Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (30)

29.

Когато приключих с гладенето, погледнах часовника. Шест и двайсет. Дрехата беше готова. Сега оставаше и аз да се приготвя.

Потопих се във ваната и изпразних съзнанието си. Достатъчно притеснена щях да бъда, когато часът наближи. Сега заслужавах почивка — почивка с топла вода и сапунена пяна. Усетих как умореното ми тяло се отпуска, как вцепенените от шиенето пръсти възвръщат гъвкавостта си, а напрежението напуска схванатите ми шийни прешлени. Започнах да се унасям в дрямка, светът сякаш се разтваряше в порцелановата вана. От месеци не си спомнях толкова сладостен момент, но приятното усещане не продължи дълго: някой най-безцеремонно отвори вратата на банята.

— Но къде ти е умът, момиче? — извика сприхаво Канделария. — Вече минава шест и половина, а ти продължаваш да киснеш като боб във вода. Няма да ти стигне времето, малката! В колко часа смяташ да започнеш да се приготвяш?

Контрабандистката водеше със себе си необходимия според нея спешен екип: приятелката си Ремедиос, фризьорката, и Анхелита, една съседка, която умееше да прави маникюр. Малко преди това бях изпратила Жамила да купи фиби от „Ла Лунета“. Канделария я срещнала по пътя и така научила, че съм се тревожила много повече за тоалетите на клиентките, отколкото за моя собствен, и почти не съм имала време да се приготвя.

— Хайде, момиче. Излизай от коритото, защото ни чака много работа, а времето ни пришпорва.

Послушах я — щеше да е невъзможно да се преборя с този циклон. И разбира се, мислено й благодарих за помощта: оставаха само четирийсет и пет минути до идването на журналиста, а аз все още бях, по думите на Контрабандистката, като проскубана четка. Приготовленията започнаха веднага щом увих хавлиената кърпа около тялото си.

Съседката Анхелита се съсредоточи върху ръцете ми — започна да ги разтрива със зехтин, да заглажда грапавините и да пили ноктите ми. През това време приятелката Ремедиос се захвана с косата ми. За да не губя време, бях я измила сутринта. Сега само трябваше да ми направи прилична прическа. Канделария асистираше и на двете: подаваше пинсети и ножици, ролки и памук, като в същото време не спираше да говори и ни осведомяваше за последните клюки за Серано Сунер, които се носеха из Тетуан. Беше пристигнал преди два дни и заедно с Бейгбедер бе обиколил всички забележителни места в Северна Африка: от Ксар ел Ксбир до Шауен и после до Дар Рифиен^[1], и всички забележителни личности от халифа до великия везир. Не бях виждала Розалинда от предната седмица, но новините се предаваха от уста на уста.

— Казват, че вчера са организирали арабски обяд сред боровете, седнали на килими върху земята. Твърдят, че баджанакът насмалко да получи удар, когато видял, че всички ядели с пръсти: човекът не знаел как да поднесе кускуса към устата си, без да изпусне половината преди това…

— А висшият комисар бил предоволен в ролята си на домакин и пушел пура след пура — добави един глас от вратата. Разбира се, беше Феликс.

— Какво правиш тук по това време? — попитах изненадано. Следобедната разходка с майка му беше свещена, особено в деня, когато целият град беше излязъл навън. Той направи красноречив жест, сочейки с палец устата си — доня Елвира си беше вкъщи, порядъчно пийнала, доста по-рано от обикновено.

— Тъй като ще ме изоставиш тази вечер заради един чуждестранен журналист, не исках да пропусна поне приготовленията. Може ли да помогна с нещо, госпожи?

— Вие не сте ли онзи, дето рисува хубаво? — попита внезапно Канделария. Двамата знаеха кой кой е, но никога досега не си бяха говорили.

— Като самия Мурильо.

— Ами да видим как ще изрисуваш очите на момичето — каза тя и му подаде един козметичен несесер, който така и не разбрах откъде измъкна.

Феликс досега не бе гримирал никого, но не се стресна. Напротив, прие заповедта на Контрабандистката с радост и след като разгледа снимките в два броя на „Венити Феър“, за да получи вдъхновение, той се обърна към лицето ми, сякаш беше платно за рисуване.

В седем и четвърт все още бях увита с хавлиената кърпа и с протегната ръце, докато Канделария и съседката духаха, за да изсушат лака. В седем и двайсет Феликс приключи с веждите ми и ги приглади с палци. В седем и двайсет и пет Ремедиос постави в косата ми последната фиба и няколко секунди след това Жамила се втурна като луда от балкона, като викаше, че кавалерът ми току-що се е появил на ъгъла.

