Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (54)

53.

Щом стигнахме до хотела, казах на шофьора да не ме чака на следващия ден, макар Лисабон да беше относително голям град, не исках да рискувам да срещна отново Маркъс Логан. Оправдах се с умората си и се оплаках от главоболие, каквото нямах: предполагах, че Да Силва скоро щеше да научи за отказа ми да изляза отново, не исках да си помисли, че отхвърлям любезното му предложение, без основателна причина. Прекарах остатъка от следобеда във ваната, а голяма част от нощта — седнала на терасата, загледана разсеяно в светлините над морето. През тези дълги часове не престанах да мисля за Маркъс нито за миг, за него като мъж, за времето, през което бяхме заедно, и за последиците, които можеха да възникнат, ако отново го срещнех в някой неподходящ момент. Легнах си едва на разсъмване. Стомахът ми беше празен, устата — пресъхнала, а душата — свита.

Градината и закуската бяха прекрасни като миналия ден, но въпреки опитите да се отпусна, не успях да им се насладя както преди. Насилих се да закуся добре, въпреки че не бях гладна, дълго време прелиствах различни вестници, напечатани на езици, които не разбирах, и напуснах терасата едва когато тук-там по масите бяха останали шепа посетители. Все още нямаше единайсет. Имах цял ден на разположение и нищо, с което да го запълня, освен със собствените си мисли.

Когато се върнах в стаята, тя вече бе оправена. Отпуснах се на леглото и затворих очи. Десет минути. Двайсет. Трийсет. Не стигнах до четирийсетте — не можех да издържа нито секунда повече да предъвквам едно и също. Преоблякох се: сложих си лека пола, бяла памучна блуза и ниски сандали. Завързах на главата си щампована кърпа, скрих се зад големи слънчеви очила и излязох от стаята, като не се погледнах в огледалото — не исках да видя мрачното изражение на лицето си.

Плажът беше пуст. Вълните — широки и гладки — следваха монотонно една след друга. Недалеч се виждаше нещо като замък и врязано в морето възвишение с разкошни вили: отсреща — един голям почти колкото тревогата ми океан. Седнах на пясъка и се загледах в прииждащата пяна, докато изгубих представа за времето и се унесох. Всяка вълна донасяше със себе си един спомен, една картина от миналото: за момичето, което бях някога, за успехите и страховете ми, за приятелите, които оставих в някое кътче на времето; образи от други земи, звучене на други гласове. Тази сутрин обаче морето ми напомни най-вече за забравени в кътчетата на паметта усещания — милувката на една любима ръка, твърдостта на едно приятелско рамо, радостта от споделеното и копнежа по желаното.

Беше почти три следобед, когато изтърсих пясъка от полата си. Часът беше толкова подходящ за връщане, колкото и всеки друг. И също толкова неподходящ. Прекосих шосето към хотела, по което не се движеха почти никакви коли. Една се отдалечаваше, друга бавно се приближаваше. Стори ми се смътно позната. Обхваната от любопитство, забавих крачка и я изчаках да мине покрай мен. Тогава разбрах коя е колата и кой шофираше „Бентли“-то на Да Силва с Жуау на волана. Каква случайност, каква неочаквана среща. Или не, помислих си внезапно и изтръпнах. Вероятно имаше куп причини старият шофьор да обикаля бавно из улиците на Ещорил, но интуицията ми подсказваше, че всъщност е търсел мен. „Вземи се в ръце, момиче, вземи се в ръце!“ щяха да ми кажат Канделария и майка ми. И понеже тях ги нямаше, казах си го аз. Да, трябваше да се взема в ръце: бдителността ми беше отслабнала. Срещата с Маркъс ме беше разтърсила до дъното на душата и бе извадила на повърхността безброй спомени и усещания, но сега не беше моментът да се отдавам на носталгията. Имах задача, ангажимент, роля, която трябваше да изиграя, образ, който да представя, и мисия, която трябваше да изпълня. Със съзерцание на вълните нямаше да постигна нищо друго, освен да си загубя времето и да изпадна в меланхолия. Време беше да се върна към реалността.

Ускорих крачка и си придадох енергичен и жизнерадостен вид. Макар че Жуау си бе отишъл, други очи може би ме наблюдаваха от някой ъгъл по заповед на Да Силва. Беше невъзможно да ме подозира, но вероятно властната му и свикнала да контролира личност искаше да знае какво точно прави мароканската гостенка, вместо да се възползва от колата му. И аз трябваше да се погрижа да му го покажа.

Качих се в стаята си по една странична стълба; издокарах се и се появих отново. Леката пола и памучната блуза отпреди половин час бяха заменени от елегантен оранжев костюм, вместо ниските сандали носех обувки от змийска кожа с остри като игли токчета. Свалих очилата и се гримирах с козметичните продукти, които купих миналия ден. Косата ми, вече без шал, падаше свободна върху раменете. Слязох по централното стълбище с полюляваща се походка и се разходих бавно по балкона на горния етаж, гледащ към широкото фоайе. Слязох още един етаж до партера, като се усмихвах на всички, които срещах по пътя. Поздравих с елегантно накланяне на главата дамите — не ме интересуваше възрастта им езикът им и дали благоволяваха да отвърнат на поздрава ми. Засилих пърхането с мигли към господата, повечето от които бяха чужденци; на някакъв грохнал индивид дори подарих кокетна усмивка. Поръчах на един от рецепционистите телеграма до доня Мануела и поисках да я изпратят на моя адрес.

„Португалия чудесна, прекрасни покупки. Днес главоболие и почивка. Утре посещение при любезен доставчик. Сърдечни поздрави:

Арис Агорик.“

После седнах на едно от креслата, разположени в групи по четири из обширното фоайе, като се постарах да застана на оживено и видно място. Тогава кръстосах крака, поисках два аспирина и чаша чай и през остатъка от следобеда всеки, който минеше от там, можеше да ме види.

В продължение на три часа прикривах отегчението си, докато накрая стомахът ми се присви от глад. Край на представлението: вече с чиста съвест можех да се върна в стаята и да поръчам да ми донесат вечеря там. Тъкмо се канех да стана, когато едно пиколо се приближи с малък сребърен поднос в ръка. На подноса — плик. А в него — картичка.

„Уважаема Арис,

Надявам се, че морето е излекувало неразположението Ви. Жуау ще Ви вземе утре в десет часа, за да Ви доведе в офиси ми. Приятна почивка.

Мануел Да Силва“

Наистина новините имаха криле. Понечих да се обърна и да потърся с поглед шофьора на Да Силва или самия него, но се сдържах. Макар че някой от двамата вероятно все още бе наблизо, аз запалих с хладно безразличие и отново се престорих, че съм погълната от едно от американските списания, с които бях запълнила част от следобеда. След половин час, когато фоайето вече бе полупразно и по-голямата част от гостите се бяха пръснали из бара, терасата и трапезарията, аз се върнах в стаята си, решена да избия напълно от главата си Маркъс и да се подготвя за трудния ден, който ме очакваше след края на нощта.