Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (7)

6.

Някакъв тих глас ме събуди и аз с огромно усилие успях да отворя очи. До мен забелязах две фигури — в началото смътно, после отчетливо. Едната принадлежеше на белокос мъж, чието лице ми се стори смътно познато. Другата се оказа монахиня с безупречно бяло було. Опитах да се ориентирам, но съзрях с, високия таван над себе си, много легла, мирис на лекарства и снопове слънчева светлина, нахлуващи през прозорците. Тогава осъзнах, че се намирам в болница. Още си спомням първите думи, които прошепнах:

— Искам да се прибера у дома.

— А къде ти е домът, момиче?

— В Мадрид.

Стори ми се, че двамата се спогледаха. Монахинята хвана ръката ми и леко я стисна.

— Мисля, че засега е невъзможно.

— Защо? — попитах аз.

Отговори мъжът:

— Преминаването през Гибралтарския проток е преустановен. Обявено е военно положение.

Не успях да разбера какво означава това, защото едва чух думите — и отново пропаднах в бездна от слабост и безкраен сън, от който се събудих след дни. Когато дойдох на себе си обаче, не ме изписаха веднага. През тези седмици, прекарани на легло в Градската болница на Тетуан, успях да подредя донякъде чувствата си и да преосмисля случилото се през последните месеци. Това обаче стана накрая, в последните дни, защото през първите, сутрин и вечер, по време на посещенията, каквито аз нямах, и в часовете, когато ми носеха храната, която не можех да докосна, аз само плачех. Не мислех, не реагирах, дори не си спомнях. Само плачех.

След няколко дни, когато сълзите ми секнаха, защото вече би изплакала всичко, спомените започнаха да се нижат един след друг с необикновена точност. Почти можех да ги видя как ме преследват как влизат в индианска нишка през вратата в дъното на залата — едно огромно, обляно в светлина помещение. Живи, самостоятелни, значими и мимолетни спомени, които се приближаваха един след друг, със скок се озоваваха върху завивката и се изкачваха по тялото ми, а после проникваха през ушите или под ноктите, или през порите на кожата, нахлуваха в мозъка ми и го изтезаваха без капка милост с образи и моменти, които аз бих искала да забравя завинаги. А сетне, когато тълпата от спомени все още прииждаше, но вече все по-безшумно, с ужасяваща студенина започна да ме обзема желанието да анализирам всичко, да намеря причина и смисъл на всяко от събитията, които се бяха случили в живота ми през последните осем месеца. Тази фаза беше най-страшната — най-агресивната, най-мъчителната. От нея най-много ме заболя. И макар че не бих могла да преценя колко време продължи, знам със сигурност, че едно ненадейно посещение успя да я прекрати.

Дотогава дните ми минаваха между родилки и монахини, сред боядисани в бяло метални легла. От време на време се появяваше лекар с бяла престилка, а в определени часове идваха близките на другите пациентки, като говореха шепнешком, гушкаха новородените бебета и успокояваха с въздишки онези, които като мен бяха останали насред пътя. Намирах се в град, в който не познавах никого. Никой не дойде да ме види, нито аз очаквах посетители. Дори не бях напълно наясно какво правя в този чужд град — имах само смътен спомен за обстоятелствата, при които бях дошла. Огромна празнота зееше в паметта ми на мястото, където би трябвало да бъдат логичните причини, тласнали ме към това. През онези дни живеех единствено със спомените, примесени с объркани мисли, с дискретното присъствие на монахините и с копнеж, примесен с боязън, да се върна в Мадрид час по-скоро.

Една сутрин обаче самотата ми бе неочаквано нарушена. Появи се облечената в бяло закръглена фигура на сестра Виртудес, следвана от същия мъж, който преди няколко дни беше споменал за някаква война.

— Водя ти посетител, скъпа — обяви монахинята. Стори ми се, че долових в напевния й тон лека тревога. Когато новодошлият се представи, разбрах причината.

— Комисар Клаудио Васкес, госпожо — каза непознатият вместо поздрав. — Или сте госпожица?