— А сега остават само още две неща — заяви в този момент съдружничката ми.

— Всичко е идеално, Канделария. Няма време за повече — казах аз и тръгнах полугола, за да взема тоалета си.

— Дума да не става — предупреди тя зад гърба ми.

— Не мога да ти обърна внимание, Канделария, наистина… — настоях аз нервно.

— Млъкни и погледни — заповяда тя, като ме хвана за ръката насред коридора. След това ми подаде плосък пакет, увит в смачкана хартия.

Отворих го припряно. Знаех, че не мога да й откажа, защото щях да изгубя битката.

— Господи, Канделария! Не мога да повярвам! — възкликнах, докато разгъвах копринените чорапи. — Откъде ги купи, нали ми беше казала, че от месеци не може да се намери нито един чифт?

— Млъкни веднага и отвори сега този — прекъсна тя благодарностите ми и ми подаде друг пакет.

Под грубата опаковъчна хартия намерих красив блестящ предмет от черупка на костенурка със златен кант.

— Това е пудриера — поясни гордо тя. — За да си пудриш носа, та да видят важните госпожи, които ще срещнеш, че не си по-долу от тях.

— Прекрасна е — казах аз, като погалих кутийката. После я отворих: вътре имаше компактна пудра, малко огледало и бяло пухче от памук. — Благодаря ти, Канделария. Нямаше нужда, вече направи толкова много за мен…

Не можех повече да говоря по две причини: защото бях готова да се разплача и защото в същия момент се позвъни на вратата. Иззвъняването ме накара да се опомня, нямаше време за сантименталности.

— Жамила, отиди да отвориш — заповядах аз. — Феликс, донеси ми комбинезона, който е на леглото. Канделария, помогни ми за чорапите, може в бързината да ги скъсам. Ремедиос, вземете обувките. Анхелита, пуснете завесата в коридора. Хайде, всички в ателието, за да не ни чуе.

От суровата коприна си бях ушила тоалет от две част с големи ревери, тясна талия и пола във формата на камбана. Поради липса на бижута единственото допълнение беше едно цвете до рамото от плат в тютюнев цвят, в съчетание с обувките с токчета тип „игла“, които един обущар от Арабския квартал беше обшил със същия плат. Ремедиос бе успяла да превърне косата ми в елегантен свободен кок, който подчертаваше изящното дебютно творение на Феликс като гримьор. Въпреки липсата на опит, резултатът беше великолепен: изпълни с радост очите ми и с плътност устните ми, изтръгвайки на светлина от умореното ми лице.

Всички заедно ме облякоха, обуха ме, оправиха ми отново прическата и ружа. Нямах време дори да се погледна в огледалото. Веднага щом бях готова, излязох и бързо тръгнах по коридора, като се опитвах да балансирам върху високите обувки. Когато стигнах до вратата, спрях и с престорено спокойни крачки влязох в салона. Маркъс Логан стоеше с гръб до един от балконите и гледаше към улицата. Обърна се, когато чу стъпките ми по плочките.

Бяха минали девет дни от последната ни среща. Следите от раните, с които журналистът пристигна, бяха осезателно намалели. Бе пъхнал лявата си ръка в джоба, вече не носеше превръзка. На лицето му бяха останали само няколко белега, под мароканското слънце кожата му бе придобила приятен загар, който контрастираше с безупречната белота на ризата. Стоеше на крака без видимо усилие, с твърда стойка, с изправен гръб. Щом ме видя, той се усмихна и този път не му костваше никакво усилие да го направи.

— Баджанакът няма да иска да се върне в Бургос, след като ви види тази вечер — каза той вместо поздрав.

Опитах се да отговоря със също толкова остроумна фраза, но един глас зад гърба ми ме разсея.

— Страхотен бонбон, малката — подхвърли Феликс с дрога шепот от скривалището си зад вратата.

Сдържах смеха си и само попитах:

— Тръгваме ли?

Той също не успя да отговори: точно когато се канеше да го направи, едно внушително присъствие изпълни помещението.

— Един момент, дон Маркъс — заповяда Контрабандистката, като вдигна ръка, сякаш искаше думата. — Ако ми позволите, искам да ви дам малък съвет, преди да тръгнете.

Логан ме погледна, леко объркан.

— Това е една приятелка — поясних аз.

— В такъв случай кажете.

Тогава Канделария се приближи до него и му заговори, като се преструваше, че маха несъществуващо петънце от предницата на сакото му.

