Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (56)

55.

Бях донесла от Мадрид една тетрадка с намерението да записвам в нея всичко, което ми се стори интересно, и същата вечер започнах да прехвърлям на хартията това, което бях видяла и чула до момента. Подредих данните, доколкото бе възможно, и после ги синтезирах максимално.

„Да Силва се шегува с вероятни търговски връзки с германци, невъзможно е да се разбере степента на достоверност. Споменава за доставки на коприна за военни цели. Променлив характер, според обстоятелствата. Потвърдена връзка с германеца хер Вайс. Германецът се появи без предварителна уговорка и настоя за незабавна среща. Да Силва напрегнат, не желае хер Вайс да бъде видян.“

После скицирах няколко кройки, които никога нямаше да станат реалност, и с молив ги обградих с предполагаеми шевове. Постарах се разликата между дългите и късите тирета да е минимална, така че само аз да мога да ги различа; постигнах го с лекота, вече бях повече от тренирана. Разпределих в тях информацията и когато приключих, изгорих написаните на ръка листове в банята, хвърлих пепелта в клозетната чиния и дръпнах верижката. Оставих тетрадката в гардероба — нито нарочно скрита, нито изложена на показ.

Ако някой решеше да се рови във вещите ми, никога нямаше да заподозре, че съм я скрила нарочно.

Сега, когато имах ангажименти, времето сякаш летеше. Изминах неколкократно разстоянието между Ещорил и Лисабон по крайбрежната магистрала с Жуау на волана, избрах дузини макари с най-качествените конци и прекрасни копчета с безброй форми и големини. Държаха се с мен като с особено важна клиентка. Благодарение на Да Силва бях посрещната с внимание, улеснения при плащане, отстъпки и подаръци. И без да усетя, настъпи моментът и вечерям с него.

Срещата беше подобна на предишните: продължителни погледи, смущаващи усмивки и открито флиртуване. Макар че владеех ролята си и се бях превърнала в истинска артистка, трябваше да призная, че самият Мануел да Силва ме улесняваше с държането си. Отново ме накара да се почувствам като единствената жена на света, която бе способни да привлече интереса му, а аз отново се държах така, сякаш обстоятелството, че съм обект на внимание на един богат и привлекателен мъж, е нещо най-обикновено за мен. Не беше така обаче и затова трябваше да удвоя бдителността си. По никакъв начин не трябваше да се поддавам на емоциите — всичко беше работа, задължение. Би било много лесно да се отпусна, да се насладя на мъжа и на момента, но знаех, че трябва да остана с бистър ум и да се дистанцирам от чувствата.

— Резервирал съм маса в „Уондърбар“, клуба на казиното. Имат фантастичен оркестър, а игралната зала е наблизо.

Вървяхме сред палмите и пушехме; още не се беше смрачило напълно и светлините на фенерите блестяха като сребристи петънца на фона на виолетовото небе. Да Силва пак беше в предишното добро настроение — забавен и очарователен, без следа от напрегнатостта, която предизвика у него новината за присъствието на германеца в офиса му.

Всички в клуба го познаваха — от сервитьорите и служителите, които паркираха колите, до най-уважаваните клиенти. Отново се посипаха поздрави както първата вечер: сърдечни потупвания по рамото, ръкостискания и бегли прегръдки за господата; целувания на ръка, усмивки и щедри комплименти за дамите. Представи ме на някои от тях и аз мислено си отбелязах имената, за да ги прехвърля по-късно в скиците на кройките си.

Обстановката в „Уондърбар“ беше подобна на тази в хотел „Ду Парке“ — пъстра и космополитна. С една-единствена разлика, която предизвика у мен леко безпокойство: германците вече не бяха мнозинство, тук също се чуваше навсякъде английска реч. Опитах да се откъсна от тревогите си и да се съсредоточа в ролята си. Ясен ум и отворени очи и уши — ето за какво би трябвало да се погрижа. И разбира се, да пусна в ход целия си чар.

Управителят на салона ни заведе до малка маса в най-хубавия край на залата — стратегическо място, от което човек можеше да гледа и да бъде гледан. Оркестърът свиреше „In the mood“^[1] и много двойки вече пълнеха дансинга, докато други вечеряха; чуваха се разговори, поздрави и смехове, атмосферата беше непринудени бляскава. Мануел отказа менюто и без колебание поръча и за двамата. А после, сякаш през целия ден бе чакал този момент, се настани удобно, готов да посвети изцяло вниманието си на мен.

— Е, Арис, разкажете ми как се държаха с вас приятелите ми?

Разказах му за извършеното от мен, като го подправих обилно. Преувеличих ситуациите, коментирах с хумор някои подробности, имитирах гласове на португалски, разсмях го и отново отбелязах точка в моя полза.