Беше с почти побеляла коса, със слаба фигура, със светъл летен костюм и загоряло от слънцето лице, на което блестяха две тъмни проницателни очи. Бях все още твърде отпаднала, затова не успях да преценя дали става дума за зрял мъж с младежки вид или за преждевременно побелял млад мъж. Така или иначе, това нямаше значение в момента беше по-важно да разбера какво иска от мен. Сестра Виртудес му посочи един стол до стената. Той го вдигна и го постави отдясно на леглото ми. Сложи шапката си в краката ми и седна. С едновременно любезна и властна усмивка подсказа на монахинята, че би предпочел да остане насаме с мен.

Светлината нахлуваше през широките прозорци на помещението. Отвъд тях вятърът леко полюшваше палмите и евкалиптите в градината фона на ослепително синьото небе, предвещаващо прекрасен летен ден за всеки, който нямаше да го прекара на легло в болница в компанията на полицейски комисар. Леглата от двете ми страни, постлани с безупречно бели и идеално опънати чаршафи, бяха незаети, както почти всички останали. Когато монахинята си тръгна с прикрито недоволство, че не може да присъства на срещата, в помещението останахме аз, комисарят и две-три болни, чиито легла се намираха далече от нас, както и една млада монахиня, която миеше пода в другия край. Бях полуседнала в леглото, покрита с чаршафа до гърдите виждаха се само изтънелите ми ръце, костеливите рамене и главата. Косата ми беше сплетена на плитка, преметната от едната страна, а лицето отслабнало и пепеляво, изпито от страданието.

— Сестрата ми каза, че вече сте по-добре и можем да поговорим, нали?

Съгласих се с кимване, без изобщо да се досетя за какво този мъж би искал да говори с мен. Доколкото знаех, болката и страданието не нарушаваха закона. Тогава комисарят извади от вътрешния джоб на сакото си малък бележник и прегледа някакви записки. Сигурно ги беше чел малко преди това, защото не се наложи да прелиства листовете, за да ги намери — просто погледна страницата пред себе си и там, пред очите му, бяха точно бележките, които търсеше.

— Добре, като начало ще ви задам няколко въпроса. Отговорете само с „да“ или „не“. Вие сте Сира Кирога Мартин, родена в Мадрид на двайсет и пети юни хиляда деветстотин и единайсета година, нали?

Говореше любезно, но директно и настойчиво. Съобразяваше се донякъде със състоянието ми и това смекчаваше професионалния тон на срещата, но не го скриваше напълно. Потвърдих с кимване истинността на личните ми данни.

— И сте пристигнали в Тетуан на петнайсети юли от Танжер.

Потвърдих отново.

— В Танжер сте от двайсет и трети март. Отседнали сте в хотел „Континентал“.

Отново потвърдих.

— В компанията на… — Погледна бележника си. — … Рамиро Арибас Керол, роден на двайсет и трети октомври хиляда деветстотин и първа година във Витория.

Отново потвърдих, като този път сведох очи. За пръв път чувах името му след толкова време. Комисар Васкес сякаш не забеляза смущението ми или се престори, че не го забелязва; във всеки случаи продължи разпита, като не обърна внимание на реакцията ми.

— И в хотел „Континентал“ сте оставили неплатена фактура за три хиляди седемстотин осемдесет и девет френски франка.

Не отговорих. Просто обърнах глава встрани, за да не го гледам в очите.

— Погледнете ме — каза той.

Не му обърнах внимание.

— Погледнете ме — повтори той. Тонът му беше все така неутрален. Не беше по-настоятелен отпреди, нито по-любезен, нито по-властен. Просто беше същият. Изчака търпеливо няколко минути, докато накрая се подчиних и го погледнах. Без обаче да отговоря. Той зададе отново въпроса си по друг начин, без да губи самообладание:

— Съзнавате ли, че в хотел „Континентал“ сте оставили неплатена фактура за три хиляди седемстотин осемдесет и девет франка?

— Да — отвърнах най-после аз тихо. И отново отклоних погледа си от неговия, и отново обърнах главата си встрани. И се разплаках.

— Погледнете ме — настоя той за трети път.

