Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (41)

40.

Никой, освен майка ми не научи кои бяха истинските причини да замина така неочаквано. Нито клиентките ми, нито дори Феликс и Канделария — излъгах всички, че целта на заминаването ми за Мадрид е да опразня старото ни жилище и да уредя някои въпреки. По-късно майка ми щеше да се погрижи да измисля малки лъжи, които да оправдаят продължителното ми отсъствие: перспективи за бизнес, някакво неразположение, може би нов годеник. Не се опасявахме, че някой ще заподозре някаква интрига или ще се досети за истината: макар че транспортните и телеграфните връзки бяха напълно възстановени, обменът на информация между столицата на Испания и Северна Африка беше твърде редуциран.

Имах нужда да се сбогувам с приятелите си и негласно да ги помоля да ми пожелаят успех. За тази цел организирахме обяд в последната неделя преди заминаването ми. Канделария пристигна, облечена като важна дама по нейния си начин — с кока „Напред, Испания“, втвърден от лак, с колие от фалшиви перли и нов тоалет, който й бяхме ушили няколко седмици по-рано. Феликс прекоси стълбищната площадка с майка си, нямаше начин да се отърве от нея. Жамила също беше с нас щеше да ми е мъчно за нея като за по-малка сестра. Вдигнахме наздравица с вино и газирана вода и се сбогувахме със звучни целувки и искрени пожелания за добър път. Едва когато затворих вратата след тях, осъзнах колко много ще ми липсват.

Използвах същата стратегия и с комисар Васкес, но веднага разбрах, че лъжата при него не върви. А и как можех да го измамя, като беше в течение на всичките ми неуредени проблеми и знаеше колко се боях да се изправя пред тях. Единствено той се досети, че зад безобидното ми преместване се крие нещо по-сложно: нещо, за което не можех да говоря — нито пред него, нито пред когото и да било. Може би затова предпочете да не рови. Всъщност не каза почти нищо. Само, както винаги, ме погледна с пронизващите си очи и ме посъветва да внимавам. Изпрати ме до изхода, за да ме предпази от похотливите погледи на подчинените си. На вратата на полицейското управление се сбогувахме. Докога? Никой от двамата не знаете. Може би доскоро. А може би завинаги.

Освен платове и шивашки принадлежности, купих списания марокански занаятчийски изделия с надеждата да придам на мадридското си ателие екзотичен вид, съответстващ на новото ми име и на предполагаемото ми минало на известна модистка в Танжер. Медни подноси, лампи от многоцветно стъкло, сребърни чайници, няколко керамични съда и три големи берберски килима. Късче от Африка в центъра на омаломощена Испания.

Когато влязох за пръв път в обширния апартамент на „Нунес де Балбоа“, всичко беше готово и ме очакваше. Стените, боядисани в сатенено бяло, току-що полираният паркет. Разпределението и подредбата бяха като в дома ми на „Сиди Мандри“, но в друг мащаб. Първата зона се състоеше от три свързани един с друг салона, всеки от които бе по-голям от стария. Таваните бяха много по-високи, балконите — по-внушителни. Отворих прозореца и погледнах през него, но не открих нито планината Дерса, нито масивния силует на Бени Хосмар, нито аромата на портокалов цвят и жасмин, нито варосаните съседски къщи, нито гласа на мюезина, призоваващ за молитва от джамията. Затворих бързо, за да пресека пътя на меланхолията. Продължих огледа на апартамента. В последното от трите основни помещения бяха натрупани топовете плат, докарани от Танжер: прекрасна копринена тафта, рязана дантела, муселин, шифон във всички възможни тоналности: от пясъчножълто до огненочервено, розово и тъмночервено, и всички оттенъци на синьото — от небето на лятно утро до мрачното море в бурна нощ. Стаите за проба бяха две и изглеждаха двойно по-широки заради внушителните тройни огледала с рамки, украсени със златен вари. Както в Тетуан, ателието заемаше централната част, само че беше много по-просторно. Голямата маса за разкрояване, дъски за гладене, голи манекени, конци и инструменти — обичайното. В дъното беше моето пространство — огромно, десет пъти по-голямо от потребностите ми. Веднага усетих ролята на Розалинда в това обзавеждане. Само тя знаеше как работя, как подреждам и организирам дома си, нещата си, живота си.

