Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (47)

46.

В средата на януари се срещнах с него, за да му разкажа подробностите около кражбата на наследството. Предположих, не повярва на историята, или поне така ми се стори. Обядвахме в „Ларди“ и той предложи да продължим да се виждаме. Отказах, без да имам основателна причина; може би смятах, че е твърде късно, за да наваксаме това, което бяхме пропуснали да изживеем заедно. Той настояваше, не възнамеряваше да приеме отказа ми толкова лесно. И отчасти успя — съпротивата ми постепенно се сломи. Обядвахме няколко пъти заедно, отидохме на театър и на концерт в „Реал“, дори една неделна сутрин се разходихме в Ретиро, както преди трийсет години се бе разхождал с майка ми. Разполагаше със свободно време, вече не работеше; в края на войната си възвърнал фабриката, но решил да не я отваря повече. После продал терените, на които се намирала, и заживял с парите, получени за тях. Защо не бе продължил, защо не бе възстановил дейността си след конфликта? Мисля, че от разочарование. Никога не ми разказа подробно за премеждията си през онези години, но коментарите, вмъкнати в различните разговори, които водехме по онова време, ми позволиха да възстановя донякъде мъчителната му история. Не изглеждаше обаче озлобен; беше твърде рационален, за да позволи омразата да направлява живота му. Въпреки че принадлежеше към класата на победителите, беше невероятно критичен към новия режим. Беше също така и ироничен, и чудесен събеседник, и между нас се установи особена връзка, с която нямахме за цел да запълним празнотата, оставена от отсъствието му през годините на детството и младостта ми, а по-скоро да започнем едно приятелство между възрастни хора. В неговия кръг се заговори за нас, понесоха се слухове за естеството на отношенията ни и до ушите му стигнаха десетки невероятни предположения, които той, развеселен, сподели с мен и не си направи труда да разясни пред когото и да било.

Срещите с баща ми ме накараха да видя една непозната за мен страна на действителността. Благодарение на него научих нещо, за което вестниците изобщо не пишеха, а именно, че страната живее в постоянна правителствена криза, в която слуховете за уволнения и оставки, смяната на министри, съперничествата и конспирациите бяха ежедневие. Отстраняването на Бейгбедер четиринайсет месеца след като се бе заклел като министър в Бургос, беше безсъмнено най-скандалното, но в никакъв случай не бе единственото уволнение.

Докато Испания бавно започваше да се възстановява, сред лагера на победителите във войната цареше разкол: вместо да съжителстват мирно и сговорно, те се хващаха за гушите като в някой водевил. Армията срещу Фалангата, Фалангата срещу монархистите, монархистите се гневяха, защото Франко не се ангажираше с реставрацията на монархията. Самотен и дистанциран, Франко стоеше в „Ел Пардо“ и подписваше с твърда ръка присъди, без да взема ничия страна. Серано Сунер воюваше срещу всички, всички — срещу Сунер; едни интригантстваха в полза на Оста, други — в полза на Съюзниците, всеки залагаше на сляпо, без да знае кой в крайна сметка „ще вкара добичетата в обора“, както би казала Канделария.

През това време германците и британците провеждаха неизменната си тактика както на световната сцена, така и по улиците на испанската столица. За съжаление, германците разполагаха с много по-мощна и ефикасна пропагандна машина в сравнение с тази на каузата, на чиято страна съдбата ме бе поставила. Както ми беше казал Хилгарт в Танжер, тя се управляваше от самото посолство, при това с щедри финансови средства и огромен екип, ръководен от прочутия Лацар, който, освен всичко, се ползваше с благосклонност на режима. Знаех от първа ръка, че води оживен светски живот: германките и някои испанки постоянно споменаваха в ателието за вечерите и празненствата, които организираха, из салоните на резиденцията му всяка вечер можеше да се види някой ушит от мен тоалет.

Все по-често в пресата се провеждаха кампании, които целяха да повишат авторитета на германците. За тази цел използваха привличащи погледа гръмки обяви, които с един и същ ентусиазъм рекламираха автомобилни мотори и текстилни бои. Пропагандата беше постоянна и смесваше идеи и продукти, прокарвайки убеждението, че германската идеология е способна да постигне успехи, недостижими за останалите страни в света. Привидно търговското предназначение на обявите не скриваше посланието: Германия беше готова да властва над планетата и искаше да набие това в главите на добрите си приятели, които имаше в Испания. И за да не остане никакво съмнение, в стратегиите си обикновено включваха рисунки с голямо визуално въздействие, с големи букви и живописни карти на Европа, на които Германия и Иберийският полуостров се свързваха с ясно очертани стрелки, докато Великобритания сякаш беше потънала вдън земя.

