Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (62)

61.

Когато наближихме, установих, че отстрани вече има няколко коли, паркирани една до друга. Големи, лъскави, тъмни. Внушителни.

Вилата на Да Силва се намираше извън града, сравнително близо до Ещорил, но бе достатъчно отдалечена, за да не мога да се върна сама. Запомних някои табели: Гиншу, Малвейра, Колареш, Сингра. Въпреки това, нямах никаква представа къде сме.

Жуау спря бавно колата и колелата изскърцаха върху чакъла. Изчаках да ми отворят вратата. Спуснах бавно единия крак, после другия. Чак тогава видях протегнатата към мен ръка.

— Добре дошла в Кинта да Фонте, Арис.

Излязох бавно. Златистото ламе очертаваше извивките на тялото ми, в косата си бях закичила една от трите орхидеи, които той ми беше изпратил по Гамбоа. Потърсих бързо с очи Гамбоа, докато слизах, но не беше там.

Нощният въздух ухаеше на портокали и кипариси, светлините от фенерите на фасадата обливаха каменните стени на огромната къща. Докато изкачвах стълбите към верандата под ръка с Мануел, забелязах монументален герб над входната врата.

— Емблемата на семейство Да Коща, предполагам.

Много добре знаех, че дядото кръчмар не би могъл и да сънува за родов герб, но той едва ли долови иронията.

Гостите чакаха в просторен салон с тежки мебели и голяма незапалена камина в единия край. Цветята, разпръснати из помещението, не успяваха да смекчат неуютната обстановка. Неловкото мълчание, което обгръщаше присъстващите, също не допринасяше за затопляне на атмосферата. Преброих ги бързо. Двама, четирима, шестима, десет. Десет души, пет двойки. И Да Силва. И аз. Общо дванайсет. Сякаш прочел мислите ми, Мануел съобщи:

— Липсва още един гост, германец, който скоро ще дойде. Ела да те представя, Арис.

За момента съотношението беше почти равностойно: три двойки португалци и две двойки германци, плюе този, когото очакваха. Симетрията обаче свършваше дотук, защото всичко останало беше в странно несъответствие. Германците бяха облечени с тъмни дрехи — строги, дискретни, в тон с мястото и събитието. Съпругите им не бяха ослепително елегантни, но носеха тоалетите си със самочувствие и излъчваха самоувереност. Португалците бяха от друго тесто — и мъжете, и жените. Мъжете бяха облечени в костюми от хубави платове, но качеството се губеше върху тромавите им тела; всички имаха телосложението на селски мъже с къси крака, дебели вратове и широки длани с изпочупени нокти и мазоли. Тримата се фукаха с нови-новенички автоматични писалки в горния джоб на сакото си, а когато се усмихнеха, в устите им проблясваха златни коронки. Жените им, непохватни като тях, се опитваха да пазят равновесие върху лъскавите обувки с високи токчета, в които бяха напъхали отеклите си крака; едната носеше зле поставена шапка; другата беше загърнала раменете си с дълга кожена наметка, която постоянно се свличаше на земята. Третата бършеше устата си с опакото на ръката всеки път, когато си вземаше мезе.

Преди да пристигна, смятах, че Мануел ме е поканил на приема си, за да блесне пред гостите си, да се поперчи с мен като с екзотична вещ, която засилва реномето му на страхотен мачо. Вероятно се очакваше да забавлявам гостенките му с разговори за мода и историйки за висшите германски служители в Испания, както и с други подобни баналности. Но когато видях обстановката, разбрах, че съм се заблуждавала. Макар че ме бе приел като гостенка, Да Силва ме беше завел там не като фигурантка; всъщност той очакваше да споделя ролята му на церемониалмайстор и да му помогна да се справи с тази странна фауна. Аз щях да служа за връзка между германките и португалките; щях да прехвърля моста, без който дамите от двете групи щяха да си разменят единствено погледи през цялата вечер. И ако смяташе да обсъжда важни въпроси, последното, от което се нуждаеше в момента, бяха няколко отегчени и намръщени жени, чакащи с нетърпение мъжете им да ги отведат от там. Ето за това бях тук — да му помогна. Аз го бях предизвикала миналия ден и той бе приел предизвикателството — и двамата печелехме по нещо.