В тишината на новото ми жилище в съзнанието ми отново възникна въпросът, който ме измъчваше от две седмици. Защо, защо? Защо бях приела да се впусна в тази рискована авантюра? Все още нямах отговор. Или поне точно определен отговор. Може би се съгласих от лоялност към Розалинда. Може би защото вярвах, че изпълнявам дълга си към майка си и към родината. А може би го направих единствено заради себе си. Фактът беше, че казах „да, добре“ с пълно съзнание, като се зарекох да пристъпя към задачата решително и без колебание, без опасения, без съмнения. И ето че бях тук, въплътила се в несъществуващата Арис Агорик; обикалях новото си жилище, почуквах с токчетата надолу по стълбите, облечена с безукорен вкус, готова да се превърна в най-фалшивата модистка в Мадрид. Изпитвах ли страх? Да, всички възможни страхове във Вселената. Само че обуздани. Опитомени. Подчинени на моите заповеди.

Портиерът на сградата ми връчи първото съобщение. Момичетата, които щяха да работят при мен, пристигаха на следващата сутрин. Дора и Мартина дойдоха заедно, разликата във възрастта им беше две години. Приличаха си и същевременно се различаваха, сякаш се допълваха една друга. Дора имаше по-хубаво телосложение, Мартина — по-хубави черти. Дора изглеждаше по-умна, Мартина — по-нежна. Харесах и двете момичета. Не харесах дрехите, с които бяха облечени, лицата, издаващи продължително гладуване, и затворения им характер. За щастие и трите неща се оказаха лесно преодолими. Взех им мерки и бързо уших две елегантни униформи — те първи се възползваха от запасите от платове, докарани от Танжер. Дадох им няколко банкноти от плика на Хилгарт и ги изпратих на пазара Ла Пас да купят хранителни продукти.

— А какво да купим, госпожице? — попитаха с широко отворени очи.

— Каквото намерите, говори се, че няма голям избор. Каквото решите, нали ми бяхте казали, че умеете да готвите? Хайде, вървете.

Сковаността им не изчезна веднага, но с времето постепенно се стопи. Какво ги плашеше, каква беше причината за тази недоверчивост? Всичко. Това, че работеха за чужденка, дошла от Африка, каквато се предполагаше, че съм, внушителната сграда, в която се намираше новото ми жилище, страхът от непознатата обстановка ведно изискано шивашко ателие. Постепенно обаче свикнаха с новия си живот — с жилището и ежедневните си занимания, с мен. Оказа се, че на Дора, по-голямата, шиенето й се удава и тя скоро започна да ми помага. Докато Мартина беше от породата на Жамила и на мен в младите ми години — обичаше да излиза, да изпълнява поръчки, непрекъснато да снове насам-натам. Двете си разпределяха домакинската работа, бяха делови и дискретни, добри момичета, както се казваше по онова време. Веднъж споменаха за Бейгбедер. Никога не им казах, че го познавам. Наричаха го дон Хуан. Спомняха си за него с обич, свързваха го с Берлин, с едно отминало време, от което им бяха останали смътни спомени и владеенето на езика.

Всичко протече според очакванията на Хилгарт. Или почти. Пристигнаха първите клиентки, някои бяха очаквани, други — не. Сезонът бе открит от Глория фон Фюрстенберг, красива, величествена, с черна корона от сплетена на дебели плитки коса, която й придаваше вид на ацтекска принцеса. Очите й заискриха, когато видя платовете. Разгледа ги, опипа ги, прецени ги. Отхвърли някои бързо и изпробва ефекта на други върху тялото си. С опитна ръка избра измежду по-евтините онези, които най-много и отиваха. Прегледа също списанията, като се спря на моделите, които подхождаха на фигурата и стила й. Тази мексиканка с немска фамилия, знаеше отлично какво иска, така че не се обърна към мен за съвети; нито аз си направих труда да й ги предложа. Накрая избра една туника от органза в шоколадов цвят и вечерно палто от отоман^[1]. Първия ден дойде сама и говорихме на испански. На първата проба доведе една приятелка — Анка фон Фрис, която ми поръча дълга рокля от крепжоржет и наметка от червено кадифе, украсена с щраусови пера. Веднага щом ги чух да говорят на немски, извиках Дора. Добре облечено, добре нахранено и добре сресано, момичето нямаше нищо общо с изплашеното врабче, което дойде със сестра си преди няколко седмици — беше се превърнало в стройна и мълчалива помощница, която мислено отбелязваше това, което успееше да чуе, и излизаше дискретно на всеки няколко минути, за да запише подробностите в една тетрадка.

