Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (16)

15.

Първите дни преминаха като във вихър. Работех неуморно и излизах много малко, само за кратка разходка привечер. Тогава обикновено срещах някого от съседите ми: майката и сина от отсрещния апартамент, хванато под ръка две-три деца от горния етаж, слизащи тичешком по стълбите, някоя жена, забързана да се прибере вкъщи и да приготви вечерята за семейството. Само една сянка помрачи работата ми през онази първа седмица: проклетият екип за тенис. Накрая реших да изпратя Жамила до „Ла Лунета“ с една бележка:

„Трябват ми списания с модели за тенис. Може и да са стари.“

— Госпожа Канделария казва Жамила отиде пак утре.

И Жамила отиде пак следващия ден в пансиона и се върна с купчина списания, които едвам се побираха в ръцете й.

— Госпожа Канделария каже госпойца Сира гледа първо тези списания — съобщи тя с нежен глас на разваления си испански.

Беше зачервена от бързането, изпълнена с енергия, преливаща от мечти. Напомняше ми донякъде на самата мен през първите години в ателието на улица „Сурбано“, когато единствената ми задача беше да тичам нагоре-надолу, да изпълнявам поръчки и да доставям готовите дрехи. Вървях по улиците с леки и безгрижни стъпки като млад уличен котарак — и намирах удоволствие и в най-дребното забавление, което ми позволяваше да отложа с няколко минути завръщането си в затвора между четирите стени. Носталгията за малко да ме връхлети, но успях да се отдръпна навреме и да се изплъзна с грациозно движение — бях се научила да прибягвам към изкуството на бягството всеки път, когато предусещах заплашителната близост на меланхолията.

Нахвърлих се жадно върху списанията. Всички със стара дата, много от тях измачкани от пипане, някои дори без корица. Малко за мода, повечето по общи теми. Няколко френски, останалите испански или издавани в протектората: „Ла Есфера“, „Бланко и Негро“ „Нуево Мундо“, „Маруекос Графико“, „Кетама“. Някои страници бяха с подгънато ъгълче — вероятно Канделария ги бе прегледала предварително и ми бе обозначила определени страници. Разтворих ги, но в първия момент не открих каквото търсех. На една снимка двама сресани с брилянтин мъже си стискаха десниците над една мрежа, докато в лявата си ръка всеки държеше ракета. На друга снимка група елегантни дами приветстваше връчването на награда на някакъв тенисист. Тогава си дадох сметка, че в кратката си бележка до Канделария не бях уточнила, че екипът за тенис трябва да е дамски. Канех се да извикам Жамила и да я изпратя отново до „Ла Лунета“, когато от мен се изтръгна радостен вик. В третото отбелязано списание открих точно каквото ми трябваше. Един обширен репортаж показваше снимка на тенисистка, облечена със светла блуза и някаква разделена на две пола, наполовина пола, наполовина широк панталон — нещо, което не бях виждала през живота си, както и вероятно повечето читатели на това списание, ако се съдеше по вниманието, което снимките отделяха на облеклото.

Текстът беше на френски и почти не го разбрах, но няколко данни се повтаряха: тенисистката Лили Алварес, дизайнерката Елза Скиапарели, някакво място Уимбълдън. Въпреки задоволството, че съм намерила информация, върху която да работя, то скоро бе помрачено от тревожно чувство. Затворих списанието и го огледах внимателно. Беше старо, пожълтяло. Потърсих датата. 1931-а. Задната страница липсваше, по краищата имаше следи от влага, някои страници бяха скъсани. Обхвана ме безпокойство. Не можех да покажа такава вехтория на германката и да я попитам какво е мнението й за екипа; щях да проваля фалшивия си образ на изискана модистка, запозната с най-новите тенденции. Закрачих нервно из къщата, като се опитвах да намеря някакъв изход, някаква стратегия всичко, което би ми послужило, за да отстраня непредвидената спънка. Токчетата ми потракваха безспир по плочките на коридора, докато вървях от единия до другия му край, и накрая, единственото, което ми хрумна, беше да изкопирам сама модела да го представя като мое оригинално предложение. Нямах обаче никаква представа как се рисува и резултатът щеше да бъде толкова недодялан, че щеше да ме смъкне няколко стъпала надолу по стълбицата на предполагаемата ми биография. Измъчвана от безпокойство, реших за пореден път да прибягна до Канделария.

