Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (37)

36.

Едно от любимите ми занимания след пристигането на майка ми в Тетуан беше четенето. Тя обикновено си лягаше рано, Феликс вече не прекосяваше площадката и вечерите ми се изпълниха с много свободни часове. Тогава ми хрумна решение, което да прогони скуката. История с имена на жени, събрана между две корици: „Фортуната и Хасинта“. Оттогава посветих цялото си свободно времена книгите, които съседът ми притежаваше. След няколко месеца успях да прочета всичко, с което разполагаше, и продължих с рафтовете в библиотеката на протектората. Когато лятото на 1940-а отиваше към края си, вече бях прочела трите дузини романа в малката местна библиотека и се питах с какво щях да си запълвам времето отсега нататък. И тогава неочаквано получих едно ново четиво. Не въз вид на роман, а на синя телеграма. Неговото предназначение не бе да ми достави наслада със съдържанието си, а да ме накара да действам според указанията.

Лична покана. Частно празненство в Танжер. Приятели от Мадрид те очакват. Първи септември. В седем вечерта. „Дийнс Бар“.

Сърцето ми се преобърна и въпреки това не успях да сдържа смеха си. Знаех кой изпраща съобщението, нямаше нужда от подпис.

В съзнанието ми нахлуха десетки спомени, музика, смехове, коктейли, неочаквани предложения и думи на чужди езици, разход със свален гюрук на колата, желание за живот. Сравних онези дни от миналото със спокойното настояще, в което седмиците монотонно се изнизваха сред шевове и проби, сериали по радиото и разходки с майка ми привечер. Единствените вълнения, които преживях през това време, бяха свързани с прожекцията на един филм, на която ме заведе Феликс, и любовните преживелици на героите от романите, които поглъщах вечер след вечер, за да пропъдя скуката. Новината, че Розалинда ме чака в Танжер, ме изпълни с радост. Макар и за кратко, мечтите отново се възраждаха.

В уречения ден и час обаче не заварих никакво празненство в бара на „Ел Минзах“ — имаше само четири-пет отделни компании от непознати хора и двама самотни пияници на бара. Зад него не видях и Дийн. Може би беше твърде рано за пианиста, атмосферата беше унила, различна от нощите преди време. Седнах да чакам на една уединена маса и не поръчах нищо на сервитьора, който се приближи. Седем и десет, седем и петнайсет, седем и двайсет. А празненството не започваше. В седем и половина се приближих до бара и попитах за Дийн. Вече не работи тук, отговориха ми. Откри собствено заведение — „Дийнс Бар“. Къде? На улица „Америк дю Сюд“. Полетях. За две минути бях там, едва стотина метра разлетяха двете заведения. Дийн, слаб и мрачен както винаги, ме забеляза още щом застанах на входа. Барът му беше по-оживен от този в хотела — нямаше много клиенти, но разговорите бяха по-шумни и непринудени, чуваха се смехове. Собственикът не ме поздрави, само с черен като въглен поглед ми посочи една завеса в дъното. Отправих се към нея. Зелено тежко кадифе. Дръпнах го и влязох.

— Закъсня за празненството.

Нито мръсните стени, нито мъртвешката светлина на унилата крушка, нито дори касите с напитки и чувалите с кафе, струпани наоколо, помрачаваха блясъка на приятелката ми. Може би преди отварянето на бара този следобед тя, Дийн, или и двамата, бяха преобразили временно малкия склад в стаичка, предназначена за интимна среща. Толкова интимна, че имаше само два стола и едно буре между тях, покрито с бяла покривка. Върху него — две чаши, шейкър, кутия турски цигари и пепелник. В един от ъглите върху куп кашони бе поставен портативен грамофон: чувах гласа на Били Холидей, която пееше Summer time.

Не бях виждала Розалинда цяла година — откакто бе заминала за Мадрид. Беше все така слаба, с прозирна кожа и онази руса къдрица, която постоянно падаше върху окото й. Изражението й обаче не беше същото както в безгрижните дни от миналото; не беше и в най-трудните моменти на съжителството със съпруга й и последвалото възстановяване. Не успях да доловя ясно в какво се състои промяната, но всичко в нея беше някак различно. Изглеждаше по-възрастна, по-зряла. Може би малко уморена. От писмата и бях научила за трудностите, с които Бейгбедер и самата тя се бяха сблъскали в столицата. Не ми беше казала обаче, че смята да идва в Мароко.

