Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (32)

31.

На следващата сутрин животът придоби различен ритъм. За пръв път от няколко седмици не станах призори, не пих набързо кафе и не отидох веднага в ателието, притисната от неотложна работа. Вместо да се върна към трескавата дейност от предишните дни, започнах деня с продължителен престой във ваната, прекъснат миналия следобед. А после се разходих до дома на Розалинда.

От думите на Бейгбедер бях заключила, че страда от леко неразположение, от някакво временно смущение, нищо повече. Затова очаквах да заваря приятелката си, както винаги — нетърпелива да й разкажа всички подробности за събитието, което бе пропуснала, жадна да чуе коментарите за тоалетите на дамите, коя е била най-елегантна, коя е била най-зле облечена.

Една прислужница ме заведе в стаята, където лежеше, обградена от възглавници, със затворени капаци на прозорците, сред задушлива миризма на тютюн, лекарства и застоял въздух. Къщата беше просторна и красива — архитектура в мавритански стил, английски мебели и екзотичен хаос, в който върху килимите и тапицерията на диваните бяха натрупани извадени от обложките им грамофонни плочи, пликове с надпис air mail, захвърлени копринени шалове и чаши от стафордширски порцелан с недопит и вече изстинал чай.

Тази сутрин обаче Розалинда излъчваше всичко друго, но не и жизнерадост.

— Как си? — Опитах се да прикрия тревогата в гласа си. Но очевидно имах причини да се тревожа, ако се съди по вида й. Лежеше, отпусната безжизнено върху разхвърляното легло, с мръсна коса и дълбоки сенки под очите.

— Ужасно — отвърна тя с мрачен тон. — Много съм зле, но седни тук, близо до мен — заповяда, като потупа с ръка леглото. — Не е заразно.

— Снощи Хуан Луис ми каза, че имаш проблеми със стомаха — рекох аз, като седнах на леглото. Преди това се наложи да махна няколко смачкани кърпички, пълен с недоизпушени цигари пепелник, остатъците от пакет с маслени бисквити и доста трохи.

— That ’s right, но това не е най-лошото. Хуан Луис не знае всичко. Ще му го кажа днес следобед, не исках да го притеснявам последния ден от посещението на Серано.

Какво е най-лошото?

— Това — каза тя ядосано, като хвана с пръсти като куки една телеграма. — Ето от това се разболях, а не от приготовленията посещението. Това е най-лошото от всичко.

Погледнах я слисано и тогава тя ми съобщи лаконично съдържанието:

— Получих я вчера. Питър пристига след шест седмици.

— Кой е Питър? — Не си спомнях за човек с това име сред почитателите й.

Погледна ме, сякаш току-що бе чула най-абсурдния въпрос.

— Как кой е, Сира, за бога! Питър е мъжът ми.

По думите на Розалинда, Питър Фокс възнамерявал да пристигне в Танжер с кораб на компанията Р&О^[1] и да прекара известно време с жена си и сина си, след като пет години почти не се бе интересувал от тях. Още живеел в Калкута, но решил да навести Запада и да проучи възможностите да напусне окончателно имперска Индия, която ставала все по-несигурна заради движението за независимост на местните жители. И какъв по-добър шанс да прецени възможностите за евентуално преместване от събирането на семейството в новия свят на жена му.

— И ще остане тук, в дома ти? — попитах аз недоверчиво.

Тя запали цигара и докато вдишваше жадно дима, кимна енергично.

— Разбира се. Той ми е мъж, има пълното право.

— Но аз мислех, че сте разделени…

— Фактически — да. По закон — не.

— Никога ли не си мислила да се разведеш?

— Милион пъти. Но той отказва.

Тогава тя ми разказа историята на тази странна връзка и аз открих една далеч по-уязвима и крехка Розалинда. По-реална и по-близка до земните тегоби на обикновените хора.

