Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (38)

37.

Някой почука на вратата и влезе, без да дочака отговор. През полузатворените си очи успях да различа в полумрака камериерка с униформа и поднос в ръце. Постави го на място извън полезрението то ми и дръпна пердетата. Внезапно помещението се изпълни със светлина и аз покрих главата си с възглавницата. Въпреки че, заглушаваше шумовете, дочувах слаби звуци, по които разпознавах движенията на новодошлата. Потракването на порцелановата чаша върху чинийката, бълбукането на горещото кафе, което наля от каната, стърженето на ножа, с който намаза маслото върху препечената филийка. Когато всичко беше готово, тя се доближи до леглото.

— Добро утро, госпожице. Закуската е готова. Трябва да ставате, една кола ще ви чака след час на входа.

Отговорих й с ръмжене. Исках да й кажа: чух, остави ме намира. Момичето не ми обърна внимание.

— Наредиха ми да не си тръгвам, докато не станете.

Говореше испански без акцент. След войната Танжер се бе напълнил с републиканци, вероятно беше дъщеря на някое от нови дошлите семейства. Отново изръмжах и се обърнах с гръб.

— Госпожице, моля ви, станете. Кафето и филийките ще изстинат.

— Кой те праща? — попитах, без да изваждам главата си от убежището. Гласът ми сякаш излизаше от някоя пещера, може би заради преградата от пух и плат, която ме отделяше от светлината, може би заради злощастната предна нощ. Веднага щом зададох въпроса, осъзнах колко е нелеп. Как можеше това момиче да знае кой я праща при мен? Аз обаче не хранех и най-малко съмнение.

— Така ми наредиха в кухнята, госпожице. Аз съм камериерката на този етаж.

— Тогава вече можеш да си ходиш.

— Не и докато не станете.

Упорита беше младата камериерка, изпълняваше съвестно нарежданията. Извадих най-после главата си изпод възглавницата, отметнах косата от лицето си. Когато дръпнах завивките, установих, че съм облечена с нощница в кайсиев цвят, която не беше моя. Момичето ме очакваше, приготвило халат в същия цвят. Решиха не питам откъде са — едва ли знаеше. Сметнах, че Розалинда бе съумяла по някакъв начин да ги изпрати в стаята. Нямаше чехли обаче, затова се отправих боса към малката кръгла маса, на която бе поставена закуската. При вида й стомахът ми се сви от глад.

— Да ви налея ли мляко, госпожице? — попита тя, докато сядах. Кимнах утвърдително, не можех да говоря — устата ми вече бе пълна с препечена филийка. Бях гладна като вълк. Тогава си спомних, че предната вечер не бях яла нищо.

— Ако позволите, ще ви приготвя ваната.

Отново кимнах утвърдително, докато дъвчех, и след секунди чух как водата шурти от крановете. Момичето се върна в стаята.

— Благодаря, вече можеш да си ходиш. Кажи, на когото трябва, че съм станала.

— Наредиха ми да отнеса дрехите ви да ги изгладят, докато закусвате.

Захапах филийката и отново кимнах. Тогава тя събра дрехите ми, нахвърляни безразборно върху едно малко кресло.

— Желаете ли още нещо, госпожице? — попита тя, преди да излезе.

С все още пълна уста аз доближих пръст до слепоочието си, все едно че се прострелвам. Тя ме погледна уплашено и едва тогава си дадох сметка, че е почти дете.

— Нещо против главоболие — поясних, след като най-после успях да преглътна.

Потвърди с енергичен жест, че ме е разбрала, и се измъкна, без да каже дума повече, с явното желание да избяга възможно най-бързо от стаята на тази луда, за каквато навярно ме бе сметнала.

