Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (24)

23.

Барът на хотел „Ел Минзах“ беше същият, какъвто го помнех отпреди година. Оживени групи европейци, мъже и жени, облечени изискано, бяха заели масите и бара, пиеха уиски, херес и коктейли, сформираха компании, в които разговорът скачаше от един език на друг, все едно че сменяха носни кърпички. В средата на помещението един пианист разведряваше обстановката с приятна музика. Никой сякаш не бързаше, на пръв поглед всичко беше както през лятото на трийсет и шеста, с единственото изключение, че пред бар плота вече не ме чакаше мъж, който разговаряше с бармана на испански — сега ме чакаше една англичанка, която разговаряше с него на английски, с чаша в ръка.

— Сира, dear! — извика ме тя, когато ме забеляза. — Един розов джин? — попита, вдигайки чашата си.

Беше ми все едно дали ще пия джин с ангостура или терпентин, така че приех с престорена усмивка.

— Познаваш ли Дийн? Той е стар приятел. Дийн, това е Сира Кирога, my dressmaker, моята модистка.

Погледнах бармана и познах суховатото жълтеникаво лице и тъмните очи със загадъчен поглед. Спомних си как говореше ту с едни, ту с други по времето, когато с Рамиро посещавахме бара му, как сякаш всички се обръщаха към него, когато се нуждаеха от контакт, от препоръка или някаква информация. Забелязах как ме оглеждаше, как ме разпознаваше в миналото, като едновременно с това преценяваше промените в мен и ме свързваше с вече отсъстващия Рамиро. Заговори преди мен:

— Мисля, че бяхте тук преди известно време, нали?

— Преди време, да — отвърнах лаконично.

— Да, спомням си. Колко неща се случиха оттогава, нали? Сега тук има много повече испанци. Когато идвахте тук, не бяха толкова.

Да, бяха се случили много неща. В Танжер бяха пристигнали хиляди испанци, които бягаха от войната, а ние с Рамиро бяхме поели по различен път. Животът ми се беше променил, страната ми, тялото и чувствата ми се бяха променили. Всичко се беше променило толкова много, че предпочитах да не се замислям за това, ето защо се престорих, че търся нещо в чантата си, и не отговорих. Те продължиха разговора и размяната на клюки, като говореха на английски, ту на испански и се опитваха от време на време да ме приобщят към бъбренето си, което изобщо не ме интересуваше. Имах си достатъчно грижи, опитвах се да сложа в ред делата си. Някои клиенти излизаха, други влизаха — елегантни мъже и жени, които очевидно не бързаха, нито имаха някакви задължения. Розалинда поздрави мнозина от тях с грациозен жест или с две-три любезни думи, сякаш избягваше да удължи всяка среща повече от необходимото. Известно време успяваше да го постигне до идването на две познати, които, щом я видяха, решиха, че обичайното „здравей, скъпа, радвам се да те видя“ не е достатъчно. Бяха два великолепни екземпляра — руси, стройни и грациозни, от онези неясни чужденки, чиито жестове и пози толкова пъти упражнява пред напуканото огледало в стаята на Канделария. Поздравиха Розалинда с леки целувки, окръгляйки устни и почти без да докоснат напудрените й страни. Настаниха се безцеремонно и без покана между нас. Барманът приготви напитките им, извадиха табакери, цигарета от слонова кост и сребърни запалки. Споменаваха имена и постове, приеми, срещи и раздели на едни или други: „помниш ли онази вечер във «Вила Харис», дори не можеш да си представиш какво й се случи на Лусил Досън с последния й годеник; ах, между другото, знаеш ли, че Бърти Стюарт се разори?“. И така една през друга, докато накрая по-младата от двете, с многото бижута, заяви без заобикалки на Розалинда това, което двете вероятно са мислели от момента, в който я бяха видели:

— Е, скъпа, как вървят твоите неща в Тетуан? Много се изненадахме, когато научихме за неочакваното ти заминаване. Всичко стана толкова бързо, толкова невероятно бързо…

И се изсмя цинично, преди Розалинда да отговори.

— О, животът ми в Тетуан е чудесен. Имам приказка къща, фантастични приятели, като my dear Сира, която има най-хубавото ателие за висша мода в цяла Северна Африка.

Изгледаха ме любопитно и аз им отвърнах с тръсване на косата и лицемерна усмивка, достойна за Юда.

— Можем да дойдем някой ден да ви посетим. Обожаваме модата, а и модистките в Танжер вече са ни поомръзнали, нали, Милдред?

По-младата кимна енергично и се върна към главната причина за разговора.

— С удоволствие бихме дошли да те видим в Тетуан, скъпа Розалинда, но преминаването на границата стана толкова трудно от началото на войната в Испания…

— Макар че с твоите връзки ти би могла да ни издействаш пропуски; така ще посетим и двете ви. И може би ще ни се удаде възможност да се запознаем с някого от новите ти приятели…

Блондинките се редуваха ритмично в настъплението към главната си цел; барманът Дийн продължаваше да стои невъзмутимо зад тезгяха, нащрек да не изпусне нито секунда от разиграващата се сцена. Розалинда все така се усмихваше. Продължаваха да говорят, като се прекъсваха една друга:

— Би било страхотно. Всички в Танжер, скъпа, умират да се запознаят с новите ти приятели.

— Е, защо да не си го признаем, нали сме си близки? Всъщност умираме да се запознаем с един от твоите приятели. Казаха ни, че е много, много специален човек.

— Може би ще ни поканиш на някой от приемите, които дава, така ще му представиш старите си приятели от Танжер. Ще ни бъде много приятно да присъстваме, нали, Оливия?

— Би било чудесно. Толкова ни е омръзнало да гледаме все едни и същи физиономии, че е радост бихме пообщували с представителите на новия испански режим.

— Да, би било фантастично. Освен това компанията на мъжа ми разполага с нови продукти, които може да представляват интерес за армията на националистите. С малко помощ от твоя страна вероятно ще успее да ги пласира в Испанско Мароко.

— А моят Арнолд вече е доста отегчен от поста си в Банк ъф Бритиш Уест Африка. Може би в Тетуан, сред твоя кръг, ще намери нещо, което да му подобава…

Усмивката на Розалинда постепенно се стопи и тя дори не си направи труда да я надене отново. Когато сметна, че е чула достатъчно глупости, тя просто реши да пренебрегне блондинките и се обърна последователно към мен и към бармана:

— Сира, скъпа, ще отидем ли да обядваме в „Рома Парк“? Дийн, please, бъди така любезен да запишеш аперитивите ни на моята сметка.

Той поклати отрицателно глава.

— Заведението черпи.

— И нас ли? — попита веднага Оливия. Или може би беше Милдред.

Розалинда изпревари бармана и отговори вместо него:

— Вас не.

— Защо? — попита Милдред изненадано. Или може би беше Оливия.

— Защото сте bitches. Как се казва на испански, скъпа Сира?

— Две кучки — казах аз без никакво колебание.

— That’s it. Две кучки.

Напуснахме бар „Ел Минзах“, усещайки многобройните погледи втренчени в нас: дори за космополитното и толерантно общество в Танжер публичната любовна връзка на една омъжена млада жена с възрастен и могъщ офицер от бунтовническата армия беше пикантно мезе, което разнообразяваше часа за аперитив.