Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (5)

4.

Излязохме на улицата и се отправихме мълчаливо към къщи. Тя ускори ход и аз се мъчех да не изоставам от нея, макар че неудобните ми нови обувки с високи токчета ми пречеха да следвам равномерно крачките й. След няколко минути, все още объркана, се осмелих да попитам със затворнически тон:

— Какво да правя с всичко това, майко?

Отговори ми, без да спира:

— Прибери го на сигурно място.

— Всичко? Ти няма ли да вземеш нещо?

— Не, всичко е твое. Ти си наследницата, освен това вече си достатъчно голяма и не мога да се меся в начина, по който ще се разпореждаш с полученото от баща ти.

— Сигурна ли си, майко?

— Напълно сигурна, дъще. Дай ми все пак една снимка. Която и да е, просто искам да имам спомен. Всичко останало е твое, но в името на Бог, Сира, в името на Бог и на Пресвета Дева Мария, искам да ме чуеш добре, момиче.

Най-после спря и ме погледна в очите под мътната светлина на един уличен фенер. Покрай нас вървяха минувачи в различни посоки, безразлични към вълнението, което тази среща бе предизвикала у нас.

— Внимавай, Сира. Внимавай и се дръж отговорно — каза тя тихо, изричайки бързо думите. — Не върши глупости, защото това, което имаш сега, е много, много. Много повече от това, което някога си мечтала да имаш, така че, за бога, дъще, бъди предпазлива и благоразумна.

Продължихме мълчаливо до мястото, където трябваше да се разделим. Тя се запъти към пустия си дом без мен. Към безмълвното присъствие на дядо ми, който така и не научи кой е баща на внучката му, защото твърдоглавата и горда Долорес винаги бе отказвала да каже името му. А аз се върнах при Рамиро. Чакаше ме вкъщи, като пушеше и слушаше радио в полуздрачния хол, нетърпелив да научи как е минала срещата и готов да излезем да вечеряме.

Разказах му подробно за посещението: какво съм видяла там, какво ми е казал баща ми, как съм се чувствала и какво ме е посъветвал. И му показах онова, което получих в къщата, в която вероятно никога нямаше да се върна.

— Това струва много пари, скъпа — прошепна той, щом видя бижутата.

— Има и още — казах аз, като му подадох пликовете с парите.

В отговор той само подсвирна.

— Какво ще правим сега с всичко това, Рамиро? — попитах аз с тревога.

— Искаш да кажеш, какво ще правиш ти, скъпа. Всичко това само твое. Ако искаш, мога да проуча кой е най-добрият начин да го съхраняваш. Може би е добра идея да оставим всичко в сейфа на офиса ми.

— А защо да не го занесем в някоя банка?

— Едва ли е удачно в тези времена.

Сривът на Нюйоркската борса преди няколко години, политическата нестабилност и още куп неща, които изобщо не ме интересуваха, бяха обясненията, с които подкрепи предложението си. Почти не му обърнах внимание: всяко негово решение ми се струваше правилно, само исках да намери час по-скоро сигурно място за това богатство, което вече ми пареше пръстите.

На следващия ден се върна от работа, натоварен с листове хартия и бележници.

— Непрекъснато мисля по твоя въпрос и смятам, че намерих решение. Най-добре е да основеш търговска фирма — обяви той още с влизането си.

Не бях излизала от къщи. Бях нервна и напрегната сутринта, все още под въздействието на странните усещания, които предизвикваше у мен мисълта, че имам баща с име и фамилия, който притежаваше богатство и изпитваше чувства. Неочакваното предложение на Рамиро само засили объркването ми.

— За какво ми е фирма? — попитах разтревожено.

— Така парите ти ще бъдат на по-сигурно място. И по още една причина.

И тогава ми разказа за неприятностите в компанията му, за търканията с италианските му шефове и за несигурността на чуждестранните фирми в страната, разтърсвана от конфликти в онези дни. И за идеи, говори ми също за идеи, като изброи цял куп проекти, за които дотогава не ми бе споменавал нито дума. Новаторски, блестящи проекти, които целяха да модернизират страната с чуждестранни машини и да открият така пътя към съвременността. Внос на английски комбайни за полята на Кастилия, американски прахосмукачки, с които градските къщи щели да искрят от чистота, и кабаре в берлински стил, за което вече предвиждал помещение на улица „Валверде“. Сред всички проекти обаче един се открояваше: школи „Питман“.