Жамила беше излязла — леката домакинска работа у дома й предоставяше доста свободно време, нещо немислимо доскоро заради тежката работа в пансиона. За да навакса пропуснатото момичето се възползваше от тези моменти, за да излиза непрекъснато, под предлог, че отива да свърши някаква дребна поръчка. „Госпойце, иска Жамила отиде купи ядки, нали?“ Още преди да получи отговор, тя вече тичаше надолу по стълбите, за да потърси ядки, хляб, плодове или просто въздух и свобода. Откъснах страниците от списанието, прибрах ги в чантата и реших сама да отида до „Ла Лунета“, но когато пристигнах там, не заварих Контрабандистката. В къщата бяха само новата прислужница, която се трудеше в кухнята, и учителят, седнал до прозореца, явно силно настинал. Поздрави ме сърдечно.

— Виж ти, виж ти, колко добре ни се е отразила смяната на жилището — каза той закачливо, имайки предвид променената ми външност.

Почти не обърнах внимание на думите му — имах други належащи проблеми.

— Нямате ли представа къде е отишла Канделария, дон Анселмо?

— Никаква, момичето ми. Знаеш, че непрекъснато ходи насам-натам, движи се като опашка на гущер.

Закърших нервно пръсти. Трябваше да я намеря, нуждаех се от решение. Учителят забеляза тревогата ми.

— Какво ти е, момиче?

В отчаянието си се обърнах към него за помощ:

— Умеете ли да рисувате?

— Аз? Дори кръг не мога да начертая. Извън равнобедрения триъгълник съм загубен.

Нямах представа как изглежда подобно нещо, но и не ме интересуваше; въпросът беше, че бившият ми съквартирант в пансиона също не можеше да ми помогне. Отново закърших ръце и излязох на балкона, за да видя дали Канделария не се връща. Огледах пълната с хора улица, като почуквах нервно с токчетата си. Гласът на стария републиканец прозвуча зад мен:

— Защо не ми кажеш какво търсиш? Може да ти помогна.

Обърнах се.

— Търся човек, които да рисува добре, за да изкопира няколко модела от списание.

— Отиди в школата на Бертучи.

— На кого?

— Бертучи, художника. — Изражението на лицето ми вероятно му разкри моето невежество. — Но, момиче, от три месеца си в Тетуан и още не знаеш кой е маестро Бертучи? Мариано Бертучи, великият художник на Мароко.

Не знаех кой е този Бертучи, нито ме интересуваше. Исках единствено да реша час по-скоро затруднението си.

— А той може ли да нарисува каквото ми трябва?

Дон Анселмо се изсмя, след което получи пристъп на хриплива кашлица. Трите кутии цигари „Толедо“ на ден си казваха думата.

— Какво говориш, Сирита. Да не мислиш, че Бертучи ще се занимава с твоите модели? Дон Мариано е артист, отдаден на живописта, на мисията да увековечи традиционното изкуство на тази земя и да прослави Мароко извън границите на страната; той не е портретист, който рисува по поръчка. В школата му обаче има много хора, които могат да ги помогнат; млади художници с малко работа, момчета и момичета, които присъстват на уроците му и се учат да рисуват.

— А къде се намира школата? — попитах, като си сложих шапката и грабнах бързо чантата.

— До портата „Ла Рейна“.

Обърканото ми изражение явно отново го развълнува, защото след нов хриплив смях и нов пристъп на кашлица той стана с усилие от креслото и добави:

— Да вървим, ще дойда с теб.

