Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (4)

3.

С него опознах друг начин на живот. Научих се да живея без майка ми, да съжителствам с мъж и да имам слугиня. Да му угаждам във всеки момент и да имам една-единствена цел: да го направя щастлив.

Опознах също един различен Мадрид: на изисканите заведения и модните места, на спектаклите, ресторантите и нощния живот. Коктейлите в „Негреско“, „Гранха дел Енар“, „Баканик“. Кинопремиерите в „Реал Синема“ с музикален съпровод, Мери Пикфорд на екрана, докато Рамиро ми слага бонбони в устата, а аз докосвам с устни върха на пръстите му, готова да се разтопя от любов. Кармен Амая в театър „Фонталба“, Ракел Мелер в „Маравиляс“. Фламенко във „Виля Роса“, кабарето в „Паласио дел Йело“. Един кипящ от живот Мадрид, който двамата обикаляхме, сякаш нямаше нито вчера, нито утре. Сякаш трябваше да консумираме света във всеки момент, в случай че бъдещето никога не настъпи.

Какво притежаваше Рамиро, какво ми даде, как успя да преобърне живота ми за две седмици? И днес, толкова години по-късно, мога да изброя всичките неща, които ме плениха в него, и съм сигурна, че още сто пъти да се бях родила, сто пъти щях да се влюбя, както тогава. Рамиро Арибас, неустоим, светски, до болка красив. Със сресана назад кестенява коса, със зашеметяваща мъжествена осанка, излъчващ оптимизъм и увереност двайсет и четири часа на ден и седем дни в седмицата. Остроумен и чувствен, нехаещ за политическите конфликти в онези времена, сякаш неговото кралство не беше на този свят. Приятел на мнозина, без да приема на сериозно нито един, строител на грандиозни планове, умеещ да намира подходящите думи и точния жест във всеки момент. Енергичен, великолепен, враг на уседналостта. Днес управител на италианската фирма за пишещи машини, вчера представител на немски коли, завчера какво ли не, а следващия месец — бог знае какво.

Какво видя Рамиро у мен, защо се влюби в една обикновена шивачка, която беше на път да се омъжи за лишен от амбиции чиновник? Първата истинска любов в живота му — закле ми се той стотици пъти. Разбира се, имал е и други жени преди това. Колко? — питах аз. Няколко, но нито една като теб. Тогава ме целуваше и аз имах чувството, че светът около мен започва да кръжи. Няма да ми е трудно да съставя днес и списък на качествата, които той виждаше в мен — спомням си ги всичките. Възпламенителна смес от една почти детска наивност и осанка на богиня — казваше. Необработен диамант — добавяше. Понякога се държеше с мен като с дете и тогава десетте години разлика във възрастта бяха сякаш векове. Предугаждаше капризите ми, засищаше жаждата ми за изненади с най-неочаквани хрумвания. Купуваше ми чорапи от „Лион“, кремове и парфюми, сладоледи от Куба — от черимоя, манго и кокосов орех. Учеше ме да си служа с приборите, да шофирам „Морис“-а му, да разчитам менютата на ресторантите и да гълтам дима, когато пуша. Говореше ми за хора от миналото, за артистите, с които се бе запознал. Спомняше си за стари приятели и рисуваше великолепните възможности, които може би ни очакваха в някое далечно кътче на планетата. Чертаеше карти на света и ми помагаше да порасна. По понякога девойчето сякаш изчезваше и се превръщах в зряла жена, тогава забравяше, че ми липсват знания и опит: желаеше ме, обожаваше ме каквато бях и се вкопчваше в мен, като че тялото ми беше единствената опора в бурния му и превратен живот.

Още в началото се настаних при него, в ергенския му апартамент на площад „Лас Салесас“. Не занесох почти нищо, сякаш животът ми започваше отначало; сякаш бях друга, сякаш се бях родила отново. Единствените принадлежности, които отнесох в дома му, бяха плененото ми сърце и малко дрехи. От време на време посещавах майка си. По това време тя шиеше дрехи по поръчка вкъщи, но парите от тях едва й стигаха да преживява. Не одобряваше Рамиро, осъждаше начина, по който бе постъпил с мен. Обвиняваше го, че ме е подлъгал съзнателно, че се е възползвал от годините и положението си, за да ме прелъсти, да ме накара да забравя за всичките свои близки. Не харесваше, че живея с него, без да се омъжа, че съм оставила Игнасио и че вече не съм същата като преди. Колкото и да се опитвах, не успях да я убедя, че причината да постъпя така е не той, а неудържимата любов, която изпитвам към него. Споровете ни ставаха все по-невъздържани — разменяхме си ужасни упреци и се наранявахме до дъното на душата си. На всяка нейна нападка аз отвръщах с дръзки думи, на всеки неин укор — с още по-жестока обида. Почти всяка наша среща завършваше със сълзи, викове и затръшване на врати, и посещенията ми станаха все по-кратки, по-хладни. А ние с майка ми — все по-отчуждени.

