Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (52)

51.

Мануел да Силва ме чакаше в бара на хотела. Заведението беше пълно — компании, двойки, самотни мъже. Разпознах го веднага щом преминах през двукрилата врата. А той разпозна мен.

Слаб и строен, мургав, с леко посребрени слепоочия и смокинг със светло сако. Поддържани ръце, тъмни очи, елегантни движения. Наистина имаше държане и маниери на завоевател. В него обаче имаше и нещо друго, което предусетих още щом разменихме първия поздрав и се отправихме към терасата с изглед към градината. Нещо, което ме накара веднага да застана нащрек. Интелигентност. Проницателност. Решителност. Светски опит. За да измамя този мъж, нямаше да са достатъчни само няколко очарователни усмивки и арсенал от гримаси и пърхане с мигли.

— Много съжалявам, че няма да мога да вечерям с вас, защото както ви казах по телефона, имам ангажимент, уговорен отпреди няколко седмици — каза той, докато ми придържаше кавалерски облегалката на стола.

— Не се безпокойте — отвърнах аз, като седнах престорено бавно. Краят на шафраненожълтата ми рокля почти докосна пода; със заучен жест отметнах косата си назад, над разголените рамене, и кръстосах крака, като оставих да се виждат един глезен, началото на прасеца и острият връх на обувката. Забелязах, че Да Силва не откъсва нито за миг очи от мен. — Освен това — добавих — съм малко уморена от пътуването. Ще ми се отрази добре, ако си легна рано.

Сервитьорът постави шампаниера и две чаши на масата. Терасата гледаше към прекрасна градина с дървета и цветя. Смрачаваше се, но все още се долавяха последните отблясъци на слънцето. Лек бриз напомняше, че морето е наблизо. Ухаеше на цветя, на френски парфюм, на сол и зеленина. От вътре долитаха звуци на пиано, а от близките маси до нас достигаха спокойни разговори на различни езици. Сухият и прашен Мадрид, който бях напуснала преди по-малко от денонощие, внезапно ми се стори като ужасен кошмар от друго време.

— Трябва да ви призная нещо — каза домакинът ми, след като чашите бяха напълнени.

— Слушам ви — отвърнах и поднесох чашата към устните си.

— Вие сте първата мароканка, която срещам в живота си. Сега тук е пълно с чужденци от различни националности, но всички идват от Европа.

— Никога ли не сте били в Мароко?

— Не. И съжалявам много, особено ако всички мароканки са като вас.

— Това е прекрасна страна с чудесни хора, но едва ли ще срещнете много жени като мен. Аз не съм типична мароканка, защото майка ми е испанка. Но обожавам Мароко: там живее семейството ми, там е домът ми, там са приятелите ми. Макар че сега живея в Мадрид.

Отново отпих от чашата — бях доволна, че се налагаше да скрия истината само за най-необходимото. Лъжите се бяха превърнали в неотменна част от живота ми, но се чувствах по-сигурна, ако не беше нужно да прибягвам често към тях.

— Вие също говорите отлично испански — отбелязах аз.

— Работил съм с испанци. Баща ми в продължение на години имаше съдружник в Мадрид. Преди войната, искам да кажа — войната в Испания, ходех често в Мадрид по работа. Напоследък се занимавам с друг бизнес и пътувам по-рядко до Испания.

— Вероятно моментът не е подходящ.

— Зависи — каза той с лека ирония. — Изглежда, при вас нещата вървят добре.

Усмихнах се отново, като се питах какво, по дяволите, му бяха разказали за мен.

— Виждам, че сте добре осведомен.

— Поне се опитвам.

— Да, трябва да призная, че скромната ми дейност не върви зле. Всъщност, както знаете, затова съм тук.

— За да отнесете в Испания най-хубавите платове за новия сезон.

— Наистина това е намерението ми. Казаха ми, че имате прекрасни китайски коприни.

— Искате ли да знаете истината? — попита той, като ми намигна престорено съучастнически.

— Да, моля ви — казах аз тихо, като влязох в тона му.

— Истината е, че не знам — поясни той със смях. — Нямам никаква представа какви са коприните, които внасяме от Макао. Не се занимавам пряко с това. Текстилният бранш…

Един слаб млад мъж с тънки мустаци, може би секретарят му, се приближи учтиво, извини се на португалски и прошепна в лявото му ухо нещо, което не успях да чуя. Престорих се, че съзерцавам тъмнеещия хоризонт отвъд градината. Белите електрически глобуси току-що бяха запалени, оживените разговори и акордите на пианото продължаваха да се носят във въздуха. Вместо да се отпусна обаче в този истински рай, аз бях изцяло погълната от случващото се между двамата мъже. Предположих, че това ненадейно прекъсване беше съгласувано предварително: ако срещата с мен не му беше по вкуса, Да Силва можеше да се сдобие с оправдание и си тръгне веднага, изтъквайки като причина някой неочаквано възникнал въпрос. Ако обаче решеше, че си струва да остане с мен би могъл да изслуша съобщението и просто да отпрати новодошлия.