Излязохме от „Ла Лунета“ и навлязохме в мелаха, Еврейския квартал; прекосихме тесните прави улици, докато си припомнях мислено обърканите си стъпки в нощта, когато носех оръжията. Всичко изглеждаше различно на дневна светлина, с отворените магазинчета и заложни къщи. После тръгнахме по заплетените като в лабиринт улички на медината, където още по-трудно се ориентирах. Въпреки високите си токчета и тясната права пола, аз крачех бързо по калдъръмените улици. Възрастта и кашлицата обаче пречеха на дон Анселмо да поддържа същото темпо. Възрастта, кашлицата и постоянното бърборене за колорита и светлината в картините на Бертучи, за маслените му платна, акварелите и графиките, за дейността на художника като инициатор на школата за местно изкуство и подготвителното училище за изящни изкуства.

— Пращала ли си писма в Испания от Тетуан? — попита той.

Разбира се, че бях пращала писма на майка си. Но се съмнявах, че в тези смутни времена са успели да стигнат до получателя си е Мадрид.

— На всички марки на протектората има негови рисунки. Картини от Ал Хосейма, Ксар ел Кебир, Шауен, Лараш, Тетуан. Пейзажи, хора, сцени от ежедневния живот — всичко излиза изпод четката му.

Той продължаваше да говори, аз крачех бързо и го слушах.

— А плакатите за рекламиране на туризма, и тях ли не си виждала? Едва ли в тези злощастни дни, в които живеем, някой възнамерява да посети Мароко за удоволствие, но изкуството на Бертучи в продължение на години разкрива пред света красотата на тази земя.

Знаех за кои плакати говори, бяха окачени на много места и всеки ден ги виждах. Изгледи от Тетуан, от Кетама, от Арсила, от други краища на зоната. А под тях надпис: „Протекторат на Република Испания в Мароко“. Скоро обаче щяха да променят надписа. Стигнахме до целта си след дълъг и уморителен преход, през който заобикаляхме хора и сергии, кози, деца, сака, джелаби, забулени жени, кучета и локви, кокошки, миризми на кориандър и мента, на изпечен хляб и подправени със сол и оцет маслини; един кипящ от живот свят. Школата се намираше в края на града, в една сграда, принадлежаща на бивше укрепление, долепена до крепостната стена. Около нея цареше оживление, млади хора влизаха и излизаха, някои сами, други на групи; едни с големи папки под мишница, други — не.

— Пристигнахме. Тук ще те оставя. Ще се възползвам от разходката, за да изпия чаша вино с едни приятели, които живеят в Сюика. Напоследък излизам рядко и трябва да оползотворявам всяко посещение навън.

— А как ще се върна? — попитах нерешително. Не бях обърнала никакво внимание на заплетения маршрут; мислех, че учителят ще ме придружи по обратния път.

— Не се тревожи, всяко от тези момчета с радост ще ти помогне. Успех с рисунките, после ще ми кажеш какво е станало.

Благодарих му за компанията, качих се по стълбите и влязох в двора. Усетих как няколко погледа се насочиха внезапно към мен; навярно през онези дни не бяха свикнали с присъствие на жени като мен в школата. Стигнах до входа и спрях смутена, изгубена, без да знам какво да правя, нито кого да търся. Още не бях обмислила следващата си стъпка, когато зад мен някой каза:

— Я виж ти, моята хубава съседка.

Обърнах се, без да имам и най-малка представа кой би могъл да произнесе тези думи, и се озовах пред младия мъж, който живееше срещу моя апартамент. Беше там, но този път сам. С няколко килограма в повече и с доста по-малко коса от полагащата му се на тази възраст — едва ли надхвърляше трийсетте. Не ме остави да изрека нито дума. Бях благодарна за това, защото не знаех какво да му кажа.

— Изглеждате малко объркана. Мога ли да ви помогна?