Но един ден тя дойде да ме посети. Направи го единствено в качеството си на посредник, разбира се, но този неин жест — как бихме могли да го предвидим? — доведе до нов поврат в пътищата ни. Късно сутринта тя дойде в дома на Рамиро. Него го нямаше, а аз спях. Бяхме отишли предната вечер да видим Маргарита Ксиргу в Комедийния театър, а после отидохме в „Льо Кок“. Легнахме си около четири сутринта. Бях толкова уморена, че нямах сили дори да си почистя грима, който напоследък слагах. В полусън чух, когато Рамиро излезе към десет, в полусън чух, когато пристигна Пруденсия — прислужницата, която се опитваше да въдвори ред в домашната бъркотия. В полусън я чух да излиза за мляко и хляб и в полусън чух малко след това да се звъни на вратата. Първо леко, после настойчиво. Помислих, че Пруденсия е забравила да вземе ключа, вече го бе правила и друг път. Станах, полузамаяна, и в отговор на нахалното звънене сърдито извиках: „Идвам!“. Дори не си направих труда да се наметна с нещо — глупавата Пруденсия не заслужаваше това усилие. Сънена, отворих и пред себе си видях не Пруденсия, а майка ми. Не знаех какво да кажа. Тя също — в началото. Само ме огледа от горе до долу, задържайки последователно погледа си върху разрешената ми коса, върху черните следи от спиралата за мигли, размазала се под очите ми, върху остатъците от червило около устните ми и дръзката нощница, която разкриваше повече плът, отколкото чувството й за приличие допускаше. Не можах да издържа погледа й, не се осмелих да й се опълча. Навярно защото още не бях на себе си след безсънната нощ. Навярно защото спокойният й и сериозен вид ме обезоръжи.

— Влез, не стой на вратата — казах аз, прикривайки недоумението си от неочакваното й посещение.

— Не, няма да влизам, бързам. Дойдох само да ти предам едно съобщение.

Ситуацията беше толкова напрегната и странна, че никога не бих повярвала, че може да се случи, ако не я бях преживяла лично онази сутрин. Майка ми и аз, които толкова време бяхме живели заедно и толкова си приличахме в много неща, сякаш внезапно се бяхме превърнали в две непознати жени, гледащи се подозрително като улични псета, които се дебнат от разстояние.

Остана пред вратата — сериозна, изпъната като струна, с коса, събрана в стегнат кок, в който вече се забелязваха първите бели коси. Достолепна и висока, с извити под ъгъл вежди, които подсилваха укора в погледа й. В известен смисъл елегантна, въпреки простотата на дрехите й. След като най-после ме огледа хубаво, заговори. Противно на опасенията ми, не възнамеряваше да ме критикува.

— Дойдох да ти предам едно съобщение. Една молба, която не е моя. Можеш да я приемеш или не, ти решаваш. Но според мен би трябвало да се съгласиш. Помисли си. По-добре късно, отколкото никога.

Не прекрачи прага и посещението й продължи най-много още минута, за да ми даде един адрес, час за следобеда на същия ден и да ми обърне гръб, без дори да се сбогува. Учудих се, че се размина само с това, но не се наложи да чакам дълго. Тъкмо бе започнала да слиза по стълбите, когато подхвърли:

— И си измий лицето, среши се и облечи нещо, приличаш на повлекана.

На обяд споделих с Рамиро изумлението си. Не виждах смисъл в това, изпитвах подозрение. Помолих го да ме придружи. Къде? Да се запозная с баща си. Защо? Защото той така е помолил. За какво? Дори десет години да си блъсках главата, пак нямаше да се досетя за нито една причина.

С майка ми имахме среща в ранния следобед на посочения адрес: „Ермосиля“ 19. Хубава улица, хубава къща, като онези, в които преди време носех току-що ушитите тоалети. Бях се облякла с особено старание за срещата: синя рокля от вълнен плат, палто в тон с нея и малка шапка с три пера, наклонена кокетно над лявото ухо. Естествено, Рамиро бе платил всичко това — бяха първите дрехи, докоснали тялото ми, които не бяха ушити от майка ми или от мен самата. Носех обувки с високи токчета, а косата ми се спускаше свободно на гърба. Гримирах се много леко, не исках още укори този ден. Огледах се в огледалото, преди да изляза. В цял ръст. Образът на Рамиро, отразен зад мен, се усмихваше и ми се възхищаваше, с ръце в джобовете.

