Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (31)

30.

Свечери се, блеснаха празнични светлини. Атмосферата беше оживена, но не така шумна, чуваше се тиха музика. Розалинда не се виждаше никъде. Германците продължаваха да обграждат плътно почетния гост, но в един момент дамите се отделиха и оставиха сами петимата чужденци и испанския сановник. Изглеждаха погълнати от разговора и си предаваха нещо от ръка на ръка, като свеждаха един към друг глави, сочеха с пръст, коментираха. Забелязах, че кавалерът ми постоянно ги държи под око.

— Явно германците ви интересуват.

— Изпълват ме с въодушевление — каза иронично той. — Но съм с вързани ръце.

В отговор аз вдигнах въпросително вежди — не разбирах какво иска да каже. Не ми обясни и побърза да отклони разговора в друга посока.

— Ще бъде ли много нахално от моя страна да ви помоля за една услуга?

Подхвърли въпроса сякаш случайно, както преди няколко минути ме бе попитал дали искам цигара или чаша плодов сок.

— Зависи — отвърнах с привидно безгрижие, каквото не изпитвах. Въпреки че вечерта протичаше относително спокойно, аз все така не се чувствах на място, не можех да се насладя на това чуждо за мен празненство. Тревожеше ме също отсъствието на Розалинда. Беше много странно, че не се бе появила досега. Само това липсваше, журналистът да ме помоли за нова неуместна услуга: бях направила достатъчно, като се съгласих да присъствам на това събитие.

— Отнася се за нещо много просто — поясни той. — Любопитно ми е какво показват германците на Серано, какво разглеждат с такъв интерес.

— Любопитството ви от какво естество е — лично или професионално?

— И едното, и другото. Но не бива да се приближавам; както знаете, ние, англичаните, не сме им по вкуса.

— Предлагате аз да се приближа и да погледна? — попитах недоверчиво.

— Ако е възможно, без да привличате вниманието.

Насмалко щях да се изсмея.

— Нали не говорите сериозно?

— Напротив. Работата ми се състои в това. Търся информация и средства, чрез които да я получа.

— И понеже сега не можете да я получите сам, искате това средство да съм аз.

— Не желая да злоупотребявам с търпението ви, уверявам ви. Това е само предложение, не сте длъжна да го приемете. Просто го обмислете.

Погледнах го, без да кажа нищо. Изглеждаше искрен и чистосърдечен, но както беше предположил Феликс, вероятно не бе такъв. В крайна сметка всичко беше въпрос на интереси.

— Добре, ще го направя.

Понечи да каже нещо, може би да благодари предварително. Не му дадох възможност да го направи.

— Искам нещо в замяна — добавих аз.

— Какво? — попита той учудено. Не очакваше, че съгласието има цена.

— Опитайте се да разберете къде е госпожа Фокс.

— Как?

— Сигурно знаете как, нали сте журналист.

Не дочаках отговора му — веднага се обърнах и се отдалечих, като се питах как по дяволите, мога да се приближа до германците, без да изглеждам твърде нахална.

Намерих решението в пудриерата, която Канделария ми беше подарила малко преди да изляза от къщи. Извадих я от чантата и я отворих. Докато вървях, престорих се, че оглеждам лицето си на път към тоалетната. Но бях толкова съсредоточена в огледалото, че сгреших леко посоката и вместо да мина през празните места, аз се блъснах, какъв лош късмет, в гърба на германския консул.

При сблъсъка разговорът внезапно прекъсна, а пудриерата ми падна на земята.

— Съжалявам много, наистина съжалявам, толкова съм разсеяна… — казах аз с престорено смущение.

Четирима от присъстващите понечиха да се наведат и да я вземат, но един беше по-бърз от останалите. Най-слабият от всички, мъжът с вчесаната назад бяла коса. Единственият испанец. Онзи, който имаше очи на котарак.

— Мисля, че огледалото се е счупило — обяви той, като се изправи. — Погледнете.

