Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (44)

43.

Притежателят му ме чакаше, седнал в салона. Не успях да кажа нито дума в продължение на дълги мигове, които сякаш продължиха цяла вечност. Неочакваният гост също не заговори веднага. Само се гледахме втренчено сред тълпящите се в паметта ни спомени и чувства.

— Хареса ли ти филмът? — попита той най-сетне.

Не отговорих. Пред мен беше мъжът, който от дни ме следеше. Същият мъж, който преди пет години бе напуснал живота ми, облечен с подобен шлифер; същият гръб, който потъна в мъглата с една пишеща машина, когато узна, че ще го оставя, защото съм влюбена в друг. Игнасио Монтес, първият ми годеник, се бе появил отново в живота ми.

— Колко много сме преуспели, а, Сира? — добави той, като стана и тръгна към мен.

— Какво правиш тук, Игнасио? — успях да прошепна най-после аз.

Още не бях съблякла палтото си; забелязах, че водата се стича в краката ми, образувайки малки локвички на пода. Въпреки това не помръдвах.

— Дойдох да те видя — отвърна той. — Изсуши се и се преоблечи — трябва да поговорим.

Усмихваше се и с усмивката си сякаш казваше: проклет да съм, че имам желание да се усмихвам. Тогава си дадох сметка, че от входната врата ме делят само два метра; можех да се опитам да избягам, да сляза надолу, прескачайки три по три стъпалата, да стигна до портала, да изляза на улицата, да тичам. Отхвърлих идеята — предусещах, че не е в мой интерес да реагирам необмислено, без да разбера за какво става дума, затова се приближих и застанах лице в лице с него.

— Какво искаш, Игнасио? Как влезе? За какво си дошъл, защо ме следиш?

— По-бавно, Сира, по-бавно. Задавай ми въпросите един по един, не бързай. Но преди това, ако нямаш нищо против, предпочитам двамата да се настаним удобно. Малко съм уморен, знаеш ли? Снощи ме накара да стоя до много късно. Би ли ми наляла едно питие?

— Преди не пиеше — отвърнах аз, като се стараех да запазя спокойствие.

Студен като острието на ножицата ми смях прониза пространството от единия до другия край.

— Каква добра памет имаш. При толкова интересни истории, които навярно си преживяла през всичките тези години, изглежда невероятно, че си спомняш такива банални неща.

Да, изглеждаше невероятно, но си спомнях. За това и за много други неща. За дългите следобедни разходки без посока, за танците по време на увеселенията на открито. Спомнях си оптимизма и нежността му; спомнях си самата себе си от времето, когато бях само една обикновена шивачка и цялото ми бъдеще зависеше от женитбата с мъжа, чието присъствие в момента ме изпълваше със страх и несигурност.

— Какво ще пиеш? — попитах най-накрая. Постарах се гласът ми да звучи спокойно, да не издавам тревогата си.

— Уиски. Коняк. Все ми е едно — същото, което предлагаш на гостите си.

Налях му остатъка от коняка, от който предната вечер бе пил Бейгбедер; бяха останали само два пръста. Когато се обърнах към него установих, че е облечен с обикновен сив костюм — платът бе по-качествен и бе по-добре ушит в сравнение с костюмите, които носеше по време на годеничеството ни, но шивачът бледнееше в сравнение с шивачите на мъжете, с които напоследък бях обградена. Оставих чашата на масата до него и едва тогава забелязах, че върху нея има кутия с бонбони от „Ембаси“, увита в сребриста хартия и завързана с красива розова панделка.

— Някой ухажор ти е пратил подарък — каза той, като докосна с върховете на пръстите си кутията.

Не отвърнах нищо. Не можах, дъхът ми замря. Знаех, че някъде в опаковката на тази неочаквана пратка има кодирано съобщение от Хилгарт: съобщение, което никой, освен мен не трябваше да забележи.

Седнах на разстояние от него, в единия край на дивана, все още напрегната и мокра до кости. Престорих се, че не обръщам внимание на бонбоните, и се загледах мълчаливо в Игнасио, докато отмятах от лицето си мокрите кичури коса. Беше слаб, както преди, но лицето му не беше същото. Косата му бе започнала да побелява на слепоочията, въпреки че едва беше прехвърлил трийсетте. Имаше сенки под очите, бръчици в ъглите на устата и умореното лице на човек, който води неспокоен живот.

