета и храсти, и отново тръгнаха в колона по един, тъй като пътечката се стесни при скалата. Този път избраха другото разклонение.

— Накъде води този път? — попита тя.

— Към едни пещери, които се намират нагоре в стръмната скала, която току-що подминахме — отвърна Джондалар.

След няколко метра пътеката ги отведе до равна местност, обкръжена от всички страни със скали. По средата минаваше малък поток, който се вливаше в реката. Равнината стана тясна като клисура. От двете страни я притискаха стръмни брегове: високата скала — отвесният масив, който бяха подминали, и внушителната каменна маса от другата страна.

— Тази скала има ли си име? — попита Айла.

— Викат й Голямата скала. А поточето се нарича Рибната рекичка.

Отгоре по пътеката слизаха още хора. Водеше ги широко усмихнат Брамевал.

— Ела да ни видиш, Джохаран — каза той, когато ги доближиха. — Искаме да запознаем Айла с някои хора.

По израза на Джохаран си личеше, че не е склонен да се отбива и тук, но нямаше да е любезно да откаже. Мартона забеляза това и се намеси, преди синът й да е извършил сериозна грешка, която да влоши добросъседските отношения само заради някаква привързаност. Каквито и планове да имаха, те можеха да почакат.

— Разбира се — каза тя. — С удоволствие ще се отбием. Не можем обаче да останем много дълго. Трябва да се приготвим за лова, а и Джохаран има да свърши някои работи.

— Как е разбрал, че точно сега минаваме оттук? — попита Айла Джондалар, щом се заизкачваха по пътеката.

— Помниш ли онова разклонение, което водеше към пещерите на Високата скала? Брамевал сигурно е поставил съгледвач горе и когато ни е видял, просто е изтичал и му е казал.

Чакаха ги много хора. Айла забеляза, че в огромните варовикови блокове има няколко малки пещери и един невероятно голям скален покрив. Когато доближиха, Брамевал разпери ръце и се завъртя.

— Добре дошла в Малката долина, дома на Четиринайсетата пещера на зеландониите — каза той.

Пред просторния навес имаше голяма тераса, до която се стигаше по издълбани стълби от двете страни. Една малка дупка в скалата беше разширена и явно служеше за наблюдателница. Част от пространството под скалния покрив бе закрито от натрупалите се купчини варовик.

Гостите от Деветата пещера бяха почерпени с чай от лайка. Вълчо отново прояви любопитство. Искаше да проучи новото място, но Айла го удържа. Всички знаеха, че вълкът се подчинява на жената, а и мнозина вече се бяха уверили с очите си в това, но от безопасно разстояние. Очевидно обаче присъствието на хищника в собствения им дом доста ги изнервяше.

Тя запозна Вълчо със сестрата на Брамевал и с тяхната зеландони, докато другите ги гледаха отстрани. Макар и членовете на Деветата пещера да бяха доста близки с тези от Четиринайсетата, сега ги вълнуваше само чужденката Айла. След представянето и още един чай настъпи неловко мълчание. Никой не знаеше какво да каже. Джохаран гледаше към пътеката, водеща към реката.

— Искаш ли да видиш останалата част от Малката долина, Айла? — попита Брамевал, щом разбра, че Джохаран няма търпение и бърза да си върви.

— Да, бих искала.

С известно успокоение гостите от Деветата пещера и неколцина от Четиринайсетата заслизаха по стъпалата, издълбани в скалата. Двете малки пещери до каменния подслон в подножието на планината също се използваха от членовете на общността.

Спряха до една от пещерите.

— Това е Подслонът на сьомгата — каза Брамевал и ги поведе към почти кръгообразната ниша с диаметър десетина метра.

Айла видя на тавана скулптура на сьомга, дълга метър и нещо. Устата й беше преплетена с тази на мъжка сьомга и рибата плуваше по течението, за да снесе хайвера си. Сцената бе част от по-сложна композиция, която съдържаше правоъгълник, разделен от седем линии, конски крака и други загадъчни знаци и изображения, заедно с бял отпечатък от човешка длан върху черен фон. Картината беше наситена и акцентирана с червено и черно.

Останалата част от Малката долина разгледаха доста набързо. На югоизток, срещу големия скален подслон, представляващ доста просторна пещера, започваше скална тераса с друга пещерна галерия, дълга петнайсетина метра. Вдясно от входа към пещерата, върху малка естествена площадка бяха изсечени два зубъра и грубовата фигура на носорог.