— Обичам да водя подробен отчет за всичките си клиентки — бях я предупредила аз. — Искам да разбера какво говорят, за да знам къде ходят, с кого излизат и какви планове имат. По този начини се надявам да спечеля нова клиентела. Аз имам грижата за това, което се говори на испански, но което се говори на немски, е ваша задача.

Дори това следене на клиентките да се бе сторило странно на Дора, тя не го показа с нищо. Вероятно бе помислила, че е нещо логично, обичайно при тази толкова нова за нея работа. Но в действителност не беше. Изобщо не беше нужно. Да се записват сричка по сричка имената, длъжностите, местата и датите, които клиентките споменаваха, беше необичайна задача, но ние го правехме ежедневно, прилежно и методично като усърдни ученички. Вечерта аз преглеждах моите записки и записките на Дора, извличах информацията, която смятах, че представлява интерес, свеждах я до кратки изречения и накрая я записвах със знаците на морзовата азбука в обратен ред, като дългите и късите тирета следваха правили вълнообразните линии на кройките, които никога нямаше да станат част от някоя завършена дреха. Късно след полунощ листовете с написаните на ръка бележки се превръщаха в пепел с помощта на обикновена кибритена клечка. На следващата сутрин нямаше и следа от написаното, но имаше съобщения, скрити в контурите на някой ревер, колан или платка на рокля.

Клиентка ми стана и баронеса Петрино, съпруга на могъщия прессекретар Лацар — далеч не толкова впечатляваща като мексиканката, но с много по-големи финансови възможности. Избра най-скъпите платове и прояви безброй капризи. Доведе още клиентки — две германки и една унгарка. Много сутрини салоните ми се превръщаха в място за срещи, на което се носеше жужене на далечни езици. Научих Мартина да приготвя чай по марокански с мента, която засадихме в саксии, поставени на перваза на прозореца в кухнята. Обучих я да работи с чайниците, да налива изящно врялата течност в малките чаши със сребърен филигран; научих я дори да си гримира очите с кхол и й уших кафтан от атлаз, за да й придам екзотичен вид. Една двойница на моята Жамила в друга страна, за да бъде винаги до мен.

Всичко вървеше добре; учудващо добре. Справях се с новия си живот уверено, влизах в най-добрите места с твърда крачка. Държах се пред клиентките си самоуверено и решително, защитена от бронята на фалшивата си екзотика. Смесвах смело арабски и френски думи — вероятно казвах и доста глупости, като се има предвид, че често употребявах изрази, които бях чувала по улиците на Танжер и Тетуан и бях запомнила, без да знам какво точно значат. Много внимавах сред това фалшиво и объркано многоезичие да не ми се изплъзне някоя фраза на разваления английски, който бях научила от Розалинда. Положението на току-що пристигнала чужденка ми предоставяше възможност да прикрия своите уязвими места и да избягвам опасните терени. Никой обаче, изглежда, не се интересуваше от произхода ми — по-интересни бяха платовете ми и това, което можех да направя от тях. Клиентките ми си говореха в ателието, чувстваха се удобно. Разговаряха помежду си и с мен за онова, което се случваше с тях и предстоеше да се случи, за общите си приятели, за мъжете и любовниците си. През това време ние с Дора работехме неуморно: с платовете, с кройките и мерките — явно; с тайните записки — подмолно. Нямах представа дали всички тези сведения, които кодирах ежедневно, действително биха заинтересували Хилгарт и хората му, но за всеки случай се стараех да бъда изключително стриктна. Всяка сряда следобед, преди часа във фризьорския салон, оставях навития на руло свитък с кройки в указания шкаф. Всяка събота посещавах музея „Прадо“, възхитена от това, което откривах в него; понякога дори забравях, че съм там да свърша нещо важно, а не просто да се захласвам пред картините. С предаването на пликовете, пълни с кодирани шаблони, също нямах никакви неприятности: всичко вървеше толкова гладко, че нито веднъж нямах повод да изпадна в паника. Винаги един и същ плешив слаб мъж вземаше папката — вероятно той предаваше съобщенията ми, макар че никога не се издаде пред мен и с най-незначителния съзаклятнически жест.

