Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (68)

68.

Маркъс дойде в уговорения час. Бях му оставила съобщение в хотела и както предположих, то бе стигнало до него. Нямаше представа кой живее на този адрес — знаеше само, че аз ще го чакам там. И наистина бях там, облечена в рокля от червен копринен креп, ослепителна от главата до петите. Идеално гримирана, с открита шия и коса, прибрана във висок кок. Чаках.

Пристигна, в безупречен смокинг и колосана риза, скриващи тялото му, закалено в хиляди незнайни и опасни авантюри. Поне така беше до момента. Веднага щом чух звънеца, сама отидох да му отворя. Поздравихме се, сдържайки с мъка нежността и копнежа да се докоснем. Най-сетне бяхме близо един до друг, почти интимно близо, след последното му внезапно заминаване.

— Искам да те запозная с един човек.

Хванах го под ръка и го заведох в салона.

— Маркъс, това е Гонсало Алварадо. Поканих те в дома му, защото искам да знаеш кой е той. Искам той също да знае кой си ти. Да бъде наясно кои сме двамата с теб.

Поздравиха се любезно, Гонсало ни поднесе питиета и няколко минути тримата разговаряхме за банални неща, докато в един момент прислужницата извести домакина, че го търсят по телефона.

Останахме сами. На пръв поглед бяхме идеалната двойка. Но ако някой можеше да чуе дрезгавия шепот на Маркъс до ухото ми, произнесен почти без да си отваря устата, навярно щеше да долови нещо друго.

— Може ли да поговорим насаме за минутка?

— Разбира се. Ела с мен.

Заведох го в библиотеката. Величественият портрет на доня Карлота все така властваше от стената зад писалището с тиарата си от брилянти, която за кратко беше моя, преди да изчезне без следа.

— Кой е мъжът, с когото ме запозна? Защо искаш да знае за мен? Какъв капан е това, Сира? — попита той раздразнено, когато се уединихме.

— Капан, който заложих специално за теб — казах аз, като седнах в едно кресло. Кръстосах крака и поставих дясната си ръка върху облегалката. Самоуверена и владееща положението, сякаш цял живот бях устройвала засади като тази. — Искам да знам дали ще останеш в живота ми, или е по-добре да не се виждаме повече.

Думите изобщо не му се сториха забавни.

— Това е безсмислено, смятам, че е по-добре да си вървя…

— Толкова бързо ли се предаваш? Само преди три дни беше готов да се бориш за мен. Обеща ми, че ще го направиш — каквото и да ти струва. Каза, че вече си ме изгубил веднъж и няма да позволиш това да се повтори. Толкова скоро ли изстинаха чувствата ти? Или може би си ме лъгал?

Погледна ме, без да ми отговори, като стоеше все така прав, напрегнат и студен, отчужден.

— Какво искаш от мен, Сира? — попита най-после той.

— Да ми изясниш нещо за твоето минало. В замяна на това ще узнаеш всичко, което трябва да знаеш за настоящето ми. И освен това ще получиш награда.

— Какво точно искаш да знаеш за миналото ми?

— Да ми кажеш защо дойде в Мароко. А ти не искаш ли да знаеш каква ще е наградата ти?

Не ми отговори.

— Наградата съм аз. Ако отговорът ти ме удовлетвори, оставам с теб. Ако не е убедителен, губиш ме завинаги. Ти избираш.

Замълча отново. После бавно се приближи до мен.

— Какво значение има за теб защо съм дошъл в Мароко?

— Веднъж, преди години, се влюбих в мъж, който не разкри истинското си лице, и ми струваше огромно усилие да излекувам раните, които ми нанесе. Не искам с теб да се случи същото. Не искам повече тайни и лъжи. Не искам повече мъжете да разполагат с мен, както решат, да заминават и да се връщат без предупреждение, пък било то и за да ми спасят живота. Затова трябва да видя всичките ти карти, Маркъс. Вече обърнах някои от тях: знам за кого работиш; знам, че не се занимаваш с бизнес; знам, че преди също не си се занимавал с журналистика. Но трябва да запълня други празноти в историята ти.

Най-сетне приседна на страничната облегалка на дивана. Опря единия крак на земята и прехвърли другия върху него. С изправен гръб, все още с чаша в ръка, с намръщено изражение.

— Добре — каза той след няколко секунди. — Готов съм да говоря. При условие че ти също ще бъдеш откровена с мен. Напълно.

— След това, обещавам.

— Сега ми кажи какво знаеш вече за мен.

— Че работиш за британското разузнаване. СИС, МИ-6, или както предпочиташ да го наричаш.

На лицето му не се появи учудено изражение: вероятно го бяха тренирали добре, умееше да прикрива чувствата си. За разлика от мен. Мен не ме бяха обучавали, не ми бяха осигурили никаква защита — просто ме хвърлиха, невъоръжена и беззащитна, в един свят на изгладнели вълци. Аз обаче се учех. Сама, с опити и грешки: препъвах се и падах, после се изправях и тръгвах отново. С всяка измината крачка стъпвах все по-твърдо. Главата ми бе вдигната високо и погледът ми бе вперен напред.

