Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (15)

14.

Настаних се за по-малко от седмица. Пришпорвана от Канделария, аз подреждах стаи и поръчвах мебели, уреди и инструменти. Тя посрещаше всичко с изобретателност и пари, готова да се раздаде докрай в това начинание с все още неясно бъдеще.

— Ти само кажи, душице, защото никога през живота си не съм виждала истинско модно ателие и нямам представа какво точно трябва за подобно нещо. Ако не беше проклетата война, можехме да отидем с теб в Танжер и да купим чудни френски мебели от „Пале дю Мобилие“, и между другото половин дузина гащи от „Ла Султана“, но понеже не можем да мръднем от Тетуан, а и не искам да те свързват много-много с мен, ти ще ми казваш какво ти е нужно, а аз ще гледам някак да го намеря чрез връзките си. Така че давай, момиче, кажи какво трябва да купя и откъде да почна.

— Първо салонът. Той ще определя облика на ателието, затова трябва да излъчва изисканост и добър вкус — казах аз, припомняйки си ателието на доня Мануела и къщите, в които бях влизала, докато разнасях готовите поръчки. Апартаментът на „Сиди Мандри“, построен по мярката на малкия Тетуан, не беше толкова внушителен и голям като богаташките къщи в Мадрид, но споменът от миналото можеше да ми помогне да подредя настоящето.

— И какво ще сложим в него?

— Един хубав диван, четири удобни кресла, голяма маса в средата и две-три по-малки помощни масички. Плътни завеси за прозорците и една голяма лампа. За момента това е достатъчно. Малко неща, но качествени и със стил.

— Не знам как ще изнамеря всичко това, душице, в Тетуан няма такива скъпи магазини. Нека си помисля малко; имам един приятел, който е шофьор, може да го склоня да ми докара нещо… Е, ти не се тревожи, все някак ще се оправя, а и едва ли ще е от значение, ако някое от нещата е втора или трета ръка, стига да е качествено, нали? Така къщата ще изглежда по-старинна. Продължавай, момичето ми.

— Скици, чуждестранни модни списания. Доня Мануела имаше дузини от тях. Когато остаряваха, ни ги подаряваше и аз си ги носех вкъщи — не ми омръзваше да ги разглеждам.

— И това няма да се намери лесно. От бунта насам границите са затворени и почти нищо не идва отвън. Познавам обаче един тип, който има пропуск за Танжер, може да го придумам да ми донесе. После кой знае какво ще ми поиска в замяна, но това вече е Божа работа…

— Дано имаме късмет. И гледайте да бъдат повечко и от най-добрите. — Припомних си имената на някои, които самата аз купувах в Танжер накрая, когато Рамиро нехаеше за мен. По цели нощи намирах утеха в красивите им рисунки и снимки. — Американските „Харпърс Базар“, „Вог“ и „Венити Феър“, френското „Мадам Фигаро“ — добавих аз. — Всички, които намери.

— Веднага. Още нещо?

— Трикрило огледало за пробната. И още две кресла. И тапицирана пейка, на която да се оставят дрехите.

— Друго?

— Платове. Парчета от по три-четири педи от най-добрите платове, които да служат за мостри, не цели топове, докато нещата не потръгнат.

— Най-качествените са в „Ла Каракеня“. В никакъв случай от платовете в буракията^[1], които арабите продават до пазара, много са груби. Ще видя и какво могат да ми намеря индийците на „Ла Лунета“, те са много хитри и винаги пазят нещо по-специално в задните стаички. Имат контакти с френската зона, от там също можем да изнамерим нещо интересно. Продължавай, душко.

— Шевна машина, по възможност американска „Сингер“. Въпреки че почти цялата работа ще се върши на ръка, не е зле да имаме една. Както и хубава ютия с маса за гладене. И два манекена. За останалите неща ще се погрижа аз, само ми кажете къде се намира най-добрата кинкалерия.

И така постепенно се обзаведохме. Аз поръчвах от предната линия, после Канделария, в тила, използваше неуморно уменията си на търговка, за да достави това, от което се нуждаехме. Понякога мъже с мрачни лица донасяха късно вечер стоката, скрита под одеяла. Понякога доставките се извършваха денем, пред очите на всеки, който минеше по улицата. Пристигаха мебели, бояджии и електротехници; получавах колети, работни инструменти и най-различни поръчки. Кацнала на високите си токчета, наблюдавах процеса от началото до края, приела образа на светска, бляскава и самоуверена жена. С решителен вид, с корави от грима мигли и приглаждайки непрекъснато новата си прическа, своевременно отстраних появилите се неочаквано спънки и се запознах със съседите. Всички ме поздравяваха дискретно всеки път, когато ги срещнех на вратата или на стълбите. На партера имаше магазин за шапки и друг за тютюн и цигари. На първия етаж, срещу моята врата, живееше възрастна, облечена в черно жена и млад закръглен мъж с очила, който навярно й беше син. Над мен имаше две семейства с многобройна челяд, които надничаха с любопитство, за да разберат коя ще бъде новата им съседка.