— Виж ти, виж ти, Сира, колко време мина.

— Пет години — уточних с рязък тон. — А сега, ако обичаш, кажи ми за какво си дошъл.

— За няколко неща — отвърна той. — Но предпочитам преди това да се преоблечеш в сухи дрехи. И донеси паспорта си, като се връщаш. В сегашното ти положение ми се стори доста неучтиво да ти го искам на излизане от киното.

— И защо трябва да ти показвам паспорта си?

— Защото, доколкото подочух, сега си мароканска гражданка.

— А теб какво те засяга това? Нямаш никакво право да се намесваш в живота ми.

— Кой ти каза, че нямам?

— С теб вече нямаме нищо общо. Аз съм друг човек, Игнасио, нямам нищо общо с теб и с никого другиго от времето, когато бяхме заедно. Много неща се случиха в живота ми през тези години. Вече не съм същата.

— Никой от нас не е същият, Сира. Никой не би могъл да е същият след война като нашата.

Двамата замълчахме. В паметта ми, като полудели чайки, се блъскаха безброй образи от миналото, безброй чувства, които не успявах да овладея. Пред мен беше мъжът, който можеше да бъде баща на децата ми, един добър човек, който ме обожаваше и когото аз нараних жестоко. Пред мен беше също мъжът, който можеше да се превърне в най-лошия ми кошмар, някой, който може би пет години бе предъвквал омразата си и сега беше готов на всичко, за да ме накаже за предателството ми. Например да ме издаде, да ме обвини, че не съм тази, за която се представям, и да извади дълговете ми от миналото.

— Къде беше през войната? — попитах аз почти със страх.

— В Саламанка. Отидох за няколко дни да видя майка си и въстанието ме завари там. А ти?

— В Тетуан — отвърнах, без да мисля. Може би не трябваше да бъда толкова недвусмислена, но вече беше късно. За моя изненада, отговорът ми сякаш му се понрави. Лека усмивка се появи на устните му.

— Разбира се — каза той тихо. — Разбира се, сега всичко придобива смисъл.

— Какво придобива смисъл?

— Нещо, което исках да зная за теб.

— Няма какво да знаеш за мен, Игнасио. Просто трябва да ме забравиш и да ме оставиш на мира.

— Не мога — отсече рязко той.

Не попитах защо. Уплаших се да не ми поиска обяснения, да ме упрекне, че съм го изоставила, и да ме обвини за това, което му сторих. Или още по-лошо: разтревожих се да не ми каже, че още ме обича, и да ме моли да се върна при него.

— Трябва да си тръгваш, Игнасио, трябва да забравиш за мен.

— Не мога, скъпа — повтори той, но този път с оттенък на горчива ирония. — Всичко бих дал, за да не си спомням за жената, която ме съсипа, но не мога. Работя за Главна дирекция „Сигурност“ към Министерството на вътрешните работи. Отговарям за наблюдението и следенето на чужденците, които влизат в страната, най-вече онези, които пребивават в Мадрид с намерение да останат. И ти си сред тях. На едно от първите места.

Не знаех дали да се смея, или да плача.

— Какво искаш от мен? — попитах, когато най-после успях да се съвзема.

— Документ за самоличност — каза той. — Паспорт и митническо разрешение за всичко, което е дошло тук от чужбина. Преди това обаче се преоблечи.

Говореше с хладен и уверен тон, професионално. Беше съвсем различен от онзи другия Игнасио — нежен и подобен на дете, когото пазех в спомените си.

— Можеш ли да ми покажеш служебна карта? — попитах тихо. Предполагах, че не лъже, но исках да спечеля време, за да осмисля очевидното.

Извади портфейл от вътрешния джоб на сакото си. Отвори го със същата ръка, с която го държеше, със сръчността на човек, свикнал често да се легитимира. Наистина там бяха снимката и името му до длъжността и службата, която току-що бе споменал.

— Момент — прошепнах аз.