— Омъжих се на шестнайсет години. Тогава той беше на трийсет и четири. Бях прекарала пет години в пансион в Англия. Когато напусках Индия, бях още дете, а се върнах вече девойка, почти на възраст за женене; бях жадна за живот и решена да не пропусна нищо от безкрайните празненства в колониална Калкута. Още на първото се запознах с Питър, който беше приятел на баща ми. Стори ми се най-привлекателният мъж, когото някога съм познавала. Разбира се, познавах малко, да не кажа нито един мъж дотогава. Беше забавен, готов на най-невъобразими авантюри и способен да съживи всяка компания, но в същото време бе зрял и опитен мъж.

Произхождаше от аристократично английско семейство, установило се в Индия от три поколения насам. Влюбих се като глупачка, или поне така мислех. Пет месеца по-късно бяхме женени. Настанихме се във великолепна къща с конюшни, тенис кортове и четиринайсет стаи за прислугата; имахме дори четири момчета индийчета, облечени с униформи, за да събират топките, ако ни хрумне да изиграем една игра, представяш ли си? Бяхме непрекъснато в движение: обожавах да танцувам и да яздя и бях толкова сръчна с пушката, колкото със стиковете за голф. Живеехме в непрестанна въртележка от празненства и приеми. Освен това се роди Джони. Създадохме си един идиличен свят в друг също така красив свят. Доста по-късно осъзнах колко крехка е основата, върху която се крепи всичко.

Прекъсна монолога си и се загледа пред себе си, сякаш размишляваше. После угаси цигарата си в пепелника и продължи:

— Няколко месеца след като родих, започнах да усещам болки в стомаха. Прегледаха ме и в началото ми казаха, че няма причина за безпокойство, че неразположението ми е част от естествените здравословни проблеми, свойствени за чужденците в тропическия климат. Състоянието ми обаче се влошаваше. Болките се засилиха, вдигах температура всеки ден. Решиха да ме оперират. Не откриха нищо нередно, но състоянието ми не се подобри. Чувствах се все по-зле, поради което четири месеца по-късно отново ме подложиха на обстойни изследвания и най-сетне ми поставиха диагноза: говежда туберкулоза в една от най-агресивните й форми. Бях се заразила от млякото на кравата, която купихме, след като се роди Джони, за да има прясно мляко за възстановяването ми. Животното се бе разболяло и умряло преди време, но ветеринарят не намери нищо обезпокоително, когато го прегледа тогава, както и лекарите не успяха да открият нищо в мен, защото говеждата туберкулоза много трудно се диагностицира. Но се образуват туберкули, нещо като възли, подутини в червото, които го притискат.

— И?

— И се превръщаш в хронично болен.

— И?

— И всяка сутрин, когато отвориш очи, благодариш на Бога, че те е дарил с още един ден живот.

Опитах да скрия недоумението си зад още един въпрос:

— Как реагира мъжът ти?

— О, страхотно! — каза тя саркастично. — Лекарите, които ме прегледаха, ме посъветваха да се върна в Англия. Смятаха, макар и без особен оптимизъм, че може би в някоя болница биха могли да ми помогнат. И Питър беше напълно съгласен с тях.

— Вероятно е мислел за теб…

Ироничен смях прекъсна думите ми.

— Питър, скъпа, винаги мисли единствено за собственото си благополучие. Да ме изпрати далеч беше най-доброто решение не толкова за здравето ми, колкото за собственото му спокойствие. Той просто се отърва от мен, Сира. Престанах да му бъда забавна, вече не бях скъпоценен трофей, който да показва по клубовете, празненствата и ловните излети. Красивата, млада и забавна съпруга се беше превърнала в тежко бреме, от което трябваше да се отърве колкото се може по-скоро. Ето защо веднага щом бях в състояние да се държа на краката си, той купи билети за Англия за мен и Джони. Дори не благоволи да ни придружи. Под предлог, че желае съпругата му да получи възможно най-доброто лечение, той натовари на кораба една тежко болна жена, която още не беше навършила двайсет години, и едно дете, което току-що бе проходило. Сякаш бяхме само два вързопа багаж._ Bye-bye_, сбогом, скъпа моя.

Две едри сълзи потекоха по бузите й. Избърса ги с опакото на ръката.

— Прогони ни, Сира. Изпъди ме. Изпрати ме в Англия просто, за да се отърве от мен.