Прегърнахме се, смяхме се като ученички, похвалихме тоалетите си и отново се разсмяхме. Толкова много ми бе липсвала. Наистина имах майка си. И Феликс. И Канделария. И ателието, и новата ми страст към книгите. Толкова ми беше липсвало обаче присъствието й: неочакваните й появи, начинът й да вижда нещата от различен ъгъл. Хрумванията й, малките й ексцентричности, оживеното й бъбрене. Поисках да знам всичко и й зададох порой от въпроси: как върви животът й в Мадрид, как е Джони, как е Бейгбедер, по какви причини се е върнала в Африка. Отговори ми с общи фрази, като избягваше да споменава за проблемите си. Накрая престанах да я тормозя с любопитството си. И тогава, докато пълнеше чашите, тя най-после заговори по същество:

— Дойдох да ти предложа работа.

Засмях се.

— Вече си имам работа.

— Ще ти предложа друга.

Отново се засмях и отпих. Розов джин, както винаги.

— И какво ще правя? — попитах, без да отлепям устни от чашата.

— Същото както тук, но в Мадрид.

Осъзнах, че говори сериозно, и смехът ми секна. Тогава и аз промених тона си.

— Чувствам се добре в Тетуан. Нещата вървят добре, все по-добре. На майка ми също й харесва да живее тук. Ателието ни се развива чудесно, всъщност смятаме, да наемем едно момиче, което да ни помага. Не сме мислили да се връщаме в Мадрид.

— Не говоря за майка ти, Сира, а само за теб. И няма да се наложи да затваряш ателието в Тетуан. Сигурно става дума за нещо временно. Или поне така се надявам. Когато всичко свърши, би могла да се върнеш.

— Когато свърши кое?

— Войната.

— Войната свърши преди една година.

— Вашата — да. Но сега има друга.

Стана, смени плочата и усили звука. Пак джаз, този път само инструментален. Не искаше разговорът ни да се чува отвъд завесата.

— Има друга ужасна война. Страната ми вече участва в нея. И твоята може да се намеси всеки момент. Хуан Луис направи всичко по силите си Испания да остане настрана, но ходът на събитията показва, че това ще бъде много трудно. Затова смятаме да помогнем, като използваме всички възможни средства да намалим натиска, който Германия оказва върху Испания. Ако успеем, страната ви ще остане настрана от конфликта и ние ще имаме повече шансове да я спечелим.

Все още не разбирах какво общо има работата ми с всичко това, но не я прекъснах.

— С Хуан Луис — продължи тя — се опитваме да убедим някои наши приятели да сътрудничат в рамките на възможностите си. Той не успя да повлияе върху правителството като министър, но отвън също могат да се направят някои неща.

— Какви неща по-точно? — попитах тихо. Нямах представа какво бе намислила. Изражението ми явно й се стори забавно, защото се засмя.

— Don’t panic, darling. Не се плаши. Няма да слагаме бомби в германското посолство или да саботираме големи военни операции. Имам предвид дискретни кампании на съпротива. Наблюдение. Внедряване. Получаване на сведения през малки пролуки here and here, тук и там. С Хуан Луис не сме сами в това. Не сме двама идеалисти, търсещи наивни приятели, които да замесят в някаква измислена машинация.

Отново напълни чашите и увеличи звука на грамофона. Запалихме по още една цигара. Седна и впери светлите си очи в моите. Имаше сивкави сенки, каквито никога преди не бях виждала.

— Помагаме за създаването на мрежа от нелегални сътрудници към британската Секретна разузнавателна служба. Неизвестни хора, които под прикритието на обичайната си работа научават разни неща и после ги предават на УСО.

— Какво е УСО? — прошепнах аз.

— Управление за специални операции. Нова организация в разузнавателната служба, създадена от Чърчил. Занимава се с въпроси, които са свързани с войната и са извън обичайните операции. Набират хора из цяла Европа. Да кажем, че става дума за една нетрадиционна служба за шпионаж.

— Не те разбирам — все още шепнех.

Наистина не разбирах нищо. Секретна служба. Сътрудници. Операции. Шпионаж. Внедряване. Никога през живота си не бях чувала за тези неща.

— Е, не мисли, че и аз съм свикнала с цялата тази терминология. И за мен всичко е практически ново, наложи се да науча много неща за кратко време. Както ти писах в писмото, в последно време Хуан Луис се сближи с нашия посланик Хор. И сега, когато дните му министерството са преброени, двамата решиха да работят съвместно. Хор обаче не контролира пряко операциите на Секретна разузнавателна служба в Мадрид. Да кажем, че ги наглежда, че отговаря за тях. Но не ги координира лично.

— Кой го прави тогава?

