Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (8)

7.

Втората ми среща с дон Клаудио беше един петък и края на август. В понеделник предобед дойде, за да ме вземе: беше намерил място, където да се настаня, и щеше да ме придружи до новото ми жилище. При други обстоятелства това толкова кавалерско държане би могло да се изтълкува по различен начин. В онзи момент и двамата бяхме наясно, че интересът му към мен е чисто професионален и че за него беше по-добре да бъда на сигурно място, за да избегне по-големи усложнения.

Когато пристигна, бях вече облечена. С провиснали дрехи на отслабналото ми тяло, с коса, прибрана в грозен кок, седнала на ръба на вече оправеното легло. С куфар в краката, пълен с жалките остатъци от корабокрушението, и с костеливи пръсти, преплетени в скута. Опитвах се безуспешно да събера сили. Когато го видях да влиза, понечих да се изправя. Той обаче с жест ми нареди да не ставам. Седна на ръба на съседното легло и само каза:

— Почакайте. Трябва да поговорим.

Изгледа ме с тъмните си очи, остри като свредели. По онова време вече бях установила, че не е нито преждевременно побелял младеж, нито старец с младежки вид — беше мъж между четирийсетте и петдесетте, възпитан в добри маниери, но обръгнал в работата си, с хубава външност и с душа, закоравяла от общуването с всякакви мошеници. Човек, с когото в никакъв случай не ми изнасяше да имам и най-малкия проблем, помислих си аз.

— Вижте, в полицейското управление обикновено не действаме така. За вас правя изключение поради съществуващите обстоятелства, но искам да сте наясно какво е действителното положение. Лично аз смятам, че сте наивна жертва на един негодник, но това трябва да го реши съдия, не аз. Като се има предвид обаче как стоят нещата в тези размирни дни, изобщо не можем да се надяваме на процес и съд. А и нищо няма да спечелим, като ви държим в килия един господ знае докога. Така че, както ви качах онзи ден, ще ви оставя на свобода, но под наблюдение и със забрана да напускате града. И за да не се изкушите, няма да ви върна паспорта. Освен това оставате на свобода при условие, че когато се възстановите напълно, ще потърсите почтен начин да си изкарвате хляба и да спестите пари, за да изчистите дълга си към „Континентал“. Помолих ги от ваше име да отсрочат задълженията ви с една година и те приеха, така че сега трябва да се вземете в ръце и да спечелите тези пари, ако трябва и земята да обърнете наопаки, но честно и без да създавате неприятности, ясно ли е?

— Да, господине — прошепнах аз.

— И внимавайте да не ме измамите. Не се опитвайте да ми играете номера и не ме принуждавайте да действам твърдо с вас, защото, ако ме ядосате, ще пусна в ход машината, ще ви натоваря на кораба за Испания при първа възможност и докато усетите, ще се озовете в женския затвор в Киньонес, където ще прекарате седем години, ясно ли ви е?

Не можах да кажа нищо свързано след тази зловеща заплаха. Само кимнах утвърдително. Тогава той се изправи. След секунда станах и аз. Той го направи бързо и с лекота. Аз трябваше да положа огромно усилие, за да го последвам.

— Тогава да вървим — заключи той. — Оставете, аз ще взема куфара, вие не сте в състояние да носите и сянката си. Колата е пред входа. Сбогувайте се с монахините, благодарете им за доброто отношение и да вървим.

Минахме през Тетуан с колата му и за пръв път успях да разгледам бегло града, в който щях да живея неопределено време. Градската болница беше в покрайнините. Постепенно навлязохме в града и с всяка изминала секунда минувачите ставаха все повече и повече. Наближаваше обяд и улиците гъмжаха от народ. Почти нямаше коли и комисарят натискаше непрестанно клаксона, за да си пробие път сред хората, които се движеха бавно във всички посоки. Имаше мъже със светли ленени костюми и сламени шапки, тичащи момчета с къси панталони и испанки, връщащи се от пазар с пълни със зеленчуци кошници. Имаше мюсюлмани с тюрбани и джелаби и мавританки, облечени в широки дрехи, които оставяха открити само очите и стъпалата. Имаше войници в униформи и момичета с летни рокли на цветя, босоноги местни деца, които играеха сред кокошките. Разнасяха се гласове, откъслечни фрази и думи на арабски и испански, поздрави към комисаря всеки път, когато някой разпознаеше колата му. Човек трудно можеше да повярва, че именно в тази обстановка няколко седмици по-рано се бе зародило събитието, което днес бе придобило мащабите на гражданска война.