За пръв път ме заговаряше. Бяхме се разминавали няколко пъти, откакто се бях нанесла в апартамента, но винаги го бях виждала с чайка му. При тези среши никой от трима ни не прошепваше нищо повече от едно любезно „добър ден“. Познавах и други, доста по-нелюбезни нотки на гласовете им, които чувах от апартамента си почти всяка вечер, когато майка и син се впускаха до късно през нощта в разгорещени и шумни спорове. Реших да бъда откровена с него — нямах подготвено обяснение, нито имах време да го измисля.

— Търся някой, който да ми направи едни рисунки.

— Може ли да знам какви?

Тонът му не беше нахален, само любопитен. Любопитен, директен и леко превзет. Изглеждаше много по-решителен сам, отколкото в присъствието на майка си.

— Имам снимки отпреди няколко години и искам да ми нарисуват скици по тях. Както сигурно знаете, аз съм модистка. Нужни са ми за модел, който трябва да ушия за една клиентка; преди това трябва да й го покажа, за да го одобри.

— Носите ли снимките?

Кимнах.

— Ще ми ги покажете ли? Може би ще ви помогна.

Огледах се наоколо. Нямаше много хора, но все пак достатъчно, за да ми е неудобно да показвам публично изрезките от списанието. Не се наложи да му го казвам; той сам се досети.

— Да излезем?

Когато се озовахме на улицата, аз извадих овехтелите страници от чантата си. Връчих му ги мълчаливо и той внимателно ги разгледа.

— Колко интересно, Скиапарели, музата на сюрреалистите. Обожавам сюрреализма, а вие?

Нямах никаква представа за какво ме пита, освен това страшно бързах да реша проблема си, така че отминах въпроса му и отклоних разговора в друга посока:

— Знаете ли кой може да ми ги направи?

Погледна ме с късогледите си очи иззад очилата и се усмихна леко.

— Мислите ли, че аз мога да ви услужа?

Същата вечер ми донесе скиците; не вярвах, че ще ги направи толкова бързо. Вече се бях приготвила да си лягам, бях си облякла нощницата и дълъг пеньоар от кадифе, който сама си бях ушила, за да убия времето през дните, които прекарах в очакване на клиентки. Току-що бях вечеряла в салона и на подноса имаше остатъци от скромното ми меню: чепка грозде, парче сирене, чаша мляко, няколко бисквити. Всичко тънеше в тишина и мрак, само един лампион в ъгъла беше запален. Изненадах се, че някой звъни на вратата почти в единайсет вечерта, приближих се бързо до шпионката, като изпитвах едновременно любопитство и страх. Когато установих кой е, вдигнах резето и отворих.

— Добър вечер, скъпа. Надявам се да не съм ви обезпокоил.

— Не се тревожете, още не съм си легнала.

— Донесох ви някои нещица — обяви той, като показа крайчеца на картоните, които държеше зад гърба си.

Не ми ги подаде, а ги държеше полускрити, докато изчакваше реакцията ми. Поколебах се няколко секунди, преди да го поканя да влезе в този толкова късен час. През това време той стоеше невъзмутимо на прага, с картоните извън полезрението ми и с наглед безобидна усмивка на лицето.

Разбрах посланието. Нямаше намерение да ми покаже нито сантиметър, докато не го пусна да влезе.

— Заповядайте, влезте — отстъпих накрая.

— Благодаря, благодаря — прошепна той, без да крие задоволството, че е постигнал целта си. Беше с риза и панталон, с плътен халат върху тях. С претенциозните си очила. И леко превзетите си маниери.

Огледа безцеремонно антрето и влезе в салона, без да изчака да го поканя.

— Много ми харесва къщата ви. Много е елегантна, много е шик.

— Благодаря, все още не съм се устроила напълно. Бихте ли ми показали, ако обичате, това, което носите?

Съседът ми веднага схвана, че не съм го пуснала да влезе в този късен час, за да слушам коментарите му относно свързани с декорацията въпроси.

— Поръчката ви е готова — заяви той, като най-после ми показа това, което дотогава криеше.