Изгълтах препечените филийки, чаша портокалов сок, два кроасана и една козуначена кифла. После реших да си налея още една чаша кафе и когато вдигнах каничката с мляко, с опакото на ръката си докоснах плика, опрян на вазата с две бели рози. При допира усетих лека тръпка, но не го взех. На него не беше написано нищо, нито една буква, но знаех, че е за мен, и знаех кой го праща. Изпих кафето и влязох в изпълнената с пара баня. Затворих крановете и се опитах да видя образа си в огледалото. Беше толкова замъглено, че се наложи да го изтрия с една хавлиена кърпа. Жалка — това беше единствената дума, за която се сетих, щом съзрях отражението си. Съблякох се и се потопих във ваната.

Когато излязох, остатъците от закуската бяха разчистени, а вратата на балкона бе широко отворена. Палмите в градината, морето и наситено синьото небе над протока сякаш искаха да нахлуят в стаята, но аз почти не им обърнах внимание, бързах. В единия край на леглото намерих изгладените си дрехи: костюма, комбинезон и копринените чорапи. Всичко беше готово за обличане. А на нощното шкафче, върху малък сребърен поднос — кана с вода, чаша и една опаковка „Опталидон“. Изпих две хапчета наведнъж. После премислих и изпих още едно. Върнах се в банята и прибрах косата си в нисък кок. Гримирах се леко, носех със себе си само пудриерата и червило. После се облякох. „Всичко е готово“, промърморих на глас. Веднага се поправих. Почти всичко. Липсваше една малка подробност. Нещо, което ме очакваше на масата, където прели половин час бях закусила — кремавият плик без получател. Въздъхнах и като го хванах с два пръста, го прибрах в чантата, без дори да го погледна.

Излязох. Зад мен останаха една чужда нощница и отпечатъкът от тялото ми между чаршафите. Страхът обаче не пожела да остане, тръгна с мен.

— Сметката на мадмоазел вече е платена, една кола ви чака — каза ми дискретно управителят на рецепцията. Нито колата, нито шофьорът ми бяха познати, но не попитах чия е колата и за кого работи шофьорът. Само се настаних на задната седалка и без да промълвя дума, се оставих да ме откарат у дома.

Майка ми не попита как съм прекарала, нито къде съм нощувала. Предположих, че този, който й бе предал съобщението предната вечер, го е направил толкова убедително, че едва ли се е притеснила. Може би забеляза мрачния ми вид, но не прояви никакво любопитство. Само вдигна очи от дрехата, която сглобяваше, и каза: „Добро утро“. Нито прекалено сърдечно, нито ядосано. Неутрално.

— Свърши ни коприненият шнур — каза тя. — Госпожа Аракама иска да преместим пробата й от четвъртък в петък, а фрау Лангенхайм предпочита да сменим плохите на роклята от шантунг.

Докато тя продължаваше да шие и да ме информира за последните събития, поставих един стол срещу нея и седнах толкова близо, че колената ми почти докосваха нейните. Тогава започна да ми разказва за доставката на едни сатенени платове, които бяхме поръчали миналата седмица. Не я оставих да довърши.

— Искат да се върна в Мадрид и да работя за англичаните; да им давам информация за германците. Искат да шпионирам жените им, майко.

Дясната й ръка застина, държейки иглата с вдянат конец, с която тропосваше. Прекъсна изречението по средата и остана с отворена уста. Вдигна очи над малките очила, които в последно време използваше, докато шие, и ме погледна с недоумение.

Не заговорих веднага. Преди това вдишах и издишах два пъти дълбоко, сякаш не ми достигаше въздух.

— Казват, че в Испания е пълно с нацисти — продължих. — Англичаните търсят хора, които да ги осведомяват за това, което правят германците: с кого се срещат, къде, кога, как. Решили са да ми оборудват ателие и да шия за съпругите им, за да им съобщавам след това каквото видя и чуя.

— А ти какво им отговори?

Шепнеше като мен.

— Казах „не“. Казах, че не мога и не искам, че се чувствам добре тук, с теб. Че не възнамерявам да се връщам в Мадрид. Но те ме молят да си помисля.