„Добре. Мануел, ще ти дам каквото искаш — казах си аз. Надявам се и ти да направиш същото за мен след това.“ И за да може всичко да протече според очакванията му, потиснах страховете си и надянах на лицето си най-очарователната маска на фалшивата ми самоличност. Прикрих се зад нея, пуснах в ход предполагаемия си чар и преливах от любезност, като я разпределях равномерно между двете националности. Похвалих шапката и кожената наметка на жените от Бейра, пуснах две шеги, които разсмяха всички, позволих на един португалец да докосне задника ми и похвалих добродетелите на германския народ. Най-безсрамно.

Докато на вратата не се появи един черен облак.

— Извинете, приятели — каза Да Силва. — Искам да ви представя Йоханес Бернхарт.

Беше остарял, надебелял и оплешивял, но без съмнение беше същият Бернхарт, когото познавах от Тетуан. Същият Бернхарт, който се разхождаше често по улица „Генералисимус“ под ръка с една жена, която в момента не беше с него. Същият, който договори инсталирането на германски антени на мароканска територия със Серано Сунер и се споразумя с него да държат Бейгбедер настрана от преговорите. Същият, който никога не разбра, че ги бях подслушала, легнала на пода, скрита зад един диван.

— Извинявам се за закъснението. Автомобилът се развали и се наложи да направим дълъг престой в Елваш.

Опитах се да прикрия смущението си, като взех чашата, която един сервитьор ми предложи, и в същото време мислех трескаво: кога за последен път се бяхме срещали, колко пъти се бях разминавала с него по улицата, за колко време се видяхме онази нощ във Висшия комисариат. Когато Хилгарт ме уведоми, че Бернхарт се намира на полуострова и ръководи корпорацията, управляваща икономическите интереси на нацистите в Испания, аз му казах, че няма вероятност да ме разпознае, ако някога се срещнем. Сега обаче не бях толкова сигурна.

Започнаха представянията. Докато мъжете разговаряха, аз останах с гръб към тях, като привидно се стараех да развличам дамите. Новата тема на разговора ни беше орхидеята в косата ми и докато накланях и въртях глава, за да могат всички да й се възхитят, наострих слух, за да доловя откъслеци от някаква информация. Отбелязах си отново имената, за да ги запомня по-добре: Вайс и Волтерс бяха германците, които наскоро пристигналият от Испания Бернхарт не познаваше. Алмейда, Родригеш и Рибейро португалците. Португалци от Бейра, планинци. Собственици на мини или по-скоро дребни собственици на неплодородни земи, в които Божието провидение беше поставило мини. Какви мини? Още не знаех дори сега нямах представа каква е тази прословута вълчи пяна, която Беатриш Оливейра беше споменала в църквата. И тогава най-после чух думата — волфрам.

Бързо изрових от паметта си сведенията, които Хилгарт ми бе предоставил в Танжер — това беше минерал, употребяван за производството на снаряди. Редом с този спомен се появи и друг: Бернхарт участваше в закупуването му в големи количества. Хилгарт ми беше споменал за интереса му към находища в Галисия и Естремадура; вероятно по онова време още не е могъл да предвиди, че той ще пусне пипала чак до Португалия и ще преговаря с един предприемач изменник, решил да прекрати доставките си за англичаните в полза на враговете им. Краката ми се разтрепериха и аз потърсих спасение в глътка шампанско. Мануел да Силва не се занимаваше с покупко-продажба на коприна, дървесина или друг безобиден колониален продукт, а с нещо много по-опасно: предметът на новия му бизнес беше един метал, с който германците щяха да усъвършенстват оръжията си и да ги направят много по-ефикасни.