Три картона, изрисувани с молив и пастелни бои, показваха от различни ъгли и в различни пози една стилизирана до нереалност манекенка, която носеше чудноватия модел на полата, която не беше пола. Задоволството явно се беше изписало незабавно на лицето ми.

— Виждам, че ги харесвате — каза той с нескрита гордост.

— Много ми харесват.

— Значи ще ги вземете?

— Разбира се. Измъкнахте ме от голямо затруднение. Кажете колко ви дължа, моля ви.

— Само благодарност — това е подарък за добре дошла. Майка ми казва, че трябва да се държим любезно със съседите, макар че тя не ви харесва особено много. Мисля, че й се струвате твърде решителна и малко лекомислена — отбеляза той иронично.

Усмихнах се и за момент сякаш между нас мина лек полъх на взаимна симпатия; съвсем лек повей, който изчезна веднага щом чухме майка му да вика през открехнатата врата името на сина си.

— Феееееееликс! — Удължаваше „е“-то и го задържаше като ластик на прашка. След като опъваше до крайност първата сричка, изстрелваше силно втората. — Феееееееликс — повтори тя.

Тогава той завъртя очи в израз на престорено отчаяние.

— Горката, не може да живее без мен. Тръгвам си.

Пронизителният глас на майка му го повика за трети път с безкрайната си първа гласна.

— Можете да се обръщате към мен, когато пожелаете. С удоволствие ще ви направя и други скици — обожавам всичко, което идва от Париж. Връщам се в тъмницата. Лека нощ, скъпа.

Затворих вратата и дълго съзерцавах рисунките. Наистина бяха прекрасни, не можех да си представя по-добър резултат. И макар че не бяха мое дело, тази вечер си легнах със сладостно чувство в сърцето.

На следващия ден станах рано. Клиентката ми щеше да дойде в единайсет за първата проба, но исках да изпипам и последната подробност преди идването й. Жамила още не се беше върнала от пазара, но щеше скоро да се прибере. В единайсет без двайсет звънецът иззвъня; помислих, че германката навярно е подранила. Отново бях облякла тъмносиния костюм, с който бях преди реших да я приемам с него, все едно че е работна униформа, семпла елегантност в чист вид. По този начин щях да изтъквам професионализма си и щях да прикрия факта, че почти нямам дрехи за есента в гардероба. Вече бях сресана, идеално гримирана, със сребърната ножичка, окачена на шията. Оставаше само един лек ретуш: невидимата маска на жена с опит. Надянах я бързо и отворих самоуверено вратата. И тогава светът сякаш се срина в краката ми.

— Добро утро, госпожице — каза мъжът, като си свали шапката.

— Може ли да вляза?

Съвзех се от изненадата.

— Добро утро, господин комисар. Разбира се. Заповядайте, влезте.

Отведох го в салона и го поканих да седне. Насочи се към едно кресло, без да бърза, докато междувременно оглеждаше помещението. Прокара поглед по гипсовите орнаменти на тавана, по дамаската и голямата махагонова маса, отрупана с чуждестранни списания. По красивия и разкошен старинен полилей, който Канделария бе изнамерила бог знае откъде, за колко и с какви съмнителни хитрини. Сърцето ми заби учестено, а стомахът ми се сви на топка.

Най-после той се настани и аз седнах срещу него — мълчалива, в очакване да заговори, като се опитвах да прикрия безпокойството си от неочакваното посещение.

— Е, виждам, че нещата вървят успешно.

— Правя каквото мога. Започнах да работя; в момента очаквам една клиентка.

— И с какво точно се занимавате? — попита той. Знаеше добре отговора, но по някаква причина искаше сама да му го съобщя.

Опитах се да говоря с неутрален тон. Не исках да ме види уплашена и гузна, но в същото време не желаех да се преструвам на самоуверена и решителна жена, каквато всъщност не бях. Защото той го знаеше по-добре от всеки друг.

— Шия. Модистка съм — казах аз.