Отидох в стаята си. Извадих бързо от гардероба бяла блуза и синя пола, после отворих едно чекмедже, за да взема чисто бельо. Тогава докоснах с пръсти писмата на Бейгбедер, скрити под сгънатите комбинезони. Поколебах се няколко секунди, без да знам какво да правя с тях — дали да ги оставя, където бяха, или да потърся по-сигурно място. Огледах стаята с търсещи очи — може би над гардероба, може би под дюшека. Или пък между чаршафите. Или зад огледалото на тоалетката. Или в кутия за обувки.

— Побързай, ако обичаш — извика Игнасио от салона.

Тикнах писмата в дъното, закрих ги напълно с половин дузина комбинезони и затворих рязко чекмеджето. Мястото не беше нито по-добро, нито по-лошо от което и да е друго, така че за предпочитане беше да не предизвиквам съдбата.

Изсуших се, преоблякох се, извадих паспорта от нощното шкафче и се върнах в салона.

— Арис Агорик — прочете той бавно, когато му го връчих. — Родена в Танжер, жителка на Танжер. Има рожден ден на същата дата като теб, какво съвпадение.

Не отговорих нищо. Внезапно ми призля и едва се сдържах да не повърна.

— Може ли да знам защо си променила националността си?

Умът ми със светкавична бързина скалъпи лъжата. Нито аз, нито Хилгарт бяхме предвидили, че мога да се окажа в подобно положение.

— Откраднаха ми паспорта, но не можах да си извадя нов от Мадрид заради войната. Един приятел уреди всичко, за да ми дадат марокански паспорт и да пътувам безпрепятствено. Не е фалшив, можеш да провериш.

— Вече го направих. А името?

— Решиха, че е по-добре да го сменя, да бъде нещо арабско.

— Арис Агорик? Това арабско ли е?

— Шилха е — излъгах. — Диалектът на кабилите в Риф — добавих аз, като си спомних лингвистичните умения на Бейгбедер.

Той замълча за момент, като ме гледаше все така втренчено. Стомахът още ме присвиваше, но се помъчих да го успокоя, за да не се наложи да изтичам в банята.

— Искам да знам също каква е целта на престоя ти в Мадрид — попита накрая той.

— Да работя. Да шия, както винаги — отвърнах. — Това е шивашко ателие.

— Покажи ми го.

Заведох го в салона в дъното и му показах мълчаливо топовете плат, шаблоните и списанията. После го поведох по коридора и отворих вратите на всички помещения. Безупречните пробни. Банята за клиентките. Шивашкото ателие, пълно с изрезки от плат кройки и манекени с полусглобени дрехи. Стаята за гладене и няколко тоалета, които чакаха реда си. Накрая склада. Вървяхме заедно, един до друг, както толкова пъти бяхме обикаляли по пътищата на живота преди време. Спомних си, че тогава беше с почти една глава по-висок от мен; сега разликата изглеждаше по-малка. Само че това не се дължеше на грешка на паметта: когато бях начинаеща шивачка, а той — кандидат-чиновник, аз почти не носех обувки с токове; пет години по-късно с високите си токчета стигах до средата на лицето му.

— Какво има в дъното? — попита той.

— Спалнята ми, две бани и четири стаи; две от тях са за гости, а другите две са празни. Освен това трапезария, кухня и сервизни помещения — изрецитирах на един дъх.

— Искам да ги видя.

— Защо?

— Няма да ти давам обяснения.

— Добре — прошепнах аз.

Показах му стаите една по една със свито сърце и престорено хладнокръвие, което беше на светлинни години от истинското ми състояние; опитах се да прикрия треперенето на ръката, когато завъртах електрическите ключове и натисках дръжките на вратите. Писмата на Бейгбедер за Розалинда бяха останали в гардероба в спалнята ми, под бельото; краката ми се подкосиха при мисълта, че може да му хрумне да отвори чекмеджето и да ги намери. Влезе в стаята. Гледах го със свито сърце, докато обикаляше бавно из нея. Прелисти с престорен интерес романа, който беше на нощното шкафче и след това го върна на мястото му; прокара пръсти по краката на леглото, вдигна една четка от тоалетката, надникна през балкона. Надявах се с това да приключи посещението си, но не го направи. Все още оставаше нещо, от което най-много се боях. Отвори едното крило на гардероба, в което имаше горни дрехи. Докосна ръкава на едно дълго сако и колана на друго, после затвори. Отвори следващото крило и аз затаих дъх. Пред очите му се появиха чекмеджета. Отвори първото — шалчета. Повдигна края на едно, после на друго, на трето; върна чекмеджето на мястото му. Издърпа второто и аз затаих дъх — чорапи. Затвори го. Когато пръстите му докоснаха третото, усетих как краката ми омекват. Там, скрити зад копринените комбинезони, се намираха написани на ръка документи, които излагаха в първо лице обстоятелствата около нашумялото министерско уволнение, за което говореше цяла Испания.