В аптеките, кафенетата и бръснарниците се раздаваха безплатно сатирични списания и книжки с кръстословици, подарени от германците; сред вицовете и анекдотите имаше кратки сведения за победоносни военни операции, а правилното решение на всички игри и ребуси винаги беше свързано с политиката, естествено в полза на германците. Същото се отнасяше за брошурите, предназначени за професионалисти, приключенските разкази за деца и юноши и дори енорийските листовки на стотици черкви. Говореше се също, че улиците са пълни с испански доносници, наети от германците, за да провеждат директна пропаганда по спирките на трамваите и по опашките в магазините и кината. Лозунгите понякога звучаха относително правдоподобно, а в много други случаи — нелепо. Тук-там се разнасяха слухове, които винаги бяха неблагоприятни за британците и съюзниците им: че крадели зехтина на испанците и го карали с дипломатически коли в Гибралтар; че брашното, дарено от Американския червен кръст, било толкова некачествено, че от него испанският народ се разболявал; че на пазарите нямало риба, защото риболовните кораби били задържани от британския флот; че качеството на хляба било отвратително, защото поданиците на Негово величество потапяли аржентинските кораби, натоварени с жито; че американците в съюз с руснаците готвели нашествие на полуострова.

Междувременно британците не стояха със скръстени ръце. Реакцията им се свеждаше предимно до това да приписват на испанския режим всичките беди, сполетели народа, като засягаха най-болното място; ужасния глад, който караше хората да се ровят по кофите и да ядат боклуци, от които се разболяваха, цели семейства да тичат отчаяно след камионите на Социалната помощ, а майките да се изхитрят — бог знае как — да правят запръжка без олио, омлет без яйца, сладкиши без захар и странна наденица без следа от свинско и с подозрителен вкус на риба треска. За да събудят симпатиите на испанците към каузата на Съюзниците, англичаните също проявяваха все по-голяма изобретателност. Пресслужбата на посолството в Мадрид изготвяше листовки, които самите служители, начело с младия пресаташе Том Бърнс, раздаваха по тротоарите в близост до легацията. Малко по-рано бе отворил врати Британският институт, ръководен от Уолтър Старки — ирландски католик, когото някои наричаха дон Хитано. Говореше се, че единственото разрешение за откриването била искрената, но вече невалидна дума на Бейгбедер в последните му решения като министър. Привидно ставаше дума за културен център, в който преподаваха английски и организираха конференции, вечеринки и други събития, имащи по-скоро светски, отколкото чисто интелектуален характер. По всяка вероятност обаче беше прикрит център на британската пропаганда, много по-ефикасна и рафинирана в сравнение с германската пропагандна машина.

Така премина зимата, трудна и напрегната почти за всички: и за страните, и за хората. И почти без да усетя, настъпи пролетта. А с нея пристигна нова покана от баща ми. Хиподрумът „Сарсуела“ отваря врати, защо не го придружа?

Когато бях само една начинаеща шивачка в дома на доня Мануела, слушахме постоянно отзиви за хиподрума, който клиентките ни посещаваха. Вероятно много малко дами се интересуваха от самите надбягвания, но подобно на конете, те също се състезаваха. Ако не по бързина, то по елегантност. По онова време старият хиподрум се намираше в края на „Кастеляна“ и беше място за светски срещи на най-заможната буржоазия, на аристокрацията и дори на градския двор — Алфонсо XIII често се появяваше в кралската ложа. Малко преди войната започна строителството на ново, по-модерно съоръжение; конфликтът обаче прекъсна изпълнението на проекта за новия хиподрум. Две години след войната той, все още полузавършен, отваряше врати на хълма Ел Пардо.

От седмици предстоящото откриване заемаше първите страници на вестниците и новината за него се носеше от уста на уста. Баща ми ме взе с автомобила си, обичаше да шофира. По пътя ми обясняваше процеса на строителството на хиподрума с оригиналния му вълнообразен покрив, споделяйки ентусиазма на хиляди мадридчани, които се връщаха към конните надбягвания. Аз, от своя страна, му разказах спомените си за хиподрума в Тетуан и внушителната фигура на халифа, който всеки път прекосяваше на кон площад „Еспаня“, за да отиде в джамията. И толкова, толкова говорихме, че дори не остана време да ме предупреди, че същия следобед е предвидил да се срещне и с други хора. Едва когато стигнахме до трибуните, аз осъзнах, че с присъствието си на това на пръв поглед невинно събитие току-що сама съм влязла в устата на лъва.