Тишината изпълни стаята, затисна платовете и манекените, покри масите с кройките и дъските за гладене.

— А това ще помогне ли на Испания да не влезе отново във война? — попита най-после тя.

Свих рамене.

— По принцип всичко може да помогне, или поне така смятат — казах аз, не съвсем убедена. — Опитват се да създадат тайна мрежа от информатори. Англичаните искат Испания да остане встрани от случващото се в Европа, да не се съюзява с германците и да не се намесва. Казват, че това е най-доброто за всички.

Майка ми наведе глава и се вгледа в плата, който шиеше. В продължение на няколко секунди не каза нищо — стоеше замислена, размишляваше, поглаждайки плата с палеца си. Накрая вдигна очи и бавно свали очилата.

— Искаш ли съвета ми, дъще? — попита тя.

Кимнах енергично. Разбира се, че исках съвета й; копнеех да потвърди, че съм постъпила разумно, желаех да чуя от нейната уста, че този план е истинско безумие. Исках отново да бъде майката, която познавах, да ме попита за каква се мисля, та ми е хрумнало да се правя на таен агент. Поисках да преоткрия онази Долорес от моето детство — предпазливата, решителна Долорес, която винаги знаеше кое е добро и кое е лошо. Онази, която ме отгледа, сочейки ми правия път, от който аз, за жалост, се отклоних. Светът обаче не се беше променил само за мен — устоите на майка ми също вече бяха други.

— Върви с тях, дъще. Помогни, съдействай им. Нашата нещастна Испания не може да участва в нова война, не са й останали сили.

— Но, майко…

Не ме остави да продължа.

— Не знаеш какво с да живееш във война, Сира. Не си се събуждала ден след ден от шума на картечниците и гърмежа на оръдие. Не си яла леща с червеи месец след месец, не си живяла през зимата без хляб, без въглища, без стъкла на прозорците. Не си съжителствала с осиротели семейства и гладни деца. Не си виждала очи изпълнени с омраза, със страх, или и двете заедно. Испания е съсипана, никой няма сили да понесе отново същия кошмар. Сега страна може единствено да оплаче мъртъвците си и да оцелява с малкото, което й е останало.

— Но… — настоях аз.

Отново ме прекъсна. Без да повишава глас, но с категоричен тон.

— На твое място бих помогнала на англичаните, бих направила това, за което ме молят. Те работят за собствения си интерес, в това изобщо не се съмнявай. Правят го за своята родина, не за нашата. Но ако техният интерес е в интерес на всички, Бог да ги благослови. Предполагам, че приятелката ти Розалинда ти е направила това предложение.

— Разговаряхме вчера в продължение на часове. Тази сутрин ми е оставила писмо, което още не съм прочела. Вероятно са инструкции.

— Навсякъде се говори, че на нейния Бейгбедер му остават броени дни в министерството. Изглежда, че ще го махнат именно заради приятелските му връзки с англичаните. Предполагам, че той също има пръст в това.

— Идеята е на двамата — потвърдих аз.

— Да беше проявил същото усърдие, за да ни отърве от другата война, в която те самите ни вкараха, но миналото си е минало и няма връщане назад, сега трябва да гледаме напред. Ти сама реши какво ще правиш, дъще. Поиска съвета ми и аз ти го дадох, макар и с болка в сърцето. Знам, че това е най-правилното решение. За мен също ще бъде трудно: ако заминеш, отново ще бъда сама и пак ще живея, без да знам нищо за теб. Но смятам, че трябва да отидеш в Мадрид. Аз ще остана тук да се грижа за ателието. Не се безпокой, ще намеря някой, който да ми помага. А когато всичко свърши тогава ще му мислим.

Не отговорих нищо. Нямах повече оправдания. Реших да изляза навън, да се поразходя на чист въздух. Трябваше да помисля.