Излизах, макар и неособено често. Няколко пъти отидох в „Ембаси“ в часа на аперитива. Още първия ден съзрях капитан Хилгарт отдалече — пиеше уиски с лед, седнал сред група сънародници. Той също веднага ме забеляза, разбира се. Само аз обаче разбрах това, появата ми не предизвика никаква реакция у него. Стиснах здраво чантата си с дясната ръка и двамата се престорихме, че не сме се видели. Поздравих няколко клиентки, които похвалиха ателието ми пред други дами; изпих един коктейл с тях, получих няколко одобрителни мъжки погледа и от фалшивата кула на космополитизма си огледах скришом хората около мен. Класа, суета и пари в чист вид, разпределени около бара и по масите в това малко и скромно на вид заведение, разположено на стратегическо място. Имаше господа с костюми от най-качествен вълнен плат и туид, военни със свастика на ръкава и други с чуждестранни, непознати за мен униформи, чиито маншети бяха обшити с галони и звезди. Имаше много елегантни дами с тоалети от две части и с три реда едри като лешници перли на шията; с безупречно начервени устни и прекрасни шапчици, тюрбани и шапки върху съвършените си прически. Чуваха се разговори на различни езици, дискретни смехове и звън на кристал. Във въздуха се носеше ухание от парфюмите на „Пату“ и „Герлен“, усещане за светска изтънченост и димът на безброй фини цигари. Току-що приключилата война в Испания и мащабният жесток конфликт, който опустошавате Европа, сякаш бяха истории от друга галактика в тази толкова изтънчена и дискретна обстановка.

В единия край на бара забелязах жена с властен и достолепен вид, която поздравяваше любезно клиентите, докато в същото време държеше под око непрекъснато сновящите сервитьори — предположих, че това е собственичката на заведението Маргарет Тейлър. Хилгарт не ми беше казал какво точно е сътрудничеството му с нея, но нямаше съмнение, че беше нещо повече от обикновена размяна на услуги между съдържателка на заведение и един от редовните й клиенти. Видях как поднесе сметката на един нацистки офицер в черна униформа с пречупен кръст на ръкава и бляскави като огледа ботуши. Тази чужденка със строг и същевременно изискан вид, която беше прехвърлила четирийсетте, несъмнено бе поредното звено в тайната машина, която британският морски аташе беше задействал в Испания. Не успях да видя дали капитан Хилгарт и тя се споглеждат, дали си разменят безмълвни съобщения. Преди да си тръгна, отново обърнах очи към тях. Тя говореше дискретно с един млад сервитьор с бяло сако, изглежда, му даваше указания. Той все така седеше на масата си и слушаше с интерес онова, което един от приятелите му разказваше. Цялата група около него също следеше внимателно думите на същия човек — млад мъж, артистичен и непринуден на вид. Видях как жестикулира театрално, може би имитираше някого. Накрая всички избухнаха в смях и чух как морският аташе се смее от сърце. Може би беше плод на въображението ми, но за частица от секундата ми се стори, че погледна към мен и ми намигна.