Не разменихме нито дума по време на пътуването, което нямаше за цел да ми осигури приятна разходка, а беше стриктно изпълнение на формалност, налагаща да ме преместят от едно място на друго. Само от време на време, ако предположеше, че нещо от това, което се появява пред очите ни, може да ми се стори интересно или непознато, комисарят го посочваше с брадичка, без да откъсва поглед от пътя пред себе си, и произнасяше няколко сухи думи. „Жени от Риф“, спомням си, че каза той, сочейки група мароканки, облечени с поли на райета и големи сламени шапки, от които висяха цветни пискюли. Десетте или петнайсетте минути, през които пътувахме, ми бяха достатъчни, за да възприема формите, да открия миризмите и да науча имената на някои от нещата, с които щях да съжителствам ежедневно през този нов етап от живота ми. Висшият комисариат, кактусовите смокини^[1], дворецът на халифа, водоносците и магаретата. Арабският квартал, планините Дерса и Бени Хосмар, бакалито^[2], ментата.

Слязохме от колата на площад „Еспаня“. Две арабчета мигом долетяха да вземат багажа ми и комисарят не възрази. Тръгнахме по „Ла Лунета“, близо до Еврейския квартал и до медината. „Ла Лунета“, моята първа улица в Тетуан — тясна, шумна, неравна и изпълнена с глъч, гъмжаща от хора, кръчми, кафенета и базари, в които се продаваше и купуваше всичко. Стигнахме до един вход, влязохме, изкачихме се по стълбите. Комисарят позвъни на първия етаж.

— Добър ден, Канделария. Ето доставката, която очакваше. — Той ме посочи с леко кимване на възпълната, облечена в червено жена, която бе отворила вратата.

— Но що за доставка е това, господин комисар? — отвърна тя, като постави ръце на кръста и се засмя гръмогласно. После се отдръпна и ни пусна да влезем. Притежаваше слънчева, скромна и със съмнителна естетика къща. Притежаваше и вродена безцеремонност, която не можеше да прикрие силната тревога, която посещението на комисаря предизвикваше у нея.

— Специална доставка, която възлагам на вас — разясни той, като остави куфара в тясното антре, под един календар с изображение на Светото сърце. — Трябва да подслоните тази госпожица за известно време и за момента безплатно. Ще си уредите сметките, когато започне да си изкарва хляба.

— Но къщата ми е претъпкана, за бога! На ден идват по половин дузина души, които ми е невъзможно да приема!

Явно лъжеше. Едрата мургава жена лъжеше и той знаеше това.

— Не ми разказвайте за тревогите си, Канделария. Вече ви казах, че трябва да я настаните.

— След въстанието постоянно пристигат хора и търсят подслон, дон Клаудио! Дори съм сложила дюшеци на пода!

— Стига сте се оплаквали, от седмици Гибралтарският проток е затворен и през него не може и птичка да прехвръкне. Искате или не, налага се да изпълните молбата ми. Запишете я в сметката, която ми дължите. Но не само трябва да я подслоните, трябва също да й помогнете. Не познава никого в Тетуан, освен това се е замесила в доста неприятна история, така че й направете някъде място, защото остава тук, ясно ли е?

Тя отвърна без никакво въодушевление:

— Като бял ден, господине. Ясно като бял ден.

— Тогава се погрижете за нея. Ако има проблем, знаете къде да ме намерите. Не ми е приятно, че остава тук — вече са я покварили, а от вас нищо хубаво няма да научи, но както и да е…

Тогава хазяйката го прекъсна шеговито, с престорена наивност:

— Да не ме подозирате в нещо, дон Клаудио?

Комисарят не се подаде на закачливия тон на андалуската.

— Аз винаги подозирам всички, Канделария. За това ми плащат.

— Щом ме смятате за толкова лоша, защо ми водите тази красавица тук?

— Защото, както ви казах, при това положение няма къде другаде да я заведа, не мислете, че го правя с удоволствие. Така или иначе, погрижете се за нея, измислете начин да работи нещо — едва ли скоро ще може да се върне в Испания, а й трябват пари, защото има неуредени сметки. Вижте дали могат да я наемат като продавачка в магазин или в някой фризьорски салон. Където и да е, стига мястото да е порядъчно. И престанете да ме наричате „господин комисар“, повторихте го поне сто пъти.