Очаквах да ми отговори, че е самата тя, и да разкрие най-после, че това е само шега. И тогава двете щяхме да се посмеем от сърце, да отидем да вечеряме и да танцуваме във „Вила Харис“, както толкова други пъти. Но тя не го стори.

— Алън Хилгарт, нашият морски аташе в посолството — той се занимава с всичко. Много специален човек, моряк от семейство с дълга традиция във флота, женен за дама от висшата аристокрация, която също участва в дейностите му. Пристигна в Мадрид едновременно с Хор, за да може, под прикритието на официалния си пост, да координира дейността на УСО и СИС — Секретната разузнавателна служба.

УСО. Управление за специални операции. СИС. Секретна разузнавателна служба. Всичко ми звучеше еднакво непонятно. Настоях да ми ги разясни.

— Секретната разузнавателна служба, известна като МИ-6, е подразделение на Военното разузнаване, агенцията, която се занимава с операциите на тайните служби извън Великобритания. Шпионски дейности извън територията на Великобритания, за да ти стане по-ясно. Функционира отпреди Световната война и персоналът й, който обикновено има дипломатическо или военно прикритие, участва в тайни операции с вече изградени структури създадени със съдействието на влиятелни личности или властите в страните, в които се провеждат. Докато УСО е нещо ново. Дейността му е по-рискована, защото не зависи само от професионалисти, но именно затова е много по-гъвкава. То е организация, която действа в условията на война. Готови са да сътрудничат с всякакви хора, които могат да им бъдат от полза. Организацията е създадеш наскоро и Хилгарт, който отговаря за нея в Испания, трябвай набере агенти. Спешно. Затова проучват доверени хора, които могат да ги свържат с други хора, които, на свой ред, могат да му помогнат. Да кажем, че ние с Хуан Луис сме такива посредници. Хор пристигна наскоро, не познава почти никого. Хилгарт е прекарал цялата гражданска война като вицеконсул в Майорка, но е нов в Мадрид и няма контрол над цялата ситуация. От Хуан Луис и от мен — от него като министър англофил и от мен като британска гражданка — не са поискали пряко участие. Знаят, че сме твърде известни и винаги ще бъдем обект на подозрение. Обърнаха се към нас с молба да им предоставим контакти. И ние се сетихме за някои приятели. Сред тях си и ти. Затова дойдох да те видя.

Предпочетох да не я питам какво точно иска от мен. Така или иначе, щеше да ми го каже и паниката щеше да ме обземе отново, затова реших да налея чашите. Шейкърът обаче беше празен. Тогава станах и погледнах в касите, струпани до стената. Всичко ми дойде твърде много, за да го преглътна просто така. Извадих една бутилка, която се оказа пълна с уиски, отворих я и отпих дълга глътка направо от шишето. После го подадох на Розалинда. Тя също отпи и ми го върна. Продължи да говори. През това време аз отново отпих.

— Смятаме, че можеш да откриеш ателие в Мадрид и да шиеш за жените на високопоставените нацисти.

Задавих се с уискито, което току-що бях отпила. Избърсах пръските по лицето си с опакото на ръката и когато най-сетне бях в състояние да говоря, произнесох само три думи:

— Напълно сте откачили.

Тя не ми обърна внимание и продължи невъзмутимо:

— Всички те са се обличали в Париж, но откакто германската армия нахлу във Франция, голяма част от къщите за висша мода затвориха, не искат да работят в окупирания Париж. „Вионе“, „Шанел“ на улица „Шамбон“, магазинът на Скиапарели на площад „Вандом“ — почти всички известни къщи са затворили врати.

Споменаването на парижката висша мода в съчетание с нервността, коктейлите и големите глътки уиски внезапно изтръгна от мен дрезгав смях.

— И искаш аз да заместя в Мадрид всички тези дизайнери?

Не успях да я заразя със смеха си и тя продължи със сериозен тон:

— Би могла да го направиш по свой начин и в по-малък мащаб. Сега е най-подходящият момент, защото възможностите са ограничени: Париж е извън играта, а Берлин е твърде далече. Или ще се обличат в Мадрид, или няма да имат нови тоалети през идващия сезон, а това за тях ще бъде истинска трагедия, защото през този период светският живот е средоточие на съществуването им. Осведомих се: има няколко мадридски ателиета, които вече действат и се готвят за есента. Разнесе се слух, че Баленсиага ще отвори отново ателието си тази година, но не го направи. Ето имената на тези, които възнамеряват да работят — каза тя, като извади сгънат лист хартия от джоба на сакото си. — Флора Виляреал; Брихида на „Карера де Сан Херонимо“ 37; Наталио на „Лакаска“ 18; мадам Рагет на „Барбара де Браганса“ 2; Педро Родригес на „Алкала“ 62; Когрет на „Фернандо VI“ номер 8.