— Фантастична си. Ще го смаеш.

Опитах се да се усмихна, но не успях кой знае колко. Наистина бях хубава. Хубава и различна, нямаща нищо общо с жената, която бях само няколко месеца по-рано. Хубава, различна и уплашена като мишка, уплашена до смърт, изпълнена с разкаяние, че съм приела необичайната молба. Когато пристигнах, по погледа на майка ми разбрах, че никак не й е приятно присъствието на Рамиро. Щом видя, че възнамеряваме да влезем заедно, тя отсече:

— Това е семеен въпрос, така че вие оставате тук.

И без да изчака отговор, се обърна и прекрачи внушителната врата от ковано желязо и стъкло. Искаше ми се той да е до мен, нуждаех се от опората и силата му, но не посмях да й се противопоставя. Само пошушнах на Рамиро, че е най-добре да си върви, и я последвах.

— Идваме при господин Алварадо. Той ни очаква — заяви тя на портиера.

Той кимна мълчаливо и понечи да ни придружи до асансьора.

— Благодаря, няма нужда.

Прекосихме обширното фоайе и заизкачвахме стълбището — майка ми с твърда стъпка, почти без да докосва полираното дърво на перилото, пристегната в костюм, който не бях виждала дотогава. Аз вървях след нея, уплашена, и се ловях за перилото като за спасителен пояс в бурна нощ. Двете мълчахме, сякаш си бяхме глътнали езиците. Я главата ми мислите се трупаха с всяко стъпало, което изкачвахме. Първа площадка. Защо майка ми се движеше с такава увереност в тази чужда къща? Полуетаж. Какъв ли е мъжът, с когото щяхме да се срещнем, защо е тази внезапна настойчивост да се запознае с мен след толкова години? Първи етаж. Останалите мисли останаха стълпени в периферията на съзнанието ми — нямах време за тях, бяхме пристигнали. Голяма врата вдясно, пръстът на майка ми, натискащ уверено и без ни най-малко притеснение звънеца. Незабавно отворена врата, възрастна и стегната в черна униформа прислужница с безупречно бяло боне.

— Добър ден, Серванда. Идваме при господина. Предполагам, че е в библиотеката.

Серванда стоеше с отворена уста, без да смогне да поздрави, сякаш пред себе си виждаше два призрака. Когато се съвзе и изглежда, най-после щеше да каже нещо, един глас изпревари нейния. Мъжки глас, дрезгав, силен, от дъното на жилището:

— Нека влязат.

Прислужницата се отдръпна, все още изпаднала в тревожно недоумение. Не стана нужда да ни показва пътя — майка ми като че ли го познаваше твърде добре. Тръгнахме по широк коридор, покрай който се виждаха салони с тапети от плат, гоблени и семейни снимки. Когато стигнахме до една отворена двойна врата вляво, майка ми се насочи към нея. Виждаше се фигурата на едър мъж, който ни чакаше в средата на помещението. И отново се разнесе силният глас:

— Заповядайте.

Голям кабинет за едрия мъж. Голямо писалище, отрупано с книжа, голяма библиотека, пълна с книги, едър мъж, който ме гледа — първо в очите, после надолу, отново нагоре. Разучаваше ме. Преглътна, преглътнах и аз. Пристъпи към нас, постави ръката си върху моята и леко ме стисна, сякаш да се увери, че съществувам. Изви в меланхолична усмивка единия ъгъл на устата си.

— Същата си като майка си преди двайсет и пет години.

Продължи да ме гледа, докато стискаше ръката ми една секунда, две, три, десет. После, все още без да ме пусне, отправи поглед към майка ми. На лицето му отново се появи леката тъжна усмивка.

— Колко време мина, Долорес.

Не му отговори, нито отклони поглед от неговия. Тогава той махна ръката си от моята и я протегна към нея. Имах чувството, че не търси поздрав, а само допир, докосване, сякаш очакваше пръстите й да се протегнат към неговите. Тя обаче остана неподвижна, без да отговори на поканата, докато той най-после като че се събуди от магията, прокашля се и с любезен и привидно неутрален тон ни покани да седнем.

Не ни поведе към голямото писалище, отрупано с книжа, а ни заведе в друг ъгъл на библиотеката. Майка ми седна в едно кресло, а той — срещу нея. Аз седях сама на дивана, в средата, между двамата. И тримата напрегнати, смутени. Той запали пура. Тя седеше неподвижно, с прибрани колене и изправен гръб. Аз през това време съсредоточено драсках с показалеца си виненочервената дамаска на дивана, сякаш исках да пробия дупка в плата и да избягам през нея като гущер. Стаята се изпълни с дим и мъжът отново се прокашля, сякаш се готвеше да каже нещо, но преди да го направи, майка ми заговори. Обръщаше се към мен, но очите й бяха впити в него. Гласът й ме накара най-сетне да вдигна поглед към двамата.