— Не знам как си получила тази информация — отвърна той. — Във всеки случай, няма значение — предполагам, че източниците ти са достоверни, и е безсмислено да отричам очевидното.

— Липсват обаче още някои неща.

— Откъде искаш да започна?

— Например от момента, в който се запознахме. От истинските причини, които те доведоха в Мароко.

— Добре. Основната причина беше, че в Лондон знаехме твърде малко за случващото се в протектората, а от различни източници бяхме научили, че германците започват да проникват там свободно със съгласието на испанските власти. Разузнаването ни нямаше почти никаква информация за висшия комисар Бейгбедер: не знаехме нищо за живота му, за плановете му за бъдещето и перспективите пред протектората, и най-вече не познавахме отношението му към германците, които действаха свободно на територията, която той управляваше.

— И какво откри?

— Както и предполагахме, германците се чувстваха като у дома си и действаха свободно, понякога със съгласието му, понякога — не. Самата ти ми помогна да получа тази информация.

Отминах с мълчание уточнението.

— А относно Бейгбедер? — попитах аз.

— Научих същото, което и ги знаеш. Че е много интелигентен и различен.

— А защо те изпратиха в Мароко, след като беше в такова ужасно състояние?

— Имахме информация за Розалинда Фокс, наша сънародничка, която поддържаше любовна връзка с висшия комисар истинско съкровище за нас, най-добрата възможност. Беше рисковано да се свържем директно с нея: тя беше изключително ценна и не можехме да си позволим да я изгубим в някоя зле подготвена операция. Трябваше да изчакаме подходящия момент. И когато узнахме, че търси човек, който да изведе от страната майката на нейна приятелка, машината се задейства. Решиха, че аз съм най-подходящият агент за тази мисия, защото в Мадрид бях поддържал връзка с човек, който извеждаше хора от страната към Средиземно море. Самият аз бях информирал подробно Лондон за дейността на Ланс, затова прецениха, че това е идеалното алиби, с което да се появя в Тетуан и да се сближа с Бейгбедер под претекста, че правя услуга на любовницата му. Съществуваше само един малък проблем: по същото време аз лежах полумъртъв в Кралската лондонска болница с изпотрошено тяло, в полусъзнание и натъпкан с морфин.

— Ти обаче рискува, измами всички нас и постигна целта си…

— Много повече от предвиденото — каза той. На устните му се появи лека усмивка, първата, откакто се бяхме уединили в библиотеката. Сърцето ми се разтуптя: най-после онзи Маркъс, за когото толкова копнеех, когото исках да задържа до себе си, се беше завърнал. — Бяха прекрасни дни — продължи той. — След като бях живял повече от година в разтърсваната от война Испания, Мароко беше най-хубавото, което можеше да ми се случи. Възстанових се и изпълних задачата си повече от успешно. И се запознах с теб. Какво повече можех да искам?

— Как го правеше?

— Всяка нощ предавах от стаята си в хотел „Насионал“. Носех малък радиопредавател, скрит в дъното на куфара. И всеки ден пишех кодиран отчет за всичко, което виждах, чувах и вършех. После, когато беше възможно, го предавах на свръзката в Танжер, продавач в „Саконе и Спийд“.

— Никой ли не те заподозря?

— Напротив. Знаеш много добре, че Бейгбедер не беше никак глупав. Претърсиха стаята ми няколко пъти, но вероятно бяха пратили неопитен човек: така и не откриха нищо. Германците също ме подозираха, макар че и те не се добраха до никаква информация. Аз, от своя страна, внимавах много да не направя погрешна стъпка. Общувах само с хора от официалните кръгове и се въздържах да навлизам в опасни води. Напротив, държах се безупречно, виждаха ме с подходящите хора и винаги на открито. Привидно всичко беше прозрачно. Още въпроси?

Изглеждаше много по-отпуснат, по-близък. Отново приличаше на предишния Маркъс.

— Защо си тръгна така внезапно? Не ме предупреди, появи се една сутрин в дома ми, съобщи ми, че майка ми е на път, и повече не те видях.

— Заповядаха ми да напусна протектората незабавно. Постоянно пристигаха нови германци, получи се сведение, че някой ме подозира. Въпреки това, успях да забавя отпътуването си с няколко дни, с риск да бъда разкрит.

— Защо?

— Не исках да си тръгна, преди да се уверя, че евакуирането на майка ти е преминало успешно. Бях ти го обещал. И щях да бъда безкрайно щастлив, ако можех да остана с теб, но уви, моят свят беше друг. Трябваше да замина. Освен това моментът не беше подходящ и за теб. Все още не бе превъзмогнала една измяна и не беше готова да се довериш изцяло на друг мъж, още по-малко на човек, който неизбежно трябваше да те напусне, без да бъде ясен и откровен докрай. Това е всичко, скъпа моя Сира. Край. Тази история ли искаше да чуеш? Устройва ли те тази версия?

— Устройва ме — казах аз, като станах и тръгнах към него.

— Е, спечелих ли си наградата?