Едва тогава тя за пръв път ми обърна внимание. Огледа ме от горе до долу, бързо и без любопитство. Сякаш просто пресмяташе размера на бремето, което се стоварваше върху нея. После отново отправи поглед към моя спътник и с подигравателно примирение прие заръката:

— Нямайте грижа, дон Клаудио, Канделария ще се погрижи. Ще видя къде ще я настаня, но бъдете спокоен, знаете, че при мен ще се чувства като в рая.

Божествените обещания на собственицата на пансиона, изглежда не бяха напълно убедителни за полицая, защото той стегна още малко хватката си, за да приключи с уговарянето на престоя ми. С отчетлив глас и с вдигнат на височината на носа показалец той изрече последното предупреждение, което изключваше шеговит отговор:

— Бъдете внимателна, Канделария, внимателна и нащрек, защото времената са смутни и не желая допълнителни неприятности. И гледайте да не я забъркате в някоя от вашите истории. Нямам никакво доверие и на двете, така че ще ви държа под око. И само да чуя за някоя странна постъпка, ще ви отведа в участъка и от там и Господ няма да ви измъкне, ясно ли е?

Двете измънкахме едно тихо „да, господине“.

— Е, а сега се възстановявайте и веднага щом можете, започнете работа.

Погледна ме в очите, за да се сбогува, и за миг се поколеба дали да ми протегне ръката си или не. Накрая реши да не го прави и приключи срещата с един съвет и с едно предвещание, сбити в няколко оскъдни думи: „Пазете се, пак ще поговорим“. Обърна се и заслиза чевръсто по стълбите, докато си слагаше шапката, хванал я с разперена длан за върха. Наблюдавахме го мълчаливо, докато изчезна от погледа ни, и вече се канехме да влизаме, когато стъпките му стигнаха до края на стълбата и гласът му прогърмя:

— И двете ще ви пъхна в затвора! От там няма да ви измъкне дори младенецът Исус!

— Да пукнеш дано, негоднико — каза Канделария, след като затвори вратата с едно движение на могъщите си задни части. После ме погледна и се усмихна накриво, опитвайки се да разпръсне недоумението ми. — Проклет човек, не ме оставя на мира. Не знам как го прави, но нищо не му убягва и по цял ден ми върви по петите.

Въздъхна толкова дълбоко, че обемистата й гръд се изду и сви, сякаш бяха два балона, пристегнати в роклята й от перкал^[3].

— Хайде, миличка, влез вътре, ще те настаня в една от стаите в дъното. Проклето въстание, обърка живота на всички ни, заради него хората се бият по улиците, а в казармите се лее кръв. Дано тази бъркотия приключи скоро и да заживеем отново нормално! Сега ще изляза трябва да свърша някои неща. През това време ще се настаниш, а после, когато се върна за вечеря, ще ми разкажеш всичко подробно.

Развика се на арабски и от кухнята излезе петнайсетинагодишно момиче, което бършеше ръцете си с кърпа. Двете започнаха да разчистват вехтории и да сменят чаршафи в миниатюрната стаичка без прозорец, която от тази вечер щеше да се превърне в моя спалня. Настаних се в нея, без ни най-малка представа колко ще трае престоят ми, нито по какъв път ще поеме бъдещето ми.

Канделария Балестерос, по-известна в Тетуан като Канделария Контрабандистката, беше четирийсет и седем годишна и както тя самата твърдеше, беше „гърмян заек“, „по-гърмян“ и от войник в Испанския чуждестранен легион. Минаваше за вдовица, но дори тя не беше сигурна дали мъжът и наистина е умрял по време на едно от многобройните си посещения в Испания, или писмото, което бе получила преди седем години от Малага и в което и съобщаваха, че мъжът и е починал от пневмония, не беше лъжата на един безсрамник, който искаше да изчезне безследно. За да избягат от беднотията, в която живееха надничарите в маслиновите насаждения в Андалусия, двамата се установили в Испанско Мароко след войната в Риф, през двайсет и шеста година. От тогава се занимавали с най-различни дейности, повечето маловажни, чиито скромни печалби мъжът й вложил подобаващо във веселби, публични домове и гуляи във „Фундадор“. Нямали деца и когато нейният Франсиско изчезнал и я оставил сама, без контактите с Испания, чрез които да продължи да върти контрабандна търговия с каквото й попадне, Канделария решила да наеме къща и да я превърне в скромен пансион. Въпреки това, не престанала да купува, да продава, да прекупува, да препродава, да разменя, да се пазари и да заменя всичко, което й попадне. Монети, табакери, марки, писалки, чорапи, часовници, запалки — всички със съмнителен произход, всички с неясна съдба.