Погледнах. Но преди да се взра в счупеното огледало, аз се опитах да отгатна какво друго има в ръцете му, освен моята пудриера.

— Да, изглежда, се е счупило — прошепнах, като прокарах леко показалец по напуканата повърхност на пудриерата, която той продължаваше да държи. Прясно лакираният ми нокът се отрази безброй пъти в нея.

Стояхме рамо до рамо, доближили глави, втренчени и двамата в малкия предмет. Забелязах светлата кожа на лицето му само на няколко сантиметра от мен, фините му черти и побелелите слепоочия, по-тъмните вежди, тънките мустаци.

— Внимавайте, ще се порежете — каза той тихо.

Забавих се още няколко секунди, установих, че колелцето с пудра е непокътнато, че пухчето е на мястото си. И крадешком отново погледнах това, което той все така държеше между пръстите си и само няколко минути по-рано те си бяха предавани от ръка на ръка. Снимки. Бяха гледали снимки. Успях да видя само първата от тях: хора, които не разпознах, компактна група от анонимни лица и фигури.

— Да, по-добре да я затворя — казах най-после.

— Заповядайте, вземете я.

Затворих двете части с отчетливо „клик“.

— Жалко. Пудриерата е много хубава. Почти колкото собственичката й — добави той.

Приех комплимента с кокетна гримаса и с най-ослепителната си усмивка.

— Моля ви, не се безпокойте.

— Беше ми приятно, госпожице — каза той, като ми протегна ръка. Усетих колко е лека.

— И на мен, господин Серано — отвърнах, като премигнах кокетно. — Отново се извинявам, че ви прекъснах. Лека нощ, господа — добавих аз, като обходих с поглед останалите от групата. Всички носеха пречупен кръст на ревера.

— Довиждане — отвърнаха германците в хор.

Отдалечих се, стараейки се да вървя с възможно най-грациозна походка. Когато реших, че вече не могат да ме видят, грабнах чаша вино от подноса на един сервитьор, изпих я на един дъх и после я хвърлих сред храстите с рози.

Изругах Маркъс Логан, задето ме бе забъркал в тази глупава история, наругах и себе си, задето бях приела. Бях стояла до Серано Сунер по-близо от когото и да било друг от гостите — лицето му беше почти до моето, пръстите ни се бяха докосвали, гласът му отекваше в ухото ми с близост, която граничеше с интимност. Бях се представила пред него като празноглава жена, която прелива от щастие, че за момент е станала обект на внимание на височайшата чу персона, докато в действителност той изобщо не ме интересуваше. И за какво? Само за да установя, че това, което групата бе разглеждала с очевиден интерес, бяха няколко снимки, на които не успях да различа нито едно познато лице.

Раздразнена, аз прекосих градината и стигнах до входа на главната сграда на Висшия комисариат. Трябваше да намеря тоалетна, да си измия ръцете, да се отдалеча за момент от всичко и да се успокоя, преди да се върна отново при журналиста. Следвах указанията, които някой ми даде: прекосих вестибюла, украсен с релефен дървен фриз и портрети на военни в униформи, завих надясно и тръгнах по един широк коридор. Третата врата вляво — така ми бяха казали. Преди да стигна до нея, някакви гласове предизвестиха бедствието в помещението; няколко секунди по-късно установих със собствените си очи какво се е случило. Подът беше залят с вода, която излизаше с шуртене отвътре, вероятно от спукана тръба. Две жени се възмущаваха заради намокрените си обувки, а няколко войници, опрели колене на пода, се мъчеха с парцали и хавлии кърпи да попият водата, която продължаваше да блика и вече заливаше плочките в коридора. Застинах на място пред тази гледка. Пристигнаха подкрепления с купища парцали, дори ми се стори, че носеха и чаршафи. Гостенките се отдалечиха с оплаквания и мърморене и тогава някой ми предложи да ме заведе до друга тоалетна.