Гостенките ме изтръгнаха от мислите, молеха ме да им обърна внимание. Искаха да знаят откъде е прекрасното цвете, закичено зад лявото ми ухо, да потвърдя, че наистина е естествено, да разберат как се отглежда — безброй въпроси, които изобщо не ме интересуваха, но не можех да не отговоря. Беше тропическо цвете; разбира се, наистина е естествено; не, нямах представа дали Бейра е подходящо място за отглеждането на орхидеи.

— Дами, позволете да ви представя последния ни гост — прекъсна ни отново Мануел.

Затаих дъх, докато дойде и моят ред. Последната.

— А това е моята скъпа приятелка госпожица Арис Агорик.

Вгледа се в мен, без да мигне. Една секунда. Две. Три.

— Познаваме ли се?

„Усмихни се, Сира, усмихни се“, казах си аз.

— Не, мисля, че не — отвърнах и му протегнах морно ръка.

— Освен ако не сте се срещали някъде в Мадрид — подхвърли Мануел. За щастие явно не познаваше достатъчно добре Бернхарт, иначе щеше да знае, че в миналото си е живял в Мароко.

— Може би в „Ембаси“? — предположих аз.

— Не, не. Напоследък ходя рядко в Мадрид. Пътувам много, а жена ми обича морето, затова живеем в Дения, близо до Валенсия. Лицето ви обаче наистина ми се струва познато отнякъде, но…

Спаси ме икономът. „Дами, господа, вечерята е сервирана.“ Тъй като липсваше домакиня, Да Силва пренебрегна протокола и ме настани в единия край на масата. Той седна на другия. Опитах се да скрия тревогата си, като насочих вниманието си към гостите, но бях толкова неспокойна, че не хапнах почти нищо. Тревогата, която предизвика у мен посещението на Гамбоа в стаята ми, се усили от неочакваната поява на Бернхарт и от потвърждението за мръсните сделки, в които Да Силва се бе забъркал. И за капак на всичко, трябваше да се преструвам и да играя ролята на домакиня.

Супата бе поднесена в сребърен супник, виното в кристални гарафи, а морските дарове — в огромни, препълнени подноси. Положих свръхусилия, за да бъда внимателна с всички. Посочих скришом на португалците какви прибори да използват за всяко ястие и размених няколко фрази с германките: да, разбира се, че познавах баронеса Щорер; да, Глория фон Фюрстенберг също; разбира се, разбира се, знаех, че Хорхер скоро ще открие заведението си в Мадрид. Вечерята премина без инциденти и за щастие Бернхарт не ми обърна повече внимание.

— Е, дами, а сега, ако нямате нищо против, ние с господата ще се оттеглим да поговорим — обяви Мануел след десерта.

Сдържах яда си, като замачках покривката с ръце. Не може да бъде, не можеше да ми причини това. Вече бях изпълнила моята част; сега беше мой ред да получавам. Бях обсипала с внимание всички, бях се държала като образцова домакиня и трябваше да бъда възнаградена. Не можех да позволя да ми се изплъзнат точно в момента, когато щяха да обсъждат това, което най-много ме интересуваше. За щастие виното, поднасяно в обилни количества заедно с ястията, беше помогнало на гостите да се отпуснат. Особено на португалците.

— Не, човече, не. Да Силва, за бога! — извика единият от тях, като го потупа здравата по гърба. — Не бъдете толкова старомоден, приятелю! В съвременния свят мъжете и жените ходят заедно навсякъде!

Мануел се поколеба за миг; явно предпочиташе да проведе останалата част от разговора насаме, но хората от Бейра не му дадоха възможност: станаха шумно от масата и се отправиха отново към салона в повишено настроение. Един от тях прегърна Да Силва през раменете, друг ми предложи ръката си. Бяха превъзмогнали първоначалното смущение от факта, че са приети в дома на един богаташ, и сега изглеждаха превъзбудени и доволни. Тази вечер щяха да сключат сделка, която щеше да отърве от бедността и тях, и децата им, и децата на децата им; нямаше причина да го правят зад гърба на жените си.