Имената на някои ми бяха познати, на други не. Доня Мануела би трябвало да е сред тях, но Розалинда не я спомена — вероятно не беше отворила отново ателието си. След като прочете списъка, приятелката ми накъса бележката на парченца и ги пусна в пълния с угарки пепелник.

— Въпреки усилията им да представят нови колекции и да предложат най-добрите модели, всички се натъкват на един и същ проблем, на едно и също ограничение. Така че на никого няма да му е лесно да успее.

— Какво ограничение?

— Недостиг на платове. Тотален недостиг на платове. Нито Испания, нито Франция произвеждат платове от този тип. Действащите фабрики покриват основните потребности на населението или изработват материали за армията. Памукът отива за униформи и бинтове. Всяка тъкан има приоритетно предназначение, което не включва модата. Ти би могла да решиш този проблем, като отнесеш платове от Танжер. Тук все още има пазар и няма проблеми с вноса, както е на полуострова. Пристигат американски и аржентински стоки, все още има богат запас от френски платове и английски вълнени тъкани, от индийска и китайска коприна от предишни години. Можеш да вземеш от всичко. А в случай че се нуждаеш от още доставки, ще намерим начин да ги получиш. Ако дойдеш в Мадрид с платове и идеи, аз ще задействам контактите си, ще се заговори за теб и работата ти и ти ще се превърнеш в модистката на сезона. Няма да имаш конкуренция, Сира, само ти можеш да им предложиш онова, което искат; показност, лукс, абсолютна суета, сякаш светът е танцова зала, а не кърваво бойно поле. Всички германки като лешояди ще дойдат при теб.

— Но нали ще ме свържат с теб… — казах аз в опит да намеря някаква опора, за да не бъда въвлечена в този безумен план.

— Изключено. Няма кой да го направи. Повечето от германките са пристигнали неотдавна в Мадрид и не поддържат контакти със сънародничките си в Мароко; никой няма да разбере, че двете с теб се познаваме. Но опитът, който имаш тук, като шиеш за сънародничките им, ще ти бъде от голяма помощ: познаваш вкусовете им, знаеш как да общуваш с тях, как трябва да се държиш.

Докато тя говореше, аз затворих очи и само поклащах отрицателно глава. За няколко секунди в съзнанието ми нахлуха спомени от първите ми месеци в Тетуан, от нощта, в която Канделария ми показа пистолетите и ми предложи да ги продам, за да отворя ателието. Чувството и ситуацията бяха до голяма степен сходни: две жени, скрити в една стаичка, където едната излагаше опасен и добре обмислен план, а другата, ужасена, отказваше да го приеме. Въпреки това имаше различия. Големи различия. Проектът, който Розалинда ми предлагаше, принадлежеше към друго измерение.

Гласът й ме накара да се върна от миналото, да напусна жалката стаичка в пансиона на „Ла Лунета“ и да се озова отново в малкия склад на „Дийнс Бар“.

— Ще ти създадем име, разполагаме с възможности да го направим. Имам връзки в кръговете, които ни интересуват в Мадрид, ще накараме да заговорят за теб, без никой да те свързва с мен. УСО ще поеме всички първоначални разходи: наема за помещението, оборудването на ателието и първоначалната инвестиция за платове и материали. Хуан Луис ще уреди митническите формалности и ще ти предостави необходимите разрешителни, за да внесеш стоката от Танжер в Испания. Трябва да вземеш колкото е възможно повече, защото, след като Хуан Луис напусне министерството, уреждането на формалностите ще бъде много по-трудно. Цялата печалба от ателието ще остава за теб. Просто трябва да правиш същото, което правиш сега в Мароко, но като обръщаш повече внимание на това, което говорят твоите клиентки германки, както и испанките, близки до властта и нацистите; те също биха представлявали интерес, ако успееш да ги привлечеш. Германките се чудят какво да правят по цял ден и имат пари в излишък, така че ателието ти може да се превърне в място, където да се срещат. Ще събираш сведения за местата, на които ходят мъжете им, за хората, с които общуват, за плановете им и гостите от Германия, които посрещат.

— Почти не говоря немски.

— Знаеш достатъчно, за да се чувстват комфортно с теб.

— Знам само числата, поздравите, цветовете, дните на седмицата и няколко отделни фрази — настоях аз.

— Не се тревожи, вече сме помислили за това. Имаме човек, който би могъл да ти помогне. Ти просто трябва да събираш сведения и после да ни ги предаваш.