Айла беше доста впечатлена от природните забележителности на Малката долина и не го криеше. Брамевал и хората от Четиринайсетата пещера се гордееха с дома си и бяха щастливи да го покажат на човек, който го оценяваше по достойнство. Освен това вече свикнаха с вълка, след като тя много внимаваше да го държи под контрол. Домакините поканиха гостите да останат да похапнат с тях.

— С удоволствие, но сега не мога — каза Айла. — Но скоро бих ви дошла отново на гости.

— Е, тогава, преди да си тръгнеш, ще ти покажа нашия бент — отвърна Брамевал. — Той се намира по пътя за реката.

Брамевал поведе групата към преградата-мрежа за риба, поставена в Рибната рекичка. В потока сьомгата хвърляше хайвера си и всяка година имаше много риба. С помощта на мрежата се улавяше доста риба. Но най-ценна от тях беше едрата сьомга, която често стигаше до метър и половина на дължина.

— Залагаме мрежи и на други места по реката — продължи мъжът.

— Хората, с които израснах, живееха на брега на море. Понякога отиваха при устието на реката, която течеше наблизо, и използваха мрежи за улов на есетра. Те много се радваха на женските екземпляри, тъй като яйцата им се смятаха за деликатес — каза Айла.

— Опитвал съм хайвера на есетра — отвърна Брамевал. — Когато посетихме хората, живеещи до Великите води на запад. Хубав е, но есетрата не навлиза често толкова навътре по реките. Хайверът на сьомгата също е вкусен, яйцата й са по-големи и червени. Аз обаче предпочитам самата риба пред хайвера. Мисля, че сьомгата обича червения цвят. Знаеш ли, че мъжките стават червени, когато плуват нагоре по течението? За есетрите не знам. Известно ми е само, че могат да бъдат доста големи.

— Джондалар веднъж хвана една от най-големите есетри, които съм виждала. Беше два пъти по-дълга от него самия. Доста се поизпоти.

— Джондалар ще трябва да разкаже за това някой друг път, освен ако не искате да останете — намеси се Джохаран.

— Добре, следващия път — съгласи се Джондалар. Историята беше малко притеснителна, а пък и той не беше склонен много да я разказва.

Продължиха да си говорят за риболов, докато се връщаха обратно при реката.

— Когато хората искат сами да ловят риба, те използват специално устройство — каза Брамевал. — Взимаш малко дървено парче, заостряш го в двата края и завързваш тънко въже по средата. — Той оживено обясняваше, като ръкомахаше с ръце. — Обикновено аз прикрепям плувка и завързвам другия край на въжето за пръчка. Слагам дъждовен червей на върха и потапям въжето във водата, след което чакам. Когато нещо захапе, въжето се подръпва рязко и куката се забива в устата на рибата. Дори младите могат да се научат да ловят риба по този начин.

Джондалар се усмихваше.

— Знам. Ти ме научи, когато бях по-млад. — Той погледна към Айла. — Само му дай на Брамевал да говори за риболов. Айла също лови риба, Брамевал. Прави го с голи ръце.

— С голи ръце? Бих искал да видя това!

— Необходимо е голямо търпение, но не е трудно — отвърна тя. — Някой път ще ти покажа.

След като излязоха от тясната клисура на Малката долина, Айла забеляза, че огромната варовикова маса на Голямата скала, която образуваше северната страна на Четиринайсетата пещера, се извисява рязко нагоре. За разлика обаче от Високата скала, не се стесняваше при реката. След няколко метра пътеката се разшири и около речните брегове се появи голямо поле.

— Нарича се Полето за събрания — поясни Джондалар. — Това е друго общо за всички съседни пещери място. Когато поискаме всички заедно да се съберем за някакво тържество или среща, идваме тук. Достатъчно просторно е да ни побере. Понякога го използваме след голям лов, за да изсушим месото за зимата. Ако тук имаше каменен подслон или пещера, мястото също щеше да принадлежи на някоя общност, но сега е свободно за всички. Най-вече през лятото, когато може да се пренощува няколко дена в палатка.

Айла погледна към варовиковата стена. Макар че нямаше никакви подходящи пещери, лицевата повърхност на скалата беше набраздена от пукнатини и каменни тераси, върху които бяха свили гнезда птици.