— Мисля, че отиваш твърде далеч, Игнасио — прошепнах аз.

За миг ръцете му застинаха на дръжката на чекмеджето, сякаш обмисляше какво да прави. Стана ми студено, стана ми топло, почувствах тревога, жажда. Реших, че това ще е краят. После забелязах, че устните му се полуотварят, за да каже нещо. „Да продължим“, изрече лаконично той. Затвори крилото на гардероба, а аз едва сдържах въздишката на облекчение и неистовото желание да се разплача. Овладях се, доколкото можах, и отново поех ролята на екскурзовод по задължение. Огледа банята, в която се къпех, масата, на която се хранех, килера, където държах храната, коритото, където момичетата перяха дрехите. Може би не продължи по-нататък от уважение към мен, може би просто от неудобство, или защото правилата на работата му определяха граници, които не посмя да прекрачи — това така и не разбрах. Върнахме се в салона, без да разменим нито дума, докато аз благодарях на Бога, че обискът не беше по-обстоен.

Седна на същото място, а аз се настаних срещу него.

— Всичко наред ли е?

— Не — отсече той. — Нищо не е наред. Нищо.

Затворих очи, стиснах силно клепачи и отново отворих очи.

— Кое не е наред?

— Нищо не е наред, нищо не е такова, каквото би трябвало да бъде.

Внезапно нещо проблесна в съзнанието ми.

— Какво очакваше да намериш, Игнасио? Какво искаше да намериш, но не намери?

Не отговори.

— Смяташе, че всичко е прикритие, нали?

Пак не отговори, но отклони разговора в удобна на него посока отново пое нещата в свои ръце.

— Много добре знам кой е стъкмил цялата тази бутафория.

— Каква бутафория? — попитах.

— Тази пародия на ателие.

— Това не е пародия. Тук се работи здраво. Трудя се повече от десет часа на ден, седем дни в седмицата.

— Съмнявам се — каза той кисело.

Станах, приближих се до креслото му. Седнах на страничната облегалка и хванах дясната му ръка. Не се възпротиви, нито ме погледна. Плъзнах пръстите му по дланите ми, по собствените пръсти — бавно, за да почувства с кожата си всеки сантиметър от моята. Само исках да му дам доказателства за работата си, да усети мазолите и грапавините, причинени от ножиците, иглите и напръстниците в продължение на толкова години. Забелязах как потръпна при допира на ръцете ми.

— Това са ръце на работеща жена, Игнасио. Знам какво мислиш за мен и с какво смяташ, че се занимавам, но искам да те уверя, че това не са ръце на нечия метреса. Мъчно ми е, че те нараних, наистина много съжалявам. Не се отнесох добре с теб, но всичко вече е минало и няма връщане назад; няма да постигнеш нищо, като се намесваш в живота ми и търсиш в него несъществуващи призраци.

Престанах да плъзгам пръстите му по моите, но задържах ръката му между дланите си. Беше ледена. Постепенно се стопли.

— Искаш ли да знаеш какво ми се случи, след като се разделихме? — попитах го тихо.

Кимна. Все така не ме гледаше.