— А как свърши вашата седмица? — попитах накрая аз. Най-сетне бе дошъл моят ред да слушам и да запомням. И ако съдбата беше на моя страна, може би щях да успея да измъкна нещо от него.

— Ще ти кажа само ако ми говориш на „ти“.

— Добре, Мануел. Кажи ми как мина времето ти, след като се видяхме вчера сутринта?

Не успя да ми каже веднага — някой ни прекъсна. Пак поздрави, пак сърдечни излияния. Дори да не бяха истински, изглеждаха такива.

— Барон Фон Кемпел, една изключителна личност — отбеляза той, когато възрастният благородник с коса като лъвска грива си тръгна от масата ни с несигурна походка. — Е, говорехме за това как са минали последните ми дни. Мога да ги определя само с две думи: ужасно скучно.

Знаех, че лъже, но се престорих, че му съчувствам.

— Поне имаш приятен офис, в който скуката е поносима, и компетентни секретарки, които ти помагат.

— Права си, не мога да се оплача. Щеше да бъде много по-тежко, ако работех като хамалин на пристанището или бях принуден да се справям с всичко сам.

— Отдавна ли работят за теб?

— Секретарките ли? Елиза Сомоза, по-възрастната, повече от трийсет години. Постъпи в компанията още по времето на баща ми, дори преди аз да започна работа в нея. Беатриш Оливейра, по-младата, постъпи преди три години, когато бизнесът се разрасна и Елиза не можеше да се справи с цялата работа. Не е особено дружелюбна, но е организирана, отговорна и знае чужди езици. Предполагам, че представителите на новата работническа класа не държат на сърдечните отношения с шефа — добави той, като вдигна чашата си в знак на наздравица.

Не харесах шегата му, но изпих глътка вино в отговор на наздравицата. В същия момент една двойка се приближи до масата: ослепителна зряла дама в дълъг до земята тоалет от виолетов шантунг, придружена от мъж, който й стигаше до рамото. За пореден път прекъснахме разговора и той премина на френски, представи ме и аз ги поздравих с изящен жест и едно кратко enchantée^[2].

— Семейство Манхайм, унгарци — поясни той, след като си тръгнаха.

— Всички ли са евреи? — попитах.

— Богати евреи, които чакат войната да свърши или да получат виза за Америка. Ще танцуваме ли?

Да Силва се оказа фантастичен танцьор. Румба, хабанера, джаз и пасо добле — танцуваше всичко. Оставих се да ме води: изминалият ден беше тежък, а двете чати вино от долината на Дуро, с които полях лангустата, явно ме бяха замаяли. Двойките на дансинга се умножаваха многократно в огледалата по колоните и стените, беше горещо. Затворих за миг очи, минаха две секунди, три, може би четири. Когато ги отворих, най-големите ми страхове бяха приели човешки образ.

Облечен в безупречен смокинг, с коса, сресана назад, застанал с леко раздалечени крака, ръце в джобовете и току-що запалена цигара между устните, Маркъс Логан стоеше там и ни наблюдаваше, докато танцуваме.

Първата мисъл, която ме връхлетя, беше да се отдалеча, да се махна от там.

— Може ли да седнем? Чувствам се малко уморена.

Макар че се постарах да напуснем дансинга откъм срещуположния на Маркъс край, с крайчеца на окото видях, че върви в същата посока. Ние заобикаляхме танцуващи двойки, а той — маси с вечерящи хора, но се движехме успоредно в една и съща посока. Усетих, че краката ми треперят, горещината в майската вечер внезапно ми се стори непоносима. Когато беше само на няколко метра от нас, се спря да поздрави някого и помислих, че се е бил запътил натам, но той се сбогува и продължи да се приближава все така решително и уверено. Тримата стигнахме едновременно до нашата маса, ние с Мануел отдясно, а той — отляво. И тогава помислих, че е дошъл краят.

— Логан, стара лисицо, къде ходиш? Не сме се виждали от цял век! — възкликна Да Силва, когато го забеляза. Двамата се потупаха сърдечно по гърба пред изумените ми очи.

— Звъних ти стотици пъти, но теб все те нямаше — каза Маркъс.

— Запознай се с Арис Агорик, една мароканска приятелка, която пристигна преди няколко дни от Мадрид.

Протегнах ръка, като се опитвах да не трепери, без да посмея да го погледна в очите. Той я стисна силно, сякаш казваше това съм аз, тук съм, реагирай.

— Приятно ми е — промълвих с дрезгав, тих, почти недоловим глас.

— Седни, изпий една чаша с нас — покани го Мануел.

— Не, благодаря. С приятели съм, дойдох само да те поздравя и да ти напомня, че трябва да се видим.

— В най-скоро време, обещавам.

