Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (20)

19.

На следващия ден животът се върна към нормалния си ход. В късния следобед на вратата се позвъни. Изненадах се, нямах уговорен час с клиентка. Беше Феликс. Той се шмугна вътре мълчаливо и затвори след себе си. Държането му ме изненада — обикновено идваше в дома ми късно вечер. След като вече беше извън обсега на любопитните погледи на майка си през шпионката, той каза бързо и иронично:

— Виж ти колко важни сме станали.

— Защо? — попитах учудено.

— Заради ефирната дама, с която току-що се разминах на входа.

— Розалинда Фокс? Беше дошла на проба. Освен това тази сутрин ми изпрати букет цветя в знак на благодарност. Всъщност точно на нея помогнах вчера да се измъкне от малкото си затруднение.

— Значи роклята „Делфос“ е била за кльощавата блондинка, която срещнах.

— Точно така.

В продължение на няколко секунди той се наслаждаваше на току-що чутото. После продължи с лукава нотка в гласа:

— Виж ти колко интересно. Успяла си да помогнеш на една много, много специална жена.

— Специална с какво?

— Специална, скъпа моя, защото клиентката ти навярно е жената с най-много власт в ръцете си, за да реши какъвто и да е въпрос в протектората. С изключение на проблемите на шивачеството, разбира се, за тях разполага с теб, с императрицата на имитацията.

— Не те разбирам, Феликс.

— Искаш да кажеш, че не знаеш коя е въпросната Розалинда Фокс, на която вчера уши страхотен тоалет само за няколко часа?

— Англичанка, която е прекарала по-голямата част от живота си в Индия и има петгодишен син.

— И любовник.

— Германец.

— Студено, студено.

— Не е ли германец?

— Не, скъпа. Много, ама много грешиш.

— Ти откъде знаеш?

Усмихна се лукаво.

— Знае го цял Тетуан. Любовникът й е друг.

— Кой е?

— Една много важна особа.

— Кой е? — повторих, като го дръпнах за ръкава, неспособна да сдържа любопитството си.

Отново се усмихна лукаво и си запуши устата с театрален жест, сякаш искаше да ми съобщи голяма тайна. Прошепна бавно на ухото ми:

— Приятелката ти е любовница на един висш комисар.

— На комисар Васкес? — попитах недоверчиво.

Той се засмя, а после ми обясни:

— Не, глупаче, не. Клаудио Васкес отговаря само за полицията, задачата му е да държи изкъсо местните престъпници и бандата глупаци, които командва. Много се съмнявам, че разполага с време за извънбрачни връзки или поне да има постоянна любовница и да я настани в къща с басейн на булевард „Лас Палмерас“. Клиентката ти, скъпа, е любовница на подполковник Хуан Луис Бейгбедер-и-Атиенса, висш комисар на Испания в Мароко и генерал-губернатор на испанските територии в Северна Африка. Най-важният военен и административен пост в целия протекторат за твое сведение.

— Сигурен ли си, Феликс? — прошепнах аз.

— Майка ми да е жива и здрава и да живее до осемдесет години, ако лъжа. Никой не знае откога са заедно: тя е в Тетуан от около месец — и все пак достатъчно, за да могат всички да научат коя какво има между тях. Назначен е от Бургос за висш комисар отскоро, макар че всъщност още от началото на войната беше временно изпълняващ длъжността. Говори се, че Франко бил много доволен от него, защото му набира войници сред мюсюлманите и ги изпраща на фронта.

Дори и в най-чудноватите си фантазии не бих могла да си приставя Розалинда Фокс, влюбена в подполковник от лагера на националистите.

— Какъв е?

Заинтригуваният тон на въпроса ми го разсмя отново.

— Бейгбедер? Не го ли познаваш? Наистина сега се показва по-рядко, сигурно прекарва по-голямата част от времето си във Висшия комисариат, но преди човек можеше да го срещне по всяко време на улицата. Разбира се, тогава никой не го забелязваше — беше просто един сериозен анонимен офицер, който избягваше светските събития. Почти винаги се движеше сам, избягваше приемите в Клуба по езда, в хотел „Насионал“ и зала „Марфил“, не играеше карти като невъзмутимия полковник Саенс де Буруага, който в деня на бунта раздаде първите си заповеди от терасата на казиното. Бейгбедер е дискретен и донякъде самотен тип.