Изчака известно време, докато накрая осъзна, че в момента нямам нито намерение или сили, или достатъчно смелост, за да му отговоря. Тогава чух как стана от стола, заобиколи леглото ми и отиде от другата му страна. Седна на съседното легло, към което гледах. Набръчка с тялото си идеално опънатите чаршафи и впи очите си в моите.

— Опитвам се да ви помогна, госпожо. Или госпожице, все ми е едно — изясни той. — Забъркали сте се в ужасна неприятност, макар да знам, че не е по ваше желание. Мисля, че знам как се е случило всичко, но се нуждая от съдействието ви. Ако вие не ми помогнете, и аз няма да мога да ви помогна, разбирате ли?

Казах с усилие „да“.

— Добре, тогава престанете да плачете и да започваме.

Избърсах сълзите си с крайчеца на чаршафа. Комисарят изчака малко. Веднага щом установи, че съм се поуспокоила, се върна съвестно към задачата си.

— Готова ли сте?

— Да — прошепнах аз.

— Вижте, обвинена сте от управата на хотел „Континентал“, сте оставили неплатена фактура за доста голяма сума, но това не е всичко. Случаят, за жалост, е много по-сложен. Узнахме, че срещу вас е подадена жалба от компанията „Испано-Оливети“ за измама на стойност двайсет и четири хиляди осемстотин и девет песети.

— Но аз… Но…

С жест на ръката прекъсна оправданията ми — имаше още новини, които трябваше да ми съобщи.

— И заповед за издирване заради кражба на бижута със значителна стойност от частно жилище в Мадрид.

— Аз не…

Шокът от чутото ми пречеше да мисля и да говоря свързано. Забелязал объркването ми, комисарят се опита да ме успокои:

— Вече знам, вече знам. Успокойте се, не се напрягайте. Прочетох документите, които носехте в куфара си, и с тях мога да възстанови приблизително събитията. Намерих писмото, което е оставил мъжът или годеникът, или любовникът ви, или какъвто и да ви е Арибас. Намерих удостоверение, че бижутата са ви дарени, както и документ, който свидетелства, че предишният собственик на бижутата е всъщност баща ви.

Не си спомнях да съм вземала тези документи със себе си. Не знаех какво е станало с тях, откакто Рамиро ги прибра, но щом бяха сред вещите ми, явно аз самата ги бях взела несъзнателно от хотела, преди да го напусна. Въздъхнах облекчено, като разбрах, че може би в тях се крие моето спасение.

— Говорете с него, моля ви, говорете с баща ми — помолих го аз. — Той е в Мадрид, казва се Гонсало Алварадо, живее на улица „Ермосиля“ деветнайсет.

— Няма как да го открием. Връзките с Мадрид са много лоши. В столицата цари безредие, много хора са неоткриваеми — има задържани, избягали или на път да избягат, някои се крият, други са мъртви. Освен това положението ви се усложнява от факта, че жалбата е подадена от сина на Алварадо, мисля, че се казва Енрике, вашия полубрат, нали? Да, Енрике Алварадо — потвърди той, след като погледна бележките си. — Изглежда, някаква прислужница го е уведомила преди няколко месеца, че сте били в къщата и сте излезли от там доста възбудена, като сте носели някакви пакети. Предполагат, че в тях са били бижутата, смятат, че баща ви е станат жертва на шантаж или някакво изнудване. С една дума, доста неприятен случай, въпреки че тези документи ви оневиняват.

Тогава извади от външните джобове на сакото си документите, които баща ми ми беше дал по време на срещата ни преди няколко месеца.

— За ваш късмет Арибас не ги е взел заедно с бижутата и парите, вероятно защото биха могли да го компрометират. Трябвало е да ги унищожи, за да си защити гърба, но в бързината не го е сторил. Можете само да му благодарите, защото това засега ще ви спаси от затвора — заяви той иронично. След това затвори за миг очи, сякаш се опитваше да върне последните си думи назад. — Извинете ме, не исках да ви обидя. Предполагам, че едва ли имате желание да благодарите на мъж, който се е отнесъл така с вас.

Не отвърнах на извинението му, само попитах тихо:

— Той къде е сега?