— Е, Сира, това е баща ти, най-после се запозна с него. Казва се Гонсало Алварадо, инженер. Собственик е на леярна и винаги е живял в тази къща. Преди беше синът, а сега е господарят… как само минава времето. Преди много време идвах тук да шия за майка му, тогава се запознахме и след три години ти се роди. Не си представяй някоя трогателна история, в която богатото безскрупулно момче прелъстява бедната шивачка, нищо подобно. Когато връзката ни започна, аз бях на двайсет и две години, а той — на двайсет и четири. Двамата много добре знаехме кои сме, къде ни е мястото и с какво се захващаме. Нямаше прелъстяване от негова страна, нито големи илюзии от моя. Връзката ни приключи, защото нямаше бъдеще, защото изобщо не трябваше да започва. Аз реших да сложа край, той не е изоставил нито мен, нито теб. Погрижих се двамата да не се виждате. Баща ти се опита да не ни изгуби, в началото упорстваше, после постепенно свикна с положението. Ожени се и му се родиха други деца, две момчета. Отдавна не знаех нищо за него, докато онзи ден не получих съобщение от него. Не ми каза защо иска да те види след толкова време, но сега ще научим.

Докато майка ми говореше, той я гледаше внимателно, със сериозно изражение. Когато млъкна, той изчака няколко секунди, след което заговори на свой ред. Сякаш обмисляше, претегляше думите си, за да изрази точно това, което искаше да каже. Възползвах се от момента, за да го огледам. Никога не бих предположила, че баща ми изглежда по този начин, бе първото, което ми хрумна. Аз бях мургава, майка ми беше мургава и в редките случаи, в които бях мислила за баща си, винаги си го бях представяла като нас, със смугъл тен, тъмна коса и слабо тяло. Също така винаги бях свързвала фигурата на бащата с примерите около мен: съседа ни Норберто, бащите на приятелките ми, мъжете, които пълнеха кръчмите и улиците на квартала ми. Обикновени бащи на обикновени хора пощальони, продавачи, служители, сервитьори или най-много собственици на някой павилион, галантерия или сергия за зеленчуци на пазара на площад „Себада“. Мъжете, които виждах по богаташките улици на Мадрид, когато разнасях поръчките от ателието на доня Мануела, за мен бяха като същества от друг свят, създания от друг вид, които изобщо не се вместваха в представата ми за бащино присъствие. Пред мен обаче стоеше един от тях. Един все още представителен мъж, въпреки че беше доста едър, с вече побеляла коса, която някога сигурно е била светла, с леко зачервени очи с цвят на мед, облечен в тъмносив костюм, притежател на голям дом и отсъстващо семейство. Един баща, различен от останалите бащи, който най-после заговори, като се обръщаше последователно към майка ми и към мен, понякога към двете, понякога към нито едната.

— Да видим, никак не е лесно — каза той като въведение.

Последва дълбоко всмукване, вдишване, издухване на дима.

Насочи поглед първо към мен. После към майка ми. Отново към мен. И тогава си възвърна дар словото и говори толкова дълго, че когато дойдох на себе си, вече се бе смрачило и телата ни се бяха превърнали в сенки, осветени единствено от далечната и слаба светлина на лампата във форма на лале върху писалището.

— Повиках ви, защото се боя, че скоро ще ме убият. Или накрая аз ще убия някого и ще ме хвърлят в затвора, което е равносилно на смърт приживе. Политическото положение е на път да излезе извън контрол и когато това се случи, един господ знае какво ще стане с всички нас.

Погледнах крадешком майка си, за да видя реакцията й, но лицето й не издаваше ни най-малка тревога — сякаш вместо предизвестие за неминуема смърт, й бяха съобщили прогнозата за един облачен ден. Той продължи да сипе предупреждения и да излива огорчението си:

— И понеже знам, че дните ми са преброени, направих равносметка на живота си и какво открих, че притежавам? Пари — да. Имоти също. И предприятие с двеста работници, в което се скъсвам от работа в продължение на трийсет години и където или ми поднасят някоя стачка, или ме унижават и плюят в лицето. И една съпруга, която, щом видя, че опожаряват две черкви, замина с майка си и сестрите си да се моли в Сен Жан дьо Люз. И двама синове, които не разбирам, двама нехранимайковци, които са се превърнали във фанатици. Стрелят по цял ден по покривите и се прекланят като пред пророк пред сина на Примо де Ривера^[1], който е завъртял ума на всички богати отрочета в Мадрид с романтичните си глупости за утвърждаване на националния дух. Бих завел всичките в леярната да работят по дванайсет часа на ден, та да видим дали националният дух ще се възвърне с помощта на чук и наковалня… Светът се е променил много, нали, Долорес? Работниците вече не се задоволяват с празника на „Сан Кайетано“ и с коридата в „Карабанчел“, както се пее в сарсуелата. Сега сменят мулето с велосипед, стават членове на някой профсъюз и веднага щом понаучат някои неща, заплашват собственика да му пуснат куршум в главата. Вероятно имат право, защото да живееш в лишения и да работиш до изнемога от изгрев до залез не е по вкуса на никого. Тук обаче се иска много повече от това — с вдигане на юмрук, с омраза към тези, които са над теб, и с пеене на Интернационала няма да постигнеш много. Една страна не се променя с химни. Разбира се, причини да се бунтуват има в излишък, защото тук гладът и неправдата съществуват от векове. Но това не се оправя, като хапеш ръката, която те храни. За да се модернизира страната, имаме нужда от смели предприемачи и квалифицирани работници, добро образование и стабилни правителства, които да просъществуват достатъчно дълго. Тук обаче всичко е пълен хаос, всеки се грижи за собствените си интереси и никой не се заема да работи сериозно, за да сложи край на това безумие. Политиците от всички партии по цял ден само говорят и произнасят речи в парламента. Кралят си е добре там, където е. Отдавна трябваше да си замине. Социалистите, анархистите и комунистите се борят за техните си хора и така е редно да бъде, но би трябвало да го правят с разум и ред, без омраза и своеволия. Богатите и монархистите през това време, уплашени, бягат в чужбина. И накрая ще постигнем само това, че един прекрасен ден военните ще се разбунтуват, ще ни наложат казармен режим и тогава наистина ще има за какво да съжаляваме. Или ще започнем гражданска война, ще се бием едни срещу други и братя ще убиват братя.

Говореше рязко, без пауза. Внезапно сякаш се върна в реалността и забеляза, че макар външно да не се издавахме, с майка ми недоумявахме докъде иска да стигне със своята обезсърчаваща реч и какво общо имахме ние с това яростно словоизлияние.

— Извинете ме, че ви говоря с такова вълнение, но отдавна мисля за тези неща и според мен е настъпил моментът да се действа. Страната потъва. Това е лудост, пълно безсмислие. А мен, както ви казах, скоро ще ме убият. Светът се разтърсва от промени и човек трудно може да се приспособи към тях. Повече от трийсет години работих като вол, не жалех сили в работата и се опитвах да изпълня дълга си. Но или времената са свръх силите ми, или съм допуснат сериозни грешки, защото накрая всичко се обърна против мен и животът сякаш ми отмъщава. Синовете ми се отчуждиха от мен, жена ми ме напусна, а ежедневието във фабриката се превърна в ад. Останах сам, без никаква опора, и съм сигурен, че положението ще става все по-лошо. Затова се подготвям, подреждам делата си, документите, сметките. Пиша завещанието си и се опитвам да оставя всичко в ред, в случай че един ден не се върна. И едновременно с делата се опитвам да подредя спомените и чувствата си. Защото все още имам чувства, макар и малко. Колкото по-черно ми се вижда всичко наоколо, толкова по-упорито се взирам в душата си, за да съхраня спомена за хубавото, което животът ми е дал. И сега, когато наближава краят на дните ми, осъзнах, че едно от малкото неща, които са истински ценни, знаеш ли кое е, Долорес? Ти. Ти и дъщеря ни, която е твое живо копие от годините, в които бяхме заедно. Затова поисках да ви видя.

Гонсало Алварадо, този мой баща, който най-после имаше лице и име, вече говореше по-спокойно. По средата на срещата в него започваше да прозира мъжът, който трябва да беше в действителност: уверен в себе си, убедителен в жестовете и думите си, свикнал да заповядва и винаги да е прав. Трудно му беше да започне; едва ли е приятно да се изправиш лице в лице с една изгубена любов и една непозната дъщеря след четвърт век отсъствие. В този момент на срещата обаче той вече бе възвърнал самоувереността си, беше господар на положението. Говореше твърдо и до болка откровено, както говори само човек, който няма какво да губи.

— Знаеш ли, Сира? Обичах истински майка ти, обичах я много и ако можех, щях да я задържа завинаги до мен. За жалост обаче не стана така.

Отвърна поглед от мен и го насочи към майка ми. Към големите й кафяви очи, уморени от шиене. Към красивата й зрелост без грим и накити.

— Не се борих достатъчно за теб, нали, Долорес? Нямах сили да се противопоставя на родителите си и те предадох. После, както знаеш, се приспособих към живота, който се очакваше от мен, свикнах с друга жена и с друго семейство.