— Отидохме в Танжер. Забременях и Рамиро ме изостави. Изгубих детето. Внезапно се оказах сама в чужда страна, болна, без пари, обременена с дългове, които той остави на мое име, без да имам къде да се подслоня. Полицията ме преследваше, преживях ужасен страх, оказах се замесена в незаконни дейности. А после отворих ателие с помощта на една приятелка и отново започнах да шия. Работех ден и нощ, намерих си приятели, съвсем различни хора. Започнах да общувам с тях, влязох в един нов свят, но не престанах да шия. Срещнах също един мъж, един чуждестранен журналист, в когото навярно бих могла да се влюбя и с когото може би отново щях да бъда щастлива, но знаех, че рано или късно той ще замине, и се въздържах да се впускам в друга връзка от страх да не страдам отново, от страх да не преживея пак разкъсващата болка, която почувствах, когато Рамиро замина без мен. Сега се върнах в Мадрид сама и продължавам да работя, вече видя какво има в дома ми. Не знам дали това ти е достатъчно, но те уверявам, че платих скъпо за страданията, които ти причиних. В случай че съществува Божие правосъдие, то съвестта ми е спокойна, защото, ако поставим на везната това, което аз ти причиних, и това, което причиниха на мен, везните са изравнени.

Не разбрах дали думите ми го трогнаха, успокоиха или объркаха още повече. Няколко минути стояхме мълчаливо, аз държах ръката му между дланите си, телата ни бяха едно до друго, всеки усещаше присъствието на другия. След малко аз се отдръпнах и се върнах на мястото си.

— Какво общо имаш с министър Бейгбедер? — попита тогава той. Тонът му не беше остър, но не беше и мек — беше нещо средно между интимността, която бяхме споделили преди няколко мига и безкрайната дистанцираност в началото. Забелязах, че се опитва да възвърне професионалното си поведение. И забелязах също със съжаление, че може да постигне това без особено усилие.

— Хуан Луис Бейгбедер ми е приятел от Тетуан.

— Какъв приятел по-точно?

— Не ми е любовник, ако това имаш предвид.

— Прекара миналата нощ с теб.

— Прекара нощта в дома ми, не с мен. Не съм длъжна да ти давам отчет за личния си живот, но предпочитам да изясня нещо, за да не храниш никакво съмнение: с Бейгбедер не поддържаме любовна връзка. Снощи не сме спали заедно. Нито снощи, нито когато и да било. Не ме издържа никакъв министър.

— Тогава защо?

— Защо не сме спали заедно или защо не ме издържа никакъв министър?

— Защо дойде тук и остана почти до осем сутринта?

— Защото току-що бе научил, че са го отстранили, и не искаше да бъде сам.

Стана и се приближи до един от балконите. Заговори отново, докато гледаше навън, с пъхнати в джобовете на панталона ръце:

— Бейгбедер е кретен. Предател, купен от британците. Глупак, омаян от една английска кучка.

Засмях се без желание. Станах, приближих се до него.

— Нямаш представа, Игнасио. Може да работиш, за когото там работиш в Министерството на вътрешните работи и да са ти възложили да сплашваш всички чужденци, които минават през Мадрид, но нямаш никаква представа кой е полковник Бейгбедер и защо се е държал по този начин.

— Знам достатъчно.

— Какво?

— Че заговорничи срещу родината си. И че е некомпетентен като министър. Това твърдят всички, като започнем с пресата.

— Сякаш някой вярва на тази преса… — отбелязах иронично аз.

— А на кого вярваш? На новите си приятели чужденци?

— Може би. Знаят много повече неща от вас.

Обърна се и тръгна към мен с решителни крачки. Застана почти на педя от лицето ми.

— Какви неща знаят? — попита с дрезгав глас.

Разбрах, че е по-добре да замълча, и той продължи:

— Случайно да знаят, че мога да те депортирам още тази сутрин? Знаят ли, че мога да накарам да те арестуват, да превърнат екзотичния ти марокански паспорт в мокра хартия и да те изведат от страната със завързани очи, без никой да разбере? Приятелят ти Бейгбедер вече е извън правителството, останала си без покровител.

Беше толкова близо до мен, че можех ясно да видя докъде бе пораснала брадата му, след като се бе обръснал сутринта. Можех да забележа как адамовата му ябълка се движи, докато говори, да съзра всеки милиметър от движението на устните му, които толкова пъти ме бяха целували, а сега изричаха сурови заплахи.

Отговорих, като заложих всичко на една карта. Една фалшива като мен карта.