— Арибас? Не знаем със сигурност. Може да е в Бразилия, а може би в Буенос Айрес. Или в Монтевидео. Качил се е на презокеански кораб под аржентинско знаме, но може да е слязъл на различни пристанища. Придружавали са го трима души: руснак, поляк и италианец.

— Няма ли да го издирите? Няма ли да го проследите и да го задържите?

— Опасявам се, че не. Нямаме достатъчно улики — само половината от една неплатена фактура. Освен ако не искате да го обвините за бижутата и парите, които е взел от вас, макар че, искрено казано, не си струва труда. Вярно е, че всичко е ваше, но произходът им е доста неясен и обвинението срещу вас е именно за тях. С една дума, ще бъде трудно да установим местонахождението му. Тези типове обикновено са хитри, имат богат опит, знаят как да се скрият и след четири дни да се появят най-неочаквано в някоя точка на света.

— Но ние смятахме да устроим живота си, готвехме се да започнем дейност. Очаквахме само потвърждение — измънках аз.

— Имате предвид пишещите машини? — попита той и извади друг плик от джоба си. — Не е било възможно, нямали сте разрешение. Собствениците на школите в Аржентина не са имали никакъв интерес да разширяват дейността си отвъд океана и са ви уведомили за това през април. — Той забеляза недоумението, изписано на лицето ми. — Арибас не ви е казал, нали?

Спомних си как всеки ден питах нетърпеливо на рецепцията за това писмо с надеждата, че ще промени живота ни, а то вече от месеци е било у Рамиро, който така и не ми бе казал за него. Аргументите, с които исках да го защитя, постепенно се разпръсваха, изчезваха яко дим. Хванах се като удавник за последната надежда, която ми оставаше.

— Но той ме обичаше…

Комисарят се усмихна с горчивина, примесена с нещо подобно на състрадание.

— Това твърдят всички от неговата порода. Вижте, госпожице не се лъжете: типовете като Арибас обичат само себе си. Могат бъдат нежни и да изглеждат щедри; обикновено са чаровни, но в решителния час се интересуват единствено от кожата си и при първия знак, че нещата започват да се объркват, мигновено се измъкват и действат безогледно, за да не ги изобличат в измама. Този път потърпевшата сте вие. Наистина лош късмет. Не се съмнявам, че ви е ценял, но в един прекрасен ден се е появил друг, по-привлекателен проект и вие сте се превърнали за него в бреме, което той не е искал да влачи със себе си. Затова ви е оставил, проумейте го най-после. Вие нямате вина за нищо, но твърде малко можем да сторим, за да поправим непоправимото.

Не желаех да се задълбочавам в размишления доколко искрено ме е обичал Рамиро. Беше твърде болезнено за мен. Предпочетох да се върна към практическите въпроси.

— А относно „Испано-Оливети“? Какво общо имам аз с това?

Въздъхна дълбоко, сякаш се подготвяше да заговори за нещо, което му бе твърде неприятно.

— Този случай е още по-заплетен. За момента няма убедителни доказателства, които да ви оневинят, но аз лично предполагам, че става дума за друга игра, в която ви е въвлякъл мъжът ви или годеникът ви, или какъвто ида ви е бил този Арибас. Според официалната версия, вие сте собственичка на фирма, получила пишещи машини, които никога не са били платени.

— Негова беше идеята да основе фирма на мое име, но аз не знаех… аз не…

— Ето какво мисля аз — вие не сте имали никаква представа какво е правил, а той ви е използвал за параван. Вече знаете официалната версия, но ще ви кажа какво според мен се е случило. Поправете ме, ако греша. Получили сте от баща си пари и бижута, нали така?

Кимнах утвърдително.

— После Арибас е предложил да основе на ваше име фирма и да съхранява парите и бижутата в сейфа на компанията, за която е работил, нали?

Отново кимнах.