Майка ми слушаше мълчаливо, с привидно безразличие. Не знаех дали прикрива чувствата си, или тези думи изобщо не я вълнуват. Стоеше безучастно, с непроницаемо лице, изопната в елегантния костюм, който аз не бях виждала, навярно ушит от изрезки, останали от друга жена с повече платове и повече късмет в живота. Той не се смути от равнодушието й и продължи да говори:

— Не знам дали ще ми повярвате, но сега, когато виждам, че краят наближава, искрено съжалявам, че през всичките тези години не съм се погрижил за вас и че дори не съм те познавал, Сира. Трябваше да настоявам повече, да не се отказвам да бъда близо до вас, но нещата стояха така, а ти, Долорес, беше твърде горда и нямаше да се съгласиш да получаваш само трохи от моя живот. Щом не можех да бъда всичко, тогава нямаше да бъда нищо. Майка ти е много корава, момиче, много корава и твърда. А аз вероятно съм бил слаб и глупав, но сега не е моментът да се оплаквам.

Замълча и се замисли, без да поглежда към нас. После въздъхна дълбоко и смени позата: наклони тялото си напред в креслото, сякаш искаше да бъде по-директен, сякаш вече бе решил да подхване по същество онова, което се канеше да ни каже. Изглежда, най-после бе готов да се откъсне от горчивата носталгия, която го караше да се връща към миналото, и да се съсредоточи върху земните потребности на настоящето.

— Не искам да ви обременявам повече с меланхолията си, извинете ме. Сега ме изслушайте. Извиках ви, за да ви съобщя последната си воля. И моля и двете да ме разберете добре и да не тълкувате погрешно постъпката ми. Намерението ми не е да ви обезщетя за годините, в които не съм бил с вас, нито да демонстрирам с пари разкаянието си, нито да купя уважението ви след толкова време. Искам единствено да уредя нещата, които според мен е справедливо да бъдат уредени, преди да удари и моят час.

За пръв път, откакто седнахме, той стана от креслото и се запъти към писалището. Проследих го с поглед: забелязах широките плещи, хубавата кройка на сакото му, пъргавината, с която стъпваше въпреки едрия си ръст. После се взрях в портрета, окачен на стената в дъното, към която той вървеше — веднага биеше на очи с големината си. Една елегантна дама, облечена по модата от началото на века, нито хубава, нито грозна, с диадема върху късо подстриганата и накъдрена коса, със сериозно изражение на лицето, нарисувана с маслени бои върху платно с позлатена рамка. Той се обърна и го посочи с глава:

— Майка ми, прочутата доня Карлота, твоята баба. Помниш ли я, Долорес? Почина преди седем години. Ако го беше сторила двайсет и пет години по-рано, вероятно ти, Сира, щеше да се родиш в тази къща. Както и да е, да оставим покойниците да почиват в мир.

Вече говореше, без да ни гледа, търсейки нещо в писалището. Отваряше чекмеджета, вадеше предмети, разлистваше документи, и се върна при нас с пълни ръце. Докато вървеше, не откъсваше поглед от майка ми.

— Ти си все така хубава, Долорес — заяви той, като седна. Вече не беше напрегнат, първоначалната му неловкост бе почти изчезнала. — Извинете, не ви предложих нищо. Искате ли нещо за пиене? Ще извикам Серванда…

Понечи да стане отново, но майка ми го прекъсна:

— Не искаме нищо, Гонсало, благодаря. Нека да приключим с това, моля те.

— Помниш ли Серванда, Долорес? Как ни дебнеше, как ни следеше, а после донасяше на майка ми. — Внезапно се изсмя дрезгаво, кратко, горчиво. — Помниш ли, когато ни завари в стаята за гладене? А виж сега, каква ирония само — майка ми гние в гроба, а аз съм тук със Серванда, единствената, която се грижи за мен. Каква жалка съдба. Трябваше да я уволня, когато майка ми умря, но къде щеше да отиде горката жена, вече стара, глуха и без семейство. Освен това вероятно не е имала друг изход, освен да изпълнява заповедите на майка ми. Не се губи току-тъй такава работа, макар че доня Карлота имаше непоносим характер и докарваше прислугата до ръба на отчаянието. Е, щом не искате да пиете нищо и аз не искам. Тогава да продължим.

Седеше на края на креслото, с изправен гръб, опрял големите си ръце върху купа, който бе донесъл от писалището. Документи, пакети, кутии. Извади от вътрешния джоб на сакото си очила с метални рамки и си ги сложи.

— Добре, да пристъпим към практическите въпроси. Ще ги разгледаме един по един.

Първо взе един пакет, всъщност два големи издути плика, завързани заедно с ластична лента през средата.