— От месеци обмислям идеята, още от момента, в който получихме една брошура във фирмата чрез бивши клиенти, но поради поста ми на управител не ми се стори удачно да се обърна лично към тях. Ако основем фирма на твое име, всичко ще бъде много по-просто — разясни той. — Школите „Питман“ работят на пълни обороти в Аржентина. Имат над двайсет филиала, хиляди ученици, които подготвят за длъжности във фирми, банки и в администрацията. Учат ги на машинопис, стенография и счетоводство с революционни методи и след единайсет месеца излизат с диплома в ръка, готови да завладеят света. А фирмата се разраства непрекъснато, отваря нови учебни заведения, наема персонал и трупа печалби. Ние бихме могли да направим същото, да основем школи „Питман“ от тази страна на океана. А ако предложим на аржентинците тази идея, като им кажем, че имаме законно учредена и подплатена с достатъчно пари фирма, навярно перспективите ни ще са много по-добри, отколкото ако се обърнем към тях като обикновени частни лица.

Нямах представа дали проектът е рационален, или е най-безумният от всички, но Рамиро говореше с такава увереност, с такава категоричност и осведоменост, че нито за миг не се усъмних, че идеята е велика. Продължи да излага подробностите и не преставаше да ме смайва с всяка своя дума:

— Освен това мисля, че би било добре да последваме съвета на баща ти и да напуснем Испания. Прав е тук положението е много напрегнато, скоро може да се случи нещо сериозно и моментът не е благоприятен за предприемане на нова дейност. Затова мисля, че трябва да го послушаме и да заминем за Африка. Ако всичко е наред, след като положението се успокои, можем да се върнем на полуострова и да създадем мрежа из цяла Испания. Дай ми време да се свържа от твое име със собствениците на „Питман“ в Буенос Айрес и да ги убедя да открием голям филиал в Танжер или в протектората. Най-много до месец ще получим отговор. А когато го получим, ариведерчи, „Испано-Оливети“ заминаваме и започваме да действаме.

— Но за какво им е на арабите да учат машинопис?

В отговор Рамиро звучно се изсмя. После ми доказа колко съм невежа.

— Какво говориш, скъпа. Нашата школа ще е предназначена за европейците, които живеят в Мароко. Танжер е интернационален град, търговско пристанище с жители, пристигнали от цяла Европа. Има много чуждестранни предприятия, дипломатически мисии, банки и всякакви финансови институции; възможностите за работа са огромни и навсякъде се нуждаят от квалифициран персонал, който да владее машинопис, стенография и счетоводство. В Тетуан положението е различно, но също има много възможности — населението не е таткова пъстро в етническо отношение, защото градът е столица на Испанско Мароко, но има твърде много чиновници и кандидати за чиновници, а те, както прекрасно знаеш, се нуждаят от подготовка, каквато школата „Питман“ може да им предостави.

— Ами ако аржентинците не ти разрешат?

— Съмнявам се. Имам приятели в Буенос Айрес с отлични контакти. Ще видиш, че ще успеем. Ще ни предоставят метода си и знанията си и ще изпратят представители, които да обучат служителите.

— А ти какво ще правиш?

— Сам — нищо. Но с теб — много. Ние ще ръководим фирмата. Двамата заедно.

Изсмях се нервно, преди да отговоря. Картината, която Рамиро ми представяше, беше повече от невероятна — бедната безработна шивачка, която само преди няколко месеца възнамеряваше да учи машинопис, защото нямаше пукната пара, като по чудо бе на път да се превърне в собственичка на фирма с блестящи перспективи.

— Искаш да управлявам фирма? Та аз нищичко не разбирам, Рамиро.

— Как така не разбираш? Знаеш ли си цената? Единственият ти проблем е, че никога не си имала шанс да покажеш какво можеш. Прекарала си младостта си, затворена в коптор, където си шиела дрехи за други, без възможност да правиш нещо по-добро. Часът ти, твоят велик час, тепърва предстои.