Последвах войника по коридора в обратна посока. Отново прекосихме вестибюла и тръгнахме по друг коридор, който тънеше в тишина и бе слабо осветен. Завихме няколко пъти, първо наляво, после надясно, отново наляво. Горе-долу запомних.

— Желаете ли да ви изчакам? — попита войникът, когато пристигнахме.

— Благодаря, няма нужда. Сама ще намеря пътя.

Не бях много сигурна в това, но ми се стори твърде неловко някой да стои на пост и да ме чака, така че отпратих ескорта, свърших каквото трябваше, огледах тоалета си, оправих косата и се приготвих да изляза. В този момент обаче ме обхвана малодушие, нежелание да се изправя отново пред реалността. Реших да си подаря няколко минути, няколко мига уединение. Отворих прозореца и през него нахлу африканската вечер с мирис на жасмин. Седнах на перваза и се загледах в сянката на палмите, до слуха ми достигна далечният шум от разговорите в градината. Стоях, без да правя нищо, като се наслаждавах на покоя, и постепенно забравих за грижите си. След малко обаче в едно кътче на съзнанието си усетих подканяне. Чук-чук, време е да се връщаш. Въздъхнах, станах и затворих прозореца. Трябваше да се върна в света. Да се смеся с хората, с които нямах почти нищо общо, да се върна при журналиста, който ме беше довел на това нелепо празненство и ме бе помолил за екстравагантната услуга. Погледнах се за последен път в огледалото, угасих светлината и излязох.

Тръгнах по тъмния коридор, завих, после пак; сметнах, че вървя в правилната посока. Внезапно пред мен се появи двукрила врата, която не си спомнях да съм виждала преди. Отворих я и се озовах в тъмна и пуста зала. Явно се бях объркала, затова реших да сменя посоката. Нов коридор, сега наляво, спомних си аз. Сгреших отново и навлязох в не толкова представителна част на сградата, без фризове от лакирано дърво и без маслени портрети на генерали по стените; вероятно вървях по посока на сервизните помещения. Спокойно, казах си аз неособено убедително. Внезапно ме връхлети споменът за нощта с пистолетите, когато, увита в хиджаба, се лутах из уличките на медината. Прогоних го от съзнанието си, съсредоточих се върху настоящето и промених още веднъж посоката. И внезапно се озовах в изходната точка, до тоалетната. Фалшива тревога — вече не бях изгубена. Припомних си пътя, по който бях дошла в компанията на войника, и се ориентирах. „Всичко е ясно, проблемът е решен“, помислих си аз, като се запътих към изхода. Наистина всичко отново ми изглеждаше познато. Витрина със старинни оръжия, снимки в рамки, окачени знамена. Всичко това го бях забелязала няколко минути по-рано, всичко вече бе разпознаваемо. Дори гласовете, които долетяха иззад ъгъла, където смятах да завия, бяха същите гласове, които бях чула в градината по време на смешната сцена с пудриерата.

— Тук ще ни бъде по-удобно, приятелю Серано; тук ще можем да разговаряме по-спокойно. В тази зала обикновено ни приема полковник Бейгбедер — каза някой със силен немски акцент.

— Отлично — отвърна събеседникът му.

Застинах на място, изгубила ума и дума. Серано Сунер и поне един германец бяха на няколко метра от мен и се приближаваха по коридора, който пресичаше под прав ъгъл този, по който вървях аз. Веднага щом те или аз завиехме зад ъгъла, щяхме да се озовем лице в лице. Краката ми се подкосиха само при мисълта за това. Всъщност нямаше какво да крия; нямаше причина, поради която да се боя от срещата. Само че сега нямах сили да се преструвам отново на прехласната глупачка и да давам жалки обяснения за спукани тръби и локви вода, за да оправдая самотната си разходка посред нощ из коридорите на Висшия комисариат. Прецених възможностите за по-малко от секунда. Нямаше време да се върна обратно, а трябваше на всяка цена да избегна срещата лице в лице; не можех да се върна назад, нито да продължа напред. При тези обстоятелства единственото решение беше встрани, където се виждаше затворена врата. Без да мисля повече, аз я отворих и влязох вътре.