Есента постепенно завладяваше Мадрид и броят на клиентките ми нарастваше. Още не бях получила цветя или бонбони нито от Хилгарт, нито от когото и да било. Нямах желание за това. Нито време. Защото, ако нещо започваше да не ми достига през тези дни, това беше именно време. Новото ателие бързо стана популярно, понесе се слух за страхотните платове, които могат да се намерят в него. Броят на поръчките растеше с всеки изминал ден. Започнах да не смогвам — бях принудена да забавям поръчки и да отменям проби. Работех много, страшно много, повече от всякога в живота си. Лягах си след полунощ, ставах призори, почти не почивах. В някои дни свалях шивашкия метър от врата си чак когато си лягах. В касичката ми постоянно влизаха пари, но те толкова малко ме интересуваха, че дори не отделях време да ги преброя. Колко различно беше всичко от предишното ми ателие. Понякога си спомнях с носталгия за първите дни в ателието в Тетуан; нощите, в които броях отново и отново банкнотите в стаята си на „Сиди Мандри“, пресмятайки с тревога колко още ми трябват, за да платя дълга си; Канделария, върнала се от обиколката на обменните бюра, с навити на руло лири стерлинги, пъхнати в пазвата й. Почти детинската радост, когато разпределяхме сумата: половината за теб, половината за мен „и все така да бъде, душко“, казваше месец след месец Контрабандистката. Сякаш няколко века ме деляха от онзи друг свят, а в действителност бяха изминали само четири години. Четири години като четири века. Къде остана онази Сира, чиято коса едно мароканско момиче подстрига с шивашката ножица в кухнята на пансиона на „Ла Лунета“, къде останаха позите, които толкова упражнявах пред напуканото стъкло на хазяйката ми? Сигурно се бяха изгубили сред гънките на времето. Сега се грижеха за косата ми в най-изискания салон в Мадрид, а самоуверените жестове бяха мои като собствените ми зъби.

Работех много и печелех повече пари, отколкото изобщо си бях представяла, че мога да спечеля със собствен труд. Цените ми бяха високи и постоянно получавах банкноти от сто песети с образа на Христофор Колумб, от петстотин с образа на дон Хуан Австрийски. Да, печелех много, но настъпи момент, в който повече не можех да се справям сама и го съобщих на Хилгарт чрез кройката на една раменна извивка. Същата събота над музея „Прадо“ валеше като из ведро. Съзерцавах прехласнато картините на Веласкес и Сурбаран, след като безличният мъж от гардероба прие папката ми. В нея имаше единайсет съобщения, които, както винаги, щяха да стигнат незабавно до морския аташе. Десет съдържаха обичайната информация, синтезирана по уговорения начин. „Вечеря 14 у Валтер Бастиан улица Серано, присъстват семейство Лацар. Семейство Бодемюлер пътуват Сан Себастиан следващата седмица. Съпругата Лацар не одобрява Артур Дитрих, помощник на мъжа й. Глорю Фюрстенберг и Анка Фрир посещават германския консул Севил края на октомври. Няколко млади мъже са пристигнали миналата седмица от Берлин, отседнали Риц, Фридрих Кнапе ги посреща и подготвя. Съпруг фрау Хан не харесва Кючман. Химлер пристига Испания 21 октомври, правителство и германци подготвят тържествено посрещане. Клара Щауфер събира помощи за германски войници в дома си улица Галилео. Вечеря клуб Пуерта Йеро неуточнена дата, присъстват граф и графиня Архильо. Хеберлайн организира обяд в дома си Толедо, Серано Сунер и маркиза Лянсол поканени.“ Последното съобщение беше с по-лично съдържание „Прекалено много работа. Нямам време за нищо. По-малко клиентки или да търся помощ. Моля, съобщете“.

На следващата сутрин получих красив букет от бели гладиоли. Връчи ми го едно момче със сива униформа, на чиято шапка бе извезано името на цветарския магазин „Бургиньон“. Прочетох първо картичката. „Винаги готов да изпълня желанията ти.“ И една драскулка вместо подпис. Разсмях се: никога не бих си представила, че студеният Хилгарт може да напише толкова смешна и сладникава фраза. Отнесох букета в кухнята и махнах панделката, с която бяха вързани цветята. Помолих Мартина да ги натопи във вода и се затворих в стаята си. Съобщението изникна незабавно от низа с дълги и къси черти. „Наемете доверен човек без комунистическо минало и политическа принадлежност.“

Заповедта бе получена. А след нея идваше неизвестността.