За няколко дни всичко бе готово — оставаше само да съумеем да направим нещо с него. Спомням си, сякаш беше вчера, първата нощ, когато спах там сама и уплашена; почти не склопих очи. Беше още преди полунощ, когато чух последните шумове в съседните жилища: плач на дете, включено радио, гласовете на каращите се майка и син в отсрещния апартамент, потракването на порцелана и течащата от крана вода, докато някой доизмиваше последните чинии от късната вечеря. След полунощ чуждите гласове утихнаха и други въображаеми шумове заеха мястото им — струваше ми се, че мебелите скърцат прекомерно, че по плочките на коридора отекват стъпки и че от прясно боядисаните стени дебнат сенки. Още преди първите лъчи на слънцето аз станах, неспособна да сдържа тревогата си нито секунда повече. Отидох в салона, отворих капаците и излязох на балкона в очакване на зазоряването. От минарето на една джамия прозвуча подканата за фаджр — първата молитва за деня. Улиците бяха все още пусти, а силуетът на Бени Хосмар, едва забележим в здрача, започна да се очертава величествено с появата на първите лъчи светлина. Постепенно, лениво, градът започна да се оживява. Прислужничките мароканки запристигаха, увити и забулени в хиджабите си. Мъжете поеха на работа в обратна посока, жени с покрити с черен воал глави се отправиха забързано по две, по три към черквата. Не успях да видя как децата отиват на училище; нито видях как отварят магазините и канцелариите, нито как слугините излизат да купуват мекици, нито как майките отиват на пазара, за да изберат продуктите, които после местни момчета щяха да отнесат в домовете им в кошове, метнати на гърба. Влязох отново в салона и седнах на новия диван, тапициран с тъмночервена тафта. Защо? За да чакам мига, в който посоката на съдбата ми най-после щеше да се промени.

Жамила дойде рано. Разменихме си нервни усмивки — това беше първият ден и за двете. Канделария ми я беше преотстъпила и аз й благодарих за жеста; бяхме се привързали много една към друга и момичето щеше да бъде моя скъпа съюзница, моя малка сестра. „Аз ще си намеря веднага някоя Фатима; ти вземи Жамила, тя е много добро момиче, ще видиш как ще ти помага.“ Така че при мен дойде кротката Жамила, която беше щастлива, че ще се отърве от тежката работа в пансиона и ще започне със своята госпожица нова дейност, която щеше да облекчи живота й.

Жамила пристигна, но никой не дойде след нея. Нито през първия, нито през втория, нито през следващия ден. Три сутрини ставах преди изгрев и се издокарвах грижливо. С безукорни дрехи и прическа, с блестяща от чистота къща; модните списания с усмихнатите елегантни жени на кориците, шивашките инструменти — подредени в ателието, всичко идеално изпипано, в очакване някой да потърси услугите ми. Но никой сякаш нямаше намерение да го направи.

Понякога чувах шумове, стъпки, гласове на стълбището. Тогава изтичвах на пръсти до вратата и гледах нетърпеливо през шпионката, но звуците никога не бяха предназначени за мен. С око, долепено до кръглото отвърстие, виждах как минават шумни деца, забързани жени и бащи, нахлупили шапки, слугини, натоварени с продукти, разносвачи, портиерката с престилката й, кашлящият пощальон и кой ли не — безкрайна върволица от хора. Никой обаче нямаше намерение да си поръча дрехи в моето ателие.

Поколебах се дали да уведомя Канделария или да продължа търпеливо да чакам. Най-после реших: ще отида до „Ла Лунета“ и ще я помоля да задвижи контактите си, да съобщи тук-там, за да могат потенциалните клиентки да узнаят, че ателието вече е отворено. Ако тя не успееше, съвместното ни начинание щеше да загине, преди да е започнало. Не ми се наложи обаче да моля за намеса Контрабандистката, защото същата сутрин звънецът най-после иззвъня.

— Гутен морген. Казвам се фрау Хайнц, новодошла съм в Тетуан и се нуждая от няколко тоалета.