Помещението беше тъмно, но през прозорците влизаха отблясъци от вечерното осветление в градината. Опрях гръб във вратата, в очакване Серано и спътникът му да я отминат и да се отдалечат, да мога да изляза и да продължа пътя си. Градината с празничните си светлини, глъчката от разговорите и непоклатимото спокойствие на Маркъс Логан внезапно ми се стори непостижимо далечна като рая. Поемах дълбоко въздух и издишвах, опитвайки се да прогоня заливащата ме тревога. Огледах скривалището си и сред сенките различих столове, кресла и остъклена библиотека до стената. Имаше и други мебели, но нямах време да ги разпозная, защото в този момент друго привлече вниманието ми. Близо до мен, зад вратата.

— Пристигнахме — обяви гласът с немски акцент и в същия миг някой натисна дръжката на вратата.

Отдръпнах се рязко и се залепих за стената в момента, в който вратата вече се отваряше.

— Къде е ключът? — попита гласът, докато аз се промъквах към един диван. В мига, в който лампата светна, вече бях легнала на пода. — Е, пристигнахме. Заповядайте, седнете, приятелю.

Лежах с опряно на студените плочки лице, със затаен дъх и с разширени от ужас очи. Не смеех да дишам, да преглъщам и дори да мигам. Като мраморна статуя, като осъден на смърт, оцеляла след разстрел.

Германецът явно играеше ролята на домакин и имаше само един събеседник; разбрах това, защото различих гласовете на двама души, защото от моето неочаквано скривалище в пролуката под дивана виждах само два чифта крака.

— Висшият комисар знае ли, че сме тук? — попита Серано.

— В момента е зает с гостите си. Ще говорим с него по-късно, ако желаете — отвърна неопределено германецът.

Чух ги да сядат; пружините изскърцаха под тежестта на телата. Испанецът се настани на едно кресло. Видях края на тъмния му панталон с идеално изгладен ръб, черните чорапи около тънките глезени и чифт безупречно лъснати обувки. Германецът се настани срещу него, в дясната половина на дивана, зад който се криех. Краката му бяха по-масивни, а обувките по-грубовати. Ако протегнех ръка, можех дори да го погъделичкам.

Говориха дълго. Не успях да пресметна точно колко време, но беше достатъчно, за да ме заболи неистово вратът, да ме обхване неустоимо желание да се почеша; едва сдържах желанието да изкрещя, да се разплача, да скоча и да хукна навън. Разнесе се щракване на запалки и стаята се изпълни с цигарен дим. От пода видях краката на Серано да се кръстосват и разкръстосват безброй пъти, в замяна на това германецът почти не помръдна. Опитах да обуздая страха си и да открия по-удобна поза; молех се да не се наложи да раздвижа неочаквано някой крайник.

Полезрението ми беше минимално, а възможността да се движа нулева. Имах достъп единствено до това, което се носеше във въздуха и стигаше до ушите ми — до разговора. Тогава се заслушах: не бях успяла да се сдобия с никаква интересна информация в случая с пудриерата и си помислих, че чутото сега може би ще представлява интерес за журналиста. Поне щях да имам занимание и съзнанието ми нямаше да се замъгли дотолкова, че да изгубя представа за реалността.

Чух ги да говорят за съоръжения, за кораби и самолети, количества злато, германски марки, песети, банкови сметки. Подписи и срокове, доставки, изпълнение; противодействие от страна на властта, имена на предприятия, пристанища и съмишленици. Узнах, че германецът е Йоханес Бернхарт, че Серано използва Франко като щит, за да упражни по-силен натиск или да откаже да приеме някои условия. И въпреки че ми липсваше информация, за да проумея напълно значението на срещата, установих, че двамата мъже имат еднакъв интерес да постигнат съгласие за онова, което обсъждаха.