— Да, но не го е направил. Или по-скоро го е направил, но не като обикновен депозит на ваше име. С парите ви е извършил покупка за собствената си компания, като е излъгал, че това е поръчка на една фирма за внос и износ „Меканографикас Кирога“, в която вие фигурирате като собственик. Платил е навреме с вашите пари и от „Испано-Оливети“ не са заподозрели нищо: просто поредната голяма поръчка. Арибас, от своя страна, е препродал тези машини — не знам на кого и как. Дотук всичко е коректно за „Испано-Оливети“ в парично отношение и задоволително за Арибас, който, без да вложи нито песета от собствения си капитал, е извършил отлична сделка в своя полза. И така, след няколко седмици пак е заявил нова голяма поръчка от ваше име, която отново е била изпълнена навреме. Сумата този път не е била платена веднага. Била внесена само малка част, но тъй като вие вече сте фигурирали като надежден платец, никой не е заподозрял нищо — предположили, че останалата част от сумата ще бъде изплатена в определените срокове. Въпросът е, че това плащане така и не е било извършено: Арибас отново е препродал стоката, получил е печалбата и е напуснал сцената с вас и с практически непокътнатия ви капитал, плюс една хубавичка сума, получена от препродажбата и от втората покупка, която така и не платил. Добър удар наистина, макар че явно някой е заподозрял нещо, защото, доколкото разбрах, сте напуснали Мадрид доста набързо, нали?

Спомних си като в сън как се прибрах в дома ни на площад „Салесас“ в онази мартенска утрин, спомних си нервността и бързината, с която Рамиро вадеше дрехите от гардероба и пълнеше куфарите, припряността, с която ме накара да направя същото, без да губя нито секунда. Тези образи в паметта ми потвърдиха предположението на комисаря. Той продължи:

— Така че в крайна сметка Арибас не само е взел парите ви, но и ги е използвал, за да получи допълнителни печалби за себе си. Много ловък тип наистина.

Очите ми отново се напълниха със сълзи.

— Недейте. Спестете си сълзите, моля ви. Не си струва да плачете. Вижте, всъщност всичко се е случило в най-неподходящия и объркан момент.

Преглътнах, успях да се сдържа и отново да се включа в разговора:

— Заради войната, която споменахте онзи ден?

— Още не се знае как ще свърши всичко това, но за момента положението е изключително сложно. Половината Испания е в ръцете на въстаниците, а другата половина е лоялна към правителството. Цари хаос и дезинформация. С една дума, пълна катастрофа.

— А тук? Какво е положението тук?

— Засега е относително спокойно. Преди няколко седмици беше много по-тревожно. Тук започна всичко, не знаете ли? Генерал Франко тръгна от тук, от Мароко, тук започнаха военните действия. През първите дни имаше бомбардировки. Републиканската авиация атакува Висшия комисариат, но за нещастие, сгреши целта. Един от техните „Фокер“-и рани доста цивилни и причини смъртта на няколко местни деца. Беше разрушена една джамия и мюсюлманите сметнаха, че този акт е насочен срещу тях, и застанаха на страната на въстаниците. Много от привържениците на републиката бяха арестувани и разстреляни. Европейският затвор бе препълнен. Създадоха и нещо като концентрационен лагер на площад „Ил Моготе“. Накрая, след завземането на летище Сания Рамел, последния бастион на правителството в протектората, цяла Северна Африка в момента се контролира от въстаналите военни и положението е сравнително спокойно. Сега страшното е на полуострова.

Потърка очи с палеца и показалеца на лявата си ръка. После плъзна бавно дланта си нагоре, към веждите, челото и косата, по темето и тила до врата. Каза тихо, сякаш говореше на себе си:

— Дано всичко приключи най-сетне…

Прекъснах размишленията му. Неизвестността беше непоносима.

— Но ще мога ли да си замина?

Ненадейният ми въпрос го върна към действителността. Беше категоричен:

— Не. В никакъв случай. Не може да отидете никъде, още по-малко в Мадрид. Там в момента управлява републиканското правителство — народът го подкрепя и е готов да го защитава докрай.

— Но аз трябва да се върна — настоях неуверено. — Там е майка ми, домът ми…

Заговори отново, като се опитваше да не губи търпение. Настойчивостта ми го дразнеше все повече, макар да се стараеше да не ми противоречи заради състоянието ми. При други обстоятелства сигурно щеше да се държи с мен много по-безцеремонно.