За щастие избра второто.

— Както ви казвах — продължи той, след като сътрудникът му си отиде, — аз не се занимавам пряко с вноса на платове. Искам да кажа, че съм наясно с данните и цифрите, но не знам какви са естетическите им качества, които, предполагам, ви интересуват.

— Вероятно някой ваш служител може да ми помогне — подхвърлих аз.

— Разбира се, имам много добре обучен персонал. Но бих желал да се заема лично.

— Не искам да ви причинявам…

Не ме остави да довърша.

— За мен ще бъде удоволствие да ви помогна — каза той и направи жест на сервитьора да напълни отново чашите. — Колко време смятате да останете сред нас?

— Около две седмици. Но бих искала да се възползвам от престоя, за да посетя и други доставчици, например ателиета и магазини за обувки, шапки, бельо, галантерия… Както вероятно знаете, сега в Испания не може да се намери почти нищо прилично.

— Не се безпокойте, ще ви предоставя всички необходими контакти. Нека си помисля — утре сутринта заминавам за кратко, надявам се да се върна до два дни. Желаете ли да се видим в четвъртък сутринта?

— Разбира се, но не искам да ви притеснявам…

Той се приведе напред и впери поглед в мен.

— Вие никога не бихте могли да ме притесните.

„Така си мислиш“, мина ми като светкавица през ума. На устата ми обаче се появи поредната усмивка.

Продължихме да бъбрим за дреболии. Десет, може би петнайсет минути. Когато пресметнах, че е настъпил моментът да сложа край на срещата, престорих се, че се прозявам, и веднага след това прошепнах смутено:

— Съжалявам. Нощта във влака беше изтощителна.

— Тогава ви оставям да си починете — каза той и се изправи.

— Освен това имате уговорена вечеря.

— А, да, вярно, вечерята. — Дори не си направи труда да погледне часовника. — Навярно ме чакат — добави неохотно.

Предположих, че лъже. А може би не лъжеше.

Тръгнахме към фоайето и по пътя той поздравяваше ту едни, ту други, като сменяше езиците с удивителна лекота. Тук ръкостискане, там потупване по гърба; сърдечна целувка по бузата на една крехка като мумия старица и дяволито намигване към две натруфени дами, обсипани с бижута от главата до петите.

— В Ещорил е пълно със застарели дами, които някога са били богати, но вече не са — прошепна ми той на ухото. — Вкопчили са се обаче в миналото със зъби и нокти и предпочитат да ядат хляб и маслини, но да не продават на безценица малкото, което е останало от повехналото им величие. Ходят, отрупани с перли и брилянти, загръщат се във визон и хермелин дори посред лято, но в ръката си носят само чанта, пълна с паяжини, в която от месеци не е имало дори едно ескудо.

Безупречната елегантност на роклята ми беше напълно в тон с обстановката и той се погрижи това да бъде забелязано от всички наоколо. Не ме представи на никого, нито ми каза кой кой е — само вървеше до мен, в крачка с мен, сякаш ме ескортираше, все така любезен, показвайки ме като трофей.

Докато се отправяхме към изхода, аз направех бърза равносметка на срещата. Мануел да Силва беше дошъл, за да ме поздрави, да ме покани на чаша шампанско и най-вече да ме прецени със собствените си очи дали си струва да се заеме лично с поръчението, което бе получил от Мадрид. Някой чрез някого и чрез посредничеството на още някой му бе поискал като услуга да бъде внимателен към мен, но това можеше да се свърши по два начина. Единият беше да прехвърли отговорността, да накара някой компетентен служител да ме обгрижва, като самият се освободи от това задължение. Вторият начин беше да се обвърже лично. Времето му беше безценно и ангажиментите му бяха без съмнение многобройни. Обстоятелството, че бе предложил да се заеме лично с незначителните ми поръчки, означаваше, че задачата ми се развиваше в положителна посока.

— Ще се свържа с вас веднага щом мога.

Той протегна ръка, за да се сбогува.

— Много благодаря, господин Да Силва — казах аз, като протегнах и двете си ръце.

— Моля ви, наричайте ме Мануел — предложи той. Забелязах, че задържа ръцете ми няколко секунди повече от необходимото.

— Тогава аз съм Арис за вас.

— Лека нощ, Арис. За мен беше истинско удоволствие да се запозная с вас. Починете си и се наслаждавайте на страната ни до следващата ни среща.

Влязох в асансьора и издържах погледа му, докато двете позлатени врати започнаха да се затварят, стеснявайки постепенно гледката към фоайето. Мануел да Силва остана пред тях, докато фигурата му също изчезна — първо раменете, после ушите и вратът и накрая носът.

Когато най-после бях извън полезрението му и се понесохме нагоре, аз издъхнах толкова силно, че младият мъж, който обслужваше асансьора, едва се сдържа да не попита как се чувствам. Първата стъпка от мисията ми беше направена: изпитанието бе преодоляно.