В дома си на улица „Ла Лунета“, намиращ се между медината и Испанския квартал, тя подслоняваше без разлика всеки, който потропаше на вратата с молба за легло — обикновено хора с ограничени средства и с още по-ограничени амбиции. Опитваше се да търгува с тях и с всеки, който й се мернеше пред очите: продавам ти, купувам ти, доплащам ти; дължиш ми, дължа ти, доплати ми. Но внимаваше. Винаги внимаваше, защото въпреки вида си на мъжкарана, въпреки съмнителните си сделки и привидната безцеремонност, с която можеше да повали и най-якия мъж, Канделария Контрабандистката не беше никак глупава и знаеше, че с комисар Васкес шега не бива. Позволяваше си някоя и друга закачка и иронично подмятане, но внимаваше да не я хване в сделки извън законно допустимите, защото тогава щеше да конфискува не само стоката й. Както сама казваше: „Само да ме пипне в мошеничество, ще ме отведе в участъка и ще ми хвърли някой тупаник“.

Кротката млада мюсюлманка ми помогна да се настаня. Заедно разопаковахме оскъдните ми дрехи и ги окачихме на телените закачалки в подобието на гардероб, който всъщност беше дървен сандък, закрит отпред с парче плат. Тази мебел, една гола електрическа крушка и старото легло с вълнен дюшек съставяха мебелировката на помещението. Един стар календар с щампа на славеи любезен подарък от бръснарница „Ел Сигло“ внасяше единствената цветна нотка върху варосаните стени, по които личаха следи от безброй течове. Върху един сандък в ъгъла бяха натрупани рядко използвани вещи: сламена кошница, счупен леген, две-три нощни гърнета, пълни с парчета олющена мазилка, и две клетки от ръждясала тел. Обзавеждането бе оскъдно, почти бедно, но стаята беше чиста, а черноокото момиче, което ми помагаше да подредим купчината измачкани дрехи, съставящи целия ми багаж, повтаряше тихо:

— Госпожице, ти не тревожи. Жамила пере, Жамила глади дрехите на госпожица.

Бях все още много слаба и свръхусилието, което положих, за да преместя куфара и да изпразня съдържанието му, ме принудила потърся опора, за да не припадна. Седнах на края на леглото, затворих очи, опрях лакти на коленете и покрих с ръце лицето си. След няколко минути замайването премина. Върнах се в настоящето и установих, че младата Жамила стои до мен и загрижено ме наблюдава. Огледах се. Бях все още в тъмната и бедна като миша дупка стаичка, със смачканите ми дрехи на закачалките и изтърбушен куфар на пода. И въпреки несигурността, зейнала от този ден като пропаст, с известно облекчение си помислих, че колкото и зле да вървят нещата, поне имах място, където да се подслоня.

Канделария се върна след един час. Малко преди нея и малко след нея започнаха да пристигат малобройните гости, на които и предоставяше убежище и храна. Клиентелата се състоеше от амбулантен търговец на мазила за коса, пощенски служител, пенсиониран учител, две възрастни и сухи като чирози сестри и дебела вдовица със сина си, когото наричаше Пакито въпреки плътния му глас и обилния мъх върху горната устна. Всички ме поздравиха любезно, когато хазяйката ме представи, после се настаниха мълчаливо около масата на определените им места — Канделария начело, останалите разпределени по фланговете. Жените и Пакито от едната страна, мъжете — отсреща. „Ти в другия край“ — нареди тя. Започна да сервира задушеното, като говореше безспир за това колко е поскъпнало месото и колко хубави били тази година пъпешите. Коментарите й не бяха отправени към никого конкретно, но тя упорито продължаваше да говори въпреки незначителността на темите и слабото внимание от страна на сътрапезниците. Без да проронят дума, всички започнаха да се хранят, като движеха ритмично приборите от чиниите към устата. Чуваше се единствено гласът на хазяйката, потракването на лъжиците по порцелана и шумът от преглъщането на храната. Едно невнимание от страна на Канделария обаче ми разкри причината за тази словоохотливост: в първата пауза, появила се в нескончаемото й дърдорене, когато извика Жамила в трапезарията, мигом се вклини една от сестрите и тогава разбрах защо толкова държеше сама да води разговора с твърдата ръка на кормчия.