— Вижте, не знам дали сте на страната на правителството или на бунтовниците. — Гласът му отново беше твърд. Бе възвърнал увереността си след кратък миг на униние, който вероятно се дължеше на умората и напрежението през тези напрегнати дни. — Ще бъда откровен. След всичко, което видях през последните седмици, твърде малко ме интересува вашата позиция, нещо повече, предпочитам да не я знам. Аз просто си върша работата, като се опитвам да стоя настрана от политиката. За жалост, има предостатъчно хора, които се занимават с това. Но по някаква ирония съдбата е на ваша страна, макар да ви е трудно да го повярвате. Тук, в Тетуан, центъра на въстанието, ще бъдете в пълна безопасност, защото никой, освен мен няма да се занимава с проблемите ви със закона, а те, повярвайте ми, са твърде подозрителни и при нормални обстоятелства щяхте да прекарате доста време в затвора.

Опитах се да възразя, обхваната от тревога и паника. Той не ми позволи. Прекъсна опитите ми с категоричен жест и продължи да говори:

— Предполагам, че в Мадрид ще бъдат прекратени по-незначителните полицейски разследвания и съдебни дела, които нямат политически характер. В положението, в което се намира градът, едва ли някой ще си направи труда да преследва в Мароко някаква си измамница, собственичка на фирма за пишещи машини, заподозряна в кражба на бижута от баща си, предадена от собствения си брат. Преди няколко седмици случаят щеше да бъде класифициран като относително сериозен, но днес това е незначителен въпрос в сравнение с това, което предстои в столицата.

— Тогава? — попитах нерешително аз.

— Тогава няма да ходите никъде. Няма да се опитвате да напускате Тетуан и ще се постараете да не ми създавате неприятности. Моята задача е да се грижа за безопасността и сигурността на територията на протектората, а вие едва ли сте заплаха за тях. За всеки случай обаче не искам да ви губя от поглед. Така че ще останете тук за известно време и ще стоите настрана от всякакви неприятности. И не приемайте това като съвет или предложение, а като истинска заповед. Ще бъде особен вид задържане: няма да ви затварям в килия, няма да ви поставям под домашен арест, така че ще се радвате на относителна свобода в действията си. Но категорично ви забранявам да напускате града без мое съгласие, ясно ли е?

— Докога? — попитах аз, без да отговоря на въпроса му. Да остана сама за неопределено време в този непознат град ми се струваше най-лошата от всички възможности.

— Докато положението в Испания се успокои и видим как ще се развият събитията. Тогава ще реша какво да правя с вас. В момента нямам нито време, нито начин да се заема със случая ви. Има само един проблем, с който трябва да се справите незабавно: дълга ви към хотела в Танжер.

— Но аз нямам с какво да платя тази сума… — обясних отново, готова да се разплача.

— Знам. Претърсих щателно багажа ви и освен разбъркани дрехи и някои документи, не намерих нищо друго. Но засега вие сте единствената длъжница, с която разполагаме, и сте еднакво замесена с Арибас. И тъй като него го няма, вие трябва да отговаряте по това обвинение. Опасявам се, че от него не мога да ви отърва, защото в Танжер знаят, че сте тук, при мен.

— Но той взе парите ми… — настоях аз отново със задавен от глас.

— Знам това. И престанете да плачете най-после, моля ви. В писмото си самият Арибас обяснява всичко: открито признава безсрамието си и намерението да ви натопи и да ви остави без никакви средства, като вземе всичките ви пари и ценности. И то при положение че сте носили детето му, което пометнахте още щом слязохте от автобуса в Тетуан.

Недоумението, примесено с болката и отчаянието, изписани на лицето ми, по което се стичаха сълзи, го принуди да ми зададе следващия въпрос:

— Не си ли спомняте? Аз ви чаках там. Бяхме получили известие от жандармерията в Танжер за пристигането ви. Изглежда, пиколото на хотела е споменало на управителя, че сте заминали неочаквано и че сте изглеждали доста разстроена, и вдигнали тревога. Открили, че сте напуснали хотела с намерението да не се връщате повече. И понеже сумата, която сте дължали, е била значителна, уведомили полицията, намерили таксиметровия шофьор, който ви е закарал до „Ла Валенсиана“, и установили, че сте тръгнали насам. При нормални обстоятелства щях да изпратя някого от моите хора да ви вземе, но положението напоследък е доста несигурно, затова предпочитам да наглеждам всичко лично. Реших да ви посрещна, за да избегна неприятни изненади. Едва слязохте от автобуса — и припаднахте в ръцете ми. Сам ви докарах тук.