— Бейгбедер вече го няма, но ми остават други възможности, за които нямаш дори представа. Клиентките, за които шия, имат влиятелни съпрузи и любовници, а аз съм близка приятелка с много от тези жени. Могат да ми дадат дипломатическо убежище в поне половин дузина посолства, стига да поискам, като започнем с посолството на Германия, от което, между другото, държат здраво за топките собствения ти министър. Мога да си спася кожата с най-обикновено телефонно обаждане. Ти обаче може и да не успееш да го направиш, ако продължаваш да си пъхаш носа, където не трябва.

Никога не бях лъгала толкова безочливо. Вероятно дръзкият тон, с който говорех, се дължеше на чудовищността на лъжата ми. Не разбрах дали ми повярва. Може би да — историята беше неправдоподобна като житейския ми път, но аз, бившата му годеница, превърнала се в мароканска гражданка, бях тук като очевидно доказателство, че и най-невероятното може в даден момент да се превърне в чиста истина.

— Ще видим това — процеди той през зъби.

Отдръпна се от мен и отново седна.

— Не ми харесва този човек, в когото си се превърнал, Игнасио — прошепнах аз зад гърба му.

Той се изсмя горчиво.

— Какво право имаш ти да ме съдиш? Да не се смяташ за нещо повече, защото си прекарала войната в Африка и сега си се върнала като важна дама? Да не мислиш, че си по-добра от мен, защото приемаш в дома си министри предатели и ухажори ти пращат бонбони, докато останалите имаме само купони за черен хляб и леща?

— Съдя те, защото държа на теб и ти желая най-доброто — уточних аз. Гласът ми едва се чуваше.

В отговор той отново се изсмя. По-горчиво отпреди. И по-искрено.

— Ти държиш единствено на себе си, Сира. Аз, на мен, за мен. Аз работих, аз страдах, аз вече изплатих вината си — аз, аз, аз, аз. Никой друг не те интересува, никой. Случайно да си си направила труда да провериш какво е станало с познатите ти след войната? Хрумнало ли ти е поне веднъж да се върнеш в квартала си, издокарана с някой от елегантните си тоалети, за да разпиташ за тях, за да провериш дали някой не се нуждае от помощта ти? Знаеш ли какво е станало със съседите и приятелките ти през всичките тези години?

Въпросите му отекваха като удари с чук върху съвестта ми, като шепа сол, вероломно хвърлена в очите. Нямах отговори: не знаех нищо, защото бях избрала да не знам. Спазих заповедите, бях се държала дисциплинирано. Казаха ми да не излизам извън определен кръг от хора и така и направих. Положих усилия, за да не видя другия Мадрид, реалния, истинския. Ограничих действията си в границите на един идиличен град и се заставих да не се вглеждам в другото му лице: в улиците, изпъстрени с дупки, в улучените от снаряди сгради, в прозорците без стъкла и пресъхналите фонтани. Предпочитах да не спирам погледа си върху цели семейства, които ровеха из сметта за картофени обелки, да не обръщам очи към облечените в черно жени, които вървяха по тротоарите с бебета, притиснати към сухите им гърди; дори не поглеждах рояците мръсни и босоноги деца около тях, които, със засъхнали сополи по лицето и с обръснати и покрити със струпеи глави, подръпваха минусите за ръкава и се молеха за подаяние: „… господине, дайте милостиня, умолявам ви, госпожице, дайте милостиня, Бог ще ви възнагради“. Бях се оказала превъзходен и послушен агент на служба към британското разузнаване. Изключително послушен.

Отвратително послушен. Следвах буквално инструкциите, които ми дадоха: не се върнах в квартала си, не стъпих на улиците от моето минало. Не се опитах да узная какво е станало с моите близки, с приятелките ми от детството. Не отидох да видя моя площад, не минах по моята тясна улица, нито се изкачих по моето стълбище. Не почуках на вратата на съседите ми, не поисках да узная как са, какво е станало със семействата им по време на войната, нито след нея. Не се опитах да узная колко от тях са умрели, колко от тях са в затвора, как се справят с живота тези, които бяха останали живи. Не ме интересуваше с какви изгнили остатъци пълнят тенджерата, нито дали децата им са болни от туберкулоза, недохранени и босоноги. Не ме беше грижа за жалкото им съществуване, гнусях се от въшките и напуканата от студа кожа. Аз вече принадлежах към друг свят — света на международните конспирации, големите хотели, луксозните фризьорски салони и коктейлите в часа на аперитива. Вече нямах нищо общо с онзи мизерен и безличен живот с миризма на урина и варено цвекло. Или поне така мислех.