— Това е за теб, Сира, за да си проправиш път в живота. Не е една трета от капитала ми, както по закон се полага на всяко от трите ми деца, но е всичко, което сега мога да ти дам в брой. Почти нищо не успях да продам, времената са неблагоприятни за всякакви сделки. Не мога и да ти оставя имоти: не си официално призната за моя дъщеря и вещните права ще те съсипят, а освен това ще се заплетеш в безкрайни дела със синовете ми. Както и да е, тук имаш сто и петдесет хиляди песети. Изглеждаш умна като майка си и сигурно ще съумееш да ги вложиш изгодно. Искам също с тези пари да се грижиш за нея, за да не й липсва нищо, и да я издържаш, ако един ден се наложи. Всъщност бих предпочел да разделя парите наполовина между двете, но понеже знам, че Долорес никога няма да ги приеме, оставям на теб да се погрижиш за всичко.

Беше протегнал пакета към мен. Преди да го взема, погледнах майка си объркано, без да знам какво да правя. С кратко и рязко кимване тя даде съгласието си. Едва тогава протегнах ръце.

— Благодаря — прошепнах аз.

— Няма защо, дъще, няма защо — отвърна той със сериозна усмивка. — Е, да продължим.

Взе една кутийка, тапицирана със синьо кадифе, и я отвори. Взе друга, този път червена и по-малка. Отвори и нея. Продължи така, докато станаха пет. Остави ги на масата. Светлината беше слаба и бижутата не блестяха, но въпреки това стойността им можеше да се отгатне.

— Това е от майка ми. Има още, но Мария-Луиса, жена ми, ги взе, когато замина на поклонение. Остави само най-скъпите, може би защото не са толкова дискретни. За теб са, Сира. Навярно никога няма да ги сложиш — както виждаш, те са доста пищни. Можеш обаче да ги продадеш или да ги заложиш, ако някога се наложи, и да получиш добра сума за тях.

Не знаех какво да отговоря. Майка ми обаче знаеше.

— В никакъв случай, Гонсало. Всичко това принадлежи на жена ти.

— Съвсем не — отсече той. — Това, скъпа ми Долорес, не е собственост на жена ми. Всичко това е мое и моята воля е да премине в ръцете на дъщеря ми.

— Не може, Гонсало, не може.

— Напротив, може.

— Не.

— Да.

Спорът беше дотук. Долорес замълча, беше изгубила битката. Той затвори кутийките. После ги подреди една върху друга като пирамида, най-голямата отдолу, най-малката — отгоре. Плъзна купчинката по лъскавата повърхност на масата и я постави пред мен, след което насочи вниманието си към някакви сгънати документи. Разгъна ги и ми ги показа.

— Това са сертификатите за бижутата с тяхното описание, оценка и всичко останало. Има също и нотариален документ, с който се удостоверява, че са моя собственост и че ти ги давам по собствена воля. Ще ти послужат, ако някога трябва да доказваш, че са твои. Надявам се да не се налага да доказваш нищо пред никого, но не се знае.

Сгъна документите, пъхна ги в една папка, върза я сръчно с червена лента и постави и нея пред мен. После взе един плик и извади от него два листа от пергаментова хартия с печати, подписи и други формалности.

— А сега още нещо, почти последното. Да видим как да ти го обясня. — Пауза, вдишване, издишване. Отново. — Написахме този документ с адвоката ми и един нотариус завери съдържанието му. В общи линии, в него се казва, че аз съм ти баща и ти си моя дъщеря. За какво ще ти послужи? Вероятно за нищо, но ако някой ден решиш да претендираш за наследството ми, ще установиш, че съм го завещал приживе на полубратята ти, така че ти никога няма да получиш от това семейство повече от това, което ще отнесеш днес от тази къща. За мен обаче това има стойност: означава публично признание на нещо, което би трябвало да съм направил преди много години. Тук е записано това, което свързва мен и теб, и сега ти можеш да правиш с него каквото поискаш — да го покажеш на хората или да го разкъсаш на хиляди парченца и да го изгориш. Това вече зависи само от теб.

Сгъна документа, прибра го в плика и ми го подаде, а от писалището взе последния плик. Предишният беше голям, от хубава хартия, с елегантен надпис и с щемпел от нотариус. Вторият беше малък, сивкав, обикновен и изглеждаше така, сякаш е бил пипан от десетки ръце, преди да стигне до нас.

— Това вече е краят — каза той, без да вдига очи.