Не отвърнах нищо. Просто се приближих до него и доближих устни към ухото му. Забелязах как се напрегна, когато ме почувства близо до себе си.

— Да, спечели наградата си. Но може би съм един отровен подарък.

— Може би. За да го установя обаче, трябва да чуя твоя разказ. Оставих в Тетуан една млада, нежна и наивна шивачка, а в Лисабон срещнах зряла жена, под ръка с ужасно неподходящ тип. Искам да знам какво се е случило междувременно.

— Веднага ще узнаеш. И за да не остане никакво съмнение, ще го чуеш от друг човек, когото мисля, че вече познаваш. Ела с мен.

Тръгнахме прегърнати по коридора към салона. Отдалече чух силния глас на баща си и отново си спомних деня, в който се запознах с него. Колко превратности се бяха случили в живота ми оттогава. Колко пъти бях потъвала до дъното и бях оставала без дъх, колко пъти бях изплувала отново… Това обаче беше минало; време бе да престанем да се обръщаме назад. Сега трябваше да се съсредоточим единствено в настоящето. Да се изправим лице в лице с него, за да очертаем посоките на бъдещето.

Предположих, че останалите двама гости вече са тук и че всичко се развива според плана. Когато влязохме, се отдръпнахме един от друг, но пръстите ни останаха сплетени. Бяха дошли и двамата. Аз се усмихнах, но не и Маркъс.

— Добър вечер, госпожо Хилгарт. Добър вечер, капитане. Радвам се да ви видя — казах аз, прекъсвайки разговора, който водеха.

В стаята надвисна гробна тишина. Тежка и напрегната, наелектризирана.

— Добър вечер, госпожице — отвърна Хилгарт след няколко секунди, които ни се сториха безкрайни. Гласът му звучеше глухо, като че ли излизаше от пещера. От една тъмна и студена пещера, в която началникът на британските тайни служби в Испания, човекът, който знаеше всичко или би трябвало да знае, вървеше пипнешком. — Добър вечер, Логан — добави след това. Жена му, този път без маската за лице от козметичния салон, беше толкова шокирана, когато ни видя заедно, че дори не успя да ни поздрави. — Мислех, че сте се върнали в Лисабон — продължи морският аташе, обръщайки се към Маркъс. Отново настъпи дълго мълчание, след което той добави: — Всъщност нямах представа, че се познавате.

Усетих, че Маркъс се готви да каже нещо, но не му позволих. Стиснах силно ръката му, която все още държах, и той ме разбра. Не го погледнах: не исках да видя дали споделя изумлението със семейство Хилгарт, не поисках да узная реакцията му, когато ги видя седнали в този чужд салон. Щяхме да говорим по-късно, когато духовете се успокоят. Вярвах, че ще имаме достатъчно време за това.

В големите светли очи на съпругата долових огромен смут. Тя ми беше дала указания за мисията в Португалия, беше напълно запозната с работата на мъжа си. Вероятно двамата трескаво стигаха до същите заключения, до които и аз бях стигнала при последната ми среща с капитана. Да Коща и Лисабон, внезапното пристигане на Маркъс в Мадрид, еднаквата информация, която двамата бяхме донесли с разлика от няколко часа. Очевидно това не бе плод на случайността. Как са могли да го пропуснат?…

— С агент Логан се познаваме от години, капитане, но отдавна не се бяхме виждали. Тъкмо се осведомявахме взаимно за своята дейност — поясних аз. — Вече имам известна представа за неговото положение и работата му. Вие самият ми помогнахте изключително много в тази насока. Затова си помислих, че може би ще бъдете така любезен да го информирате за моето положение и работата ми. Тъкмо и баща ми ще научи за това. О, извинете! Забравих да ви кажа: Гонсало Алварало ми е баща. Не се тревожете, ще внимаваме да не се показваме заедно на обществени места, но трябва да разберете, че ми е невъзможно да прекратя връзките си с него.

Хилгарт не отговори веднага — отново ни оглеждаше двамата изпод вежди с твърд като гранит поглед.

Представих си как се чувства Гонсало — вероятно беше шокиран като Маркъс, но никой от двамата не изрече и звук. Просто стояха и също като мен чакаха Хилгарт да възприеме и осмисли дързостта ми. Объркана, жена му намери спасение в цигарата, която извади с нервни пръсти от табакерата си. Изминаха няколко изпълнени с неловко мълчание секунди, през които се чу само неколкократното щракане на запалката. Накрая морският аташе проговори:

— Ако аз не го изясня, предполагам, че вие така или иначе ще го направите…

— Опасявам се, че няма да ми оставите друг избор — казах аз, като го дарих с най-хубавата си усмивка.

В тишината се чу как потраква ледът в чашата с уиски, която той поднесе към устните си. Съпругата му прикри объркването си, като всмукна дълбоко от своята „Крейвън Ей“.

— Предполагам, че това е цената, която трябва да платим за всичко, което ни донесохте от Лисабон — рече той накрая.

— За това и за всички бъдещи мисии, в които отново ще рискувам живота си, имате думата ми. Думата ми на шивачка, думата ми на шпионка.