— Нищо не знаеш за тях, нали? — продължи бавно Игнасио. — Тогава слушай добре, защото ще ти разкажа. Съседът ти Норберто загина в Брунете, по-големият му син беше разстрелян веднага щом армията на националистите влезе в Мадрид, макар че, както говорят, той самият е участвал активно в репресиите от другата страна. Средният син е осъден на принудителен труд в Куелгамурос^[1], а малкият е в затвора „Ел Дуесо“. Влезе в Комунистическата партия, така че вероятно няма да го пуснат скоро, ако не го екзекутират някой ден. Майката — госпожа Енграсия, която те е гледала като малка и се е грижела за теб като за своя дъщеря, докато майка ти е била на работа, сега е сама — полусляпа е, върви по улиците като откачена и рови с една пръчка всичко, което намери. В твоя квартал вече не са останали гълъби и котки — всички са изядени. Искаш ли да знаеш какво е станало с приятелките ти, с които си играела на площад „Ла Паха“? Мога и това да ти кажа: един снаряд разкъса на парчета Андреита, докато пресичала улица „Фуенкарал“, на път към ателието, където работеше…

— Не искам да знам нищо повече, Игнасио, научих достатъчно — прекъснах го, като се опитвах да скрия вълнението си. Той сякаш не ме чу; продължи да изрежда ужасите един след друг:

— Соле, момичето от млекарницата, роди близнаци от елин милиционер, който изчезна, без да им остави дори името си; тя не можеше да се грижи за децата, защото нямаше с какво да ги издържа, така че ги отведоха в приют и повече не чу нищо за тях. Казват, че сега се предлага на разтоварачите на пазара на „Себада“, като взема по една песета за услугите, които им предоставя там, опряна на стената; разправят, че ходи там без бельо и си вдига полата, когато колите запристигат още преди зори.

По бузите ми се застичаха сълзи.

— Замълчи, Игнасио, замълчи, моля те — прошепнах. Не ми обърна внимание.

— Агустина и Нати, дъщерите на птицепродавеца, влязоха в един комитет за медицински сестри доброволки и през войната работиха в болницата „Сан Карлос“. Когато всичко свърши, отидоха в дома им, качиха ги в една камионетка и оттогава са в затвора „Лас Вентас“; осъдиха ги в „Лас Салесас“ на трийсет и една години и един ден. Трини, хлебарката…

— Млъкни, Игнасио, престани… — помолих го аз.

Най-после отстъпи.

— Мога да ти разкажа още много истории, знам почти всички. Всеки ден при мен идват хора, които познавам от онова време. Всички повтарят едно и също: говорих веднъж с вас, дон Игнасио, докато бяхте годеник на Сирита, дъщерята на госпожа Долорес, шивачката, която живееше на улица „Ла Редондиля“…

— За какво те търсят? — успях да попитам, обляна в сълзи.

— Всички за едно и също: да им помогна да освободят някой близък от затвора, да ме попитат дали имам връзки, за да спася някого от смъртна присъда, да им потърся работа, колкото и долна да е тя… Не можеш да си представиш какво е всеки ден в Главната дирекция — в преддверията, в коридорите и по стълбите постоянно се тълпят уплашени хора, чакащи да бъдат приети, готови да изтърпят каквото и да е, за да постигнат поне малко от това, за което са дошли: някой да ги чуе, някой да ги приеме, да им даде сведение за изчезнал близък, да им разясни кого трябва да молят, за да издействат освобождаването на някой роднина… Идват най-вече жени, много жени. Няма от какво да живеят, останали са сами с децата си и не могат да ги издържат.

— А ти можеш ли да сториш нещо за тях? — попитах аз, като направих усилие да се успокоя.

— Малко. Почти нищо. С престъпленията по време на войната се занимават военните трибунали. При мен идват за последен отчаян опит, обръщат се към всеки познат, който работи в администрацията.