Накрая сключиха споразумение; станаха и скрепиха договора с ръкостискане, което си представих, но не успях да видя. Забелязах само как краката им се придвижват към изхода; германецът отново играеше ролята на домакин и даваше път на госта. Преди да излязат, Бернхарт зададе един въпрос:

— Ще говорите ли за това с полковник Бейгбедер, или предпочитате аз да го уведомя?

Серано не отговори веднага — преди това чух, че запалва цигара. Поредната.

— Смятате ли, че е наложително да го направя? — попита той, след като издиша дима.

— Съоръженията ще бъдат разположени в испанския протекторат. Предполагам, че той трябва да има известна информация по въпроса.

— Тогава аз ще се погрижа за това. Каудильо ще го осведоми лично. Що се отнася до клаузите на договора, по-добре не съобщавайте никакви подробности. Нека си остане между нас — добави той и в същото време светлината угасна.

Изчаках няколко минути, след което прецених, че вече трябва да са извън сградата. Изправих се внимателно. В стаята беше останал само тежкият мирис на тютюн и пълният с угарки пепелник. Продължавах да бъда нащрек. Оправих полата и сакото си и предпазливо се приближих до вратата, като стъпвах на пръсти. Боях се да изляза в коридора и внимателно протегнах ръка към дръжката сякаш при допира можеше да ме удари ток. Не успях да я докосна, в мига, в които понечих да я хвана, видях, че някой натиска дръжката отвън. Машинално се дръпнах назад и се залепих за стената. Вратата се отвори рязко и едва не ме удари по лицето, лампата се запали секунда по-късно. Не видях човека, който влезе, но го чух да ругае през зъби:

— Къде ли този глупак е оставил скапаната табакера?

Не го виждах, но предположих, че е обикновен войник, който изпълнява неохотно заповедта да вземе предмет, забравен от Серано или Бернхарт — не разбрах към кого момчето отправи епитета. След няколко секунди отново стана тъмно и тихо, но не събрах достатъчно смелост, за да изляза в коридора. За втори път в живота си намерих спасение, като прескочих през прозореца.

Върнах се в градината и за моя изненада, заварих Маркъс Логан да разговаря оживено с Бейгбедер. Опитах се да отстъпя, но беше твърде късно: той вече ме бе видял и ме викаше при тях. Приближи се, като се опитвах да прикрия нервността си — след това, което току-що се бе случило, срещата отблизо с висшия комисар щеше да ми дойде в повече.

— Значи вие сте красивата приятелка модистка на моята Розалинда — каза той и ми се усмихна.

В едната си ръка държеше пура, а с другата фамилиарно обгърна раменете ми.

— Радвам се да се запозная най-после с вас, скъпа. Жалко, че Розалинда се чувства неразположена и не можа да се присъедини към нас.

— Какво й е?

С ръката, с която държеше пурата, той описа кръг пред корема си.

— Проблеми със стомаха. Появяват се, когато е напрегната, а тези дни бяхме толкова заета с нашия гост, че тя горката, нямаше почти минута спокойствие.

С жест подкани Маркъс и мен да доближим главите си до неговата и каза с тих съзаклятнически тон:

— Слава богу, баджанакът утре си заминава. Мисля, че съм неспособен да го изтърпя още един ден.

Довърши признанието си със звучен смях и ние също се разсмяхме престорено.

— Е, драги мои, трябва да ви оставя — каза той, като погледна часовника си. — Много ми е приятно с вас, но дългът ме зове; сега следват химните, речите и всички останали церемонии, несъмнено най-скучната част. Когато можете, отидете да видите Розалинда, ще се радва да я посетите. Вие също я навестете, Логан! Компанията на един съотечественик сигурно ще й се отрази добре. Може да вечеряме някой път четиримата, когато всички се поотпуснем малко. Бог да пази краля! — добави той на сбогуване, като вдигна ръка с театрален жест. И веднага след това, без да каже дума повече, се обърна и си тръгна.