Приех я облечена с костюма, който си бях ушила преди няколко дни. Тъмносин цвят, тясна пола тип молив, вталено сако без блуза отдолу, чието най-горно копче беше точно на милиметър от мястото, от което деколтето би изгубило благоприличието си. И въпреки това — невероятно елегантно. Единственото украшение, което носех, беше дълга сребърна верижка на шията, завършваща със старинна ножичка от същия метал; не можеше да реже, защото бе много стара, но я намерих в един антиквариат, докато търсех лампа, и веднага реших да я превърна в част от новия ми образ.

Новодошлата едва ме погледна в очите, докато се представяше — погледът й беше зает да преценява обстановката, за да се увери, че отговаря на нивото на това, от което се нуждаеше. Не изпитах затруднение да я обслужа: просто си представих, че съм доня Мануела, превъплътена в една привлекателна и компетентна чужденка. Отидохме в салона и се настанихме в креслата. Тя с леко мъжка решителна поза, а аз — с най-доброто кръстосване на крака, което бях репетирала стотици пъти. Каза ми на оскъдния си испански какво желае. Два костюма, два вечерни тоалета. И екип за игра на тенис.

— Разбира се — излъгах аз.

Нямах никаква представа какво представлява един екип за подобна дейност, но не възнамерявах да призная невежеството си, дори да ме заплашваха с разстрел. Разгледахме списанията и обсъдихме кройки. За вечерните тоалети се спря на модели на двама от най-известните дизайнери по онова време Марсел Роша и Нина Ричи. Избра ги от едно френско списание за висша мода за сезона есен-зима на 1936 година. Идеите за костюмите взе от американското списание „Харпърс Базар“. Бяха модели на модната къща „Хари Анджело“ — име, което никога не бях чувала, но внимавах да не се издам пред нея. Германката, очарована от изобилието на списания, ме попита на примитивния си испански къде съм ги намерила. Престорих се, че не я разбирам: ако научеше за машинациите, които бе приложила съдружничката ми контрабандистка, за да се сдобия с тях, първата ми клиентка щеше веднага да си отиде и повече нямаше да я видя. После минахме към избора на платове. Благодарение на мострите, които различни магазини ми бяха предоставили, аз й показах цял каталог, описвайки качествата на всеки от платовете.

Взехме относително бързо решение. Шифон, кадифе и органза за вечерта; фланела и кашмир за деня. За модела и плата на екипа за тенис не говорихме — щях да измисля нещо, когато му дойдеше времето. Посещението продължи цял час, по средата на който Жамила, облечена с кафтан в турскосиньо, с гримирани с кхол черни очи, се появи мълчаливо с лъскав поднос, на който имаше арабски сладкиши и билков чай. Германката ги прие с удоволствие, а аз скришом благодарих на новата си прислужница със съучастническо намигване. Последната задача се състоеше във вземането на мерки. Записах с лекота данните в една тетрадка с кожени корици — космополитната версия на доня Мануела, в която се бях преобразила, ми беше от изключителна полза. Уговорихме се първата проба да бъде след пет дни и се разделихме с изискана вежливост. „Довиждане, фрау Хайнц, благодаря за посещението. Довиждане, фройлайн Кирога, до скоро.“ Щом затворих вратата, запуших устата си с ръка, за да не извикам, и едвам се удържах да не затропам с крака по пода като див жребец. Ако можех да дам воля на порива си, просто щях да изразя въодушевлението си от мисълта, че нашата първа клиентка е в мрежата и вече няма връщане назад.

През следващите дни работих сутрин, обед и вечер. За пръв път изпълнявах сама толкова важни поръчки, без надзора и помощта на майка ми или на доня Мануела. Поради това впрегнах в задачата петте си сетива, умножени по петдесет хиляди, и въпреки това страхът от провал не ме напусна нито за секунда. Мислено разглобих моделите от списанието и когато образите се изчерпаха, изострих въображението си и прозрях това, което не успявах да видя.

Разчертах платовете с креда и отрязах парчетата със страх, но точно. Сглобих ги, разглобих ги и отново ги сглобих. Тропосвах, шиех, сглобявах и разглобявах, и отново сглобявах върху един манекен, докато резултатът ми се стори задоволителен. Модата се беше променила много от времето, когато бях навлязла в света на кройките и тъканите. Когато постъпих в ателието на доня Мануела — в средата на двайсетте години — преобладаваха свободните линии, ниските талии и дългите поли за деня, и туниките с изчистени кройки и превъзходна простота за вечерта. Трийсетте години наложиха още по-дълги поли с естествена талия, веревни кройки, подчертани с подплънки рамене и чувствени силуети. Модата се променяше с времето, а с тях се променяха изискванията на клиентелата и уменията на модистките. Успях обаче да се приспособя — щях да се радвам, ако и в личния си живот постигнех лекотата, с която се нагаждах към капризите на модните тенденции, диктувани от Париж.