— Казват, че Бадахос вече е паднал. — Думите на по-голямата сестра също сякаш не бяха отправени към никого конкретно; може би към каната с вода, може би към солницата, към шишенцата с оцет или към картината „Тайната вечеря“, която висеше, леко изкривена, на стената. Тонът й също беше привидно неутрален, като че обсъждаше дневните температури или вкуса на граха. Въпреки това, веднага си дадох сметка, че тази намеса е безобидна колкото току-що наточено острие на кама.

— Колко жалко. Толкова добри момчета са се жертвали, за да защитят законното правителство на републиката. Толкова млади и силни мъже, загинали безсмислено, вместо да доставят наслада на апетитна жена като вас, Саграрио.

Хапливата забележка принадлежеше на амбулантния търговец и бе посрещната със смях от мъжката половина. Когато доня Ерминия забеляза, че нейният Пакито също се е развеселил от думите на продавача на мазила за коса, го шляпна по врата, от което тилът му се зачерви. Тогава учителят се притече на помощ на момчето. Без да вдига глава от чинията си, той каза с поучителен глас:

— Не се смей, Пакито, казват, че смехът изсушава мозъка.

Едва бе завършил фразата, когато майката на момчето се намеси:

— Затова армията се надигна, за да сложи край на толкова смях, толкова веселие и разпуснатост, които водеха Испания към гибел…

И тогава сякаш се отприщи някакъв бент. Тримата мъже в единия фланг и трите жени на другия извисиха гласовете си почти едновременно в обща гълчава, в която никой никого не слушаше и всички се надвикваха, като крещяха ругатни и обиди. „Червен развратник, набожна лицемерка, дяволско изчадие, кисела старица, атеист, извратеняк“ и още десетки епитети, предназначени да обидя, сътрапезника отсреща, се разнесоха във въздуха като кръстосан огън от гневни викове. Единствено аз и Пакито мълчахме: аз, защото бях нова и нямах мнение, нито имах представа за предмета на спора, а Пакито вероятно се боеше от разярената си майка, която в момента наричаше учителя гнусен масон и поклонник на сатаната с пълна с полусдъвкани картофи уста и стичаща се по брадичката й мазнина. Междувременно в другия край на масата Канделария с всяка секунда се преобразяваше: тялото й сякаш се изду, а лицето, което малко преди това имаше любезно изражение, стана алено, докато накрая тя изгуби търпение и удари с юмрук по масата толкова силно, че виното в чашите подскочи, чиниите се удариха една в друга, а по покривката потече сосът от задушеното. Гласът й, подобно на гръмотевица, се извиси над другите:

— Ако в тази къща отново се заговори за проклетата война, ще ви натиря на улицата и ще ви изхвърля куфарите през балкона!

Присъстващите биха отбой неохотно, като си разменяха убийствени погледи, и довършиха първото ястие с едва сдържан гняв. Второто ястие — сафрид — бе изядено почти в пълно мълчание. За десерт имаше диня, която представляваше известна заплаха заради червения си цвят, но напрежението не избухна. Обядът приключи без по-сериозни инциденти. Трябваше само да изчакаме вечерята, за да бъдат подновени. В началото отново имаше иронични забележки и двусмислени шеги; после настъпи ред на отровните стрели и размяната на ругатни и прекръствания, а накрая — на откритите обиди и престрелка с крайшници хляб, които имаха за мишена окото на противника. И за финал, отново виковете на Канделария с предупреждение за незабавното изгонване на всички гости, ако двете страни на масата продължат да се ругаят. Тогава открих, че това е нормалното протичане на трите ежедневни хранения в пансиона. В действителност хазяйката никога не се раздели с нито един от наемателите, въпреки че те държаха войнствения си дух, острия си език и точната стрелба в постоянна готовност, за да ги стоварят безмилостно върху противниковия фланг. По това време контрабандните сделки бяха намалели и положението на Канделария не беше цветущо, за да си позволи да изгуби доброволно това, което всеки от тези нещастници без дом и близки плащаше за храна, нощувка и баня веднъж седмично. Така че въпреки заплахите, почти нямаше ден, в който от двете страни на масата да не се сипеха оскърбления, костилки от маслини, политически лозунги, бананови обелки, а в най-разгорещените моменти — някоя и друга плюнка и вилица. Самият живот в домашен мащаб.