— Когато бях по-млад, изкачвах доста често тази стена — спомена Джондалар. — Там има много удобни за наблюдение места, а и гледката към Речната долина е страхотна.

— Младежите продължават да го правят — добави Уиламар.

Отвъд Полето за събрания около реката започваше нова скална верига. Тук природните сили бяха изваяли закръглено образувание, което се издигаше нависоко. Също като останалите варовикови скали и при тази топлият жълтеникав цвят на камъка беше примесен с тъмносиви оттенъци.

Пътеката се изкачваше по доста стръмен склон и стигаше до тераса със значителни размери, върху която бяха разположени пещери. В нишите се виждаха няколко прости конструкции от кожа и дърво. Те бяха подредени като една къща с редица от огнища, направени успоредно на скалната стена.

Два сравнително големи каменни навеса при северния край на терасата, на около петдесетина метра един от друг, се намираха в непосредствена близост до Деветата пещера. Те обаче не гледаха на юг и затова бяха по-слабо населени.

— На коя пещера е това място — попита Айла.

— На никоя — отвърна Джондалар. — Нарича се Долната река, сигурно защото е надолу по реката от Деветата пещера. Двете места са разделени от поток и ние построихме мост, за да ги съединим. Най-често мястото се използва от жителите на Деветата пещера.

— За какво?

— За изработването на различни неща. Това е работна площ. Хората идват тук, за да упражняват занаятите си, особено тези, при които се използват твърди материали.

Айла забеляза, че цялата тераса на Долната река беше изпълнена с останки от слонова и друга кост, кремъчни парчета и други материали.

— Джондалар, аз продължавам напред — каза Джохаран.

— Почти се прибрахме у дома. Разбирам, че искаш да останеш тук с Айла и да й разкажеш подробно за Долната река.

Останалите от групата тръгнаха с вожда си. Вече се смрачаваше и скоро щеше да настъпи тъмнина.

— Първият от тези каменни навеси се използва предимно от хората, които работят с кремък — каза Джондалар.

— При обработката от кремъка остават много остри парчета. По-добре е да се събират на едно място. — И наистина — навсякъде се виждаха парчета, останали от изработването на ножове, остриета за копия, лопати и други сечива и оръжия. — Е, поне такива бяха първоначалните намерения.

Разказа й как повечето от направените тук каменни сечива се отнасят във втората пещера, където ги прикрепват към дръжки, изработени от дърво и кост. На практика обаче не съществуваха някакви строги правила кой къде и какво да работи. Често няколко майстори работеха заедно.

Джондалар поздрави неколцина от занаятчиите, които все още работеха под втория скален навес, и ги запозна с Айла. Те тревожно изгледаха вълка, но се върнаха към заниманията, след като тримата с животното ги подминаха.

— Става тъмно — обади се тя. — Къде ще спят тези хора?

— Могат да отидат в Деветата пещера, но най-вероятно ще си запалят огън и ще останат до късно, след което ще преспят в някоя от първите пещери, покрай които минахме. Стараят се да приключат до утре сутринта. Ако си спомняш, през деня тук имаше много повече майстори. Останалите или са си отишли у дома, или са отишли да преспят при приятели в Деветата пещера.

— Всички ли идват тук да работят върху нещо?

— Всяка пещера си има работна площ като тази, близо до жилищната площ. Обикновено е по-малка, но винаги, когато занаятчиите имат въпрос или някаква идея, идват тук.

Джондалар й обясни, че тук също се водеха и младежите, които имаха определени интереси и искаха да научат някакъв занаят. И не на последно място, тук мъжете говореха за проблемите си, на кого коя жена му харесваше, кой какви проблеми имаше със съпругата или с тъщата си, на кой дъщеря му или синът му беше проходил или проговорил. Айла набързо схвана, че на това място се вършеше сериозна работа и се поддържаха приятелски взаимоотношения.

— Добре е да вървим, преди да се е стъмнило. Няма да можем да намерим пътя — предложи Джондалар. — А и както нямаме факли… Освен това, ако утре отидем на лов, трябва да приготвим някои неща.

Слънцето вече беше залязло, въпреки че последните му отблясъци оцветяваха небето, когато стигнаха до моста над потока. Там, под скалния покрив на Деветата пещера, се виждаха светлините на запалени огньове. Видът на пламъците й подейства успокоително. Колкото и да беше силна защитата на животинските духове, само хората знаеха как да запалят огън.