— Опичай си ума, драскачо, защото том момиче вече доста е патило и препатило. Внимавай да не ми я подлъжеш с фасона си на чуждестранен баровец и после да я накараш да страда. Защото, ако вземеш да я задиряш и ти хрумне да й досаждаш дори ей толкова, с оня бандит братовчед ми ще броим на когото трябва и може в тъмното да те причакат в някоя уличка на Арабския квартал и да ти накълцат здравата страна на физиономията като кожата на свинче, стана ли ти ясно, душко?

Журналистът нямаше как да й отговори: въпреки безукорния си испански, за щастие не бе успял да схване почти нищо от заплашителната реч на съдружничката ми.

— Какво каза? — обърна се той към мен със смутен вид.

— Нищо важно. Да тръгваме, ще закъснеем.

Едва успях да скрия колко бях горда, докато излизахме. Не заради вида ми, нито заради привлекателния мъж, който вървеше до мен, нито заради забележителното събитие, което ни очакваше тази вечер, а заради обичта на приятелите, които оставихме зад нас.

Улиците бяха украсени със знамена в червено и жълто. Имаше гирлянди, плакати, които приветстваха знатния гост и величаеха неговия прославен роднина. Стотици араби и испанци шестваха бавно и тържествено. Украсените с националните цветове балкони бяха изпълнени с хора, терасите на покривите — също. Младежите се бяха струпали на най-невероятни места: уличните стълбове, оградите, фенерите, търсейки най-добрата позиция, за да наблюдават предстоящото зрелище. Момичетата вървяха, хванати за ръце, с току-що начервени устни. Дечурлигата тичаха на тълпи и сновяха на зигзаг във всички посоки. Испанчетата бяха със сресани коси и миришеха на одеколон, момченцата — с вратовръзки, момиченцата с панделки, завързани в края на плитките. Мароканчетата носеха джелаби и фесове, много от тях бяха боси, други носеха обуща в чест на празника.

Колкото повече се приближавахме към площад „Еспаня“, толкова по-гъста ставаше тълпата, а глъчката — все по-оживена. Беше горещо, светлината все още бе ярка. Дочуваха се звуците на оркестър, който настройваше инструментите. Бяха поставили пейки; пространството вече беше изпълнено до последния милиметър. Наложи се Маркъс Логан да покаже няколко пъти поканата си, за да ни пропуснат през охранителните прегради, които отделяха множеството от зоните, през които щяха да минат височайшите гости. Почти не разменихме дума, докато се придвижвахме — поради глъчката и постоянните препятствия, които трябваше да преодолеем, беше невъзможно да разговаряме. От време на време го сграбчвах за ръката, защото имаше опасност тълпата да ни раздели. Друг път той ме придържаше през раменете, за да не ме погълне ненаситното множество. Придвижихме се бавно, но успяхме. Стомахът ми се сви, когато прекосихме портата от ковано желязо, която водеше към Висшия комисариат, но предпочетох да не мисля.

Няколко арабски войници охраняваха входа, внушителни с парадните си униформи, с големи тюрбани и развети от вятъра наметала. Прекосихме градината, украсена със знамена и флагчета, един адютант ни упъти към голямата група гости, които чакаха началото на събитието под бели тенти, поставени за случая. Под тяхната сянка се движеха като в калейдоскоп фуражки, ръкавици и перли, вратовръзки, ветрила, сини ризи под бели сака с герба на Фалангата, извезан на предницата, както и доста тоалети, ушити бод след бод от собствените ми ръце. Поздравих дискретно няколко клиентки, престорих се, че не забелязвам погледите и прикритите шушукания от няколко страни: коя е тя, кой е той, прочетох по движението на някои устни. Разпознах още лица — много от тях бях видяла само на снимките, които Феликс ми бе покачал предните дни, с други ме свързваше директен контакт. Например комисар Васкес, който умело прикри учудването си, когато ме видя в тази обстановка.

— Виж ти, каква изненада — каза той, като се отдели от една група и се приближи до нас.

— Добър ден, дон Клаудио. — Постарах се гласът ми да прозвучи естествено, но не знам дали успях. — Радвам се да ви видя.

— Наистина ли? — попита той с иронично изражение.

Не смогнах да му отговоря, защото, за мое изумление, той веднага след това поздрави кавалера ми:

— Добър ден, господин Логан. Както виждам, вече сте се приспособили към местния живот.

— Комисарят ме извика в управлението веднага щом пристигнах в Тетуан — обясни ми журналистът, докато двамата си стискаха ръцете. — Формалности за чуждестранни граждани.

— Засега не е заподозрян в нищо, но ме уведомете, ако забележите в него нещо странно — пошегува се комисарят. — А вие, Логан се погрижете добре за госпожица Кирога, цяла година е работа без почивка.