— Но ти си от режима…

— Аз съм само обикновен чиновник без никаква власт, едно стъпало в йерархията — прекъсна ме той. — Не мога да направя нищо, освен да изслушам жалбите им, да ги упътя къде да отидат, в случай, че знам, и да им дам малко пари, когато видя, че са на ръба на отчаянието. Дори не съм член на Фалангата — просто участвах във войната, където тя ме завари, и съдбата пожела накрая да се окажа на страната на победителите. Затова постъпих в министерството и поех работата, която ми възложиха. Аз обаче не съм на ничия страна: видях твърде много ужаси и накрая изгубих уважение към всички. Изпълнявам заповеди, защото с това си изкарвам прехраната. Така че си затварям устата, свеждам глава и се разкъсвам от работа, за да издържам семейството си, това е всичко.

— Не знаех, че имаш семейство — казах аз, докато бършех сълзите си с кърпичката, която той ми даде.

— Ожених се в Саламанка и след войната дойдохме в Мадрид. Имам жена, две малки деца и дом. Поне знам, че някой ме чака след края на деня, колкото и тежък и гаден да е бил. Къщата ни изобщо не прилича на тази, но в нея винаги има запален огън и детски смехове в коридора. Синовете ми се казват Игнасио и Мигел, жена ми — Амалия. Никога не съм я обичал толкова, колкото обичах теб, нито умее да движи грациозно като теб ханша си, когато върви по улицата, нито съм я пожелавал някога така, както пожелах теб тази вечер, когато държеше ръката ми. Винаги обаче посреща трудностите с дух и кураж, пее, когато готви в кухнята с оскъдните продукти, и ме прегръща нощем, когато ме измъчват кошмари и крещя и плача, защото сънувам, че отново съм на фронта, и мисля, че ще ме убият.

— Съжалявам, Игнасио — промълвих със задавен от сълзите глас.

— Може да съм конформист и посредствен човек, послушен слуга на една реваншистка държава — добави той, като ме гледаше право в очите, — но ти нямаш право да ми казваш дали харесваш или не, мъжа, в когото съм се превърнал. Не можеш да ми даваш морални съвети, Сира, защото, ако аз съм лош, ти си още по-лоша. На мен поне ми е останала капка състрадание в душата; в твоята дори и това няма. Ти си само един егоист, който живее в огромна къща, от чиито ъгли наднича самотата. Един ренегат, който се е откъснал от корените си и не е способен да мисли за никого другиго, освен за себе си.

Исках да му извикам да млъкне, да ме остави на мира и да напусне живота ми завинаги, но преди да успея да изрека дори първата сричка, избухнах в неудържими ридания, сякаш нещо вътре в мен се бе разкъсало. Плаках. Скрих лице в шепите си и плаках безутешно, безкрайно. Когато най-после престанах и се върнах към действителността, беше след полунощ и Игнасио вече го нямаше. Беше си отишъл безшумно, със същата деликатност, с която винаги себе отнасял към мен. Но страхът и тревогата, които идването му предизвика у мен, не се разсеяха. Не знаех какви последствия щеше да има това посещение, не знаех какво ще стане с Арис Агорик след тази вечер. Може би предишният Игнасио щеше да се смили над жената, която толкова бе обичал, и щеше да я остави да продължи спокойно пътя си. А може би душата му на примерен чиновник на Нова Испания щеше да го накара да докладва на началниците си за фалшивата ми самоличност. Може би — както той самият заплаши — щяха да ме арестуват. Или депортират. Или да изчезна безследно.

На масата имаше кутия бонбони, която съвсем не беше толкова безобидна, колкото изглеждаше. Отворих я с една ръка, докато с другата бършех последните сълзи. Вътре намерих само две дузини бонбони от млечен шоколад. Тогава разгледах опаковката и на розовата панделка, с която кутията бе вързана, открих едва забележими чертички. Дешифрирах ги за три минути. „Спешна среща. Медицински кабинет доктор Рико. Каракас 29. Единайсет сутринта. Изключителни предпазни мерки.“

До бонбоните бе останала чашата, която няколко часа по-рано бях наляла за Игнасио. Недокосната. Както той самият каза, никой от нас вече не беше същият. Но макар че животът беше променил всички нас, той все така не пиеше.