Няколко секунди наблюдавахме мълчаливо как се отдалечава — затруднявахме се да намерим подходящи думи, с които да охарактеризираме странния мъж, който току-що ни беше напуснал.

— Търся ви от един час, къде се изгубихте? — попита най-после журналистът, като все още следеше с поглед висшия комисар.

— Решавах проблемите ви, нали ме помолихте за нещо?

— Това означава ли, че сте видели какво си предаваха от ръка на ръка?

— Нищо особено. Семейни снимки.

— Виж ти какъв лош късмет.

Говорехме, без да се гледаме — и двамата се бяхме вторачили в гърба на Бейгбедер.

— Но научих други неща, които може би ви интересуват — казах аз.

— Например?

— Споразумения. Размени. Сделки.

— За какво?

— Антени — поясних аз. — Големи антени. Три. Сто метра високи, марка „Електро-Зоне“. Германците възнамеряват да ги инсталират, за да наблюдават въздушния и морския трафик в протока и да неутрализират присъствието на англичаните в Гибралтар. Преговарят за монтирането им до развалините на Тамуда, на няколко километра от тук. Срещу изричното разрешение на Франко армията на националистите ще получи значителен кредит от германското правителство. Цялата сделка ще се извърши чрез компанията HISMA^[1]; главен съдружник в нея е Йоханес Бернхарт, с когото Серано сключи споразумението. Опитват се да държат Бейгбедер настрана, искат да скрият от него сделката.

— My goodness^[2] — прошепна той на родния си език. — Как успяхте да научите всичко това?

Все още не се поглеждахме вниманието на двамата беше привидно погълнато от висшия комисар, който вървеше сред поздравяващите го хора към тържествено украсената трибуна, където някой инсталираше микрофон.

— Случайно се оказах в същата стая, където сключиха сделката.

— Сключили са сделката пред вас? — попита той недоверчиво.

— Не, не се тревожете. Не ме видяха. Това е дълга история, ви я разкажа друг път.

— Добре. Кажете ми още нещо, споменаха ли дати?

От микрофона се разнесе стържещ звук. „Проба, проба“, каза един глас.

— Частите вече се намират в пристанището на Хамбург. Щом германците получат подписа на каудильо, ще ги откарат в Сеута и ще започнат монтирането им.

В далечината видяхме как полковникът се качи енергично на подиума и с красноречив жест подкани Серано да отиде при него. Продължаваше да се усмихва и да поздравява самоуверено. Тогава зададох на Логан два въпроса:

— Според вас Бейгбедер трябва ли да научи, че го държат настрана? Смятате ли, че трябва да уведомя за това Розалинда?

Направи пауза, преди да отговори. Вниманието му привидно бе насочено към двамата мъже, които в същия момент заедно приемаха горещите овации на множеството.

— Предполагам, че да, за него би било полезно да го узнае. Не смятам, че е по-добре информацията да не стига до него чрез вас и госпожа Фокс, защото би могла да ви компрометира. Оставете това на мен, ще открия начин да му я предам. Не казвайте нищо на приятелката си, аз ще намеря удобен случай.

Замълча отново, сякаш още осмисляше чутото.

— Знаете ли, Сира? — попита той, като най-сетне се обърна към мен. — Още не знам как сте го направили, но сте се сдобили със страхотна информация, много по-интересна, отколкото мислех, че може да се получи на такъв прием. Не знам как да ви се отблагодаря…

— По един съвсем прост начин — прекъснах го аз.

— Какъв?

В този момент оркестърът на халифа поде тържествено химна „С лице към слънцето“ и десетки ръце се вдигнаха веднага като задвижени от пружина. Повдигнах се на пръсти и доближих устни до ухото му:

— Отведете ме от тук.

Нито дума повече, единствено протегнатата му ръка. Сграбчих я здраво и тръгнахме предпазливо към дъното на градината. Веднага щом установихме, че никой не може да ни види, двамата се затичахме сред сенките.