Разделихме се с комисаря и продължихме пътя си. Журналистът беше спокоен и любезен, а аз се стараех да не показвам колко не на място се чувствам. Той също не познаваше никого, но това, изглежда не го притесняваше ни най-малко — държеше се свободно, със завидна самоувереност, която вероятно се дължеше на професията му. Припомних си уроците на Феликс и дискретно му посочих кои са някои от гостите: господинът с тъмния костюм е Хосе Игнасио Толедано, богат евреин, директор на банка „Хасан“; елегантната дама с шапката с пера и цигарето е херцогиня Дьо Гиз, френска аристократка, която живее в Лараш; едрият мъж, на когото му пълнят чашата, е художникът Мариано Бертучи. Всичко протече според предписанията на протокола. Пристигнаха още гости, после цивилните испански власти, след тях военните. Последваха ги мароканските владетели с техните екзотични одежди. От прохладната градина чухме възгласите на улицата, овациите и ръкоплясканията. „Вече пристигна, вече е тук“ — разнесоха се гласове. Почетният гост обаче не се появи веднага; преди това отдели време на тълпата, която го приветстваше, сякаш беше тореадор или някоя от американските актриси, които моят съсед толкова харесваше.

И най-после се появи очакваният, желаният гост, баджанакът на каудильо, да живее Испания! Облечен в черен костюм, сериозен, изпънат, много слаб и ужасно красив с почти бялата си, сресана назад коса; несмутим, както се пееше в химна на Фалангата, с очи на хитър котарак и леко състарен за трийсет и седемте си години, на които беше по това време.

Аз навярно бях от малцината, които не изпитваха ни най-малко любопитство да го видят отблизо или да му стиснат ръката, но въпреки това гледах към него. Интересуваше ме обаче не той, а човекът до него: Хуан Луис Бейгбедер. Любовникът на моята клиентка и приятелка се оказа висок и слаб мъж около петдесетте. Носеше парадна униформа с широк колан на кръста, фуражка и лек, подобен на камшик бастун. Имаше тънък, издаден напред нос, под него — тъмни мустаци; над него — очила с кръгли рамки, две идеални окръжности, зад които чифт интелигентни очи следяха всичко случващо се наоколо. Стори ми се особен човек, дори леко чудноват. Въпреки униформата, той не притежаваше типичната военна осанка; в държането му се долавяше нещо театрално, което обаче не изглеждаше престорено: жестовете му бяха изискани и същевременно разточителни, смехът му — буен, гласът — жив и звучен. Непрекъснато се движеше от място на място, поздравяваше сърдечно. Раздаваше прегръдки, потупвания по гърба и продължителни ръкостискания; усмихваше се и разговаряше с едни или други, с араби, християни, евреи, после отново в същия ред. Може би в свободното си време се проявяваше като романтичен интелектуалец, какъвто според Розалинда в действителност беше, но в този момент той разгърна пред присъстващите единствено неимоверния си талант за общуване.

Сякаш беше привързал Серано Супер към себе си с невидимо въже; понякога му позволяваше да се отдалечи малко, даваше му известна свобода на движение, за да поздрави и да разговаря в негово отсъствие, да се остави да го ласкаят. След минутка обаче навиваше макарата и го придърпваше отново към себе си: обясняваше му нещо, представяше му някого, прегръщаше го през рамо, прошепваше му някоя фраза на ухото, изсмиваше се и отново го пускаше да се отдалечи.

Потърсих няколко пъти Розалинда, но не я открих. Нито до любимия й Хуан Луис, нито далече от него.

— Видяхте ли някъде госпожа Фокс? — попитах Логан, след като приключи краткия си разговор на английски е една особа от Танжер, която той ми представи и чието име и длъжност тутакси забравих.

— Не — отвърна лаконично той, като насочи вниманието си към групата, която в момента се оформяше около Серано. — Знаете ли кои са? — попита ме, сочейки ги с дискретно движение на брадичката.

— Германците — отвърнах аз.

Там бяха взискателната фрау Лангенхайм, пристегната в прекрасния костюм от лилав шантунг, който й бях ушила; фрау Хайнц, моята първа клиентка, облечена в бяло и черно като някой арлекин; госпожа Бернхарт, която говореше с аржентински акцент и тази вечер не беше с нов тоалет; имаше и още една жена, която не познавах. Всички бяха придружени от съпрузите си и всички приветстваха госта, докато той се разтапяше в усмивки сред компактната група германци. Този път обаче Бейгбедер не прекъсна разговора и го остави да се задържи на сцената без чужда помощ по-продължително време.