Отвори го, извади съдържанието му и му хвърли бегъл поглед. После, прескачайки мен, го подаде на майка ми. Стана и се отправи към един от балконите. Там застана мълчаливо, с гръб към нас, с ръце в джобовете на панталона, съзерцавайки следобеда или бог знае какво. Това, което бе дал на майка ми, беше малка купчина снимки. Стари, пожълтели и с лошо качество, направени от някой уличен фотограф срещу нищожна сума в една пролетна утрин преди повече от две десетилетия. Двама красиви, усмихнати млади хора. Тайно влюбени, хванати в мрежата на една колкото голяма, толкова и неприемлива любов, без да знаят, че след годините на раздялата ще се изправят пред това свидетелство от миналото, той ще се обърне към прозореца, за да не я гледа в очите, а тя ще стисне зъби, за да не заплаче пред него.

Долорес разгледа бавно снимките една по една. После ми ги даде, без да ме поглежда. Аз също ги разгледах внимателно и ги прибрах отново в плика. Той се върна при нас, отново седна и поднови разговора:

— С това приключихме с материалните въпроси. Сега идва ред на съветите. Не че след толкова време искам да ти давам морални напътствия, дъще. Като се има предвид примерът ми, едва ли съм способен да вдъхвам доверие и да поучавам, но нали нямаш нищо против да ми отделиш още няколко минути след толкова години?

Кимнах.

— Добре, съветът ми е следният: махнете се час по-скоро от тук. И двете трябва да заминете колкото се може по-далеч от Мадрид. В чужбина, ако е възможно. Но не в Европа, там положението също не изглежда добро. Заминете за Америка, но ако ви се струва много далече, в Африка. В Мароко, отидете в протектората, мястото е добро за живеене. Спокойно е, откакто свърши войната с арабите, всичко е мирно. Започнете нов живот далеч от тази обезумяла страна, защото в най-неочаквания момент всичко ще се взриви и никой няма да остане жив.

Не успях да се сдържа:

— А вие защо не заминете?

Усмихна се горчиво. Протегна ръката си и стисна здраво моята. Беше гореща. Заговори, без да ме пуска:

— Защото вече не се нуждая от бъдеще, дъще. Вече изгорих всичките мостове. И не ми говори на „вие“, моля те. Аз изживях живота си, може би малко преждевременно наистина, но вече нямам нито желание, нито сили да се боря за нов живот. Когато човек предприема подобна промяна, трябва да го направи с мечти и надежди, с очаквания. Да тръгнеш без тях е равносилно на бягство, а аз не възнамерявам да бягам за никъде. Предпочитам да остана тук и да посрещна лице в лице това, което ме очаква. Но ти, Сира, си млада, трябва да създадеш семейство, да се грижиш за него. А Испания вече става опасно място. Това е съветът ми на баща и на приятел: замини. Отведи майка си с теб, за да види как растат внуците й. И обещай, че ще се грижиш за нея — нещо, което аз не успях да сторя.

Не отмести очите си от мен, докато не забеляза утвърдителен жест. Не знаех как очаква да се грижа за майка си, но не посмях да направя нищо друго, освен да се съглася.

— Е, с това смятам, че приключихме — обяви той.

Изправи се и ние го последвахме.

— Вземи нещата си — каза той.

Аз се подчиних. Всичко се събра в чантата ми, с изключение на най-голямата кутия и пликовете с парите.

— А сега ми позволи да те прегърна за пръв и сигурно за последен път. Съмнявам се, че отново ще се видим.

Обгърна тънката ми снага с туловището си и ме притисна силно. После пое в големите си длани лицето ми и ме целуна по челото.

— Прекрасна си като майка си. Пожелавам ти късмет в живота момичето ми. Бог да те благослови!

Исках да кажа нещо в отговор, но не успях. Звуците останаха, притиснати сред хаоса от слюнка и думи в гърлото ми. Очите ми се напълниха със сълзи и аз се обърнах, излязох в коридора и препъвайки се, се отправих към изхода със замъглен поглед и свито от мъка сърце.

Изчаках майка си на стълбищната площадка. Вратата беше открехната и я видях как излиза, наблюдавана от зловещата фигура на Серванда зад нея. Бузите й пламтяха, а очите и бяха влажни най-после издаваше някакво вълнение. Не видях какво направиха и какво си казаха родителите ми през онези кратки пет минути, но бях сигурна, че са се прегърнали и са си казали завинаги „сбогом“. Слязохме, както се бяхме качили — майка ми първа, аз след нея мълчаливо. С прибраните в чантата бижута, документи и снимки, с трийсетте хиляди дуро^[2], стиснати под мишница, с потропващите върху мраморните стъпала токчета. Когато стигнахме до надпартерния етаж, не успях да се сдържа — сграбчих я за ръката и я накарах да спре и да се обърне. Лицето ми беше точно срещу нейното, а гласът ми — изпълнен с ужас шепот:

— Наистина ли ще го убият, майко?

— Не знам, скъпа, не знам…