— Не отлагай, трябва да поговорим за някои неща. — И тогава се обърна към мен. — Беше ми приятно да се запознаем, госпожице… — каза той, като се наведе леко. Този път бях принудена да го погледна в лицето. По него вече нямаше и следа от раните, с които го видях за пръв път, но чертите бяха все така изострени, а очите му съучастнически ме питаха какво, по дяволите, правя тук с този мъж.

— Агорик — едва успях да промълвя, все едно че на гърлото ми бе заседнал камък.

— Точно така, госпожица Агорик, извинете. Беше ми приятно да се запознаем. Надявам се да се видим отново.

Гледахме как се отдалечава.

— Свестен тип е този Маркъс Логан.

Отпих дълга глътка вода. Трябваше да си прочистя гърлото, усещах го грапаво като ренде.

— Англичанин ли е? — попитах.

— Да, англичанин. Имахме известни търговски контакти.

Отново отпих вода, за да осмисля чутото. Значи вече не се занимаваше с журналистика.

Гласът на Мануел ме изтръгна от мислите:

— Тук е прекалено горещо. Да си опитаме ли късмета на рулетката?

Отново се престорих, че съм в свои води, когато влязохме в разкошната зала. Великолепните полилеи, окачени на позлатени вериги се спускаха над масите, около които се трупаха стотици играчи, говорещи на толкова езици, колкото са народите, населяващи стара Европа. Килимите на пода заглушаваха звука от стъпките и усилваха присъщите шумове на този рай на хазарта: потракването на жетоните, бръмченето на рулетките, потрепването на топките от слонова кост в лудешкия им танц и виковете на крупиетата, които слагаха край на залаганията с Rien ne va plus!^[3] Около масите бяха насядали много клиенти, които поставяха жетоните си върху зеленото сукно, но много повече стояха прави зад тях и наблюдаваха внимателно залаганията. Заклети играчи аристократи, печелещи и губещи безгрижно в казината в Баден-Баден, Моите Карло и Довил, обясни ми Да Силва. Обеднели буржоа, забогатели мерзавци, почтени хора, превърнали се в негодници, и истински мерзавци превърнали се в господа. Някои от тях, тържествуващи и самоуверени, бяха облечени като за бал: мъжете с твърда яка и колосан нагръдник, жените надменно окичени с бляскавите си бижута. Имаше и хора с по-занемарен вид, боязливи и потайни, които търсеха някой познат, за да измъкнат пари от него — може би с надеждата за някоя малко вероятна нощ на слава; същества, готови да проиграят на масата за бакара последния фамилен накит или закуската за следващата сутрин. Онова, което движеше първите бе удоволствието от играта, желанието да се забавляват, шеметното напрежение или алчността; другите бяха тласкани от мрачно отчаяние.

Няколко минути се разхождахме и наблюдавахме различните маси: той все така отправяше поздрави и разменяше сърдечни фрази. Аз почти не говорех: единствено исках да се махна от тук, да се затворя в стаята си и да забравя за света; нищо друго не исках, освен този проклет ден най-после да свърши.

— Явно нямаш желание да станеш милионерка днес.

Усмихнах се вяло.

— Капнала съм — отвърнах. Постарах се гласът ми да прозвучи нежно; не исках да долови тревогата, която ме беше обзела.

— Искаш ли да те заведа в хотела?

— Ще ти бъда благодарна.

— Дай ми само минута. — Веднага след това той се отдалечи и махна с ръка на някакъв познат, когото току-що беше видял.

Стоях неподвижно, безучастно, без дори да опитам да се поразсея с ослепителния блясък и оживлението в залата. И тогава забелязах, че се приближава като сянка. Мина зад мен крадешком, почти ме докосна. Незабелязано, мимоходом, хвана дясната ми ръка, разтвори ловко пръстите ми и постави нещо в тях. Аз не се възпротивих. После, без да каже нищо, се отдалечи. Докато се преструвах, че наблюдавам съсредоточено една от масите, опипах нетърпеливо това, което ми беше дал — листче хартия, сгънато няколко пъти. Скрих го под широкия колан на роклята си точно в момента, в който Мануел се сбогува с познатите си и се отправи към мен.

— Тръгваме ли?

— Първо искам да отида до тоалетната.

— Добре, ще те чакам тук.

Потърсих го с поглед, докато вървях, но не открих и следа от него. В тоалетната нямаше никого, само една възрастна негърка дремеше до вратата. Извадих листчето от скривалището му разгънах нетърпеливо.

„Какво е станало със С., която оставих в Т.?“

С. беше Сира, а Т. — Тетуан. Къде бях аз от времето в Африка, питаше Маркъс. Отворих чантата, за да потърся кърпичка и отговор, докато очите ми се пълнеха със сълзи. Намерих първото, но не и второто.