— Как?

Тя сви рамене.

— Това трябва да каже Хилгарт, ако приемеш предложението. Не знам как се провеждат тези операции; предполагам, че ще измислят нещо специално за теб.

Отново завъртях отрицателно глава, но този път по-енергично.

— Няма да приема, Розалинда.

Запали цигара и всмукна дълбоко.

— Защо? — попита тя сред дима.

— Защото не искам — казах твърдо. Имах хиляди причини да не участвам в това безумие, но предпочитах да ги изразя с едно-единствено „не“. Не. Нямаше да го направя. Категорично не. Отпих още една глътка от бутилката, беше противна на вкус.

— Защо не, скъпа? Страх те е, нали? — говореше тя тихо и уверено. Музиката бе спряла, чуваше се само стърженето на иглата по плочата и гласове и смехове отвъд завесата. — Всички ни е страх, всички умираме от страх — прошепна тя. — Това обаче не е достатъчно оправдание. Трябва да се намесим, Сира. Трябва да помогнем. Ти, аз, всички, всеки според възможностите си. Трябва да дадем нашия малък принос, за да спрем това безумие.

— Освен това не мога да се върна в Мадрид. Имам неуредени дела. Знаеш какви.

Въпросът с обвиненията от времето, когато бях с Рамиро, все още не бе решен. След края на войната бях говорила за това с комисар Васкес на два пъти. Той беше опитал да разбере какво е положението в Мадрид, но не бе успял да научи нищо конкретно. Всичко още е много объркано, нека да мине време, да изчакаме нещата да се успокоят, казваше ми той. И аз чаках — и без това вече нямах намерение да се връщам. Розалинда знаеше какво е положението, аз сама и бях писала.

— Мислихме за това. Трябва да бъдеш защитена от тези рискове. Нашето посолство не може да поеме отговорност за теб, в случай че възникне проблем, а рискът е сериозен за една испанска гражданка. На Хуан Луис обаче му хрумна една идея.

Понечих да попитам каква, но не успях да изрека и дума. Не се наложи — тя веднага ми я съобщи:

— Може да ти издейства марокански паспорт.

— Фалшив паспорт — уточних аз.

— Не, скъпа, истински. Той все още има чудесни приятели в Мароко. Можеш да станеш мароканска гражданка за няколко часа. С друго име, разбира се.

Изправих се и усетих, че се олюлявам. В съзнанието ми, след обилните количества джин и уиски, се носеха хаотично всички тези нужди думи. Разузнаване, агенти, инструкции. Фалшиво име, марокански паспорт. Опрях се на стената и опитах да проясня ума си.

— Не, Розалинда. Престани, моля те. Не мога да приема.

— Не е нужно да вземаш решение веднага. Помисли си.

— Няма какво да мисля. Колко е часът?

Погледна часовника си. Аз се опитах да погледна своя, но цифрите се размазваха пред очите ми.

— Десет без петнайсет.

— Трябва да се върна в Тетуан.

— Бях предвидила една кола да те вземе в десет, но мисля, че не си в състояние да пътуваш. Остани да спиш в Танжер. Ще се погрижа да ти дадат стая в „Ел Минзах“ и да предупредят майка ти.

Легло, в което да заспя и да забравя за този зловещ разговор — предложението ми се стори толкова съблазнително. Голямо легло с бели чаршафи, в красива стая, в която да се събудя на следващия ден и да открия, че тази среща с Розалинда е била кошмар. Екстравагантен кошмар, изникнал от нищото. Внезапно съзнанието ми се проясни.

— Не могат да предупредят майка ми. Знаеш, че нямаме телефон.

— Ще накарам да се обадят на Феликс Аранда, той ще й каже. Ще се погрижа утре сутринта да те вземат и да те откарат в Тетуан.

— А ти къде си отседнала?

— При едни приятели англичани на улица „Оланд“. Не искам никой да узнае, че съм в Танжер. Докараха ме с колата направо от дома си, дори не съм стъпвала на улицата.

Замълча за няколко секунди, после отново заговори. Още по-тихо и по-напрегнато.

— Моментът е много лош за Хуан Луис и за мен, Сира. Следят ни непрекъснато.

— Кой? — попитах с дрезгав глас.

Поусмихна се тъжно.

— Всички. Полицията. Гестапо. Фалангата.

Уплашена, аз едва успях да прошепна задавено:

— Мен също ли ще ме следят?

— Не знам, скъпа, не знам.

Усмихваше се отново, този път широко. Но не успя да скрие тревогата, застинала в ъгълчетата на устните й.