— А какво ще кажат от „Испано-Оливети“, когато разберат, че напускаш?

Усмихна се дяволито и ме целуна по върха на носа.

— „Испано-Оливети“ да вървят по дяволите!

Беше ми все едно дали щяха да бъдат школи „Питман“, или носещ се във въздуха замък, щом идеята идваше от Рамиро; щом споделяше плановете си с трескаво въодушевление, докато държеше ръцете ми и очите му се впиваха в моите; щом ми повтаряше какви невероятни възможности имам и колко щяло да ни провърви, ако двамата заедно заложим на бъдещето. Школи „Питман“ или огънят на ада — каквото и да предложеше, беше закон за мен.

На следващия ден донесе вкъщи брошурата, която бе пленила въображението му. Цели абзаци описваха историята на фирмата. Беше учредена през 1919 г. от трима съдружници Алуа, Шмигелон и Ян. Основана върху машинописката система, създадена от англичанина Айзък Питман. Безотказен метод, взискателни преподаватели, пълна отговорност, индивидуално отношение, прекрасно бъдеще след получаването на дипломата. Снимки на усмихнати младежи, почти предвкусващи блестящото си професионално бъдеще, илюстрираха реалността на обещанията. Текстът звучеше триумфално и можеше да въодушеви и най-недоверчивия:

„Дълъг и неравен е пътят на живота. Не всички стигат до мечтания финал, където ни очакват успехът и богатството. Мнозина отпадат по пътя — непостоянните, слабохарактерните, небрежните, невежите, които се уповават единствено на късмета, забравяйки, че най-блестящите и достойни за пример успехи са били извоювани чрез учение, упоритост и воля. Всеки човек може да избере съдбата си. Избери я и ти!“.

Същия следобед отидох да видя майка си. Направи турско кафе и докато го пиехме в присъствието на незрящия ми и безмълвен дядо, споделих с нея за плана ни и й казах, че след като се установим в Африка, тя би могла да дойде при нас. Както предполагах, идеята не й хареса, нито се съгласи да ни придружи.

— Не е нужно да слушаш баща си и да вярваш на всичко, което ни каза. Това, че има неприятности във фабриката си, не значи, че нещо ни застрашава. Според мен преувеличава.

— Щом е толкова уплашен, сигурно има защо. Едва ли си въобразява…

— Страх го е, защото е свикнал да командва и никой да не му възразява. Тревожи се, че работниците започват да надигат глас и настояват за правата си. Да ти призная, непрекъснато се питам дали не беше лудост да приемаме тези пари и най-вече бижутата.

Лудост или не, но беше факт, че от този момент парите, бижутата и плановете се наместиха в живота ни и кротко, но неотменно присъстваха в мислите и разговорите ни. Както се бяхме споразумели, Рамиро се зае с формалностите, а аз просто подписвах документите, които той поставяше пред мен. След това животът ми продължи както винаги — бурен, забавен, страстен и преливаш от безразсъдна наивност.

Срещата с Гонсало Алварадо помогна да поизгладим отношенията с майка ми, но пътищата ни продължиха неизбежно в различни посоки. Долорес се издържаше с последните метри плат, донесеш от къщата на доня Мануела, като шиеше за някоя съседка, но в по голямата част от времето стоеше без работа. Докато моят свят вече беше друг — свят, в който нямаше място за кройки и хастари и в който не бе останало почти нищо от младата шивачка, която някога бях.

Заминаването ни за Мароко се забави с няколко месеца, през които с Рамиро излизахме и се прибирахме, смеехме се, пушехме, любехме се до изнемога и танцувахме до зори в кариока^[1]. Политическата обстановка беше все така напрегната и стачките, конфликти и уличното насилие бяха ежедневие. През февруари лявата коалиция Народен фронт спечели изборите; в отговор фалангистите станаха по-агресивни. Пистолетите и юмруците изместиха думите в политическите спорове, напрежението се засили неимоверно. Но всичко това вече не ни засягаше — ние бяхме на крачка от един нов етап в живота ни.