— Хубав ли е?

— Мен лично не ме привлича, но за вас може би притежава чар, вие жените, сте доста особени същества.

— Опиши ми го.

— Слаб, висок, сериозен. Тъмнокос, зализан. С кръгли очила, мустаци и вид на интелектуалец. Въпреки поста си и времето, в което живеем, обикновено ходи цивилно облечен със страшно скучни тъмни костюми.

— Женен ли е?

— Вероятно, макар че тук, изглежда, винаги е живял сам. Но това не е нещо необичайно, военните не водят семействата си на всички свои местоназначения.

— Възраст?

— Достатъчна, за да й е баща.

— Не мога да повярвам.

Отново се засмя.

— Твоя работа. Ако шиеше по-малко и излизаше повече, сигурно все някога щеше да го срещнеш и да се увериш със собствените си очи в това, което ти казвам. Понякога все още излиза, макар че сега винаги се движи с двама телохранители. Казват, че е високообразован, говори няколко езика и дълги години е живял извън Испания; принципно няма нищо общо с патриотарите, на които сме свикнали по тези земи, макар че сегашният му пост явно показва, че е на тяхна страна. Може би клиентката ти се е запознала с него в чужбина; възможно е тя да го сподели някой ден с теб, а ти ще го разкажеш на мен — знаеш, че обожавам романтичните флиртове. Е, оставям те, скъпа. Ще заведа вещицата на кино. Двойна програма; „Сестра Сан Сулписио“ и „Дон Кинтин Опечаления“ — страхотен следобед ме очаква. Заради войната не сме гледали свестен филм почти цяла година. Така ми се ходи на някой хубав американски мюзикъл. Помниш ли Фред Астер и Джинджър Роджърс в „Цилиндър“? I just got an invitation throught the mail /your presence is requested this evening / it ’s formal top hat, white tie and tails…^[1].

Тананикайки песента, той си тръгна и аз затворих след него. Този път аз гледах недискретно през шпионката, а не майка му. Видях как извади подрънкващия ключодържател от джоба си, все още тананикайки, отдели ключа за вратата и го пъхна в ключалката. Когато изчезна, аз се прибрах в ателието и поднових работата си, като осмислях току-що чутото. Опитах се да поработя още малко, но установих, че нямам никакво желание. Или сили. Или и двете. Припомних си напрегнатата работа предишния ден и реших да си дам почивка през останалата част от следобеда. Хрумна ми да последвам примера на Феликс и майка му и да отида на кино, заслужавах малко развлечение. С това намерение излязох от къщи, но краката ми необяснимо защо се отправиха в друга посока и ме отведоха до площад „Еспаня“.

Посрещнаха ме лехите с цветя и палмите, настилката от цветни обли камъни и белите сгради наоколо. На каменните пейки седяха, както в толкова други следобеди, двойки влюбени и групи приятели. От близките заведения се носеше приятна миризма на пинчитос^[2]. Прекосих площада и тръгнах към Висшия комисариат, който толкова пъти бях виждала след пристигането си в града и който бе събуждал толкова слабо любопитство у мен досега. Много близо до двореца на халифа, в една голяма бяла сграда в колониален стил, заобиколена от сенчести градини, се намираше седалището на испанската администрация. Между дърветата се виждаха двата основни етажа и един трети с тераса, с кулички в ъглите, със зелени капаци и оранжев тухлен кант. Внушителни арабски войници с тюрбани и дълги пелерини стояха неподвижно на стража пред голямата порта от ковано желязо. Офицери от испанската армия в Африка, възхитителни с безупречните си зелени униформи, с бричовете и лъснатите високи ботуши, влизаха и излизаха през една малка странична врата. Непрекъснато сновяха и местни войници в мундири с европейска кройка, с широки панталони и някакви и кафяви превръзки около глезените. Двуцветното национално знаме се вееше на фона на синьото небе, което сякаш нямаше търпение да предизвести началото на лятото. Спрях и се загледах в това непрекъснато движение на мъже в униформи, докато в един момент забелязах, че неподвижността ми привлича многобройни погледи. Уплашена и сконфузена, аз се върнах на площада. Какво търсех пред Висшия комисариат, какво исках да открия в него, за какво бях отишла там? Вероятно за нищо; поне за нищо конкретно, освен да видя отблизо мястото, в което работеше неочакваният любовник на последната ми клиентка.