Настъпи мъчителна тишина. После тя събра сили и продължи:

— По време на пътуването Джони вдигна висока температури получи конвулсии; оказа се остра форма на малария. В последствие се наложи да прекара два месеца в болница, за да се възстанови. Междувременно отседнах при родителите си. Те също бяха живели дълго време в Индия, но се бяха върнали предната година. Прекарах първите месеци относително спокойно, промяната на климата изглежда, ми подейства добре. После обаче състоянието ми отново се влоши — медицинските изследвания показаха, че сраствания са намалили чревната проходимост до критичната граница. Отхвърлиха оперативната намеса и решиха, че само пълният покой може би ще донесе известно облекчение. Предполагаше се, че по тоя начин бактериите, които бяха нахлули в мен, няма да се разпространят из другите части на тялото ми. Знаеш ли какво представлява този пълен покой?

Не знаех, нито можех да си представя.

— Шест месеца привързана неподвижно с кожени ремъци през раменете и бедрата към една дъска. Цели шест месеца, денем и нощем.

— И подобри ли се?

— Много малко. Тогава лекарите решиха да ме изпратят в Швейцария, в санаториум за туберкулозно болни в Лезени. Като Ханс Касторп във „Вълшебната планина“ на Томас Ман.

Досетих се, че става дума за книга, и преди да ме попита дали съм я чела, аз я изпреварих, като я подканих да продължи разказа си:

— А Питър какво направи?

— Плати сметките за болницата и започна да ни праща месечна издръжка от трийсет лири. Нищо повече. Абсолютно нищо. Нито писмо, нито телеграма, нито вест чрез познати, да не говорим за посещение. Нищо, Сира, нищо. Никога повече не получих новини лично от него. Довчера.

— А как се справи с Джони? Сигурно му е било трудно.

— Беше с мен в санаториума през цялото време. Родителите ми настояха да остане при тях, но аз не приех. Наех една бавачка германка, за да го занимава и извежда на разходка, но се хранеше и спеше в моята стая. Беше доста тъжно изпитание за толкова малко дете, но не исках за нищо на света да се разделяме. Вече беше изгубил баща си в известен смисъл; щеше да бъде твърде жестоко да го оставя и без майка.

— А лечението беше ли успешно?

Лек смях озари за миг лицето й.

— Посъветваха ме да прекарам там осем години, но успях да издържа само осем месеца. После поисках да ме изпишат по мое желание. Казаха ми, че постъпвам безразсъдно, че това ще ме убие; наложи се да подпиша купища документи, с които освобождавах санаториума от всякаква отговорност. Майка ми предложи да ме вземе от Париж и заедно да се върнем у дома. И тогава, по време на това пътуване, взех две решения. Първото: никога повече да не говоря за болестта си. Всъщност през последните години съм казала за нея само на Хуан Луис и сега на теб. Реших, че туберкулозата може да унищожи тялото ми, но не и духа ми, затова избрах да не мисля за себе си като за болна.

— А второто?

— Да започна нов живот, все едно съм напълно здрава. Живот извън Англия, далече от семейството ми, далече от приятелите и познатите, които несъзнателно ме свързват с Питър и състоянието ми на хронично болна. Един различен живот, който да включва единствено мен и сина ми.

— И тогава си избрала Португалия…

— Лекарите ми препоръчаха да се установя на място с умерен климат: Южна Франция, Испания, Португалия, може би Северно Мароко; нещо средно между тропическата жега на Индия и ужасния английски климат. Предписаха ми диета, препоръчаха ми да ям много риба и малко месо, да почивам на слънце колкото се може повече, да избягвам физическите усилия и душевните вълнения. Някой тогава ми спомена за британската колония в Ещорил и реших, че мястото може да се окаже подходящо. И отидох там.

Всичко вече бе заело мястото си във въображаемата карта, която си бях съставила, за да разбера Розалинда. Частите започваха да прилягат една с друга, вече не бяха изолирани фрагменти от живота й. Всичко започваше да придобива смисъл. Тогава пожелах с цялото си сърце проблемите й да се разрешат: сега, когато най-после знаех, че животът й не е бил постлан с рози, смятах, че заслужава по-щастлива съдба.