Поднесоха кафе, напитки, цигари и бонбони; спомних си, че Беатриш Оливейра се бе погрижила да ги достави. Както и елегантните и дискретни букети цветя. Предположих, че тя е избрала орхидеите, които получих същия следобед, и отново изтръпнах при спомена за неочакваното посещение на Маркъс. Изтръпнах по две причини. От чувство на нежност и благодарност към него за загрижеността му към мен и от страх при спомена за случката с шапката, изпречила се пред очите на помощника. Гамбоа още не се бе появил. Ако имах малко повече късмет, може би вечеряше домашна гозба със семейството си, слушаше как жена му се оплаква от цените на месото и беше напълно забравил за присъствието на друг мъж в стаята на жената, която шефът му ухажваше.

Макар че не успя да ни раздели в различни помещения, Мануел все пак ни настани на различни места. Мъжете — в края на просторния салон, в кожените кресла срещу незапалената камина. Жените — до един голям прозорец с изглед към градината.

Те започнаха да разговарят, а през това време ние хвалехме качеството на шоколада. Германците започнаха първи, като изложиха предложенията си със сдържан тон; през това време аз наострих слух и отбелязвах мислено всичко, което достигате до мен. Кладенци, концесии, разрешителни, тонаж. Португалците не се съгласяваха и възразяваха, повишаваха тон, говореха бързо. Вероятно първите искаха да ги притиснат, а мъжете от Бейра, груби планинци, свикнали да не вярват дори на баща си, не бяха съгласни да се продадат на каквато и да е цена. За мой късмет атмосферата постепенно се нажежи. Сега гласовете се чуваха отчетливо, понякога дори отекваха. А мозъкът ми, подобно на машинка, непрестанно записваше онова, което казваха. Макар че не разбирах напълно за какво точно се договаряха, успях да запомня множество откъслечни данни. Галерии, кошове и камиони, сондажи и вагонетки. Качествен волфрам, без кварц и пирит. Мито върху износа. Шестстотин хиляди ескудо за тон, три хиляди тона на година. Менителници, златни кюлчета и сметки в Цюрих. Освен това успях да дочуя някои интересни факти, завършени късчета информация. Например, че Да Силва от седмици е дърпал ловко конците, за да събере основните собственици на находища и да ги убеди да търгуват изключително с германците. Така че ако всичко се развиваше според плановете, за по-малко от две седмици щяха да блокират внезапно и вкупом всички продажби за англичаните.

След като чух сумите, за които говореха, разбрах защо продавачите на волфрам и жените им бяха придобили вид на новобогаташи. Скромните селяни се превръщаха в процъфтяващи собственици, без да работят: автоматичните писалки, златните коронки и кожените наметки бяха дреболии в сравнение с милионите ескудо, които щяха да получат, ако позволяха на германците безпрепятствено да дупчат земите им.

Колкото по-дълбоко осъзнавах истинския мащаб на сделката, толкова повече се засилваха страховете ми. Това, което чувах, беше толкова поверително, толкова ужасяващо и компрометиращо, че предпочетох да не си представям последствията, които щяха да настъпят за мен, ако Мануел да Силва узнаеше коя съм и за кого работя. Разговорът между мъжете продължи почти два часа, но женската компания започна да унива. Всеки път, когато забележех, че преговорите тъпчат на едно място, аз подновявах разговора с жените, но португалките отдавна не обръщаха внимание на опитите ми да ги забавлявам и клюмаха глави. Вероятно в отруденото си ежедневие те си лягаха при залез-слънце и ставаха с изгрева, за да нахранят животните и да се заловят с полската и домакинската работа; това гостуване до късно с изобилие от вино и бонбони беше свръх силите им. Насочих вниманието си към германките, но те също не изглеждаха особено общителни: бяхме изчерпали запасите си от банални фрази; езиковите ограничения и липсата на общи интереси ни пречеха да поддържаме разговора.

Оставах без публика и без възможности да маневрирам — ролята ми на помощник-домакиня се изчерпваше, трябваше да измисля нещо, за да оживя атмосферата и в същото време да бъда нащрек за евентуална информация. И тогава в дъното, където бяха мъжете, избухна общ смях. Последваха ръкостискания, прегръдки и поздравления. Сделката беше сключена.