Едва тогава в паметта ми изникнаха смътни спомени. Задушаващата горещина в автобуса, който всички наричаха „Ла Валенсиана“. Врявата вътре, пълните с живи пилета кошници, потта и миризмите, излъчващи се от телата, и вързопите, които пътниците араби и испанци — носеха със себе си. Усещането на лепкава влага между бедрата ми. Невероятната отпадналост при пристигането ми в Тетуан, уплахата, когато установих, че някаква топла течност се стича по краката ми. Тъмната и гъста следа, която оставях след себе си, и още със стъпването ми върху асфалта на новия град — глас на мъж с полускрито от шапка лице: „Сира Кирога? Полиция. Елате с мен, ако обичате“. В този момент ме обхвана безкрайна слабост и усетих как погледът ми се замъглява и краката ми се подкосяват. Изгубих съзнание и сега, седмици по-късно, пред себе си отново виждах това лице, без да знам дали е лице на палач или на спасител.

— Сестра Виртудес пое грижата да ме осведомява за състоянието ви. От дни се опитвам да говоря с вас, но ми отказваха достъп до днес. Казаха ми, че имате тежка анемия и други неща. Но сега, изглежда, сте по-добре, защото ми разрешиха да ви посетя, и скоро ще ви изпишат.

— Но къде ще отида?

Тревогата ми беше огромна като страха. Чувствах се неспособна да се справя сама в един непознат свят. Никога не бях правила каквото и да било без чужда помощ. До мен винаги бе имало някой, който да ме води — майка ми, Игнасио, Рамиро. Чувствах се безпомощна, неспособна да се справя сама с живота и предизвикателствата му. Неспособна да оцелея без ръка, за която да се хвана здраво, без глава, която да решава вместо мен. Без близко присъствие, на което да се уповавам и от което да завися.

— Точно с това съм зает сега — каза той, — търся място, където да отидете. Не мислете, че това е лесна задача в положението, в което се намираме. Във всеки случай ще се радвам да узная някои детайли от вашата история, които все още ми се изплъзват. Така че ако се чувствате по-добре, бих искал да дойда утре, за да ми разкажете накратко това, което се е случило. Може да изникне подробност, която ще ни помогне да решим проблемите, в които ви е забъркал мъжът ви, годеникът ви…

— … или какъвто и да ви е този кучи син — допълних аз с ирония и горчивина.

— Бяхте ли женени? — попита той.

Поклатих отрицателно глава.

— По-добре за вас — отсече. Погледна часовника си. — Е, не искам да ви уморявам повече — каза той и се изправи. — Достатъчно ви е за днес. Ще дойда утре, но не знам в колко часа. Когато намеря пролука, защото сме претрупани с работа.

Проследих го с поглед, докато се отдалечаваше към изхода на залата — вървеше бързо, с решителната и гъвкава походка на човек, който не е свикнал да си губи времето. Рано или късно, когато се съвземех, трябваше да установя дали този мъж наистина вярва в невинността ми, или просто желае да се отърве от бремето, което представлявах за него и което му се бе стоварило в най-неподходящия момент. Сега обаче не можех да мисля за това — бях изтощена и уплашена и желаех единствено да заспя дълбоко и да забравя всичко.

Комисар Васкес се върна на следващия ден в седем или вечерта, когато беше по-хладно, а светлината по-приглушена. Щом го видях да влиза през вратата в другия край на помещението, аз се опрях на лакти и с усилие успях да седна в леглото. Когато стигна до мен, седна на същия стол, на който седеше предния ден. Дори не го поздравих. Само се прокашлях, прочистих гърлото си и се приготвих да му разкажа всичко, което искаше да чуе.