Не отвърна нищо. Просто ме изгледа с пронизващите си очи и изчака да продължа обясненията си. Изредих ги, седнала с изправен гръб в края на дивана, без да направя и най-малък опит да намекна за изискания ми репертоар от пози, който бях репетирала стотици пъти за новата ми самоличност. Никакви ефектни кръстосвания на крака. Никакви грациозни приглаждания на косата. Ни най-малко пърхане с мигли. Сдържаност, приличие и спокойствие — само това се постарах да излъчвам.

— Шиех още в Мадрид. Години наред работих в ателието на една много известна модистка. Майка ми беше майсторка шивачка в него. Там научих много: беше първокласно модно ателие, шиехме за заможни жени.

— Разбирам. Много почтена професия. А може ли да знам за кого работите сега?

Отново събрах сили.

— За никого. За себе си.

Повдигна вежди с престорено учудване.

— А може ли да ви попитам как успяхте да отворите ателието сама?

Комисар Васкес можеше да бъде безпощаден до смърт и твърд като стомана, но беше преди всичко джентълмен и формулираше въпросите с безкрайна любезност. С любезност, подправена с шипка цинизъм, който той не се опитваше да прикрие. Изглеждаше много по-спокоен, отколкото по време на посещенията си в болницата. Не беше толкова рязък, толкова напрегнат. Жалко, че не можех да му дам по-подобаващи на изискаността му отговори.

— Дадоха ми парите назаем — казах лаконично.

— Виж ти какъв късмет сте имали — подхвърли иронично той. — А ще бъдете ли така добра да ми кажете кой е човекът, който ви е направил такава щедра услуга?

Мислех, че не съм способна да го направя, но отговорът ми прозвуча незабавно. Незабавно и уверено.

— Канделария.

— Канделария Контрабандистката? — попита той с полуусмивка, издаваща сарказъм и недоверчивост.

— Същата, господине.

— Колко интересно. Не знаех, че от спекула се печели толкова.

Отново ме погледна с пронизващите си като свредел очи и в същия момент осъзнах, че съдбата ми е на ръба между оцеляването и гибелта. Като хвърлена във въздуха монета с еднакви изгледи да падне с лицевата или обратната страна нагоре. Като неумел въжеиграч, който има еднакви шансове да падне на земята или да се сдържи успешно на високо опънатото въже. Като топка за тенис, запратена от нарисувания от съседа ми манекен, една неуспешна топка, изстреляна от грациозна, облечена с дрехи на Скиапарели тенисистка — топка, която не прелита над корта, а в продължение на секунди, дълги като вечност, трепти над мрежата, преди да се стрелне към една от страните, колебаейки се дали да падне в краката на изящната тенисистка или в тези на съперницата й, така се чувствах под изпитателния поглед на комисар Веласкес в тази есенна утрин, изпълнена с най-лошите ми предчувствия. Затворих очи, поех дъх, после ги отворих и казах:

— Вижте, дон Клаудио, вие ме посъветвахте да работя и аз това правя. Това е почтен занаят, не е временно занимание, параван, прикриващ нещо порочно. Вие знаете много добре, знаете защо съм тук, причините, предизвикали това. Обстоятелствата, които ме възпрепятстват да си тръгна. Знаете обаче откъде идвам и къде искам да отида, така че сега ако позволите, ще ви кажа. Произхождам от бедно семейство. Майка ми ме отгледа сама, без мъж. Едва преди няколко месеца научих за съществуването на баща ми, който ми даде парите и бижутата, причинили до голяма степен нещастието ми. Нищо не знаех за него до деня, в който той, предчувствайки, че ще го убият по политически причини, направил равносметка на миналото си и решил да ме припознае и да ми завещае част от имуществото си. Дотогава обаче аз не знаех дори името му, не бях получила и пукната пара от богатството му. Затова започнах да работя още от малка: в началото изпълнявах дребни поръчки и метях пода срещу няколко монети. Бях още дете, на същите години като момичетата с униформата на „Дева Мария Чудотворна“, които преди малко минаха по улицата, може някое от тях да е ваша дъщеря на път за училище, за онзи час на обучение от монахини, по краснопис и латински склонения, който аз никога не съм имала възможност да опозная, защото трябваше да изуча някакъв занаят и да си изкарвам прехраната. Уверявам ви обаче, че всичко правех с удоволствие — обожавах да шия, а и ми се удаваше, така че учих, стараех се, упорствах и с времето се превърнах в добра шивачка. И се отказах от шиенето не от каприз, а защото нещата в Мадрид се влошиха: заради политическото положение клиентките ни заминаха за чужбина, ателието затвори и нямаше работа… Никога не съм се забърквала в неприятности, господин комисар. Всичко, което ми се случи през последната година, всички тези престъпления, в които се предполага, че съм замесена, вие знаете това, не са извършени по моя собствена воля. Докато онзи негодник се появи на пътя ми в един злощастен ден, когато този мръсник влезе в живота ми и неговите проблеми сега са и мои и знам, че трябва да си платя на всяка цена — отговорността е моя и аз я приемам, начина да се справя с тях е единствено като шия — за нищо друго не ме бива. Ако ми затворите тази врата, ако ми подрежете крилата, ме убивате, защото не бих могла да се заема с каквото и да е друго. Опитах, но не намерих нито един човек, който да ме вземе на работа, защото не умея нищо друго. Така че ви моля за услуга: Оставете ме да работя в ателието и не разпитвайте повече. Доверете ми се. Не ме съсипвайте. Наемът на апартамента и всичките мебели в него са платени до последната песета; не съм измамила никого за това и не дължа нищо. Сега тук е нужен единствено човек, който да работи, и това съм аз, готова да си вадя очите денем и нощем. Само ми позволете да работя спокойно, няма да ви създавам никакви неприятности, кълна се в майка си, която е единственото, което имам. Веднага щом събера парите, които дължа в Танжер, веднага щом изплатя дълга си и войната свърши, ще се върна при нея и повече няма да ви безпокоя. Но през това време ви умолявам, господин комисар, не ме притискайте и не ме задушавайте, преди да съм започнала, защото, ако го сторите, няма да спечелите нищо, а аз ще изгубя всичко.

Не отговори нищо, а аз не добавих нито дума. Просто се гледахме втренчено. Противно на очакванията ми, бях успяла да завърша речта си спокойно и твърдо, без да изгубя самообладание. Най-после бях изрекла всичко, бях се освободила от това, което ме гнетеше толкова време. Внезапно усетих безкрайна умора. Бях уморена от предателствата на един безскрупулен негодник, от месеците, в които живеех със страх, от чувството за постоянна заплаха. Уморена от бремето на една смазваща вина, превита като онези нещастни мюсюлманки, които вървяха на групи, увити в хиджабите си. Прегърбени, тътрейки крака, натоварени с вързопи и наръчи дърва, гроздове, фурми, деца, глинени делви и торби със сол. Беше ми дотегнало да се чувствам уплашена, унизена, да водя това тъжно съществуване в чужда земя. Уморена, омерзена, изтощена, омаломощена, но въпреки това готова да се боря със зъби и нокти, за да се измъкна от дъното.

Комисарят пръв наруши мълчанието.

— Добре. Съгласен съм. Ако при мен не дойде някой с нещо уличаващо, няма да проучвам по какъв начин сте успели да уредите всичко това. Ще ви оставя да шиете и да разработите ателие си. Ще ви оставя да живеете спокойно. Дано имаме късмет и това спести неприятности и на двамата.

Не каза нищо повече, нито изчака да му отговоря. Веднага произнесе последната сричка от краткото си слово, той кимна с брадичка за сбогом и се отправи към вратата. След пет минути пристигна фрау Хайнц. Нямам спомен какви мисли са минали през главата ми в промеждутъка между двете посещения. Само си спомням, че когато германката позвъни на вратата и отидох да й отвори, имах чувството, че цяла планина се е смъкнала от плещите ми.